Сахасрашӣрш̣а̄ е име на Божествената Личност в образа ѝ на Гарбходака-ша̄йӣ Виш̣н̣у. Въпреки че Богът се явил пред Дхрува в образа на Кшӣродака-ша̄йӣ Виш̣н̣у, тук Маитрея го нарича Сахасрашӣрш̣а̄ Виш̣н̣у, защото между Кшӣродака-ша̄йӣ Виш̣н̣у и Гарбходака-ша̄йӣ Виш̣н̣у няма разлика. В Бха̄гавата̄мр̣та Шрӣла Сана̄тана Госва̄мӣ пише, че Божествената Личност Сахасрашӣрш̣а̄, която се появила пред Дхрува Маха̄ра̄джа, била инкарнацията, известна под името Пр̣шнигарбха. Пр̣шнигарбха създал планетата, наречена Дхрувалока, която щяла да стане обител на Дхрува Маха̄ра̄джа.

Постигнал съвършенство в йогийската медитация, Дхрува Маха̄ра̄джа непрекъснато съзерцавал в сърцето си образа на Божествената Личност и когато Върховният Бог неочаквано изчезнал оттам, Дхрува си помислил, че го е загубил. Това силно го разтревожило, ала щом прекъснал медитацията си и отворил очи, той видял пред себе си същата форма на Бога, която бил съзерцавал. В Брахма сам̇хита̄ (5.38) е казано: према̄н̃джана-ччхурита-бхакти-вилочанена – светецът, който с помощта на преданото служене е постигнал любов към Върховния, постоянно вижда в сърцето си Шя̄масундара, трансценденталния образ на Бога. Този образ, съзерцаван от предания, не е плод на въображението му. Когато стане достатъчно зрял в преданото служене, преданият получава възможност да види лице в лице Шя̄масундара, за когото постоянно е мислил в процеса на преданото служене. Тъй като Върховният Бог е абсолютен, образът, в който Той пребивава в сърцата на своите предани, изображението му, обожавано в храма, и изначалната форма, в която Богът се намира на Вайкун̣т̣ха, във Вр̣нда̄вана-дха̄ма, не се различават помежду си.

Разбираемо е, че когато видял пред себе си самата Върховна Божествена Личност, Дхрува Маха̄ра̄джа бил обзет от благоговейно вълнение. Той гледал Бога така, сякаш го изпивал с погледа си. Любовта на предания към Върховния Бог е толкова силна, че той копнее да целува безспир лотосовите му нозе, да ги прегръща, да докосва върховете на пръстите им. Особеностите в поведението на Дхрува Маха̄ра̄джа, описани в тази строфа, показват, че когато той срещнал Бога лице в лице, в тялото му се проявили осемте признака на трансценденталния екстаз.

Всеки предан иска да възпява трансценденталните качества на Бога. Преданите с удоволствие слушат за тях и винаги са изпълнени с желание да ги славят, но понякога естествената им скромност ги кара да се чувстват неспособни за това. Ала Върховният Бог, който се намира във всяко сърце, винаги им дава необходимата интелигентност, за да могат да го обрисуват с достойни слова. Следователно когато преданите пишат или говорят за Върховната Божествена Личност, самият Бог отвътре, от техните сърца им подсказва нужните думи. Потвърждение на това откриваме в десета глава на Бхагавад-гӣта̄, където се казва, че на онези, които постоянно отдават на Бога любовно служене, Богът сам подсказва как да му служат най-добре. Дхрува Маха̄ра̄джа чувствал нерешителност, защото от липса на опит не можел да подбере подходящите думи, с които да се обърне към Бога, но тогава по своята безпричинна милост Богът докоснал челото му с раковината си и Дхрува се изпълнил с трансцендентално вдъхновение. Това вдъхновение се нарича брахма-мая, защото ако човек говори вдъхновен по такъв начин, словата му не се различават от звука на Ведите; те нямат нищо общо с обикновените звуци от материалния свят. Ето защо въпреки че мантрата Харе Кр̣ш̣н̣а е записана с обикновени букви, звуците ѝ не бива да бъдат смятани за материални, земни звуци.

В тази строфа са засегнати множество важни въпроси. Най-напред, тук става дума за това, че ученикът, който е овладял ведическото знание, разбира връзката на Абсолютната Истина с материалната и с духовната енергия. Дхрува Маха̄ра̄джа никога не бил ходил на училище и нямал преподавател, който да го въведе в тайните на Ведите, но заради преданото му служене Богът се явил пред него и като го докоснал по челото с раковината си, му открил цялата ведическа мъдрост. Това е единственият начин, по който човек може да разбере смисъла на ведическите писания. Академичното им изучаване не може да донесе желания резултат. Ведите утвърждават, че само този, който непоколебимо вярва във Върховния Бог и в духовния си учител, може да постигне смисъла на ведическото знание.

Дхрува Маха̄ра̄джа се посветил на преданото служене за Бога, подчинявайки се на волята на духовния си учител На̄рада Муни. Когато Богът видял неговата решителност и готовността му да извърши всякакви отречения, Той сам се появил пред него. Дхрува искал да съчини за Бога прекрасни молитви, но бил още дете и се смутил, защото почувствал, че няма достатъчно знания. Тогава всемилостивият Бог го докоснал по челото с раковината си и в същия миг пред Дхрува се открила най-съкровената същност на Ведите. В основата на ведическото знание лежи правилното разбиране на разликата между джӣвата и Парама̄тма̄, т.е. между индивидуалната душа и Свръхдушата. Индивидуалната душа е вечен слуга на Свръхдушата, затова същина на нейните взаимоотношения със Свръхдушата е отдаването на служене. Това служене се нарича бхакти йога, или бхакти-бха̄ва. Дхрува Маха̄ра̄джа се молел на Бога не като философите имперсоналисти, а като истински предан, за което свидетелства думата бхакти-бха̄ва, използвана в тази строфа. Единствените молитви, които си заслужава да бъдат отправяни, са молитвите към Върховната Божествена Личност, чиято слава се носи из цялата вселена. Дхрува Маха̄ра̄джа мечтаел да наследи царството на баща си, но баща му отказал дори да го вземе на колене. Тогава, за да изпълни желанието на Дхрува, Богът създал планетата Дхрувалока, станала известна под името Полярна звезда. Тази планета е вечна, тя продължава да съществува дори след унищожението на вселената. Дхрува Маха̄ра̄джа постигнал съвършенство не с прибързани и необмислени действия, а като търпеливо изпълнявал волята на духовния си учител, благодарение на което се сдобил с безценната възможност да види Бога лице в лице. И сега, по безпричинната милост на Бога, той успял да отдаде достойни молитви. За да възхвалява Бога или да му се моли, човек се нуждае от милостта му. Никой не е в състояние да пише за величието на Бога, ако не е получил безпричинната Божия милост.

Дхрува Маха̄ра̄джа веднага забелязал промените, които настъпили у него, когато видял лице в лице Върховната Божествена Личност и осъзнал духовната си природа. Той разбрал, че дотогава жизнената му сила и всичките му сетивни органи са спели. Докато човек не постигне духовно равнище, всички органи и части на тялото му, неговите телесни способности и умът му са потънали в сън, а дейностите му са като дейности на мъртвец или призрак. В една от песните си Шрӣла Бхактивинода Т̣ха̄кура се обръща към себе си: „О, живо същество, събуди се! Колко дълго ще спиш в обятията на ма̄я̄? Сега, когато притежаваш човешка форма, пробуди се и осъзнай себе си“. Ведите също ни призовават: „Стани от сън! Събуди се! Използвай ценните преимущества на човешкия живот и осъзнай себе си“. Такива са ведическите наставления.

Когато благодарение на духовното просветление сетивата на Дхрува Маха̄ра̄джа се съживили, той разбрал самата същина на ведическите писания – че Върховният Бог е Върховната Личност, че Богът не е безличностен. Дхрува Маха̄ра̄джа лично се убедил в този факт. Той проумял, че дълго време всъщност е спял, и изпитал силна потребност да възхвали Бога в съответствие с наставленията на Ведите. Един материалист не е в състояние да слави Бога или да му отдава молитви, защото не разбира смисъла на Ведите.

Когато Дхрува Маха̄ра̄джа почувствал промяната в себе си, той веднага разбрал, че тя е станала по безпричинната милост на Бога. Съзнавайки, че върху него се е изляла благосклонността на Върховния, Той се поклонил с голяма почит и благоговение. Сетивата и умът на Дхрува се одухотворили благодарение на вътрешната енергия на Бога. Затова в тази строфа е използвана думата сва-дха̄мна̄, която значи „чрез духовната енергия“. Духовното просветление е възможно само по милостта на духовната енергия на Бога. Мантрата Харе Кр̣ш̣н̣а започва с обръщение към духовната енергия на Бога: „Харе“. Тази енергия започва да действа тогава, когато живото същество изцяло се предаде на Върховния и осъзнае положението си на вечен слуга. Когато човек предостави себе си на Върховния Бог и е готов да изпълни всяка негова заповед или желание, той е наричан севонмукха. От този момент нататък той става обект на действие на духовната енергия, която постепенно му открива Бога.

Без да е озарен от духовната енергия, човек не може да отдава молитви във възхвала на Бога. Всички философски съждения и поетични излияния на светски особи са само преки или косвени проявления на действието на материалната енергия. Когато човек наистина е осенен от духовната енергия, неговите сетива се пречистват и той се посвещава изцяло на служене на Бога. Тогава неговите ръце, крака, уши, език, ум, полови органи – накратко всичко се оказва въвлечено в служене на Бога. В дейностите на такъв просветлен предан не остава нищо материално. Нещо повече, той загубва всякакъв интерес към материалните дейности. Този процес на пречистване на сетивата и на въвличането им в служене за Бога се нарича бхакти, или предано служене. В началото преданият използва сетивата си, като следва напътствията на своя духовен учител и на ша̄стрите. Но дори когато осъзнае духовната си природа и сетивата му се пречистят, той продължава да служи. Разликата се състои в това, че отначало сетивата действат механично, а след духовното просветление действията им стават функция на духовните прозрения на предания.

Дхрува Маха̄ра̄джа осъзнал, че Върховната Абсолютна Истина е всепроникваща и вездесъща, защото е Върховната Личност, която действа чрез многообразните си енергии, а не защото е пуста или безличностна. Философът ма̄я̄ва̄дӣ смята, че тъй като Абсолютната Истина пронизва цялото космическо проявление, тя няма обособена форма и не е личност. Но когато постигнал същината на ведическото знание, Дхрува Маха̄ра̄джа казал: „Ти пронизваш цялото космическо мироздание чрез енергията си“. По природа тази енергия е духовна, но понеже действа в ефимерния материален свят, тя се нарича ма̄я̄, или илюзорна енергия. Казано с други думи, за всички останали освен за преданите тази енергия на Бога действа като външна енергия. Дхрува Маха̄ра̄джа разбрал този факт много добре. Нещо повече, той осъзнал, че между енергията и нейния източник няма разлика. Енергията не може да съществува отделно от източника си.

Тук Дхрува Маха̄ра̄джа разкрива същността на един от аспектите на Върховната Божествена Личност – аспекта Парама̄тма̄, или Свръхдушата. Изначалната, духовната енергия на Парама̄тма̄ одушевява материалната енергия и по този начин вдъхва живот в безжизненото материално тяло. Привържениците на философията на пустотата смятат, че щом се създадат определени материални условия, в материалното тяло неизбежно възникват признаците на живота, ала в действителност тялото не може да действа само по себе си. Дори за работата на една машина е необходима някаква външна енергия (електричество, пара и т.н.). В тази строфа е казано, че в различните видове материални тела материалната енергия действа различно, както огънят гори по различен начин в зависимост от качеството и размерите на дървата. За преданите същата тази енергия се трансформира в духовна. Това е възможно, защото нейната изначална природа е духовна, а не материална: виш̣н̣у-шактих̣ пара̄ прокта̄. Изначалната енергия одухотворява предания, в резултат на което всички части на тялото му се включват в служенето за Бога. И същата енергия, в качеството си на външна енергия, подбужда обикновените живи същества, неотдадените, да извършват материални дейности за удовлетворяване на сетивата си. Трябва добре да разберем разликата между ма̄я̄ и сва-дха̄ма – сва-дха̄ма действа върху преданите, докато неотдадените са подвластни на ма̄я̄.

Този, който е беззаветно предан на Бога, Върховната Личност, не може да го забрави дори за миг. Преданият разбира, че безпричинната милост на Бога надминава очакванията му и че той дори не е в състояние да си представи колко много е задължен на Бога и какви блага е получил от него. Колкото повече преданият служи на Бога, толкова повече Богът чрез енергията си го вдъхновява да служи. В Бхагавад-гӣта̄ Кр̣ш̣н̣а казва, че на онези, които постоянно му служат с любов и преданост, Той дава интелигентност, благодарение на която те могат да продължат да напредват. Насърчаван по този начин, преданият не е в състояние да забрави нито за миг Върховната Божествена Личност. Той постоянно се чувства задължен на Бога за това, че по милостта му придобива все повече сили и способности за предано служене. По милостта на Бога светци като Санака, Сана̄тана и Брахма̄ могли да видят и да разберат цялата вселена, защото Богът вложил в сърцата им необходимото за тази цел знание. Човек може да стои буден цял ден, но ако не е постигнал духовно просветление, той всъщност спи непробудно. Формално погледнато, той може да спи само нощем, а денем да изпълнява задълженията си, но докато дейностите му не са одухотворени, той спи вечен и непробуден сън. Затова преданият никога не забравя колко много е задължен на Бога.

Тук Дхрува Маха̄ра̄джа нарича Бога а̄рта-бандху – „приятел на нещастните“. Както се казва в Бхагавад-гӣта̄, след много, много животи, посветени на сурови отречения в търсене на истината, когато се отдаде на Върховната Божествена Личност, човек постига истинско знание и мъдрост. Оттук следва, че философът ма̄я̄ва̄дӣ, който не се отдава на Върховната Личност, не притежава истинско знание. А преданият, който е изпълнен със съвършено знание, нито за миг не забравя дълга си към Бога.

Дхрува Маха̄ра̄джа се разкайвал, задето служил на Бога с користни цели. В тази строфа той осъжда подобно отношение към преданото служене. Само най-невежите хора обожават Бога, за да извлекат от това материална изгода или да получат в замяна сетивни наслади. Богът е като дърво на желанието. Той може да изпълни всичките ни желания, но повечето хора не знаят какво да искат. Наслаждението, изпитвано чрез осезанието, т.е. чувственото удоволствие, е достъпно дори за свинете и кучетата. Подобно щастие е жалко и незначително. Ако преданият обожава Бога за нещо толкова несъществено, той е пълен невежа.

Трансценденталното блаженство от преданото служене, и особено от шраван̣ам̇ кӣртанам – слушането и възпяването, – не може да се приравнява с щастието, изпитвано от кармӣте, които попадат на райските планети, или на гя̄нӣте и йогӣте, наслаждаващи се на сливането с безличностния Брахман. Обикновено йогӣте медитират върху трансценденталната форма на Виш̣н̣у. Преданите обаче не само медитират върху Бога, но и непосредствено му служат. В предишната строфа бе употребено словосъчетанието бхава̄пяя, което значи „раждане и смърт“. Богът може да ни освободи от оковите на раждането и смъртта. Този, който, подобно на монистите, смята, че когато човек се измъкне от кръговрата на раждането и на смъртта, той се слива с Върховния Брахман, дълбоко се заблуждава. Тук ясно е казано, че трансценденталното блаженство от шраван̣ам̇ и кӣртанам, на което се наслаждават чистите предани, не може да бъде сравнявано с брахма̄нанда – с безличностната концепция за трансценденталното блаженство, което се изпитва при сливането с Абсолюта.

Позицията на кармӣте е още по-низша. Те просто се стремят да попаднат на висшите планетни системи. В Бхагавад-гӣта̄ (9.25) е казано: я̄нти дева-врата̄ дева̄н – личностите, които се кланят на полубоговете, стигат до райските планети. Но пак в Бхагавад-гӣта̄ (9.21) се казва: кш̣ӣн̣е пун̣йе мартя-локам̇ вишанти – всички, които се издигат до висшите планетни системи, са принудени отново да се върнат на Земята, щом резултатите от благочестивите им дейности се изчерпят. В този смисъл те са като съвременните космонавти, които летят до Луната – когато горивото им свърши, трябва да се върнат на Земята. С помощта на мощни реактивни двигатели съвременните космонавти достигат Луната и другите райски планети, но когато горивните им запаси свършат, на тях не им остава нищо друго, освен да се върнат на Земята. В подобно положение се намират и хората, които благодарение на яги и благочестиви дейности са се озовали на райските планети. Антака̄си-лулита̄т – мечът на времето се стоварва върху човека, лишава го от високото му положение в материалния свят и го принуждава отново да деградира. Дхрува Маха̄ра̄джа осъзнал, че преданото служене дарява с много по-ценни достижения от сливането с Абсолюта или издигането до райските планети. В тази строфа особен акцент носят думите патата̄м̇ вима̄на̄т. Вима̄на значи „самолет“. Хората, които се озовават на райските планети, са като самолети, които неизбежно се спускат на земята, когато горивото им свърши.

Най-важен момент в думите на Дхрува Маха̄ра̄джа от тази строфа е стремежът му да общува с чисти предани. Трансценденталното предано служене не може да е съвършено и да носи блаженство, ако човек не общува с предани. И точно за да предоставим на хората възможност за такова общуване, ние основахме Международното общество за Кр̣ш̣н̣а съзнание. Всеки, който се опитва да действа в Кр̣ш̣н̣а съзнание встрани от това общество, живее в най-дълбока илюзия, защото подобно нещо е невъзможно. Дхрува Маха̄ра̄джа много ясно говори, че ако човек не общува с предани, преданото служене, което отдава, никога няма да стане съвършено и твърде малко ще се различава от материалните дейности. Богът казва: сата̄м̇ прасан̇га̄н мама вӣря-сам̇видо бхаванти хр̣т-карн̣а-раса̄яна̄х̣ (Шрӣмад Бха̄гаватам, 3.25.25). Само когато човек общува с чисти предани, думите на Бог Кр̣ш̣н̣а действат с цялото си могъщество и той им се наслаждава със слуха и със сърцето си. Дхрува Маха̄ра̄джа не скрива стремежа си да общува с преданите. Подобно общуване в процеса на преданото служене е като мощното течение на река, която непрекъснато носи водите си към океана. В нашето общество за Кр̣ш̣н̣а съзнание ние служим на Кр̣ш̣н̣а ден и нощ. Всяка секунда от времето си ние използваме пълноценно, в служба на Бога. Ша̄стрите наричат това „неспирен поток на преданото служене“.

Философът ма̄я̄ва̄дӣ ще попита: „Добре, общуването с преданите може да ви носи неизказано щастие, но как възнамерявате да прекосите океана на материалното съществуване?“. Дхрува Маха̄ра̄джа отговаря, че това не е никак трудно. Той недвусмислено казва, че ако е опиянен от нектара на повествованията, прославящи Бога, човек лесно може да прекоси този океан. Бхавад-гун̣а-катха̄ – оня, който неуморно слуша за Бога от книги като Шрӣмад Бхагавад-гӣта̄, Шрӣмад Бха̄гаватам и Чайтаня чарита̄мр̣та и не може да живее без тях, както пияницата не може да живее без вино, много лесно преодолява невежеството на материалното битие. Океанът от материално невежество понякога е сравняван с бушуващ пожар, но преданият не обръща внимание на неговите стихийни пламъци, защото е изцяло погълнат от преданото служене. Въпреки че материалният свят е като бушуващ пожар, преданият открива в него само блаженство (вишвам̇ пӯрн̣а-сукха̄яте).

Смисълът на тази молитва на Дхрува Маха̄ра̄джа се свежда до това, че преданото служене, извършвано в общуване с преданите, е залог за по-нататъшно усъвършенстване в преданото служене. Единствено чрез предано служене човек може да се издигне до трансценденталната планета Голока Вр̣нда̄вана, на която също няма нищо друго освен предано служене, защото преданото служене в този свят и в духовния свят не се различават помежду си. Преданото служене никога не се променя. Във връзка с това можем да дадем пример с мангото. Дори да не е напълно узрял, плодът на мангото си е манго; когато узрее, той е същият плод, само дето е станал по-вкусен и по-сладък. По аналогичен начин, има предано служене, което се изпълнява според указанията на духовния учител и в съответствие с регулиращите принципи на ша̄стрите, има и предано служене в духовния свят, което се изпълнява в непосредствено общуване с Върховната Божествена Личност. Но и в единия, и в другия случай природата на преданото служене остава еднаква; между двата вида предано служене няма принципна разлика. Разликата между тях е само в това, че в началния си етап преданото служене не е достигнало зрелост, докато във висшия си етап то е зряло и носи по-дълбоко удовлетворение. Човек може да постигне зрелост в преданото служене само в общуване с преданите.

Особеното преимущество на преданото служене е, че преданите не само се наслаждават на трансценденталните забавления на Бога, като ги слушат, разказват за тях и ги славят, но едновременно с това се освобождават от привързаността си към тялото, за разлика от йогӣте, които са толкова привързани към тялото си, та мислят, че като правят гимнастически упражнения, ще постигнат духовно съзнание. Обикновено йогӣте не проявяват голям интерес към преданото служене, тях ги занимава единствено дихателният процес. По този начин те изцяло са съсредоточени върху тялото си. Дхрува Маха̄ра̄джа казва, че преданият не изпитва интерес към материалното тяло. Той знае, че не е тялото, затова не си губи времето с физически упражнения, а още от самото начало търси общуване с чист предан и просто благодарение на това общуване надминава в духовното си развитие всички йогӣ. Тъй като той знае, че не е тялото, материалното щастие и материалното страдание не го смущават. Преданият не се интересува от неща, свързани с тялото – жена, деца, дом, банкова сметка и пр., и е равнодушен към радостта и болките, които те носят. Това е особеното преимущество на преданото служене. Такова състояние може да постигне само оня, който с цялото си сърце се стреми към общуване с чисти предани и постоянно се наслаждава на благоуханието на лотосовите нозе на Бога.

В Бхагавад-гӣта̄ Богът казва, че прониква из цялата вселена, но макар да е основата на всичко, самият Той винаги остава встрани. Тук Дхрува Маха̄ра̄джа изразява същата концепция по отношение на Бога. Той казва, че преди да види трансценденталната форма на Бога, е наблюдавал само различни материални форми, спадащи към осем милиона и четиристотинте хиляди биологични вида: риби, птици, бозайници и т.н. Истина е, че докато не се посвети на предано служене за Бога, човек не може да разбере изначалната форма на Бога. Това е потвърдено в Бхагавад-гӣта̄ (18.55): бхактя̄ ма̄м абхиджа̄на̄ти – само в процеса на преданото служене човек може да разбере истински Абсолютната Истина, Върховната Личност.

В тази строфа Дхрува Маха̄ра̄джа сравнява предишния си поглед към живота със съвършенството, което постигнал в присъствието на Върховния Бог. Стремежът към служене е заложен в самата природа на живото същество, затова докато човек не разбере Върховната Божествена Личност, той ще служи на дървета, на влечуги, на животни, на хора, на полубогове и т.н. Ако се огледаме, ще видим, че едни служат на кучетата си, други – на цветята и растенията, които отглеждат, трети – на полубоговете, четвърти – на човечеството или на началника на отдела, в който работят, но никой не служи на Кр̣ш̣н̣а. И не само обикновените хора, но дори онези, които имат някакви духовни познания, в най-добрия случай служат на вира̄т̣-рӯпа или, неспособни да разберат изначалната форма на Бога, медитират върху пустотата. Дхрува Маха̄ра̄джа обаче бил благословен от самия Върховен Бог. Когато Богът го докоснал по челото с раковината си, истинското знание се открило в сърцето му и той успял да разбере трансценденталната форма на Бога. Тук Дхрува Маха̄ра̄джа отбелязва, че не само е тънел в невежество, но освен това е просто едно невръстно дете. Едно малко, неуко момче не може да разбере формата на Върховния Бог, ако самият Бог не го благослови, докосвайки челото му с раковината си.

Знанието за Бога, Върховната Личност, което Дхрува Маха̄ра̄джа постигнал, било съвършено. Във Ведите е казано: ясмин вигя̄те сарвам евам̇ вигя̄там̇ бхавати – знанието, което преданият получава по безпричинната трансцендентална милост на Бога, е толкова съвършено, че чрез него той опознава цялото многообразие от безбройни проявления на Бога. Пред Дхрува Маха̄ра̄джа стоял Бог Кшӣродака-ша̄йӣ Виш̣н̣у, но Дхрува разбрал и другите две форми на Бога – Гарбходака-ша̄йӣ Виш̣н̣у и Ка̄ран̣одака-ша̄йӣ Виш̣н̣у (Маха̄-виш̣н̣у). В Брахма сам̇хита̄ (5.48) за Маха̄-виш̣н̣у се казва:

В края на всеки милениум материалният свят търпи унищожение и всичко съществуващо влиза в тялото на Гарбходака-ша̄йӣ Виш̣н̣у, който лежи в скута на Шеш̣а На̄га (друга форма на Бога).

Хората, които не са предани на Бога, не могат да разберат различните форми на Виш̣н̣у и тяхната роля в творението. Понякога атеистите възразяват: „Нима е възможно от пъпа на Гарбходака-ша̄йӣ Виш̣н̣у да поникне цвете?“. Те смятат твърденията на ша̄стрите за измислици. Това, че нямат достъп до Абсолютната Истина, както и фактът, че не желаят да приемат ничий авторитет, ги прави все по-заклети атеисти. Те не са в състояние да разберат Бога, Върховната Личност. Ала преданите като Дхрува Маха̄ра̄джа по милостта на Бога опознават всичките му проявления и тяхната йерархия. Казано е, че всеки, който е спечелил поне капчица от милостта на Бога, е способен да разбере неговото величие. Останалите могат да разсъждават за Абсолютната Истина колкото искат, но никога няма да успеят да разберат Бога. Накратко, докато човек не срещне предан, той не може да разбере трансценденталната форма, т.е. духовния свят и трансценденталните дейности в него.

Атеистите, които не желаят да признаят върховната власт на Божествената Личност, понякога казват: „Щом Върховният Бог се появява и си отива, заспива и се събужда, тогава каква е разликата между него и обикновеното живо същество?“. В тази строфа Дхрува Маха̄ра̄джа прокарва отчетлива граница между природата на Бога и на живите същества. Той изтъква следните различия между тях. Богът е вечно свободен. Дори когато идва в материалния свят, Той не попада под влиянието на трите гун̣и на материалната природа. Затова Той е наречен трй-адхӣша, което значи „господар на трите гун̣и“. В Бхагавад-гӣта̄ (7.14) е казано: даивӣ хй еш̣а̄ гун̣амайӣ мама ма̄я̄ дуратяя̄ – всички живи същества са подвластни на трите гун̣и на материалната природа. Външната енергия на Бога е много могъща, но самият Бог, който е повелител на трите гун̣и на природата, не е изложен нито на преките, нито на косвените им въздействия. Затова, както гласи Ӣшопаниш̣ад, Той е лишен от замърсявания. Замърсяванията на материалния свят не могат да се докоснат до Върховния Бог. Затова в Бхагавад-гӣта̄ Кр̣ш̣н̣а казва, че само глупаците и негодниците го смятат за обикновено човешко създание, защото не знаят нищо за неговата парам̇ бха̄вам, трансцендентална природа. Думите парам̇ бха̄вам означават, че Той винаги е трансцендентален, недостъпен за материалните замърсявания.

Друга разлика между Бога и обикновеното живо същество е, че живото същество постоянно тъне в неведение. Дори когато е в гун̣ата на доброто, познанията му пак са крайно ограничени. А положението на Върховната Божествена Личност е съвсем различно. Богът познава миналото, настоящето и бъдещето и всичко, което става в сърцата на всички живи същества. Бхагавад-гӣта̄ също посочва това (веда̄хам̇ саматӣта̄ни). Богът не е духовна частица, Той е неизменяемата Върховна Душа, а живите същества са негови неотделими частици. Живото същество идва в материалния свят, принудено от могъщата даива-ма̄я̄, но Богът се появява чрез собствената си вътрешна енергия, а̄тма-ма̄я̄. Освен това живото същество е подвластно на времето, чиито измерения са миналото, настоящето и бъдещето. Животът на живото същество започва с раждането и, в случая с обусловените същества, приключва със смъртта. Но Богът е а̄ди-пуруш̣а, изначалната личност. В Брахма сам̇хита̄ Брахма̄ изразява почитта си към а̄ди-пуруш̣а, Говинда, предвечния Бог, който няма начало, като го противопоставя на материалния свят, който някога е бил сътворен. Веда̄нта сӯтра гласи: джанма̄дй ася ятах̣ – всичко е родено от Върховния, но Той самият е нероден. Той притежава в пълна степен всичките шест достояния, така че никое живо същество не може да се сравнява с него. Той е господар на материалната природа и интелигентността му е всепроникваща, неподвластна на обстоятелствата. И въпреки че поддържа цялото творение, Той не е въвлечен в поддържането му. Във Ведите (Кат̣ха Упаниш̣ад, 2.2.13) се казва: нитьо нитя̄на̄м̇ четанаш четана̄на̄м. Богът осигурява съществуването на всички живи създания, а те са създадени да му служат, като извършват жертвоприношения, защото именно Той се наслаждава на всички жертви. Ето защо всеки трябва да посвети на предано служене за Бога своя живот, богатствата си, интелекта си и своето слово. Това е изначалната, естествената позиция на живите същества. Човек никога не трябва да сравнява съня на Върховната Божествена Личност в Причинния океан със съня на обикновеното живо същество. Живото същество не може да се сравнява с Върховната Личност в нито едно отношение. Тъй като не са в състояние да признаят това, философите ма̄я̄ва̄дӣ приемат заключенията на имперсоналната философия или на философията на пустотата.

В Брахма сам̇хита̄ се казва, че безкрайният безличностен Брахман е сиянието, излъчващо се от трансценденталното тяло на Говинда. В този безкраен блестящ ореол, който обгръща Върховната Божествена Личност, се намират безброй вселени и във всяка вселена има безброй различни по вид планети. Върховният Бог е изначалната причина на всички причини, ала неговото безличностно сияние Брахман е непосредствената причина на материалното проявление. Затова Дхрува Маха̄ра̄джа отдава смирените си почитания на безличностния аспект на Бога. Този, който е осъзнал безличностния аспект, може да се наслаждава на вечна и неизчерпаема брахма̄нанда, наречена тук духовно блаженство.

Шрӣла Вишвана̄тха Чакравартӣ Т̣ха̄кура обяснява, че към безличностния аспект, или проявлението Брахман на Върховния Бог, се обръщат онези, които са постигнали съществен духовен напредък, но все още не са способни да осъзнаят личностната природа на Върховния и безкрайното многообразие на духовния свят. Такива предани се наричат гя̄на-мишра-бхакти, защото преданото им служене е примесено със стремеж към емпирично знание. Осъзнаването на безличностния Брахман е частично осъзнаване на Абсолютната Истина, затова Дхрува Маха̄ра̄джа изразява дълбоката си почит към безличностния аспект на Бога.

Казва се, че осъзнаването на безличностния Брахман е прозрение за Абсолютната Истина от разстояние. На пръв поглед Брахман сякаш не притежава енергии, но в действителност той притежава най-разнообразни енергии, които се разделят на две основни категории: знание и невежество. Благодарение на действието на тези разнообразни енергии, видя̄ и авидя̄ постоянно се проявяват в една или в друга форма. Видя̄ и авидя̄ са описани много добре в Ӣшопаниш̣ад. Там се казва, че поради авидя̄, т.е. от липса на знание, човек понякога смята, че безличностният аспект е най-висшият аспект на Абсолютната Истина. В действителност съотношението между личностното и безличностното разбиране за Абсолютната Истина е в пряка зависимост от степента на развитие в преданото служене. Колкото повече задълбочаваме преданото си служене, толкова повече се приближаваме до Абсолютната Истина, която в началото, когато сме се опитвали да я постигнем от разстояние, ни се е струвала безличностна.

Обикновените хора, които са под влиянието на авидя̄-шакти, или на ма̄я̄, нямат ни знание, нито любов към Бога. Когато човекът, достигнал малко по-високо духовно равнище и по тази причина наричан гя̄нӣ, продължи да се развива, той попада в категорията на гя̄на-мишра-бхактите, т.е. става предан, чиято любов е примесена със склонност към емпирично знание. В процеса на по-нататъшното си развитие такъв човек може да осъзнае, че Абсолютната Истина е личност, притежаваща многобройни енергии. Опитният предан познава Бога и неговата съзидателна енергия. Когато човек проумее съзидателната енергия на Абсолютната Истина, той осъзнава и шестте достояния на Върховната Божествена Личност. А преданите, които са още по-напреднали и са постигнали съвършено знание, разбират трансценденталните забавления на Бога. Само на това равнище човек може да изпита пълно трансцендентално блаженство. По този повод Вишвана̄тха Чакравартӣ Т̣ха̄кура дава пример с човека, който върви към някой град. Когато съзре града в далечината, единственото, което той разбира, е че се приближава към някакъв град. Но когато продължи и стигне по наблизо, той забелязва куполите на храмовете и веещите се над тях знамена. А щом влезе в града, пред погледа му се откриват улици, паркове, езера, пазари и магазини, пълни с купувачи. Той вижда кина, танцуващи двойки, веселие и оживление. Само след като влезе в града и се потопи в кипящия в него живот, той може да се почувства напълно удовлетворен.

Дхрува Маха̄ра̄джа съзнавал несъвършенствата на своето предано служене. Чистото предано служене никога не приема материални форми и не е замърсено от умозрителни разсъждения или плодоносни дейности. Затова то се нарича ахаитукӣ, „безкористно“. Дхрува Маха̄ра̄джа съзнавал, че е започнал да обожава Бога и да му служи, воден от користни подбуди – от стремеж да получи царството на баща си. Предан, у когото все още има материални замърсявания, не може да види Върховната Божествена Личност лице в лице. Ето защо Дхрува бил много благодарен на Бога, задето Той излял безпричинната си милост над него. Богът е толкова милостив, че не само изпълнява желанията на предания, който под влияние на невежеството се стреми към материални облаги, но и полага всички грижи за него, както кравата кърми с мляко новороденото си теленце. В Бхагавад-гӣта̄ е казано, че на предания, който служи на Бога постоянно и неотклонно, Богът дава интелигентност, така че той лесно да го постигне. Преданият трябва да е много искрен в този процес и тогава, дори да допуска множество грешки, Кр̣ш̣н̣а лично ще го води и той ще постигне съвършенство в преданото служене.

Тук Дхрува Маха̄ра̄джа нарича Бога пуруш̣а̄ртха-мӯрти, истинската цел на живота. Обикновено под думата пуруш̣а̄ртха се разбира следване на определени религиозни принципи или обожаване на Бога заради материални облаги. Човек моли Бога за материални придобивки, за да може да доставя наслаждение на сетивата си. Но когато въпреки всичките си усилия не успее да задоволи сетивата си, той започва да се стреми към освобождение от материалното съществуване. Обикновено към пуруш̣а̄ртха се отнасят тези дейности. Истинската цел на живота обаче е човек да разбере Върховната Божествена Личност. Тази най-висша цел на човешкото съществуване се нарича пан̃чама-пуруш̣а̄ртха. Бог Чайтаня ни учи да не се обръщаме към Върховния Бог с молби за материални богатства, слава или добра съпруга. Човек трябва да моли Бога само за възможност постоянно да му отдава трансцендентално любовно служене. Дхрува Маха̄ра̄джа съзнавал, че все още пази у себе си желания за материални блага, и молел Бога за закрила, за да не могат материалните му желания да го объркат и да го отклонят от пътя на преданото служене.

Богът е толкова милостив към преданите си, че веднага казал на Дхрува Маха̄ра̄джа: „Нека щастието никога не ти изневери!“. Всъщност вътре в себе си Дхрува Маха̄ра̄джа изпитвал силни опасения. Той се боял, че понеже е искал да извлече материални облаги от преданото служене, това желание може да не му позволи да постигне любов към Бога. В Бхагавад-гӣта̄ (2.44) е казано: бхогаишваря-прасакта̄на̄м – хората, които са привързани към материални удоволствия, не могат да изпитат влечение към преданото служене. Дхрува Маха̄ра̄джа наистина се стремял към царство, което да е по-велико и по-прекрасно от Брахмалока. Такова желание е естествено за един кш̣атрия. Дхрува бил само петгодишен и по детски мечтаел за царство, което да е по-голямо дори от царството на баща му, на дядо му и на прадядо му. Утта̄напа̄да, неговият баща, бил син на Ману, а Ману бил син на Брахма̄. Дхрува обаче искал да превъзхожда всичките си велики предци. Богът знаел за това по детски честолюбиво желание на Маха̄ра̄джа Дхрува, но нима наистина можел да го осъществи и да предостави на Дхрува власт, по-голяма от властта на самия Брахма̄?

Богът уверил Дхрува Маха̄ра̄джа, че той няма да загуби любовта към него, и го насърчил, като му казал да не се измъчва, че чистият му стремеж да стане велик предан е бил примесен с детински мечти за материално щастие. Обикновено Богът не дарява чистия предан с материално богатство дори когато преданият силно желае това. Но случаят с Дхрува Маха̄ра̄джа бил по-различен. Богът знаел, че Дхрува е много велик предан и никакви материални богатства няма да помрачат чистата му любов към него. Този пример показва, че преданият, който е постигнал най-висш духовен напредък, може да разполага с всякакви възможности за материални наслаждения и в същото време да продължава да служи на Бога, без никога да го забравя. Но все пак случаят с Дхрува Маха̄ра̄джа е по-скоро изключение, отколкото правило.

Полярната звезда съществувала и преди Дхрува Маха̄ра̄джа да отиде на нея, но нямала господар. Полярната звезда (Дхрувалока) се намира в самия център на небесната сфера, обкръжена от останалите звезди и планетни системи, и всички небесни тела се въртят около нея, както воловете, които вършеят житото, обикалят в кръг около един стълб. Дхрува искал да има най-хубавата планета във вселената и въпреки че молбата му била детинска, Богът я изпълнил. Понякога малкото дете иска от баща си нещо, което той не би дал никому, но от любов към своя малчуган бащата му го дава. Именно така и Маха̄ра̄джа Дхрува получил необикновената планета Дхрувалока. Тя се отличава от другите планети по това, че остава незасегната от унищожението, което настъпва с всяка нощ на Брахма̄, и продължава да съществува, докато цялата вселена не бъде окончателно унищожена. Има два различни вида унищожение: едното настъпва с всяка нощ на Брахма̄, а другото – в края на целия живот на Брахма̄. Когато животът на Брахма̄ изтече, избрани живи същества се връщат обратно вкъщи, при Бога. Едно от тези живи същества е и Дхрува Маха̄ра̄джа. Богът го уверил, че частичното унищожение на вселената няма да го засегне. А когато дойде време за пълното унищожение, Дхрува ще замине за някоя от духовните планети във Вайкун̣т̣халока, в духовното небе. Във връзка с това Шрӣла Вишвана̄тха Чакравартӣ Т̣ха̄кура отбелязва в коментарите си, че Дхрувалока е от величината на локи като Шветадвӣпа, Матхура̄ и Два̄рака̄. Те са вечни владения от царството на Бога, описано в Бхагавад-гӣта̄ (тад дха̄ма парамам) и във Ведите (ом̇ тад виш̣н̣ох̣ парамам̇ падам̇ сада̄ пашянти сӯраях̣). Думите параста̄т калпа-ва̄сина̄м, „които остават да съществуват и след унищожението“ се отнасят за планетите Вайкун̣т̣хи. Иначе казано, Върховният Бог обещал, че Дхрува Маха̄ра̄джа ще се издигне до Вайкун̣т̣халока.

В Сатя юга хората живеели средно по сто хиляди години, затова било напълно възможно Дхрува Маха̄ра̄джа да управлява света в продължение на трийсет и шест хиляди години.

Дхрува Маха̄ра̄джа отишъл в гората да търси Върховната Божествена Личност, защото горял от желание да отмъсти на мащехата си. Тя го оскърбила, а той не бил обикновено момче. Той бил велик ваиш̣н̣ава. Оскърблението в лотосовите нозе на ваиш̣н̣авите е най-тежкото оскърбление на този свят. Заради това че обидила Дхрува Маха̄ра̄джа, Суручи щяла да обезумее от гибелта на собствения си син и да намери смъртта си в горски пожар. Богът казал всичко това на Дхрува, защото знаел, че той е изпълнен с желание да отмъсти на мащехата си. Тази история трябва да ни послужи за урок; никога не бива да оскърбяваме ваиш̣н̣авите. И не само ваиш̣н̣авите – не бива да оскърбяваме никого. Когато Суручи обидила Дхрува Маха̄ра̄джа, той бил още дете. Тя, разбира се, не знаела, че той е велик ваиш̣н̣ава, и в такъв смисъл оскърблението, което извършила, било несъзнателно. Ако без да подозира, човек служи на ваиш̣н̣авите, той пак се сдобива с добрия резултат от постъпката си. По същия начин този, който, макар и несъзнателно, оскърби някой ваиш̣н̣ава, е принуден да страда заради постъпката си. Ваиш̣н̣авите се ползват със специалното благоразположение на Върховната Божествена Личност. Когато доставяме удоволствие на тях, удовлетворяваме Върховния Бог, когато ги огорчаваме, огорчаваме Бога. В осемте строфи, с които се обръща към духовния си учител, Шрӣла Вишвана̄тха Чакравартӣ Т̣ха̄кура пише: яся праса̄да̄д бхагават-праса̄дах̣ – като удовлетворява духовния си учител, който е чист ваиш̣н̣ава, човек удовлетворява Божествената Личност, но ако огорчава духовния си учител, не го чака нищо добро.

Най-важни в тази строфа са наставленията на Бога за това, че трябва да го помним в края на живота си. Анте на̄ра̄ян̣а-смр̣тих̣ – духовните дейности, с които се занимаваме, може да се смятат за успешни, ако ни помагат да помним На̄ра̄ян̣а, Върховната Божествена Личност. Да помним Бога постоянно, е много трудно, защото има най-различни фактори, които ни отвличат. Ала самият Бог уверил Дхрува, че животът му ще бъде толкова чист, та той нито за миг няма да го забрави. Дхрува щял да се наслаждава на материалния свят цял живот, но не като се отдава на сетивни излишества, а като извършва велики жертвоприношения, и в мига на смъртта си щял да продължи да помни Върховния Бог. Във Ведите се казва, че този, който извършва жертвоприношения, трябва да раздава щедри подаяния на всички присъстващи – не само на бра̄хман̣ите, но и на кш̣атриите, на вайшите и на шӯдрите. Богът обещава, че Дхрува Маха̄ра̄джа ще е в състояние да извършва такива дейности. В епохата на Кали най-великото жертвоприношение е сан̇кӣртана-ягя. Движението за Кр̣ш̣н̣а съзнание, което ние създадохме, си поставя за цел да учи хората, а и самите нас, да се подчиняват на волята на Върховната Божествена Личност. Ето защо постоянно трябва да участваме в сан̇кӣртана-ягя и да повтаряме мантрата Харе Кр̣ш̣н̣а. Така в мига на смъртта със сигурност ще можем да помним Кр̣ш̣н̣а и целият ни живот ще се увенчае с успех. В наши дни раздаването на праса̄д замества раздаването на пари. Никой няма толкова пари, че да ги раздава, но ако раздаваме кр̣ш̣н̣а-праса̄д колкото можем, това е по-ценно от раздаването на пари.

В тази строфа особено важна е думата на̄вартате. Богът казва: „Когато постигнеш обителта ми (мат-стха̄нам), повече няма да се връщаш в материалния свят“. Следователно Дхрувалока, Полярната звезда, е обител на Бог Виш̣н̣у в материалния свят. На тази планета се намира Млечният океан, а сред него – островът Шветадвӣпа. Тук ясно е казано, че Дхрувалока е разположена над седемте планетни системи на р̣ш̣ите и тъй като е обител на Виш̣н̣у (Виш̣н̣улока), е почитана от жителите на всички други планети. Някой може да попита какво ще стане с Дхрувалока, когато настъпи унищожението на вселената. Отговорът е прост: Дхрувалока ще продължи да съществува, както останалите Вайкун̣т̣халоки, които се намират отвъд пределите на материалната вселена. Във връзка с това Шрӣла Вишвана̄тха Чакравартӣ Т̣ха̄кура коментира, че самата дума на̄вартате показва, че тази планета е вечна.

От тази строфа става ясно, че планетата, която Бог Виш̣н̣у подарил на Дхрува Маха̄ра̄джа, била негова собствена обител. Обителта на Бога е описана в Бхагавад-гӣта̄ (15.6): яд гатва̄ на нивартанте тад дха̄ма парамам̇ мама.

Като изпълнявал предано служене и обожавал лотосовите нозе на Върховния Бог според наставленията на На̄рада Муни, Дхрува Маха̄ра̄джа постигнал целта, към която се стремял. Той искал да заеме положение, с което да надмине своя баща, дядо си и прадядо си, и въпреки че желанието му било наивно и детско, подобаващо на възрастта му, Бог Виш̣н̣у, Върховната Божествена Личност, от доброта и състрадание го изпълнил. Дхрува Маха̄ра̄джа искал да има царство, каквото никой от неговите деди не е притежавал. Богът му дал собствената си планета и така съвършено изпълнил мечтата му. И въпреки това, докато се връщал у дома си, Дхрува Маха̄ра̄джа се чувствал разстроен, защото разбирал, че е поискал нещо от Бога, а чистият предан не моли Бога за нищо. Въпреки че Богът изпълнил желанието му, Дхрува не се чувствал щастлив. Той се срамувал, че е поискал нещо от него, а не е било редно да постъпва така.

Светецът Видура задава много важен въпрос. Във връзка с него особено значение има думата артха-вит, с която се назовава човекът, способен да прави разлика между истината и илюзията. Артха-вит е синоним на парамахам̇са. Парамахам̇са е този, който обръща внимание само на същината на всичко съществуващо. Както лебедът, на който сме дали разредено мляко, извлича от този разтвор само млякото и оставя водата, така един парамахам̇са приема Върховната Божествена Личност за най-скъпото в своя живот и пренебрегва всички външни, материални неща. Дхрува Маха̄ра̄джа се отнасял именно към тази категория хора и благодарение на решителността си успял да постигне резултата, който желаел, но въпреки това, когато се завръщал у дома си, не се чувствал много доволен.

Редица известни коментатори са разяснявали тази важна строфа. Защо Дхрува Маха̄ра̄джа изпитвал неудовлетворение дори след като постигнал мечтата на своя живот? Чистият предан няма материални желания. В материалния свят всички материални желания са демонични; материалистът гледа на другите хора като на врагове, постоянно мисли как да им отмъсти и в желанието си за господство и величие непрекъснато се сражава с всички около себе си. В шестнайсета глава на Бхагавад-гӣта̄ този начин на мислене е наречен демоничен. Чистият предан не иска нищо от Бога. Единственото му желание е да служи на Бога искрено и всеотдайно, затова той не се тревожи за утрешния си ден. Цар Кулашекхара, авторът на Мукунда-ма̄ла̄ стотра, казва в една от молитвите си: „О, Господи, не искам никакво сетивно наслаждение в материалния свят. Единственото, което желая, е да Ти служа вечно“. В своята Шикш̣а̄ш̣т̣ака Бог Чайтаня също се моли: „О, Господи, не искам материално богатство, не искам материалистични последователи, не искам красива съпруга, с която да се наслаждавам. Единственото, за което те моля, е да ми позволиш да Ти служа живот след живот“. Бог Чайтаня не се молел дори за мукти, освобождение.

В тази строфа Маитрея обяснява на Видура, че желаейки да отмъсти на мащехата си за обидата, Дхрува Маха̄ра̄джа не само не си помислял за мукти, но дори не знаел какво е мукти. Затова той не си поставял за цел в живота постигането на мукти, освобождение. Но чистият предан също не се стреми към освобождение. Той е напълно отдаден на Върховния Бог и не иска да го моли за нищо. Дхрува Маха̄ра̄джа осъзнал всичко това, когато видял пред себе си Върховната Божествена Личност, защото тогава постигнал равнището васудева. Така се нарича състоянието, което се характеризира с пълното отсъствие на материални замърсявания. С други думи, този, който е постигнал равнището васудева, не е подчинен на влиянието на гун̣ите на материалната природа – добро, страст и невежество – и затова непосредствено може да види Върховната Божествена Личност. Тъй като състоянието васудева дава възможност на човека да види Бога лице в лице, Богът е наричан с името Ва̄судева.

Дхрува Маха̄ра̄джа искал да постигне толкова висша позиция, на каквато не се е наслаждавал дори Брахма̄, неговият прадядо. Кр̣ш̣н̣а, Върховната Божествена Личност, е много милостив и благосклонен към преданите си, и особено към такива като Дхрува Маха̄ра̄джа, който едва петгодишен сам отишъл в гората, за да отдава предано служене. И дори подбудите им да не са напълно безкористни, Той пак дарява преданите със своята милост, защото не обръща внимание на мотивите им, а на служенето. Но ако преданият е движен от конкретни подбуди, Богът по един или друг начин ги узнава и не оставя тези материални желания неизпълнени. Това е едно от проявленията на особената милост, с която Той дарява предания си.

Богът дал на Дхрува Маха̄ра̄джа планетата Дхрувалока, която никога не била обитавана от обусловени души. Дори Брахма̄, който е най-висшето живо същество във вселената, нямал право да живее на тази планета. Когато във вселената се случи голяма беда, полубоговете отиват на брега на Млечния океан и там чакат Върховната Божествена Личност Кшӣродака-ша̄йӣ Виш̣н̣у. Така желанието на Дхрува Маха̄ра̄джа се сбъднало – Богът му отредил положение, което превъзхождало положението на Брахма̄, неговия прадядо.

В тази строфа Богът е наречен мукти-пати – „този, чиито лотосови нозе са източник на всички видове мукти“. Има пет вида мукти: са̄юджя, са̄рӯпя, са̄локя, са̄мӣпя и са̄рш̣т̣и. От тези пет вида освобождение, достъпни за всеки, който отдава на Бога предано служене, са̄юджя-мукти обикновено се избира от философите ма̄я̄ва̄дӣ; те искат да се слеят с Брахман, с безличностното сияние на Бога. Редица учени са на мнение, че макар са̄юджя-мукти да е смятана за един от петте вида мукти, строго погледнато тя не е истинско освобождение, защото този, който е постигнал такова освобождение, отново може да падне в материалния свят. Това научаваме от Шрӣмад Бха̄гаватам (10.2.32), където е казано: патантй адхах̣ – „те отново падат“. Философът монист, който изпълнява сурови отречения, се слива с безличностното сияние на Бога. Ала живото същество винаги търси любов и взаимност. Въпреки че се издига до състоянието на единение със сиянието на Бога, монистът няма възможност да общува с Бога и да му служи и затова отново пада в материалния свят, където се опитва да задоволи потребността си от служене чрез хуманитарни дейности, алтруизъм и филантропия, т.е. като се занимава със светска благотворителност. Могат да се дадат много примери за такива падения дори сред велики сання̄сӣ от школата на ма̄я̄ва̄дӣте.

По тази причина философите ваиш̣н̣ави дори не считат са̄юджя-мукти за един от видовете освобождение. Те определят мукти като отказ да се служи на ма̄я̄ и обръщане към любовното служене за Бога. Във връзка с това Бог Чайтаня отбелязва, че естественото състояние на живото същество е да служи на Бога. Това е истинско мукти. Този, който изостави опитите си да заеме неприсъща нему позиция и се върне в изначалното, в естественото си състояние, се нарича мукта, освободена душа. Бхагавад-гӣта̄ потвърждава това: всеки, който отдава на Бога трансцендентално любовно служене, трябва да бъде смятан за мукта, или още брахма-бхӯта. Пак там се казва, че преданият е на равнището брахма-бхӯта, когато се е освободил от материалните замърсявания. За същото се говори и в Падма Пура̄н̣а, която определя мукти като дейно участие в служенето на Бога.

Великият мъдрец Маитрея обяснил на Видура, че първоначалното желание на Дхрува Маха̄ра̄джа било не да служи на Бога, а да стане по-велик от прадядо си. Опитът за осъществяване на подобно желание не може да бъде наречен служене на Бога, а по-скоро служене на сетивата. Дори човек да достигне положението на Брахма̄, най-издигнатото същество в материалния свят, той пак си остава обусловена душа. Шрӣла Прабодха̄нанда Сарасватӣ казва, че ако някой се е издигнал до истинското, чистото предано служене, в неговите очи дори великите полубогове като Брахма̄ и Индра стоят на едно и също равнище с дребните насекоми – както насекомото желае да се наслаждава, така и великите полубогове искат да господстват над материалната природа.

По същността си сетивното наслаждение означава господство над материалната природа. Цялата борба между обусловените души се свежда до стремежа към господство над материалната природа. Съвременните учени се гордеят с познанията си, защото те им позволяват да откриват нови и нови начини за използване на природните закони. Учените смятат, че до това се свежда прогресът на човешката цивилизация. Според тях развитието на човечеството се определя от факта, доколко то е овладяло умението да експлоатира материалната природа. Отначало Дхрува Маха̄ра̄джа споделял същите разбирания. Той искал да заеме по-високо положение дори от Брахма̄, за да може да властва над материалния свят. На друго място се казва, че когато пред него се явил самият Върховен Бог, Дхрува размислил и сравнявайки първоначалното си желание с крайния резултат, разбрал, че е искал шепа счупени стъкълца, а е получил куп диаманти. Когато видял Върховната Божествена Личност лице в лице, той осъзнал колко нищожно е било желанието му за царство, което да превъзхожда дори царството на Брахма̄.

Когато видял Бога със собствените си очи, Дхрува Маха̄ра̄джа постигнал равнището васудева и се пречистил от всичките си материални замърсявания. Затова той се засрамил от миналите си желания, които изглеждали жалки в сравнение с това, което постигнал. Дхрува се срамувал, че дори след като напуснал бащиното си царство, за да отиде в Мадхувана, дори след като приел за духовен учител самия На̄рада Муни, дълбоко в себе си продължил да таи желанието за отмъщение и за висок пост в материалния свят. Тези били причините за унинието, което той изпитвал, въпреки че получил от Бога всички желани благословии.

Когато Дхрува Маха̄ра̄джа видял пред себе си Върховната Божествена Личност, желанието за отмъщение и за власт над материалния свят в същия миг напуснали сърцето му. Но всемилостивият Върховен Бог знаел за материалните му желания. Обръщайки се към Дхрува, Той използвал думата веда̄хам, с което показвал, че се намира в сърцето му и познава всичките му желания. Богът винаги знае всички наши помисли. Бхагавад-гӣта̄ потвърждава това: веда̄хам̇ саматӣта̄ни.

Богът изпълнил всички желания на Дхрува Маха̄ра̄джа. Той утолил жаждата му да отмъсти на своята мащеха и на брат си, изпълнил желанието му да надмине прадядо си и в същото време му обещал вечен живот на Дхрувалока, въпреки че на Дхрува Маха̄ра̄джа и през ум не му минавало да попадне на вечна планета. Кр̣ш̣н̣а си мислел: „Какво ще прави Дхрува с такава изключителна власт в материалния свят?“. Затова му дал възможност да управлява материалния свят в продължение на трийсет и шест хиляди години, без да остарява, да извършва големи жертвоприношения, за да се прослави като най-великия цар на света, а когато приключи с цялото това материално наслаждение, да замине за духовния свят, част от който е Дхрувалока.

В тази строфа Дхрува Маха̄ра̄джа сам обяснява причината за унинието си. Най-напред той с болка казва, че никак не е лесно човек да види Върховната Божествена Личност. Дори велики светци, каквито са четиримата прославени брахмача̄рӣ Санандана, Санака, Сана̄тана и Санат-кума̄ра, е трябвало да практикуват йога в продължение на много, много животи, постоянно пребивавайки в транс, преди да могат да видят Върховния Бог лице в лице. А Дхрува Маха̄ра̄джа успял да види Върховния Бог със собствените си очи само след шест месеца предано служене. Когато срещнал Бога, той очаквал, че ще бъде отведен в неговата обител веднага, без отлагане. Дхрува Маха̄ра̄джа ясно разбирал, че Богът му е дал възможност да управлява целия свят в продължение на трийсет и шест хиляди години, защото в началото на своето предано служене той бил под силното влияние на материалната природа, като искал да отмъсти на мащехата си и да заеме трона на своя баща. Сега той дълбоко съжалявал за стремежа си към господство над материалния свят и към възмездие.

Ключова дума в тази строфа е думата ана̄тмям. А̄тма̄ значи „душа“, а ана̄тмя – „без никаква представа за душата“. Наставлявайки синовете си, Шрӣла Р̣ш̣абхадева казва, че докато човек не разбере а̄тма̄, т.е. докато не постигне духовно равнище, всичко, което прави, ще бъде под влияние на невежеството и ще го води само към поражение. В тази строфа Дхрува Маха̄ра̄джа оплаква нещастната си участ: въпреки че се обърнал към Върховния Бог, който може да даде на предания си най-висшата благословия – освобождение от кръговрата на раждането и смъртта, – благословия, която никой полубог не може да ни даде, от глупост той го помолил за нещо преходно. Когато Хиран̣якашипу поискал от Брахма̄ безсмъртие, Брахма̄ отвърнал, че не може да го благослови с това, защото самият той е смъртен. Следователно единствено Върховният Бог, Божествената Личност, може да дари човека с безсмъртие, с окончателно освобождение от кръговрата на повтарящите се раждания и смърти. Харим̇ вина̄ на ср̣тим̇ таранти – без благословията на Хари, на Върховната Божествена Личност, никой не е в състояние да разкъса вечната верига на раждането и смъртта в материалния свят. Затова Върховният Бог е наричан бхава-ччхит. Ваиш̣н̣авската философия, която е в основата на практиката на Кр̣ш̣н̣а съзнание, не позволява на предания да преследва материални цели. Един предан ваиш̣н̣ава трябва да бъде аня̄бхила̄ш̣ита̄-шӯня, освободен от всякакви стремежи към плодовете на материалните дейности и към емпирични философски разсъждения. На̄рада Муни, най-великият ваиш̣н̣ава, дал на Дхрува Маха̄ра̄джа мантрата ом̇ намо бхагавате ва̄судева̄я и му обяснил как да я повтаря. Тази мантра се нарича виш̣н̣у-мантра, защото с нейна помощ човек може да се издигне до Виш̣н̣улока. Дхрува Маха̄ра̄джа се укорявал, задето въпреки че получил виш̣н̣у-мантрата от ваиш̣н̣ава, продължил да се стреми към постигането на материални цели. Това била една от причините за скръбта му. По милостта на Бога повтарянето на виш̣н̣у-мантрата оказало своето въздействие, но Дхрува не можел да си прости, че докато е отдавал предано служене, от глупост е продължил да се стреми към материални блага. С други думи, всички ние, които отдаваме предано служене в Кр̣ш̣н̣а съзнание, трябва да изоставим материалните си желания и стремежи, иначе един ден ще се разкайваме като Дхрува Маха̄ра̄джа.

Във ведическите произведения са описани редица случаи, когато полубоговете изпадат в истинска тревога заради суровите отречения на йогӣте, защото се боят да не загубят властта си над райските планети. Полубоговете знаят, че позицията им на висшите планетни системи е временна, както утвърждава девета глава на Бхагавад-гӣта̄ (кш̣ӣн̣е пун̣йе мартя-локам̇ вишанти). В Гӣта̄ е казано, че когато изчерпят резултатите от благочестивите си дейности, всички полубогове, обитаващи висшите планети, са принудени да се върнат на Земята.

Известно е, че полубоговете контролират дейностите на различните части на тялото ни. Всъщност ние не можем дори да мигнем сами. Всичко е под техен контрол. Дхрува Маха̄ра̄джа стигнал до заключението, че от завист към положението, което той постигнал благодарение на преданото си служене, полубоговете намислили да замъглят разума му и затова той не могъл да последва важните наставления на великия ваиш̣н̣ава На̄рада Муни, въпреки че бил негов ученик. Дхрува не можел да си прости, че е пренебрегнал думите на духовния си учител. На̄рада Муни го попитал: „Какво значение има дали твоята махеща те обижда или те боготвори?“. На̄рада казал, че Дхрува е още дете и затова не бива да отдава голямо значение на това, как се отнасят към него другите – обиждат ли го или го хвалят. Но Дхрува Маха̄ра̄джа бил твърдо решен да се сдобие с благословията на Върховната Божествена Личност, затова На̄рада го посъветвал да се върне у дома, да почака известно време и когато порасне, да се заеме с предано служене. Сега Дхрува Маха̄ра̄джа се разкайвал, че не се е вслушал в съвета на На̄рада Муни, а е продължил да се домогва до преходни материални цели – да отмъсти за обидата на мащехата си и да наследи бащиното си царство.

Дхрува Маха̄ра̄джа горчиво се укорявал, че е пренебрегнал съвета на своя духовен учител и по този начин е замърсил съзнанието си. Но Богът е толкова милостив, че заради преданото служене, което Дхрува отдавал, го възнаградил, като му обещал да постигне най-висшата цел на всички ваиш̣н̣ави.

Преданият получава истинско знание само когато по милостта на Бога стигне до правилно заключение за живота. Приятелствата и враждите, които си създаваме в материалния свят, са като нощни съновидения. По време на сън впечатленията, натрупали се в подсъзнанието ни, пораждат всевъзможни образи и картини, но всички тези сънни творения са временни и нереални. По същия начин приятелите и враговете ни в материалния свят са само плод на нашето въображение, защото, лишени от знание за душата и за Свръхдушата, през целия си материален живот ние сме потънали в дълбок сън, макар да изглеждаме будни. Шрӣла Кр̣ш̣н̣ада̄са Кавира̄джа Госва̄мӣ казва, че в материалния свят или при материалното съзнание между категориите „добро“ и „зло“ всъщност няма някаква разлика. Разликата между тези понятия е плод на въображението ни и съществува само в нашия ум. В действителност всички живи същества са синове на Бога, проявления на междинната му енергия. Замърсени от гун̣ите на материалната природа, ние се отнасяме по различен начин към различните духовни искри, но това е просто друг вид съновидение. В Бхагавад-гӣта̄ се казва, че онези, които имат истинско знание, не правят разлика между учения бра̄хман̣а, слона, кучето и чан̣д̣а̄ла. Те не обръщат внимание на тялото, което е само обвивка, а виждат у всекиго преди всичко душата. Всички, които притежават висше знание, разбират, че материалното тяло е съчетание на петте материални елемента. В този смисъл между човешкото тяло и телата на полубоговете няма принципна разлика. От духовна гледна точка всички ние сме духовни искри, неотделими частици от Върховния Дух, Бога. И духовната, и материалната природа на всички живи същества е еднаква, но по внушение на илюзорната енергия ние делим хората на приятели и врагове. Затова Дхрува Маха̄ра̄джа казал: даивӣм̇ ма̄я̄м упа̄шритя – причината за неговата заблуда се криела във влиянието, което илюзорната, материалната енергия, упражнявала върху него.

Понякога се случва преданият, който е зает в любовно служене за Бога, да очаква някакво материално възнаграждение срещу служенето си. Това не е правилен начин за отдаване на предано служене, ала се случва от невежество преданите да постъпват така. Дхрува Маха̄ра̄джа обаче искрено се разкайвал за поведението си.

В тази строфа трябва да обърнем внимание на думата сва̄ра̄джям, „пълна независимост“. Обусловената душа не знае що е пълна независимост. Пълна независимост притежава само оня, който се намира в присъщото, в естественото си положение. Истинската независимост на живото същество, неотделима частица от Върховната Божествена Личност, е винаги да зависи от Върховния Бог, като дете, което играе на воля, но под наблюдението на родителите си. Обусловената душа е независима не когато се бори с препятствията, създавани от ма̄я̄, а когато се отдаде на Кр̣ш̣н̣а. В материалния свят всички се опитват да постигнат пълна независимост просто като преодоляват препятствията, които ма̄я̄ издига пред тях. Това е борба за съществуване. Живото същество става истински независимо, когато възобнови служенето си за Бога. Всеки, който се издигне до планетите във Вайкун̣т̣ха или до Голока Вр̣нда̄вана, е напълно свободен в служенето, което отдава на Бога. Това е съвършена независимост. Господството над материалния свят, което ние погрешно смятаме за свобода, всъщност е пълна противоположност на истинската независимост на живото същество. Не един и двама велики политически лидери повеждат борба за независимост, но след като постигат целта си, хората се оказват още по-зависими отпреди. Живото същество не може да постигне щастие, като се бори за независимост в материалния свят. Единственият начин да бъдем щастливи, е да се отдадем в лотосовите нозе на Бога и да се посветим на служене за него, в съответствие с нашата вечна, изначална природа.

Дхрува Маха̄ра̄джа се укорявал, задето искал да стане по-богат и по-могъщ от прадядо си, Брахма̄. Молбите му към Бога били като молбата на просяка, който поискал от великия император шепа изпочупени оризови зърна. Този, който отдава на Бога любовно служене, никога не бива да моли за материални блага. Разпределянето на материалните блага се осъществява в точно съответствие със строгите закони на външната енергия. Чистите предани молят Бога само да им даде възможност да му служат. Това е истинската свобода и независимост. Ако искаме нещо друго, сме достойни само за съжаление.

В Бхагавад-гӣта̄ Богът казва, че е върховният наслаждаващ се, върховният собственик на всичко, което се намира в творението, и най-добрият приятел на всички живи същества. Човек, който добре е усвоил тези истини, винаги се чувства доволен. Чистият предан не се стреми към материално благополучие в никоя от формите му, за разлика от кармӣте, гя̄нӣте и йогӣте, които постоянно полагат усилия да си осигурят щастието. Кармӣте работят ден и нощ, за да подобрят икономическото си положение, гя̄нӣте се подлагат на сурови отречения, за да получат освобождение, а йогӣте, практикувайки йога, извършват тежки отречения, за да постигнат необикновени мистични сили. Но преданият не се интересува от нищо такова. Той не иска нито мистични сили, нито освобождение, нито материално богатство. Той остава доволен сред всички условия на живот, стига да може постоянно да служи на Бога. Нозете на Бога са сравнени с лотоси, чиито тичинки са покрити с шафранен прашец. Преданият постоянно пие нектара на тези лотосови нозе. Докато не се освободим от всички материални желания, не можем да усетим истинския вкус на този благоуханен нектар. Човек трябва да изпълнява задълженията си в преданото служене, без да се влияе от промяната на материалните обстоятелства. Равнодушието към материалното благополучие се нарича ниш̣ка̄ма. Не бива да мислим обаче, че ниш̣ка̄ма означава отказ от всички желания. Подобно състояние е невъзможно. Живото същество е вечно и не може да изличи желанията си. То трябва да има желания, те са признак на съществуването му. Препоръката да се освободим от всички желания означава да се откажем от желанията за удовлетворяване на собствените ни сетива. За предания този начин на мислене, них̣спр̣ха, е единственото правилно отношение към света. В действителност ние вече разполагаме с материални удобства. В Ӣшопаниш̣ад е казано, че преданият трябва да се чувства доволен от условията, които Богът му е предоставил (тена тяктена бхун̃джӣтха̄х̣). Така той ще спести време, за да се занимава с Кр̣ш̣н̣а съзнание.

Когато Дхрува Маха̄ра̄джа, едва петгодишен, отишъл в гората, за да се подложи на отречения и въздържания, царят не допускал, че дете в такава крехка възраст може да оживее в суровите условия на джунглата. Той бил уверен, че синът му не е сред живите, затова не можел да повярва на вестта, че отново ще го види. За него завръщането на Дхрува Маха̄ра̄джа било равносилно на възкресението на мъртвец, затова му изглеждало невероятно. Когато Дхрува напуснал бащиния си дом, цар Утта̄напа̄да обвинявал за случилото се единствено себе си и се смятал за най-окаяния грешник. Въпреки че не изключвал възможността изгубеният му син да се завърне от царството на смъртта, той не допускал, че такова щастие ще се падне тъкмо на него, тъй като се мислел за най-големия грешник.

След заминаването на Дхрува Маха̄ра̄джа царят бил покрусен и само ласкавите слова на светеца На̄рада донякъде го утешили. Той разбрал колко благословена е съпругата му Сунӣти и колко злощастна е царица Суручи, защото поведението им не било тайна за никого в двореца. Но когато пристигнала вестта, че Дхрува Маха̄ра̄джа се завръща, Сунӣти, която била много състрадателна, защото била майка на велик ваиш̣н̣ава, не се поколебала да покани в своя паланкин другата съпруга на царя, Суручи, и нейния син Уттама. Така се проявило величието на царица Сунӣти, майката на великия ваиш̣н̣ава Дхрува Маха̄ра̄джа.

Човек може да плаче по две причини. Ако е изпълнил някое свое съкровено желание и плаче от щастие, сълзите, които се стичат от очите му, са хладни и приятни, а сълзите, които са причинени от мъка или разочарование, са много горещи.

Някой сигурно ще попита защо Дхрува Маха̄ра̄джа отдал почитания не само на родната си майка, но и на своята мащеха, чиито обидни думи го накарали да напусне бащиния си дом. Отговорът се заключава в това, че като видял Върховната Божествена Личност лице в лице и постигнал съвършенството на себепознанието, Дхрува Маха̄ра̄джа напълно се освободил от замърсяванията на материалните желания. Чувството на обида и самодоволството са непознати за предания. Бог Чайтаня казва, че за да може да се занимава с предано служене, човек трябва да бъде по-смирен от трева и по-търпелив от дърво. Затова в тази строфа Дхрува Маха̄ра̄джа е наречен садж-джана̄гран̣ӣх̣, най-благороден сред благородните. Чистият предан се отличава с изключително благородство и великодушие, той не изпитва враждебност или неприязън към никого. Деленето на хората на приятели и врагове е двойственост, присъща на материалния свят. В духовния свят, в света на абсолютната реалност, подобна двойственост не съществува.

Във връзка с предишната строфа може да възникне въпросът, защо Суручи, която съвсем не била разположена към Дхрува, го благословила, казвайки „Дано живееш дълго!“. С други думи, дори тя пожелала на Дхрува всичко най-добро. Отговорът на този въпрос се съдържа в настоящата строфа. Тъй като Дхрува Маха̄ра̄джа бил благословен от Бога, никой не можел да остане равнодушен към трансценденталните му качества. Всеки му се възхищавал и го благославял, както водата сама се спуска към ниското. Преданият на Бога не изисква уважение от никого, но където и да иде, всички го почитат и славят. Шрӣнива̄са А̄ча̄ря е казал, че шестимата Госва̄мӣ от Вр̣нда̄вана са почитани из цялата вселена, защото преданият, който е удовлетворил Върховната Божествена Личност, източника на всичко съществуващо, е удовлетворил и останалите и по тази причина всички го почитат.

Когато преданите инсталират мӯрти на олтара, те ги изкъпват с прясно мляко, кисело мляко и вода. Тази церемония се нарича абхиш̣ек. В дадената строфа се казва, че сълзите, които бликали от очите на Сунӣти, били добър знак. Този благоприятен обред (абхиш̣ек) бил предзнаменование, че много скоро Дхрува ще заеме бащиния си престол. Дхрува Маха̄ра̄джа напуснал двореца, защото баща му не искал да го вземе на коленете си, и се заклел да не се връща, докато не получи бащиния си трон. Абхиш̣екът, който обичната майка на Дхрува извършила, предвещавал бъдещата коронация на момчето.

В тази строфа е важно да отбележим, че Сунӣти, майката на Дхрува Маха̄ра̄джа, е наречена вӣра-сӯ, майка на велик герой. На този свят има много герои, но никой от тях не може да се сравнява с Дхрува Маха̄ра̄джа, който бил не само могъщ император на цялото земно кълбо, но и велик предан на Бога. Всеки предан е герой, защото е успял да победи ма̄я̄ и да преодолее влиянието ѝ. Когато Бог Чайтаня попитал Ра̄ма̄нанда Ра̄я кой трябва да бъде считан за най-прославен на този свят, Ра̄ма̄нанда Ра̄я отвърнал, че най-прославен е великият предан на Бога.

Царица Сунӣти загубила сина си, но по време на отсъствието му постоянно медитирала върху Божествената Личност, която може да спаси предания си от всички опасности. Докато Дхрува Маха̄ра̄джа търпял сурови отречения и лишения в гората Мадхувана, в двореца майка му се молела на Върховния Бог за неговата безопасност и за щастливата му участ. С други думи, и синът, и майката обожавали Върховния, затова и двамата получили от него най-висшата благословия. Трябва да обърнем внимание на прилагателното судурджаям, което означава, че никой не може да преодолее смъртта. Докато Дхрува Маха̄ра̄джа бил в гората, баща му мислел, че той е мъртъв. Без закрилата на Бога един петгодишен принц, озовал се в гората, далеч от дома, със сигурност би загинал. По милостта на Върховната Божествена Личност обаче Дхрува не само останал жив и здрав, но и постигнал най-висшето съвършенство.

От най-дълбока древност по време на празнични церемонии хората в Индия украсяват домовете си със зелени листа, с кокосови и бетелови палми, с бананови дървета, плодове и цветя. Цар Утта̄напа̄да устроил богато посрещане на своя велик син Дхрува Маха̄ра̄джа и всички хора въодушевено взели участие в празника.

Шрӣмад Виджаядхваджа Тӣртха изказва предположението, че въздушните кораби, споменати в тази строфа, принадлежат на полубоговете, които дошли от висшите планети, за да благословят Дхрува Маха̄ра̄джа при тържественото му завръщане в престолния град. От описанието личи, че куполите на градските дворци и островърхите кулички на въздушните кораби били украсени със злато и ослепително блестели на слънцето. Можем да отбележим една съществена разлика между епохата, в която живял Дхрува Маха̄ра̄джа, и съвременната епоха – в ония времена самолетите се правели от злато, а днес се произвеждат от евтин алуминий. Дори тази подробност ни дава представа за богатството и разкоша, сред който живеели хората в древността, и за нищетата на нашето съвремие.

Описанието на двореца на цар Утта̄напа̄да ни дава представа за живота на хората отпреди стотици хиляди години, много преди да бъде записан Шрӣмад Бха̄гаватам. Маха̄ра̄джа Дхрува управлявал Земята трийсет и шест хиляди години, което означава, че по всяка вероятност той живял в Сатя юга, когато човешкият живот продължавал сто хиляди години. За продължителността на живота в четирите епохи научаваме от ведическите писания. В Сатя юга хората живеели по сто хиляди години, в Трета̄ юга – по десет хиляди години, в Два̄пара юга – по хиляда години, а в съвременната епоха, Кали юга – най-много по сто години. С настъпването на всяка нова юга продължителността на човешкия живот намалява с деветдесет процента: от сто хиляди – на десет хиляди, от десет хиляди – на хиляда и от хиляда – на сто.

Известно е, че Дхрува Маха̄ра̄джа бил правнук на Брахма̄. Това свидетелства, че той живял в първата Сатя юга от сътворението на света. Както научаваме от Бхагавад-гӣта̄, за един ден на Брахма̄ се сменят много Сатя юги. Според ведическата хронология ние живеем в двайсет и осмия милениум. Това означава, че Дхрува Маха̄ра̄джа е живял преди стотици милиони години. Великолепното описание на бащиния му дворец обаче напълно опровергава представите, че допреди четирийсет-петдесет хиляди години на Земята не е имало развита човешка цивилизация. Дори в най-близкото минало, по времето на Моголите, можело да се видят стени като описаните в тази строфа. Всеки, който е посещавал Червената крепост в Делхи, знае, че стените на дворцовите ѝ зали са облицовани с мрамор и че някога са били украсени със скъпоценни камъни. По време на британското колониално владичество скъпоценните камъни биват снети и изпратени в Британския национален музей.

В древността материалното богатство се измервало с количеството природни богатства, такива като скъпоценни камъни, мрамор, коприна, слонова кост, злато и сребро. Равнището на икономическото развитие не се определяло от броя на произведените автомобили. За прогреса на човешката цивилизация свидетелстват не промишлените предприятия, а природните богатства и натуралните храни, с които Върховната Божествена Личност снабдява хората, за да могат те да използват цялото си време за духовно себепознание и да изпълнят мисията на човешкия живот.

Тази строфа има и друг аспект – много скоро цар Утта̄напа̄да, бащата на Дхрува Маха̄ра̄джа, щял да се освободи от привързаността си към своите дворци и да се оттегли в гората, за да посвети остатъка от дните си на себепознанието. Така въз основа на описанията в Шрӣмад Бха̄гаватам можем да направим подробен сравнителен анализ на съвременното общество и човешката цивилизация в другите епохи – в Сатя юга, Трета̄ юга и Два̄пара юга.

В тази строфа особено внимание заслужава думата амара-друмаих̣ – „с дървета, донесени от райските планети“. Райските планети се наричат Амаралока, т.е. планети, на които смъртта настъпва много късно. Техните жители живеят десет хиляди години по летоброенето на полубоговете, а един ден според това летоброене е равен на шест земни месеца. Полубоговете живеят на райските планети месеци, години и десетки хиляди години според небесния календар и когато запасът от благочестивите им дейности се изчерпи, те се връщат на Земята. Така гласят ведическите писания. Не само хората, но и дърветата на райските планети живеят по десет хиляди години. На Земята също се срещат вековни дървета, тогава какво остава за дърветата на райските планети. Те живеят по стотици хиляди години и понякога, както се прави дори днес, някои особено ценни дървета биват пресаждани от едно място на друго.

Известно е, че когато Бог Кр̣ш̣н̣а отишъл на райските планети със съпругата си Сатябха̄ма̄, Той взел оттам едно дърво па̄риджа̄та и го донесъл на Земята. Между Кр̣ш̣н̣а и полубоговете дори се завързала битка заради това дърво. След като било донесено на Земята, то било посадено в един от дворците на Кр̣ш̣н̣а, където живеела царица Сатябха̄ма̄. Цветовете и плодовете на райските дървета са по-красиви и по-благоуханни от тези на земните дървета. От тази строфа става ясно, че в двореца на Маха̄ра̄джа Утта̄напа̄да имало много такива дървета.

От тази строфа научаваме, че освен градините, в които растели различни дървета, около двореца имало и малки изкуствени езера, пълни с разноцветни лотоси и лилии. До езерата се слизало по стълби, направени от изумруди и други скъпоценни камъни. Край живописните градински беседки се виждали редки птици – лебеди, чакрава̄ки, ка̄ран̣д̣ави и жерави. Подобни птици никога не се заселват в мръсни места, свърталища на гарги. От това описание става ясно колко чиста и здравословна била атмосферата в престолния град.

Докато Дхрува Маха̄ра̄джа бил в гората и се подлагал на сурови отречения, мълвата за необикновените му подвизи стигнала до цар Утта̄напа̄да. Въпреки че Дхрува бил царски син, и то едва петгодишен, той заминал за гората и там напълно се отдал на служене на Бога, като съблюдавал строги обети. Неговите славни деяния и духовните му качества били толкова необикновени, че когато се върнал в двореца, той бързо спечелил уважението и любовта на всички поданици. Всички разбирали, че Дхрува Маха̄ра̄джа е успял да извърши такива удивителни подвизи, защото е спечелил милостта на Бога. Няма по-щастлив човек от бащата, чийто син е извършил славни дела. Маха̄ра̄джа Утта̄напа̄да не бил обикновен цар, той бил ра̄джарш̣и, свят цар. В ония времена цялата планета се управлявала само от един цар, ра̄джарш̣и. Царете били истински светци и единствената им грижа била да осигурят благоденствието на поданиците си. Святите царе получавали добро възпитание и истинско знание. Както утвърждава Бхагавад-гӣта̄, първоначално науката за Бога, или йога системата, чиято цел е преданото служене, била предадена на святия цар на Слънцето и от него постепенно стигнала до царете кш̣атрии, потомци на повелителите на Слънцето и на Луната. Когато начело на държавата стои благочестива личност, гражданите също са благочестиви и тъй като са удовлетворени и материалните, и духовните им потребности, те винаги са щастливи.

Тази строфа опровергава неверните представи, че монархичната форма на управление, съществувала в отминалите векове, е била форма на самодържавие. От описанието тука става ясно, че преди да предаде властта в ръцете на любимия си син, цар Утта̄напа̄да, който бил истински ра̄джарш̣и, се посъветвал със своите министри, съобразил се с мнението на народа, лично подложил на проверка характера и качествата на сина си и чак тогава му поверил управлението на империята.

Когато начело на държавата или на световната империя стои ваиш̣н̣ава като Дхрува Маха̄ра̄джа, целият свят е толкова щастлив, че е невъзможно ни да опишем с думи, нито да си представим това всеобщо благоденствие. Ако всички хора станат Кр̣ш̣н̣а осъзнати, дори съвременното демократично общество би заприличало на райско царство, защото всички ще гласуват за личности с характера и принципите на Дхрува Маха̄ра̄джа. А щом най-отговорният пост в управлението на държавата се заеме от такъв ваиш̣н̣ава, ще бъдат разрешени всички проблеми, създадени от досегашния безбожен начин на управление. По целия свят младото поколение се опитва да свали от власт старите правителства. Но докато хората не станат Кр̣ш̣н̣а осъзнати като Дхрува Маха̄ра̄джа, в управлението няма да настъпят сериозни промени, защото личности, които с всички средства се домогват до политическата власт, не могат да мислят за благоденствието на народа си. Единственото, което всъщност ги интересува, е как да запазят своето обществено положение и парите си. Подобни хора нямат време да мислят за нуждите и за бъдещето на обикновените граждани.

Така може да постъпи само истински ра̄джарш̣и. Цар Утта̄напа̄да бил император на целия свят и несъмнено бил много богат, а привързаността към властта и към охолното съществуване е изключително силна. Съвременните политици не разполагат дори с нищожна част от силата и богатството на великия цар Маха̄ра̄джа Утта̄напа̄да, но получават някаква власт за ограничен период от време и толкова се привързват към постовете си, че не желаят да се оттеглят от тях, докато не бъдат застигнати от неумолимата смърт или не бъдат убити от опозицията. От опит знаем, че никой индийски политик не напуска поста си, докато смъртта не го принуди да стори това. Ала в древността не било така, както виждаме от постъпката на цар Утта̄напа̄да. Щом отстъпил престола, предавайки го в ръцете на своя достоен син Дхрува Маха̄ра̄джа, царят напуснал двореца. Можем да посочим още хиляди примери за царе, които в края на своя живот изоставяли царствата си и отивали в гората, за да се подложат на отречения. Аскетизмът и отреченията са основното задължение на човека. Маха̄ра̄джа Дхрува приел обет за въздържания и лишения още в най-ранно детство, а баща му, Маха̄ра̄джа Утта̄напа̄да, посветил на отречения и аскетизъм своите старини. В наши дни е невъзможно човек да напусне дома си и да отиде в гората, за да се подлага на отречения, но ако вместо това хората от всички възрасти потърсят убежище в движението за Кр̣ш̣н̣а съзнание, като изпълняват няколко прости отречения – въздържание от незаконен полов живот, от алкохол и опиати, от хазартни игри и от месоядство – и редовно повтарят мантрата Харе Кр̣ш̣н̣а (по шестнайсет кръга на ден), те много лесно ще постигнат освобождение от материалния свят.