Качествата на цар Пуран̃джана

Тази глава е много поучителна, защото разказва за монархическото управление в древни времена. Преди да се оттегли от престола, цар Бархиш̣ат изпратил синовете си да се подложат на лишения и аскетизъм, за да могат да станат съвършени монарси, които се грижат за благото на своите поданици. А през това време самият той изслушал наставленията на великия мъдрец На̄рада за природата на материалния свят и за живото същество, което желае да му се наслаждава. Това ясно показва как царете и принцовете били учени да управляват. Царят се грижел за благополучието на поданиците си така, че да може те да постигнат Върховната Божествена Личност. Човешката форма на живот ни е дадена, за да разберем Бога, нашите взаимоотношения с него и дейностите, с които му служим. Царете се грижели за духовното развитие на всички поданици, затова както те, така и поданиците им имали Кр̣ш̣н̣а съзнание и били щастливи. Във връзка с това не бива да забравяме, че царската династия, към която принадлежал цар Пра̄чӣнабархиш̣ат, водела началото си от Маха̄ра̄джа Дхрува – велик предан, най-прославения ученик на На̄рада Муни. По това време цар Пра̄чӣнабархиш̣ат бил твърде много погълнат от плодоносни дейности и извършвал различни видове яги. Като извършва яги, човек може да се издигне до по-висшите планетни системи или до райското царство, но в никакъв случай не е в състояние да постигне освобождение или да се върне вкъщи, при Бога. Когато великият мъдрец На̄рада видял, че увлечен от плодоносни дейности, един потомък на Маха̄ра̄джа Дхрува се отклонява от верния път, той изпитал състрадание и лично дошъл да поучи царя, че най-великото благо за хората е бхакти йога. В тази глава ще открием удивителен разказ за това, как с помощта на иносказания На̄рада Муни запознал цар Пра̄чӣнабархиш̣ат с бхакти йога.

Един съвременен човек, разбира се, ще се удиви, като чуе, че принцовете останали под водата десет хиляди години. Но да се живее във водата не е по-трудно, отколкото да се живее на сушата – човек просто трябва да се научи. Водните обитатели прекарват под водата целия си живот. Техните тела са устроени по такъв начин, че им дават възможност да живеят във водна среда. Във времената, за които разказва тази история, хората живеели по сто хиляди години. Ако човек с такъв дълъг живот посветял десет хиляди години на лишения и аскетизъм, той положително си осигурявал щастливо следващо съществуване. В това няма нищо чудно. Въпреки че в сегашната епоха подобен подвиг е невъзможен, той бил напълно по силите на хората от Сатя юга.

Прабодха̄нанда Сарасватӣ Т̣ха̄кура, един от великите предани на Бог Чайтаня, казва, че каиваля, сливането със сиянието Брахман, е равносилно на ад, а издигането до по-висши планетни системи в търсене на райски наслади е просто фантасмагория. С други думи, преданият не проявява ни най-малък интерес към целите, които гя̄нӣте и кармӣте преследват. Най-висшата цел, към която се стремят кармӣте, е да се издигнат до райското царство, а гя̄нӣте искат да се слеят със сиянието Брахман. Безспорно гя̄нӣте стоят по-високо от кармӣте, както утвърждава и Бог Чайтаня. Кот̣и-карманиш̣т̣ха-мадхйе ека гя̄нӣ шреш̣т̣ха: „Един гя̄нӣ (имперсоналист) е много по-издигнат от хиляди, които се занимават с плодоносни дела“ (Чайтаня Чарита̄мр̣та, Мадхя, 19.147). Ето защо преданият никога не поема по пътя на карма, т.е. не извършва плодоносни дейности, за да се издигне до по-висши планети. На̄рада Муни изпитал състрадание към цар Пра̄чӣнабархиш̣ат, когато видял, че царят се занимава с плодоносни дейности. Разбира се, хората, които се стремят да постигнат по-висши планети, като извършват яги, стоят по-високо от обикновените материалисти, заети изключително със светски дела. Но от гледна точка на чистото предано служене и карма, и гя̄на са проявления на илюзорната енергия, които само отклоняват човека от верния път.

Материалният свят е царство на илюзията, която забулва истинския разум на живото същество. Човекът в гун̣ата на страстта работи, без да изправи гръб, за да постигне нещо за себе си, но не разбира, че времето никога няма да му позволи да се наслаждава вечно на каквото и да било. Резултатът, който той постига, не си заслужава положените усилия. Но дори и да си заслужаваше усилията, той неизбежно му носи и страдание. Ако един бедняк иска да си купи къща, кола и други вещи, той трябва години наред да работи ден и нощ, за да може да се сдобие с тях. Човек не може да постигне щастие, без да се подложи на страдание.

Всъщност в материалния свят няма чисто щастие. Ако искаме да се наслаждаваме, се налага и да страдаме. С две думи, страданието е в самата природа на материалния свят и всички удоволствия, които се опитваме да постигнем, са просто илюзия. Каквото и да правим, винаги ще сме принудени да търпим болките на раждането, старостта, болестите и смъртта. Каквито и лекарства да откриваме, никога няма да избегнем страданията, причинявани от болестите и от смъртта. Болестите и смъртта не могат да бъдат спрени с лекарства. И така, в материалния свят няма щастие, но под влияние на илюзията човек упорито работи, за да го постигне. Всъщност той мисли, че собственият му тежък труд е това щастие. Точно това се нарича илюзия.

И така, На̄рада Муни попитал цар Пра̄чӣнабархиш̣ат какво иска да постигне с всички тези разточителни жертвени церемонии. Дори да се издигне до някоя райска планета, човек не се избавя от страданията на раждането, старостта, болестите и смъртта. Някой може да възрази, че и преданите са принудени да изпитват много страдания, когато се подлагат на аскетизъм и въздържания в преданото служене. Наистина, за начинаещите може да е трудно да следват принципите на преданото служене, но те поне имат надеждата, че накрая ще могат да се освободят от всички страдания и постигайки съвършенство, ще имат най-висшето щастие. За кармӣте няма такава надежда, защото дори да се издигнат до по-висши планети, с това те не се спасяват от страданията на раждането, старостта, болестите и смъртта. Дори Брахма̄, който живее на най-висшата планетна система (Брахмалока), рано или късно умира. Безспорно, той не се ражда и не умира като обикновените хора, но понеже е в материалния свят, дори той не може да избегне болките на раждането, старостта, болестите и смъртта. Ако човек наистина иска да се освободи от тези страдания, той трябва да се заеме с предано служене. Самият Бог потвърждава това в Бхагавад-гӣта̄ (4.9):

„Този, който познава трансценденталната природа на моите появявания и дейности, след като напусне тялото си, не се ражда отново в материалния свят, а достига вечната ми обител, о, Арджуна“.

Преданият, който е постигнал пълно Кр̣ш̣н̣а съзнание, след смъртта си повече не се ражда в материалния свят. Той се връща вкъщи, при Бога. Това е съвършеното щастие, непомрачено от никакво страдание.

В една от песните на Шрӣ Нароттама да̄са Т̣ха̄кура откриваме следните стихове:

Докато е въвлечен в плодоносни дела, човек е осъден да преминава от едно тяло в друго. Това се нарича карма-бандха-пха̄н̇са – обвързаност с плодоносните дейности. Няма значение дали тези дейности са благочестиви или греховни – и в двата случая те ни осъждат да се въплътяваме във все нови и нови материални тела. Като извършва благочестиви дейности, човек може да се роди в богато семейство, да получи добро образование и да има красива външност, но това не означава, че се освобождава от болките и несгодите на материалното битие. На Запад много хора се раждат богати, получават добро образование и имат красива външност, но това не значи, че са освободени от житейските страдания. Съвременното младо поколение на Запад не е лишено от образование, богатство и красота, нито пък му липсват храна, дрехи и сетивни удоволствия, но въпреки това младежите се чувстват нещастни. Те са до такава степен неудовлетворени, че стават хипита и природните закони ги заставят да водят жалко съществуване. Тези млади хора ходят окъсани и немити, нямат храна и подслон и спят на улицата. Следователно човек не може да постигне щастие просто като извършва благочестиви дейности. Дори галениците на съдбата не са освободени от страданията на раждането, старостта, болестите и смъртта. Изводът е, че човек не може да постигне щастие просто като извършва благочестиви или порочни дейности. Всички подобни дейности обвързват живото същество и го принуждават да се преселва от едно тяло в друго. Нароттама да̄са Т̣ха̄кура нарича това карма-бандха-пха̄н̇са.

Цар Пра̄чӣнабархиш̣ат признал този факт и откровено попитал На̄рада Муни как може да се освободи от карма-бандха пха̄н̇са, от мрежите на плодоносните дейности. Именно за този етап в познанието се говори в първия стих на Веда̄нта сӯтра: атха̄то брахма-джигя̄са̄. Човек, който е стигнал до пълно разочарование в процеса на карма-бандха-пха̄н̇са, започва да пита за истинската стойност на живота. Това се нарича брахма-джигя̄са̄. А за тези, които се стремят да узнаят коя е крайната цел на живота, Ведите препоръчват: тад-вигя̄на̄ртхам̇ са гурум ева̄бхигаччхет – „За да разбере трансценденталната наука, човек трябва да се обърне към авторитетен духовен учител“ (Мун̣д̣ака Упаниш̣ад, 11.2.12).

Цар Пра̄чӣнабархиш̣ат срещнал възможно най-добрия духовен учител и го помолил да му открие това знание, с чиято помощ ще може да се измъкне от карма-бандха-пха̄н̇са, мрежите на плодоносните дейности. Това е истинският смисъл на човешкия живот. Джӣвася таттва-джигя̄са̄ на̄ртхо яш чеха кармабхих̣. Шрӣмад Бха̄гаватам (1.2.10) оповестява, че единственото задължение на човека е да се обърне към истински духовен учител, за да узнае как да се освободи от обвързването на карма-бандха-пха̄н̇са.

Хората, които са силно привързани към семейния живот, т.е. към съпругата, децата, богатството и дома си, изпълняват кӯт̣а-дхарма, илюзорни задължения. Прахла̄да Маха̄ра̄джа сравнява тези псевдозадължения с тъмен кладенец (андха-кӯпам). Това сравнение не е случайно. Когато човек падне в такъв кладенец, той е обречен на гибел. Дори да вика за помощ, никой няма да го чуе и да дойде да го спаси.

В тази строфа много важни са думите бхра̄мян сам̇са̄ра-вартмасу. В Чайтаня чарита̄мр̣та (Мадхя, 19.151) Шрӣ Чайтаня Маха̄прабху ясно казва: брахма̄н̣д̣а бхрамите кона бха̄гява̄н джӣва. Всички живи същества странстват из планетите във вселената, въплъщавайки се във всевъзможни тела, но ако по време на странстванията им Богът, Върховната Личност, ги срещне със свой предан, техният живот се увенчава с успех. Въпреки че цар Пра̄чӣнабархиш̣ат бил погълнат от плодоносни дела, при него дошъл великият мъдрец На̄рада. Царят имал голям късмет, че можел да общува с На̄рада, защото той го въвел в тайните на духовното знание. Дълг на всички святи личности е да следват примера на На̄рада и да пътуват по целия свят, из всяка страна и до всяко едно село, за да просвещават потъналите в илюзия хора за смисъла на живота и да ги спасяват от мрежите на карма-бандха, плодоносните дейности.

Жертвоприношенията на животни са препоръчани във Ведите и затова са част от почти всички религиозни ритуали и обреди. Но човек не трябва да се задоволява с едното жертване на животни според указанията на Ведите. Той трябва да се издигне над формалните церемонии и да се опита да разбере истинската цел на живота. На̄рада Муни искал да обясни на царя крайната цел на живота и да пробуди в сърцето му дух на отреченост. Знанието и отречеността (гя̄на-ваира̄гя) са висшата цел на човешкото съществуване. Ако не притежава знание, човек не може да се откъсне от материалното наслаждение, а докато не се откъсне от материалното наслаждение, не може да напредва по духовния път. В най-честия случай кармӣте са заети да удовлетворяват собствените си сетива и в името на това са готови на всякакви грехове. Един такъв грях е заколението на животни. Ето защо чрез мистичните си способности На̄рада Муни показал на цар Пра̄чӣнабархиш̣ат всички мъртви животни, които царят бил убил на жертвената арена.

На̄рада Муни искал да обърне вниманието на цар Пра̄чӣнабархиш̣ат върху последствията от убиването на прекалено много животни по време на жертвоприношения. В ша̄стрите е казано, че животните, принесени в жертва, получават възможност веднага да се родят в човешки тела. По същия начин, кш̣атриите, които се сражават за справедлива кауза, след смъртта си се издигат до райските планети, въпреки че на бойното поле са убивали враговете. В Ману сам̇хита̄ е постановено, че царят е длъжен да екзекутира убийците, за да не трябва в следващия си живот те да страдат за стореното престъпление. Като има предвид това, На̄рада Муни предупреждава царя, че животните, които той е убил по време на жертвоприношения, очакват смъртта му, за да му отмъстят. В думите на На̄рада Муни няма противоречие. Той искал да убеди царя, че е рисковано да се увлича в жертвоприношения на животни, защото и най-малката грешка в тези жертвени церемонии може да възпрепятства животното от получаване на човешко тяло. Тогава извършителят на жертвоприношението ще е отговорен за смъртта на животното, както убиецът носи отговорност за смъртта на своята жертва. А вината за убийството на животни в кланиците се поема от шест групи хора: от тези, които дават разрешение за убийството, от хората, които убиват животното и от техните помагачи, от хората, които купуват месото, от тези, които го сготвят и от тези, които го изяждат. Всички те са съучастници в убийството. На̄рада Муни искал да насочи вниманието на царя към този факт. И така, убийството на животни не се поощрява дори при жертвени церемонии.

Тук великият мъдрец На̄рада Муни сменя темата на разговора и започва да разказва историята на цар Пуран̃джана. Всъщност това е историята на самия цар Пра̄чӣнабархиш̣ат, но представена по друг начин. С други думи, разказът за цар Пуран̃джана е една алегория. Думата пуран̃-джана значи „този, който се наслаждава, въплътен в тяло“. Следващите няколко глави подробно ще разкажат как въплътеното живо същество се наслаждава в материалния свят. Хората, погълнати от материални дейности, обичат да слушат за тях, ето защо На̄рада Муни започнал да разказва за цар Пуран̃джана, който всъщност бил самият цар Пра̄чӣнабархиш̣ат. На̄рада Муни не осъдил животинските жертвоприношения открито. За разлика от него Бог Буда категорично отхвърлил всички подобни жертвени церемонии. Шрӣла Джаядева Госва̄мӣ пише: ниндаси ягя-видхер ахаха шрути-джа̄там. Думата шрути-джа̄там означава, че животинските жертвоприношения са препоръчани във Ведите. Ала Буда отхвърлил дори авторитета на Ведите, за да сложи край на тези жертвоприношения. Ето защо последователите на Ведите не приемат неговото учение. Тъй като той не признава авторитета на Ведите, те го смятат за агностик или атеист. Великият мъдрец На̄рада не можел да подлага на съмнение авторитета на Ведите, но искал да покаже на царя, че пътят на карма-ка̄н̣д̣а е рискован и труден.

В търсене на сетивно наслаждение глупавите хора тръгват по трънливия път на карма-ка̄н̣д̣а. Тези, които са твърде силно привързани към сетивното наслаждение, са наричани мӯд̣хи (негодници). Такива хора много трудно могат да разберат каква е висшата цел на живота. Когато проповядваме философията на движението за Кр̣ш̣н̣а съзнание, виждаме, че някои хора не изпитват към него никакъв интерес. Това е така, защото те са мӯд̣хи, погълнати от плодоносни дейности. Упадешо хи мӯркха̄н̣а̄м̇ пракопа̄я на ша̄нтайе. Ако посъветваме с добро някой лош човек или глупак, той избухва и прави точно обратното на това, което му казваме, вместо да се възползва от добрия съвет. На̄рада Муни прекрасно съзнавал това, ето защо решил да поучи царя, като по алегоричен начин опише целия му живот. За да носи златни или диамантени обици, човек трябва да си пробие ухото или носа. Този, който се съгласява да изтърпи болка, за да получи в замяна сетивно удоволствие, следва пътя на карма-ка̄н̣д̣а, на плодоносните дейности. Ако иска да се наслаждава в бъдещето, той трябва да се подложи на лишения в настоящето. Ако иска да стане милионер и да се радва на богатства, най-напред трябва да работи ден и нощ, за да натрупа пари. Това е карма-ка̄н̣д̣ӣя. Хората, които са силно привързани към този път, поемат риска въпреки всичко. На̄рада Муни се стремял да покаже на цар Пра̄чӣнабархиш̣ат, че който иска да се занимава с плодоносни дела, го очакват големи трудности и изпитания. Човекът, привързан към материалните дейности, се нарича вишайӣ. Вишайӣ е този, който се наслаждава на виш̣ая, т.е. на ядене, спане, съвкупление и самозащита. Чрез историята за цар Пуран̃джана На̄рада Муни по косвен начин утвърждава, че тези четири дейности са рисковани занимания, влечащи след себе си много страдания.

Думите итиха̄сам („история“) и пура̄танам („древна“) посочват, че макар живото същество да се намира в конкретно материално тяло, историята на пребиваването му в подобни материални тела е много древна. В една от песните си Бхактивинода Т̣ха̄кура казва: ана̄ди карама-пхале, пад̣и' бхава̄рн̣ава-джале, тариба̄ре на̄ декхи упа̄я – „Заради плодоносните дейности, които някога съм извършвал, сега съм във водите на материалното съществуване и не знам как да се измъкна от тях“. Всички живи същества в материалния свят изстрадват последиците от миналите си дейности, затова имат много древна история. Теориите за еволюцията, създадени от неразумни учени-материалисти, се занимават само с материалното тяло. Но това не е истинската еволюция. Истинската еволюция е пътят на живото същество, което е пуран̃джана, „пребиваващо в тялото“. С похвата на алегорията Шрӣ На̄рада Муни ще обясни тази еволюция по начин, достъпен за всеки разумен човек.

Всяко живо същество е пуран̃джана. Думата пурам значи „в това тяло, в тази форма“, а думата джана – „живо същество“. Следователно всеки от нас е пуран̃джана. Може да се каже, че всяко живо същество е цар на тялото си, защото има свободата да го използва както намери за добре. Обикновено то го използва за сетивно удоволствие, защото който има телесни схващания, е на мнение, че главната цел на живота е да задоволява сетивата си. В това се състои процесът, наречен карма-ка̄н̣д̣а. Ако човек не притежава духовно знание, ако не разбира, че в действителност е душа, пребиваваща в тялото, и е напълно покорен на желанията на сетивата си, такъв човек е материалист. А материалистът, който се стреми към сетивни наслади, може да бъде наречен пуран̃джана. Той също е своего рода цар, защото използва сетивата си както намери за добре. Безотговорният цар смята, че царството е негова лична собственост, и злоупотребява с богатството на хазната, като го харчи за сетивни наслади.

Важна роля тук играе и думата бр̣хач-чхрава̄х̣. Думата шравах̣ значи „известност“. Живото същество е известно от незапомнени времена, защото, както се твърди в Бхагавад-гӣта̄ (2.20), на джа̄яте мрияте ва̄: „То никога не се ражда и не умира“. Живото същество е вечно, следователно и дейностите му са вечни, макар то да действа в различни тела. На ханяте ханяма̄не шарӣре: „То не умира дори след смъртта на тялото“. Така живото същество се преселва от тяло в тяло и извършва различни дела. Във всяко тяло, в което попада, то извършва множество дейности. Понякога то се прочува с деянията си – като Хиран̣якашипу или Кам̇са, а в съвременната епоха Наполеон или Хитлер. Безспорно тези личности са извършили велики дела, но със смъртта на тялото им е дошъл край на всичко. Единственото, което е останало от съществуването им, са техните имена. Така живото същество би могло да се нарече бр̣хач-чхрава̄х̣: то може много да се прослави с делата си. То обаче има един приятел, за когото не знае. Материалистите не разбират, че под образа си на Свръхдуша Богът присъства в сърцето на всяко живо същество. Парама̄тма̄ се намира непосредствено до джӣва̄тма̄, до живото същество, като негов приятел, но джӣва̄тма̄ не знае това. Ето защо живото същество е наричано още авигя̄та-сакха̄ – „който има неизвестен приятел“. Важно значение има и думата авигя̄та-чеш̣т̣итах̣: насочвано от Парама̄тма̄, живото същество работи с всички сили и е изцяло във властта на природните закони. Но въпреки това то се мисли за независимо от Бога и от суровите закони на материалната природа. В Бхагавад-гӣта̄ (2.24) е казано:

„Тази индивидуална душа е нерушима и неразтворима; тя не може да бъде изгорена, нито изсушена. Тя съществува винаги и навсякъде, неизменна, неподвижна, вечно същата“.

Живото същество е сана̄тана, вечно. То остава незасегнато от материалните въздействия, защото не може да бъде изпепелено от огъня, намокрено от водата, изсушено от въздуха или убито с оръжие. Макар и да сменя телата си, материалните фактори не оказват влияние върху него. То се озовава в едни или други материални условия и действа според напътствията на своя приятел, Свръхдушата. В Бхагавад-гӣта̄ (15.15) е казано:

„Аз съм в сърцето на всекиго и от мен идват паметта, знанието и забравата“. Под формата на Парама̄тма̄ Богът се намира в сърцето на всеки и напътства живото същество така, че то да може да изпълни желанията си. Живото същество обаче не знае, че Богът му дава възможност да осъществи своите различни желания. Без позволението на Бога никой не е в състояние да задоволи нито едно свое желание. Обусловената душа няма представа, че всички възможности за това се предоставят от Бога.

Странстванията на Пуран̃джана напомнят скитанията на съвременните хипита. Обикновено хипитата идват от заможни семейства и имат високопоставени родители. Преди да станат хипита, те съвсем не са били бедни. По една или друга причина обаче те са отхвърлили покровителството на богатите си родители и сега се скитат по света. Както е казано в тази строфа, живото същество иска да стане прабху, господар. Думата прабху значи господар, но в действителност живото същество не е господар; то е вечен слуга на Бога. Когато отхвърли покровителството на Бога, Кр̣ш̣н̣а, и пожелае само да бъде прабху, то започва да се скита из творението. В материалния свят има 8400000 форми на живот и стотици милиони планети. И както цар Пуран̃джана обиколил целия свят в търсене на подходящо място за жилище, така живото същество се скита из вселената, попадайки на най-различни планети и в най-различни тела.

В една от песните си Шрӣ Нароттама да̄са Т̣ха̄кура казва: карма-ка̄н̣д̣а, гя̄на-ка̄н̣д̣а, кевала виш̣ера бха̄н̣д̣а – „Пътят на карма-ка̄н̣д̣а (плодоносните дейности) и пътят на гя̄на-ка̄н̣д̣а (умозрителните философски търсения) са като два съда, пълни със смъртоносна отрова“. Амр̣та балия̄ йеба̄ кха̄я, на̄на̄ йони сада̄ пхире: „Който мисли отровата за нектар и пие от нея, се скита из различни форми на живот в материалния свят“. Кадаря бхакш̣ан̣а каре: „И в зависимост от тялото, което получава, е принуден да се храни с всякакви гнусни неща“. Когато е в тяло на свиня, живото същество яде изпражнения, а в тяло на гарга се храни с всевъзможни отпадъци, дори с гной и слуз, и изпитва удоволствие от това. Нароттама да̄са Т̣ха̄кура описва как живото същество се скита из различни тела и се храни с отвращаващи неща. И когато въпреки всичко не успее да намери щастие, то унива и от разочарование става хипи.

В тази строфа се казва (на анурӯпам), че царят така и не успял да намери място, което да му хареса. Това е понятно: в каквато и форма на живот да попадне живото същество и на която и планета от материалния свят да отиде, то никога няма да стане щастливо, защото материалният свят не е подходящо място за душата. Както е казано в тази строфа, живото същество иска да бъде прабху. Ала то може да стане щастливо само след като отхвърли тази идея и заеме позицията си на слуга на Върховния Бог, Кр̣ш̣н̣а. В една от песните си Шрӣла Бхактивинода Т̣ха̄кура пише:

„О, живо създание, защо се носиш върху вълните на ма̄я̄?“. А в Бхагавад-гӣта̄ (18.61) четем:

„Върховният Бог се намира в сърцето на всекиго, о, Арджуна, и направлява странстванията на живите същества, които като че ли са поставени в машина, направена от материалната енергия“.

С превозното средство на тялото живото същество минава през най-различни форми на съществуване и се озовава на най-различни планети. Бхактивинода Т̣ха̄кура пита живото същество защо се оставя да бъде развеждано навсякъде от тази телесна машина. Той го съветва да победи вълните на ма̄я̄, като се предаде изцяло на Кр̣ш̣н̣а.

А когато се обърнем към Кр̣ш̣н̣а, Кр̣ш̣н̣а ни наставлява:

„Изостави всички видове религии и просто ми се отдай. Аз ще те освободя от греховните последици. Не се страхувай“ (Бхагавад-гӣта̄, 18.66).

Така човек се освобождава от необходимостта да се скита от тяло в тяло и от планета на планета. Шрӣ Чайтаня Маха̄прабху казва: брахма̄н̣д̣а бхрамите кона бха̄гява̄н джӣва (Чайтаня Чарита̄мр̣та, Мадхя, 19.151). Ако по време на странстванията си в материалния свят живото същество бъде благословено с възможността да общува с предани и да стигне до процеса на Кр̣ш̣н̣а съзнание, тогава започва истинският му живот. Движението за Кр̣ш̣н̣а съзнание дава възможност на всички живи същества, които се лутат из вселената, да се подслонят при Кр̣ш̣н̣а и по този начин да намерят щастие.

В тази строфа са много важни думите вимана̄ ива. В материалния свят всеки, дори и великият цар на рая, се мъчи от тревоги и безпокойства. Същото се отнася дори за Брахма̄. И щом самият Брахма̄ се терзае по такъв начин, какво остава за обикновените живи същества, обитатели на тази планета? Бхагавад-гӣта̄ (8.16) потвърждава това:

„Всички планети в материалния свят – от най-висшата до най-нисшата – са места на страдание, където има повтарящо се раждане и смърт“. Живото същество никога няма да намери удовлетворение в материалния свят. Дори когато се издигне до поста на Брахма̄, Индра или Чандра, то продължава да бъде разкъсвано от тревоги, защото е повярвало, че материалният свят е място на щастие.

В една от песните на бележития поет ваиш̣н̣ава Шрӣла Видя̄пати откриваме следните редове:

Той сравнява материалното удоволствие, което човек извлича от обществото, приятелите и любовта, с капка вода в пустинята. За да бъде напоена пустинята, са необходими цели океани вода, каква е ползата от една капка? Живото същество е неразделна частица от Бога, а както е казано във Веда̄нта сӯтра, Върховната Божествена Личност е а̄нандамайо 'бхя̄са̄т, пълна с блаженство. Като неразделна частица от Бога, живото същество също търси абсолютно блаженство. Но абсолютно блаженство не може да се постигне независимо от Върховната Божествена Личност. Докато странства из различните форми на живот, живото същество може да изпитва известно удоволствие в това или онова тяло, но в нито едно материално тяло то не е в състояние да постигне абсолютно блаженство. Така Пуран̃джана, живото същество, се лута из различни тела, но всички опити да се наслаждава му носят единствено разочарования. С други думи, духовната искра, обгърната от материята, не може да достави пълно удоволствие на сетивата си никъде в материалния свят. Еленът е запленен от звуците на ловджийския рог, но това удоволствие му струва живота. Рибата може да угоди на езика си, като изяде стръвта на рибаря, но тогава ще трябва да се раздели с живота си. Дори силният слон се прощава със свободата си, докато се съвкуплява с женската слоница, защото ловците веднага се възползват от това и го улавят. Във всяка форма на съществуване живото същество получава тяло, което му позволява да удовлетворява своите сетива, но никога не може да удовлетвори всичките си сетива едновременно. В човешката форма на живот душата има възможност по изкривен начин да се наслаждава с всичките си сетива, но докато се опитва да се наслаждава, минава през толкова мъки, че накрая напълно се обезсърчава. И колкото повече се опитва да задоволи сетивата си, толкова повече се оплита в мрежите на материалното съществуване.

Земята, която се простира на юг от Хималаите, е Индия, в миналото известна като Бха̄рата-варш̣а. Смята се, че живото същество има истински късмет, ако се е родило в Бха̄рата-варш̣а. И наистина, Чайтаня Маха̄прабху казва:

Който се роди в Бха̄рата-варш̣а, разполага с всички подходящи условия за живот. Той може да се възползва от тях и да се развива както материално, така и духовно, с което да постигне крайната цел на човешкото съществуване. А когато постигне целта на живота, той може да служи на цялото човечество, като разпространява по света знанието и опита си. С други думи, човек, който благодарение на миналите си благочестиви дела се ражда в земите на Бха̄рата-варш̣а, разполага с всички възможности да изпълни предназначението на човешкото съществуване. Климатът в Индия позволява човек да живее много спокойно, несмущаван от природните условия. Във времената на Маха̄ра̄джа Юдхиш̣т̣хира или Бог Ра̄мачандра хората нямали никакви грижи. Те не познавали дори горещините и студовете. В онези дни хората не изпитвали трите вида страдания, причинявани от собственото тяло и ум, от други живи създания и от природните бедствия (адхя̄тмика, адхибхаутика и адхидаивика). Сега, в сравнение с други страни по света, Индия изживява изкуствено създадена криза. Независимо от материалните трудности обаче, културните традиции са такива, че човек много лесно може да постигне висшата цел на живота – да се освободи от материалното робство. Ето защо само някой, който в миналите си животи е извършвал голям брой благочестиви дела, може да се роди в Индия.

В тази строфа думата лакш̣ита-лакш̣ан̣а̄м означава, че е изключително благоприятно човек да се роди в Бха̄рата-варш̣а. Ведическата култура е съкровищница на знание и той има всички възможности да се възползва от това знание и от преимуществата на обществената система, наречена варн̣а̄шрама дхарма. Днес, когато пътуваме по света, виждаме, че в някои страни хората разполагат с предостатъчно материални удобства, но нямат никакви условия за духовно развитие. Навсякъде се сблъскваме с отрицателните последици от подобна едностранчивост, която лишава човека от възможност да се развива както материално, така и духовно. Слепецът може да ходи, но не вижда, а куцият вижда, но пък не може да ходи. Андха-пан̇гу-ня̄я. Но ако слепецът вземе куция на гърба си, куцият ще му показва накъде да върви. Така, съюзени, те могат да постигнат успех, въпреки че поотделно нито единият, нито другият може да стигне до крайната цел. По същия начин, човешкият живот е предназначен едновременно и за духовно развитие, и за задоволяване на основните материални потребности. Хората, особено на Запад, са обезпечени материално, но нямат никаква представа от процеса на духовно развитие. Много от тях се стремят да одухотворят съществуването си, но стават жертва на най-различни мошеници, които им вземат парите и си отиват. Движението за Кр̣ш̣н̣а съзнание предоставя на хората всички възможности както за материално, така и за духовно развитие и жителите на западните страни биха могли да се възползват от предимствата му. В Индия и до ден-днешен всеки селски жител, който не е изпитал влиянието на големия град, може да се усъвършенства духовно независимо от условията, сред които живее. Тялото е сравнявано с град с девет порти – две уши, две очи, две ноздри, уста, полов орган и анус. То е здраво, когато деветте порти са чисти и функционират нормално. Селяните в Индия поддържат чистотата на тези девет порти, като стават рано, къпят се всяка сутрин с вода от кладенеца или в близката река, отиват в храма на ман̇гала-а̄рати, повтарят маха̄-мантрата Харе Кр̣ш̣н̣а и ядат праса̄д. Така те изцяло оползотворяват възможностите, които им предоставя човешката форма на съществуване. Постепенно ние въвеждаме този начин на живот и в центровете на нашето Общество в западните страни. Който живее по такъв начин, напредва все повече към духовното съвършенство. Съвременна Индия може да се сравни с куция, а Западът – със слепеца. Последните две хилядолетия Индия е била непрекъснато под чуждо иго и това пречупи краката на нейното прогресивно развитие. А на Запад хората са загубили зрението си, заслепени от блясъка на материалното изобилие. Западът, тоест слепият, и Индия, тоест куцият, трябва да обединят усилията си в движението за Кр̣ш̣н̣а съзнание. Тогава куцата Индия ще напредва с помощта на слепия Запад, а той на свой ред ще вижда с нейното зрение. С една дума, материалните постижения на западните страни и духовното наследство на Индия трябва да се обединят в името на напредъка на човешкото общество.

Стените, защитаващи тялото, олицетворяват кожата. Космите по тялото са парковете, а най-издигнатите му части (носът и главата) са кулите. Бръчките и вдлъбнатините по тялото са сравнени с канали, очите – с прозорци, а клепачите – с кепенци. Трите вида метал – златото, среброто и желязото – представят трите гун̣и на материалната природа. Златото е символ на гун̣ата на доброто, среброто – на гун̣ата на страстта, а желязото – на гун̣ата на невежеството. Другаде тялото се сравнява с торба, в която има три основни съставки (три-дха̄ту): слуз, жлъчка и въздух (капха, питта и ва̄ю). Яся̄тма-буддхих̣ кун̣апе три-дха̄туке. В Бха̄гаватам (10.84.13) е казано, че който се отъждествява с тази торба, пълна със слуз, жлъчка и въздух, по нищо не се различава от магаретата и кравите.

Център на тялото град е сърцето. Както в центъра на града са съсредоточени особено красиви и внушителни сгради и великолепни дворци, така и сърцето, столицата на тялото, е изпълнено с всевъзможни желания и мечти за материални удоволствия. Понякога тези мечти се оприличават на скъпоценни камъни: сапфири, рубини, перли и изумруди. Сърцето е центърът, в който са съсредоточени всички замисли на живото същество за материални наслади.

В тази строфа е описана столицата. Във всяка столица има площади и обществени сгради, кръстовища, булеварди и улици, игрални домове, пазари и места за отдих, украсени с гирлянди и знамена. Площадите са оградени от парапети и по тях няма растителност. Сърцето може да се сравни с обществена сграда, защото според Бхагавад-гӣта̄ (15.15) в него освен индивидуалната душа, пребивава и Свръхдушата: сарвася ча̄хам̇ хр̣ди саннивиш̣т̣о маттах̣ смр̣тир гя̄нам апоханам̇ ча. Сърцето е центърът на паметта, забравата и разсъжденията. Очите, ушите и носът са местата за сетивни удоволствия. А различните видове въздух, циркулиращи в тялото, може да се сравнят с улиците, по които хората се движат в различни посоки. Йогийският метод за управляване на тези въздушни потоци и на различните нерви се нарича суш̣умна̄ – път на освобождението. Освен всичко друго, тялото е и място за отдих, защото, когато се умори, живото същество си почива в него. А дланите и стъпалата са сравнени със знамена и гирлянди.

Тялото е голям град и е необходимо в него да има паркове, езера и други места за отдих и развлечение. В тази строфа се загатва за ония части на тялото, които възбуждат половото влечение. Тялото има полови органи и затова, независимо дали е мъжко или женско, щом достигне определена възраст, в него се пробужда половият инстинкт. Детето не изпитва сексуална възбуда при вида на красива жена. То има полови органи, но докато не достигне полова зрялост, не изпитва сексуални желания. Условията, които стимулират половата възбуда, тук са сравнени с градина или хубав безлюден парк. Когато някой види индивид от противния пол, у него спонтанно се надига желанието за полова близост. Мъж, който не изпитва желание за полов контакт, когато види жена на уединено място, е брахмача̄рӣ. Но почти никой не е способен на това. Половият инстинкт е толкова силен, че човек изпитва полова възбуда дори само като гледа жена, като я докосва, като разговаря или се среща с нея и дори като мисли за нея, т.е. когато общува с нея по неосезаем начин. Ето защо на сання̄сӣте и брахмача̄рӣте е забранено да общуват с жени, особено насаме. Ша̄стрите отсъждат, че човек не бива да остава с жена насаме, дори тя да е собствената му майка, съпруга или дъщеря. Половият инстинкт е толкова силен, че в подобни обстоятелства дори мъдрият би могъл да стане негова жертва. Как тогава младият мъж ще запази самообладание и спокойствие, когато в някоя цъфтяща градина срещне хубава млада жена?

В този текст особено важно значение има думата хима-нирджхара. Водопадът символизира един от вкусовете или расите (типовете взаимоотношения). Тялото има различни предразположения (раси, вкусове). Най-висшият вкус, или тип взаимоотношения, е половият (а̄ди-раса). А̄ди-раса, половото желание, се усилва, когато влезе в допир с пролетния вятър, носен от Купидон. С други думи, дадената строфа е символично изображение на рӯпа, раса, гандха, шабда и спарша. Вятърът е спарша, допирът. Водопадът е раса, вкусът. Пролетният ветрец (кусума̄кара) е ароматът. Всички тези усещания правят живота в материалния свят много приятен и по този начин ни приковават към материалното съществуване.

Мирният семеен живот със съпругата и децата е сравнен със спокойствието на гората, а децата са оприличени на кротки животни. Друг път обаче жената и децата биват наричани сваджана̄кхя-дасю – крадци под маската на роднини. Мъжът работи ден и нощ, за да спечели за прехраната, а накрая жена му и децата му го ограбват точно както горските разбойници нападат пътника и му обират парите. Чуруликането на домашните обаче е като кукане на кукувици, огласящо градината на семейния живот. Привлечен от тази атмосфера, мъжът, който блажено пътува из дебрите на семейното съществуване, с цената на всичко иска да остане с домашните си.

Както вече казахме, тялото е сравнено с цъфтяща градина. През юношеството у човек се пробужда половият инстинкт и тогава интелигентността, действайки според въображението, започва да търси контакти с другия пол. Младежите и девойките се стремят един към друг ако не пряко, то поне чрез интелигентността си или във въображението си. Интелигентността въздейства върху ума, а той на свой ред управлява десетте сетива. С пет от тях човек възприема информация от околния свят, а с останалите пет действа. Всяко сетиво има много желания, които чакат да бъдат изпълнени. Такова е положението на тялото и на собственика му, пуран̃джана, който се намира вътре в него.

Жизнената сила на живото същество се състои от петте въздушни потока, циркулиращи в тялото: пра̄н̣а, апа̄на, вя̄на, сама̄на и уда̄на. Тук тя е сравнена със змия, защото змията може да живее само от въздух. Жизнената сила, която се пренася от въздуха, е наречена пратӣха̄ра, телохранител. Без нея човек не може да живее дори миг. На практика тя осигурява функционирането на всичките сетива.

Жената, която тук символизира интелигентността, си търсела съпруг. Това значи, че интелигентността не може да действа независимо от съзнанието, както хубавата жена не е много полезна, ако не е под закрилата на подходящ за нея съпруг. Интелигентността винаги трябва да е свежа и бистра, затова тук се използва думата апрауд̣ха̄м („много млада“). Интелигентността на този, който търси сетивни наслади, е съсредоточена върху рӯпа, раса, гандха, шабда и спарша – върху формата, вкуса, аромата, звука и допира.

С помощта на интелигентността тялото се наслаждава на заобикалящите го сетивни обекти – миризми, образи и звуци. Думата суна̄са̄м („красив нос“) се отнася за сетивния орган, който възприема информация чрез миризмите. А устата е сетивен орган за възприемане на информация чрез вкуса – като сдъвчем нещо или го докоснем с език, разпознаваме вкуса му. Думата сукапола̄м („красиво чело“) се отнася за ясния ум, способен да възприема нещата в истинския им вид. Интелигентността пък дава възможност на човек да систематизира нещата. Обиците на жената окичвали ушите ѝ благодарение на действието на интелигентността. Така с помощта на метафори тук са описани различните методи на познанието.

Тази строфа изразява вътрешната радост, която човек изпитва при вида на жена с висока гръд и пълни бедра, облечена в съблазнително са̄рӣ и обсипана с украшения.

Двете гърди символизират привързаността и омразата. Признаците на привързаността и омразата (ра̄га и двеш̣а) са описани в Бхагавад-гӣта̄ (3.34):

„Съществуват принципи, които регулират привързаността и омразата, възникващи при досега на сетивата с техните обекти. Човек не трябва да бъде воден от привързаност и омраза, защото те са препятствия по пътя на себепознанието“.

Женските гърди, които тук символизират привързаността и омразата, също са една от пречките в духовното развитие. Мъжът не трябва да чувства влечение към тях. Великият светец Шан̇кара̄ча̄ря казва, че женската гръд, и най-вече младата женска гръд, не е нищо повече от съединение на мускули и кръв, затова човек не бива да попада в плен на нейната илюзия. Женските гърди са изкушение на ма̄я̄, призвано да хване мъжа в клопка. Двете гърди са еднакво привлекателни, затова тук са наречени сама-вр̣ттау. Половото влечение остава дори когато човек остарее, чак до самата му смърт. Само който е много напреднал в духовно отношение, не изпитва полова възбуда, като например Я̄муна̄ча̄ря, който пише:

„Откакто се посветих на трансцендентално любовно служене на Кр̣ш̣н̣а, който ме дарява с все ново и ново блаженство, само щом помисля за полова близост с жена, устните ми се изкривяват в погнуса и аз заплювам тази мисъл“. Човек, който е духовно извисен, не чувства влечение към масата от плът и кръв, наречена женски гърди. В тази строфа е важна и думата нирантарау: макар да са разположени на две различни места, гърдите имат еднакво въздействие. С други думи, между привързаността и омразата няма разлика. Както се подчертава в Бхагавад-гӣта̄ (3.37), и двете са резултат от влиянието на раджо-гун̣а (ка̄ма еш̣а кродха еш̣а раджо-гун̣а-самудбхавах̣).

Думата нигӯхантӣм („опитвайки се да покрие“) означава, че дори ако някой е под влиянието на ка̄ма, лобха, кродха и пр., чрез Кр̣ш̣н̣а съзнание той може да преобрази тези качества. Иначе казано, ка̄ма (страстта) може да се използва в служба на Кр̣ш̣н̣а. Подтиквани от страст, хората работят като луди ден и нощ. Преданият също може да работи всеотдайно, но за да достави удоволствие на Кр̣ш̣н̣а. Както кармӣте работят, без да жалят сили, за да заситят ка̄ма-кродха, така и преданият трябва да работи за удоволствието на Кр̣ш̣н̣а. Кродха (гневът) също може да бъде използван в служба на Кр̣ш̣н̣а, ако човек го насочи срещу неотдадените, срещу демоните. Точно така използвал гнева си Ханума̄нджӣ. Той бил верен поклонник на Бог Ра̄мачандра и излял своя гняв срещу демона Ра̄ван̣а, като подпалил царството му. Следователно страстта (ка̄ма) може да използваме, за да доставим удоволствие на Кр̣ш̣н̣а, а кродха (гнева) – за да наказваме демоните. Когато страстта и гневът се използват в служба на Кр̣ш̣н̣а, те спират да бъдат материални и придобиват духовна стойност.

Всяко живо същество е герой от две гледни точки. Като жертва на илюзорната енергия, то играе ролята на велик герой в материалния свят: бележит лидер, политик, бизнесмен, индустриалец и прочее, и с героичните си дейности допринася за материалния прогрес на цивилизацията. Герой е и този, който е овладял сетивата си, т.е. който е станал госва̄мӣ. Материалните дейности обаче са лъжлив героизъм; истински героизъм е човек да възпре сетивата си от материални дейности. Колкото и велик герой да е някой в материалния свят, той става лесна жертва на масата плът и кръв, наречена женски гърди. Историята на човешката цивилизация потвърждава това с множество примери: римският герой Антоний станал пленник на красотата на Клеопатра; великият индийски герой Баджи Рао също станал жертва на жена и затова претърпял поражение по време на политическата борба в Махаращра. От старата история знаем, че в миналото държавниците използвали красиви момичета и ги превръщали във виш̣а-кании. Те системно инжектирали малки количества отрова в телата на тези момичета още от самото им детство, докато с течение на времето момичетата придобивали такъв имунитет към отровата и едновременно с това ставали толкова отровни, че можели да убият човек просто като го целунат. Тези момичета били наемани и изпращани при политически врагове, за да ги съблазняват и да ги умъртвяват с една целувка. В световната история има още много примери за велики герои, които са ставали жертва на женския чар. Като неразделна частица от Кр̣ш̣н̣а, живото същество е безспорно герой, но заради слабостта си то става пленник на материалната енергия.

В Према виварта се казва, че веднага щом живото същество пожелае да се наслаждава на материалната природа, то става жертва на материалната енергия. Никой не принуждава живото същество да идва в материалния свят. То само прави такъв избор, привлечено от женската красота. Всяко живо същество има право на избор: да се поддаде на съблазните на материалната природа или като герой да устои на влечението. Всичко зависи от това, дали ще се поддаде на влечението или ще устои. Никой не принуждава живото същество да се свързва с материалната енергия. Който остане непреклонен и не се поддаде на съблазните на материалната природа, е несъмнено герой и е достоен да се нарече госва̄мӣ. Човек не може да стане госва̄мӣ, докато не усмири сетивата си. В материалния свят живото същество е свободно да избира една от двете позиции – да бъде слуга или господар на своите сетива. Когато слугува на сетивата си, то става велик герой в очите на материалистите, а когато ги държи в подчинение, се превръща в госва̄мӣ, велик духовен герой.

Първият афоризъм на Веда̄нта сӯтра гласи: атха̄то брахма-джигя̄са̄. Живото същество, което е получило човешко тяло, е длъжно да си задава много въпроси. В по-низшите биологични форми интелигентността не надхвърля рамките на елементарните жизнени потребности – ядене, спане, размножаване и самозащита. Единствената грижа на кучетата, котките и тигрите е да намерят храна и място за спане, да се защитят от врага и да се съвкупляват. Но човекът притежава достатъчно разум, за да се запита кой е той, защо е дошъл на този свят, какъв е дългът му, на кого принадлежи върховната власт, каква е разликата между мъртвата материя и живото същество и т.н. Има много въпроси, на които човекът може да търси отговор, и ако наистина е интелигентен, той ще се стреми да узнае кой е първоизточникът на всичко: атха̄то-брахма джигя̄са̄. Във всяка форма на съществуване живото същество има определено количество разум, но когато получи човешко тяло, то трябва да използва разума си, за да разбере своята духовна природа. Само такъв интелект може да бъде наречен човешки. Казва се, че който мисли само за тялото си, не е по-добър от животно. В Бхагавад-гӣта̄ (15.15) Шрӣ Кр̣ш̣н̣а говори: сарвася ча̄хам̇ хр̣ди саннивиш̣т̣о маттах̣ смр̣тир гя̄нам апоханам̇ ча – „Аз съм в сърцето на всекиго и от мен идват паметта, знанието и забравата“. Когато е в тяло на животно, душата напълно забравя отношенията си с Бога. Това е апоханам, забравата. Но човекът има по-високоразвито съзнание, което му дава възможност да разбере отношенията си с Бога. Той трябва да използва предоставения му разум, за да намери отговор на същите тези въпроси, които Пуран̃джана, живото същество, задал на непознатата девойка: откъде е дошла, с какво е заета, с каква цел се намира тук и пр. Това са въпроси, свързани с а̄тма-таттва, духовното себепознание. И така, ако човек не се стреми да опознае истинската си природа, той по нищо не се различава от животното.

Десетте яки слуги на ума са петте деятелни сетива и петте сетива за придобиване на информация. Тези десет сетивни органа действат под егидата на ума. Умът и десетте сетива са единайсетте яки телохранители, за които се говори в тази строфа. Стотиците жени, подчинени на телохранителите, тук са наречени лалана̄х̣. Интелигентността управлява ума, умът се разпорежда със сетивата, а сетивата имат безброй неосъществени желания. Но всички тези зависят от жизнената сила, олицетворена тук от змията. Докато я има жизнената сила, работи умът, под неговия контрол действат сетивата, а те на свой ред пораждат безброй материални желания. Всъщност обусловеното живо същество, пуран̃джана, е обременено от огромен брой атрибути, които са източник на постоянни тревоги и грижи. Само който се е предал на Бога, Върховната Личност, и се е оставил изцяло в неговите ръце, е свободен от подобни грижи. Ето защо Прахла̄да Маха̄ра̄джа съветва човека, отдал се на материалистичен живот, в който всичко е преходно и нищо не е вечно, да приеме подслон при Върховната Божествена Личност и да захвърли своите измислени отговорности, за да се освободи от всички тревоги и грижи.

Всеки смята себе си за изключително умен. Когато някой иска да се ожени за красива жена, той използва интелигентността си, за да се кланя на Ума̄, съпругата на Шива. Този, който иска да стане учен като Брахма̄, използва интелигентността си в поклонение на Сарасватӣ – съпруга на Брахма̄ и богиня на знанието. А човек, който се стреми да стане богат колкото Бог Виш̣н̣у, почита Лакш̣мӣ, неговата съпруга. Въпросите, които цар Пуран̃джана (живото същество) задава тук, показват, че той е объркан и не знае как да използва интелигентността си. Човек трябва да използва интелигентността си в служба на Върховната Божествена Личност. Когато я оползотворява по такъв начин, богинята на щастието мигновено става благосклонна към него. Лакш̣мӣ, богинята на щастието и процъфтяването, никога не напуска своя съпруг, Бог Виш̣н̣у. Затова, когато човек се покланя на Виш̣н̣у, той спечелва и нейната благосклонност. Не бива като Ра̄ван̣а да се кланяме само на богинята на щастието, защото тя не може да остане дълго без своя съпруг. Ето защо едно от имената ѝ е Чан̃чала̄, „Непостоянната“. Очевидно е, че в тази строфа Пуран̃джана, който задава въпроси на девойката, олицетворява интелигентността на живото същество. Свенливостта на девойката не само че се харесала на царя, но и все по-силно го привличала. Всъщност той искал да се ожени за младата жена и затова я попитал дали е омъжена или пък възнамерява да се омъжи. Това е типичен пример за бхога-иччха̄, желанието за наслаждение. Когато е овладяно от такива желания, живото същество се обрича на обусловено съществуване в материалния свят, а когато се отърси от тях, постига освобождение. Девойката била така красива, та цар Пуран̃джана я сравнявал с богинята на щастието, но същевременно той бил предпазлив, защото знаел, че само Бог Виш̣н̣у може да се наслаждава на богинята на щастието. И тъй като не бил сигурен дали това момиче наистина е богинята на щастието, той го попитал защо не държи в ръката си лотос. Материалният свят също може да се приеме за богинята на щастието, защото материалната енергия действа под надзора на Виш̣н̣у, както е обяснено в Бхагавад-гӣта̄ (мая̄дхякш̣ен̣а пракр̣тих̣ сӯяте са-чара̄чарам).

Нито едно живо същество не може да се наслаждава на материалния свят. Който търси в него сетивни наслади, веднага се превръща в демон, като Ра̄ван̣а, Хиран̣якашипу, Кам̇са и т.н. Ра̄ван̣а искал да се наслаждава на богинята на щастието, Сӣта̄девӣ, затова бил унищожен заедно с целия си род, могъщество и богатство. Ала живото същество може да се наслаждава на ма̄я̄, с която го е дарил Виш̣н̣у. Като задоволява своите сетива и желанията си, човек се наслаждава на ма̄я̄, а не на богинята на щастието.

Това е основната разлика между начина на мислене на демоните и на преданите. Преданите ясно съзнават, че нито едно живо същество не може да се наслаждава на богинята на щастието и процъфтяването, защото тя е вечна спътница на Бог Виш̣н̣у, На̄ра̄ян̣а. Този по-висш тип съзнание се нарича Кр̣ш̣н̣а съзнание. Но в материалния свят всеки иска да бъде щастлив, като подражава на На̄ра̄ян̣а. В този текст Пуран̃джана казва, че девойката, която срещнал, вероятно е обикновена жена. Но тъй като е очарован от нея, той ѝ предлага да се омъжи за него и така да стане не по-малко щастлива от самата богиня на щастието. За да я склони, той нарича себе си велик и могъщ цар. Желанието човек да се наслаждава на материалния свят, заемайки подчинено положение спрямо Върховната Божествена Личност, е израз на благочестие. Демоните обаче искат да се наслаждават независимо от Върховната Божествена Личност. Точно това е разликата между тях и полубоговете.

В тази строфа важно значение има думата бхуви-спр̣к. Когато полубоговете слизат на тази планета, стъпалата им не се докосват до повърхността ѝ. Но краката на девойката били стъпили на земята. Така Пуран̃джана разбрал, че тя не идва нито от духовния свят, нито от по-висшите планетни системи. И тъй като всяка жена на този свят желае влиятелен, богат и силен съпруг, царят, за да я съблазни, я уверил, че притежава всички тези достойнства. В материалния свят всеки, независимо дали е жена или мъж, търси наслада. Мъжът иска да се наслаждава на красива жена, а жената – на силен и богат мъж. Живото същество, което има такива материални желания, се нарича пуруш̣а, наслаждаващ се. На пръв поглед може да ни се стори, че се наслаждава само мъжът, а жената е обект на неговата наслада, но на практика всеки чувства себе си като субект на насладата. Ето защо всичко в този свят е наречено ма̄я̄.

Всеки има в себе си еротични желания и щом някоя красавица заиграе с вежди, той загубва покой. Живеещият вътре в него Купидон пронизва сърцето му със стрелата си. Така красивата жена покорява мъжа в един миг, с едно движение на своите вежди. Когато човек е обзет от сладострастие, сетивата му се стремят към най-различни видове виш̣ая, т.е. обекти, доставящи наслада: звуци, докосвания, форми, миризми и вкусове. Привлечен от тези сетивни обекти, мъжът се оказва във властта на някоя жена. Така душата става обусловена. Обусловено съществуване означава мъжът да е във властта на жена. А в материалния свят всеки без изключение е във властта или на някоя жена, или на мъж. Така, заробени едно от друго и залъгвани от ма̄я̄, живите същества продължават обусловеното си съществуване в материалния свят.

Така може да говори само живо същество, пленено от нежния пол. Но това влечение е илюзия, следствие от материалната обусловеност. Когато е омагьосано от красотата на материалната енергия, живото същество изгаря от желание да се наслаждава. Точно това станало с Пуран̃джана, който бил пленен от красотата на младата жена. Обусловеното живо същество може да бъде привлечено от лице, очи, вежди, глас и т.н. С една дума, за него всичко става изключително примамливо. Когато един мъж изпитва влечение към жена, няма никакво значение дали тя е хубава или не. На влюбения му се струва, че всичко в любимата му е прекрасно, и изпитва към нея непреодолимо влечение. Заради това влечение живото същество пада в материалния свят. В Бхагавад-гӣта̄ (7.27) е казано:

„О, потомъко на Бхарата, о, победителю на враговете, всички живи същества се раждат в заблуда, объркани от двойственостите, които възникват от желание и омраза“.

Такова състояние на съществуване се нарича авидя̄. Противоположност на авидя̄ е истинското знание. Шрӣ Ӣшопаниш̣ад описва разликата между видя̄ и авидя̄, знанието и невежеството. Под властта на авидя̄ (невежеството) човек става обусловен, а с помощта на видя̄ (знанието) постига освобождение. В тази строфа Пуран̃джана признава, че изпитва влечение към авидя̄. Той иска да види авидя̄ в цялостния ѝ облик, затова моли девойката да вдигне глава, за да види лицето ѝ. С други думи, Пуран̃джана иска да види всички различни характеристики на авидя̄, които я правят толкова притегателна.

Тази случка показва, че когато мъжът настойчиво ухажва някоя жена, тя също започва да го харесва. В Бха̄гаватам (5.5.8) четем: пум̇сах̣ стрия̄ митхунӣ-бха̄вам етам. В основата на това влечение стои сексът. Половият инстинкт е основата на всички материални дейности. Обусловеният живот, който се гради върху желанието за материални сетивни наслади, е причината човек да забрави духовното битие. Така изначалното Кр̣ш̣н̣а съзнание на живото същество се застила от замърсявания, превръща се в материално съзнание и човек се отдава на сетивното наслаждение.

Живото същество не знае нищо за произхода си. То не знае защо е бил създаден материалният свят, защо хората се трудят в него и кой е първоизточникът на това проявление. Никой не знае отговора на тези въпроси. Това е невежеството. Опитвайки се да разрешат загадката за произхода на живота, изтъкнати учени откриват най-различни химични и клетъчни съединения, но никой от тях не може да каже как е възникнал животът в материалния свят. Словосъчетанието брахма-джигя̄са̄ обозначава стремежа да бъде открита първопричината на съществуването ни в материалния свят. В действителност нито един философ, учен и политик не знае откъде сме дошли, защо сме тук, защо водим тежка борба за съществуване и къде ще отидем. В най-честия случай хората са на мнение, че сме тук по силата на някаква случайност и когато тялото ни умре, ще свърши и спектакълът с наше участие и всички ще потънем в небитието. Учените и философите, които споделят подобни възгледи, са имперсоналисти и войдисти. Девойката в този текст илюстрира действителното положение на живото същество. Тя не може да каже на Пуран̃джана името на баща си, защото няма представа откъде е дошла. Не знае и защо се намира на това място. Тя откровено признава, че не знае нищо по тези въпроси. Такова е положението на живото същество в материалния свят. Тук има безброй учени, философи и изтъкнати общественици и политици, но никой от тях не знае откъде е дошъл и защо полага толкова много усилия, за да постигне щастие в този свят. Ние разполагаме с всичко необходимо за живот, но сме така безразсъдни, че дори не се питаме кой е направил този свят обитаем за нас и ни е предоставил всички благоприятни условия за съществуване. Тук всичко функционира по определени закони, но хората неразумно си мислят, че са се появили на този свят по случайност и след смъртта си ще се разтворят в нищото. Те мислят, че това прекрасно място, на което са пребивавали, ще остане да съществува такова завинаги.

Подобна липса на Кр̣ш̣н̣а съзнание се нарича невежество. Шрӣмад Бха̄гаватам (5.5.5) отсъжда: пара̄бхавас та̄вад абодха-джа̄тах̣. Всеки се ражда невежа. Според Бха̄гаватам в материалния свят всички се раждат невежи. В невежеството си хората създават хуманизъм, патриотизъм, интернационализъм, наука, философия и най-различни други неща. Но принципът, залегнал в основата на всички тези творения на човешката мисъл, е невежеството. Тогава каква стойност има цялото развитие на познанието, ако в основата му стои невежеството? Докато човек не възстанови своето Кр̣ш̣н̣а съзнание, всичките му дейности са фиаско. Човешкият живот е предназначен да разпръсне тъмата на невежеството, но хората не знаят как да сторят това и само строят и създават най-различни неща. Смъртта обаче слага край на всичките им завоевания.

Пуран̃джана беше попитал жената кои са единайсетте мъже, съпругите им и змията, която я придружава, и сега тя му обяснява накратко. Очевидно тя не знае много за тези мъже, за съпругите им и за змията. Както вече се каза, змията олицетворява жизнената сила на живото същество. Жизнената сила е винаги будна, дори когато сетивата и тялото са изморени и не функционират. Дори когато спим и не сме в съзнание за света около нас, змията, жизнената сила, остава активна и будна. Затова, когато спи, човек сънува. Когато живото същество се раздели със сегашното си материално тяло, жизнената сила остава незасегната и заедно с него се пренася в друго материално тяло. Този процес се нарича преселване на душата, или смяна на тялото, но хората го познават под името смърт. В действителност смърт няма. Жизнената сила винаги е заедно с душата и когато душата се пробуди от привидния сън, тя вижда своите единайсет приятели (сетивата и ума) и многобройните им съпруги (желанията). Жизнената сила не ни напуска. Тя остава с нас дори когато спим, а процесът на дишането показва, че змията живее от въздуха, циркулиращ в нашето тяло. Този въздух се проявява чрез дишането и докато спящият човек диша, разбираме, че е жив. Дори когато грубото физическо тяло спи, жизнената сила остава активна, за да го защитава. Затова тук се казва, че змията живее от въздуха, за да поддържа живота в материалното тяло.

Живото същество идва в материалния свят, за да търси сетивни наслади, и интелигентността, олицетворена в случая от жената, му дава подходящи напътствия как в максимална степен да задоволи сетивата си. Но интелигентността всъщност идва от Свръхдушата, от Бога, Върховната Личност. Именно Той снабдява живото същество, попаднало в материалния свят, с всичко, което му е необходимо. В Бхагавад-гӣта̄ (2.41) е казано:

„Всички, които вървят по този път, са решителни и целеустремени и целта им е само една. О, обично дете на Куру, разумът на нерешителните е твърде разклонен“.

Единствената цел на предания, който напредва по пътя на духовното себепознание, е да служи на Върховната Божествена Личност. Той не се интересува от други материални или духовни дейности. Цар Пуран̃джана олицетворява обикновеното живо същество, а жената – интелигентността му. Съюзено с интелигентността, живото същество се наслаждава на материалните си сетива, а тя му предоставя всичко необходимо за това наслаждение. Щом влезе в човешко тяло, живото същество веднага попада в капана на семейните традиции, национално наследство, обичаи и прочее. Всички тези неща то получава от ма̄я̄, енергията на Върховната Божествена Личност. Така живото същество, което е във властта на телесния мироглед, максимално използва интелигентността си, за да засити своите сетива.

Дхарма̄ртха-ка̄ма-мокш̣а̄на̄м̇ да̄ра̄х̣ сампра̄пти-хетавах̣. Благодарение на съпругата си човек постига успех в областта на религията, материалното процъфтяване и сетивното наслаждение и накрая получава освобождение. Жената помага на своя съпруг да напредва по пътя към освобождението. В началото на живота си човек е възпитаван като брахмача̄рӣ, след което може да се ожени за подходяща девойка и да стане семеен. Ако е получил добра подготовка, той ще намери в семейството всичко, което е необходимо за човешкото съществуване, т.е. ще задоволи нуждите си от ядене, спане, възпроизводство и самозащита. Човек ще получи всичко това, ако в семейния си живот следва утвърдените принципи.

Съществуват осем милиона и четиристотин хиляди вида живот, следователно има и най-разнообразни условия на съществуване. При по-низшите биологични видове, например при растенията, няма полово размножаване. При по-висшите, като птиците, насекомите и бозайниците, има полови отношения, но животните не знаят как да извличат наслада от тях. Хората обаче владеят до съвършенство умението да се наслаждават на половите контакти. Нещо повече, много псевдофилософи дават съвети и напътствия в тази насока. Съществува дори наука за секса, ка̄ма-ша̄стра. Човешкият живот се дели на различни етапи: брахмачаря, гр̣хастха, ва̄напрастха и сання̄са. Половите отношения съществуват само в гр̣хастха-а̄шрама, в живота на семейните. На брахмача̄рӣте е забранено да имат полови контакти, ва̄напрастхите доброволно се въздържат от тях, а сання̄сӣте спазват обет за пълно отречение. Кармӣте не следват принципите на брахмачаря, ва̄напрастха и сання̄са, защото ги влече единствено животът като гр̣хастха. С други думи, човешките същества са твърде склонни към материалното. Но не само те – всички живи същества са склонни към материалното. Хората предпочитат семейния живот, защото в него са позволени сексуалните отношения. Кармӣте смятат останалите начини на живот за по-лоши и от положението на животните, защото дори животните имат възможност да удовлетворяват призивите на плътта си, докато брахмача̄рӣте, ва̄напрастхите и сання̄сӣте напълно се въздържат от полови отношения. Затова кармӣте ненавиждат тези духовни общности.

Във Ведите са описани две посоки на човешките дейности: правр̣тти-ма̄рга и нивр̣тти-ма̄рга. В основата и на двата пътя са религиозните принципи. При животните съществува само правр̣тти-ма̄рга. Правр̣тти-ма̄рга е сетивното наслаждение, а нивр̣тти-ма̄рга – процесът на духовното развитие. Животните и демоните нямат понятие от нивр̣тти-ма̄рга, но те нямат реална представа и от правр̣тти-ма̄рга. Според правр̣тти-ма̄рга човек може да се стреми към сетивни наслади, но трябва да удовлетворява сетивата си в съгласие с наставленията на Ведите. Например всеки изпитва еротични желания и в демоничното общество не се налагат никакви ограничения в това отношение. Но във ведическата култура човек задоволява тези свои желания единствено в съгласие с указанията на Ведите. Така с напътствията си Ведите дават възможност на цивилизования човек да задоволява потребността си от сетивни удоволствия.

При пътя на духовното себепознание (нивр̣тти-ма̄рга) половите отношения са напълно забранени. Обществото се дели на четири духовни общности – брахмачаря, гр̣хастха, ва̄напрастха и сання̄са, и според наставленията на Ведите само семейните (гр̣хастхите) имат право да следват пътя на правр̣тти-ма̄рга. В духовните степени брахмачаря, ва̄напрастха и сання̄са половите отношения са изключени.

В тази строфа жената говори единствено в полза на правр̣тти-ма̄рга и отхвърля другия път, нивр̣тти-ма̄рга. Тя открито казва, че ятите, трансценденталистите, които са се отдали на духовен живот (каиваля), не могат дори да си представят щастието на оня, който следва пътя на правр̣тти-ма̄рга. С други думи, човек, който води материалистичен живот в съгласие с принципите на Ведите, изпитва щастие не само сега, но и в следващото си раждане, защото се издига до по-висши планетни системи. В сегашния си живот той се сдобива с всякакви материални блага, внуци и синове, защото редовно извършва религиозните ритуали и обреди. Страданията, които живите същества изпитват в материалния свят, са свързани с раждането, старостта, болестите и смъртта. Но хората, които следват правр̣тти-ма̄рга, извършват различни обредни церемонии при раждането, в старостта, а също и при болести и смърт. Те всъщност не обръщат внимание на страданията, свързани с раждането, старостта, болестите и смъртта, а са изцяло погълнати от провеждането на различните ведически обреди и ритуали.

В основата на правр̣тти-ма̄рга обаче стои сексът. В Шрӣмад Бха̄гаватам (7.9.45) се казва: ян маитхуна̄ди-гр̣хамедхи-сукхам̇ хи туччхам. Семейният, който е твърде привързан към правр̣тти-ма̄рга, всъщност е гр̣хамедхӣ, а не гр̣хастха. Макар да желаят сетивно наслаждение, гр̣хастхите действат в съответствие с указанията на Ведите, докато гр̣хамедхӣте се стремят изцяло и единствено към сетивно наслаждение и не следват никакви ведически предписания. Те са застъпници на свободните полови връзки и в това отношение не налагат ограничения и на своите синове и дъщери, като по този начин ги лишават от възможността да постигнат висшата цел на живота. Гр̣хастхите се наслаждават на секс не само в този живот, но и в следващия, а гр̣хамедхӣте дори не знаят, че има следващ живот, защото единственото, което ги интересува, е как да задоволяват плътта си сега, в този живот. С две думи, когато вниманието на човек е насочено твърде много към секса, той не проявява интерес към трансценденталния, духовния живот. Особено днес, в епохата на Кали, никой не се стреми към духовен напредък. Дори някой да проявява интерес в тази посока, най-често той приема неавторитетни методи за духовно развитие, подведен от многобройните шарлатани.

Според Ведите, когато човек се роди в материалния свят, той има множество неизплатени дългове. Той е задължен на полубоговете – полубоговете на Слънцето и Луната, цар Индра, Варун̣а и др., – защото те му предоставят всичко необходимо, за да живее. Светлината, топлината, водата и останалите дарове на природата човек получава по милостта на полубоговете. Ние сме задължени и на предците си, защото благодарение на тях имаме това тяло, семейната си собственост, интелигентността и общественото си положение, приятелите и любимите си. Задължени сме и на обществото като цяло с неговите политически и социални структури, задължени сме дори на животните – коне, крави, магарета, котки и кучета. И така, още с раждането си в материалния свят човек има множество дългове, които трябва да изплати. Който не ги изплати, затъва все по-дълбоко в кръговрата на раждането и смъртта. Но гр̣хамедхӣте, твърде привързани към материалното, не знаят, че ако човек просто се приюти в лотосовите нозе на Мукунда, се освобождава от всичките си задължения към заобикалящия го свят. За съжаление, те не проявяват интерес към Кр̣ш̣н̣а съзнанието. Прахла̄да Маха̄ра̄джа казва:

Гр̣ха-врата означава същото като гр̣хамедхӣ. Който смята плътската любов за най-висшата цел, не може да проумее дейностите в Кр̣ш̣н̣а съзнание. Заради собствените си разбирания или под влияние на други лица и съветите им той се пристрастява към секса и става неспособен да действа в Кр̣ш̣н̣а съзнание.

В очите на жена си всеки мъж е герой. С други думи, когато една жена обича някого, този мъж ѝ се струва красив и великодушен. Ако някой не ни изглежда прекрасен, не бихме могли да му посветим целия си живот. Мъжът е великодушен, защото дарява съпругата си с колкото деца тя пожелае. Жените обичат децата, затова съпругът, който задоволява сексуалните потребности на жена си и я дарява с деца, бива смятан за особено великодушен. Неговото великодушие се проявява не само в зачеването на деца; той дарява жена си и с бижута и дрехи, осигурява ѝ вкусна храна и по този начин я държи в своя власт. Така задоволена, тя никога няма да го изостави. В Ману сам̇хита̄ се казва, че ако мъжът иска жена му да бъде доволна, трябва да ѝ подарява бижута, защото жените обикновено мечтаят за бижута и дрехи, дом и деца. Затова жената е център на цялото материално наслаждение.

Когато един мъж е настойчив и агресивен към някоя неомъжена жена, тя счита това за голямо благодеяние. Обикновено жените харесват мъжете с дълги ръце. Змийското тяло е обло и към края си изтънява. За жената красивите мъжки ръце са като змии и тя копнее да бъде в прегръдките им.

В тази строфа е много важна думата ана̄тха-варга̄. Думата на̄тха значи „съпруг“, а представката а – „без“. Неомъжената млада жена се нарича ана̄тха, „незащитена“. Веднага щом девойката достигне полова зрялост, тя започва да се терзае от желания за полова близост. Ето защо дълг на бащата е да омъжи дъщеря си преди да е съзряла, иначе тя ще се чувства потисната и угнетена. Всеки, който в тази възраст засища любовните ѝ желания, се превръща за нея в източник на най-дълбоко удовлетворение. Психологически факт е, че жената обича до края на живота си мъжа, който в най-ранната ѝ младост е задоволявал нейните сексуални потребности, който и да е той. С други думи, така наречената „любов“ в материалния свят не е нищо повече от удоволствие на плътта.

Тук важно значение има периодът от сто години, който се споменава – човешкият живот трае около сто години. На различните планети продължителността на живота е различна – тя зависи от разстоянието между дадената планета и Слънцето. С други думи, сто земни години не са равни на сто години на друга планета. Според летоброенето на Брахмалока Брахма̄ също живее сто години, но един негов ден се равнява на милиони земни години. А един ден на райските планети продължава шест земни месеца. Но на всяка планета животът на хората трае около сто години. В зависимост от продължителността на живота различните планети имат и различен жизнен стандарт.

В различните жизнени състояния живото същество извършва различни дейности. Едно от тези състояния се нарича джа̄грата („будуване“), друго – свапна („сън“), трето е наречено сусупти („безсъзнателно състояние“), а след смъртта настъпва друго състояние. В предишната строфа бе описано будуването: мъжът и жената се оженили и в продължение на сто години се наслаждавали на живота. А в този текст се говори за живота насън, защото в сънищата на Пуран̃джана се отразявало онова, което той вършел през деня. Пуран̃джана живеел със съпругата си заради сетивните удоволствия, които нощем изплували в съня му и отново му доставяли наслада, но по друг начин. Когато е уморен, човек спи много дълбоко, но когато някой богаташ е уморен, той заедно с приятелките си отива в градината, влиза в басейна и се наслаждава на компанията им. Такива са склонностите на живото същество в материалния свят. Ако не е бил възпитан като брахмача̄рӣ, човек никога не се задоволява само с една жена. Мъжът иска да се наслаждава на много жени. Дори в самия край на живота половият инстинкт е толкова силен, че и грохналият старец иска да се забавлява с млади момичета. Така заради неудържимия полов нагон живото същество все повече и повече се заплита в материалния свят.

Седемте врати на тялото, които са разположени в горната му част, са очите, ноздрите, ушите и устата. Двете подземни врати са половият орган и анусът. Царят, т.е. господарят на тялото, живото същество, използва тези врати, за да изпитва различни видове материални удоволствия. В старите индийски градове и днес ще видим останки, които говорят за обичая да се издигат градски порти, водещи в различни посоки. В миналото всяка столица била оградена с крепостни стени и според това, в каква посока отивал човек или за кой град пътувал, той излизал през определена порта. В старата част на Делхи все още има останки от крепостните стени, опасващи града, и от различните порти в тях, например Кашмирската порта, Лахорската порта и др. В Ахмедабад се намира Делхийската порта. Смисълът на това сравнение е, че живото същество иска да се наслаждава на различни материални блага, затова природата му е дала тяло с различни отверстия, които то може да използва, за да доставя удоволствие на сетивата си.

От седемте порти, разположени на повърхността (ушите, очите, ноздрите и устата), пет гледат напред и за тях се казва, че водят на изток. Те са наречени източни порти, защото да се гледа напред, означава да се вижда слънцето, а слънцето изгрява от изток. Северната и южната порта символизират ушите, а двете порти, които водят на запад, са анусът и гениталиите. Следващите текстове описват всички тези врати.

Имената Кхадьота̄ и А̄вирмукхӣ значат „светулка“ и „факел“. Това, което се има предвид, е че зрението на лявото око е по-слабо от зрението на дясното. Макар че двете очи са разположени на едно място, едното от тях вижда по-добре от другото. Царят, т.е. живото същество, използва тези две порти, за да може да вижда, но той не може да види нищо, ако не е съпровождан от приятеля си Дюма̄н. Този приятел е слънцето. Двете очи са разположени на едно място, но без слънчевата светлина не могат да виждат. Вибхра̄джитам̇ джанападам. Когато човек иска да огледа нещо много внимателно (вибхра̄джитам), той трябва да го гледа с двете си очи и с помощта на своя приятел, слънчевата светлина. Всеки е цар в своето тяло, защото може да използва различните му врати така, както желае. Но макар и много да се гордее със способността си да чува и вижда, човек все пак зависи от помощта на природата.

Двете порти, наречени Налинӣ и На̄линӣ, са ноздрите. Живото същество ги използва с помощта на различни авадхӯти, въздушни потоци, които съставляват дихателния процес. През тези порти то отива в град Саурабха, града на ароматите. С други думи, в материалния свят ноздрите с помощта на приятеля си, въздуха, се наслаждават на различните аромати. Налинӣ и На̄линӣ са двата отвора, през които човек вдишва и издишва, наслаждавайки се на ароматите.

Тук устата е наречена главната, най-важната порта. Тя има много съществена роля, защото с нея живото същество изпълнява две функции: да се храни и да говори. Човек се храни заедно с приятеля си Расагя, езика, който е способен да усеща вкуса на най-различни храни. Човек използва езика си и за да говори. Той може да говори или за материалните сетивни наслади, или за ведическото знание. Разбира се, тук става дума за материалните сетивни наслади, затова е използвана думата расагя.

С дясното си ухо човек слуша за плодоносни дейности, карма-ка̄н̣д̣ӣя. Когато изпитва желание да се наслаждава на богатствата на природата, той слуша с дясното си ухо и използва петте си сетива, за да се издигне до по-висши планетни системи, такива като Питр̣лока. Ето защо тук дясното ухо е наречено портата Питр̣хӯ.

Ушите са разположени съответно на север и на юг. Ухото, което се намира на юг, има силен слух и постоянно иска да слуша за сетивните удоволствия. А ухото, което се намира на север, човек използва, за да получи посвещение от духовен учител и да се издигне до духовния свят. Дясното ухо, т.е. южното, се нарича Питр̣хӯ, което означава, че човек го използва, за да стигне до висшите планетни системи Питр̣лока. А с лявото ухо, което се нарича Девахӯ, той слуша за още по-висши планетни системи, такива като Махарлока, Таполока и Брахмалока, или дори за най-висшите планети, планетите от духовния свят, където душата намира постоянно убежище. Това е обяснено в Бхагавад-гӣта̄ (9.25):

„Тези, които почитат полубоговете, ще се родят сред тях. Тези, които почитат прадедите, ще отидат при тях. Тези, които почитат призраци и духове, ще се родят сред тези същества, а всички, които ме обожават, ще живеят с мен“.

Обикновено хората, които искат да са щастливи и на земята, и след смъртта си, се стремят да отидат на Питр̣локите. Те трябва да използват дясното си ухо, за да слушат наставленията на Ведите. Но човек, който желае да се издигне до Таполока, Брахмалока, до планетите във Вайкун̣т̣ха или до Кр̣ш̣н̣алока, трябва да получи посвещение от духовен учител, за да може да стигне до тях.

Портата в западната част на града се наричала А̄сурӣ, защото била предназначена специално за асури. Асури са хората, които жадуват за сетивни удоволствия и имат особено силно влечение към секса. Пуран̃джана, живото същество, изпитва най-голямо удоволствие с гениталиите си. Затова царят често ходел в град Гра̄мака. Думата гра̄мя значи „задоволяване на материалните сетива“, а Гра̄мака е гнездото на похотта и разврата. Когато отивал в Гра̄мака, цар Пуран̃джана бил съпровождан от приятеля си Дурмада. Думата виш̣ая се отнася за четирите нужди на тялото: ядене, спане, съвкупление и самозащита. А думата дурмадена може да се анализира по следния начин: дур значи душ̣т̣а, „греховен“, а мада значи „безумие“. Всяко живо същество, което е в съприкосновение с материалната природа, е мада, безумно. В Према виварта се казва:

Когато някой е обсебен от духове, той обезумява. В състояние на безумие човек говори всякакви глупости. Затова, ако някой иска да се отдаде на сетивни наслади, той трябва да приеме компанията на приятел, който е дурмада, тежко болен от материализъм.

Думите а̄сурӣ на̄ма пашча̄д два̄х̣ имат и друг смисъл. Слънцето изгрява най-рано на изток, над Бенгалския залив, и постепенно се придвижва на запад. Опитът показва, че хората от Запада са по-привързани към сетивните удоволствия. Самият Чайтаня Маха̄прабху заявява това: пашчимера лока саба мӯд̣ха ана̄ча̄ра. (Чайтаня Чарита̄мр̣та, А̄ди, 10.89) Колкото по на запад отиваме, толкова по-слаби стават духовните интереси. Хората от Запада живеят противно на ведическите норми, затова са силно привързани към сетивното наслаждение. Това е потвърдено и в Бха̄гаватам: а̄сурӣ на̄ма пашча̄д два̄х̣. С други думи, хората от Запада са създали асурска, материалистична цивилизация. Затова Бог Чайтаня Маха̄прабху е искал движението за Кр̣ш̣н̣а съзнание да се разпространява и в западната част на света, така че хората, погълнати от сетивни наслади, също да се облагодетелстват от неговото учение.

Тук става дума за ануса. Той е разположен на запад от очите, носа и ушите. Душата използва тази порта в мига на смъртта. Когато се разделя с тялото си, обикновеното живо същество го напуска през ануса. Ето защо този процес е болезнен. Човек чувства болка и когато трябва да се изходи. Приятелят, който съпровожда живото същество през тази порта, се нарича Лубдхака, „лакомия“. Лакомията е причина хората да преяждат, затова по-късно, когато се изхождат, те изпитват болка. Ако човек се изхожда нормално, значи е здрав. Нирр̣ти означава „вратата на болката“.

В този текст става дума за ръцете и краката на живото същество. Краката са слепи и не говорят. Ако човек разчита само на краката си, за да го водят нанякъде, той скоро ще падне в някоя дупка или ще се блъсне в нещо. С други думи, той излага живота си на опасност, ако се оставя да го водят слепите му крака.

Краката и ръцете играят важна роля като деятелни сетива, но не могат да виждат. С други думи, по тях няма отвори. По главата има много отвори – две очи, две ноздри, две уши и уста, но надолу, по ръцете и по краката, няма отвори. Затова краката и ръцете са наречени андха, слепи. Въпреки че живото същество има много отвори по тялото си, то е принудено да действа с помощта на ръцете и дланите си. То притежава много други сетива, но когато иска да отиде някъде, да направи нещо или да пипне нещо, се налага да използва слепите си крака и ръце.

Според Ведите душата се намира в сърцето. Хр̣дй аям а̄тма̄ пратиш̣т̣хитах̣ – душата се намира в сърцето. Но когато е обусловена от материята, душата е забулена от трите материални гун̣и – добро, страст и невежество, – които въздействат върху сърцето. Например, когато е под влияние на доброто, човек е щастлив; когато е под влияние на страстта, постига удоволствие чрез сетивното наслаждение; а когато е под влияние на невежеството, се чувства объркан. Това са дейности на ума, протичащи на равнището на мисленето, усещането и желаенето.

Когато живото същество е заобиколено от съпруга, деца и дом, то действа на ментално равнище. Понякога е щастливо и удовлетворено, друг път е недоволно и объркано. Състоянието на обърканост се нарича моха, илюзия. Под илюзията, създавана от идеята за общество, приятелство, любов, национална идентичност и семейни традиции живото същество си мисли, че тези неща го закрилят. То не знае, че след смъртта неминуемо ще попадне в ръцете на непобедимата материална природа, която в зависимост от дейностите му в настоящето ще го принуди да се въплъти в определен вид тяло. И това тяло може дори да не е човешко. Следователно чувството на сигурност, което живото същество изпитва, окръжено от общество, приятели и семейство, е просто илюзия. Всички живи същества, затворени в различни материални тела, са във властта на илюзията, създавана от сегашните им дейности в търсене на сетивни наслади. Така те забравят истинския си дълг – да се върнат вкъщи, обратно при Бога.

Който няма Кр̣ш̣н̣а съзнание, е във властта на илюзията. Привидното щастие и удоволствие, изпитвани от материални неща, също са илюзорни. Нито обществото, нито приятелството и любовта, нито нещо друго може да спаси човека от натиска на външната енергия – от раждането, смъртта, болестите и старостта. Невероятно трудно е да бъде изтръгнато дори едно-единствено живо същество от тази илюзия. Затова Бог Кр̣ш̣н̣а казва в Бхагавад-гӣта̄ (7.14):

„Тази моя божествена енергия, състояща се от трите гун̣и на материалната природа, се преодолява трудно. Но тези, които ми се отдадат, лесно ще я превъзмогнат“. С други думи, докато не се предаде напълно в лотосовите нозе на Кр̣ш̣н̣а, човек не може да се освободи от властта на трите гун̣и на материалната природа.

Когато живото същество потъне в такава илюзия, че се озове изцяло във властта на жена си, т.е. на материалната интелигентност, то е принудено да я удовлетворява и да действа така, както тя заповяда. В различни ша̄стри се казва, че за да си спести неприятности, мъжът трябва да купува на жена си бижута и послушно да следва нарежданията ѝ, за да може тя винаги да е доволна. Тогава семейният живот тече гладко. В името на собствения си интерес и спокойствие мъжът трябва да прави всичко необходимо жена му да е доволна. Превърнал се в неин слуга, той трябва да изпълнява всичките ѝ желания. Така човек се заробва все повече. В Бенгал се казва, че който стане послушен слуга на жена си, се прощава с доброто си име, но ако не направи това, в семейния му живот няма мир. Ето защо на Запад хората се развеждат, а в източните страни, например в Индия, живеят отделно. В наши дни този проблем стои толкова остро, че неотдавна дори в Индия влезе в сила закон за разводите. Да попадне човек във властта на жена си, е все едно умът, който, разположен в сърцето, действа, мисли, чувства и желае, да попадне под контрола на материалната интелигентност. Робувайки на измислени идеи и схващания, човек създава деца със съпругата си и се обвързва с най-различни материални дейности.

Душата се намира в ума, а умът се управлява от интелигентността. Живото същество вътре в сърцето се подчинява на интелигентността. В тази строфа царицата е олицетворение на интелигентността. Намирайки се във властта на ума, душата следва материалната интелигентност досущ както царят следвал царицата си. Следователно причина за робството на живото същество е материалната му интелигентност. За да се избави от това робство, то трябва възстанови духовната си интелигентност.

От разказите за живота на Маха̄ра̄джа Амбарӣш̣а узнаваме, че този велик цар първо съсредоточил ума си върху лотосовите нозе на Кр̣ш̣н̣а. Така той пречистил интелигентността си. Но Маха̄ра̄джа Амбарӣш̣а използвал и другите си сетива в служба на Бога. С очите си гледал мӯртите в храма, украсени с цветя, с обонянието си вдъхвал аромата на тези цветя, а с краката си отивал в храма на Бога. С ръцете си той чистел храма, ушите си използвал, за да слуша за Кр̣ш̣н̣а, а с езика си царят говорел за Кр̣ш̣н̣а или ядял праса̄д – храна, предложена на мӯртите. Материалистите, които са изцяло във властта на материалната интелигентност, не могат да извършват подобни дейности. Така, съзнателно или неволно, те се подчиняват на внушенията на материалната интелигентност. За това ще стане дума в следващата строфа.

Важно значение в тази строфа има думата випралабдхах̣. ви значи „особено много“, а думата пралабдха – „пленен“. Просто за да удовлетвори желанията си, царят се оженил за девойката и така бил изигран от материалната енергия. Макар да не желаел това, той бил като дресирано животно в ръцете на материалната интелигентност. Царят танцувал според желанията на царицата, както маймуната танцува по заповед на господаря си. В Шрӣмад Бха̄гаватам (5.5.2) се казва: махат-сева̄м̇ два̄рам а̄хур вимуктех̣ – пред този, който общува със свята личност, с предан на Бога, се открива пътят към освобождението. Но ако човек общува с жени или с хора, прекалено привързани към жените, той си разчиства път към материалното робство.

С две думи, за да напредва духовно, човек трябва да се откаже от общуването с жени. Това е смисълът на сання̄са, живота в отречение от света. Но преди да приеме сання̄са, т.е. преди напълно да се откаже от материалния свят, човек трябва да се научи да се въздържа от непозволен секс. Всъщност между позволения и непозволения секс няма особена разлика, просто непозволеният секс все повече и повече поробва човека. А този, който води само позволен, регулиран полов живот, с течение на времето може напълно да се откаже от секса и от общуването с жени. Тогава той много лесно ще напредва към духовното съвършенство.

В тази глава На̄рада Муни показва как човек може изцяло да се зароби, като общува с обичната си съпруга. Влечението, което човек изпитва към жена си, е всъщност влечение към материалните гун̣и. Който изпитва влечение към гун̣ата на невежеството, се намира на най-ниската степен на духовно развитие. В по-добро положение е оня, който е привлечен от гун̣ата на доброто. Често виждаме, че хората на равнището на материалното добро изпитват влечение към натрупването на знания. Това, разбира се, е преимущество, защото знанието предразполага към предано служене. Човек не може да напредва в преданото служене, докато не се издигне до знанието, до равнището брахма-бхӯта. Както Кр̣ш̣н̣а заявява в Бхагавад-гӣта̄ (18.54):

„Така трансцендентално установен, човек бързо осъзнава Върховния Брахман и става истински щастлив. Никога не скърби, нито желае да притежава нещо; отнася се еднакво към всяко живо същество. В това състояние той постига чисто предано служене на мен“.

Притежаването на знание е огромно предимство, защото знанието е средството, чрез което човек може да стигне до етапа на преданото служене. Но ако някой се заеме непосредствено с предано служене, той получава знание, без да полага нарочни усилия за това. В Шрӣмад Бха̄гаватам (1.2.7) е казано:

Преданото служене само по себе си открива пред човека знанието за материалното битие. Този, който е достатъчно умен, веднага се отърсва от привързаностите към т. нар. общество, семейство, любими и прочее. Докато сме привързани към обществото, семейството и любовта от материалния свят, не може да имаме знание, нито пък да отдаваме предано служене. Но когато човек се заеме непосредствено с предано служене, той постига и знание, и непривързаност. Така той достига крайната цел на живота.