Бхагавад-гӣта̄ такава, каквато е 2.20

По своите качества безкрайно малката, отделена от Върховния Дух частица, е еднаква с Върховния. Тя не се променя като материалното тяло. Понякога душата е наричана неизменна, кӯт̣а-стха. Тялото е подложено на шест вида промени. То се ражда от майчината утроба, съществува известно време, расте, възпроизвежда се, постепенно запада и накрая потъва в небитието. Душата не е подложена на промени. Тя е неродена, но понеже приема материално тяло, изглежда, като че ли се ражда заедно с тялото. Душата се появява в него, но нито се ражда, нито умира. Там, където има раждане, има и смърт. И тъй като душата не се ражда, следователно за нея няма минало, настояще и бъдеще. Тя е вечна, винаги съществуваща и изначална – в историята няма и следа от възникването ѝ. Под влияние на материалната представа ние се опитваме да проследим нейното минало. За разлика от тялото душата никога не остарява. Ето защо така наречените старци понякога се чувстват като деца и юноши. Промените на тялото не засягат душата. Душата не изгнива като дървото или нещо друго материално. Тя не създава и странични продукти. Рожбите на тялото – децата – също са самостоятелни индивидуални души; ние ги възприемаме като наши деца само защото са свързани с тялото ни. Тялото се развива благодарение на присъствието на душата, но тя самата не създава поколение, нито се променя. Тоест, душата е свободна от шестте промени на тялото.

В Кат̣ха Упаниш̣ад (1.2.18) откриваме аналогичен стих:

Смисълът е същият като в Бхагавад-гӣта̄, но тук е употребена една особена дума, випашчит, която означава „учен“ или „притежаващ знание“.

Душата е изпълнена със знание, с други думи, тя винаги притежава съзнание. Следователно съзнанието е признак на душата. Дори ако не открива душата в сърцето, където тя пребивава, човек все пак може да усети съществуването ѝ от присъствието на съзнание. Понякога не виждаме слънцето, защото небето е покрито с облаци или по някоя друга причина, но виждаме светлината му и затова сме убедени, че в момента е ден. Щом като рано сутрин небето просветлее, разбираме, че слънцето се е появило. По същия начин, щом някое тяло – независимо човешко или животинско – има съзнание, усещаме присъствието на душата. Но съзнанието на душата е различно от съзнанието на Върховния, защото върховното съзнание е вездесъщо – то познава миналото, настоящето и бъдещето. За индивидуалната душа е присъща забравата. Когато забрави истинската си природа, тя получава знание и просветление от висшите уроци на Кр̣ш̣н̣а. А самият Кр̣ш̣н̣а не е като забравящата душа. В противен случай неговите наставления в Бхагавад-гӣта̄ нямаше да имат смисъл.

Има два типа души: съвсем малката душа-частица (ан̣у-а̄тма̄) и Свръхдушата (вибху-а̄тма̄). Това се потвърждава и в Кат̣ха Упаниш̣ад (1.2.20) по следния начин:

„Както Свръхдушата (Парама̄тма̄), така и индивидуалната душа (джӣва̄тма̄) се намират на едно и също дърво – тялото на живото същество, вътре в самото му сърце. Но само този, който се освободи от всички материални желания и скърби, може по милостта на Върховния да разбере величието на душата.“ Както ще узнаем от следващите глави, Кр̣ш̣н̣а е източникът на Свръхдушата, а Арджуна е индивидуална душа, забравила истинската си природа; затова той се нуждае от наставленията на Кр̣ш̣н̣а или на негов авторитетен представител (духовен учител).