Пуран̃джана се преражда в жена

Животът преди смъртта е много несигурен – тогава човек обикновено е напълно безсилен и немощен и страда от всякакви болести. Болестите, които поразяват тялото, тук са сравнени с войници. Но тези войници не са обикновени, защото техен предводител е царят на яваните, както показва думата диш̣т̣а-ка̄рин̣ах̣. Докато е млад, човек не мисли за старостта. Той изцяло се отдава на секс, без да знае, че в края на живота тези развлечения ще му донесат всякакви болести, които ще му причиняват толкова силни страдания, че той ще се моли за незабавна смърт. Колкото повече някой се отдава на секс, когато е млад, толкова повече страда, когато остарее.

Колкото повече човек се отдава на сетивни удоволствия, толкова повече се изтощава, докато накрая жизнената му сила така грохне, че тук е сравнена с немощна змия. В предишните текстове жизненият дъх беше изобразен като змия. Когато жизнената сила вътре в тялото започне да отслабва, самото тяло също губи сили. Тогава предвестниците на смъртта – безпощадните воини на нейния повелител, Ямара̄джа – все по-яростно започват да нападат тялото. Принципите на ведическата цивилизация повеляват, че преди да стигне до това положение, човек трябва да приеме сання̄са и да посвети остатъка от живота си на проповядване посланието на Бога. Ако си остане вкъщи под грижите на своите скъпи деца и съпруга, той става все по-слаб и безсилен заради сетивното наслаждение, което си позволява. И когато накрая дойде смъртта, той оставя тялото си, без да е постигнал нищо съществено в духовно отношение. В днешно време дори най-възрастният мъж в семейството не напуска дома си, защото е твърде привързан към своята жена, към децата си, към парите, богатството, жилището и т.н. Ето защо в края на своя живот той непрекъснато се тревожи кой ще се грижи за жена му и дали тя ще се справи със семейните задължения. Така, преди да умре, мъжът обикновено мисли за жена си. А в Бхагавад-гӣта̄ (8.6) е казано:

„О, сине на Кунтӣ, каквото състояние на съществуване човек помни, когато напуска тялото си, такова състояние ще постигне“.

На прага на смъртта човек обикновено мисли за това, което е вършил през целия си живот. Следващото му тяло (деха̄нтара) се определя от мислите и желанията му в края на живота. Този, който е силно привързан към семейния уют, в края на живота си, естествено, мисли за своята любима съпруга. Така той се преражда в тяло на жена и получава резултатите от всичките си благочестиви и неблагочестиви дела. В тази глава подробно се разказва как цар Пуран̃джана се преродил в женско тяло.

В края на живота, когато човек бъде обзет от старческа немощ, тялото му става негодно за каквото и да било. Затова ведическата система на възпитание повелява, че докато е още момче, той трябва да бъде възпитан като брахмача̄рӣ, т.е. трябва постоянно да служи на Бога и да не общува с жени. Когато възмъжее, в периода от двайсет до двайсет и пет годишна възраст, той може да се ожени. Тъй като това е най-подходящата възраст за женитба, младият човек е способен веднага да създаде здрави и силни синове. В днешно време се раждат повече момичета, защото младите мъже са полово слаби. Момче се ражда тогава, когато мъжът е по-силен от жената в полово отношение, в противен случай се ражда момиче. Затова, ако иска да зачене момче, мъжът трябва да е следвал процеса на брахмачаря. Когато човек навърши петдесет, той трябва да се оттегли от семейния живот. По това време поне един от синовете му вече е достатъчно пораснал, за да поеме грижата за семейството. Тогава майката и бащата се оттеглят от активен живот и пътуват из различни святи места на поклонение. Когато и двамата се освободят от привързаността си към своя дом и семейство, жената се връща у дома, където заживява под грижите на порасналите си деца, но повече не се занимава със семейните дела, а мъжът приема сання̄са и се отдава на служене на Върховната Божествена Личност.

Такава е съвършената човешка култура. Човешкият живот е предназначен на първо място за осъзнаване на Бога. Ако някой не е в състояние да следва принципите на Кр̣ш̣н̣а съзнание от самото начало на живота си, той трябва да бъде научен на тях поне в края му. За съжаление, днес хората не получават такова възпитание в детството си, нито в края на своя живот са способни да напуснат семейството си. Такова е положението в града на Пуран̃джана, метафорично описан в тази поредица от стихове.

Тялото има девет порти: две очи, две ноздри, две уши, уста, анус и полов орган. Когато старческата немощ надвие човека, различни болести превземат портите на тялото му: очите отслабват и той се нуждае от очила, ушите почти напълно спират да чуват и той има нужда от слухов апарат, носът е запушен от секрети и човек постоянно трябва да вдишва амоняк, челюстите отслабват и той се нуждае от зъбни протези, правото черво му създава проблеми и човек трудно се изхожда, друг път се налага да му правят клизми или да му слагат катетър, за да може да уринира. Така различните порти в града на Пуран̃джана били нападнати от страшните воини на Явана-ра̄джа. С други думи, когато човек остарее, най-различни болести превземат портите на тялото му и той е принуден да прибягва до всевъзможни лекарства и хирургични средства.

Когато говорим за тялото, имаме предвид както грубото физическо тяло с различните му части, така и ума, интелигентността и егото. Със старостта, поразени от болести, западат и грубото, и финото тяло. Тогава душата, собственикът на тялото, горчиво съжалява, че не може пълноценно да използва полето на дейността. В Бхагавад-гӣта̄ ясно е казано, че живото същество е собственик на тялото (кш̣етра-гя), а самото тяло е поле на неговата дейност (кш̣етра). Когато едно поле е обрасло с тръни и плевели, собственикът му вижда голям зор да го обработи. Подобно е положението на душата, когато, поразено от болест, тялото се превърне в бреме за нея. А тревогите и общото отслабване на функциите на целия организъм правят това бреме още по-тежко.

Когато човек е стар и немощен, но с все сили продължава да се стреми към сетивни наслади, той изгубва цялата си красота, разума си и всичките си богатства. Така той не е в състояние да противостои на мощния натиск на дъщерята на Времето.

Когато човек стане болнав и недееспособен, сетивата и органите му се лишават от силата си. С други думи, той вече е неспособен да ги управлява. Не само сетивата – сетивните обекти също спират да му се подчиняват. Когато някой е изпаднал в беда, дори най-близките му – неговата съпруга, децата и внуците му – започват да се държат пренебрежително с него. Те спират да се подчиняват на господаря на дома. Ние искаме да използваме сетивата си, за да получим сетивни наслади, но сетивата от своя страна изчерпват енергията на тялото. По аналогичен начин, човек създава семейство, за да се наслаждава, но домашните му изискват от него удоволствия за своите сетива. Ако той например не им носи достатъчно пари, те спират да му обръщат внимание и да се подчиняват на волята му или да се съобразяват с неговите желания. Това се дължи на факта, че човек е скъперник (кр̣пан̣а). Думата кр̣пан̣а, използвана в шестата строфа, е противоположна по смисъл на думата бра̄хман̣а. Живото същество, което е получило човешка форма на съществуване, трябва да стане бра̄хман̣а, т.е. трябва да разбере истинската природа на Абсолютната Истина, на Брахман, и след това да служи на Бога като ваиш̣н̣ава. Човешката форма на живот ни предоставя тази възможност и ако не я използваме, ние се превръщаме в скъперници (кр̣пан̣и). Скъперник е оня, който има пари, но не ги използва както трябва. Човешката форма на живот ни е дадена именно за да осъзнаем Брахман, да станем бра̄хман̣и, и ако не я използваме с тази цел, оставаме кр̣пан̣и. А хората, които са скъперници, които имат пари, но не ги харчат, винаги са нещастни. Човекът, който злоупотребява с интелигентността си, като я използва за сетивни наслади, цял живот си остава скъперник.

Когато от старост човек стане слаб и немощен, всички, като се започне от неговите роднини и се стигне до слугите и секретарите му, започват да се държат пренебрежително с него и той не може да промени това положение. Така той все повече и повече се разстройва и тежко преживява тъжната участ, която го е сполетяла.

Точно такова е положението на съвременното общество. Хората се грижат единствено за тялото, дома и семейството си и в края на своя живот човек се чувства объркан, понеже не знае нищо за духовното съществуване и няма представа коя е крайната цел на живота. В общество, изцяло съсредоточено върху сетивното наслаждение, не може да има духовен живот, защото всички мислят само за сегашното съществуване. Макар следващият живот да е реален факт, хората няма откъде да научат за него.

Лишено от възможността да общува с Върховната Божествена Личност, живото същество се опитва да се наслаждава на материалния свят. За тази цел то получава точно определен вид тяло, като се започне от тялото на Брахма̄ и се стигне до това на микроба. От историята на сътворението, описана във Ведите, научаваме, че първото живо същество бил Брахма̄. За да насели вселената, той създал седемте велики мъдреци и други Праджа̄пати. Така всяко живо същество в зависимост от кармата си, от своите минали дейности и желания, получава някакъв вид тяло: то може да стане Брахма̄, но може да стане и микроб или глист в изпражненията. И макар че тялото е неизменен източник на страдания, под въздействието на Ка̄лаканя̄ и нейната ма̄я̄ и заради продължителното пребиваване в него живото същество силно се привързва към тялото. Дори ако извадим глиста от изпражненията, той пак ще се върне в тях, защото не иска да ги напусне. Свинете живеят сред отблъскваща мръсотия и се хранят с помия, но ако променим тези условия и поставим свинята на хубаво място, тя няма да се чувства добре. По подобен начин може да изучим поведението и на другите живи създания и ще видим, че никой не е склонен да приема условия на живот, по-добри от тези, които са му естествено присъщи. Макар че врагът щурмувал града на Пуран̃джана от всички страни, царят не искал да го напусне. С други думи, независимо в какво състояние се намира материалното тяло, живото същество не иска да го напусне. То обаче бива принудено да се раздели с него, защото материалното тяло не е вечно.

Живото същество търси разнообразни удоволствия в материалния свят и затова законите на природата му дават възможност да преминава от едно тяло в друго точно както човек преминава от детство към юношество и после към младост. Този процес е непрекъснат. Но в края на своя живот, когато остарее и грохне, човек не иска да се раздели с тялото си, въпреки че то вече не е годно за нищо. Защо живото същество не иска да напусне материалното тяло, макар че то му причинява толкова страдания? Всеки, който е въплътен в материално тяло, трябва усилено да работи, за да го поддържа. Тази работа може да приема най-различни форми, но тъй или иначе, за да поддържа тялото си, всяко живо същество е принудено да полага огромни усилия. За съжаление, съвременните хора не знаят нищо за прераждането на душата. И понеже живото същество е лишено от стремежа да постигне духовното царство, където животът е вечен и пълен с блаженство и знание, то на всяка цена иска да запази сегашното си тяло дори когато тялото вече не става за нищо. Ето защо дейността, която най-много би допринесла за доброто на целия свят, е разпространението на движението за Кр̣ш̣н̣а съзнание.

Това движение дава на хората знание за царството на Бога. Бог има, Кр̣ш̣н̣а съществува и всеки може да се върне при него и да живее вечно, в знание и блаженство. Човекът, постигнал Кр̣ш̣н̣а съзнание, не се страхува да се раздели с тялото си, защото положението, което заема, е вечно. Такъв човек винаги отдава на Бога трансцендентално любовно служене: той е щастлив да служи на Бога, докато се намира в материалното тяло, и продължава да служи на Бога завинаги и след като напусне това тяло. Святите предани на Бога са винаги освободени и волни, докато кармӣте, лишени от знание за духовното съществуване и за трансценденталното любовно служене на Бога, се изпълват със страх, когато трябва да се разделят с изгнилото материално тяло.

Според порядките на ведическата култура всички мъртви тела се изгарят. Ала преди смъртта тялото гори в пламъците на друг огън – треската праджва̄ра, или виш̣н̣у-джва̄ра. Медицинската наука е установила, че когато телесната температурата достигне 42°C, човек умира. Праджва̄ра, треската, която обзема живото същество в края на живота му, го кара да се чувства така, сякаш е попаднало сред пламъците на бушуващ огън.

Синовете, внуците, поданиците и подчинените на цар Пуран̃джана, за които се споменава в тази строфа, са олицетворение на съставните части на тялото – сетивата, крайниците, кожата, мускулите, кръвта, костния мозък и пр. Когато човек бъде връхлетян от треската виш̣н̣у-джвара, той вдига толкова висока температура, че понякога изпада в кома. С други думи, телесната болка е толкова силна, че човек изпада в безсъзнание и спира да чувства страданията на тялото. Нещо повече, в мига на смъртта той става напълно безпомощен и против своята воля е принуден да напусне сегашното си тяло и да приеме друго. В Бхагавад-гӣта̄ е казано, че с помощта на науката човек може да подобри временните условия на своето съществуване, но не може да се спаси от страданията на раждането, старостта, болестите и смъртта. Тези процеси са изцяло във властта на Върховния Бог, който действа с посредничеството на материалната си енергия. Неуките хора не разбират тази проста истина. В днешно време те с цената на всичко се мъчат да извлекат нефт от дълбините на океана и се тревожат за нефтените запаси, но не предприемат нищо да решат проблема с раждането, старостта, болестите и смъртта. Човек, който живее в невежество, без да знае нищо за своето бъдеще, търпи поражение във всичките си начинания.

Живото същество е обвито от два вида тела – грубо и фино. В мига на смъртта грубото материално тяло умира, но финото тяло пренася живото същество в друго грубо тяло. Съвременните псевдоучени не са в състояние да проследят как финото материално тяло пренася душата от едно грубо тяло в друго. В тази строфа финото тяло е изобразено като змията градоначалник. В града, обхванат от пламъци, дори градоначалникът не може да се спаси. Той има власт над гражданите, когато е спокойно и не бушува пожар, но когато градът е нападан от всички страни, дори градоначалникът е безсилен. И така, когато жизненият дъх бил готов да напусне грубото физическо тяло, финото тяло също почувствало болка.

Змиите много трудно могат да оцелеят при горски пожар. Животните, които имат дълги крака, може да успеят да избягат, но змиите, понеже умеят единствено да пълзят, обикновено изгарят. С други думи, в последните мигове от живота най-силно засегнат е жизненият дъх, а не отделните части на тялото.

На прага на смъртта различните порти на тялото спират да функционират нормално заради дисбаланса на слуз, жлъчка и въздух в тялото. Затова умиращият човек не е в състояние да изрази ясно онова, което изпитва, и роднините, наобиколили неговата постеля, чуват от устата му само неясни хрипове. В своята Мукунда-ма̄ла̄ стотра цар Кулашекхара казва:

„Скъпи Кр̣ш̣н̣а, моля те, помогни ми да умра незабавно, за да може умът ми, подобно на лебед, увил шията си около стъблото на лотос, да остане прикован към лотосовите Ти нозе. Иначе, когато със задавено гърло изпускам последен дъх, бих ли могъл да мисля за тебе?“. Лебедите обичат да се гмуркат във водата и да увиват дългите си шии около крехките стъбла на лотосите. Те се забавляват по такъв начин. Човек има голям късмет, ако се раздели с тялото си, докато все още е здрав и може да мисли за лотосовите нозе на Кр̣ш̣н̣а. Когато някой е стар, в мига на смъртта гърлото му често се задушава или се запушва от слуз и той не е способен да изрече маха̄-мантрата Харе Кр̣ш̣н̣а. Така той може да забрави за Кр̣ш̣н̣а. Разбира се, който е устойчив в Кр̣ш̣н̣а съзнание, не е застрашен от подобна опасност, защото е свикнал непрекъснато да повтаря мантрата Харе Кр̣ш̣н̣а, особено когато смъртта му напомня за себе си.

Нерядко хората, които са силно привързани към материалното си тяло, молят доктора да им удължи живота поне малко. И ако с помощта на лекарства или на кислород медикът успява да продължи живота на пациента си с няколко минути, това се смята за изключително постижение, независимо че после болният тъй или иначе умира. Това е борбата за съществуване. Макар че на прага на смъртта всички телесни органи на пациента са практически мъртви, и той самият, и лекарят все още правят опити да продължат съществуването на умиращото тяло.

От дадения текст става ясно, че дори когато умира, човек продължава да мисли за материално наслаждение. Този факт ясно показва, че душата, живото същество, е във властта на финото тяло – ума, интелигентността и егото. Лъжливото его поражда у живото същество желание да се наслаждава на материалния свят и ако му бъде отнета тази възможност, човек се разстройва и страда. Неговата интелигентност продължава да крои планове за бъдещето и затова, макар че той се разделя с грубото тяло, финото му тяло го пренася в друго грубо тяло. Този процес е недостъпен за материалното зрение, ето защо хората мислят, че когато човек напусне грубото тяло, той престава да съществува. Плановете за наслаждение са плод на финото тяло, а грубото тяло е инструмент за осъществяването им. Затова грубото тяло може да бъде сравнено с жената, тъй като именно тя е източникът на многобройните сетивни наслади. Поради продължителния си престой в грубото тяло живото същество дълбоко страда, когато дойде време да се раздели с него. Заради дейностите на ума живото същество приема друго грубо тяло и така продължава съществуването си в материалния свят.

Санскритската дума стрӣ значи „разширение“. Чрез съпругата си човек все повече разширява кръга на обектите на привързаността си – синове, дъщери, внуци и пр. Привързаността към най-близките се проявява особено силно в мига на смъртта. Често на смъртния си одър бащата вика своя любим син и му заръчва да се грижи за майка си и за семейните дела. Той казва: „Сине, отивам си. Моля те, грижи се за семейството“. И като изрича тези думи, той няма представа какво го чака след смъртта.

Тревогата на цар Пуран̃джана за съпругата му е признак, че съзнанието на царя било твърде погълнато от мисли за жени. Благочестивите жени обикновено са и покорни съпруги. А когато съпругата е покорна, мъжът силно се привързва към нея и на смъртния си одър мисли само за нея. Това е много опасно, както ще видим от живота на цар Пуран̃джана. Ако в мига на смъртта човек мисли за жена си вместо за Кр̣ш̣н̣а, той няма да се върне вкъщи, при Бога, а ще бъде принуден да се въплъти в женско тяло и да започне нова глава от живота си в материалния свят.

Жената трябва да е покорна на своя съпруг. Ако тя е послушна, сърдечна и винаги готова да му помага, той много ще се грижи за нея. Привързаността на мъжа към съпругата е благотворна за семейното съществуване, но се отразява неблагоприятно на духовния напредък на двамата. Ето защо във всяко семейство трябва да има Кр̣ш̣н̣а съзнание. Ако съпрузите са привързани един към друг в Кр̣ш̣н̣а съзнание, тази привързаност ще е от голяма полза за тях, защото център на съществуването им ще бъде Кр̣ш̣н̣а. В противен случай мъжът, който е твърде привързан към своята съпруга, в следващия си живот става жена, а жената, която изпитва прекалена привързаност към съпруга си, се преражда в тяло на мъж. Разбира се, жената не губи, ако в следващия си живот стане мъж, но не може да се каже същото за мъжа, който се преражда в жена.

В мига на своята смърт цар Пуран̃джана мислел за жена си; това е типичен пример за замърсено съзнание. В Бхагавад-гӣта̄ (15.7) Бог Кр̣ш̣н̣а казва:

„Живите същества в този обусловен свят са мои вечни, откъснати частици. Поради обусловения живот те водят упорита борба с шестте сетива, включващи ума“.

Живото същество е неразделна частица от Върховния Дух, Кр̣ш̣н̣а. С други думи, в качествено отношение то не се различава от Кр̣ш̣н̣а. Единствената разлика между тях е, че живото същество завинаги си остава само нищожно малка частица от Върховния Дух. Мамаива̄м̇шо джӣва-локе джӣва-бхӯтах̣ сана̄танах̣. Когато попадне в материалния свят и стане обусловена, индивидуалната душа, частица от Върховния Бог, води сурова борба за съществуване заради осквернения си ум и сетива. Като неразделна частица от Върховния Бог, живото същество би трябвало да мисли за Кр̣ш̣н̣а, но както се вижда от този текст, вместо за Бога, цар Пуран̃джана (живото същество) мислел за жена си. Именно защото умът му е изцяло съсредоточен върху някой от обектите на сетивата, живото същество е принудено да води тежка борба за съществуване в материалния свят. В края на живота си цар Пуран̃джана мислел за своята съпруга, затова смъртта нямало да сложи край на борбата му за съществуване в материалния свят. Това ще стане ясно от следващите строфи, където ще видим, че понеже мислите на царя били насочени към неговата съпруга, в следващия си живот той се родил в женско тяло. Така потапянето на съзнанието в мисли за обществото, политиката, за някоя псевдорелигия, за нацията или пък за средата, в която се движим, става причина за робството ни в материалния свят. За да се освободим от това робство, през живота си трябва да променим характера на нашите дейности. Това е потвърдено в Бхагавад-гӣта̄ (3.9). Ягя̄ртха̄т карман̣о 'нятра локо 'ям̇ карма-бандханах̣. Ако не променим съзнанието си още приживе, всяка дейност, която извършваме за благото на обществото, страната, на една или друга социална група, на цялата нация или дори в името на религията, само ще ни заробва все повече. А това означава, че ще трябва да продължим обусловеното си съществуване в материалния свят. По този повод в Бхагавад-гӣта̄ (15.7) е казано: манах̣-ш̣аш̣т̣ха̄нӣндрия̄н̣и пракр̣ти-стха̄ни карш̣ати. Когато умът и сетивата са погълнати от материални дейности, човек е принуден да продължи съществуването си в материалния свят и да се бори за щастие. Живот след живот той се бори за щастие. Но тъжната истина е, че в материалния свят никой не е щастлив, просто борбата сама по себе си носи измамното усещане за щастие. Човек е принуден да се труди до изнемога и когато се сдобие с резултата от този труд, си мисли, че е щастлив. В материалния свят хората просто не знаят какво значи истинско щастие. Сукхам а̄тянтикам̇ ят тад буддхи-гра̄хям атӣндриям (Бхагавад-гӣта̄, 6.21). Истинското щастие може да бъде възприето единствено с трансценденталните сетива. Но за да възстанови трансценденталните си сетива, човек трябва да се пречисти, като следва процеса на Кр̣ш̣н̣а съзнание и със сетивата си служи на Бога. Тогава той става свободен и постига истинско щастие.

В Бхагавад-гӣта̄ (15.8) се казва:

„В материалния свят живото същество пренася своите представи за живота от тяло в тяло, както въздухът носи различни аромати. То получава определен вид тяло и отново го напуска, за да получи друго“. Ако премине над градина с рози, вятърът ще понесе със себе си аромата на рози, а когато премине над помийна яма, ще се изпълни със зловоние. По подобен начин, цар Пуран̃джана, живото същество, насочил жизнения си въздух към жена, към своята съпруга, и затова в следващия си живот трябвало да приеме женско тяло.

Когато настъпи последният му час, всеки се тревожи за съпругата и децата си. Политикът пък се тревожи за родината и партията си. Докато не постигне пълно Кр̣ш̣н̣а съзнание, човек ще трябва да приема нови и нови материални тела в зависимост от съзнанието си в мига на смъртта. Преди да умре, Пуран̃джана например мислел за своите деца и най-вече за съпругата си, затова в следващия си живот трябвало да се роди в женско тяло. По подобен начин, политикът или родолюбецът, който е силно привързан към родината си, ще се роди пак в нея, когато смъртта сложи край на политическата му кариера. Дейностите, които човек върши в сегашния си живот, се отразяват на следващото му съществуване. Често в името на егоистичните си интереси политиците вършат тежки грехове. Те прибягват дори до убийства, за да се разправят с политическите си опоненти. И даже ако получи възможност отново да се роди в любимото си отечество, политикът ще трябва да изстрада греховете, които е вършил в миналия си живот.

Науката на прераждането остава неизвестна за съвременните изследователи. Учените не искат да знаят за тези въпроси, защото, ако се замислят върху нематериалната страна на живота и проблемите на човешкото съществуване, биха разбрали, че не ги чака нищо добро. Затова те се опитват да не мислят за бъдещето и под претекст, че служат на различни обществени, политически и национални потребности, продължават да вършат грехове.

Глупавите хора не разбират, че всеки сам е отговорен за своите действия и за последиците им. Докато децата са още невинни и чисти, майката и бащата са длъжни да изградят у тях правилно разбиране за житейските ценности. Но щом пораснат, децата трябва да бъдат оставени сами да посрещат всичко, което животът изисква от тях. След смъртта си родителите не могат да помогнат на своите деца дори и да искат. Бащата би могъл да им остави известно наследство, така че на първо време да им е по-леко, но той не трябва прекалено много да се измъчва от мисли за съдбата на своите близки след смъртта му. Ето къде е болестта на обусловената душа. Човек не само че върши грехове в името на собственото си сетивно наслаждение, но се стреми да остави и на децата си колкото може по-голямо наследство, така че и те да се наслаждават до насита.

Всеки се бои от смъртта, затова тя носи името бхая, „страх“. Цар Пуран̃джана бил погълнат от мисли за съпругата и децата си, но смъртта не го чакала. Смъртта не чака никого, тя веднага се залавя за работа. И тъй като смъртта безпощадно отнася всяко живо създание, атеистите, които пропиляват целия си живот в мисли за родината, обществото и близките си и не се стремят да разберат Бога, накрая осъзнават Върховния в нейно лице. Важна роля в този текст играе думата атад-архан̣ам: с нея се има предвид, че човек не трябва да се увлича прекалено много от дейности за благото на своето семейство, родина, общество или социална среда. Нито семейството, нито съотечествениците, нито обществото, нито пък професионалната общност ще ни помогнат да напреднем духовно. За жалост, в днешно време хора, които уж са образовани, нямат представа какво значи духовен напредък. Макар че човешката форма на живот им дава възможност да се развиват духовно, те си остават скъперници. Те злоупотребяват с живота си и го пропиляват в грижи за материалното благополучие на своите роднини и съотечественици, на обществото и прочее. Истинският дълг на човека е да се научи как да победи смъртта. В Бхагавад-гӣта̄ (4.9) Бог Кр̣ш̣н̣а открива тайната на победата над смъртта:

„Този, който познава трансценденталната природа на моите появявания и дейности, след като напусне тялото си, не се ражда отново в материалния свят, а достига вечната ми обител, о, Арджуна“.

Този, който е постигнал пълно Кр̣ш̣н̣а съзнание, след смъртта си не получава ново материално тяло, а се връща вкъщи, обратно при Бога. Всеки трябва да се опита да постигне това съвършенство. За жалост, вместо да се стреми към тази цел, човекът е погълнат от мисли за приятелите, любимите и роднините си и за обществото, в което живее. Но движението за Кр̣ш̣н̣а съзнание учи хората по целия свят как да превъзмогнат смъртта. Харим̇ вина̄ на ср̣тим̇ таранти. Само който е приел подслон при Върховната Божествена Личност, е способен да победи смъртта.

Когато Ямара̄джа и помощниците му отвеждат живото същество на мястото, където ще бъде съдено, заедно с него идват и спътниците му – животът, жизненият дъх и желанията. Това е потвърдено във Ведите. Когато Ямара̄джа задържи живото същество и го отведе със себе си (там уткра̄мантам), с него идва и жизненият му дъх (пра̄н̣о 'нӯткра̄манти), а щом жизненият дъх си отиде (пра̄н̣ам анӯткра̄мантам), всички сетива (сарве пра̄н̣а̄х̣) го последват (анӯткра̄манти). Така душата и жизненият дъх оставят след себе си къс мъртва материя, съставен от пет елемента – земя, вода, въздух, огън и етер. След това живото същество отива на съд, където Ямара̄джа решава какво ще бъде следващото му тяло. Съвременните учени не знаят нищо по този въпрос. Всяко живо същество носи отговорност за действията, които извършва в сегашния си живот, а след смъртта си бива изправяно на съд пред Ямара̄джа, който решава какво ще бъде следващото му тяло. Въпреки че душата напуска грубото материално тяло, тя продължава да съществува заедно със своите желания и с последиците от миналите си дейности. В зависимост от тези минали дейности Ямара̄джа определя следващото ѝ тяло.

Веднага щом отведат живото същество, неговите спътници – жизненият дъх, сетивните обекти и сетивата – също напускат тялото, което вече не е нищо повече от къс мъртва материя. След като живото същество и неговите спътници напуснат тялото, то спира да функционира и се разпада до основните материални елементи, от които е изградено – земя, вода, огън, въздух и етер. Щом жителите на един обсаден град го напуснат, врагът нахлува в града и го изравнява със земята. С думите „От пръст бе създаден и на пръст ще станеш“ се има предвид тялото. Когато врагове атакуват един град и го разрушат, жителите напускат града и той спира да съществува.

Ако човек украсява града, но не се грижи за жителите му, той не е с всичкия си. По подобен начин, лишено от духовно знание, живото същество се грижи само за външното си тяло, без да съзнава, че главният фактор, който крепи тялото, е душата. Когато напредне в духовното себепознание, душата се освобождава от безкрайната верига на превъплъщенията. Бха̄гаватам сравнява хората, които са привързани към телата си, с крави и магарета (са ева го-кхарах̣). Кравата е просто и наивно животно, а магарето е товарно добиче. Човек, който работи, воден от телесни представи, работи като магаре, без да знае истинския си интерес. По този повод е казано:

„Човек, който отъждествява себе си с тялото, съставено от три елемента, и смята продуктите на това тяло за свои роднини; който мисли земята, където се е родил, за достойна за почит и ходи на поклонение по святи места само за да извърши религиозно умиване, а не за да общува там с личности, притежаващи трансцендентално познание, такъв човек не е по-добър от крава или магаре“ (Шрӣмад Бха̄гаватам, 10.84.13).

Човешка цивилизация, която е лишена Кр̣ш̣н̣а съзнание, е стадо животни. Хората в нея може да изучават мъртвото тяло и да отдават голямо значение на мозъка и сърцето, но ако в тялото не присъства душата, няма никакъв смисъл да се говори за значението на която и да е негова част. В съвременната цивилизация на крави и на магарета учените се опитват да открият нещо ценно в мъртвото сърце или мозък.

В Бхагавад-гӣта̄ (5.29) Бог Кр̣ш̣н̣а казва:

Достатъчно е човек да знае три неща, за да постигне пълно Кр̣ш̣н̣а съзнание и да бъде удовлетворен и щастлив: Кр̣ш̣н̣а, Върховният Бог, е оня, който се наслаждава на всички блага, Той е собственикът на всичко и е най-добрият приятел на всички живи създания. Ако не знае тези три истини и действа на основата на телесния мироглед, човек постоянно е жертва на страданията, които материалната природа му причинява. Богът всъщност се намира до всеки. Ӣшварах̣ сарва-бхӯта̄на̄м̇ хр̣д-деше 'рджуна тиш̣т̣хати (Бхагавад-гӣта̄, 18.61). Живото същество и Свръхдушата са като две птици, кацнали на едно и също дърво и въпреки че природните закони причиняват толкова нещастия на живото същество, от глупост то не се обръща за помощ към Върховната Божествена Личност. То си въобразява, че само ще се защити от суровите закони на материалната природа. Това обаче е невъзможно. Живото същество трябва да се обърне към Върховния Бог и да му се предаде. Само тогава то би могло да се спаси от стремителните атаки на могъщия явана, Ямара̄джа.

В тази строфа е много важна думата сакха̄ям („приятел“): Богът винаги е редом до живото същество. Освен това той е наречен сухр̣дам („вечен доброжелател“). Богът е вечен доброжелател на живото същество, както родителите винаги желаят добро на децата си. Бащата и майката винаги мислят за доброто на своя син, въпреки че той може да не им отдава нужното уважение. Така и Богът, Върховната Личност, независимо от всичките ни оскърбления срещу него и на пренебрежението ни към неговите желания веднага ще ни спаси от страданията, които материалната природа ни причинява, стига да му се предадем. Той сам заявява това в Бхагавад-гӣта̄ (ма̄м ева йе прападянте ма̄я̄м ета̄м̇ таранти те). За съжаление, поради лошо общуване и силна привързаност към сетивното наслаждение ние забравяме нашия най-верен приятел, Върховната Божествена Личност.

Хората, които убиват животни, било то в името на религията или пък за храна, след смъртта си ще трябва да изтърпят подобно наказание. Думата ма̄м̇са („месо“) ясно посочва, че животните, които убиваме, някога ще получат възможността да направят същото с нас. Въпреки че живото същество не може да бъде убито, след смъртта си ние ще трябва да страдаме, промушвани от рога. Негодниците не знаят това и без да се колебаят, продължават да убиват беззащитни животни. Днешната уж напреднала човешка цивилизация е създала многобройни кланици, в които животните масово биват избивани под претекст за задоволяване на продоволствени нужди или в името на религията. Тези, у които е останала малко благочестивост, убиват животните в джамии, черкви и синагоги, а напълно деградиралите просто отварят кланици. Във всяко цивилизовано човешко общество убийството се наказва с убийство – така и по закона на Върховния Бог никой няма право да посяга на нечий живот. Всеки има свободата да живее, издържан от Върховния Баща. Върховният Бог категорично осъжда убийството на животни, независимо дали то се извършва в името на религията или за осигуряване на храна. В Бхагавад-гӣта̄ (16.19) Бог Кр̣ш̣н̣а казва:

„Тях – изпълнените със завист и злоба, най-нисшите сред хората –  Аз непрестанно захвърлям в океана на материалното съществуване в различни демонични форми на живот“. Двиш̣атах̣ – хората, които убиват животни от злоба към другите живи създания и към Върховната Божествена Личност – остават в мрак и не могат да разберат смисъла и целта на живота. Това ще бъде обяснено по-обстойно в следващите текстове.

Тази строфа е описание на материалното битие. Материалното съществуване започва, когато човек се привърже към някоя жена и забрави (наш̣т̣а-смр̣тих̣), че в истинската си същност той е вечен слуга на Кр̣ш̣н̣а. Така живото същество започва да се преселва от тяло в тяло и да търпи тристранните страдания на материалното съществуване. Движението за Кр̣ш̣н̣а съзнание бе създадено с цел да спаси хората от мрака на невежеството. Негова главна задача е да просвещава потъналите в забрава живи същества и да им напомня за тяхното изначално Кр̣ш̣н̣а съзнание. По този начин те могат да бъдат спасени от гибелното невежество и от необходимостта отново и отново да се прераждат. В една от песните си Шрӣла Бхактивинода Т̣ха̄кура пише:

„Заради миналите си плодоносни дела сега съм попаднал в океан от невежество, подобен на океан от отрова, и не знам как да се измъкна оттам. Опитваме се да станем щастливи, като се отдаваме на сетивни наслади, но това мнимо удоволствие е като люта храна, която изгаря сърцето. Ден и нощ постоянно усещам тази пареща болка и умът ми не може да намери покой“.

Материалното битие винаги е пълно с тревоги. Хората постоянно търсят начини да се избавят от тях, но понеже няма кой да ги води, накрая те се обръщат за утеха към алкохола и секса. От глупост те не разбират, че като се опитват да избягат от проблемите си с помощта на алкохола и секса, те само удължават своя престой в материалния свят. Човек не може да се спаси от материалните страдания по такъв начин.

Думата прамада̄-сан̇га-дӯш̣итах̣ означава, че ако някой изпитва привързаност към жена, това замърсяване само по себе си е достатъчно да го държи прикован към жалкото съществуване в материалния свят. Ето защо във ведическото общество човек още от самото начало на живота си е възпитаван да превъзмогне привързаността към жените. Първият етап в живота му се нарича брахмачаря, вторият – гр̣хастха, третият – ва̄напрастха, а четвъртият – сання̄са. Целта на тези етапи е да помогнат на човека да се освободи от влечението си към жените.

Тъй като в часа на смъртта мислел за съпругата си, цар Пуран̃джана се преродил в жена. Този пример потвърждава думите на Бхагавад-гӣта̄ (8.6):

„О, сине на Кунтӣ, каквото състояние на съществуване човек помни, когато напуска тялото си, такова състояние ще постигне“.

На прага на смъртта живото същество мисли за това, за което вече е свикнало да мисли или от което е било увлечено цял живот. Когато умира, мислите му се насочват към онова, което го е вълнувало през целия му живот – докато е било будно или задрямало, докато е сънувало или е било потънало в дълбок сън. След като напусне обкръжението на Върховния Бог, живото същество пътува от тяло в тяло по силата на природните закони, докато най-накрая стигне до човешката форма. И ако тогава продължи да бъде погълнато от мисли за материални неща, ако е невежо по духовните въпроси и не приема подслон в лотосовите нозе на Говинда, Върховната Божествена Личност, който може веднъж завинаги да реши проблема на раждането и на смъртта, в следващия си живот то става жена, особено ако през цялото време е мислело за жена си. Във връзка с това в Шрӣмад Бха̄гаватам (3.31.1) е казано: карман̣а̄ даива-нетрен̣а. Живото същество върши благочестиви или порочни дела, а понякога едновременно и едните, и другите. Всички тези дейности се вземат под внимание от висшите сили, които определят следващото му тяло. Цар Пуран̃джана бил много привързан към съпругата си, но, от друга страна, бил извършил много благочестиви плодоносни дела. Затова, въпреки че се преродил в жена, той получил благоприятната възможност да бъде дъщеря на могъщ цар. Както се утвърждава и в Бхагавад-гӣта̄ (6.41):

„Неуспелият йогӣ след много, много години, прекарани в наслаждение на планетите, където живеят благочестивите живи същества, се ражда в добродетелно или в богато аристократично семейство“.

Ако заради привързаността си към плодоносните дейности, философските търсения или мистичната йога човек се отклони от пътя на бхакти йога, на осъзнаването на Бога, в следващия си живот той получава възможност да се роди в знатно и богато семейство. Така висшите авторитети, назначени от Върховната Божествена Личност, отсъждат на живото същество това, което то заслужава, според желанията му. Тъй като вниманието на цар Пуран̃джана било изцяло насочено към съпругата му, в следващия си живот той станал жена, но понеже бил извършил много благочестиви дела, се родил в царско семейство. С други думи, когато се решава бъдещата ни съдба, се вземат под внимание всичките ни минали дейности. Затова, давайки съвети на Вя̄садева, На̄рада Муни му казал, че човек трябва да поеме по пътя на Кр̣ш̣н̣а съзнание, на преданото служене, и да отхвърли всички светски дейности и задължения. Това е препоръката и на самия Бог Кр̣ш̣н̣а. Дори да не успее да извърви докрай пътя на духовното себепознание, в следващия си живот преданият отново получава човешко тяло и се ражда в семейство на предани или на заможни хора. Така той получава нова възможност да продължи преданото си служене.

Според обичая, ако искат да получат ръката на някоя принцеса, кш̣атриите трябва да изпълнят определено условие. Например Драупадӣ щяла да бъде дадена за съпруга на този принц, който успее да прониже със стрелата си една риба, като гледа отражението ѝ във водата. А за да се ожени за една от цариците си, Кр̣ш̣н̣а трябвало да надвие седем яки бика. Според порядките на ведическата култура царят дава дъщеря си на някого само ако той изпълни определена задача. Ваидарбхӣ, дъщерята на Видарбха, била дадена за съпруга на могъщ цар, който бил и велик предан на Бога. Тъй като бил едновременно и силен цар, и добър предан, цар Малаядхваджа успял да изпълни всички условия. С името Малаядхваджа се назовава великият предан, който е непоклатим като Малайските планини и с проповядването си прави и другите хора устойчиви и решителни предани на Бога. Такъв маха̄-бха̄гавата е способен да обори всички останали възгледи. Убеденият предан умело разкрива несъстоятелността на другите духовни концепции – гя̄на, карма и йога. Под знамето на предаността той непоколебимо отстоява истината и развенчава останалите методи за духовно себепознание. Всеки път, когато се води диспут между предан и неотдаден, чистият и несъкрушим предан на Бога удържа победа.

Думата па̄н̣д̣я е производна на думата пан̣д̣а̄ – „знание“. Само който има дълбоки познания, може да опровергае възгледите на неотдадените. Думата пара значи „трансцендентален“, а пура значи „град“. Пара-пура е название на Вайкун̣т̣ха, царството на Бога, а думата джая се превежда като „завоевател“. Иначе казано, чистият предан, който е непоколебим в преданото служене и е превъзмогнал всички концепции, различни от предаността, може да завоюва дори Божието царство. Казано по друг начин, човек може да влезе в царството на Бога, Вайкун̣т̣ха, само с предано служене. Върховният Бог е наречен аджита, „непобедим“, но чрез самоотверженото си предано служене и с искрената си привързаност към него преданият лесно го покорява. Бог Кр̣ш̣н̣а, който за всички е олицетворение на страха, по собствена воля се изплашил от пръчката в ръцете на майка Яшода̄. Върховният Бог, Кр̣ш̣н̣а, не може да бъде победен от никой друг освен от своя предан. Такъв един предан любезно се съгласил да приеме дъщерята на цар Видарбха за своя съпруга.

След като се оженил за дъщерята на цар Видарбха, цар Малаядхваджа, който бил велик предан на Бога, я дарил с чудесна черноока дъщеря. Това е метафора, която показва, че дъщерята на цар Малаядхваджа също била благословена с дара на преданото служене, защото очите ѝ винаги били устремени към Кр̣ш̣н̣а. Преданият вижда във всичко единствено Кр̣ш̣н̣а. А седемте синове са олицетворение на седемте метода на предано служене – слушане, възпяване, помнене, храмово поклонение, възнасяне на молитви, отдаване на трансцендентално любовно служене и служене в лотосовите нозе на Бога. От деветте вида предано служене човек може веднага да започне да следва само седем. Останалите два – приятелството с Бога и жертването на всичко за него – се постигат с течение на времето. С други думи, преданото служене се дели на две категории – видхи-ма̄рга и ра̄га-ма̄рга. Приятелството с Бога и жертването на всичко за него се отнасят към категорията ра̄га-ма̄рга, или етапа на зрялото предано служене. За начинаещия е най-важно да следва методите на слушането и възпяването (шраван̣ам̇ кӣртанам), както и да помни Кр̣ш̣н̣а, да се покланя на мӯртите в храма, да възнася молитви, постоянно да отдава предано служене и да обожава лотосовите нозе на Бога.

Думата явӣясах̣ означава, че тези методи съдържат в себе си изключителна сила. Като следва методите на шраван̣ам̇ кӣртанам̇ виш̣н̣ох̣ смаран̣ам̇ па̄да-севанам / арчанам̇ ванданам̇ да̄сям и ги овладее добре, преданият постепенно може да се издигне до равнището на спонтанното предано служене – сакхям и а̄тма-ниведанам. В най-честия случай великите а̄ча̄рии, които разпространяват преданото служене из целия свят, се отнасят към категорията сакхям а̄тма-ниведанам. Един начинаещ предан не е способен да бъде истински проповедник. По-добре е той да се занимава с другите седем вида предано служене (шраван̣ам̇ кӣртанам и т.н.) Едва след време, когато добре овладее първите седем процеса, той може да стигне до равнището на сакхям а̄тма-ниведанам.

Дравид̣а-деша, за която се говори в тази строфа, е символ на петте Дравид̣а-деши в Южна Индия. Всички, които са родени в тези земи, много решително следват седемте начални процеса на преданото служене (шраван̣ам̇ кӣртанам). От Дравид̣а-деша произхождат и такива велики а̄ча̄рии, като Ра̄ма̄нуджа̄ча̄ря и Мадхва̄ча̄ря, прославили се като забележителни проповедници. Всички те били на равнището на сакхям а̄тма-ниведанам.

В един ден от живота на Брахма̄ се сменят четиринайсет Манувци. Една манвантара, т.е. животът на един Ману, продължава 4320000 години, умножено по 71. Когато си отиде един Ману, на негово място се ражда друг. Така продължава жизненият цикъл на вселената. С постоянната смяна на Манувците се предава и методът на Кр̣ш̣н̣а съзнанието. Това е потвърдено в Бхагавад-гӣта̄ (4.1):

„Върховната Божествена Личност Шрӣ Кр̣ш̣н̣а каза: Аз разкрих на бога на Слънцето Вивасва̄н тази вечна наука за йога, Вивасва̄н я предаде на Ману – бащата на човечеството, а Ману на свой ред я предаде на Икш̣ва̄ку“. Вивасва̄н, полубогът на Слънцето, предал знанието на Бхагавад-гӣта̄ на Ману, този Ману разкрил това знание на сина си, а той на свой ред го предал на друг Ману. Така съзнанието за Кр̣ш̣н̣а се разпространява от вечни времена. Човек не бива да се заблуждава, че движението за Кр̣ш̣н̣а съзнание е възникнало неотдавна. Според Бхагавад-гӣта̄ и Шрӣмад Бха̄гаватам то е изключително древна наука, която се е предавала от един Ману на друг.

Тъй като всеки човек е индивидуалност, мненията на различните ваиш̣н̣ави по определени въпроси може да не съвпадат, но въпреки всички индивидуални различия движението за Кр̣ш̣н̣а съзнание трябва да продължава. През последните сто години, следвайки завета на Шрӣла Бхактивинода Т̣ха̄кура, Шрӣла Бхактисиддха̄нта Сарасватӣ Госва̄мӣ Маха̄ра̄джа разгърна организирано проповядване на съзнанието за Кр̣ш̣н̣а. Всички ние, учениците на Шрӣла Бхактисиддханта Сарасватӣ Госва̄мӣ Маха̄ра̄джа, сме духовни братя и въпреки че мненията ни понякога не съвпадат и не действаме задружно, всеки от нас според възможностите си разпространява движението за Кр̣ш̣н̣а съзнание и възпитава много ученици, които да го популяризират по целия свят. Що се отнася до самите нас, ние вече основахме Международното общество за Кр̣ш̣н̣а съзнание, към което се присъединиха хиляди американци и европейци. Днес то се разраства със стихията на горски пожар. Практиката на Кр̣ш̣н̣а съзнание, в чиято основа стоят деветте вида предано служене (шраван̣ам кӣртанам̇ виш̣нох̣ смаран̣ам̇ па̄да-севанам / арчанам̇ ванданам̇ да̄сям̇ сакхям а̄тма-ниведанам), никога няма да спре да съществува. Съзнанието за Кр̣ш̣н̣а ще продължи да се разпространява из целия свят, независимо от цвят на кожата, каста, вероизповедание или националност. Никой няма да е в състояние да го спре.

Важно значение в тази строфа има думата бхокш̣яте. Както царят закриля своите поданици, така преданите, които следват принципите на преданото служене, ще дадат закрила на целия свят. Навсякъде хората страдат от напастта на мними сва̄мӣ, йогӣ, кармӣ и гя̄нӣ, които се представят за безгрешни и праведни, но не са в състояние да им покажат пътя към духовното себепознание. Четири основни духовни школи разпространяват преданото служене из вселената – Ра̄ма̄нуджа-сампрада̄я, Мадхва-сампрада̄я, Виш̣н̣усва̄ми-сампрада̄я и Нимба̄рка-сампрада̄я. Мадхва-Гауд̣ӣя-сампрада̄я по-специално води началото си от Бог Чайтаня Маха̄прабху. Нейните предани широко популяризират движението за Кр̣ш̣н̣а съзнание и дават закрила на неопитните, които биват подвеждани от всякакви шарлатани, представящи се за авата̄ри, сва̄мӣ и йогӣ.

Името Агастя Муни крие в себе си дълбок смисъл. Агастя Муни е олицетворение на ума. Думата агастя загатва, че сетивата не действат самостоятелно, а думата муни значи „ум“. Умът е център на сетивата – сетивата не могат да действат независимо от ума. Когато приеме процеса на бхакти, умът започва да отдава предано служене. Процесът на бхакти (бхакти-лата̄) бил първата дъщеря на цар Малаядхваджа и както се каза в по-предишния текст, нейният поглед бил устремен постоянно към Кр̣ш̣н̣а (аситекш̣ан̣а̄м). Човек не може да отдава бхакти на някой полубог. Той може да служи с бхакти само на Виш̣н̣у – шраван̣ам̇ кӣртанам̇ виш̣нох̣. Ма̄я̄ва̄дӣте обаче смятат, че всеки вид преклонение е бхакти, понеже според тях Абсолютната Истина е аморфна, лишена от форма. Ако това беше така, преданият би могъл да пресъздаде във въображението си образа на който си пожелае полубог или божество и да му се покланя. Истината обаче е друга. Истината е, че с бхакти може да се служи само на Виш̣н̣у и на еманациите на Виш̣н̣у. Затова бхакти-лата̄ е др̣д̣ха-врата, велик обект: ако умът е изцяло погълнат от предано служене, той никога повече не деградира. Когато човек се опитва да напредва към съвършенството по други пътища, например чрез карма йога или чрез гя̄на йога, той неминуемо се отклонява от тях и пропада, но ако твърдо следва пътя на бхакти, възможността за падение е напълно изключена.

И така, бхакти-лата̄ родила син Др̣д̣хачюта, а той от своя страна се сдобил със син на име Идхмава̄ха. С думата идхма-ва̄ха се назовава младежът, който носи дърва за подклаждане на жертвения огън, когато получава посвещение от духовен учител. С други думи, бхакти-лата̄, преданото служене, издига човека до духовната му позиция. Който веднъж е постигнал това, никога повече не деградира и децата му стават стриктни последователи на наставленията на ша̄стрите. Или както се казва във Ведите:

От занимаващите се с предано служене тези, които са получили посвещение, безкомпромисно следват наставленията на ведическите писания.

Великият цар Малаядхваджа безспорно бил маха̄-бха̄гавата, предан от най-висша класа. Докато отдавал предано служене, той създал много синове и ученици, които разпространявали практиката на бхакти (шраван̣ам̇ кӣртанам̇ виш̣н̣ох̣). Целият свят трябва да бъде поверен в ръцете на такива ученици и всеки трябва да участва в разпространяването на съзнанието за Кр̣ш̣н̣а. С други думи, когато учениците възмъжеят и се научат да проповядват, духовният учител трябва да се оттегли от активното проповядване и в усамотение да се посвети на писателска дейност и на нирджана-бхаджана. Той трябва да се занимава с предано служене в уединение и да пази обет за мълчание. Начинаещият предан не е способен да извършва нирджана-бхаджана, безмълвно поклонение на Върховния Бог. Шрӣла Бхактисиддха̄нта Сарасватӣ Т̣ха̄кура категорично забраняваше на начинаещите да се оттеглят и да се посвещават на предано служене в усамотение. Той дори създаде една песен по този повод:

„О, уме, що за предан си ти? Заради евтина популярност си се уединил на това място и се правиш, че повтаряш маха̄-мантрата Харе Кр̣ш̣н̣а, но това е чиста измама“. Бхактисиддха̄нта Сарасватӣ Т̣ха̄кура искаше всеки предан, като действа под ръководството на опитен духовен учител, да проповядва процеса на бхакти, съзнанието за Кр̣ш̣н̣а, по целия свят. Едва когато постигне необходимата духовна зрялост, човек може да се оттегли от активното проповядване и да заживее в усамотение. Следвайки този принцип, преданите от Международното общество за Кр̣ш̣н̣а съзнание сега проповядват из целия свят и вече могат да предоставят възможност на своя духовен учител да се оттегли от активната проповедническа дейност. В последния етап от живота на духовния учител учениците трябва да вземат мисията на проповядването в свои ръце. Тогава той ще може да се усамоти и да се посвети на нирджана-бхаджана.

Както по време на жизнения етап ва̄напрастха жената навсякъде придружава съпруга си, така и когато духовният учител се оттегли, за да се посвети на нирджана-бхаджана, някои от напредналите му ученици го последват, за да продължат да се грижат за него. С други думи, тези, които са привързани към семейното съществуване, трябва да отхвърлят илюзорното щастие, обещавано от обществото, приятелите и любовта, и да служат на духовния си учител. По този повод е много важен един стих от Гурв-аш̣т̣ака на Шрӣла Вишвана̄тха Чакравартӣ Т̣ха̄кура. Яся праса̄да̄д бхагават-праса̄дах̣. Ученикът винаги трябва да помни, че като служи на духовния си учител, може много бързо да придобие Кр̣ш̣н̣а съзнание. Всички писания утвърждават, че човек може да постигне най-висшата степен на съвършенството в преданото служене само ако удовлетвори духовния си учител и непосредствено му служи.

Важна роля в тази строфа играе думата мадирекш̣ан̣а̄. В своята Сандарбха Шрӣла Джӣва Госва̄мӣ обяснява, че думата мадира значи „опияняващ“. Човек, който се опиянява при вида на мӯртите, може да бъде наречен мадирекш̣ан̣а. Очите на царица Ваидарбхӣ били пленителни (мадирекш̣ан̣а) като очите на този, който съзерцава храмовите божества. Само напредналият предан е в състояние да съсредоточи поглед върху мӯртите в храма.

Очевидно е, че който иска да напредва в Кр̣ш̣н̣а съзнание, трябва да поддържа нормално телесно тегло. Ако затлъстява, значи не напредва духовно. Шрӣла Бхактисиддха̄нта Сарасватӣ Т̣ха̄кура безпощадно критикуваше дебелите си ученици. Който иска да напредва в Кр̣ш̣н̣а съзнание, не може да яде прекалено много. В миналото преданите, ходейки на поклонения, са обхождали святи гори, прекосявали са възвишения и цели планини, но в наши дни е невъзможно човек да се подлага на такъв вид аскетизъм. Вместо това той трябва да яде само праса̄д, и то не повече, отколкото е необходимо. Във ваиш̣н̣авския календар има много пости, например дните Ека̄дашӣ и дните на явяването и напускането на Бога или неговите предани. Целта на тези пости е да намалят количеството на излишните мазнини в организма, за да може човек да не спи повече, отколкото е необходимо, и да не става ленив и бездеен. Който преяжда, спи повече, отколкото трябва. Човешката форма на живот е предназначена за аскетизъм, а аскетизмът предполага ограничение по отношение на секса, храненето и пр. Така човек може да спести много време за духовни занимания и да се пречисти и външно, и вътрешно, т.е. да пречисти и тялото, и ума си.

Освобождение означава човек да престане да се влияе от двойственостите. Докато не осъзнае духовната си природа, всеки е принуден да се бори с противоположностите на този свят, в който всичко е относително. В Бхагавад-гӣта̄ Кр̣ш̣н̣а съветва Арджуна да се издигне над тези двойствености, като търпеливо ги понася. Той казва, че именно те са причина за страданията ни в материалния свят. През зимата на никого не му се ще да се къпе, а лете всеки иска да се къпе поне два-три пъти на ден. Ето защо Кр̣ш̣н̣а ни съветва да не се влияем от двойственостите, които идват и си отиват.

За да се научи да понася двойственостите с равнодушие, обикновеният човек трябва да се подложи на много лишения. Който се влияе от двойственостите, се намира в положение, относително по своя характер. За да се издигне над материалното тяло и да сложи завинаги край на материалното си съществуване, той трябва да се подложи на аскетизма, препоръчан от ша̄стрите. Цар Малаядхваджа направил това, като напуснал дома си, отишъл в Кула̄чала, там се къпел в святите реки и ядял само корени, семена, листа и стъбла, напълно избягвайки готвените храни и дори зърното. Това са изключително сурови лишения. В днешно време е много трудно и практически невъзможно човек да напусне дома си и да отиде в някоя гора или в Хималаите да се подлага на аскетизъм. Хората не са в състояние да се откажат дори от месоядството, хазарта, алкохола, цигарите и наркотиците и непозволения секс. Какво биха правили в Хималаите или в Кула̄чала? Такива лишения са непосилни за съвременния човек. Ето защо Кр̣ш̣н̣а ни съветва да следваме процеса на бхакти йога. Когато следва принципите на бхакти йога, човек по естествен начин се освобождава от всички двойствености. В бхакти йога всички дейности са съсредоточени около Кр̣ш̣н̣а, а Кр̣ш̣н̣а е винаги трансцендентален. Ето защо, за да се издигне над двойственостите, човек трябва постоянно да служи на Бога. Това е потвърдено в Бхагавад-гӣта̄ (14.26):

„Този, който е изцяло зает с предано служене, устойчив при всякакви обстоятелства, веднага се издига над гун̣ите на материалната природа и достига нивото на Брахман“.

Ако човек реално служи на Бога в бхакти йога, той по естествен начин ще е способен да владее своите сетива, езика си и другите пориви. За този, който с цялата си искреност следва процеса на бхакти йога, вероятността за падение е практически равна на нула. Но дори и да падне, той нищо не губи. За известно време неговото предано служене може да спре или да заглъхне, но при първата благоприятна възможност той ще поднови развитието си от същото място, до което е стигнал.

Навсякъде, където се среща думата брахман, имперсоналистите смятат, че става дума за безличностното сияние брахмаджьоти. В действителност обаче Парабрахман, Върховният Брахман, е Кр̣ш̣н̣а, наричан още Ва̄судева. В Бхагавад-гӣта̄ (7.19) е казано: ва̄судевах̣ сарвам ити – в аспекта си на безличностен Брахман Ва̄судева се намира навсякъде. Никой не е в състояние да съсредоточи вниманието си върху някакво безличностно „нещо“. Във връзка с това в Бхагавад-гӣта̄ (12.5) е казано: клешо 'дхикатарас теш̣а̄м авякта̄сакта-четаса̄м – „За тези, чиито умове са привързани към непроявения, безличностен аспект на Върховния, прогресът е свързан с множество проблеми“. Следователно, когато в този текст се казва, че цар Малаядхваджа съсредоточил ума си върху Брахман, под „Брахман“ се има предвид Върховната Божествена Личност, Ва̄судева.

„След многократно раждане и смърт, този, който наистина има знание, ми се отдава, разбирайки, че Аз съм причината на всички причини и всичко съществуващо. Такава велика душа се среща много рядко“. Ва̄судева, Върховната Божествена Личност, Кр̣ш̣н̣а, е всичко и който знае това, е най-издигнатият от всички трансценденталисти. В Бхагавад-гӣта̄ се казва, че човек може да стигне до такова прозрение едва след много животи. Същото утвърждава и този текст с думите дивям̇ варш̣а-шатам („сто години по летоброенето на полубоговете“). Един ден (дванайсет часа) при полубоговете е равен на шест земни месеца, а сто години по тяхното летоброене са трийсет и шест хиляди земни години. Следователно цар Малаядхваджа се подлагал на лишения и мъчения в продължение на трийсет и шест хиляди земни години и чак след това успял да постигне неотклонно предано служене на Върховния Бог. За да живее на Земята толкова дълго, човек многократно трябва да се роди и да умре. Това само потвърждава казаното от Кр̣ш̣н̣а. Този, който е постигнал Кр̣ш̣н̣а съзнание, който е твърдо уверен, че Кр̣ш̣н̣а е всичко, и затова му отдава предано служене, е постигнал най-висшето съвършенство. Както се казва в Чайтаня чарита̄мр̣та (Мадхя, 22.62): кр̣ш̣н̣е бхакти каиле сарва-карма кр̣та хая. Този, който чрез поклонение или служене на Кр̣ш̣н̣а е стигнал до извода, че Кр̣ш̣н̣а е всичко, той е постигнал съвършенство във всяко едно отношение. Но веднъж след като е стигнал до това прозрение, той трябва да го запази завинаги. Това е най-висшето съвършенство в живота и точно това съвършенство цар Малаядхваджа постигнал в края на дните си.

Обусловената душа често търпи неуспех в опита си да разбере разликата между материалното тяло, Свръхдушата и индивидуалната душа. Философите ма̄я̄ва̄дӣ биват два вида – едните са последователи на Буда, а другите следват Шан̇кара. Будистите не признават съществуването на нищо отвъд материалното тяло, а привържениците на Шан̇кара отричат отделното съществуване на Парама̄тма̄, Свръхдушата; според тях Свръхдушата и индивидуалната душа в крайна сметка са едно нещо. Но философът ваиш̣н̣ава има най-съвършеното знание и разбира, че тялото е продукт на външната енергия на Бога, а вътре в него се намират индивидуалната душа и Свръхдушата (Парама̄тма̄, Върховната Божествена Личност) и те са различни една от друга. В Бхагавад-гӣта̄ (13.3) Бог Кр̣ш̣н̣а казва:

„О, потомъко на Бхарата, трябва да разбереш, че Аз съм също и познавачът във всички тела; да се разбере същността на това тяло и неговия познавач, се нарича знание. Такова е моето мнение“.

Тялото се сравнява с поле, а душата е оня, който действа в това поле. Но освен индивидуалната душа, в тялото се намира и Свръхдушата, която е просто свидетел. Индивидуалната душа се труди и се наслаждава на плодовете от дейностите на тялото, а Свръхдушата само наблюдава нейните дейности, без да се възползва от плодовете им. Свръхдушата присъства във всяко поле на действие, а индивидуалната душа – само в едно, което е нейното собствено тяло. Благодарение на съвършеното знание, което постигнал, цар Малаядхваджа се научил да различава душата от Свръхдушата и разбирал разликата между душата и материалното тяло.

В този текст много важни са думите са̄кш̣а̄д бхагаватоктена гурун̣а̄ харин̣а̄. Когато благодарение на това че отдава на Бога предано служене, човек напълно се пречисти от материалните замърсявания, Върховната Божествена Личност започва да му дава непосредствени наставления. Бог Кр̣ш̣н̣а потвърждава това в Бхагавад-гӣта̄ (10.10):

„На тези, които постоянно ми служат с любов, Аз давам разбирането, чрез което да дойдат при мен“.

В облика си на Свръхдушата, която се намира във всяко сърце, Богът действа като чаитя-гуру, духовен учител вътре в сърцето. Но Той дава непосредствени наставления само на чистите предани, постигнали голям духовен напредък. В самото начало, ако преданият е решителен и искрен, Богът отвътре, от сърцето му, го подтиква да се обърне към авторитетен духовен учител. И когато под ръководството на духовния си учител и в съответствие с регулиращите принципи на преданото служене преданият се издигне до равнището на спонтанната любов към Върховния (ра̄га-бхакти), Богът отново започва да го напътства отвътре. Теш̣а̄м̇ сатата-юкта̄на̄м̇ бхаджата̄м̇ прӣти-пӯрвакам. Такава привилегия получават само душите, които са завоювали освобождение. Цар Малаядхваджа бил достигнал именно такова равнище, затова имал непосредствен контакт с Бога и получавал наставления лично от него.

Във висшите етапи на преданото служене преданият спира да прави разлика между своите интереси и интересите на Върховната Божествена Личност. Тези интереси се сливат, защото той не се стреми към лична изгода. Всички действия на такъв предан са в името на Върховния Бог, заради интересите на Върховния. На този етап човек вижда, че всичко съществуващо се намира у Върховната Божествена Личност, а Върховната Божествена Личност се намира във всичко. Щом осъзнае това, преданият спира да прави разлика между духовния и материалния свят. За абсолютното зрение материалният свят става духовен, защото е външна енергия на Върховния Бог. Съвършеният предан не прави разлика между енергията и нейния източник, затова за него материалният свят е също духовен (сарвам̇ кхалв идам̇ брахма). Всяко нещо е създадено, за да служи на Бога, и опитният предан умее да използва в служба на Бога дори тъй наречените „материални“ неща. Никой не може да служи на Бога, ако не е на духовно равнище. Следователно ако нещо „материално“ се използва в служба на Бога, то престава да бъде материално. Така чистият предан, чието зрение е съвършено, вижда нещата от абсолютна гледна точка.

Тук цар Малаядхваджа е символ на духовния учител, а съпругата му Ваидарбхӣ – на ученика. Ученикът почита духовния си учител като Върховната Божествена Личност. Както Вишвана̄тха Чакравартӣ Т̣ха̄кура казва в своята песен Гурв-аш̣т̣ака, са̄кш̣а̄д-дхаритвена – „За ученика духовният учител (гуру) е самата Върховна Божествена Личност“. Човек трябва да се отнася към духовния си учител не като философите ма̄я̄ва̄дӣ, а по начина, описан в този текст. Духовният учител е най-довереният слуга на Бога, затова ученикът трябва да го почита така, сякаш той е самата Върховна Божествена Личност. Ученикът не бива никога да пренебрегва духовния си учител или да не изпълнява неговите повели, сякаш той е обикновен човек.

Ако жената има късмет да стане съпруга на чист предан, тя трябва да му служи, забравила всяко желание за сетивни наслади. Ако неуморно служи на своя издигнат съпруг, постепенно тя ще постигне същото съвършенство, до което е стигнал и той. Като удовлетворява духовния си учител, ученикът ще получи възможност да служи на Върховната Божествена Личност досущ като своя учител.

Докато човек разпалва огън, отначало винаги има пращене и дим. Но въпреки трудностите в началото, веднъж лумне ли огънят, той продължава да гори равномерно. Така и съпрузите, които се подлагат на въздържания в съответствие с регулиращите принципи, стават мълчаливи и не усещат сексуална възбуда. Това носи духовна полза и на двамата. За да постигне такова равнище, човек трябва да се откаже от всички излишества.

Думата чӣра-ва̄са̄, използвана в този текст, означава много стари, износени дрехи. Съпругата трябва да е особено аскетична и да не мечтае за разкош и хубави дрехи. Тя трябва да приема само най-необходимото за живот и да сведе до минимум съня и храната си. А за секс и дума не бива да става. Ако вярно служи на своя издигнат съпруг, който трябва да е чист предан на Бога, жената никога няма да изпитва сексуална възбуда. Такъв трябва да е животът на ва̄напрастхите. Жената продължава да е заедно със съпруга си, но се подлага на такива сурови лишения и въздържания, че въпреки съвместния им живот половите контакти между двамата са напълно изключени. Ако живеят по такъв начин, съпрузите са свободни да останат заедно до края на дните си. Жената е по-слаба от своя съпруг и в дадената строфа тази идея е изразена с думите упа патим. Упа значи „близък до“, „почти равен на“. Тъй като е мъж, в обикновения случай съпругът е духовно по-напреднал от своята съпруга. Независимо от това тя трябва да се раздели със стремежа към разкош и не бива дори да се облича добре и да се реши. Едно от основните занимания на жените е да се решат. Когато приеме ва̄напрастха обаче, жената не полага никакви грижи за косата си и тя цялата се сплъстява и става на възли. Като вижда съпругата си в такъв вид, мъжът не изпитва към нея плътско влечение, а и самата тя не чувства подобна възбуда. Така и двамата имат възможност да усъвършенстват духовното си съзнание. Когато постигнат това равнище на съществуване, наречено парамахам̇са, съпрузите действително се освобождават от материалното си съзнание. Ученик, който служи на духовния си учител с твърдост и постоянство, не е застрашен от опасност да падне отново в капана на ма̄я̄.

От този текст става ясно, че докато служела на съпруга си, царицата дори не говорела с него. Тя мълчаливо изпълнявала своя дълг. Така тя продължила да служи на съпруга си до момента, в който разбрала, че той е напуснал тялото си.

Когато циркулацията на кръв и въздух в организма спре, това означава, че душата е напуснала тялото. Щом кръвообращението спре, краката и ръцете изстиват. Човек може да определи дали едно тяло е живо или е мъртво по това, дали крайниците му са топли и дали сърцето му продължава да бие.

Царицата е символ на ученика, а царят символизира духовния учител. Когато духовният учител напусне своето тленно тяло, учениците му трябва да плачат също както царицата скърбяла за царя. За ученика и духовния учител обаче няма раздяла: докато ученикът неотклонно следва наставленията на своя духовен учител, учителят винаги се намира до него. Този начин на общуване се нарича ва̄н̣ӣ (общуване чрез словото). А физическото присъствие на учителя се нарича вапух̣. Докато духовният учител е жив, ученикът трябва да служи на неговото физическо тяло, а когато учителят си отиде физически, ученикът трябва да служи на неговите завети.

Когато по висшата воля на Върховната Божествена Личност или на неин представител дойде а̄ча̄ря, той утвърждава сред хората религиозните принципи, провъзгласени от Бхагавад-гӣта̄. Религия означава да се следват заповедите на Върховния Бог. За религиозни принципи може да говорим едва когато човек се предаде на Върховната Божествена Личност. Дълг на а̄ча̄риите е да разпространяват религията в неподправения ѝ вид и да подтикват всекиго да се прекланя пред Върховния Бог. Да се следват религиозните принципи, означава човек да отдава на Бога предано служене, като прилага деветте метода: слушане, възпяване, помнене и т.н. За съжаление, веднага щом някой а̄ча̄ря си отиде, мошеници и неотдадени се възползват от тази възможност и под маската на сва̄мӣ, йогӣ, филантропи, обществени дейци и какви ли не още започват да насаждат сред хората свои собствени принципи. Но истинското предназначение на човешкия живот е да се следват повелите на Върховния Бог, както е утвърдено в Бхагавад-гӣта̄ (9.34):

„Винаги мисли за мен, стани мой предан, отдавай ми почит и ме обожавай. Така, напълно потопен в мен, със сигурност ще дойдеш при мен“.

Главната задача на хората е постоянно да мислят за Кр̣ш̣н̣а, Върховната Божествена Личност, да станат негови предани, да го обожават и да се прекланят пред него. Когато дойде а̄ча̄ря, упълномощен представител на Върховния Бог, той установява сред човешкото общество тези принципи, но след неговото напускане отново настъпва хаос. Тогава съвършеният ученик се стреми да поправи положението, като безкомпромисно следва заветите на духовния си учител. Сега целият свят живее в страх от различни мошеници и неотдадени. Именно затова бе основано движението за Кр̣ш̣н̣а съзнание, което да спаси хората от безбожието. Ето защо всеки, който жадува за мир и щастие в този свят, трябва да оказва на това движение всестранна подкрепа.

Когато духовният учител си отиде от този свят, скръбта на учениците му е дълбока и силна като скръбта на вярната съпруга при кончината на нейния мъж.

Според древната традиция на ведическата култура вярната съпруга умира заедно със своя съпруг. Този акт се нарича саха-маран̣а. В Индия такъв обичай съществувал чак до епохата на английското колониално господство. По това време обаче жените все по-често започнали да отказват да умрат заедно със съпрузите си и били насила принуждавани от своите роднини. В древността нещата не изглеждали така, жените влизали в огъня доброволно. По-късно британското правителство забрани този обред, считайки го за нехуманен. От ранната история на Индия научаваме, че когато Маха̄ра̄джа Па̄н̣д̣у починал, той оставил две съпруги – Ма̄дрӣ и Кунтӣ. Единственият въпрос, който стоял пред тях, бил, дали да умрат и двете или само едната. Тогава те решили едната да последва цар Па̄н̣д̣у, а другата да остане. Ма̄дрӣ споделила участта на съпруга си, а Кунтӣ поела грижата за петте им деца, Па̄н̣д̣авите. Дори съвсем неотдавна, през 1936 година, аз лично бях свидетел на това, как една предана съпруга доброволно изгоря заедно с мъртвия си съпруг.

Този текст идва да покаже, че съпругата на един предан на Бога трябва да е готова на всичко за него. По същия начин, верният ученик по-скоро би предпочел да умре със своя духовен учител, отколкото да не изпълни повелята му. Богът, Върховната Личност, идва в този свят, за да възстанови религиозните принципи; такава е мисията и на неговия представител, духовния учител. Ученикът е длъжен да продължи мисията на духовния си учител и всеотдайно да работи за нея. В противен случай е по-добре той да умре заедно с учителя си. С други думи, отхвърлил всички егоистични интереси, ученикът трябва да е готов да отдаде целия си живот, за да изпълни волята на своя духовен учител.

Появата на този стар приятел, приел облик на бра̄хман̣а, крие в себе си много дълбок смисъл. В аспекта си на Парама̄тма̄ Кр̣ш̣н̣а е стар приятел на всекиго. Във Ведите е казано, че Кр̣ш̣н̣а винаги се намира редом до живото същество. Както гласи шрути-мантрата (два̄ супарн̣а̄ саюджа̄ сакха̄я̄х̣), Богът се намира в сърцето на всяко живо същество като сухр̣т, най-верният му приятел, и с нетърпение чака живото същество да се върне вкъщи, обратно при него. Съпровождайки живото същество като негов неизменен свидетел, Богът му предоставя всичко необходимо да се наслаждава в материалния свят, но и при всеки удобен случай му дава добър съвет – да изостави опитите си да стане щастливо, като манипулира материалните обстоятелства, да се обърне към Върховния Бог и да му се предаде. Когато човек е приел мисията на духовния си учител като смисъл на своя живот, неговата решителност е равностойна на непосредствено съзерцание на Върховната Божествена Личност. Или както вече се каза, той вижда Върховната Божествена Личност в наставленията на духовния си учител. Този контакт с Върховния Бог се назовава с термина ва̄н̣ӣ-сева̄. В коментара си към строфата вяваса̄я̄тмика̄ буддхир екеха куру-нандана (Бхагавад-гӣта̄, 2.41) Шрӣла Вишвана̄тха Чакравартӣ Т̣ха̄кура казва, че човек трябва да служи на думите на духовния си учител. Той не бива да отстъпва нито на крачка от неговите завети. Ако просто следва този принцип, той ще бъде способен да вижда Върховната Божествена Личност.

Върховният Бог, Парама̄тма̄, се явил пред царицата, приел облик на бра̄хман̣а. Защо Той не дошъл в изначалната си форма на Шрӣ Кр̣ш̣н̣а? Шрӣла Вишвана̄тха Чакравартӣ Т̣ха̄кура отбелязва, че само който е постигнал изключително висше равнище в любовта към Върховната Божествена Личност, може да види Бога в истинския му облик. Но дори да не вижда Бога лице в лице, този, който стриктно следва принципите, установени от духовния учител, пак общува с Върховния Бог. Тъй като се намира във всяко сърце, Богът може да напътства искрения ученик оттам, от сърцето му. За това се говори и в Бхагавад-гӣта̄ (10.10):

„На тези, които постоянно ми служат с любов, Аз давам разбирането, чрез което да дойдат при мен“.

И така, ако ученикът с цялата си решителност се е посветил да изпълни мисията на духовния си учител, той веднага започва да общува с Върховната Божествена Личност чрез ва̄н̣ӣ или чрез вапух̣. Това е единствената тайна, която човек трябва да знае, за да види Върховния Бог. Вместо да се опитва да открие Бога зад някой храст във Вр̣нда̄вана, докато в същото време се отдава на сетивни удоволствия, той трябва твърдо да следва един-единствен принцип – да изпълнява повелите на духовния си учител – и тогава много лесно ще успее да види Върховния Бог. Затова Шрӣла Билваман̇гала Т̣ха̄кура е казал:

„Скъпи Боже, просто като Ти отдавам предано служене, аз лесно мога да усетя присъствието Ти навсякъде в този свят. А що се отнася до освобождението, то смирено чака пред вратата ми, допряло длани и готово да ми служи, а заедно с него покорно стоят и всички материални блага, които произтичат от дхарма (благочестието), артха (икономическото развитие) и ка̄ма (сетивното наслаждение)“ (Кр̣ш̣н̣а-карн̣а̄мр̣та, 107). Който е изключително напреднал в преданото служене, лесно може да види Върховната Божествена Личност. Като служи на духовния си учител, човек не само вижда Върховния Бог, но и постига освобождение. А материалните блага сами идват при него, както придворните навсякъде следват царицата. За чистия предан освобождението не представлява никаква трудност, а материалните блага го очакват на всеки етап от живота му.

Когато почине някой наш близък, веднага си проличава доколко сме се освободили от привързаността към материалния свят. Само който напълно се е пречистил от замърсяването на материалните привързаности, е способен да се съветва със Свръхдушата в сърцето си. Човек, който е искрен и чист, има възможност да се допитва до Бога, Върховната Личност, който в аспекта си на Парама̄тма̄ се намира в сърцето на всеки. Парама̄тма̄ винаги е чаитя-гуру, духовен учител вътре в сърцето, а отвън тя идва в облика на духовен учител, който ни дава наставления или посвещение. Богът може да се намира в сърцето, по същия начин може да се яви и отвън, за да ни даде наставления. Затова духовният учител не се различава от Свръхдушата в сърцето ни. Непорочното живо същество може да види Парама̄тма̄ лице в лице. Както човек може да се обърне за съвет към Свръхдушата вътре в сърцето си, така той може да я види и непосредствено пред себе си. Тогава той получава съвети лично от нея. Това е дългът на чистия предан – да общува с истински духовен учител и да се съветва със Свръхдушата в сърцето си.

Когато бра̄хман̣ът попитал жената кой е мъжът, който лежи на земята, тя отвърнала, че това е духовният ѝ учител и сега, след смъртта му, тя е объркана и не знае как да постъпи. Щом преданият изпадне в такава ситуация, Свръхдушата веднага се явява пред него, ако той е пречистил сърцето си, следвайки наставленията на своя духовен учител. Ученик, който е искрен и следва повелите на духовния си учител, получава преки наставления от Свръхдушата в сърцето си. Така Свръхдушата и духовният учител пряко или косвено винаги помагат на искрения предан. Това е потвърдено в Чайтаня чарита̄мр̣та: гуру-кр̣ш̣н̣а-праса̄де па̄я бхакти-лата̄-бӣджа. Ако искрено служи на духовния си учител, човек удовлетворява и Кр̣ш̣н̣а. Яся праса̄да̄д бхагавад-праса̄дах̣. Като удовлетвори духовния си учител, той удовлетворява и Кр̣ш̣н̣а. Така преданият получава милостта и на духовния си учител, и на Кр̣ш̣н̣а. Свръхдушата е вечен приятел на живото същество и винаги е заедно с него. Тя винаги е била готова да му помогне, дори още преди материалният свят да е бил сътворен. Затова тука е казано йена̄гре вичачартха. Думата агре значи „преди сътворението“. Свръхдушата съпровожда живото същество още от преди сътворението на материалния космос.

В Бхагавад-гӣта̄ (7.27) се казва:

„О, потомъко на Бхарата, о, победителю на враговете, всички живи същества се раждат в заблуда, объркани от двойственостите, които възникват от желание и омраза“. Тази строфа обяснява как живото същество се озовава в материалния свят. В духовния свят няма двойствености, нито омраза. Богът, Върховната Личност, приема безброй много образи. За да увеличи още повече блаженството, което изпитва, Той се умножава във форми, отнасящи се към различни категории. Във Вара̄ха Пура̄н̣а е казано, че Богът проявява себе си във виш̣н̣у-таттва (еманациите сва̄м̇ша) и под формата на междинна енергия (вибхинна̄м̇ша, живите същества). Живите същества, еманации на Върховния, са безброй, досущ като миниатюрните частици слънчева светлина, които водят началото си от слънцето. Те са междинна енергия на Върховния Бог, т.е. негови еманации, спадащи към категорията вибхинна̄м̇ша. Когато живите същества поискат да се наслаждават отделно от Бога, те започват да възприемат двойственостите със съзнанието си и намразват служенето за Бога. Така те падат в материалния свят. В Према-виварта е казано:

Естественото положение на живото същество е да служи на Бога с настроение на трансцендентална любов. Когато у него възникне желанието да бъде Кр̣ш̣н̣а или да подражава на Кр̣ш̣н̣а, то пада в материалния свят. Тъй като Кр̣ш̣н̣а е върховният баща, неговата любов към живото същество е неизменна и вечна. Затова дори когато то падне в материалния свят, Върховният Бог идва с него под образа на Парама̄тма̄ (еманацията сва̄м̇ша) и така му дава възможност един ден отново да се върне вкъщи, обратно при него.

Когато злоупотреби с независимостта си, живото същество изоставя служенето на Бога и заема положението на наслаждаващ се в материалния свят. С други думи, то се въплъщава в материално тяло. То се стреми към висока позиция, но вместо това попада в кръговрата на раждането и смъртта и става човек, полубог, котка, куче, дърво и т.н. Така живото същество си избира тяло в някоя от осем милиона и четиристотинте хиляди форми на живот и се опитва да намери удовлетворение в многообразието от сетивни наслади. Това обаче не се харесва на Свръхдушата, затова Тя подтиква живото същество да се предаде на Върховната Божествена Личност. Когато то направи това, Богът поема лична грижа за него. Но живото същество не е способно да се отдаде на Върховния, ако не се е пречистило от материалните желания. В Бхагавад-гӣта̄ (5.29) Богът казва:

„Човек в пълно съзнание за мен, който разбира, че Аз съм крайният наслаждаващ се на жертвоприношенията и въздържанията, че съм Бог на всички планети и полубогове и приятел и благодетел на живите същества – той намира покой от материалните страдания“.

Върховният Бог е най-добрият приятел на всички, но който гради свои планове, как да стане щастлив, и е подвластен на гун̣ите на природата, не може да се възползва от неговите съвети. При всяко ново сътворение живите същества получават различни тела в зависимост от предишните си желания. Това означава, че всички биологични видове, т.е. всички форми на живот, възникват едновременно. Теорията на Дарвин, че човекът се е появил в резултат на продължителна еволюция, е напълно несъстоятелна. Във Ведите е описано, че първото създание във вселената бил Брахма̄. И тъй като притежавал уникален разум, той се заел със задачата да сътвори цялото многообразие, което днес наблюдаваме в материалния свят.

Родният дом на живото същество и на Върховната Божествена Личност е духовният свят. В духовното царство Богът и живите същества живеят в мир и съгласие. Там живото същество постоянно служи на Бога, затова съществуването и на двамата е пълно с блаженство. Когато у живото същество възникне желанието да се наслаждава отделно от Бога, то пада в материалния свят. Но дори и тогава Богът не го изоставя, а неотлъчно го следва, приел образа на Свръхдушата, неговия най-близък приятел. Понеже се е лишило от памет, живото същество не знае, че в облика си на Свръхдуша Върховният Бог е винаги с него. Така то остава обусловено милениум след милениум. Въпреки че Богът го следва навсякъде като верен приятел, живото същество не го разпознава, защото е потънало в забравата на материалното съществуване.

Когато падне, живото същество идва в материалния свят, който е създаден от външната енергия на Бога. В тази строфа външната енергия е наречена жена, пракр̣ти. Материалният свят е изграден от различни материални елементи – компоненти, предоставени от махат-таттва, съвкупната материална енергия. Сътворен от външната енергия, той става втори дом за обусловената душа. В материалния свят обусловената душа сменя различни жилища – различни тела – и непрекъснато странства. Веднъж се озовава на висшите планетни системи, друг път – на низшите. Понякога попада в по-висши форми на живот, а друг път – в по-низши. Така тя се скита из материалния свят от незапомнени времена. Както Чайтаня Маха̄прабху казва:

(Чайтаня Чарита̄мр̣та, Мадхя, 19.151)

Живото същество се скита из вселената в хиляди форми на живот, но ако има късмет, то отново среща своя приятел – лично или пък негов представител.

В действителност Кр̣ш̣н̣а сам призовава живите същества да се върнат обратно при него. А понякога Той изпраща свой представител, който предава посланието му на живите същества и ги моли да се върнат обратно при него. За съжаление, живото същество е толкова силно привързано към материалното наслаждение, че не обръща внимание на призивите на Кр̣ш̣н̣а и неговия представител. Тази склонност към материалното тук е назована гра̄мя-матих̣ (сетивно наслаждение). Думата махӣм значи „в материалния свят“. В материалния свят всички живи същества търсят сетивни удоволствия. Затова те попадат в различни тела и стават жертва на страданията на материалното битие.

Петте сетива за придобиване на информация са зрението, вкусът, обонянието, слухът и осезанието. Те действат през девет врати – двете очи, двете уши, устата, ноздрите, половия орган и ануса. Тези девет отвора са сравнени с порти в градските стени. Основните елементи в тялото са земята, водата и огънят, а главното действащо лице е умът, който е подчинен на интелигентността (буддхи).

Живото същество влиза в материалния свят с помощта на петте елемента – земя, вода, огън, въздух и етер, – от които се изгражда новото му тяло. И макар че действа вътре в тялото, то остава неразпознато. Когато се озове в материалния свят, живото същество попада под заблуждаващото влияние на материалната енергия и затова присъствието му не е явно. Под властта на невежеството (на̄вабудхяте) то започва да се отъждествява с тялото. Обикновено за интелигентността се говори в женски род, но в този текст тя е наречена адхӣшах̣ („повелител“), тъй като играе водеща роля във всички видове дейности. Живото същество поддържа живота си с помощта на огъня, водата и зърнените храни. Тези три елемента, взети заедно, поддържат съществуването на тялото му. Ето защо тялото се нарича пракр̣ти, материално творение. Като се съединяват по различни начини помежду си, материалните елементи, които в тези текстове са сравнени с жилища, последователно формират плътта, костите, кръвта и т.н. Във Ведите е казано, че след като се разгради в стомаха, храната се преобразува по три начина: твърдата част се трансформира в изпражнения, полутечната – в плът, а течностите пожълтяват и на свой ред също се разделят на три вида, един от които е урината. Елементът огън също се трансформира по три начина и един от продуктите на трансформацията му са костите. От петте елемента най-съществени са огънят, водата и зърнените храни, затова в предишната строфа са изброени само те, без да се споменава пространството (етерът) и въздухът. Всичко това е обяснено в Бхагавад-гӣта̄ (13.20):

„Материалната природа и живите същества нямат начало. Техните трансформации и трите гун̣и на материята са продукти на материалната природа“. Материалната природа (пракр̣ти) и живото същество (пуруш̣а) са вечни. Контактът между тях води до различни реакции и проявления. Всички те са резултат от взаимодействието между трите гун̣и на материалната природа.

Човек, който е погълнат от материални дейности, не е в състояние да слуша за духовното битие. А като забрави духовната си същност, той все повече се обвързва с материалното съществуване. Дотам води греховният живот. Различните видове тела, съчетание на материалните елементи, са следствие от различни видове грехове. Цар Пуран̃джана се преродил в женско тяло, в тялото на Ваидарбхӣ, заради греховните си дела. А в Бхагавад-гӣта̄ недвусмислено се казва, че това е низше раждане (стрийо ваишя̄с татха̄ шӯдра̄х̣). Но дори хората с низш произход могат да постигнат най-висшето съвършенство, ако приемат подслон при Върховната Божествена Личност. Низшият произход е резултат от загубата на духовната интелигентност.

В материалния свят живото същество среща множество себеподобни и като задълбочава привързаността си към определен вид тяло, става баща, съпруг, майка, съпруга и пр. В действителност всяко живо същество е отделна индивидуалност, но заради контакта си с материята то се сближава с други тела и се обвързва с тях чрез илюзорни връзки. На основата на илюзорното тяло се създават различни по вид обединения, наречени семейства, колективи, общества и нации. Всъщност всяко живо същество е неразделна частица от Върховната Божествена Личност, но сега изцяло се е отдало на материалното тяло. Кр̣ш̣н̣а, Върховната Божествена Личност, се явява и дава на живите същества наставления във формата на Бхагавад-гӣта̄ и други ведически произведения. Той прави това, защото е вечен приятел на живите същества. Неговите наставления са изключително важни, тъй като с тяхна помощ живото същество може да се освободи от оковите на материалното тяло. Речните води отмиват от бреговете много треви и сламки. Известно време течението ги носи заедно, но после речните вълни ги разделят и отново ги отпращат в различни страни. Така и вълните на материалната природа носят безбройните живи същества в материалния свят. Понякога те ги събират и тогава живите същества стават приятели или общувайки едно с друго на телесно равнище, създават семейства, общности или нации. Но рано или късно вълните на материалната природа отново ги разделят, оттласквайки ги в различни посоки. И всичко това продължава още от самото начало на сътворението. Във връзка с това Шрӣла Бхактивинода Т̣ха̄кура казва:

„О, живи създания, вълните на материалната природа ви люшкат и вие ту се издигате до самия им гребен, ту потъвате надълбоко. Така пропускате възможността да постигнете вечен живот. Но ако се уловите за Кр̣ш̣н̣а и се приютите в лотосовите му нозе, отново ще се освободите от всички материални страдания“.

В тази строфа важно значение имат думите сухр̣т („доброжелател“) и тава („твой“). Нашите тъй наречени съпрузи, роднини, синове, бащи и прочее не могат да ни бъдат истински доброжелатели. Единственият истински доброжелател на живото същество е Кр̣ш̣н̣а, както сам Той утвърждава в Бхагавад-гӣта̄ (5.29): сухр̣дам̇ сарва-бхӯта̄на̄м. Общество, приятелство и любов – всички те са просто резултат от пленничеството ни в различни тела. Човек трябва да осъзнае това и да се опита да се измъкне от клетката на материалното тяло, в която стои затворен живот след живот. Той трябва да се подслони при Върховната Божествена Личност, Кр̣ш̣н̣а, и да се върне вкъщи, обратно при него.

В истинското си положение Богът и живото същество са еднакви по качество. Богът е Върховният Дух, Свръхдушата, а живото същество е индивидуален дух, индивидуална душа. И макар че изначалната същност и на Бога, и на живото същество е духовна, при контакта си с материалната природа живото същество забравя истинската си самоличност и става обусловено. То започва да мисли, че е продукт на материалната природа. Заради материалното тяло то забравя, че е вечна (сана̄тана) неразделна частица от Върховната Божествена Личност. Това намира потвърждение в думите мамаива̄м̇шо джӣва-локе джӣва-бхӯтах̣ сана̄танах̣. Думата сана̄тана се среща нееднократно в Бхагавад-гӣта̄. И Богът, и живото същество са сана̄тана (вечни), а отвъд материалния свят има друг свят, който също е сана̄тана. Именно това вечно (сана̄тана) царство, а не материалният свят е истинският дом на живото същество. Материалният свят е преходна, външна енергия на Бога и живото същество се озовава в него, защото е искало да заеме позицията на Върховната Божествена Личност. В материалния свят то се стреми да достави максимално удоволствие на сетивата си. Тук обусловената душа непрекъснато приема различни тела и се занимава с всякакви дейности, но когато получи тяло с достатъчно развито съзнание, тя трябва да се опита да промени това положение и отново да се върне в духовния свят. Методът, който ѝ дава възможност да се върне вкъщи, обратно при Бога, се нарича бхакти йога, или още сана̄тана-дхарма. Вместо да изпълнява кратковременни задължения, отнасящи се към материалното тяло, човек трябва да тръгне по пътя на сана̄тана-дхарма, или бхакти йога, за да сложи край на това непрекъснато робство в различни материални тела и да се върне вкъщи, обратно при Бога. Докато хората градят дейностите си на лъжлива основа, като се отъждествяват с материалното тяло, целият привиден напредък в науката и философията е безполезен: той просто отклонява човека от верния път. Андха̄ ятха̄ндхаир упанӣяма̄на̄х̣. Материалният свят е място, където слепци водят след себе си други слепци.

В качествено отношение Върховната Божествена Личност и живото същество са еднакви. Между тях няма реални различия. Илюзорната енергия непрекъснато тържествува над философите ма̄я̄ва̄дӣ, защото те мислят, че Свръхдушата или не е обособена от индивидуалната душа, или просто не съществува. Друг път те изпадат в друга заблуда и смятат, че Свръхдушата е всичко съществуващо в този свят. Но каваях̣, същинските учени, добре знаят истината. Те не допускат подобни грешки. Те разбират, че по качество Богът и индивидуалната душа са еднакви, но знаят, че индивидуалната душа може да стане подвластна на ма̄я̄, докато Свръхдушата, Върховната Божествена Личност, е повелител на ма̄я̄. Ма̄я̄ е творение на Върховния Бог (мая̄ ср̣ш̣т̣а̄), затова Той е неин повелител. Макар в качествено отношение да е тъждествена с Върховния Бог, индивидуалната душа е подчинена на ма̄я̄. Философите ма̄я̄ва̄дӣ не правят разлика между управляващия и управляваните.

Тъй като са във властта на материята, философите ма̄я̄ва̄дӣ са неспособни да видят разликата между Върховния Бог и живото същество. Слънцето знае, че няма разлика между него и отражението му във водата, но невежите виждат множество малки слънца, които всъщност са отражения във всеки един съд с вода. И слънцето, и отраженията му във водата блестят, но отраженията са малки, докато слънцето е огромно. Философите ваиш̣н̣ави стигат до извода, че живото същество е просто миниатюрен модел на Върховната Божествена Личност. В качествено отношение Върховният Бог и живото същество са еднакви, но количествено те са различни – живите същества са само невзрачни частици от Върховната Божествена Личност. Върховният Бог е цялостен, съвършен и могъщ. В предишната строфа Той казва: „Скъпа приятелко, няма разлика между мене и тебе“. Става дума за това, че няма разлика в качествата – очевидно е, че няма нужда Парама̄тма̄, Върховната Личност, да напомня на обусловената душа за количествената разлика между тях. Този, който е осъзнал духовната си природа, не се заблуждава, че е равен на Бога във всяко едно отношение. Макар че Богът и живото същество са еднакви по качество, живото същество, за разлика от Върховния, има склонност да забравя духовната си природа. Такава е разликата между липта и алипта. Богът, Върховната Личност, винаги е алипта – външната енергия не може да се докосне до него. Но обусловената душа, понеже е в контакт с материалната енергия, забравя истинската си същност. Затова в обусловеното си състояние тя се отъждествява с тялото. Между тялото и душата на Върховната Божествена Личност обаче няма разлика. Богът е изцяло духовен. Той никога не приема материално тяло. И Свръхдушата (Парама̄тма̄), и индивидуалната душа пребивават заедно в едно тяло, но Свръхдушата не е обвързана с обозначения, докато обусловената душа се отъждествява с тялото, в което се е въплътила. Свръхдушата е наричана антаря̄мӣ; тя прониква навсякъде. Това е потвърдено в Бхагавад-гӣта̄ (13.3). Кш̣етра-гям̇ ча̄пи ма̄м̇ виддхи сарва-кш̣етреш̣у бха̄рата – „О, потомъко на Бхарата, трябва да разбереш, че Аз съм също и познавачът във всички тела“.

Свръхдушата се намира във всяко едно тяло, а индивидуалната душа е обусловена само от едно конкретно тяло. Индивидуалната душа не може да знае това, което се случва в телата на другите, докато Свръхдушата знае всичко, което става във всички тела. С други думи, присъствайки във всички тела, Свръхдушата напълно съзнава духовната си позиция, докато индивидуалната душа е склонна да забравя своята истинска същност. Освен това индивидуалната душа не е вездесъща. В обусловеното си положение тя обикновено не разбира отношенията си със Свръхдушата. Много рядко – когато напълно се освободи от всяка обусловеност – тя успява да види истинската разлика между Свръхдушата и себе си. Когато Свръхдушата казва на индивидуалната душа „Между мене и тебе няма разлика“, тя ѝ напомня за нейната духовна природа, еднаква по качество с природата на Върховния. В Трета Песен на Шрӣмад Бха̄гаватам (3.28.40) е казано:

Огънят има различни аспекти – пламък, искри и дим. В качествено отношение те са едно нещо, но между огъня, пламъците, дима и искрите съществуват и разлики. Живото същество може да попадне във властта на материята, но Върховният Бог никога не става обусловен по такъв начин – това е разликата между тях двамата. Ведите отсъждат: а̄тма̄ татха̄ пр̣тхаг драш̣т̣а̄ бхагава̄н брахма-сам̇гитах̣. С думата а̄тма̄ се има предвид както индивидуалната душа, така и Богът, Върховната Личност, от чийто поглед нищо не убягва. Макар че и двамата са духовни, между тях винаги има разлика. В смр̣тите пък е казано: ятха̄гнех̣ кш̣удра̄ виспхулин̇га̄ вюччаранти. Както искрите излитат от големия огън, така миниатюрните индивидуални души са частици от огромния духовен пламък. В Бхагавад-гӣта̄ (9.4) Бог Кр̣ш̣н̣а оповестява: мат-стха̄ни сарва-бхӯта̄ни на ча̄хам̇ теш̣в авастхитах̣ – „Всички същества са в мен, но Аз не съм в тях“. Въпреки че живите същества са частици от Бога, като искри, които се раждат от големия пламък, тяхното положение се различава от положението на Бога. Пак във връзка с това във Виш̣н̣у Пура̄н̣а е казано:

„Огънят гори на едно място, но излъчва наоколо топлина и светлина. Така и Богът, Върховната Личност, по различни начини разпростира енергиите си“. Живото същество е просто една от тези енергии – междинна енергия на Върховния. В известен смисъл, между енергията и нейния източник няма разлика, но, от друга страна, те са различни: едното е енергия, а другото – източник. По същия начин, формата сач-чид-а̄нанда, за която се говори в Брахма сам̇хита̄ (ӣшварах̣ парамах̣ кр̣ш̣н̣ах̣ сач-чид-а̄нанда-виграхах̣), винаги е различна от формата на живото същество, независимо дали то е обусловено или освободено. Само един атеист може да мисли, че Богът и живото същество са равни във всяко едно отношение. Затова Чайтаня Маха̄прабху казва: ма̄я̄ва̄ди-бха̄ш̣я шуниле хая сарва-на̄ша – „Който взема пример от ма̄я̄ва̄дӣте и смята, че Върховната Божествена Личност и индивидуалната душа са едно, той никога няма да разбере истинската философия“.

В тази строфа ясно четем: хам̇со хам̇сена пратибодхитах̣. Индивидуалната душа и Свръхдушата са сравнени с лебеди (хам̇са), защото лебедите са бели, а белият цвят е символ на чистотата. Единият лебед обаче е по-висш от другия и му дава съвети. Когато по-низшият лебед се отдели от другаря си, той започва да изпитва влечение към материалното наслаждение и това става причина за неговото падение. Щом чуе наставленията на другия лебед, той осъзнава действителното си положение и отново възвръща своето изначално съзнание. Кр̣ш̣н̣а, Върховната Божествена Личност, идва в този свят (авата̄ра), за да освободи своите предани и да унищожи демоните. А изричайки Бхагавад-гӣта̄, Той дава на живите същества възвишените си наставления. За да осъзнае истинската си същност, живото същество се нуждае от милостта на Бога и на духовния учител, защото смисълът на Бхагавад-гӣта̄ не може да бъде проумян просто с академично образование. Човек трябва да овладее тайните на Бхагавад-гӣта̄ от себепознала се душа.

„Опитай се да научиш истината, като се обърнеш към духовен учител. Питай го смирено и му служи. Себепозналите се души могат да ти дадат знание, защото са прозрели истината“ (Бхагавад-гӣта̄, 4.34).

И така, човек трябва да се обърне към истински духовен учител, който ще му помогне да възроди изначалното си съзнание. Тогава индивидуалната душа ще проумее, че е винаги подчинена на Свръхдушата. Веднага щом откаже да се подчинява на Свръхдушата и поиска да се наслаждава отделно от Бога, индивидуалната душа става обусловена от материята. А щом се отърси от този стремеж да владее или да се наслаждава отделно от Бога, тя отново става свободна. Много важно значение тук има думата сва-стхах̣, „заел естественото си положение“. Човек заема естественото си положение, когато отхвърли своя пагубен стремеж към превъзходство. Съществена роля играе и думата тад-вябхича̄рен̣а – тя показва, че когато, въставайки срещу Бога, живото същество го напуска, то загубва истинския си разум. Но по милостта на гуру и Кр̣ш̣н̣а то може отново да постигне освобождение и да възвърне присъщата си позиция. Всички тези стихове принадлежат на Шрӣла На̄рада Муни и целта, с която той ги изрича, е да пробуди съзнанието ни. Живото същество и Свръхдушата са еднакви по качества, но живото същество трябва да следва напътствията на Свръхдушата. Това е неговата свобода.

В Пура̄н̣ите има редица подобни истории, разказани с цел да събудят у човека стремеж към себепознание. Във Ведите е казано: парокш̣а-прия̄ ива хи дева̄х̣. Многобройните истории в Пура̄н̣ите са предназначени да пробудят в обикновените хора интерес към трансценденталните теми, но въпреки това в тях се говори за реални събития. Тези повествования не са митове без отношение към трансценденталната наука. В някои от тях са описани действителни исторически факти. Слушателят обаче трябва да се интересува най-вече от смисъла, скрит в тях. Простите хора лесно възприемат наставления под формата на притчи и алегории. Един от най-съществените елементи в процеса на бхакти йога е да се слуша за забавленията на Бога (шраван̣ам кӣртанам̇ виш̣н̣ох̣). Но който не се интересува от тях или не може да ги разбере, би могъл да извлече голяма полза, ако слуша предания и истории, подобни на тази, която На̄рада Муни разказа.

По-надолу поместваме речник на по-важните думи в тази глава.

Агастя – умът.

А̄деша-ка̄рӣ – дейности, резултат от минали грехове.

Ама̄тя – умът като повелител на сетивата.

Арбуда-арбуда – различни видове шраван̣а и кӣртана, посветени на името, качествата, формата на Върховния Бог и т.н.

Ари – препятствия от типа на болестите.

Бхога – наслаждение (в случая се има предвид истинското, духовното наслаждение).

Бхр̣тя – слугите на тялото, т.е. сетивата.

Ваидарбхӣ – жената, която в предишния си живот била мъж, получил сега женско тяло заради силната си привързаност към жена. Думата дарбха значи трева куша. Тази трева се използва при извършването на плодоносни ведически ритуали и церемонии, описани в раздела карма-ка̄н̣д̣ӣя. Следователно ваидарбхӣ е название за човек, който се ражда в семейство, следващо принципите на карма-ка̄н̣д̣ӣя. Но ако този, който е зает с карма-ка̄н̣д̣ӣя, има щастието да срещне предан (както се случило с Ваидарбхӣ, която се омъжила за Малаядхваджа), той постига целта на живота. Тогава той започва да отдава на Бога предано служене. За да постигне освобождение, обусловената душа просто трябва да следва наставленията на авторитетен духовен учител.

Видарбха-ра̄джасим̇ха – най-добрият сред тези, които са вещи в плодоносните дейности.

Вӣря – милостив човек.

Гр̣ха – дом (за да напредва духовно, човек се нуждае от усамотение или от благотворното общуване на преданите).

Два̄ра – вратите на тялото, например очите и ушите.

Джа̄я̄ – интелигентност.

Джӣрн̣а-сарпа – изтощеният жизнен дъх.

Дравид̣а-ра̄джа – предано служене; този, който е достоен да отдава предано служене.

Идхмава̄ха – предан, който се обръща към духовен учител. Думата идхма значи дърва за горене. Брахмача̄рӣте събират дърва, за да разпалят жертвения огън. Елемент от духовното обучение на всеки брахмача̄рӣ е рано сутрин да пали огън и да принася в него различни жертвени дарове. Освен това той трябва да се обръща към духовния си учител за уроци върху трансценденталната наука. Според наставленията на Ведите, когато отива при духовен учител, човек трябва да носи със себе си дърва за извършването на жертвоприношения (яги). Дословно това ведическо предписание гласи следното:

„За да овладее трансценденталното знание, човек трябва да се обърне към духовен учител. Когато отива при него, той трябва да носи дърва за горене, за да ги сложи в жертвения огън. Истински духовен учител е този, който е разбрал заключението на Ведите и затова постоянно служи на Върховната Божествена Личност“ (Мун̣д̣ака Упаниш̣ад, 1.2.12). Като служи на такъв духовен учител, обусловената душа постепенно губи привързаността си към материалното наслаждение и под ръководството на духовния учител уверено напредва по пътя на духовното себепознание. Хората, които са заблудени от илюзорната енергия, никога не проявяват желание да се обърнат към истински духовен учител, за да постигнат целта на живота.

Ка̄лаканя̄ – старческата немощ.

Ка̄ма – висока температура.

Кула̄чала – мястото, където цари мир и покой.

Кут̣умбинӣ – интелигентност.

Мадирекш̣ан̣а̄ – Мадирекш̣ан̣а̄ се нарича жената, която има подлудяващо красиви очи. С други думи, мадирекш̣ан̣а̄ означава изключително красива девойка. А според Джӣва Госва̄мӣ мадирекш̣ан̣а̄ е божеството, олицетворяващо бхакти. Този, който е привлечен от практиката на бхакти, започва да служи на Бога и на духовния учител и така постига крайната цел на живота. Ваидарбхӣ например станала последователка на своя съпруг. Както тя напуснала уютния дом, за да служи на съпруга си, така ученикът, който сериозно се стреми към духовно познание, трябва да пожертва всичко, за да служи на своя духовен учител. Вишвана̄тха Чакравартӣ Т̣ха̄кура казва: яся праса̄да̄д бхагават-праса̄дах̣ – който наистина иска да успее в своя живот, трябва неотклонно да следва наставленията на духовния си учител. Ако прави това, той бързо ще напредва по духовния път. Тези думи на Вишвана̄тха Чакравартӣ съответстват на следното твърдение от Швета̄шватара Упаниш̣ад (6.23):

„Само на тези велики души, които имат непоколебима вяра в Бога и в духовния си учител, незабавно им се открива най-дълбоката същност на знанието на Ведите“. А в Чха̄ндогя Упаниш̣ад е казано: а̄ча̄рява̄н пуруш̣о веда – „Ако се обърне към духовен учител, човек може да разбере всичко за духовното себепознание“.

Малаядхваджа – добър предан, сравняван със сандалово дърво.

Пан̃ча̄ла – петте обекта на сетивата.

Париччхада – съвкупността от всички сетива.

Паура-джана – седемте елемента, от които е изградено тялото.

Паутра – търпение и сериозност.

Праджва̄ра – вид треска, наричана още виш̣н̣у-джва̄ра.

Пратикрия̄ – противодействащи средства, например мантри и лекарства.

Пура-па̄лака – жизненият дъх.

Путра – съзнанието.

Саиника – състоянието, в което човек изпитва тристранните страдания.

Сапта-сута – седемте синове, а именно слушането за Бога, възпяването и помненето на Бога, отправянето на молитви към Бога, служенето в лотосовите му нозе, храмовото обожание на мӯртите и изпълняването на заповедите на Бога като негов слуга.

Саухр̣дя – усилие.

Сута – синът на Ваидарбхӣ, с други думи, човек, който е постигнал известни успехи в плодоносните дейности и е получил възможност да срещне духовен учител, предан на Бога. Такъв човек започва да проявява интерес към науката на преданото служене.

Явана – слуга на Ямара̄джа.