Шрӣмад Бха̄гаватам 4.25.26

Първият афоризъм на Веда̄нта сӯтра гласи: атха̄то брахма-джигя̄са̄. Живото същество, което е получило човешко тяло, е длъжно да си задава много въпроси. В по-низшите биологични форми интелигентността не надхвърля рамките на елементарните жизнени потребности – ядене, спане, размножаване и самозащита. Единствената грижа на кучетата, котките и тигрите е да намерят храна и място за спане, да се защитят от врага и да се съвкупляват. Но човекът притежава достатъчно разум, за да се запита кой е той, защо е дошъл на този свят, какъв е дългът му, на кого принадлежи върховната власт, каква е разликата между мъртвата материя и живото същество и т.н. Има много въпроси, на които човекът може да търси отговор, и ако наистина е интелигентен, той ще се стреми да узнае кой е първоизточникът на всичко: атха̄то-брахма джигя̄са̄. Във всяка форма на съществуване живото същество има определено количество разум, но когато получи човешко тяло, то трябва да използва разума си, за да разбере своята духовна природа. Само такъв интелект може да бъде наречен човешки. Казва се, че който мисли само за тялото си, не е по-добър от животно. В Бхагавад-гӣта̄ (15.15) Шрӣ Кр̣ш̣н̣а говори: сарвася ча̄хам̇ хр̣ди саннивиш̣т̣о маттах̣ смр̣тир гя̄нам апоханам̇ ча – „Аз съм в сърцето на всекиго и от мен идват паметта, знанието и забравата“. Когато е в тяло на животно, душата напълно забравя отношенията си с Бога. Това е апоханам, забравата. Но човекът има по-високоразвито съзнание, което му дава възможност да разбере отношенията си с Бога. Той трябва да използва предоставения му разум, за да намери отговор на същите тези въпроси, които Пуран̃джана, живото същество, задал на непознатата девойка: откъде е дошла, с какво е заета, с каква цел се намира тук и пр. Това са въпроси, свързани с а̄тма-таттва, духовното себепознание. И така, ако човек не се стреми да опознае истинската си природа, той по нищо не се различава от животното.