В Бхагавад-гӣта̄ (7.13) Бог Кр̣ш̣н̣а казва:

„Заблуден от трите гун̣и (добро, страст и невежество), светът не знае за мен; Аз съм над гун̣ите и съм неизчерпаем“. Мнозинството от хората са във властта на гун̣ите на материалната природа и затова са практически неспособни да разберат, че зад всички дейности в материалния космос стои Кр̣ш̣н̣а, Върховната Божествена Личност. Който е въвлечен в благочестиви или греховни дела, няма съвършено знание за преданото служене. Алегоричното повествование, разказано от На̄рада Муни на цар Бархиш̣ма̄н, има за цел именно да подтикне обусловените души да се посветят на предано служене. Който отдава предано служене, лесно ще разбере това иносказание, но хората, заети със сетивно наслаждение вместо с предано служене, не могат да проникнат докрай в смисъла му. Цар Бархиш̣ма̄н сам признава това.

В тази двадесет и девета глава се разисква, че който е твърде привързан към жените, в следващия си живот сам става жена, докато оня, който общува с Върховния Бог или негов представител, се отърсва от всички материални привързаности, т.е. постига освобождение.

Тук много добре е описано как душата се преселва от едно тяло в друго. Думата ека-па̄да, „еднокраки“, се отнася за духовете – казва се, че те вървят на един крак. Думата дви-па̄да, която значи „двукраки“, се отнася за хората. А трикраки са старците, защото, като ходят, те се подпират с тояга или бастун. Чатуш̣-па̄да са четирикраките, т.е. животните. А думата баху-па̄да се отнася за съществата, които имат повече от четири крака, например стоножката, много от насекомите, някои от водните животни и т.н. Без крака (апа̄дака) са змиите. Пуран̃джана се нарича оня, който се наслаждава в различните материални тела. В зависимост от това, какви желания за наслаждение има, той получава и съответно тяло.

Понеже Богът, Върховната Личност, остава неизвестен за обусловената душа, във ведическите писания понякога Той бива наричан нира̄ка̄ра, авигя̄та или ава̄н̇-ма̄наса-гочара. И наистина, материалните сетива са неспособни да възприемат формата, името, качествата, забавленията или атрибутите на Върховната Божествена Личност. Но когато човек е постигнал духовно съвършенство, той е способен да разбере всички тези аспекти на Върховния Бог. Потвърждение на това намираме в Бхагавад-гӣта̄ (18.55). Бхактя̄ ма̄м абхиджа̄на̄ти я̄ва̄н яш ча̄сми таттватах̣ – човек може да разбере истински Бога, Върховната Личност, само като му отдава предано служене. Обикновените хора, тези, които са заети с благочестиви и неблагочестиви дела, не могат да проумеят формата, името и деянията на Бога. Но преданият е способен да узнае много за него. Той е в състояние да разбере, че Кр̣ш̣н̣а е Върховната Божествена Личност, че адресът му е Голока Вр̣нда̄вана и че всичките му дейности са духовни. Формата и деянията на Бога са недостъпни за материалистите, затова в ша̄стрите Богът е наричан нира̄ка̄ра – този, чиято същност не може да бъде разбрана от материалистите. Това не означава, че Богът, Върховната Личност, няма форма; просто кармӣте, тези, които се занимават с плодоносни дейности, не могат да я разберат. В Брахма сам̇хита̄ неговата форма е наречена сач-чид-а̄нанда-виграхах̣. А в Падма Пура̄н̣а същата идея е изразена по следния начин:

„С ограничените материални сетива никой не може да разбере истински Кр̣ш̣н̣а. Но Той сам се открива на своите предани, които му доставят удоволствие с трансценденталното си любовно служене“.

Тъй като името, формата, качествата и действията на Кр̣ш̣н̣а, Върховната Божествена Личност, не могат да бъдат разбрани чрез материалните сетива, Той е наричан още адхокш̣аджа – „недостъпен за сетивното възприятие“. Щом пречисти сетивата си с предано служене, по милостта на Бога преданият узнава всичко за него. В този текст особено важни са думите пумбхир на̄мабхир ва̄ крия̄-гун̣аих̣ – Богът, Кр̣ш̣н̣а, Върховната Божествена Личност, има много имена, дейности и качества, но те не са материални. Всички тези имена, забавления и деяния са описани в ша̄стрите и са достъпни за преданите, ала кармӣте (хората, които работят заради резултата) не могат да ги проумеят. Това не е по силите и на гя̄нӣте (теоретизиращите философи). Макар че Бог Виш̣н̣у има хиляди имена, кармӣте и гя̄нӣте смесват имената му с имената на полубоговете и хората. Те са неспособни да разберат истинското име на Върховния Бог и затова мислят, че Той може да бъде назован с всяко едно име. Според тях Той, Абсолютната Истина, е безличностен, следователно може да бъде наричан с кое да е име. Или пък твърдят, че Той няма име. Това обаче не е истина. Тук ясно е казано: на̄мабхир ва̄ крия̄-гун̣аих̣. Богът има конкретни имена, например Ра̄ма, Кр̣ш̣н̣а, Говинда, На̄ра̄ян̣а, Виш̣н̣у и Адхокш̣аджа. Нещо повече, Той има безброй такива имена, но обусловената душа е неспособна да ги проумее.

Тук е обяснено много добре как духовното същество, неразделна частица от Бога, Кр̣ш̣н̣а, се въплъщава в материално тяло заради собствените си желания. Получавайки две ръце, два крака и т.н., то придобива възможност да се наслаждава максимално на гун̣ите на материалната природа. В Бхагавад-гӣта̄ (7.27) Бог Кр̣ш̣н̣а казва:

„О, потомъко на Бхарата, о, победителю на враговете, всички живи същества се раждат в заблуда, объркани от двойственостите, които възникват от желание и омраза“.

По определение всяко живо същество е с духовна природа, но когато у него възникне реалното желание да се наслаждава на материалния свят, то идва тук, в материалното творение. От тази строфа става ясно, че най-напред живото същество получава тяло, което е човешко по форма, но с течение на времето заради недостойните си дела попада в по-низши форми на съществуване – въплъщава се в тела на животни, растения и водни обитатели. Постепенно, в хода на еволюцията, живото същество отново се издига до човешка форма на съществуване и получава нова възможност да сложи край на процеса на превъплъщението от едно тяло в друго. И ако отново пропусне тази възможност и не осъзнае истинското си положение, то пак се връща в кръговрата на раждането и смъртта и отново започва да сменя телата си.

Не е трудно да разберем защо живото същество иска да дойде в материалния свят. Тук човек може да яде месо, да приема опиати и алкохол, да играе хазарт и да има незаконен полов живот дори ако е роден в арийско семейство, където тези дейности по принцип са забранени. Винаги има кой да се ползва от услугите на проститутките или да ходи по заведенията, за да яде месо и да пие. Винаги има кой да играе хазарт в нощните клубове или да се забавлява с развлекателни спортове. Тези наклонности присъстват в сърцата на всички живи същества. Някои обаче реално се отдават на подобни отблъскващи дейности, затова деградират до низши форми на съществуване. Колкото повече в сърцата на живите същества зрее стремежът към порочен живот, толкова по-дълбоко затъват те в различни отблъскващи форми на съществуване. Това е процесът на превъплъщението и еволюцията. Животните имат силна склонност само към един вид сетивно удоволствие, но хората са способни да се наслаждават едновременно с всичките си сетива. Човекът има възможност да използва всяко едно от сетивата си за сетивна наслада. И ако не е получил правилна подготовка, той става жертва на гун̣ите на материалната природа. Това е потвърдено в Бхагавад-гӣта̄ (3.27):

„Заблудена от фалшивото его, душата се мисли за извършител на дейностите, които всъщност се осъществяват от трите гун̣и на материалната природа“. Щом поиска да се наслаждава на сетивата си, човек в същия миг става подчинен на материалната енергия и автоматически попада в кръговрата на раждането и смъртта, т.е. започва да сменя различни тела.

Това, което в материалния свят се счита от всички за интелигентност, е всъщност невежество. Процесът на пречистване на интелигентността се нарича буддхи йога. С други думи, който използва интелигентността си в хармония с желанията на Кр̣ш̣н̣а, се занимава с буддхи йога и бхакти йога. Затова Кр̣ш̣н̣а оповестява в Бхагавад-гӣта̄ (10.10):

„На тези, които постоянно ми служат с любов, Аз давам разбирането, чрез което да дойдат при мен“.

Истински интелигентен е този, който е възстановил връзката си с Върховната Божествена Личност. Когато човек направи това, отвътре, от самото му сърце Богът му дава истинска интелигентност, с чиято помощ той да може да се върне при него. Материалната интелигентност е наречена в тази строфа прамада̄, защото в материалния свят живото същество смята, че всичко му принадлежи. То се мисли за господар на всичко около себе си. Това е само израз на неговото невежество, защото в действителност нищо не му принадлежи. Дори тялото и сетивата не са негови – то ги е получило по благоволението на Бога, за да може с посредничеството на материалната енергия да задоволява различните си желания. Абсолютно нищо не принадлежи на живото същество, но то налудничаво обявява всичко за свое. Джанася мохо 'ям ахам̇ мамети. Това се нарича илюзия. Макар нищо да не му принадлежи, то претендира, че всичко е негово. Ето защо Бог Чайтаня Маха̄прабху препоръчва човек да пречисти тази измамна интелигентност (чето-дарпан̣а-ма̄рджанам). Когато огледалото на интелигентността заблести от чистота, започват истинските дейности на живото същество. Това означава, че истинската интелигентност се пробужда, когато живото същество се издигне до съзнанието за Кр̣ш̣н̣а. Тогава то разбира, че всичко принадлежи на Кр̣ш̣н̣а и нищо не е негова собственост. Човек, който мисли, че всичко е негова собственост, има материално съзнание, докато този, който е разбрал съвършено, че всичко принадлежи на Кр̣ш̣н̣а, има Кр̣ш̣н̣а съзнание.

Заради желанието си да се наслаждава на материалния свят живото същество получава грубо и фино материално тяло. Така то се сдобива с възможност да извлича наслада от сетивата си. С други думи, сетивата са инструменти, с чиято помощ живото същество се наслаждава на материалния свят. Затова тук те са наречени негови приятели. Понякога, ако извършва прекалено много греховни дела, живото същество не получава грубо материално тяло, а остава да блуждае във финото си тяло. Това е съществуването на призраците. Живото същество, което не притежава осезаемо тяло, с финото си тяло причинява много неприятности на околните. Затова въплътените изпитват ужас от призраците. Във връзка с това в Бхагавад-гӣта̄ (15.10) се казва:

„Глупаците не разбират как едно същество може да напусне тялото си, нито на какъв вид тяло се наслаждава то, омагьосано от гун̣ите на материалната природа. Но личността с отворени от знанието очи, може да види всичко това“.

Живото същество плува в жизнения въздух, който циркулира из тялото, изпълнявайки различни функции. Жизненият въздух действа като пра̄н̣а, апа̄на, уда̄на, вя̄на и сама̄на и тъй като изпълнява тези пет функции, е сравняван с петглава змия. Душата минава през кун̣д̣алинӣ-чакра досущ като пълзяща змия. И така, жизненият въздух е сравнен с урага, змия. А пан̃ча-вр̣тти е желанието да бъдат задоволени сетивата, които изпитват влечение към петте сетивни обекта – форма, вкус, звук, мирис и допир.

Умът е център на всички дейности и тук се казва, че е бр̣хад-бала, „много могъщ“. Ако иска да се измъкне от капана на ма̄я̄, на материалното битие, човек трябва да владее ума си. В зависимост от това, как е възпитан, умът може да бъде приятел или враг на живото същество. Ако собственикът си намери съвестен управител, имотът му ще бъде в добро състояние, но ако управителят е крадец, той ще разори всички имения. По подобен начин и живото същество, което води обусловено, материално съществуване, дава големи пълномощия на ума си и винаги съществува потенциална опасност умът да го тласне към сетивно наслаждение. Ето защо Шрӣла Амбарӣш̣а Маха̄ра̄джа съсредоточил най-напред ума си върху лотосовите нозе на Бога. Са ваи манах̣ кр̣ш̣н̣а-пада̄равиндайох̣. Когато умът е съсредоточен върху Божиите лотосови нозе, сетивата са под пълен контрол. Този начин за постигане на контрол се нарича яма, „подчиняване на сетивата“. Човек, който е в състояние да подчини сетивата си, е госва̄мӣ, а който е неспособен да владее ума си, се нарича го-да̄са. Умът ръководи цялата дейност на сетивата, осъществявана през различните телесни отвори, за което ще стане дума в следващата строфа.

Без да съзнава духовната си природа, подтиквано от ума, живото същество излиза през деветте телесни врати, за да се наслаждава на различни материални обекти. Вследствие на продължителното общуване с тях то забравя своите истински занимания, духовни по същност, и се отклонява от верния път. Целият свят е поел в погрешна посока, подвеждан от философи и учени, които нямат знание за душата. Така обусловеното същество все повече и повече затъва в материалното битие.

От всички посоки на света най-важна е източната, понеже слънцето изгрява от изток. Ето защо телесните врати, които се намират на изток – очите, носът и устата, – са много важни за тялото.

Погледът се привлича от ярки обекти, например от светлината. Често може да видим как малките насекоми, привлечени от сиянието на огъня, влизат в пламъците му. Така и ярките, красиви форми привличат погледа на живото същество и стават за него капан, подобно на огъня, който поглъща насекомите.

Думата авадхӯта значи „най-свободният“. Когато се издигне до равнището авадхӯта, човек вече не е длъжен да се подчинява на правила, норми и ограничения. Той е свободен да прави каквото поиска. Авадхӯтите са като въздуха – за тях не съществуват препятствия. В Бхагавад-гӣта̄ (6.34) се казва:

„О, Кр̣ш̣н̣а, умът е неспокоен, необуздан, упорит и много силен и аз мисля, че покоряването му е по-трудно от контролирането на вятъра“.

Както никой не е в състояние да задържи вятъра, така и нищо не може да спре двете ноздри, намиращи се една до друга, да се наслаждават на ароматите. А езикът дава възможност на устата постоянно да изпитва вкуса на различни апетитни храни.

Ведите се наричат шрути, а знанието на Ведите, получено чрез слухово възприятие, носи името шрута-дхара. Както се казва в Бхагавад-гӣта̄, човек може да се издигне до планетите на полубоговете, на питите (прадедите) и дори до Вайкун̣т̣ха-планетите просто чрез слушане. В предишните глави вече говорихме за тези неща.

С деградацията на обществото цивилизацията става все по-демонична и задоволяването на гениталиите и ануса се превръща в център на всички човешки дейности. Дори на такова свято място като Вр̣нда̄вана в Индия се намират безумци, които да провъзгласяват тези низши занимания за духовни. Такива хора се наричат сахаджии. Според тяхната философия, чрез секс човек може да се издигне до духовно равнище. Но от тези строфи на Шрӣмад Бха̄гаватам става ясно, че стремежът към сексуално задоволяване е характерен за арва̄ците, най-низшите сред човешкия род. Изключително трудно е такива негодници и глупаци да бъдат вкарани в правия път. В тези текстове се осъждат сладострастните желания дори на обикновените хора. Думата дурмада значи „погрешно насочена“, а думата нирр̣ти – „греховна дейност“. Тези думи ясно показват, че дори сред простолюдието сексът е отблъскваща дейност, която не води до нищо добро. И въпреки това сахаджиите се представят за монаси, отдадени на духовни дела. Ето защо разумните хора вече не посещават Вр̣нда̄вана. Понякога те дори питат защо сме открили център на нашето общество там. По силата на външното впечатление човек наистина би могъл да заключи, че дейностите на сахаджиите са опорочили Вр̣нда̄вана. Но от духовна гледна точка Вр̣нда̄вана е единственото място, където тези грешници може да изкупят своите грехове, раждайки се там в тела на кучета, свине и маймуни. Живото същество, което живее във Вр̣нда̄вана в облика на куче, маймуна или свиня, след смъртта си може да се издигне до духовния свят.

В материалния свят умът и интелигентността на живото същество са под влиянието на гун̣ите на материалната природа и в зависимост от характера на общуването си с тях умът се лута в една или друга посока. Различните въздействия на гун̣ите на природата предизвикват в сърцето ликуване, задоволство или илюзия. Когато е обусловено от материята, живото същество на практика остава инертно. Гун̣ите са тези, които оказват влияние върху ума и сърцето му. Но в резултат на тези въздействия се наслаждава или страда самото то, живото същество. За това ясно се говори в Бхагавад-гӣта̄ (3.27):

„Заблудена от фалшивото его, душата се мисли за извършител на дейностите, които всъщност се осъществяват от трите гун̣и на материалната природа“.

Тук се казва, че царица Пуран̃джанӣ е самата интелигентност. Интелигентността действа винаги, независимо дали човек спи или е буден, но тя е замърсена от трите гун̣и на материалната природа. И понеже интелигентността на живото същество е замърсена от гун̣ите, самото живо същество също е замърсено. Когато е обусловено, то действа под ръководството на замърсената интелигентност. Живото същество е просто един наблюдател, но независимо от това действа, подбуждано от замърсената си интелигентност, която в действителност е пасивен посредник.

В тези строфи живо е обрисувано как живото същество се заплита в мрежите на сетивното наслаждение. Важна роля играе думата сам̇ватсара, която значи „ходът на времето“. Минават дни и седмици, месеци и години и живото същество става все по-зависимо от движението на колесницата. Колесницата върви на две колела, символ на благочестивите и греховните дейности. В зависимост от тези дейности живото същество получава определен вид тяло и постига дадено жизнено положение, но неговото преселване от тяло в тяло не може да се счита за реален прогрес. В Бхагавад-гӣта̄ (4.9) е обяснено какво представлява истинският прогрес. Тяктва̄ дехам̇ пунар джанма наити – човек е постигнал реален напредък, ако повече не е принуден да се въплъщава в друго материално тяло. Във връзка с това в Чайтаня чарита̄мр̣та (Мадхя, 19.138) се казва:

Живото същество се скита навсякъде из вселената, попадайки в различни тела на различни планети. Понякога то се издига, друг път се спуска надолу, но тези движения не представляват реален прогрес. Истинският прогрес означава човек веднъж завинаги да напусне материалния свят. В Бхагавад-гӣта̄ (8.16) това е изразено по следния начин:

„Всички планети в материалния свят – от най-висшата до най-нисшата – са места на страдание, където има повтарящо се раждане и смърт. Но достигналият моята обител, о, сине на Кунтӣ, никога не се ражда отново“. Дори да се издигне до Брахмалока, най-висшата планета във вселената, след време човек трябва отново да се върне на по-низшите планети. Така, под влияние на трите гун̣и на материалната природа, той постоянно се скита нагоре-надолу и понеже е в плен на илюзията, си мисли, че напредва в определена посока. Той е като космически кораб, който денонощно обикаля около Земята, без да може да преодолее гравитационното ѝ поле. Понеже е ограничаван от земната гравитация, той не може да се издигне в космоса.

Както царят седи в колесница, така живото същество седи в тялото. Мястото, където е разположено то, е сърцето. Живото същество се намира в сърцето и оттам води вечна безрезултатна борба за съществуване. Нароттама да̄са Т̣ха̄кура изразява тази мисъл по следния начин:

Привлечено от плодоносните дейности и философските търсения, живото същество води тежка борба в материалния свят и единственото, което получава от нея, е ново тяло всеки следващ живот. То яде най-противни храни и с дейностите, които извършва за сетивни наслади, само се обрича да страда. Ако човек иска да постигне реален прогрес в своя живот, той трябва да изостави плодоносните дейности и философските спекулации – пътищата на карма-ка̄н̣д̣а и гя̄на-ка̄н̣д̣а. Когато твърдо върви по пътя на Кр̣ш̣н̣а съзнание, той може да се спаси от принудителните раждания и смърти и от безплодната борба за съществуване. В тези стихове много голямо значение имат думите мр̣га-тр̣ш̣н̣а̄м̇ прадха̄вати – живото същество изпитва неутолима жажда за сетивни наслади. То е като елен, който отива да търси вода в пустинята. Еленът напразно търси вода там. В пустинята няма вода и той безсмислено жертва живота си. Всеки гради планове за бъдещо щастие, всеки вярва, че ако постигне дадена цел, ще бъде щастлив. Но когато постигне тази заветна цел, изведнъж осъзнава, че тя не го е направила по-щастлив. Тогава той започва да гради нови планове и да се стреми към следваща цел. Тази жажда, наречена мр̣га-тр̣ш̣н̣а̄, се основава на сетивното наслаждение в материалния свят.

Думата парикра̄нтя̄ значи „пътувайки“. Годината се състои от триста и шейсет (понякога повече) дни и нощи и през цялото това време, ден и нощ, живото същество пътува със своята колесница. Ненужните усилия, които то полага, за да изживее тези триста и шейсет дни и нощи, то приема за прогресивно движение, за движение напред.

Живото същество, което е затворено в тялото, приема Ка̄лаканя̄, старостта, едва преди смъртта си. Яванешвара всъщност е Ямара̄джа, символът на смъртта. Преди да отиде в обителта на Ямара̄джа, живото същество среща сестра му, Джара̄ (старостта). Човек става жертва на Явана-ра̄джа и неговата сестра заради греховете, които извършва. Те двамата нямат власт над хората в Кр̣ш̣н̣а съзнание, които отдават предано служене според наставленията на На̄рада Муни. Човекът в Кр̣ш̣н̣а съзнание побеждава смъртта. Когато напусне сегашното си тяло, той не получава друго материално тяло, а се връща вкъщи, обратно при Бога. Това е потвърдено и в Бхагавад-гӣта̄ (4.9).

Ведите казват: асан̇го 'ям̇ пуруш̣ах̣. Живото същество в действителност не е свързано с материалното битие, защото душата не е материална. Това е потвърдено и в Бхагавад-гӣта̄, където се казва, че живото същество е по-висша енергия, докато материалните елементи – земя, вода, огън, въздух и пр. – са низша енергия. Материалните елементи са наречени също така бхинна, отделена енергия. Когато влезе в съприкосновение с външната енергия, вътрешната, висшата енергия изпитва много страдания. На друго място в Бхагавад-гӣта̄ (2.14) Богът казва: ма̄тра̄-спарша̄с ту каунтея шӣтош̣н̣а-сукха-дух̣кха-да̄х̣ – когато е оковано в материалното тяло, живото същество изпитва най-различни страдания, причинявани от въздуха, водата и огъня, от слънцето, от горещини или студ, от преяждане, нездравословна храна или от нарушение на баланса между трите елемента, изграждащи тялото (капха, питта и ва̄ю) и т.н. Безбройните болести, които засягат червата, гърлото, мозъка и редица други части на тялото, са толкова силни, че причиняват на живото същество нетърпими страдания. И все пак то самото е различно от всички тези материални елементи. Двата вида треска, за които се говори в горните стихове, на съвременен език се наричат коремен тиф и пневмония. Силната треска е симптом за пневмония или коремен тиф, в случая наречени Праджва̄ра. Друг вид страдания са неприятностите, причинени от други живи същества: държавата взема данъци, светът е пълен с крадци, престъпници и мошеници и т.н. Този вид страдания се наричат адхибхаутика. Освен това човекът страда от глад, епидемии, оскъдица, войни, земетресения и пр. Тези страдания са предизвикани от полубоговете или от други неуправляеми от нас фактори. В действителност живото същество има много врагове и за тях се говори толкова подробно само за да се подчертае колко болезнено и нетърпимо е материалното съществуване.

Знанието, че този свят е пълен с мъки и страдания, би трябвало да събуди у живото същество желание да се измъкне от капана на материята и да се върне вкъщи, обратно при Бога. Докато се намира в материално тяло, живото същество всъщност не е щастливо. Заради тялото то се измъчва от жажда и глад и е подвластно на думите и ума, на гнева, на своя стомах, на гениталиите и ануса си и прочее. Само защото иска да задоволява сетивата си в материалния свят, то, трансценденталното живо същество, се оказва обкръжено от всевъзможни нещастия. Ако спре да търси сетивни удоволствия и използва своите сетива в служба на Бога, то ще разреши всички проблеми на съществуването си в материалния свят, с течение на времето, напредвайки в Кр̣ш̣н̣а съзнание, ще се освободи от всички страдания и щом напусне тялото си, ще се върне вкъщи, обратно при Бога.

В Бхагавад-гӣта̄ (13.22) се обяснява защо живото същество получава различни по вид тела:

„Живото същество, попаднало в материалната природа, следва различни начини на живот и се наслаждава на трите материални гун̣и. Това се дължи на контакта му с тази природа. Така то се среща с доброто и злото в различните жизнени форми“.

Заради общуването си с гун̣ите на природата живото същество получава различни тела сред осем милиона и четиристотинте хиляди вида живот. Тук ясно е казано, че живото същество има известна, макар и много малка независимост – това се вижда от думата сва-др̣к,означаваща „който може да се грижи за интересите си“. Но по природа живото същество е съвсем малко, затова има опасност да сгреши в избора си. То може да започне да подражава на Върховната Божествена Личност. На слугата може да му се прииска да има собствено предприятие и да стане като господаря си. Ако избере този път, той се лишава от досегашното покровителство. Понякога начинанията му търпят крах, друг път успяват. Така и живото същество, което е неразделна частица от Кр̣ш̣н̣а, подема собствена инициатива, за да се конкурира с Върховния. Много живи същества биха искали да заемат положението на Бога, но това е напълно невъзможно. Затова тези, които се опитват да му подражават, водят тежка борба за съществуване с материалния свят. Живото същество става пленник на материята именно защото спира да служи на Бога и се опитва да му подражава. Философите ма̄я̄ва̄дӣ подражават на Бога, като се опитват по изкуствен начин да станат едно с него. Когато си мислят, че са постигнали освобождение, те са просто във властта на измамните фантазии на собствения си ум. Никой не може да бъде равен на Бога или да стане едно с него. Който си въобразява, че е постигнал това, просто удължава робството си в материалното битие.

Има три вида планетни системи: висши, средни и низши. Хората в гун̣ата на доброто отиват на висшите планетни системи – Брахмалока (Сатялока), Таполока, Джаналока и Махарлока. Хората в гун̣ата на страстта обитават Бхӯрлока и Бхуварлока. А повлияните от гун̣ата на невежеството отиват на Атала, Витала, Сутала, Тала̄тала, Маха̄тала, Раса̄тала, Па̄та̄ла или в животинското царство. По качества живото същество не се различава от Бога, но заради забравата, в която е потънало, то получава различни тела на различни планетни системи. В наши дни човешкото общество е под силното влияние на гун̣ата на страстта и хората работят в гигантски промишлени комплекси и комбинати. Те забравят колко мъчителен е животът в подобни места. В Бхагавад-гӣта̄ подобни дейности са наречени угра-карма – дейности, които носят страдания. Хората, които ги вършат, се наричат работници, а тези, които експлоатират труда им – капиталисти, но всъщност и едните, и другите са капиталисти. Крайният резултат е, че те всички са постоянно нещастни. Противоположност на този тип хора, които се намират в гун̣ите на страстта и невежеството, са кармӣте и гя̄нӣте, които са под влияние на гун̣ата на доброто. Като следват указанията на Ведите, кармӣте се опитват да се издигнат до по-висши планетни системи. А гя̄нӣте полагат усилия да се слеят с битието на Брахман, безличностния аспект на Бога. И така, в материалния свят има най-различни видове живи същества, въплътени в най-различни биологични форми. С това се обяснява наличието на по-висши и по-низши форми на съществуване.

Живото същество е неразделна частица от Бога, затова по природа то е духовно. Живото същество не може да бъде материално. Неговите материални представи са просто заблуда, резултат от забравата, която го е обзела. То притежава същия ослепителен блясък като Върховната Божествена Личност. Сиянието е присъщо и на слънцето, и на слънчевите лъчи. Богът е като яркото слънце, а живите същества са като миниатюрните частици, от които се състои всепроникващата слънчева светлина. Когато те са затулени от облака на ма̄я̄, блясъкът им помръква, но щом този облак се вдигне, те отново засияват както преди. Обгърнато от невежеството на ма̄я̄, от мрака, живото същество не е в състояние да разбере връзката си с Върховния Бог. Но ако по някакъв начин се обърне към Бога, ще види, че макар да е безкрайно по-малко от него, притежава същия блясък. Живото същество се озовава под покрова на ма̄я̄, защото иска да подражава на Върховния Бог. То обаче е неспособно да прави това, което Върховният прави, нито може да стане върховният наслаждаващ се. Това просто е невъзможно. Щом помислим, че е възможно, ставаме подвластни на ма̄я̄. Следователно робството на живото същество в капана на ма̄я̄ е резултат от това, че живото същество е забравило отношенията си с Върховния Бог.

Във властта на ма̄я̄ живото същество започва да се държи така, сякаш е обсебено от духове. То започва да говори всевъзможни безсмислици. Под влиянието на ма̄я̄ то става това, което хората наричат учен, философ, политик или обществен деец, и постоянно кове нови планове за доброто на обществото. Но всички тези планове и начинания неизбежно търпят крах, защото са илюзорни. Ето как живото същество забравя, че е вечен слуга на Бога, и вместо това се превръща в слуга на ма̄я̄. При всички положения то е слуга, но когато забрави истинските си отношения с Върховния Бог и стане слуга на ма̄я̄, това е най-голямото нещастие, което би могло да го сполети. Когато слугува на ма̄я̄, живото същество един път е цар, а друг път – обикновен гражданин. Един път е бра̄хман̣а, а друг път – прост шӯдра. Веднъж то е щастливец, друг път – преуспяващ човек, а трети път – насекомо. Понякога то е в рая, а друг път е в ада. Понякога е полубог, друг път е демон. Веднъж е слуга, друг път – владетел. Така живото същество броди навсякъде из вселената и едва когато срещне истински духовен учител, може да разбере своята присъща позиция. Тогава материалният живот започва да предизвиква у него отвращение. Постигнало пълно Кр̣ш̣н̣а съзнание, то започва да съжалява за всичко, които е вършило в материалния свят. Това чувство на разкаяние е много благотворно за живото същество, защото му помага да се пречисти от материалното, обусловеното съществуване. Така живото същество започва да се моли на Бога за позволение да му служи и тогава Кр̣ш̣н̣а го освобождава от капана на ма̄я̄. Бог Кр̣ш̣н̣а говори за това в Бхагавад-гӣта̄ (7.14):

„Тази моя божествена енергия, състояща се от трите гун̣и на материалната природа, се преодолява трудно. Но тези, които ми се отдадат, лесно ще я превъзмогнат“.

Живото същество може да се освободи от капана на ма̄я̄ единствено по милостта на Кр̣ш̣н̣а. Нито философските разсъждения, нито други някакви методи могат да му помогнат. Когато по милостта на Кр̣ш̣н̣а разбере истинското си положение, живото същество винаги се стреми да бъде в Кр̣ш̣н̣а съзнание и да действа по съответния начин. Така с течение на времето то напълно се освобождава от ръцете на ма̄я̄. Ма̄я̄ не може да се докосне до оня, който е устойчив в Кр̣ш̣н̣а съзнание. По този начин, общувайки с преданите на Кр̣ш̣н̣а, живото същество се пречиства от замърсяванията на материалното съществуване. Във връзка с това Шрӣла Кр̣ш̣н̣ада̄са Кавира̄джа Госва̄мӣ пише:

„Когато е в Кр̣ш̣н̣а съзнание, под ръководството на духовен учител живото същество отдава предано служене. Така то се измъква от капана на ма̄я̄ и намира убежище в лотосовите нозе на Бог Кр̣ш̣н̣а“ (Чайтаня Чарита̄мр̣та, Мадхя, 22.25).

Тук положението на живото същество е сравнено с положението на куче. Може да се случи кучето да има богат господар, но може и да е бездомно. Ако стане куче на богаташ, то ще живее охолно. На Запад хората понякога завещават милиони на кучетата си. Но има и стотици кучета, които се скитат гладни по улиците. Затова сравнението между живота на обусловеното същество и кучешкия живот е много уместно. Впрочем този, който има интелигентност, разбира, че ако тъй или иначе трябва да живее като куче, по-добре е да стане куче на Кр̣ш̣н̣а. В материалния свят кучето веднъж е домашен любимец, друг път скита бездомно по улиците, но в духовния свят кучето на Кр̣ш̣н̣а е винаги и вечно щастливо. Затова в една от песните си Шрӣла Бхактивинода Т̣ха̄кура казва: ваиш̣н̣ава т̣ха̄кура тома̄ра кукура балия̄ джа̄наха море. Той изразява желанието си да бъде куче на някой ваиш̣н̣ава. Кучето ден и нощ пази пред вратата на господаря си и не позволява на лоши хора да влизат. По същия начин човек трябва да се посвети на служене на някой ваиш̣н̣ава и да прави всичко възможно да го удовлетвори. Иначе той не може да напредва духовно. Но да оставим настрана духовния напредък – дори за да се издигне до по-висши материални планети, човек трябва да възпитава в себе си качества в гун̣ата на доброто. Това е потвърдено и в Бхагавад-гӣта̄ (14.18):

„Установените в гун̣ата на доброто постепенно се издигат до висшите планети; тези в гун̣ата на страстта живеят на земните планети; а тези в отвратителната гун̣а на невежеството пропадат до адските светове“.

На различните планетни системи има огромно разнообразие от живот, тъй като живите същества култивират в себе си най-различни качества в гун̣ите на доброто, страстта и невежеството. Ако е в доброто, човек се издига до висшите планетни системи; ако е в страстта, остава на средните; а който пребивава в невежество, пропада до низшите видове живот.

Както кучето ходи от врата на врата и получава ту парче хляб, ту ритник, така и живото същество в стремежа си към щастие постоянно се скита из материалния свят и непрекъснато търси начини да противостои на материалните страдания. Това се нарича борба за съществуване. Дори всекидневният ни опит показва, че сме принудени да измисляме начини, как да си спестим неприятните изживявания. В опита си да избегнем едно нещастие обаче ние неминуемо се натъкваме на друго. Беднякът страда, защото няма пари, но ако иска да забогатее, трябва да мине през много други страдания. Всъщност това не е начин да се избегне страданието, а е просто клопка на заблуждаващата енергия. Ако човек не си хаби напразно труда в опити да промени положението си, а просто се задоволява с това, което му е отредено, защото разбира, че го е заслужил с миналите си дейности, тогава той може да впрегне цялата си енергия, за да развива своето Кр̣ш̣н̣а съзнание. Това е препоръчано и във ведическите писания:

„Хората, които са наистина мъдри и философски настроени, трябва да се стремят единствено към тази заветна цел, която не може да бъде постигната никъде в тази вселена, дори ако я пребродим цялата от най-висшата планета (Брахмалока) до най-низшата (Па̄та̄ла). Що се отнася до щастието на сетивното наслаждение, когато му дойде времето, то идва само, както неканени идват и всички страдания, макар че не ги искаме“ (Шрӣмад Бха̄гаватам, 1.5.18). Човек просто трябва да развива своето Кр̣ш̣н̣а съзнание и да не си губи времето с опити да подобри положението си в материалния свят. Такова подобрение е невъзможно. Когато се опитваме да избегнем една неприятност, неминуемо се натъкваме на друга. Но ако се стремим да развием своето Кр̣ш̣н̣а съзнание, ще се спасим от страданията на материалното битие, без да полагаме за това нарочни усилия. Ето защо Кр̣ш̣н̣а обещава: каунтея пратиджа̄нӣхи на ме бхактах̣ пран̣ашяти – „О, сине на Кунтӣ, можеш смело да заявиш, че мой предан никога не загива“ (Бхагавад-гӣта̄, 9.31). Човек, който следва пътя на преданото служене, никога няма да претърпи поражение въпреки всички страдания, произтичащи от тялото и ума, причинявани от други живи същества или от провидението – страдания, които не сме в състояние да избегнем.

Тази строфа описва опитите на човек да прехвърли товара си от едно място на друго. Когато се измори да го носи на глава, той го слага на рамо. Но това не значи, че се освобождава от товара. По същия начин, в опита си да избегне един проблем, човешкото общество си създава друг и нарича това развитие на цивилизацията. Например съвременният човек е създал много автомобили, които му дават възможност да се придвижва бързо от място на място. Но заедно с автомобилите той си е създал и редица проблеми. Той е принуден да строи много пътища, ала и многото пътища се оказват недостатъчни да се избегнат задръстванията. Замърсява се въздухът, не достига горивото. И така, различните начини, които измисляме, за да предотвратим или сведем до минимум връхлитащите ни неприятности, в действителност не ни помагат да избегнем страданието. Това е просто илюзия. Ние само прехвърляме товара от главата на рамото си. Единственият реален начин да разрешим всичките си проблеми е да се отдадем на Бога, Върховната Личност, и да се оставим на неговата закрила. Богът е всемогъщ и може да направи така, че материалното съществуване да ни причинява по-малко болки.

Плодоносните дейности биват два вида. Можем да носим товара на глава, можем да го носим и на рамо. И на двете места той ще тежи еднакво. Но като го преместваме от едното място на другото, ние мислим, че ни става по-леко. Във връзка с това Прахла̄да Маха̄ра̄джа казва, че глупците и негодниците в материалния свят строят зашеметяващи планове за осигуряване на удобства за тялото, без да знаят, че дори да постигнат успех, всичко това в крайна сметка е ма̄я̄. Ден и нощ хората работят като побъркани заради измамно телесно щастие. Но това не ги прави щастливи. Човек трябва да се изтръгне от материалното робство и да се върне вкъщи, обратно при Бога. Само там той може да бъде щастлив. Затова Ведите призовават: „Не оставайте в мрака на материалния свят! Отидете в светлината на духовното царство!“. Опитвайки се да избегне едни страдания в материалното тяло, човек се натъква на други. И в двата случая той е в илюзия. Няма никаква полза, ако в стремежа си да разрешим един проблем, си създаваме друг. И така, в материалния свят никой не може да е вечно щастлив. Единственият изход е да се измъкнем оттук веднъж и завинаги и да се върнем у дома, обратно при Бога.

Както се казва във Ведите, живото същество е отделено и независимо от двата вида материално тяло – финото и грубото. Тези материални тела са причина за всички страдания. Това е обяснено в Бхагавад-гӣта̄ (2.14):

„О, сине на Кунтӣ, щастието и нещастието идват и си отиват, както се сменят зимата и лятото. Те възникват от сетивното възприятие, о, потомъко на Бхарата, и човек трябва да се научи невъзмутимо да ги търпи“. В тази строфа Бог Кр̣ш̣н̣а обяснява на Арджуна, че всички нещастия, свързани с тялото, както се появяват, така и изчезват и човек трябва да се научи да ги търпи. Всъщност ние страдаме, защото сме в материалния свят, и доказателство за това е, че когато се измъкнем оттук, идва край на всичките ни страдания. Ето защо Ведите настоятелно съветват човека да осъзнае реално, че не е материя, а е Брахман (ахам̇ брахма̄сми). Но никой не може да проумее това докрай, ако не се заеме с дейности, присъщи на Брахман, т.е. с предано служене. За да превъзмогне материалната си обусловеност, човек трябва да се посвети на Кр̣ш̣н̣а съзнание. Това е единственото разрешение на проблема.

Само така човек може да се откъсне от неприсъщата за него материална среда. Единственият начин е да се посвети на Кр̣ш̣н̣а съзнание и постоянно да отдава предано служене на Бог Ва̄судева, Върховната Божествена Личност. Всички искат да бъдат щастливи и действията, които предприемат, за да постигнат това щастие, се наричат грижа за личния интерес. За съжаление, обусловените души, бродещи из материалния свят, не знаят, че кулминацията на личния им интерес е Ва̄судева. Сам̇ср̣ти, материалното битие, започва с илюзорната телесна концепция за живота, а от нея на свой ред водят началото си цял ред негативни неща (анартхи). Те не са нищо друго, освен желания на ума за сетивни наслади. Така живото същество приема различни тела в материалния свят. Затова най-напред човек трябва да овладее ума си, така че да пречисти неговите желания. В На̄рада пан̃чара̄тра този процес е описан по следния начин: сарвопа̄дхи-винирмуктам̇ тат-паратвена нирмалам. Докато не пречисти ума си, човек няма никакъв шанс да се освободи от материята. Във връзка с това в Шрӣмад Бха̄гаватам (1.7.6) се казва:

„Материалните страдания на живото същество са чужди на неговата природа и веднага могат да бъдат облекчени от свързващия процес на преданото служене. Но повечето хора не знаят това. Ето защо мъдрецът Вя̄садева състави това ведическо произведение за Върховната Истина“. Във всяко следващо тяло, което приема, човек носи със себе си своите анартхи. За да се освободи от това обвързване, той трябва да започне да отдава предано служене на Бог Ва̄судева, Кр̣ш̣н̣а, Върховната Божествена Личност. По този повод важна роля играе думата гуру. Тя може да се преведе като „тежък“ или като „върховен“. Иначе казано, гуру е духовният учител. Шрӣла Р̣ш̣абхадева съветва своите синове: гурур на са ся̄т на мочайед ях̣ самупета-мр̣тюм – „Този, който не може да спаси подчинените си от пътя на раждането и смъртта, не бива да става духовен учител“ (Шрӣмад Бха̄гаватам, 5.5.18). Материалното битие представлява верига от дейности и последици, чийто източник са плодоносните дейности. Това е причината за раждането и смъртта. Човек може да сложи край на този процес единствено като служи на Ва̄судева.

Бхакти са дейностите, които извършваме като предано служене за Бог Ва̄судева. Той е Върховният, затова човек трябва да служи нему, а не на полубоговете. Преданото служене започва със съблюдаване на норми и правила – равнище, предназначено за начинаещите – и се простира чак до спонтанното любовно служене за Бога. Но на всеки един от тези етапи целта на предания е да удовлетвори Бог Ва̄судева. Когато постигне съвършенство в преданото служене за Ва̄судева, човек загубва всякаква привързаност към служенето за тялото, т.е. към своята позиция в материалния свят. Тогава той се сдобива със съвършено знание и става съвършен слуга на Бог Ва̄судева. Бог Чайтаня Маха̄прабху казва: джӣвера сварӯпа хая – кр̣ш̣н̣ера нитя-да̄са – „Всяко живо същество по изначалната си природа е вечен слуга на Кр̣ш̣н̣а“. Затова веднага щом започне да служи на Бог Ва̄судева, то се връща в своето нормално, естествено положение. Това положение се нарича освобождение. Муктир хитва̄нятха̄-рӯпам̇ сварӯпен̣а̄ вявастхитих̣: когато постигне освобождение, човек възвръща изначалното си положение, своето Кр̣ш̣н̣а съзнание. Той спира да служи на материята, т.е. на нацията, на обществото, на своите близки, на кучето, на автомобила си и на ред други неща, които превръща в център на своето съществуване заради илюзорните си концепции аз и мое. Във връзка с това във втора глава от Първа Песен се казва:

„Като отдава предано служене на Божествената Личност, Шрӣ Кр̣ш̣н̣а, човек веднага получава знание свише и се освобождава от привързаността към света“ (Шрӣмад Бха̄гаватам, 1.2.7). Следователно трябва да служим на Ва̄судева и служенето, което отдаваме, не бива да бъде примесено с материални желания, плодоносни дейности и философски спекулации.

Постоянно да се отдава трансцендентално любовно служене на Ва̄судева, означава постоянно да се слуша за славата му. Деветте основни метода на бхакти йога – шраван̣ам̇ кӣртанам̇ виш̣н̣ох̣ смаран̣ам̇ па̄да-севанам / арчанам̇ ванданам̇ да̄сям̇ сакхям а̄тма-ниведанам – са единственият начин за постигане на съвършенство. Просто като слуша за славата на Върховния, човек се издига до трансцендентално равнище.

Човек може да развива своето Кр̣ш̣н̣а съзнание там, където велики предани живеят заедно и постоянно слушат и разказват за славата на Бога. В святи места като Вр̣нда̄вана има много предани на Бога, които постоянно слушат за него и го възхваляват. Ако на такова място човек получи щастливата възможност да ги слуша, като попива реките от нектар, изливащи се от устата им, той много лесно ще развие своето съзнание за Кр̣ш̣н̣а. Който постоянно слуша за славата на Бога, преодолява телесните разбирания за живота. Подвластен на телесните представи, човек изпитва глад и жажда, страх, скръб и илюзия. Но ако слуша и говори за славата на Бога, той се издига над телесните представи.

Важна роля в тази строфа играят думите бхагавад-гун̣а̄нукатхана-шраван̣а-вягра-четасах̣, което означава „винаги стремящи се към мястото, където се слуша и говори за славата на Бога“. Търговецът винаги се стреми към места, където се извършва някаква търговия. Така и преданият копнее да слуша речта на освободените предани. Щом чуе как те възславят Върховния Бог, той веднага се прониква от Кр̣ш̣н̣а съзнание. Това е потвърдено и в една друга строфа:

„В обществото на чистите предани обсъждането на забавленията и дейностите на Върховната Божествена Личност е много удовлетворяващо и радва слуха и сърцето. Като развива такова знание, човек постепенно напредва по пътя към освобождението, а когато постигне освобождение, привързаността му към Бога става устойчива. Тогава започва истинската преданост и същинското предано служене“ (Шрӣмад Бха̄гаватам, 3.25.25). Когато е сред чисти предани, човек започва да изпитва влечение към разговорите за славата на Бога. Това му помага да развие у себе си Кр̣ш̣н̣а съзнание и щом напредне в тази посока, придобива вяра в Бога, след това преданост, после се привързва към Бога и така много бързо може да постигне пълно Кр̣ш̣н̣а съзнание. Тайната на успеха в придобиването на Кр̣ш̣н̣а съзнание е да се слуша от подходяща личност. Кр̣ш̣н̣а съзнание има този, който не се влияе от телесните нужди – яденето, спането, секса и самозащитата.

Човек не може да възпитава в себе си Кр̣ш̣н̣а съзнание, ако не общува с предани. Начинаещият предан е неспособен на нирджана-бхаджана – да развива своето Кр̣ш̣н̣а съзнание в усамотение, – защото веднага ще започнат да го безпокоят телесните нужди (ядене, спане, секс и самозащита). Ако е смущаван от тези неща, той не може да култивира съзнание за Кр̣ш̣н̣а. Не случайно сахаджиите – ония, които гледат на преданото служене несериозно – не общуват с напреднали предани. Те твърдят, че се занимават с предано служене, ала всъщност са пристрастени към всякакви грехове – забранен секс, алкохол и опиати, месоядство, хазарт. Има много хора, които се представят за предани, но в същото време са затънали в грехове. С други думи, ако някой е в плен на греховните дейности, той не може да притежава Кр̣ш̣н̣а съзнание. Тази строфа показва, че човек, който е пристрастен към греховното съществуване, не е способен да постигне Кр̣ш̣н̣а съзнание.

Според смешната теория на Дарвин за произхода на човека, преди четирийсет хиляди години на Земята нямало Хомо сапиенс, защото еволюцията още не била стигнала до тази точка в развитието си. Но ведическите исторически произведения – Маха̄бха̄рата и Пура̄н̣ите – разказват за събития и за хора, живели преди милиони години. В началото на творението имало само една личност – Брахма̄, който притежавал изключителен интелект, – а по-късно от него произлезли Манувците, брахмача̄рӣ като Санака и Сана̄тана, още Шива, великите мъдреци и На̄рада. Всички те се подложили на сурови лишения и мъчения и по този начин станали авторитети в областта на ведическото знание. Във Ведите се съдържа съвършено знание, предназначено както за хората, така и за останалите живи същества. Всички велики личности, споменати по-горе, имат не само огромно могъщество – те познават миналото, настоящето и бъдещето, – но са и предани на Върховния Бог. И въпреки най-дълбоките си познания и факта, че лично се срещат с Върховната Божествена Личност, Бог Виш̣н̣у, те не са в състояние да проумеят докрай съвършенството на отношенията между него и живото същество. С други думи, в познанието на безграничното те остават ограничени. Следователно ако някой има обширни познания, това далеч все още не значи, че е проумял Върховната Божествена Личност. Както се потвърждава в Бхагавад-гӣта̄ (18.55), Върховната Божествена Личност може да бъде позната единствено с чисто предано служене, а не чрез трупане на знания. Бхактя̄ ма̄м абхиджа̄на̄ти я̄ва̄н яш ча̄сми таттватах̣: човек не може да разбере истински Бога, Върховната Личност, ако не му отдава чисто, трансцендентално предано служене. Всеки има някакви свои представи за Бога и всички те са несъвършени. Умозрителните философи и тъй наречените учени не могат да проумеят Върховния Бог със своята ерудиция. Докато човек не се издигне до равнището на преданото служене, всичките му знания остават несъвършени. Във Ведите това се утвърждава по следния начин:

Гя̄нӣте, теоретизиращите философи, разсъждават за Върховния Бог от хилядолетия, но никой не може да разбере върховното величие на Бога, ако не е спечелил неговата благосклонност. Мъдреците, за които се говори в тези строфи, живеят на планети близо до Брахмалока – до планетата на Брахма̄ и на четиримата велики мъдреци Санака, Сана̄тана, Санандана и Санат-кума̄ра. Планетите, населявани от мъдреците, са разположени около Полярната звезда и се наричат Южни звезди. Полярната звезда, известна под името Дхрувалока, е ос, около която се въртят всички планети. Звездите, които виждаме на небето, са всъщност планети в тази вселена. Западната астрономия твърди, че звездите са различни слънца, но информацията, съдържаща се във Ведите, категорично показва, че слънцето в тази вселена е само едно, а звездите са просто различни планети. Освен тази вселена има и милиони други вселени, в които също има безброй звезди и планети.

Както е казано в Бхагавад-гӣта̄ (7.20):

„Хората, изгубили интелигентността си поради материални желания, почитат полубоговете и следват предписанията за обожание според собствената си природа“. Повечето хора почитат полубоговете, за да се сдобият с различни способности. Всеки полубог има някакво специфично могъщество. Например Индра, царят на рая, излива дъждове над земята, за да може да има растителност. Във Ведите за него се казва: ваджра-хастах̣ пурандарах̣. Индра регулира валежите със своята мълния, която държи в ръка. Другите полубогове – Агни, Варун̣а, Чандра, Сӯря и т.н. – също притежават едно или друго могъщество. Във ведическите химни всички тези полубогове биват почитани чрез техния символ – някакъв вид оръжие. Ето защо в тази строфа се казва: мантра-лин̇гаир вяваччхиннам. Като се кланят на различните полубогове, кармӣте получават благословии за материално благополучие – сдобиват се с животни, богатства, красиви жени, много последователи и т.н. Но тези материални придобивки не ни помагат да разберем Върховната Божествена Личност.

В предишната строфа бе казано, че само по себе си знанието не може да помогне на човек да опознае Върховната Божествена Личност. А в тази строфа се казва, че привържениците на ведическите ритуали и плодоносните дейности също не могат да видят Върховната Божествена Личност. С други думи, тези две строфи разкриват, че и кармӣте, и гя̄нӣте са неспособни да разберат Бога. Както Шрӣла Рӯпа Госва̄мӣ обяснява, само който напълно се е освободил от склонността към умозрително философстване и плодоносни дела (аня̄бхила̄ш̣ита̄-шӯням̇ гя̄на-карма̄дй-ана̄вр̣там), може да отдава чисто предано служене, незамърсено от материални желания. Важно значение в този текст има думата а̄тма-бха̄витах̣ – тя означава, че Богът се явява в ума на оня човек, който постоянно мисли за него. Чистият предан винаги мисли за лотосовите нозе на Върховния (са ваи манах̣ кр̣ш̣н̣а-пада̄равиндайох̣). Той не може да живее и миг, ако не е погълнат от мисли за Върховната Божествена Личност. В Бхагавад-гӣта̄ постоянната мисъл за Бога е наречена сатата-юкта̄на̄м – непрекъснато служене за него. А по-нататък се казва: бхаджата̄м̇ прӣти-пӯрвакам – това е предано служене, извършвано с любов и привързаност. Тъй като Върховната Божествена Личност насочва чистия предан отвътре, от неговото сърце, няма опасност той да попадне в капана на материалните дейности. Материални дейности са дори ведическите ритуали и церемонии, защото чрез тях човек просто отива на по-висши планетни системи, издига се до обителите на полубоговете. В Бхагавад-гӣта̄ (9.25) Бог Кр̣ш̣н̣а казва:

„Тези, които почитат полубоговете, ще се родят сред тях. Тези, които почитат прадедите, ще отидат при тях. Тези, които почитат призраци и духове, ще се родят сред тези същества, а всички, които ме обожават, ще живеят с мен“.

Освен всичко това, думата а̄тма-бха̄витах̣ означава, че преданият винаги проповядва на обусловените души, за да им помогне да се освободят. За шестимата Госва̄мӣ се казва: на̄на̄-ша̄стра-вича̄ран̣аика-нипун̣ау сад-дхарма-сам̇стха̄па-кау лока̄на̄м̇ хита-ка̄рин̣ау. Чистият предан на Върховната Божествена Личност непрекъснато мисли как да помогне на падналите, обусловени души да се освободят. Трогнат от състраданието на преданите, които полагат всеотдайни усилия за освобождението на падналите души, Богът по безпричинната си милост просветлява отвътре обикновените хора. Предан, който е получил благословиите на друг предан, се освобождава от карма-ка̄н̣д̣а и гя̄на-ка̄н̣д̣а. Защото, както се утвърждава в Брахма сам̇хита̄, ведеш̣у дурлабхам – карма-ка̄н̣д̣а и гя̄на-ка̄н̣д̣а не помагат на човек да осъзнае Върховната Божествена Личност. Адурлабхам а̄тма-бхактау – само искреният предан може да осъзнае Върховния Бог.

Материалният свят, проявеният космос, е създаден от Върховната Божествена Личност и живите същества са дошли в него, за да се наслаждават. Ведите им дават напътствия под формата на различни регулиращи принципи и който има разум, се възползва от тях. По този начин той може безпрепятствено да се наслаждава на материалното съществуване. В действителност обаче това е само илюзия, от която човек много трудно може да се измъкне със собствени сили. Повечето хора вършат материални дейности, а малко по-напредналите проявяват интерес към ведическите ритуали и церемонии. Но когато се разочароват от тях, те отново се връщат към материалните дейности. Затова както вършителите на материални дейности, така и привържениците на ведическите обреди и ритуали са здраво приковани към обусловеното съществуване. Само по добрата воля на гуру и Кр̣ш̣н̣а те могат да получат семето на предаността. Това е потвърдено и в Чайтаня чарита̄мр̣та: гуру-кр̣ш̣н̣а-праса̄де па̄я бхакти-лата̄-бӣджа.

Когато се заеме с предано служене, човек спира да изпитва влечение към материалните дейности. Но ако е под покрова на различни обозначения, той не е способен да отдава предано служене. Той трябва да прекрати дейностите, свързани с подобни обозначения (сарвопа̄дхи-винирмуктам), и да се пречисти, за да може с пречистените си сетива да служи на Върховната Божествена Личност. Хр̣ш̣ӣкен̣а хр̣ш̣ӣкеша-севанам̇ бхактир учяте: служенето на Бога с пречистени сетива се нарича бхакти йога, предано служене. А Свръхдушата, която е в сърцето на всяко живо същество, винаги помага на искрения предан. Кр̣ш̣н̣а лично потвърждава това в Бхагавад-гӣта̄ (10.10):

„На тези, които постоянно ми служат с любов, Аз давам разбирането, чрез което да дойдат при мен“.

На този етап човек се освобождава от замърсяващото влияние на материалния свят. Той поддържа приятелство с друг предан и спира да се занимава с каквито и да било материални дела. Тогава той спечелва милостта на Върховния и окончателно загубва вяра в материалната цивилизация, в чиято основа стоят принципите на варн̣а̄шрама дхарма. Шрӣ Чайтаня Маха̄прабху недвусмислено говори, че човек трябва да надхвърли рамките на варн̣а̄шрама дхарма, макар тя да е най-висшата форма на организация на човешкото общество. Когато постигне такава свобода, той чувства себе си като вечен слуга на Бога – роля, приета и от самия Шрӣ Чайтаня Маха̄прабху.

„Аз не съм бра̄хман̣а, кш̣атрия, вайшя, нито шӯдра. Не съм и брахмача̄рӣ, гр̣хастха, ва̄напрастха, нито сання̄сӣ. Кой съм аз всъщност? Аз съм вечен слуга на слугата на Бог Кр̣ш̣н̣а“. Благодарение на ученическата последователност човек може да стигне до същото това заключение и по такъв начин да се издигне до равнище, което е напълно трансцендентално.

В Бхагавад-гӣта̄ (2.42 – 43) се казва:

„Хората с ограничено знание са привлечени от цветистия език на Ведите, в които се препоръчват различни плодоносни дейности за достигане до райските планети, добро раждане, власт и т.н. Желаейки сетивно наслаждение и разкошен живот, такива хора казват, че няма нищо по-висше от това“.

Плодоносните дейности, насърчавани с ведическите ритуали и обреди, са много примамливи за обикновените хора. Човек може да се поблазни от възможността да се издигне до райските планети, като извършва внушителни жертвоприношения подобно на цар Бархиш̣ма̄н. Шрӣ На̄рада Муни обаче искал да възпре царя от извършването на плодоносни дела. Ето защо той вече открито му казва: „Недей да се блазниш от такива нетрайни блага“. Съвременният човек се стреми да експлоатира ресурсите на материалната природа с помощта на науката. Нещо повече, за него това се превръща в критерий за напредък на цивилизацията. Но в действителност този потребителски дух не е напредък, той просто ласкае слуха. Макар според тези недействителни критерии да напредваме, ние забравяме истинската си цел. Ето защо Бхактивинода Т̣ха̄кура казва: джад̣а-видя̄ ята ма̄я̄ра ваибхава тома̄ра бхаджане ба̄дха̄ – „Материалната образованост е заслепяващ блясък на ма̄я̄, който препятства напредъка по духовния път“.

Преходните блага, които улесняват съществуването ни на тази или на някоя друга планета, са просто илюзия, защото нямат нищо общо с истинската цел на живота. Истинската цел на живота е да се върнем у дома, обратно при Бога. Хората не знаят това и се отдават на примитивен материализъм или на ритуални, обредни дейности. В тази строфа На̄рада Муни моли цар Бархиш̣ма̄н да не се подвежда по такива дейности. Във Ведите е казано, че истинската цел на живота е да се извършват жертвоприношения. Индийците, привърженици на идеята за а̄рия-сама̄джа, преувеличават значението на тези части от Ведите, където се описват жертвоприношенията. Дадената строфа гласи, че подобни жертвоприношения са просто илюзия. Истинската цел на човешкия живот е да бъде осъзнат Богът, т.е. да се постигне Кр̣ш̣н̣а съзнание. И макар ведическите жертвоприношения да са много бляскави и разговорите за тях да ласкаят слуха, те не помагат на човека да постигне истинската цел на съществуването.

Хората обикновено не знаят, че най-доброто за тях е да се върнат вкъщи, обратно при Бога. Те не са и чували за своя истински дом в духовния свят. В духовния свят има много планети – те се наричат Вайкун̣т̣хи и най-висшата от тях е Кр̣ш̣н̣алока, Голока Вр̣нда̄вана. Независимо от привидния прогрес на човешкото общество хората не знаят нищо за духовните планети, Вайкун̣т̣халоките. Съвременният цивилизован човек се опитва да отиде на други планети, но не знае, че дори да стигне до най-висшата планета в тази вселена, до Брахмалока, пак ще трябва да се върне тук, на Земята. Бхагавад-гӣта̄ (8.16) потвърждава това по следния начин:

„Всички планети в материалния свят – от най-висшата до най-нисшата – са места на страдание, където има повтарящо се раждане и смърт. Но достигналият моята обител, о, сине на Кунтӣ, никога не се ражда отново“.

Дори да отиде на най-висшата планета в тази вселена, човек отново ще трябва да се върне обратно, когато се изчерпят резултатите от благочестивите му дела. Космическите кораби може да се издигнат много високо в открития космос, но щом им свърши горивото, са принудени да се върнат пак тук, на Земята. Всички тези дейности са плод на илюзия. Единствената реалност, за която си струва човек да положи усилия, е да се върне у дома, обратно при Бога. Начинът за постигането на тази цел е разкрит в Бхагавад-гӣта̄. Я̄нти мад-я̄джино 'пи ма̄м: вкъщи, при Бога, се връщат тези, които отдават на Бога предано служене. Човешкият живот е изключителна ценност, която не бива да се пропилява в безплодно изследване на други планети. Човек трябва да прояви поне малко разум и да се върне при Бога. Той трябва да се стреми да узнае за планетите във Вайкун̣т̣ха, особено за планетата, наречена Голока Вр̣нда̄вана, и да овладее изкуството, с което може да стигне дотам – изкуството на преданото служене, започващо със слушането (шраван̣ам̇ кӣртанам̇ виш̣н̣ох̣). За това се говори и в Шрӣмад Бха̄гаватам (12.3.51):

Човек може да постигне върховната планета (парам̇ враджет) просто като повтаря мантрата Харе Кр̣ш̣н̣а. Това важи с особена сила за хората от съвременната епоха (калер дош̣а-нидхе). Изключителното преимущество на епохата, в която живеем, е че просто като повтаря маха̄-мантрата Харе Кр̣ш̣н̣а, човек може да се пречисти от всичките си материални замърсявания и да се върне обратно вкъщи, при Бога. Този факт не подлежи на съмнение.

В тази строфа На̄рада Муни открито обвинява царя, че е извършвал жертвени церемонии, в които е убивал много животни. Цар Пра̄чӣнабархи мислел, че е велик и славен, щом е извършил толкова много жертвоприношения, но мъдрецът На̄рада открито го осъжда и му казва, че тези убийства на животни само са го направили по-горд и надменен. Всяка дейност, която не води човека до Кр̣ш̣н̣а съзнание, е греховна и всяко образование е образование само на думи, ако не ни помага да разберем Кр̣ш̣н̣а. Без елемента на Кр̣ш̣н̣а съзнание не може да има нито реални дейности, нито истинско образование.

В Бхагавад-гӣта̄ (18.61) се казва: ӣшварах̣ сарва-бхӯта̄на̄м̇ хр̣д-деше 'рджуна тиш̣т̣хати – „Върховният Бог се намира в сърцето на всекиго, о, Арджуна“. Живото същество се намира вътре в тялото, но там, заедно с него, е и Върховната Божествена Личност. Тя бива наричана антаря̄мӣ и чаитя-гуру. Както Бог Кр̣ш̣н̣а казва в Бхагавад-гӣта̄ (15.15), всичко е под неговия контрол.

„Аз съм в сърцето на всекиго и от мен идват паметта, знанието и забравата“.

Свръхдушата вътре в тялото управлява хода на всичко. Затова е най-добре човек да се подчини на нейното ръководство и да живее щастливо. Но както се посочва в Бхагавад-гӣта̄ (10.10), за да е в състояние да следва напътствията на Бога, човек трябва да е предан:

„На тези, които постоянно ми служат с любов, Аз давам разбирането, чрез което да дойдат при мен“.

Макар че Свръхдушата се намира във всяко сърце (ӣшварах̣ сарва-бхӯта̄на̄м̇ хр̣д-деше 'рджуна тиш̣т̣хати), Тя разговаря само с чистите предани, които постоянно ѝ служат. В Чайтаня бха̄гавата (Антя, 3.45) се казва:

„Който е съсредоточил ума си върху лотосовите нозе на Кр̣ш̣н̣а, е най-образованият човек, постигнал същината на всички Веди“. В Чайтаня бха̄гавата се срещат и други стихове, които е уместно да бъдат цитирани по този повод:

„Съвършенството на образованието е човек да съсредоточи ума си върху лотосовите нозе на Кр̣ш̣н̣а“ (А̄ди, 13.178).

„Не е завоевание, ако с материалната си ерудиция човек покори целия свят. Образованието е съвършено тогава, когато води човека до предано служене на Върховния Бог“ (А̄ди, 13.173).

„Смисълът на образованието е човек да разбере Кр̣ш̣н̣а и преданото служене на него, в противен случай той е образован само на думи“ (А̄ди, 12.49).

„Културен, образован, деен и религиозен е този, който е развил вродената си любов към Кр̣ш̣н̣а“ (Антя, 3.44). В непроявен вид всеки таи в себе си любов към Кр̣ш̣н̣а. Образованието и културата са призвани да пробудят тази любов. Това е целта и на движението за Кр̣ш̣н̣а съзнание. Веднъж Бог Чайтаня попитал Ра̄ма̄нанда Ра̄я кой е най-същественият елемент в образованието и Ра̄ма̄нанда Ра̄я отвърнал, че най-главното е човек да развива в себе си Кр̣ш̣н̣а съзнание.

Шрӣла Вишвана̄тха Чакравартӣ Т̣ха̄кура пише: са̄кш̣а̄д-дхаритвена самаста-ша̄страир уктас татха̄ бха̄вята ева садбхих̣. Във всички писания се утвърждава, че духовният учител е представител на Върховната Божествена Личност. Той е тъждествен с Бога, защото е негов най-приближен слуга (кинту прабхор ях̣ прия ева тася). Смисълът на този текст е, че и Свръхдушата, и индивидуалната душа са скъпи всекиму. Всеки обича себе си, а когато стане духовно малко по-напреднал, той започва да изпитва такава обич и към Свръхдушата. Който е постигнал себепознание, препоръчва на хората да се покланят единствено на Свръхдушата. Той знае, че е по-лесно човек да почита Върховната Божествена Личност, отколкото, тласкан от похот и желание за материални наслади, да се кланя на всевъзможни полубогове. Ето защо преданият постоянно отдава любовно предано служене на Бога. Такава личност е истински гуру. В Падма Пура̄н̣а е казано:

„Един бра̄хман̣а може да знае задълбочено ведическите писания и да изпълнява шестте задължения, предписани за неговото съсловие, но той е недостоен да бъде гуру, духовен учител, ако не е предан на Върховната Божествена Личност. И обратното, някой може да е роден в семейство на кучеядци, но ако е чист предан на Бога, той е достоен да стане духовен учител“. Следователно човек не може да бъде духовен учител, ако не е чист предан на Бога. А духовен учител, който отговаря на посочените по-горе изисквания, трябва да бъде приеман като самата Върховна Божествена Личност. Думите гурур харих̣ в този текст означават, че когато се обърне за съвет към истински духовен учител, човек все едно се допитва до самата Върховна Божествена Личност. Затова трябва да приемем подслон при такъв истински духовен учител. Да успеем в живота си, означава да се предадем на духовен учител, за когото Кр̣ш̣н̣а е единствената върховна и най-свидна личност. Такъв доверен слуга на Върховния Бог заслужава нашето обожание.

Шрӣ На̄рада Муни лично приема ролята на духовен учител на цар Бархиш̣ма̄н. Той очаквал, че щом чуе наставленията му, царят веднага ще изостави плодоносните дейности и ще се заеме с предано служене. Но макар и да разбрал всичко, царят още не бил готов да се раздели със своите занимания. Както ще стане ясно от следващите стихове, той възнамерявал да изпрати някого да повика синовете му, които далече от родния си дом се подлагали на лишения и доброволни мъчения. Когато те се завърнели, той се канел да им повери царството и чак тогава да напусне дома си. Така постъпват по-голямата част от хората – приемат авторитетен духовен учител и го слушат, но когато той им каже, че сега трябва да напуснат дома си и изцяло да се посветят на предано служене, те не могат да се решат на това. Дълг на духовния учител е да наставлява ученика си дотогава, докато той не проумее, че материалистичният живот, т.е. плодоносната дейност, не му носи нищо добро. Всъщност човек трябва да се заеме с предано служене още от началото на живота си, както препоръчва Прахла̄да Маха̄ра̄джа: каума̄ра а̄чарет пра̄гьо дхарма̄н бха̄гавата̄н иха (Шрӣмад Бха̄гаватам, 7.6.1). Всички ведически писания единодушно отсъждат, че докато не се заеме с Кр̣ш̣н̣а съзнание и с предано служене, човек просто си губи времето с плодоносни дейности в материалния свят. Затова На̄рада Муни решил да представи на царя още една алегория, надявайки се, че тя ще го подтикне да се откаже от семейния живот в материалния свят.

В тази алегория На̄рада Муни съветва царя да намери елена, който непрекъснато е заплашен. Той пасе в прекрасна цветна градина, без да усеща, че от всички страни го дебнат опасности. Живите същества, и особено хората, мислят, че са много щастливи, когато са сред семейството си. Вниманието на всеки е погълнато от съпругата му – прелестта на семейното съществуване – и той сякаш живее в цветна градина и слуша сладкия звън на пчелите. Жуженето на пчелите може да се сравни с детската реч. Също като елена, човекът се наслаждава на семейните радости и не вижда пред себе си времето, олицетворено от тигъра. Плодоносните дейности, които извършва живото същество, го излагат на още повече опасности и го заставят да приема различни тела. Еленът често тича подир миражи в пустинята. Освен това той обича да се съвкуплява. С две думи, който живее като елен, рано или късно ще намери смъртта си. Затова ведическите писания ни съветват да осъзнаем истинското си положение и да се заемем с предано служене, преди да ни е връхлетяла смъртта. Мнението на Бха̄гаватам (11.9.29) по този въпрос е такова:

Ние сме постигнали човешката форма на живот след много раждания; ето защо преди да ни връхлети смъртта, трябва да се заемем с трансцендентално любовно служене на Бога. Това е смисълът на човешкия живот.

Материалистичният живот означава човек да забрави присъщата си позиция на вечен слуга на Кр̣ш̣н̣а. Тази забрава се задълбочава особено много в гр̣хастха-а̄шрама. Младият човек встъпва в гр̣хастха-а̄шрама, като се оженва за млада жена, която отначало винаги е много красива. Но с течение на времето, когато тя започне да ражда деца, да остарява и да иска от него все повече неща за нуждите на семейството, той започва да изпитва неприязън към нея, макар че сам я е поискал, когато е била млада. Човек се привързва към гр̣хастха-а̄шрама единствено поради две причини: жената готви вкусни ястия за удоволствие на неговия език и нощем му доставя сексуална наслада. Човекът, привързан към гр̣хастха-а̄шрама, постоянно мисли за тези две неща: за вкусни гозби и секс. Той открива особена прелест в думите на съпругата си, едно от удоволствията на семейното съществуване, и в бърборенето на малките си деца. Така той забравя, че един ден ще умре и че ако иска да получи добро тяло, трябва да се подготви за следващото си раждане.

Великият мъдрец На̄рада използва алегорията за елена, за да накара царя да разбере, че се намира в същото положение, хванат като в капан. Семейният живот примамва и подвежда всеки човек. Така живото същество забравя, че трябва да се върне вкъщи, при Бога. То просто потъва в мрежите на семейното съществуване. Затова Прахла̄да Маха̄ра̄джа казва: хитва̄тма-па̄там̇ гр̣хам андха-кӯпам̇ ванам̇ гато яд дхарим а̄шрайета. Семейният живот е като запустял кладенец (андха-кӯпам), в който падне ли веднъж, човек е обречен на смърт, защото няма кой да дойде да му помогне. Прахла̄да Маха̄ра̄джа ни съветва, че докато имаме достатъчно сили и сетивата ни все още функционират, трябва да напуснем гр̣хастха-а̄шрама и да потърсим убежище при лотосовите нозе на Кр̣ш̣н̣а, като отидем в горите на Вр̣нда̄вана. Според принципите на ведическата култура, когато човек стигне определена възраст (когато стане петдесетгодишен), той трябва да се откъсне от семейния живот, да приеме ва̄напрастха и след време да остане съвсем сам, давайки обет за сання̄са. Това е пътят, който ведическата цивилизация, наречена варн̣а̄шрама дхарма, препоръчва за хората. Като приеме сання̄са след като се е насладил на семейното съществуване, човек удовлетворява Върховния Бог, Виш̣н̣у.

Човек трябва да разбере в каква позиция го поставя семейният, светският живот. Това се нарича интелигентност. Той не бива да остава завинаги в капана на семейното съществуване, задоволявайки езика и гениталиите си в компанията на жена си. Така човек само си пропилява живота. Ведическата цивилизация категорично изисква мъжът да се раздели със семейството си, когато стигне определена възраст, ако се налага дори и насила. Самозваните привърженици на ведическата култура не се разделят от семействата си дори в самия край на своя живот, докато не бъдат принудени от смъртта. Необходимо е коренно да бъде променено общественото устройство и хората да се върнат отново към ведическите принципи на живот, според които всяко общество трябва да се дели на четири варн̣и и четири а̄шрама.

В една от песните на Шрӣла Нароттама да̄са Т̣ха̄кура ще открием следните стихове:

„Плодоносните дейности и философските търсения са съдове, пълни с отрова. Който пие от тях, мислейки, че са пълни с нектар, е принуден живот след живот да води тежка борба в различни тела. Такъв човек яде най-различни противни неща и сам се обрича, като се отдава на сетивни наслади“.

Хората са като омагьосани от резултатите на светските дейности и философските търсения. В най-честия случай те желаят да се издигнат до райските планети, да се слеят с битието на Брахман или да останат сред дебрите на семейното съществуване, изцяло пленени от удоволствията на езика и гениталиите. В наставленията си великият мъдрец На̄рада настойчиво съветва цар Бархиш̣ма̄н да не остава цял живот в гр̣хастха-а̄шрама. Докато е в гр̣хастха-а̄шрама, човек е във властта на жена си. Той трябва да отхвърли това и да приеме парамахам̇са-а̄шрама, т.е. да стане зависим от духовния си учител. Парамахам̇са-а̄шрамът е а̄шрамът на Върховната Божествена Личност, при която е намерил подслон духовният учител. Признаците на истинския духовен учител са описани в Шрӣмад Бха̄гаватам (11.3.21):

„Който иска да постигне истинско щастие, трябва да намери достоен духовен учител и да приеме подслон при него чрез посвещение. От духовния учител се иска да е осъзнал крайното заключение и смисъла на писанията, като ги е обмислял и дискутирал, и да е способен да убеди и другите в правотата на Ведите. Такива велики личности, които са приели убежище при Върховния Бог, отхвърляйки всички материални съображения, са истински духовни учители“.

Парамахам̇са е този, който е намерил убежище при Парабрахман, Върховната Божествена Личност. Ако човек приеме подслон при духовен учител парамахам̇са, тогава, наставляван и възпитаван от него, постепенно ще загуби влечение към светското съществуване и накрая ще се върне обратно при Бога. В тази строфа е интересен изразът ан̇гана̄шрамам асат-тама-йӯтха-га̄тхам. Целият свят е в капана на ма̄я̄, защото е подчинен на жените. Човек е във властта не само на своята собствена съпруга, но и на всякаква любовна литература. Това е причината за робството му в материалния свят. Човек не е в състояние със собствени сили да сложи край на подобно мерзко и пошло общуване, но ако приеме убежище при духовен учител, който е истински парамахам̇са, той постепенно ще се издигне до равнището на духовното съществуване.

Думите на Ведите, които ласкаят слуха и приканват човека да се издигне до райските планети или да се слее с битието на Върховния, са предназначени за не особено интелигентните хора, наречени в Бхагавад-гӣта̄ ма̄яя̄пахр̣та-гя̄на̄х̣ („чието знание е похитено от илюзорната енергия“). Истинско знание има този, който разбира колко жалко е материалното съществуване. Човек трябва да приеме подслон при освободена душа, при духовен учител, да се издигне постепенно на духовно равнище и така да се освободи от привързаността си към материалния свят. Според Шрӣла Вишвана̄тха Чакравартӣ Т̣ха̄кура хам̇са-шаран̣ам се нарича колибата, в която живеят светците. Те обикновено се усамотяват нейде в горската пустош или в някоя скромна колиба. Но не бива да забравяме, че сега времената са други. Отшелническият живот в бедна горска колиба е благотворен за самите светци, но ако някой е проповедник, особено в западните страни, той трябва да привлича най-широк кръг от хора, които са свикнали на удобен и лесен живот в апартаменти. Затова в наши дни святият човек е длъжен да посреща хората по подходящ начин – така, че те да бъдат заинтригувани от посланието на Кр̣ш̣н̣а съзнание. Шрӣла Бхактисиддха̄нта Сарасватӣ Т̣ха̄кура бе първият, който започна да използва автомобили и богати, внушителни сгради, само и само да привлече жителите на големите градове. В крайна сметка това, което е важно, е хората да общуват със свята личност. Днес никой не би отишъл в гората, за да търси светец, затова светците и мъдреците сами трябва да отидат в градовете и да създадат там условия, в които да посрещат хората, привикнали към съвременни материални удобства. А с течение на времето хората сами ще проумеят, че разкошните сгради и удобните апартаменти не са нужни. Това, което е наистина необходимо, е по някакъв начин да се освободим от материалното робство. Наставлението на Шрӣла Рӯпа Госва̄мӣ по този повод гласи:

„Когато човек не е привързан към нищо, но в същото време приема всичко заради Кр̣ш̣н̣а, той се е издигнал над чувството за собственост“ (Бхакти-раса̄мр̣та синдху, 1.2.255).

Човек не бива да е привързан към материалното богатство, но може да се възползва от него, за да подпомогне разпространението на движението за Кр̣ш̣н̣а съзнание. С други думи, той може да използва материалното богатство в името на аскетизма – това се нарича юкта-ваира̄гя.

Личностите, смятани за учители или духовни водачи на материалистичното общество, сами не знаят какъв е смисълът на живота. В Бхагавад-гӣта̄ те са наречени ма̄яя̄пахр̣та-гя̄на̄х̣. Макар да изглеждат много мъдри и ерудирани, те всъщност са загубили цялото си знание под влиянието на илюзорната енергия. Истинско знание означава човек да търси Кр̣ш̣н̣а. Ведаиш ча сарваир ахам ева ведях̣. Всички Веди имат за цел да ни помогнат да открием Кр̣ш̣н̣а, защото Кр̣ш̣н̣а е първоизточникът на всичко. Джанма̄дй ася ятах̣. В Бхагавад-гӣта̄ (10.2) Той казва: ахам а̄дир хи дева̄на̄м̇ – „Полубоговете произлизат от мене“. Кр̣ш̣н̣а е източникът, от който водят началото си всички полубогове, в това число Брахма̄ и Шива. Ведическите ритуали и обредни церемонии се извършват, за да бъдат задоволени различните полубогове, но само който е много напреднал духовно, разбира, че изначалната личност е Шрӣ Кр̣ш̣н̣а. Говиндам а̄ди-пуруш̣ам̇ там ахам̇ бхаджа̄ми. След като чул наставленията на На̄рада, цар Бархиш̣ма̄н се опомнил. Истинската цел на живота е човек да постигне предано служене на Върховната Божествена Личност. Затова царят решил да отхвърли всички мними свещенослужители, които просто занимават последователите си с ритуали и обреди, без да им дават реално знание за смисъла на живота. В наши дни църквите, храмовете и джамиите привличат все по-малко хора, защото ограничените свещеници не са в състояние да извисят последователите си, като им дадат истинско знание. Те самите не знаят каква е крайната цел на живота, затова и техните паства тънат в невежество. Ето защо образованите хора са загубили интерес към религиозните ритуали и обреди. Същевременно обаче те са лишени от истинско знание. Затова е изключително важна ролята на движението за Кр̣ш̣н̣а съзнание, което може да просвещава най-широк кръг от хора с различен обществен произход. По примера на Маха̄ра̄джа Бархиш̣ма̄н всеки човек трябва да се възползва от това движение и да отхвърли формалната, показна обредност, която бива представяна за религия. Още от самото начало Госва̄мӣте категорично се разграничили от жреческото съсловие, заето с извършване на ритуални церемонии. Нещо повече, Шрӣла Сана̄тана Госва̄мӣ създал своята Хари-бхакти вила̄са, която да служи за ръководство на ваиш̣н̣авите. Пренебрегнали лишените от живот дейности на свещениците, ваиш̣н̣авите се посвещават изцяло на Кр̣ш̣н̣а съзнание и още приживе постигат съвършенството. В предишната строфа същата тази идея бе изразена с думите парамахам̇са-шаран̣ам – човек да приеме убежище при парамахам̇са, освободена душа, и още в този живот да постигне най-висшето съвършенство.

Цар Бархиш̣ма̄н извършвал най-различни жертвоприношения, за да се издигне до райските планети. Обикновено хората са склонни да се занимават именно с такива дейности и много рядко проявяват интерес към преданото служене. Това е потвърдено от самия Шрӣ Чайтаня Маха̄прабху. Човек трябва да има невероятен късмет, за да поеме по пътя на преданото служене. Дори вещите познавачи на Ведите не могат да разберат преданото служене. В най-честия случай те са привлечени от ритуалите, защото те им носят сетивна наслада. В преданото служене обаче няма и диря от сетивно наслаждение, а само трансцендентално служене на Бога с любов. Ето защо свещенослужителите, които доставят удоволствие на сетивата си, не обичат много преданото служене. Те са били противници на движението за Кр̣ш̣н̣а съзнание още с възникването му по времето на Чайтаня Маха̄прабху. Когато Бог Чайтаня започнал движението, жреческото съсловие веднага се оплакало на кадията – съдия при мюсюлманското правителство по онова време. Наложило се Чайтаня Маха̄прабху да организира движение за гражданско неподчинение в отговор на пропагандата, която разгърнали мнимите следовници на ведическите принципи. Този тип хора са наречени карма-джад̣а-сма̄рти – свещеници, заети с формална обредност. Дадената строфа посочва, че подобни хора изпадат в заблуда (р̣ш̣айо 'пи хи мухянти). За да не попадне в ръцете им, човек трябва стриктно да следва наставленията на Върховната Божествена Личност.

„Изостави всички видове религии и просто ми се отдай. Аз ще те освободя от греховните последици. Не се страхувай“ (Бхагавад-гӣта̄, 18.66).

Обикновено човек не разбира връзката между сегашното си тяло и своите бъдещи тела. Как може някой да се наслаждава или да страда заради дейностите, които е вършил в това тяло, след като попадне в друго тяло, в своя следващ живот. Това е въпросът, който царят задал на На̄рада Муни. Как е възможно някой да има човешко тяло сега, а в следващия си живот да получи тяло от друг вид? Дори великите философи и учени са неспособни да обяснят как кармата се пренася от едно тяло в друго. Знаем от опит, че всяка индивидуална душа си има свое собствено тяло и че човек (или тялото му) не е принуден да изпитва последствията от дейностите на друг човек (или на тялото му) под формата на щастие и нещастие. Въпросът е, как може в следващото си тяло човек да бъде нещастен или щастлив заради дейностите, които върши в сегашното си тяло.

Атеистите искат доказателства, че сегашният живот на човека е резултат от миналите му дейности. Те казват: „Докажете ми, че се наслаждавам и страдам заради миналата си карма!“. Те не знаят, че финото тяло пренася резултатите от действията на сегашното тяло в следващото. Смъртта на грубото тяло не означава, че умира и финото тяло; финото тяло продължава да съществува и пренася душата в поредното грубо тяло. Всъщност грубото тяло зависи от финото. Това означава, че страданията и удоволствията на всяко следващо грубо тяло се определят от финото тяло. Финото тяло постоянно пренася душата от едно грубо тяло в друго дотогава, докато тя не се освободи от материалното робство.

Живото същество има две различни тела – грубо и фино, и всъщност се наслаждава чрез финото тяло, което се състои от ум, интелигентност и его. Грубото тяло е само обвивка, служеща като средство за действие. След свършека на грубото тяло, тоест когато грубото тяло умре, неговият корен – умът, интелигентността и егото – остава и предизвиква появата на друго грубо материално тяло. Външните, грубите тела външно се сменят, но истинският им корен – финото тяло, състоящо се от ум, интелигентност и его – си остава все същият. Дейностите на финото тяло, благочестиви или порочни, създават конкретните ситуации и условия, в които живото същество ще се наслаждава или ще страда в следващото си грубо тяло. Така финото тяло продължава своето съществуване, докато грубите тела се сменят едно подир друго.

Съвременните философи и учени изповядват твърде материалистични възгледи и освен това илюзорната енергия ги лишава от знание, ето защо те не са в състояние да обяснят промените, настъпващи с грубото тяло. Материалистът Дарвин се е опитал да изследва промените на тялото, но понеже не е знаел нищо за душата, нито за финото тяло, не е успял да даде задоволително обяснение на процеса на еволюцията. Живото същество може да сменя грубите си тела, но продължава да действа чрез финото тяло. Хората не разбират как функционира финото тяло и затова недоумяват, че дейностите на едно грубо тяло, сегашното, може да оказват влияние върху друго грубо тяло, следващото. Както е обяснено в Бхагавад-гӣта̄ (15.15), дейността на финото тяло се осъществява под ръководството и надзора на Свръхдушата:

„Аз съм в сърцето на всекиго и от мен идват паметта, знанието и забравата“.

Тъй като Върховната Божествена Личност в образа си на Свръхдушата е неотстъпен водач на индивидуалната душа, индивидуалната душа винаги действа в точно съответствие с последиците от миналата си карма. С други думи, Свръхдушата ѝ подсказва да действа именно по такъв начин. И така, макар грубите материални тела да се сменят, между различните животи на душата има приемственост.

Въпреки че причината за щастието и мъката, които изпитваме, се корени във финото тяло – в ума, интелигентността и егото, – грубото тяло все пак е необходимо като инструмент или средство за изпитване на страдание или наслада. Финото тяло продължава да действа дори след смяната на грубото тяло. Ако не получи друго грубо физическо тяло, живото същество е принудено да остане само във фино тяло, тоест като призрак. Човек става призрак, когато финото тяло остава да действа без посредничеството на някакво грубо тяло, което да изпълнява функцията на инструмент. Както се казва в тази строфа: шая̄нам имам утср̣джя швасантам. Грубото тяло може да лежи в леглото и да си почива и макар че жизнените процеси в него не спират, живото същество може да го напусне, отивайки в някой сън, и после да се върне обратно в него. Когато се върне в грубото тяло, то забравя съня си. По същия начин, когато премине в ново грубо тяло, живото същество забравя за старото тяло. И така, финото тяло – умът, интелигентността и егото – създава атмосфера на желания и стремежи, на която се наслаждава живото същество вътре в него. Живото същество винаги остава във финото тяло, макар че грубото тяло се сменя и чрез него живото същество обитава различни планети. Всички дейности, които живото същество извършва с финото тяло, са илюзорни, защото не са вечни. Освобождение значи да се изтръгнем от оковите на финото тяло. Освобождението от грубото тяло е само преместване на душата от едно грубо тяло в друго. Когато умът е научен да действа в Кр̣ш̣н̣а съзнание, във висше съзнание в гун̣ата на доброто, душата се пренася на висшите, райските планети или на Вайкун̣т̣ха планетите, в духовния свят. Затова човек трябва да промени съзнанието си, като овладява ведическото знание, което е дадено от Върховната Божествена Личност и е стигнало до нас по ученическата последователност. Ако сега подготвим финото си тяло, като винаги мислим за Кр̣ш̣н̣а, веднага щом напуснем грубото си тяло, ще се издигнем до Кр̣ш̣н̣алока. Това е потвърдено от самата Върховна Божествена Личност:

„Този, който познава трансценденталната природа на моите появявания и дейности, след като напусне тялото си, не се ражда отново в материалния свят, а достига вечната ми обител, о, Арджуна“ (Бхагавад-гӣта̄, 4.9).

Следователно смяната на грубото тяло не е от голямо значение. Това, което е важно, са измененията във финото тяло. Движението за Кр̣ш̣н̣а съзнание учи хората как да одухотворят своето фино тяло. Съвършен пример в това отношение е Маха̄ра̄джа Амбарӣш̣а, чийто ум постоянно бил устремен към лотосовите нозе на Бог Кр̣ш̣н̣а. Са ваи манах̣ кр̣ш̣н̣а-пада̄равиндайох̣. Така и нашият ум трябва да е постоянно съсредоточен върху лотосовите нозе на Кр̣ш̣н̣а, който е въплътен в своята арча̄-виграха – мӯртито в храма. Освен това трябва непрекъснато да обожаваме Върховния. Ако използваме речта си, за да описваме деянията на Кр̣ш̣н̣а, а слуха си – да слушаме за неговите забавления и ако съблюдаваме регулиращите принципи, така че да запазим ума си и да напредваме в Кр̣ш̣н̣а съзнание, ние непременно ще постигнем равнището на духовното съществуване. И когато настъпи смъртният ни час, в нашия ум, интелигентност и его няма да има и следа от материалните замърсявания. Умът, интелигентността и егото съществуват реално, както е реално и живото същество. Когато умът, интелигентността и егото се пречистят, всички сетива на живото същество се одухотворяват. Така то постига своята форма сач-чид-а̄нанда. Формата на Върховния Бог винаги е сач-чид-а̄нанда, но живото същество, макар и да е неразделна частица от Бога, се замърсява от материята, когато пожелае да дойде в материалния свят, за да се наслаждава. В Бхагавад-гӣта̄ (9.34) Богът сам обяснява как то може да се върне обратно при него:

„Винаги мисли за мен, стани мой предан, отдавай ми почит и ме обожавай. Така, напълно потопен в мен, със сигурност ще дойдеш при мен“.

Докато човек е във властта на телесните схващания, на телесна платформа са и дейностите, които извършва. Не е трудно да разберем това. В наши дни виждаме, че всяка нация се опитва да изпревари останалите и че всеки иска да превъзхожда съседа си. Хората наричат това прогрес на човечеството. В стремежа си да огради своето тяло с комфорт, човекът гради множество планове и когато грубото му тяло загине, тези стремежи остават да съществуват във финото тяло. Не е истина, че със смъртта на тялото идва край и на живото същество. Макар че много философи и учени в този свят са на мнение, че със смъртта на тялото свършва всичко, това не е истина. В дадената строфа На̄рада Муни казва, че в мига на смъртта човек отнася със себе си всички планове, които е имал (гр̣хн̣ӣя̄т), и за да може да ги осъществи, получава друго тяло. Това е наречено пунар бхавах̣. След свършека на грубото тяло всички намерения на живото същество се съхраняват в ума му и по милостта на Бога то получава възможност да ги осъществи в следващото си тяло. Така действа законът на кармата. Докато умът е във властта на закона на кармата, всеки следващ живот живото същество ще трябва да приема някакво тяло.

Кармата е цялата съвкупност от плодоносни дейности, които човек извършва в полза или във вреда на своето тяло. Веднъж лично наблюдавах как на смъртния си одър един умиращ човек моли лекаря да му даде още няколко години живот, за да успее да си завърши плановете. Това значи, че умирайки, той е мислел за своите планове и намерения. След гибелта на грубото тяло тези намерения с положителност са продължили да го съпътстват, носени от финото му тяло, съставено от ум, интелигентност и его. Така, по милостта на Върховния Бог, на Свръхдушата, която винаги е в сърцето, този човек е получил нова възможност да осъществи намеренията си.

В следващото си раждане живото същество благодарение на Свръхдушата си спомня за своите недовършени начинания и се заема отново да ги реализира. Това е обяснено и в една друга строфа от Бхагавад-гӣта̄:

„Върховният Бог се намира в сърцето на всекиго, о, Арджуна, и направлява странстванията на живите същества, които като че ли са поставени в машина, направена от материалната енергия“ (Бхагавад-гӣта̄, 18.61). Като седи в превозното средство, предоставено му от материалната енергия, и действа под напомнянията на Свръхдушата в сърцето, живото същество се носи из цялата вселена и с всички сили се мъчи да осъществи плановете си, мислейки се за бра̄хман̣а или кш̣атрия, за американец или индиец и т.н. Между тези обозначения няма съществена разлика. Нещата с нищо не се променят, ако някой е бра̄хман̣а вместо американец или е американец, а не негър. В крайна сметка всичко това са телесни обозначения, плод на гун̣ите на материалната природа.

Лицето е огледало на душата, гласи поговорката. Когато човек е ядосан, гневът веднага се изписва на лицето му. Другите състояния на ума също намират изява в действията на грубото тяло. Иначе казано, действията на грубото тяло са следствие от състоянието, в което се намира умът. Функции на ума са да мисли, да чувства и да желае. Желанията на ума се проявяват чрез действията на тялото. Следователно по действията на тялото и на сетивата можем да разберем състоянието на ума. Състоянието на ума зависи от дейностите, извършени по-рано, в предишното тяло. Когато се свърже с някое сетиво, умът веднага се проявява по определен начин. Например когато умът е заслепен от гняв, езикът изрича неудържими проклятия. Ако гневът на ума се изразява посредством ръката, тя започва да удря. А когато умът изразява гнева си с посредничеството на крака, кракът започва да рита. Фините дейности на ума се проявяват чрез сетивата по безброй начини. Така функционира и умът на човека в Кр̣ш̣н̣а съзнание. Езикът пее маха̄-мантрата Харе Кр̣ш̣н̣а, ръцете се вдигат в екстаз, а краката танцуват за удоволствието на Кр̣ш̣н̣а. Тези признаци се назовават с термина аш̣т̣а-са̄ттвика-вика̄ра. Са̄ттвика-вика̄ра се нарича трансформацията на ума чрез издигането му до състоянието на доброто или до трансценденталния екстаз.

Понякога сънуваме неща, които никога не сме изпитвали в сегашното си тяло. Случва ни се да сънуваме например че летим, макар че никога не сме летели и не познаваме усещането за летеж. Това означава, че сме летели в някой от миналите си животи, вероятно като полубогове или пък като космонавти. Усещането се е запазило нейде в хранилището на ума и сега най-неочаквано се проявява. По подобен начин, процесът на гниене, който протича в дълбините на някой воден басейн, се проявява под формата на мехурчета по повърхността на водата. Понякога сънуваме, че сме на място, където в действителност никога не сме били, място, което нито сме виждали, нито сме чували в този живот, но сънят ни сам по себе си вече доказва, че в някой минал живот сме познавали това място. Впечатлението се е запечатало в нашия ум и след време изплува в мислите или в сънищата ни. И така, умът е хранилище на различните мисли и преживявания от предишните ни животи. По този начин съществува приемственост между отделните ни животи – сегашният живот е свързан с предишните, а бъдещите животи ще бъдат свързани със сегашния. Хората сами потвърждават това, като казват за някого, че е роден поет, роден учен, роден предан и т.н. Ако в сегашния си живот подобно на Маха̄ра̄джа Амбарӣш̣а постоянно мислим за Кр̣ш̣н̣а (са ваи манах̣ кр̣ш̣н̣а-пада̄равиндайох̣), в мига на смъртта непременно ще се върнем в царството на Бога. Дори да не постигнем пълен успех в опита си да развием Кр̣ш̣н̣а съзнание, в следващия си живот ще продължим да напредваме към тази цел. Потвърждение на това откриваме в Бхагавад-гӣта̄ (6.41):

„Неуспелият йогӣ след много, много години, прекарани в наслаждение на планетите, където живеят благочестивите живи същества, се ражда в добродетелно или в богато аристократично семейство“.

Ако стриктно следваме принципите за медитация върху Кр̣ш̣н̣а, след смъртта си със сигурност ще постигнем Кр̣ш̣н̣алока, Голока Вр̣нда̄вана.

Върховният наслаждаващ се на всичко е Кр̣ш̣н̣а, Върховната Божествена Личност. Когато у живото същество се зароди желанието да подражава на Кр̣ш̣н̣а, то получава възможност да задоволи неестествения си стремеж за господство над материалната природа. Това е началото на неговото падение. Докато се намира в материалния свят, живото същество пътешества с помощта на неосезаемо превозно средство – ума, който е хранилище на всичките му материални желания. Тези материални желания се проявяват във формата на различни тела. Шрӣла На̄рада Муни казва на царя да не се съмнява в думите му, защото те произлизат от авторитет. И така, умът е хранилище на миналите желания на човека, а плод на тези желания е сегашното тяло. По същия начин, това, което желаем в сегашното си тяло, ще намери израз в някое следващо тяло. Ето защо може да кажем, че източник на различните тела е умът.

Ако човек е пречистил ума си с процеса на Кр̣ш̣н̣а съзнание, съвсем естествено в следващия си живот той ще получи духовно тяло, което е изпълнено с Кр̣ш̣н̣а съзнание. Както Шрӣ Чайтаня Маха̄прабху потвърждава, такова тяло е нашата изначална форма: джӣвера сварӯпа хая – кр̣ш̣н̣ера нитя-да̄са – „По своята изначална природа всяко живо същество е вечен слуга на Кр̣ш̣н̣а“. Но ако някой отдава на Бога предано служене, той е освободена душа още в сегашния си живот. Шрӣла Рӯпа Госва̄мӣ формулира това по следния начин:

„Всеки, който с ум, реч и тяло отдава на Бога предано служене, трябва да бъде считан за освободена душа, независимо какво положение има в материалния свят“ (Бхакти-раса̄мр̣та синдху, 1.2.187). Именно на този принцип се основава движението за Кр̣ш̣н̣а съзнание. Ние трябва да учим хората винаги да бъдат погълнати от предано служене на Бога, защото това е тяхното присъщо и естествено състояние. Човек, който непрекъснато служи на Бога, трябва да бъде смятан за вече освободен. Потвърждение на това намираме в Бхагавад-гӣта̄ (14.26):

„Този, който е изцяло зает с предано служене, устойчив при всякакви обстоятелства, веднага се издига над гун̣ите на материалната природа и достига нивото на Брахман“. Следователно преданият е отвъд трите гун̣и на материалната природа; неговото положение далеч надхвърля дори равнището, на което са бра̄хман̣ите. Един бра̄хман̣а може да попадне под влиянието на двете по-низши гун̣и – раджо-гун̣а и тамо-гун̣а. Но чистият предан, чийто ум е лишен от материални желания и който не е омотан в мрежите на философските спекулации и плодоносните дейности, никога не е обусловен от материята и е винаги освободен.

Умът е източник на информация за миналите и бъдещите животи. Ако някой е предан на Бога, очевидно той е възпитавал в себе си желанието за предано служене още в предишните си животи. А човек, чийто ум е пълен с престъпни мисли и намерения, е бил престъпник и в предишния си живот. По аналогичен начин, в зависимост от облика на ума, може да се определи и следващият живот на човека. Във връзка с това в Бхагавад-гӣта̄ (14.18) е казано:

„Установените в гун̣ата на доброто постепенно се издигат до висшите планети; тези в гун̣ата на страстта живеят на земните планети; а тези в отвратителната гун̣а на невежеството пропадат до адските светове“.

Ако човек е в гун̣ата на доброто, с дейностите си умът му ще го издигне до някоя висша планетна система. Но ако умът му е примитивен, го очаква незавидно и жалко бъдеще. По облика на ума може да се отгатнат както миналите, така и бъдещите животи на живото същество. Тук На̄рада Муни благославя царя, като му желае да бъде щастлив, за да може да няма никакви желания и стремежи и да не гради планове за сетивни наслади. Цар Пра̄чӣнабархи извършвал плодоносни ритуали и церемонии с надеждата за по-добър следващ живот. На̄рада Муни обаче искал от него да се раздели с всичките си фантазии. Както вече говорихме, всички тела, независимо дали на райските планети или на адските, са следствие от фантазиите, създавани от ума, и всички радости и скърби в материалния свят се изпитват единствено на ментално равнище. Всичко това се разиграва в колесницата на ума (мано-ратха). Ето защо е казано:

„Човек, който е непоколебимо предан на Върховната Божествена Личност, притежава всички добри качества на полубоговете. А качествата на този, който не е предан на Бога, са изцяло материални и нямат особена стойност. Той витае на равнището на ума и неминуемо ще бъде привлечен от заслепяващия блясък на материалната енергия“ (Шрӣмад Бха̄гаватам, 5.18.12).

Докато човек не стане предан на Бога, докато не постигне пълно Кр̣ш̣н̣а съзнание, той неминуемо ще блуждае на ментално равнище и ту ще се издига до висши форми на съществуване, ту ще пропада до низши. Всички качества, които от материална гледна точка се смятат за положителни, в действителност нямат никаква стойност – привидни добродетели като тези няма да спасят човека от кръговрата на раждането и смъртта. Ето защо не бива да храним желания, плод на ума. Аня̄бхила̄ш̣ита̄-шӯням̇ гя̄на-карма̄дй-ана̄вр̣там: човек трябва напълно да се освободи от материални желания, умозрително философстване и плодоносни дела. Най-благотворно е той да приеме трансценденталното предано служене за Бога с любов. Това е най-висшето съвършенство на човешкото съществуване.

В една от предишните строфи се обясняваше, че в сънищата си виждаме това, което сме изпитали денем, наяве. Но защо понякога сънуваме неща, за които никога не сме чували и които никога не сме виждали в този живот? Тук се казва, че макар да не сме имали подобни преживявания в сегашния си живот, те са ни се случили в някой от миналите животи. В зависимост от времето и обстоятелствата тези изживявания се сливат едно с друго и насън ни се явяват удивителни образи и видения, които никога преди това не сме срещали. Така може да видим океан на върха на някоя планина или да сънуваме, че океанът пресъхва. Това са произволни съчетания на различни събития, преживени от нас във времето и пространството. Тъй като сме виждали злато, виждали сме и планина, понякога сънуваме златна планина. Насън, под влияние на илюзията, ние смесваме тези два отделно съществуващи образа. Затова виждаме златни планини или звезди денем. И така, това са творения на нашия ум, макар че в различни обстоятелства реално сме преживели тези неща. В съня ни те просто са се слели в едно цяло. Този факт е обяснен по-подробно в следващата строфа.

Дейностите на живото същество, когато то е било в тяло на куче, може да бъдат отново изживени в ума, когато живото същество вече е в друго тяло. Затова на него ще му се струва, че никога не е чувало за такива неща, нито пък ги е виждало. Макар тялото да се сменя, умът си остава същият. Друг път сънуваме нещо, което се е случило с нас в този живот, ала още в детството ни. Сега тези епизоди ни се струват непознати и странни, но те са се съхранили в ума ни и затова се появяват и в нашите сънища. Причина за преселването на душата е финото тяло, което е хранилище на какви ли не материални желания. И те ще продължават да прииждат и да си отиват до момента, в който напълно не потопим съзнанието си в Кр̣ш̣н̣а. Такава е природата на ума – да мисли, да усеща и да желае. Ако не е погълнат от медитация върху лотосовите нозе на Кр̣ш̣н̣а, умът ще търси всевъзможни материални наслади. Сетивните възприятия се запазват в ума в хронологическа последователност и се проявяват едно подир друго, затова живото същество е принудено да приема едно след друго различни тела. Умът гради планове за материално наслаждение, а грубото тяло служи като инструмент за осъществяването на тези планове и стремежи. Умът е сцената, на която се появяват и изчезват всички желания. Затова в една от песните си Шрӣла Нароттама да̄са Т̣ха̄кура ни съветва:

Съветът на Нароттама да̄са Т̣ха̄кура е да усвоим и неотстъпно да следваме един принцип – да изпълняваме указанията на духовния си учител. Не трябва да искаме нищо друго. Ако твърдо се придържаме към регулиращите принципи, които духовният учител изисква от нас да следваме, умът ни постепенно ще се научи да не желае нищо друго освен да служи на Кр̣ш̣н̣а. Това постижение е съвършенството на живота.

В предишния текст обяснихме, че всички желания, съхранени в ума, се проявяват едно подир друго. Понякога обаче, по върховната воля на Върховната Божествена Личност, тези натрупали се желания може да се проявят едновременно, наведнъж. Във връзка с това в Брахма сам̇хита̄ (5.54) се казва: карма̄н̣и нирдахати кинту ча бхакти-бха̄джа̄м. Когато човек е изцяло потопен в Кр̣ш̣н̣а съзнание, броят на материалните желания, натрупали се в ума му, рязко намалява. Всъщност тези желания вече не дават плод във формата на различни груби тела. Вместо това по милостта на Бога запасът от желания се проявява на ментално равнище.

Лунното затъмнение, т.е. мракът, който настъпва преди пълнолуние, може да се обясни с присъствието на друга планета, планетата Ра̄ху. Ведическата астрономия говори за съществуването на тази невидима планета. Понякога Ра̄ху може да бъде наблюдавана при пълнолуние. Тогава изглежда, че тя е разположена близо до орбитата на Луната. Възможно е неуспехът на лунната експедиция да се дължи именно на тази планета. Космонавтите, които е трябвало да стигнат до Луната, вероятно са се озовали на невидимата планета Ра̄ху. Те всъщност не стигат до Луната, а попадат на Ра̄ху, след което се връщат. Но това е друга тема. Да се върнем към главното: желанията на живото същество за сетивни наслади са безкрайни и необхватни и докато не бъдат изчерпани, живото същество ще е принудено да се преселва от едно тяло в друго.

Никое живо същество не може да се освободи от кръговрата на раждането и смъртта, ако не се посвети на Кр̣ш̣н̣а съзнание. Затова в тази строфа ясно е казано (саттваика-ниш̣т̣хе), че когато човек е изцяло потопен в Кр̣ш̣н̣а съзнание, той наведнъж се освобождава от всички минали и предстоящи желания, съхранени в ума. Тогава по милостта на Върховния Бог пред него едновременно се проявява всичко онова, което се пази в ума му. По този повод Вишвана̄тха Чакравартӣ Т̣ха̄кура дава пример с майка Яшода̄, която видяла в устата на Бог Кр̣ш̣н̣а цялото космическо проявление. По милостта на Бог Кр̣ш̣н̣а тя видяла в устата му всички вселени и всички планети. Така и човекът, който е постигнал Кр̣ш̣н̣а съзнание, по милостта на Кр̣ш̣н̣а, Върховната Божествена Личност, може да види наведнъж всичките си непроявени желания и по този начин да приключи с всичките си прераждания. Такава възможност се дава само на преданите, за да се ускори тяхното завръщане вкъщи, обратно при Бога.

В тази строфа е обяснено защо виждаме неща, с които никога не сме се сблъсквали в този живот. Това, което виждаме, е или някакво бъдещо грубо тяло, или нещо, което вече е изживяно и се е запазило в хранилището на нашия ум. И тъй като една Кр̣ш̣н̣а осъзната личност не е принудена повече да се ражда, желанията, съхранени в ума ѝ, се сбъдват насън. Ето защо ни се случва да сънуваме нещо, което в този живот не сме изпитвали никога.

Желанията, пазещи се във финото тяло, което се състои от ум, интелигентност и его, не могат да се изпълнят, ако няма грубо тяло, изградено от материалните елементи земя, вода, въздух, огън и етер. Докато не съществува грубо материално тяло, живото същество практически не може да действа в гун̣ите на материалната природа. В тази строфа ясно се казва, че фините дейности на ума и интелигентността продължават заради удоволствието и страданието, което живото същество изпитва във финото си тяло. Материалното самосъзнание, породено от отъждествяването с материята (от схващанията аз и мое), е налице и сега, защото е съществувало от незапомнени времена. Но когато душата постигне съзнание за Кр̣ш̣н̣а, тя се издига до духовния свят и тогава действията на грубото и финото тяло, както и поражданите от тях реакции спират да оказват влияние върху нея.

Невежите хора отричат съществуването на душата, но всеки знае, че когато спим, ние забравяме за материалното тяло, а когато се събудим – за финото. С други думи, когато спим, ние забравяме дейностите на грубото тяло, а когато действаме в грубото тяло, забравяме това, което сме правили насън. В действителност и двете състояния – и състоянието на сън, и състоянието на бодърстване – са породени от илюзорната енергия. Живото същество не е свързано нито с дейностите, които протичат насън, нито с тези, които извършва, докато е будно. Когато човек спи много дълбоко или когато има припадък, той забравя за грубото си тяло. Същото става и когато е под въздействието на хлороформ или на друга упойка, затова по време на хирургическа операция той не чувства ни болка, ни удоволствие. По същия начин човек забравя отъждествяването си с грубото тяло, когато е потресен от неочаквана тежка загуба. А в мига на смъртта, когато телесната температура се покачи до 42°C, той изпада в кома и е неспособен повече да възприема грубото тяло. Във всеки един от тези случаи циркулацията на жизнения въздух в тялото спира и живото същество забравя за отъждествяването си с грубото тяло. Ние не познаваме от опит духовното тяло, затова не знаем за съществуването му. И понеже неговите дейности са ни неизвестни, в невежеството си скачаме от една илюзорна сфера на действие към друга. Понякога дейностите ни протичат на равнището на грубото тяло, друг път – на равнището на финото тяло. Но ако по милостта на Кр̣ш̣н̣а започнем да действаме с духовното си тяло, тогава ще съумеем да превъзмогнем грубото и финото тяло. С други думи, постепенно ще се научим да действаме на равнището на духовното тяло. В На̄рада пан̃чара̄тра се казва: хр̣ш̣ӣкен̣а хр̣ш̣ӣкеша-севанам̇ бхактир учяте – предано служене означава човек да служи на Бога с духовното си тяло и духовните си сетива. Когато сме заети с такива дейности, действията на грубото и финото тяло, както и произтичащите от тях последствия спират.

Докато живото същество е в утробата, неговото грубо тяло, умът и десетте му сетива все още не са напълно развити, затова сетивните обекти не го безпокоят. Но в младостта сетивата се активират и затова младежът често сънува някоя млада девойка. Децата не виждат в съня си млади жени, защото сетивата им са все още недоразвити. Сетивата на младия човек обаче са активни дори по време на сън и въпреки че девойката, която младежът сънува, не съществува реално, сетивата му реагират и той понякога има нощни полюции. Дейностите на финото и на грубото тяло зависят от степента на развитие на тялото. В това отношение примерът с луната е много показателен. Пълната луна сияе в небето дори в безлунната нощ, но заради специфичните условия, които са се създали, просто изглежда, че нея я няма. Така и сетивата на живото същество присъстват от самото начало, но стават активни чак когато грубото и финото тяло достигнат необходимата зрялост. Докато сетивата на грубото тяло не са развити, те не оказват въздействие върху финото тяло. По същия начин, ако финото тяло няма желания, може да не се развие грубо тяло.

Понякога се казва, че децата са напълно чисти, защото никога не са вършили грехове. Това обаче не е истина. Резултатите от плодоносните дейности, които се съхраняват във финото тяло, съществуват успоредно в три стадия. Първият стадий се нарича бӣджа (коренът), вторият – кӯт̣а-стха (желанието) и третият – пхалонмукха (който е готов да даде плодове). А проявеният стадий се нарича пра̄рабдха (вече действащи резултати). В зависимост от това, в какво състояние се намира живото същество – в съзнание или в безсъзнание, – дейността на финото или на грубото му тяло може да остава непроявена, но това не може да се нарече освобождение. Детето може да е безгрешно, но това не значи, че е освободена душа. Всичко се пази в ума му и с течение на времето неминуемо ще се прояви. Обектите на сетивното наслаждение може да въздействат на живото същество дори при отсъствието на съответни проявления във финото тяло. Вече дадохме пример с нощните полюции, при които физическите сетива действат дори когато физическите обекти не съществуват реално. Трите гун̣и на материалната природа може да не са проявени във финото тяло, но замърсяването с тях се запазва и с течение на времето започва да намира изява. Дори ако реакциите, свързани с финото и грубото тяло, не са проявени, живото същество не става независимо от материалните обстоятелства. Затова е погрешно да се твърди, че детето е на практика освободена душа.

В Бхагавад-гӣта̄ (15.7) Бог Кр̣ш̣н̣а казва:

Живите същества в този обусловен свят са мои вечни, откъснати частици. Поради обусловения живот те водят упорита борба с шестте сетива, включващи ума“.

За това се говори и в текста, който разглеждаме: в него се казва, че живото същество влиза в контакт с шестнайсетте материални елемента и изпитва въздействието на трите гун̣и на материалната природа. Живото същество, свързано с тази комбинация от елементи, представлява това, което се нарича джӣва-бхӯта – обусловена душа, водеща отчаяна борба в материалния свят. Най-напред трите гун̣и на материалната природа активират съвкупното материално битие, след което то се превръща в жизнена среда за живото същество. Така възникват фините и грубите материални тела, изградени от земя, вода, огън, въздух, пространство и т.н. Според Шрӣ Мадхва̄ча̄ря появата на финото тяло, което се състои от ум, сетивни обекти, пет сетива за придобиване на знание и пет сетива за извършване на дейности в материална среда, става възможна едва когато трите гун̣и на материалната природа активират съзнанието, т.е. жизнената сила в сърцето.

От това обяснение ясно се вижда, че първоначално, в своето незамърсено, духовно състояние, живото същество е като Върховната Божествена Личност. Но когато желанията за материални сетивни наслади замърсят ума му, то пада в материалния свят, както се обяснява и в тази строфа. Така започва неговото материално съществуване: живото същество преминава от тяло в тяло и се заплита все повече в мрежите на материалния свят. Процесът на Кр̣ш̣н̣а съзнание, предполагащ да се мисли постоянно за Кр̣ш̣н̣а, е трансценденталният процес, чрез който човек може да се върне към своя изначален, духовен живот. Предано служене означава непрекъснато да се мисли за Кр̣ш̣н̣а.

„Винаги мисли за мен, стани мой предан, обожавай ме и ми отдавай почитта си. По този начин непременно ще дойдеш при мен. Аз ти обещавам това, защото си мой много скъп приятел“ (Бхагавад-гӣта̄, 18.65).

Човек постоянно трябва да отдава на Бога предано служене. Както се препоръчва в арчана-ма̄рга, той трябва да извършва богослужения за мӯртито в храма и непрекъснато да изразява почитта си към него и към духовния учител. Такива са методите, препоръчани за онези, които действително искат да се освободят от материалното робство. Съвременните психолози изследват функциите на ума – мисленето, чувстването и желанието, – но не са в състояние да проникнат в самата му същност. От една страна, това се дължи на липса на знание, а, от друга, на факта, че не общуват с освободен а̄ча̄ря.

Както е казано в Бхагавад-гӣта̄ (4.2):

„Така тази велика наука се предаваше по веригата на ученическата приемственост и достигна до всички святи царе. Но с течение на времето веригата беше прекъсната и това знание в първоначалния му вид беше изгубено“. Воден от самозвани психолози и философи, съвременният човек не знае нищо за дейността на финото тяло и затова не може да разбере какво се има предвид, когато се говори за преселение на душата. По тези въпроси трябва да приемаме авторитетните истини, изложени в Бхагавад-гӣта̄ (2.13):

„Както въплътената душа постепенно преминава от детство към младост и после към старост, така в мига на смъртта тя преминава в друго тяло. Една уравновесена личност не се смущава от подобна промяна“. Докато хората не разберат смисъла на тази важна строфа от Бхагавад-гӣта̄, прогресът на цялата им цивилизация ще ги води към невежество, а не към знание.

Живото същество, което изцяло се е отдало на материални дейности, силно се привързва към материалното тяло. Дори на прага на смъртта то продължава да мисли за него и за неговите роднини. Така живото същество остава изцяло във властта на телесните представи за живота и когато дойде време да умре, се ужасява, че трябва да се раздели с тялото си. Понякога умиращият остава дни наред в кома, преди да напусне тялото си. Това е често срещано сред така наречените общественици и политици, които си мислят, че без тях цялата страна ще пропадне и в обществото ще настане безредие. Това се нарича ма̄я̄. Политиците и държавниците не напускат своите постове, докато някой не ги застреля или не бъдат принудени от смъртта. Висшите сили предоставят на живото същество ново тяло, но живото същество е толкова силно привързано към сегашното си тяло, че не иска да го напусне и да се прехвърли в друго. Затова природните закони насила го принуждават да приеме следващо тяло.

„Заблудена от фалшивото его, душата се мисли за извършител на дейностите, които всъщност се осъществяват от трите гун̣и на материалната природа“ (Бхагавад-гӣта̄, 3.27).

Материалната природа е много силна и нейните гун̣и принуждават човека да приеме друго тяло. Тази сила е особено очевидна в случаите, когато живото същество трябва да премине в тяло, по-низше от сегашното. Човек, който в сегашното си тяло живее като свиня или куче, при следващото си раждане със сигурност ще получи такова тяло. Когато този, който сега благоденства в тяло на президент или премиер, разбере, че в следващия си живот ще трябва да стане свиня или куче, той отказва да си напусне тялото и затова преди да умре, дни наред лежи в кома. Така е било с много политици преди смъртта им. С други думи, следващото тяло вече е определено от висшите сили. Живото същество напуска сегашното си тяло и влиза в другото. Понякога в сегашното си тяло то чувства, че много от желанията и фантазиите му са останали неизпълнени. На такива хора, които са твърде силно привързани към обстоятелствата, в които протича сегашният им живот, не се позволява да приемат друго грубо материално тяло; те са принудени да водят призрачно съществуване. Но дори в тела на духове и привидения те създават неприятности на роднините и съседите си. Причината човек да се озове в такова положение е умът. Под негово влияние се оформят различните тела, които живото същество е принудено да приеме. Това се утвърждава в Бхагавад-гӣта̄ (8.6):

„О, сине на Кунтӣ, каквото състояние на съществуване човек помни, когато напуска тялото си, такова състояние ще постигне“. Мислите на живото същество, което е вътре в тялото и ума, може да бъдат кучешки, може да бъдат и божествени и от тях зависи какъв ще бъде неговият следващ живот. Това е обяснено в Бхагавад-гӣта̄ (13.22):

„Живото същество, попаднало в материалната природа, следва различни начини на живот и се наслаждава на трите материални гун̣и. Това се дължи на контакта му с тази природа. Така то се среща с доброто и злото в различните жизнени форми“. Живото същество може да се пресели в по-низш или по-висш тип тяло в зависимост от това, с какви гун̣и на материалната природа общува. Ако е във властта на гун̣ата на невежеството, получава тяло на животно или низше човешко раждане. Съответстващо тяло получава и този, който е под влияние на доброто или страстта. Това също се потвърждава в Бхагавад-гӣта̄ (14.18):

= „Установените в гун̣ата на доброто постепенно се издигат до висшите планети; тези в гун̣ата на страстта живеят на земните планети; а тези в отвратителната гун̣а на невежеството пропадат до адските светове“.

Това, с какви гун̣и на природата общува човек, зависи от ума. Забележителното движение за Кр̣ш̣н̣а съзнание е безценно благо за човечеството, защото учи хората да мислят постоянно за Кр̣ш̣н̣а, като извършват предано служене. Така след смъртта си те ще се озоват там, където ще имат възможност да общуват с Кр̣ш̣н̣а. Това се нарича с термина нитя-лӣла̄-правиш̣т̣а – „достигане на планетата Голока Вр̣нда̄вана“. Бхагавад-гӣта̄ (18.55) дава следното обяснение:

„Само чрез предано служене човек може да ме разбере такъв, какъвто съм в действителност – Върховната Божествена Личност. И когато с тази преданост ме осъзнае напълно, той ще влезе в царството на Бога“. Когато напълно е потопил ума си в Кр̣ш̣н̣а съзнание, човек може да замине за планетата Голока Вр̣нда̄вана. За да постигне общуване с Върховната Божествена Личност, той трябва да разбере Кр̣ш̣н̣а. А методът, който му дава възможност да разбере Кр̣ш̣н̣а, е преданото служене. Когато действително опознае Кр̣ш̣н̣а, човек получава правото да се издигне до Кр̣ш̣н̣алока и да общува там с него. Той постига това възвишено положение благодарение на ума. Но благодарение на ума той може да се озове и в свинско или кучешко тяло. Затова най-висшето съвършенство, което човек може да постигне в живота си, е да държи своя ум непрекъснато потопен в Кр̣ш̣н̣а съзнание.

Във финото си тяло ние създаваме безброй планове, как да се наслаждаваме на сетивни удоволствия. Тези планове се запечатват в ума ни и са коренът (бӣджа), от който се раждат плодоносните дейности. В обусловеното битие живото същество едно след друго си създава цяла поредица от материални тела – това се нарича карма-бандхана. Както се обяснява в Бхагавад-гӣта̄ (3.9): ягя̄ртха̄т карман̣о 'нятра локо 'ям̇ карма-бандханах̣ – ако човек действа само заради удоволствието на Виш̣н̣у, материалните дейности не го заробват, но ако действа, подтикван от други мотиви, той се заплита в безкрайна верига от материални действия. Следователно като мислим, чувстваме и желаем, ние си създаваме поредица от бъдещи материални тела. По думите на Бхактивинода Т̣ха̄кура: ана̄ди карама-пхале, пад̣и' бхава̄рн̣ава-джале. Живото същество се озовава в океана на карма-бандхана заради материалните дейности, които е извършвало. Вместо да се гмурва в океана на материалните дейности, човек трябва да ги извършва само в степента, в която това е необходимо, за да преживява. Останалото си време той трябва да посвети на трансцендентално предано служене на Бога и по този начин може да се освободи от последиците на материалните си дейности.

Много е трудно човек да постигне себепознание, т.е. да разбере, че е Брахман, или душа, докато е в материална среда. Но ако той се посвети на предано служене на Бога, постепенно Богът сам ще му се разкрие. Като напредва по този път, с течение на времето преданият ще осъзнае духовната си природа. Нощем, когато е тъмно, не можем да видим нищо, дори самите себе си, но когато изгрее слънцето, виждаме не само него, но и всичко останало в този свят. В седма глава на Бхагавад-гӣта̄ (7.1) Бог Кр̣ш̣н̣а казва:

„След многократно раждане и смърт, този, който наистина има знание, ми се отдава, разбирайки, че Аз съм причината на всички причини и всичко съществуващо. Такава велика душа се среща много рядко“.

Когато, в стремежа си да постигнем Кр̣ш̣н̣а съзнание, отдаваме на Бога предано служене, ние проумяваме не само Кр̣ш̣н̣а, но и всичко, което е свързано с него. С други думи, благодарение на Кр̣ш̣н̣а съзнанието ние постигаме разбиране не само за Кр̣ш̣н̣а и за проявения космос, но и за собствената си изначална природа. Когато имаме Кр̣ш̣н̣а съзнание, можем да разберем, че цялото космическо мироздание е сътворено от Бога, Върховната Личност, че се поддържа от него, унищожава се пак от него и накрая потъва обратно в него. Ние също сме неразделни частици от Бога. Всичко се подчинява на властта на Върховния и затова единственият ни дълг е да му се предадем и да му служим с трансцендентална любов.

Сиддхалока и Брахмалока се намират в една и съща планетна система. Брахмалока е най-висшата планета във вселената, а Сиддхалока е неин спътник. Обитателите на Сиддхалока притежават всички способности на мистиците йогӣ. От тази строфа става ясно, че великият мъдрец На̄рада е жител на Сиддхалока, макар че пътува из всички планетни системи. Всички жители на Сиддхалока са космонавти, които могат да пътешестват из космоса без помощта на механични средства и приспособления. Те могат да ходят от планета на планета сами, благодарение на йогийските си съвършенства. Щом дал наставленията си на великия цар Пра̄чӣнабархи, На̄рада Муни потеглил обратно за Сиддхалока, като поканил и царя да го посети там.

В тази строфа много важна е думата праджа̄-сарга. Когато великият мъдрец На̄рада убедил цар Пра̄чӣнабархи да напусне дома си и да се посвети на предано служене на Бога, синовете на царя все още се подлагали на лишения на дъното на океана. Цар Пра̄чӣнабархи обаче не дочакал завръщането им, а се оттеглил, като просто оставил за тях нареждания, с които им завещавал да покровителстват народа. Според Вӣрара̄гхава А̄ча̄ря това покровителство означава гражданите да бъдат организирани във варн̣и и а̄шрами. Дълг на царете било да се грижат поданиците им да следват принципите на четирите варн̣и (бра̄хман̣а, кш̣атрия, вайшя и шӯдра) и четирите а̄шрама (брахмачаря, гр̣хастха, ва̄напрастха и сання̄са). Много трудно е да се управляват хората в общество, което не е организирано според принципите на варн̣а̄шрама дхарма. За да бъдат ръководени гражданите в една страна така, че да напредват не само материално, но и духовно, не е достатъчно всяка година да се гласуват нови закони. Ефективното управление е невъзможно без варн̣а̄шрама дхарма. Във всяко общество трябва да има интелигенция с брамински качества (бра̄хман̣и), администратори и управници (кш̣атрии), търговци (вайши) и обикновени работници (шӯдри). Тези четири обществени групи съществуват естествено, според специфичната природа на отделните хора, но дълг на правителството е да се грижи представителите им неотклонно да действат според принципите на своята варн̣а. Именно това е абхиракш̣ана – закрилата, която управниците осигуряват на своите поданици.

Важно е да се отбележи, че когато благодарение на наставленията, получени от На̄рада Муни, цар Пра̄чӣнабархи се убедил в смисъла на живота, той, без да губи нито миг повече, без дори да дочака синовете си да се върнат, веднага напуснал своя палат. Имало много неща, които царят трябвало да свърши след завръщането на младите принцове, но той просто оставил заръки. Той знаел кой е първостепенният му дълг. Царят просто оставил нареждания за синовете си и заминал в търсене на духовно съвършенство. Такива са принципите на ведическата цивилизация.

От Шрӣдхара Сва̄мӣ научаваме, че Капила̄шрама е разположен край устието на река Ганг при Бенгалския залив, в местността, наречена Ган̇га̄-са̄гара. Това място и до ден-днешен е известно средище за поклонение и всяка година в деня на Макарасан̇кра̄нти събира стотици хиляди хора, които идват, за да се потопят в свещените му води. Местността се нарича Капила̄шрама, защото там живял в отшелничество Бог Капила, родоначалникът на философията са̄н̇кхя, докато се подлагал на доброволни мъчения и аскетизъм.

Думите тат-са̄мята̄м ага̄т крият в себе си много дълбок смисъл. Царят постигнал положение, еднакво с положението на Бога, т.е. получил същата форма като него. Това е безспорно доказателство, че Върховният Бог е винаги личност. В безличностния си аспект Той е сиянието, което се излъчва от трансценденталното му тяло. Когато постигне духовно съвършенство, живото същество придобива тяло със същата природа. Това духовно тяло, наречено сач-чид-а̄нанда-виграха, няма нищо общо с материалните елементи. Макар че докато води обусловено съществуване, душата се намира сред материални елементи (земя, вода, огън, въздух, пространство, ум, интелигентност и его), тя остава настрана, отделно от тях. Следователно стига да иска, живото същество може винаги, във всеки момент да се освободи от материалната обусловеност. Материалната среда се нарича ма̄я̄. Кр̣ш̣н̣а казва:

„Тази моя божествена енергия, състояща се от трите гун̣и на материалната природа, се преодолява трудно. Но тези, които ми се отдадат, лесно ще я превъзмогнат“ (Бхагавад-гӣта̄, 7.14).

Веднага щом започне да отдава на Бога трансцендентално предано служене, живото същество спира да бъде зависимо от каквито и да било материални обстоятелства (са гун̣а̄н саматӣтяита̄н брахма-бхӯя̄я калпате). Докато е обусловено от материята, то е на равнището джӣва-бхӯта, но когато отдава на Бога предано служене, се издига до нивото брахма-бхӯта. Тогава то е свободно от робството на материята и служи на Бога. Думата дхӣра в този текст понякога се чете като вӣра, но между тези две думи няма принципна разлика. Дхӣра значи „трезвомислещ“, а вӣра – „герой“. Герой е човекът, който се бори срещу ма̄я̄, а този, който е достатъчно трезв, за да разбере положението си, е дхӣра. Никой не може да постигне духовно спасение, докато не стане герой и трезвомислещ човек.

Материалното творение е сън на душата. Всичко, което съществува в материалния свят, е сън на Маха̄-виш̣н̣у, както се говори в Брахма сам̇хита̄:

Материалният свят се появява от сънищата на Маха̄-виш̣н̣у. Истинското, реалното битие е духовният свят. Ала когато у душата възникне желанието да подражава на Върховната Божествена Личност, тя попада в царството на съновиденията – материалния свят. Когато влезе в съприкосновение с гун̣ите на материалната природа, живото същество развива грубо и фино материално тяло. Но ако има щастието да срещне Шрӣ На̄рада Маха̄муни или слугите му и да общува с тях, то се отърсва от телесните си представи и се освобождава от материалния свят, от царството на съновиденията.

В текст 79 На̄рада Муни посъветва цар Пра̄чӣнабархи да не си губи времето с извършване на ритуални церемонии и плодоносни дейности, а да се заеме с предано служене на Бога. Ярките описания на грубото и финото материално тяло, които открихме в тази глава, са точни и автентични и понеже са направени от великия мъдрец На̄рада, те са в максимална степен авторитетни. Тези разкази са наситени с прослава на Бога, Върховната Личност, и затова са най-ефективният метод за пречистване на ума. Това е потвърдено от Шрӣ Чайтаня Маха̄прабху: чето-дарпан̣а-ма̄рджанам. Колкото повече говорим за Кр̣ш̣н̣а, мислим за Кр̣ш̣н̣а и проповядваме за Кр̣ш̣н̣а, толкова по се пречистваме. Това означава, че повече няма да сме принудени да приемаме имагинерни фини и груби материални тела и ще постигнем духовната си самоличност. Ако се опита да вникне в тези дълбоки духовни наставления, човек ще се избави от океана на невежеството. Във връзка с това важно значение има думата па̄рамеш̣т̣хям. Така се нарича и планетата Брахмалока, на която живее Брахма̄. Нейните обитатели постоянно дискутират теми, подобни на тази, за да може след унищожението на материалния свят да отидат направо в духовния. А който отиде в духовния свят, повече не е принуден да се скита из материалния. С думата па̄рамеш̣т̣хям понякога се назовават и духовните дейности.

От съществено значение тук е думата стрия̄, която значи „заедно със съпругата“. Съвместното съществуване на мъжа и жената е самата същност на материалното битие. В материалния свят мъжът и жената изпитват един към друг много силно влечение. Във всички форми на живот това влечение е основен принцип на съществуването. Общуването между мъжа и жената е водещ принцип и при хората, но в човешкото общество то е регулирано с норми и правила. Материалното съществуване е съвместно съществуване на мъж и жена, които изпитват взаимно влечение. Но когато човек проумее духовното битие докрай, той спира да изпитва влечение към другия пол. Заради това влечение човек силно се привързва към материалния свят. Тази привързаност е като здрав възел в сърцето.

Всички идват в материалния свят с желанието да се наслаждават на сетивата си, а здравият възел на сетивното наслаждение е влечението между мъжа и жената. Под негово влияние човек силно се привързва към материалния свят, т.е. към гр̣ха-кш̣етра-сута-а̄пта-витта – дом, земя, деца, приятели, пари и т.н. Така той затъва в телесните концепции аз и мое. Но който вникне в смисъла на историята за цар Пуран̃джана и разбере, че заради половото влечение царят станал жена при следващото си раждане, той ще съумее да разбере и процеса на преселение на душата.

ЗАБЕЛЕЖКА: Според Виджаядхваджа Тӣртха, който принадлежи към Мадхва̄ча̄ря-сампрада̄я, следващите две строфи трябва да се включат след текст 45 от тази глава, а другите две – след текст 79.

Казва се, че човекът е разумно животно, но от тази строфа се вижда, че и животните имат разум. Ако нямаха разум, как биха могли да полагат усилия, за да поддържат съществуването на тялото си? Не е истина, че животните нямат разум. Друг въпрос е, че техният разум не е много развит. Но при всички случаи не може да се отрече наличието на разум у животните. Смисълът на този стих е, че трябва да използваме разума си, за да разберем Върховната Божествена Личност, защото именно това е съвършенството на човешкото съществуване.

В този текст с думите дая̄ джӣвеш̣у – „милост към другите живи същества“ – се посочва, че ако живото същество иска да напредва по пътя на себепознанието, то трябва да проявява милост към останалите живи създания. С други думи, след като постигне духовното съвършенство и осъзнае, че е вечен слуга на Кр̣ш̣н̣а, човек трябва да проповядва това и на другите. Подобно проповядване е израз на истинско милосърдие към живите същества. Различните видове филантропични и благотворителни дейности може да носят на хората временни, телесни блага, но понеже живото същество е духовна душа, истинска милост към него е да му дадем знание за духовното му съществуване. Както казва Чайтаня Маха̄прабху: джӣвера сварӯпа хая – кр̣ш̣н̣ера нитя-да̄са – „По природа всяко живо същество е вечен слуга на Кр̣ш̣н̣а“. Човек трябва съвършено добре да осъзнае това и да го проповядва на хората. Ако някой разбира, че е вечен слуга на Кр̣ш̣н̣а, но не проповядва на останалите тази истина, неговото прозрение не е съвършено. Затова в една от песните си Шрӣла Бхактисиддха̄нта Сарасватӣ Т̣ха̄кура казва: душ̣т̣а мана, туми кисера ваиш̣н̣ава? пратиш̣т̣ха̄ра таре, нирджанера гхаре, тава хари-на̄ма кевала каитава – „О, уме, що за ваиш̣н̣ава си ти? Повтаряш мантрата Харе Кр̣ш̣н̣а в уединение само за да си спечелиш светска слава и измамен престиж“. Така Бхактисиддха̄нта Сарасватӣ Т̣ха̄кура осъжда хората, които не проповядват. Във Вр̣нда̄вана има много ваиш̣н̣ави, които не обичат да проповядват. Повечето от тях се опитват да подражават на Харида̄са Т̣ха̄кура. Но крайният резултат, до който води тяхното мантруване в усамотение, е че те просто спят и мислят за пари и жени. В същото положение е и оня, който се занимава с храмово богослужение, но не се грижи за доброто на хората и не може да различи преданите на Бога от неотдадените. Такъв човек се нарича каниш̣т̣ха-адхика̄рӣ:

Всъщност цялото материално битие е просто сън, затова е безсмислено да говорим за минало, настояще или бъдеще. В царството на сънищата са и онези, които са привлечени от карма-ка̄н̣д̣а-вича̄ра, т.е. хората, които с плодоносните си дейности се стремят към бъдещо щастие. Само сън е и отминалото щастие, просто сън е и сегашното щастие. Истинската реалност е Кр̣ш̣н̣а и служенето за него, което може да ни спаси от капана на ма̄я̄, защото Богът казва в Бхагавад-гӣта̄ (7.14): ма̄м ева йе прападянте ма̄я̄м ета̄м̇ таранти те – „Но тези, които ми се отдадат, лесно ще я превъзмогнат“.