Шрӣмад Бха̄гаватам 4.28.20

В мига на своята смърт цар Пуран̃джана мислел за жена си; това е типичен пример за замърсено съзнание. В Бхагавад-гӣта̄ (15.7) Бог Кр̣ш̣н̣а казва:

„Живите същества в този обусловен свят са мои вечни, откъснати частици. Поради обусловения живот те водят упорита борба с шестте сетива, включващи ума“.

Живото същество е неразделна частица от Върховния Дух, Кр̣ш̣н̣а. С други думи, в качествено отношение то не се различава от Кр̣ш̣н̣а. Единствената разлика между тях е, че живото същество завинаги си остава само нищожно малка частица от Върховния Дух. Мамаива̄м̇шо джӣва-локе джӣва-бхӯтах̣ сана̄танах̣. Когато попадне в материалния свят и стане обусловена, индивидуалната душа, частица от Върховния Бог, води сурова борба за съществуване заради осквернения си ум и сетива. Като неразделна частица от Върховния Бог, живото същество би трябвало да мисли за Кр̣ш̣н̣а, но както се вижда от този текст, вместо за Бога, цар Пуран̃джана (живото същество) мислел за жена си. Именно защото умът му е изцяло съсредоточен върху някой от обектите на сетивата, живото същество е принудено да води тежка борба за съществуване в материалния свят. В края на живота си цар Пуран̃джана мислел за своята съпруга, затова смъртта нямало да сложи край на борбата му за съществуване в материалния свят. Това ще стане ясно от следващите строфи, където ще видим, че понеже мислите на царя били насочени към неговата съпруга, в следващия си живот той се родил в женско тяло. Така потапянето на съзнанието в мисли за обществото, политиката, за някоя псевдорелигия, за нацията или пък за средата, в която се движим, става причина за робството ни в материалния свят. За да се освободим от това робство, през живота си трябва да променим характера на нашите дейности. Това е потвърдено в Бхагавад-гӣта̄ (3.9). Ягя̄ртха̄т карман̣о 'нятра локо 'ям̇ карма-бандханах̣. Ако не променим съзнанието си още приживе, всяка дейност, която извършваме за благото на обществото, страната, на една или друга социална група, на цялата нация или дори в името на религията, само ще ни заробва все повече. А това означава, че ще трябва да продължим обусловеното си съществуване в материалния свят. По този повод в Бхагавад-гӣта̄ (15.7) е казано: манах̣-ш̣аш̣т̣ха̄нӣндрия̄н̣и пракр̣ти-стха̄ни карш̣ати. Когато умът и сетивата са погълнати от материални дейности, човек е принуден да продължи съществуването си в материалния свят и да се бори за щастие. Живот след живот той се бори за щастие. Но тъжната истина е, че в материалния свят никой не е щастлив, просто борбата сама по себе си носи измамното усещане за щастие. Човек е принуден да се труди до изнемога и когато се сдобие с резултата от този труд, си мисли, че е щастлив. В материалния свят хората просто не знаят какво значи истинско щастие. Сукхам а̄тянтикам̇ ят тад буддхи-гра̄хям атӣндриям (Бхагавад-гӣта̄, 6.21). Истинското щастие може да бъде възприето единствено с трансценденталните сетива. Но за да възстанови трансценденталните си сетива, човек трябва да се пречисти, като следва процеса на Кр̣ш̣н̣а съзнание и със сетивата си служи на Бога. Тогава той става свободен и постига истинско щастие.

В Бхагавад-гӣта̄ (15.8) се казва:

„В материалния свят живото същество пренася своите представи за живота от тяло в тяло, както въздухът носи различни аромати. То получава определен вид тяло и отново го напуска, за да получи друго“. Ако премине над градина с рози, вятърът ще понесе със себе си аромата на рози, а когато премине над помийна яма, ще се изпълни със зловоние. По подобен начин, цар Пуран̃джана, живото същество, насочил жизнения си въздух към жена, към своята съпруга, и затова в следващия си живот трябвало да приеме женско тяло.