Деянията на Прачета̄сите

В началото на своя разказ Маитрея Р̣ш̣и говори за деянията на синовете на Пра̄чӣнабархи. Младите принцове отишли на брега на едно огромно езеро, подобно на океана, и там имали щастието да срещнат Шива, от когото научили, че може да удовлетворят Върховната Божествена Личност, като пеят песните, съчинени от него. През това време На̄рада посетил баща им, цар Пра̄чӣнабархи, и недоволен от привързаността му към плодоносните дейности, милостиво му дал наставления под формата на алегоричния разказ за цар Пуран̃джана. Сега Видура отново искал да чуе за синовете на цар Пра̄чӣнабархи, като бил особено любопитен да научи какво постигнали те, удовлетворявайки Върховната Божествена Личност. Тук много важни са думите сиддхим а̄пух̣ – „постигнали съвършенство“. В Бхагавад-гӣта̄ (7.3) Бог Кр̣ш̣н̣а казва: мануш̣я̄н̣а̄м̇ сахасреш̣у кашчид ятати сиддхайе – сред милионите и милиони хора единици са тези, които биха искали да узнаят как да постигнат духовен успех. За най-висшия успех се говори и в Бхагавад-гӣта̄ (8.15):

„След като ме достигнат, великите души, преданите йогӣ, никога повече не се връщат в този временен, пълен със страдания свят, защото са постигнали висшето съвършенство“. А кое е най-висшето съвършенство? Отговор на този въпрос намираме в дадената строфа. Най-висшето съвършенство е да се върнем у дома, при Бога, защото тогава няма да сме принудени отново да идваме в материалния свят и да се преселваме от тяло в тяло в съня, наречен материално съществуване. По милостта на Шива Прачета̄сите наистина постигнали съвършенство и се върнали вкъщи, при Бога, след като достатъчно се наслаждавали на материалните удоволствия. В тази глава Маитрея ще разкаже на Видура как станало всичко това.

В сегашния си живот или в някой друг, на тази планета или на някоя друга, живото същество среща всички видове материално щастие. То броди из материалната вселена в най-различни форми на живот и попада на най-различни планетни системи. Щастието и страданието, които изпитва в сегашния си живот, се наричат иха, а тези, които го очакват в следващите му животи, се наричат паратра.

Маха̄дева (Шива) е един от великите полубогове в материалния свят. Благословиите, с които той дарява обикновените хора, им носят материално щастие. Дурга̄, богинята, управляваща материалния свят, е подчинена на Маха̄дева, Гириша. Ето защо Маха̄дева може да дари всекиго с всякакъв вид материално щастие. Повечето хора стават поклонници на Гириша, за да постигнат материално щастие, но Прачета̄сите срещнали Гириша по волята на провидението. Той им наредил да се покланят на Бога, Върховната Личност, и лично му отправил молитва. Както се посочва в предишната строфа (рудра-гӣтена), просто като повтаряли молитвите на Шива към Виш̣н̣у, Прачета̄сите постигнали духовния свят. Понякога преданите имат желание да се наслаждават и на материално щастие, затова Върховната Божествена Личност прави така, че преди окончателно да влязат в духовното царство, те получават възможност да се наслаждават на материалния свят. Например преданият може да отиде на някоя райска планета, такава като Джаналока, Махарлока, Таполока, Сиддхалока и пр. Чистият предан обаче не се стреми към материално щастие, затова той заминава направо за Вайкун̣т̣халока, която тук е наречена парам. В тази строфа Видура пита Маитрея, ученика на Бр̣хаспати, за различните постижения на Прачета̄сите.

Човек може да отправя свои собствени молитви към Върховната Божествена Личност, но ако повтаря молитвите, съчинени от велики предани като Шива и Брахма̄, с други думи, ако следва примера на великите личности, той много лесно може да удовлетвори Върховната Божествена Личност. Така например, ние понякога повтаряме следната мантра от Брахма сам̇хита̄ (5.29):

„Обожавам Говинда, предвечния Бог и първия прародител, който в обители, изградени от скъпоценни камъни с духовна природа и заобиколени от милиони дървета на желанията, се грижи за крави, изпълняващи всички молби. Там с огромна обич и преклонение постоянно му служат стотици хиляди лакш̣мӣ, или гопӣ“. Тази молитва е била произнесена от Брахма̄, затова, като я повтаряме, ние следваме примера, оставен от него. Това е най-лесният начин да удовлетворим Върховната Божествена Личност. Чистият предан не се опитва да стигне до Върховния Бог директно. Най-висшето поклонение на Бога е това, което се извършва с посредничеството на ученическата последователност от предани. И така, Прачета̄сите започнали да повтарят молитвите, които Шива отправил към Върховната Божествена Личност, и благодарение на това успели да удовлетворят Върховния Бог.

В тази строфа Върховната Божествена Личност е наречена пуран̃джана. Според Мадхва̄ча̄ря живото същество се нарича пуран̃джана, защото е дошло в материалния свят и под влияние на трите гун̣и на материалната природа е принудено да живее в него. Богът, Върховната Личност, създава материалния свят (пура) и също остава в него. Ан̣д̣а̄нтара-стха-парама̄н̣у-чая̄нтара-стхам. Върховният Бог влиза в сърцето на живото същество и във всеки един атом. Ето защо и живото същество, и Върховният Бог се наричат пуран̃джана. Живото същество пуран̃джана е подчинено на върховния пуран̃джана и затова дълг на подчинения пуран̃джана е да задоволява върховния пуран̃джана. Това означава предано служене. Рудра, Шива, е първият а̄ча̄ря от ваиш̣н̣авската сампрада̄я, наречена Рудра-сампрада̄я. С думата рудра-гӣтена се посочва, че като следвали ученическата последователност на Рудра, Прачета̄сите постигнали духовно съвършенство.

Живот на сурови лишения в продължение на десет хиляди години не изглежда много приятно занимание. И въпреки това преданите, които искат да постигнат духовно съвършенство, се подлагат на такъв аскетизъм, за да спечелят благосклонността на Върховната Божествена Личност. В ония времена животът бил изключително дълъг и хората имали възможност да се подлагат на аскетизъм в продължение на хилядолетия. Твърди се, че Ва̄лмӣки, авторът на Ра̄ма̄ян̣а, приел отречението да медитира в продължение на шейсет хиляди години. Богът, Върховната Личност, оценил аскетизма на Прачета̄сите и затова накрая се явил пред тях в очарователния си облик. Щом видели Върховния, те изпитали дълбоко удовлетворение и забравили за предишните си мъчения. В материалния свят човек чувства огромно задоволство, когато тежкият му труд се увенчае с успех. По същия начин и преданият забравя за всичките си мъки и усилия, щом зърне Върховната Божествена Личност. Дхрува Маха̄ра̄джа бил едва петгодишен, но се подложил на суров аскетизъм, като ядял само сухи листа и пиел само вода. Така след шест месеца той успял да види Върховната Божествена Личност лице в лице. Когато съзрял Бога, Дхрува забравил за всичките си лишения и промълвил: сва̄мин кр̣та̄ртхо 'сми: „Скъпи Господи, аз съм напълно доволен“.

Разбира се, подобен аскетизъм бил възможен в Сатя юга, Два̄пара юга и Трета̄ юга, но не и днес, в епохата на Кали. Сега човек може да постигне същите резултати просто като повтаря маха̄-мантрата Харе Кр̣ш̣н̣а. Хората от тази епоха са изключително деградирали, затова Богът великодушно им предоставя най-лесния метод. Като повтарят мантрата Харе Кр̣ш̣н̣а, те могат да постигнат същите резултати. Но както е казал Чайтаня Маха̄прабху, ние сме толкова злочести, че не изпитваме и най-малко влечение към повтарянето на святите имена: Харе Кр̣ш̣н̣а, Харе Кр̣ш̣н̣а, Кр̣ш̣н̣а Кр̣ш̣н̣а, Харе Харе / Харе Ра̄ма, Харе Ра̄ма, Ра̄ма Ра̄ма, Харе Харе.

В Чайтаня чарита̄мр̣та (Мадхя, 22.31) се казва:

Богът е като сияйното слънце. Затова там, където е Върховната Божествена Личност, не може да има мрак и невежество. Тъмната вселена се осветява от Слънцето, но Слънцето и Луната само отразяват сиянието, което се излъчва от тялото на Върховния Бог. В Бхагавад-гӣта̄ (7.8) Богът казва: прабха̄сми шаши-сӯряйох̣ – „Аз съм енергията, с която Слънцето и Луната осветяват всичко наоколо“. Следователно източник на всеки живот е сиянието, излъчващо се от тялото на Върховната Божествена Личност. Това е потвърдено и в Брахма сам̇хита̄: яся прабха̄ прабхавато джагад-ан̣д̣а-кот̣и. Озарено от сиянието, което се излъчва от тялото на Върховната Божествена Личност, всичко съществуващо се освобождава от мрака.

Когато се явява като Виш̣н̣у, Богът обикновено има четири ръце, в които държи четири символа (раковина, диск, боздуган и лотосов цвят). В тази строфа обаче Бог Виш̣н̣у е описан с осем ръце, в които държи осем оръжия. Според Вӣрара̄гхава А̄ча̄ря раковината и лотосът също се считат за оръжия. Богът е върховният повелител и всичко, което е в неговата ръка, може да бъде смятано за оръжие. В четири от ръцете си Той държи изброените по-горе четири вида оръжия, а в останалите си ръце има стрела, лък, тризъбец и змия. Шрӣ Вӣрара̄гхава А̄ча̄ря изброява осемте оръжия като шан̇кха, чакра, гада̄, падма, ша̄рн̇га, шара и т.н.

Царят винаги е съпровождан от своите министри, секретари и военачалници. Така и Бог Виш̣н̣у винаги е съпътстван от придружителите си – полубоговете, великите мъдреци, святите личности и т.н. Той никога не е сам. Това напълно изключва възможността Богът да е аморфен или безличностен. Той винаги е такъв, какъвто е – Върховната Божествена Личност – и неговите придружители също са личности. От описанието в тази строфа се вижда, че Гаруд̣а е от планетата Киннара. Нейните обитатели изглеждат досущ като Гаруд̣а. Те имат човешки тела, но с криле. Думата гӣта-кӣртих̣ посочва, че обитателите на Киннаралока са много изкусни в изпълняването на песни за възхвала на Бога. В Брахма сам̇хита̄ е казано: джагад-ан̣д̣а-кот̣и-кот̣иш̣в ашеш̣а-васудха̄ди-вибхӯти-биннам. Във всяка вселена има различни планети и всяка планета се отличава със свои специфични особености. От казаното в тази строфа разбираме, че обитателите на Киннаралока летят с помощта на крилете си. Съществува обаче планета, наречена Сиддхалока, чиито жители могат да летят без криле. И така, всяка планета си има свои неповторими особености, които я отличават от останалите планети. Творението, създадено от Върховната Божествена Личност, е прекрасно със своето многообразие.

В тази строфа много важно значение има думата а̄дях̣. Върховната Божествена Личност е първоизточникът дори на Парама̄тма̄ и Брахман. В Бхагавад-гӣта̄ (14.27) се утвърждава: брахман̣о хи пратиш̣т̣ха̄хам – Абсолютната Истина води началото си не от безличностния Брахман, а от изначалната Божествена Личност, Кр̣ш̣н̣а. Когато осъзнал величието на Кр̣ш̣н̣а, Арджуна се обърнал към него със следните думи:

„Ти си Върховната Божествена Личност, крайното убежище, най-чистият, Абсолютната Истина. Ти си вечната изначална личност; трансцендентален, нероден и най-велик“ (Бхагавад-гӣта̄, 10.12).

В Брахма сам̇хита̄ също се казва: ана̄дир а̄дир говиндах̣ сарва-ка̄ран̣а-ка̄ран̣ам – „Върховният Бог няма причина (ана̄ди), Той сам е причината на всички причини“. А във Веда̄нта сӯтра откриваме: джанма̄дй ася ятах̣ – „Абсолютната Истина е тази, от която произлиза всичко“. Абсолютната Истина бива наричана а̄ди-пуруш̣а. Следователно тя не е безличностна, тя е личност.

Всички синове на цар Пра̄чӣнабархиш̣ат били обединени от дейностите в Кр̣ш̣н̣а съзнание, затова Богът останал много доволен от тях. Те били различни индивидуални души, но трансценденталното служене за Бога ги обединявало. Единството на обусловените души, които се опитват да служат на Бога, за да го удовлетворят, е единственото реално единство. Такова единство не може да съществува в материалния свят. Формално хората може да се съюзяват, но всеки от тях има своите интереси. Всяка страна от Организацията на обединените нации си има свои национални интереси и тесни амбиции, затова действително единство между тях е невъзможно. В материалния свят склонността към индивидуализъм и разединение е толкова силна, та понякога изглежда, че няма единство дори сред хората в Кр̣ш̣н̣а съзнание, тъй като те споделят различни мнения и имат склонности към материални неща. Всъщност в Кр̣ш̣н̣а съзнание не може да има две мнения. Целта на всички е само една: да служим на Кр̣ш̣н̣а с всичките си способности. Ако в процеса на преданото служене възникват разногласия, те трябва да бъдат смятани за духовни. Никакви обстоятелства не могат да разединят тези, които действително са заети в предано служене на Върховната Божествена Личност. Както се вижда от настоящата строфа, това доставя голяма радост на Върховния Бог и предизвиква у него желание да дари преданите си с всевъзможни блага. От думите му личи, че Той е готов да излее върху синовете на цар Пра̄чӣнабархиш̣ат всички благословии.

Да се сдобием с истински разум, означава да се върнем вкъщи, при Бога. Бхагавад-гӣта̄ (10.10) утвърждава това по следния начин:

„На тези, които постоянно ми служат с любов, Аз давам разбирането, чрез което да дойдат при мен“.

Хората, които се молят на Бога да им изпълни желанията, трябва да знаят, че всичките им желания ще бъдат осъществени по най-съвършен начин, ако те се върнат вкъщи, обратно при Бога. В тази строфа се казва, че който помни деянията на Прачета̄сите, синовете на цар Пра̄чӣнабархиш̣ат, ще бъде спасен от Бога и ще получи благословиите му. Тогава какво да кажем за самите синове на цар Пра̄чӣнабархиш̣ат, които били лично и непосредствено свързани с Върховния Бог? Такава е системата на парампара̄ – ако следва примера на а̄ча̄риите, човек ще постигне същото благо като предшествениците си. Който следва заключенията, до които стигнал Арджуна, той слуша Бхагавад-гӣта̄ от устата на самата Върховна Божествена Личност. Да следваме примера на Арджуна, който чул Бхагавад-гӣта̄ непосредствено от Върховния Бог, е все едно да слушаме Бхагавад-гӣта̄ от самия Върховен. Невежи хора понякога възразяват, че понеже сега Кр̣ш̣н̣а не е тук, няма как да получим наставления лично от него. Те не разбират, че няма значение дали човек чете Бхагавад-гӣта̄ или я слуша лично от Бога, стига да я приема такава, каквато е, т.е. както е била изговорена от Върховния. Но ако някой иска да разбере Бхагавад-гӣта̄, като я интерпретира по свой собствен, несъвършен начин, той никога няма да проникне в нейните тайни, дори ако от материална гледна точка е знаменит учен.

Понеже е неразделна частица от Върховната Божествена Личност, всяко живо същество има някаква независимост, макар и много нищожна. Неразумните хора понякога питат: ако всички са подвластни на Върховната Божествена Личност, тогава защо някои страдат? Благодарение на малката независимост, с която разполага, живото същество може да избере дали да се подчинява или да не се подчинява на волята на Върховния Бог. Когато изпълнява заповедите на Върховния, то е щастливо. Когато не ги изпълнява, става нещастно. Следователно живото същество само е причина за своето щастие или нещастие. Върховният Бог не налага никому нито едното, нито другото. Прачета̄сите заслужили похвалите на Върховния с това, че добросъвестно изпълнили нарежданията на баща си. И така, Богът благословил синовете на цар Пра̄чӣнабархиш̣ат, защото те се подчинили на бащината си воля.

Както ще стане ясно от следващия текст, Прачета̄сите щели да се оженят за дъщерята на великия мъдрец Кан̣д̣у. Името на сина им щяло да бъде Вишрута и с благонравието си той щял да прослави своите родители. Всъщност той щял да бъде по-велик дори и от Брахма̄. Знаменитият политик Ча̄н̣акя казва, че цветовете на доброто дърво изпълват с благоуханието си цялата гора. По същия начин, добрият син разнася по света славата на цялото си семейство. Кр̣ш̣н̣а се родил в рода на Я̄давите и затова тяхната династия станала прочута из целия свят.

Всеки път, когато някой велик мъдрец започне да се подлага на аскетизъм и лишения, за да постигне материално могъщество, Индра, царят на небесата, се изпълва със завист. Всички полубогове играят отговорни роли в управлението на вселената и притежават огромен запас от благочестиви дела. Макар че са обикновени живи същества, те са получили правото да заемат влиятелни постове, като тези на Брахма̄, Индра, Чандра и Варун̣а. Природата на материалния свят е такава, че дори Индра, царят на рая, започва силно да се тревожи, когато някой велик мъдрец се подлага на сурови лишения. Този свят е пълен с толкова завист, че всеки се страхува от ближния си. Всеки бизнесмен се бои от съдружниците си, защото материалният свят е поле за изява на зложелателни хора, дошли тук от желание да съперничат на величието на Върховната Божествена Личност. Ето защо Индра истински се боял от суровия аскетизъм на великия мъдрец Кан̣д̣у и изпратил Прамлоча̄ да попречи на този мъдрец в изпълнението на неговите обети и да сложи край на аскетичния му живот. Нещо подобно се случило и с Вишва̄митра. В ша̄стрите са описани и други епизоди, от които ясно се вижда, че Индра открай време е бил завистлив. Когато цар Пр̣тху извършвал различни жертвоприношения, които щели да затъмнят славата на Индра, тогава Индра, изпълнен със завист, попречил на царя да ги завърши. За това говорихме в предишните глави. И така, Индра успял да наруши обета на великия мъдрец Кан̣д̣у – мъдрецът бил омагьосан от красивата небесна куртизанка Прамлоча̄ и заченал с нея момиче, за което в тази строфа се казва, че било прелестно и лотосооко. След като успешно изпълнила мисията си, Прамлоча̄ оставила новороденото на грижите на дърветата и се върнала на райските планети. За щастие, дърветата приели детето и се съгласили да го отгледат.

Апсара̄та оставила детето си на дърветата, но те не можели да се грижат за него както трябва и затова го предали на Чандра, владетеля на Луната. Когато видял, че момиченцето е гладно, той пъхнал в устата му пръста си, за да накърми детето.

Прачета̄сите не само че били велики предани на Върховната Божествена Личност, но и покорно изпълнявали заповедите на баща си. Ето защо Богът ги помолил да се оженят за дъщерята на Прамлоча̄.

Според ведическите морални норми мъжът може да има няколко съпруги, но на жената не е позволено да има много съпрузи. Понякога обаче се случва и жената да има повече от един съпруг. Драупадӣ например била омъжена едновременно за петимата братя Па̄н̣д̣ави. Така и в дадения случай Богът, Върховната Личност, наредил на всички синове на цар Пра̄чӣнабархиш̣ат да се оженят за дъщерята на великия мъдрец Кан̣д̣у и Прамлоча̄. Само в много редки случаи на някоя девойка може да се разреши да има едновременно няколко съпрузи, ако е способна да се отнася еднакво към тях. Това не е по възможностите на обикновените жени. Само надарените с изключителни достойнства и добродетели може да получат разрешение да сключат брак с повече от един мъж. В сегашната епохата на Кали трудно ще открием такива уравновесени, безпристрастни жени. Ето защо в писанията се казва: калау пан̃ча виварджайет. В днешната епоха е забранено жената да сключва брак с брата на своя съпруг. Този обичай и до ден-днешен се следва в някои от планинските райони на Индия. Богът казва: апр̣тхаг-дхарма-шӣлеям̇ бхӯя̄т патнй арпита̄шая̄. С благословията на Върховния всичко става възможно. Богът дал на девойката личната си благословия, за да може да бъде еднакво предана на всичките братя. Изразът апр̣тхаг-дхарма означава „предписани задължения, които имат една цел“ и се среща в Бхагавад-гӣта̄. Бхагавад-гӣта̄ има три главни раздела: карма йога, гя̄на йога и бхакти йога. Думата йога значи „дейност в името на Върховната Божествена Личност“. Бхагавад-гӣта̄ (3.9) утвърждава:

„Дейността трябва да се извършва като жертвоприношение за Бог Виш̣н̣у; иначе тя става причина за робство в този материален свят. Затова, о, сине на Кунтӣ, изпълнявай предписания си дълг за удовлетворение на Виш̣н̣у – така ще станеш завинаги свободен“.

Човек може да работи според задълженията, които са му отредени, с единствената цел да удовлетвори ягя-пуруш̣а, Върховната Божествена Личност. Такъв начин на действие се нарича апр̣тхаг-дхарма. Различните части на тялото може да изпълняват различни функции, но крайната цел на техните дейности е една – да поддържат съществуването на цялото тяло. По същия начин и ние, ако работим за удоволствието на Върховната Божествена Личност, ще открием, че задоволяваме и всички останали. Трябва да следваме примера на Прачета̄сите, чиято единствена цел била да доставят удоволствие на Върховния Бог. Това се нарича апр̣тхаг-дхарма. В Бхагавад-гӣта̄ (18.66) се казва: сарва-дхарма̄н паритяджя ма̄м екам̇ шаран̣ам̇ враджа – „Остави всички религии и просто ми се предай“. Така ни съветва Бог Кр̣ш̣н̣а. Единственото, към което трябва да се стремим, е да действаме в Кр̣ш̣н̣а съзнание, за да доставим радост на Бога. Това е истинското единство, апр̣тхаг-дхарма.

Продължителността на живота, която Върховната Божествена Личност отредила на Прачета̄сите, е изчислена според летоброенето във висшите планетни системи. Казва се, че шест земни месеца се равняват на дванайсет часа на висшите планетни системи. Трийсет такива дни образуват един месец, а дванайсет месеца се равняват на една година. И така, на Прачета̄сите им била дадена възможност да се наслаждават на всевъзможни материални блага в продължение на един милион години по летоброенето на висшите планетни системи. Това е изключително дълъг живот, но по милостта на Бога Прачета̄сите били дарени също така и с неувяхваща телесна сила. Човек, който иска да живее дълго в материалния свят, е принуден да се сблъска с трудностите на старостта, немощта и много други нещастия. Но Прачета̄сите били дарени с всички физически сили, за да се наслаждават в пълна степен на материалните удоволствия. Върховният Бог им предоставил това рядко срещано преимущество, за да може те да продължат да му отдават предано служене. Това ще бъде обяснено в следващата строфа.

По милостта на Бога Прачета̄сите получили особени привилегии. Макар че щели да живеят милиони години, наслаждавайки се на материални блага, те нямало да се отклонят от трансценденталното любовно служене за Бога. Погълнати изцяло от преданото служене, Прачета̄сите щели да се освободят от всички материални привързаности. Привързаността към материалното е изключително силна. През целия си живот материалистите полагат усилия да се сдобият със земя, пари, приятели, общество, любов и т.н. А след телесната смърт те искат да се наслаждават на райските планети. Но ако човек отдава предано служене, той се освобождава от привързаността към материалните удоволствия или страдания. В материалния свят който се издигне до висшите планетни системи, се наслаждава на всевъзможни материални блага, а който деградира до низшите планети, води адско съществуване. Преданият обаче е трансцендентален и към райските, и към адските условия на живот. В Бхагавад-гӣта̄ (14.26) неговото положение се характеризира по следния начин:

„Този, който е изцяло зает с предано служене, устойчив при всякакви обстоятелства, веднага се издига над гун̣ите на материалната природа и достига нивото на Брахман“.

Преданият винаги се намира на равнището Брахман. Материалното щастие и нещастие не оказват влияние върху него. Когато твърдо е поел по пътя на преданото служене и е напълно освободен от материални привързаности, т.е. не е замърсен от влиянието на материалните гун̣и, той получава правото да се върне вкъщи, при Бога. Макар че по специалната благословия на Бога Прачета̄сите щели да се наслаждават на материални удоволствия и блага в продължение на милиони години, те нямало да изпитват към тях и най-малка привързаност. Ето защо, след като приключели с материалните си наслади, те щели да се издигнат до духовния свят и да се върнат при Бога.

В тази строфа особено важна е думата паква-гун̣а̄шая̄х̣: тя означава, че благодарение на преданото служене човек може да се освободи от влиянието на трите гун̣и на материалната природа. Докато е в тяхна власт, той не може да се върне при Бога. В ша̄стрите ясно е казано, че нито една планета в материалния свят, като се започне от Брахмалока и се стигне до адските планети, не е подходящо място за предания на Бога. Падам̇ падам̇ яд випада̄м̇ на теш̣а̄м. Място, в което на всяка крачка ни дебнат опасности, определено не може да бъде наречено уютно. Ето защо в Бхагавад-гӣта̄ (8.16) Богът казва:

„Всички планети в материалния свят – от най-висшата до най-нисшата – са места на страдание, където има повтарящо се раждане и смърт. Но достигналият моята обител, о, сине на Кунтӣ, никога не се ражда отново“.

И така, човек не печели нищо дори да се издигне до най-висшата планета в материалния свят, Брахмалока. Но ако по някакъв начин успее да стигне обителта на Върховния, той повече не се връща в материалния свят.

Обикновено семейният човек се привързва изключително силно към плодоносните дейности. С други думи, той се опитва да се наслаждава на резултата от своя труд. Но преданият знае, че най-висшият наслаждаващ се и върховният собственик на всичко е Кр̣ш̣н̣а (бхокта̄рам̇ ягя-тапаса̄м̇ сарва-лока-махешварам). Ето защо той не смята себе си за господар на своите дейности. Той знае, че собственик на всичко е Върховният Бог, и затова предлага резултатите от труда си на него. Ако човек следва този основен принцип, тогава дори да живее със семейството и децата си, никога няма да бъде докоснат от замърсяванията на материалния свят. Потвърждение на това намираме в Бхагавад-гӣта̄ (3.9):

Който се опитва да се наслаждава на плодовете от дейността си, става техен роб. Но ако предлага тези плодове, т.е. доходите от своите дейности, на Върховната Божествена Личност, за него те не се превръщат в окови – в това се крие тайната на успеха. Обикновено хората приемат сання̄са, за да се освободят от последствията на плодоносните дейности. Човек, който не получава за себе си резултатите от труда си, а ги предлага на Върховната Божествена Личност, без съмнение е освободена душа. Шрӣ Рӯпа Госва̄мӣ потвърждава това в Бхакти-раса̄мр̣та синдху:

Ако човек посвещава в служене на Бога своя живот, богатство, слово, интелигентност и всичко останало, което притежава, той ще е свободен винаги и при всякакви обстоятелства. Такава личност се нарича джӣван-мукта – освободена душа още в сегашния си живот. Лишени от Кр̣ш̣н̣а съзнание, хората, които извършват материални дейности, затъват все повече и повече в мрежите на материалното робство. Те са принудени да страдат и да се наслаждават на последиците от всяка една своя дейност. Ето защо движението за Кр̣ш̣н̣а съзнание е най-висшето благо за хората – то им дава възможност постоянно да служат на Кр̣ш̣н̣а. Преданите мислят за Кр̣ш̣н̣а, действат за Кр̣ш̣н̣а, ядат за Кр̣ш̣н̣а, спят за Кр̣ш̣н̣а и работят за Кр̣ш̣н̣а. По такъв начин те използват всичко в служба на Кр̣ш̣н̣а. Този, на когото целият му живот преминава в Кр̣ш̣н̣а съзнание, се спасява от материалните замърсявания. Бхактисиддха̄нта Сарасватӣ Госва̄мӣ Маха̄ра̄джа казва:

Ако някой притежава рядко срещаното умение да използва всичко в служене на Бога и да свързва всичко с това служене, би било непростима грешка да се отрече от материалния свят. Трябва да се научим да използваме всичко в служба на Бога, защото всичко е свързано с Кр̣ш̣н̣а. Това е истинският смисъл на живота и тайната на всеки успех. В трета глава от Бхагавад-гӣта̄ (3.19) срещаме същата мисъл:

„Затова, без да се стремиш към плодовете на своя труд, действай по задължение, защото с работа без привързаност ще постигнеш Върховния“.

В трета глава на Бхагавад-гӣта̄ внимателно се анализират материалните дейности, които се извършват с цел да бъде удовлетворен Върховният Бог, и материалните дейности, извършвани заради сетивна наслада. Заключението е, че между тях има съществена разлика. Материалните дейности, преследващи сетивно наслаждение, са причина за материално робство, докато същите тези дейности, извършвани за удоволствието на Кр̣ш̣н̣а, стават причина за освобождение. Следният пример ни помага да разберем по-добре как една и съща дейност може да причини робство и освобождение. Ако яде прекалено много млечни продукти – кондензирано мляко, сладък ориз и пр., – човек може да си развали стомаха или да получи стомашно разстройство. Но всички стомашни разстройства бързо се лекуват с друг млечен продукт – кисело мляко с черен пипер и сол. Иначе казано, едни млечни храни са причина човек да се разболее, а други – да се излекува.

Ако по особената милост на Върховната Божествена Личност преданият е заобиколен от материално изобилие и удобства, той не трябва да счита това изобилие като причина за робство. Когато духовно зрелият предан е благословен с материални богатства, те не му оказват неблагоприятно влияние, защото той знае как да ги използва в служба на Бога. Световната история познава не малко подобни примери. Достатъчно е да споменем царе като Пр̣тху Маха̄ра̄джа, Прахла̄да Маха̄ра̄джа, Джанака, Дхрува, Ваивасвата Ману и Маха̄ра̄джа Икш̣ва̄ку – всички те били велики владетели и получили изключителни благословии от Върховната Божествена Личност. Ако преданият не е зрял духовно, Богът ще му отнеме всички материални блага. Върховната Божествена Личност формулира това по следния начин: яся̄хам анугр̣хн̣а̄ми хариш̣йе тад-дханам̇ шанаих̣ – „Първата проява на милост към моите предани е да им отнема всички материални богатства“. Върховният Бог отнема тези материални богатства, които са пречка за преданото служене, но на зрелия предан предоставя всички възможни материални блага.

Свръхдушата в сърцето на предания по различни начини го вдъхновява да напредва по духовния път. Преданият не изпитва скука и еднообразие, нито пък има усещането, че тъпче на едно място. Ако човек започне да повтаря материално име от материалния свят, само след няколко пъти безкрайно ще се отегчи. Но маха̄-мантрата Харе Кр̣ш̣н̣а може да повтаряме денонощно и никога няма да се уморим. Колкото повече мантруваме, толкова повече мантрата ще предизвиква у нас усещането за свежест и обновление. Шрӣла Рӯпа Госва̄мӣ възкликнал, че ако би могъл да има милиони уши и езици, действително би изпитал духовното блаженство от повтарянето на маха̄-мантрата Харе Кр̣ш̣н̣а. За предания, достигнал висше ниво на духовен напредък, всичко е извор на вдъхновение. В Бхагавад-гӣта̄ Богът казва, че се намира в сърцата на всички живи същества и помага на всеки да си спомня и да забравя. По милостта му преданият получава от него неизчерпаемо вдъхновение.

„На тези, които постоянно ми служат с любов, Аз давам разбирането, чрез което да дойдат при мен“ (Бхагавад-гӣта̄, 10.10).

В предишната строфа се каза, че който е зает в благотворните дейности на преданото служене (кушала-карман̣а̄м), е воден лично от Свръхдушата, наречена тук гя – този, който знае всичко: миналото, настоящето и бъдещето. Свръхдушата подсказва на искрените, безкористни предани как все повече и повече да се приближават към Върховната Божествена Личност. Във връзка с това Шрӣла Джӣва Госва̄мӣ отбелязва, че Свръхдушата, която е пълна еманация на Божествената Личност, се намира в сърцето на всеки, но в сърцето на предания разкрива своята постоянно обновяваща се същност. Вдъхновяван по този начин от Свръхдушата, преданият изпитва нарастващо трансцендентално блаженство в преданото си служене.

В този текст Богът е наречен пуруш̣а̄ртха-бха̄джанам (дарител на онова, което е най-висша цел на живота). Към какъвто и успех да се стремим в своя живот, може да го постигнем с милостта на Върховния. Прачета̄сите вече били спечелили тази милост и повече не били подвластни на материалните гун̣и. Влиянието на материалните гун̣и около тях се разсеяло, както слънчевите лъчи разпръскват нощния мрак. Понеже Богът лично се явил пред Прачета̄сите, от замърсяванията на материалните гун̣и (раджас и тамас) не останала и следа. По същия начин, когато безкористният предан повтаря маха̄-мантрата Харе Кр̣ш̣н̣а, той се очиства от всички материални замърсявания, защото между името на Бога и самия Бог няма разлика. В Шрӣмад Бха̄гаватам (1.2.17) се казва:

„Божествената Личност Шрӣ Кр̣ш̣н̣а, който е Парама̄тма̄ (Свръхдуша) в сърцето на всеки и благодетел на честните предани, очиства сърцата им от желанието за материални сетивни наслади, ако те са развили потребност да слушат посланията му, които сами по себе си са благотворни, стига да се повтарят и слушат по правилен начин“.

Святото име на Бога е самият Бог и всеки, който го повтаря или слуша, се пречиства. Постепенно от материалните замърсявания на такъв човек не остава и следа. Понеже Богът лично се явил пред тях, Прачета̄сите вече се били пречистили и затова, допрели длани, могли да му отправят подобаващи молитви. С други думи, веднага щом започнат да отдават предано служене, преданите превъзмогват всички материални замърсявания. Потвърждение на това откриваме в Бхагавад-гӣта̄ (са гун̣а̄н саматӣтяита̄н брахма-бхӯя̄я калпате). Понякога преданите чувстват неудовлетворение, защото не могат да виждат Върховната Божествена Личност непосредствено, лице в лице. Когато Прачета̄сите видели Върховния Бог да стои пред тях, цялото им униние изчезнало без следа.

В тази строфа много важна е думата нирӯпита, която значи „установено“. Не се налага да провеждаме изследвания, за да открием Бога или да напредваме в областта на духовното знание – всички заключения се съдържат във Ведите. Ето защо в Бхагавад-гӣта̄ (15.15) Богът казва: ведаиш ча сарваир ахам ева ведях̣ – пътят, предлаган от Ведите, води до съвършено и окончателно осъзнаване на Върховната Божествена Личност. Ведите отсъждат: атах̣ шрӣ-кр̣ш̣н̣а-на̄ма̄ди на бхавед гра̄хям индрияих̣ – човек не може да разбере трансценденталните имена, форми, качества, атрибути и забавления на Бога с притъпените си материални сетива. Севонмукхе хи джихва̄дау сваям ева спхуратй адах̣: по безпричинната си милост Богът сам се открива на предания, който използва сетивата си по позитивен начин в предано служене. Такъв е пътят на Ведите, който води до най-висшата цел. Ведическите писания изтъкват още, че просто като повтаря святите имена на Бога, човек постига духовното съвършенство. Ние не можем да се приближим до Бога дори ако се движим със скоростта на ума или словото, но ако неотклонно следваме пътя на преданото служене, ще достигнем Върховния бързо и без затруднения. С други думи, Върховният Бог може да бъде привлечен с предано служене и е в състояние да се приближи към нас много по-бързо, отколкото ние с умозрителните си разсъждения можем да се приближим до него. Той сам е казал, че е отвъд пределите на философските размишления и догадки и скоростта на човешката мисъл, но лесно може да бъде достигнат чрез собствената му незаслужена милост. И така, Богът е постижим единствено по безпричинната си милост. Всички останали методи са безрезултатни.

За чистия предан, който е насочил всичките си мисли към служенето за Бога, временната природа на материалния свят е очевидна. Дори да се занимава с материални дейности, такъв предан се намира на равнището ана̄сакти. Шрӣла Рӯпа Госва̄мӣ обяснява: ана̄сактася виш̣ая̄н ятха̄рхам упаюн̃джатах̣ – преданият не е привързан към материалните дейности, защото, постигнал етапа на освобождението, умът му неотклонно е съсредоточен върху лотосовите нозе на Бога.

Материалният свят се нарича дваита, свят на двойствености. Преданите прекрасно разбират, че всичко в материалния свят е проявление на енергията на Бога. За да поддържа трите гун̣и на материалната природа, Върховният Бог приема различни образи, като Брахма̄, Бог Виш̣н̣у и Шива. Недосегаем за влиянието на материалните гун̣и, Той приема тези форми, за да създава, поддържа и унищожава проявения космос. И така, макар да изглежда, че чистият предан извършва материални дейности в служба на Бога, той съвършено добре знае, че всички опити да използваме материалната енергия, за да задоволяваме сетивата си, са безсмислени.

В предишната строфа се каза (гр̣хӣта-ма̄я̄-гун̣а-виграха̄я), че за да създава, поддържа и унищожава материалния космос, Богът приема три различни образа (Виш̣н̣у, Брахма̄ и Шива). Тези три божества, управляващи цялата материална вселена, се наричат гун̣а-авата̄ри. Богът, Върховната Личност, има безброй инкарнации, но първите му инкарнации в материалния свят са Брахма̄, Виш̣н̣у и Махешвара (Шива). Брахма̄ и Шива получават материални тела, а Виш̣н̣у се нарича вишуддха-саттва, защото неговото тяло не е материално. Съществуването на Виш̣н̣у не е подвластно на замърсяванията на материалните гун̣и. Ето защо не бива да мислим, че Виш̣н̣у е от категорията на Брахма̄ и Шива. Ша̄стрите забраняват да се мисли по такъв начин.

Човек, който смята, че Виш̣н̣у е от категорията на девите (полубоговете) като Брахма̄ и Шива или пък счита, че Брахма̄ и Шива са равни на Виш̣н̣у, е па̄ш̣ан̣д̣ӣ (безбожник). Затова в тази строфа Виш̣н̣у е откроен с думите намо вишуддха-саттва̄я. Брахма̄ е живо същество като нас, но е изключително възвишена личност заради благочестивите си деяния; затова на него му е поверен такъв висок пост. Шива не е живо същество, но, от друга страна, не е и Върховната Божествена Личност. Неговата позиция е междинна, между тази на Виш̣н̣у, Върховната Божествена Личност, и на Брахма̄, живото същество. Природата на Шива е обяснена в Брахма сам̇хита̄ (5.45) по следния начин:

Позицията на Шива се сравнява с това, което представлява киселото мляко (дадхи) в сравнение с прясното. Киселото мляко е прясно мляко в преобразен вид, но въпреки това не може да бъде смятано за прясно мляко. Така е и с Шива – той притежава почти всички могъщества на Виш̣н̣у и по качества превъзхожда живите същества, но не може да се каже, че е равен на Виш̣н̣у, както киселото мляко е прясно мляко в преобразен вид, но не може все пак да се каже, че е прясно мляко.

Върховната Божествена Личност е наречена в тази строфа ва̄судева̄я кр̣ш̣н̣а̄я. Кр̣ш̣н̣а е изначалната Върховна Божествена Личност и всичките му еманации от категорията на Виш̣н̣у са негови пълни части или части от пълните му части (те се наричат съответно сва̄м̇ша и кала̄). Сва̄м̇ша, преките еманации, се наричат още и ам̇ша. Всички виш̣н̣у-таттви са сва̄м̇ши, или неразделни частици от Кр̣ш̣н̣а, които произлизат непосредствено от него. Кр̣ш̣н̣а е известен и под името Ва̄судева, защото се явил в материалния свят като син на Васудева. По подобни причини Той е наричан още Девакӣ-нандана, Яшода̄-нандана, Нанда-нандана и т.н.

Богът винаги се грижи влиянието на неговите предани да нараства, затова тук е окачествен като прабхаве сарва-са̄твата̄м. Обществото на са̄тватите е общество от ваиш̣н̣ави, чисти предани на Бога. Могъществото на Върховния Бог е безгранично и Той иска преданите му също да притежават безкрайно могъщество. Затова преданият на Бога винаги се отличава сред останалите живи същества.

Думата хари значи „този, който премахва всички несгоди“, а думата хари-медхасе означава, че Богът постоянно измисля начини да спаси обусловените души от капана на ма̄я̄. Той е толкова милостив, че лично идва, за да освободи обусловените души, и всеки път, когато дойде, има някакъв план.

„Аз идвам милениум след милениум, за да спася благочестивите, да унищожа злодеите и да възстановя религиозните принципи“ (Бхагавад-гӣта̄, 4.8).

Богът е назован хари-медхас, защото освобождава всички обусловени души от капана на ма̄я̄. А от всички инкарнации Кр̣ш̣н̣а е върховната и изначална Божествена Личност.

Когато демоните започнат да причиняват неприятности на полубоговете, т.е. на преданите на Бога, тогава Кр̣ш̣н̣а, Върховната Божествена Личност, идва в материалния свят.

Думата камала-на̄бха̄я означава, че Бог Виш̣н̣у е първоизточникът на цялото материално творение. От корема на Гарбходака-ша̄йӣ Виш̣н̣у израства лотос, от който се появява Брахма̄, първото живо същество във вселената, а Брахма̄ от своя страна създава вселената. Следователно първоизточникът на цялото творение е Бог Виш̣н̣у, а на виш̣н̣у-таттвите – Бог Кр̣ш̣н̣а. С други думи, всичко води началото си от Кр̣ш̣н̣а. Бхагавад-гӣта̄ (10.8) също потвърждава това:

„Аз съм източникът на всички духовни и материални светове. Всичко води началото си от мен. Мъдреците, които добре знаят това, ми служат предано и ме обожават с цялото си сърце“. Следователно всичко, което виждаме, води началото си от него. Това се утвърждава и във Веда̄нта сӯтра. Джанма̄дй ася ятах̣: „Всичко произлиза от Абсолютната Истина“.

В тази строфа се описва дрехата на Бога, Върховната Личност, и неговата вездесъща природа. Дрехата на Върховния е жълта на цвят, но в никакъв случай не бива да бъде считана за материална. Одеждите на Бога са тъждествени на самия Бог. Те не се различават от него, защото са с духовна природа.

Думата сарва-бхӯта-нива̄са̄я обяснява как Бог Виш̣н̣у пребивава в сърцето на всеки и е непосредствен свидетел на всички действия на обусловената душа. Обусловените души в материалния свят имат желания и действат в съответствие с тези желания. Всички техни действия се наблюдават от Върховната Божествена Личност. Потвърждение на това откриваме в Бхагавад-гӣта̄ (15.15):

„Аз съм в сърцето на всекиго и от мен идват паметта, знанието и забравата“. Богът присъства във всяко сърце и дава интелигентност на живото същество. В зависимост от желанията му Той го кара да помни или да забравя. На демоничното живо създание, което иска да забрави Бога, Той дава интелигентност, позволяваща му за вечни времена да го забрави. А на предания, който иска да служи на Върховния Бог, Той в образа си на Парама̄тма̄ дава такава интелигентност, че преданият да се усъвършенства духовно. Богът пряко наблюдава нашите дейности и непосредствено възприема желанията ни. Той ни осигурява възможности да действаме така, както сами сме пожелали.

Когато се появява в изначалния си образ, Богът освобождава благочестивите и унищожава безбожниците (Бхагавад-гӣта̄, 4.8). Но независимо че унищожава демоните, Той всъщност действа за тяхно добро. Казва се, че всички живи същества, които загинали на бойното поле Курукш̣етра, постигнали изначалната си природа (сварӯпа), защото имали възможност със собствените си очи да видят как Кр̣ш̣н̣а кара колесницата на Арджуна. На пръв поглед на бойното поле Курукш̣етра ставали две различни неща – демоните били унищожавани, а преданият Арджуна бил защитаван. Но крайният резултат бил еднакъв за всички. Затова се казва, че с появата на Бога се стопяват всички страдания, причинени от материалното съществуване.

В този текст ясно е казано (ашеш̣а-клеша-сан̇кш̣аям), че Богът се явява в истинския си облик, за да облекчи страданията не само на преданите, но и на всички останали. Прачета̄сите смятали себе си за обикновени хора и това се вижда от думите а̄виш̣кр̣там̇ нах̣ клиш̣т̣а̄на̄м. Богът винаги е благосклонен към преданите (ким аняд анукампитам). Той проявява безкрайна милост не само към обусловените души, но и към тези предани, които с преданото си служене вече са постигнали освобождение.

Образът на Бога, който хората почитат с богослужения в храмовете, се нарича арча̄-виграха или арча̄вата̄ра. Това значи, че той е обект на поклонение и е инкарнация на Бога във вид на мӯрти. Явявайки се в образа си на арча̄, Богът дава възможност на начинаещите предани да го виждат непосредствено в истинския му облик, да му отдават поклони и да му предлагат жертвени дарове. Като се възползват от тази благоприятна възможност, начинаещите предани постепенно възраждат своето изначално Кр̣ш̣н̣а съзнание. Храмовото поклонение е най-безценният дар на Бога за тези, които тепърва започват духовния си живот. Затова всички начинаещи трябва да почитат Бога, като участват в богослуженията за него в образа му на арча̄-виграха (арча̄вата̄ра) у дома или в храма.

Образът на Бога, наречен арча̄-виграха, е еманация на безкрайните му енергии. Когато с течение на времето преданият удовлетвори Бога със служенето си, Богът го приема като един от своите многобройни безкористни слуги. По природа Върховният Бог е великодушен и състрадателен, затова приема служенето, което начинаещите предани му отдават. В Бхагавад-гӣта̄ (9.26) Той говори за това по следния начин:

„Ако някой с любов и преданост ми предложи листо, цвете, плод или вода, Аз ще ги приема“. Преданите предлагат на арча̄-виграха различни храни – зеленчуци, плодове, листа и вода. И понеже Богът е бхакта-ватсала, състрадателен към своите предани, Той приема даровете им. Атеистите може да мислят, че преданите се занимават с идолопоклонничество, но истината е напълно различна. Джана̄рдана, Върховният Бог, приема бха̄ва, настроението на служене. Начинаещият предан, който участва в богослуженията в чест на Върховния, може да не разбира значението на това поклонение, но тъй като Върховният Бог е бхакта-ватсала, Той приема своя поклонник и когато му дойде времето, го прибира вкъщи, в духовния свят.

Във връзка с това има една случка с един бра̄хман̣а, който мислено предлагал на Бога сладък ориз. Този бра̄хман̣а нямал пари или някакви други притежания, за да извършва богослужения за мӯртито, но прекрасно правел това в мислите си. Мислено той носел вода от свещените реки в златни съдове, изкъпвал мӯртито и му предлагал великолепни ястия, включително и сладък ориз. Веднъж, преди да предложи сладкия ориз, бра̄хман̣ът се чудел дали той не е много горещ и решил да го провери. Той потопил пръст в сладкиша, за да го изпробва и „О, колко е горещ!“. Бра̄хман̣ът се опарил и това прекъснало медитацията му. Богът, Върховната Личност, приел храната, въпреки че неговият предан му я предлагал наум. Тогава Той изпратил от Вайкун̣т̣ха колесница, която веднага да доведе бра̄хман̣а вкъщи, при него. И така, дълг на всеки искрен предан е да отдава богослужение на арча̄-виграха у дома си или в храма, като следва съветите на авторитетните писания и указанията на духовния си учител.

Предан, който е постигнал духовното съвършенство, не смята себе си за напреднал. Той винаги е много смирен. Върховната Божествена Личност в пълната си еманация като Парама̄тма̄, Свръхдушата, се намира във всяко сърце и разбира настроенията и желанията на своите предани. В Бхагавад-гӣта̄ се утвърждава, че Богът дава възможност дори на неотдадените да изпълнят желанията си (маттах̣ смр̣тир гя̄нам апоханам̇ ча).

Богът забелязва всички желания дори у най-незначителното живо същество и му дава възможност да ги изпълни. Ако Той задоволява желанията на неотдадените, тогава защо да не изпълни и тези на своите предани? Чистият предан просто иска да служи на Бога и няма никакви материални стремежи. Ако той желае това от цялата си душа, без скрити мотиви, защо Богът, който се намира в сърцето му, да не се отзове? Всички дейности на искрения предан, който служи на Бога или на формата му арча̄-виграха, завършват с успех, защото Богът е вътре в сърцето му и разбира неговата искреност. И така, ако преданият с пълна увереност продължи да изпълнява дълга си в преданото служене, накрая той непременно ще постигне успех.

В тази строфа много важни са думите апаварга-гурур гатих̣. Според Шрӣмад Бха̄гаватам (1.2.11) Върховният Бог е най-висшата същност на Абсолютната Истина. Брахмети парама̄тмети бхагава̄н ити шабдяте. Абсолютната Истина може да бъде осъзната в три аспекта: като безличностен Брахман, като локализирана Парама̄тма̄ и, накрая, като Върховната Божествена Личност, Бхагава̄н. Думата апаварга значи „освобождение“, а паварга значи „материално съществуване“. В материалното съществуване всеки работи до изнемога, но накрая винаги търпи поражение. Човек умира и после е принуден да се роди в друго тяло и отново да работи без почивка. Такъв е кръговратът на материалното битие. Думата апаварга означава точно обратното. Вместо да работи ден и нощ като кучетата и котките, човек се връща вкъщи, при Бога. Първият етап на освобождението е потъването в сиянието Брахман на Върховния Бог. Към това се стремят последователите на гя̄ни-сампрада̄я, умозрителните философи, но осъзнаването на Върховната Божествена Личност е етап, много по-висш от този. Когато преданият удовлетвори Бога, той много лесно може да постигне освобождение, т.е. да се слее със сиянието на Върховната Божествена Личност. За да се приближим до Върховната Божествена Личност, трябва да минем през безличностното сияние Брахман, също както човек трябва да мине през слънчевата светлина, за да достигне Слънцето. За този, който е удовлетворил Бога, Върховната Личност, не е никак трудно да се слее с безличностното му сияние, наречено Брахман.

Нямало нужда Прачета̄сите да искат каквато и да било благословия от Върховния Бог, защото преданите се чувстват напълно доволни от самото присъствие на Върховната Божествена Личност. Дхрува Маха̄ра̄джа се подлагал на сурови мъчения и лишения, за да може да види Върховния Бог и да получи благословиите му. Той искал да завоюва престола на баща си, ако не и още по-висша позиция, но когато видял пред себе си Върховния Бог, забравил всичко. Дхрува казал: „Скъпи Господи, не искам никакви благословии“. Такова е настроението на предания. Единственото, което той желае, е да бъде заедно с Върховния Бог – и тук, и в отвъдния свят – и да му служи. Това е крайната цел на преданите и най-висшата благословия, към която те се стремят.

Богът приканил Прачета̄сите да го помолят за благословия, а те казали: „За каква благословия да молим? Милостта на Бога е безгранична, както безграничен е и самият Той“. Изводът е, че ако човек трябва да моли за благословия, той трябва да моли за безгранична благословия. Важно значение в тази строфа има думата тват паратах̣. Върховната Божествена Личност е паратах̣ пара̄т. Думата пара значи „трансцендентален, отвъд пределите на материалния свят“. Безличностното сияние Брахман се намира отвъд материалния свят и затова се нарича парам̇ падам. А̄рухя кр̣ччхрен̣а парам̇ падам (Шрӣмад Бха̄гаватам, 10.2.32). Сливането с безличностното сияние на Бога се нарича парам̇ падам, но съществува и по-висша трансцендентална позиция – общуването с Върховната Божествена Личност. Брахмети парама̄тмети бхагава̄н ити шабдяте (Шрӣмад Бха̄гаватам, 1.2.11). Човек осъзнава Абсолютната Истина първо като Брахман, после като Парама̄тма̄ и накрая като Бхагава̄н. Следователно Върховната Божествена Личност, Бхагава̄н, е паратах̣ пара̄т, тоест отвъд равнището, на което човек осъзнава Брахман или Парама̄тма̄. Във връзка с това Шрӣла Джӣва Госва̄мӣ изтъква, че паратах̣ пара̄т значи „по-добро от най-доброто“. Най-доброто, което съществува, е духовният свят – Брахман. Но Върховната Божествена Личност е Парабрахман. Ето защо паратах̣ пара̄т значи „по-добро от осъзнаването на Брахман“.

От следващата строфа ще видим, че Прачета̄сите възнамерявали да поискат от Бога нещо, което няма предели. Забавленията, качествата, формите и имената на Бога са безпределни. Нищо не ограничава името, формите, забавленията, творението и атрибутите на Върховния. Живите същества не са в състояние да проумеят необхватността на безграничното. Въпреки това, когато слушат за безкрайните енергии на Върховния Бог, те са в непосредствена връзка с безкрайността. Като слушат и разказват за Бога, те могат да постигнат безкрайно знание за безкрайния.

Когато преданият реално служи в лотосовите нозе на Бога, тази дейност сама по себе си е толкова съвършена, че той не се нуждае от други благословии. Щом пчелата открие дървото па̄риджа̄та, тя извлича от цветовете му неограничено количество нектар и затова не ѝ се налага да търси други дървета. Ако е напълно съсредоточен върху служенето в лотосовите нозе на Бога, преданият изпитва безкрайно трансцендентално блаженство и не се нуждае от някакви други благословии. По принцип дървото па̄риджа̄та не се среща в материалния свят. То се нарича още калпа-вр̣кш̣а, дърво на желанията – човек може да получи от него всичко, което поиска. В материалния свят може да наберем портокали от портокаловото дърво, а от манговото дърво – манго, но не е възможно да откъснем от портокаловото дърво манго или обратното. От дървото па̄риджа̄та обаче човек може да получи каквото поиска – портокали, манго, банани и пр. Тези дървета растат в духовния свят. Чинта̄ман̣и-пракара-садмасу калпа-вр̣кш̣а-лакш̣а̄вр̣теш̣у. Духовният свят, чинта̄ман̣и-дха̄ма, е изпълнен с дърветата калпа-вр̣кш̣а. Освен в духовния свят, дървото па̄риджа̄та расте и в царството на Индра, на неговата райска планета. За удоволствието на една от цариците си, Сатябха̄ма̄, Кр̣ш̣н̣а взел дървото па̄риджа̄та от райското царство и го донесъл в Два̄рака̄, където то било посадено в дворците на неговите царици. Лотосовите нозе на Бога са като дървета на желанията (па̄риджа̄та), а преданите – като пчели. Преданите винаги са омагьосани от лотосовите нозе на Върховната Божествена Личност.

Това е най-добрата благословия, която преданият може да поиска от Върховния Бог. Дори Чайтаня Маха̄прабху потвърждава това: стха̄не стхита̄х̣ шрути-гата̄м̇ тану-ва̄н̇-манобхих̣ (Шрӣмад Бха̄гаватам, 10.14.3). Положението на човека се определя от съдбата му, но във всеки един случай, независимо в какви обстоятелства е поставен, той трябва да продължи да слуша за дейностите и забавленията на Върховния Бог. Чистият предан не се моли за освобождение или да бъде измъкнат от кръговрата на раждането и на смъртта, защото не смята тези неща за важни. За него най-важното е да може да слуша за забавленията и славата на Върховния. Преданите, които служат на Бога сега, в този свят, ще имат същата възможност и в духовния свят. За тях всичко протича в духовния свят, защото където и когато да слушат за забавленията на Бога или да го прославят, Богът лично присъства там. Татра тиш̣т̣ха̄ми на̄рада ятра га̄янти мад-бхакта̄х̣. Когато чистите предани се събират, за да пеят, да слушат и да говорят за Върховната Божествена Личност, мястото, на което са се събрали, се превръща във Вайкун̣т̣ха. Не е нужно те да молят Бога да ги издигне до света на Вайкун̣т̣ха. Чистият предан може да създаде Вайкун̣т̣ха или Вр̣нда̄вана навсякъде просто като възпява славата на Върховния Бог без оскърбления.

Прачета̄сите се молят да могат да слушат за славата на Бога във всяка форма на живот (бхаве бхаве). Живото същество преминава от едно тяло в друго. Преданите не си поставят за цел да преустановят процеса на прераждането. В молитвите си Чайтаня Маха̄прабху казва: мама джанмани джанманӣшваре бхавата̄д бхактир ахаитукӣ тваи – „О, Господи, нека живот след живот неотклонно да Ти отдавам чисто предано служене“. От смирение преданият смята себе си за недостоен да влезе в духовния свят. Той винаги се мисли за замърсен от гун̣ите на материалната природа. Но той няма защо да се моли за освобождение от влиянието им. Преданото служене само по себе си е трансцендентално, следователно няма смисъл преданият да моли за нещо повече. И така, чистият предан не се стреми да прекъсне кръговрата на раждането и смъртта, но винаги копнее за общуване с предани, които разказват и слушат за величието на Бога.

Великият мъдрец Прабодха̄нанда Сарасватӣ, предан на Бог Чайтаня, е казал: каивалям̇ нарака̄яте тридаша-пӯр а̄ка̄ша-пуш̣па̄яте. За чистия предан каиваля, сливането с битието на Брахман, със сиянието, наречено Брахман, не е по-добро от живот в ада. А издигането до райските планети (тридаша-пӯр) той счита за поредната фантасмагория. С други думи, чистият предан не цени особено много това, към което се стремят кармӣте (да достигнат райските планети) или гя̄нӣте (да се слеят със сиянието Брахман). За чистия предан един миг общуване с друг чист предан е неизмеримо по-ценен от живота на райските планети или сливането със сиянието Брахман. Най-висшата благословия за тези, които живеят в материалния свят и са обречени на повтарящо се раждане и смърт, на постоянно прераждане, е да могат да общуват с чисти предани. Човек трябва да открие такива предани и да остане сред тях – това ще го направи истински щастлив, макар той да продължава да живее в материалния свят. С такава цел бе сложено начало на движението за Кр̣ш̣н̣а съзнание. Хората, които са измъчени от материалната действителност, може да се възползват от него и да му станат съпричастни. Така, в близостта на преданите на Бога, обърканите и разочаровани обитатели на този свят ще могат да открият най-висшето щастие.

Думата ваикун̣т̣ха значи „без тревоги“, а материалният свят, обратно, е пълен с тревоги. Прахла̄да Маха̄ра̄джа казва: сада̄ самудвигна-дхия̄м асад-граха̄т. Живите същества, заселили се в материалния свят, постоянно са разкъсвани от безпокойства. Мястото, в което чистите предани разговарят на святи теми, свързани с Върховната Божествена Личност, незабавно се превръща във Вайкун̣т̣ха. В това се състои методът на шраван̣ам̇ кӣртанам̇ виш̣н̣ох̣ – възславянето на Върховния Бог Виш̣н̣у и слушането за него. Самият Той потвърждава:

„Скъпи На̄рада, Аз всъщност не живея в обителта си, Вайкун̣т̣ха, нито се намирам в сърцата на йогӣте, а пребивавам там, където чистите ми предани възпяват Моето свято име и говорят за формата, забавленията и качествата ми“. Вайкун̣т̣ха-атмосферата се създава благодарение на присъствието на Бога под формата на трансцендентална звукова вибрация. В такава среда няма страх и тревоги. Живите същества не се боят едно от друго. Слушането на святите имена и славенето на Бога са чисти, благочестиви дейности. Шр̣н̣вата̄м̇ сва-катха̄х̣ кр̣ш̣н̣ах̣ пун̣я-шраван̣а-кӣртанах̣ (Шрӣмад Бха̄гаватам, 1.2.17). Те веднага погасяват силната материална жажда. Движението за сан̇кӣртана, започнато от Обществото за Кр̣ш̣н̣а съзнание, е призвано да създаде Вайкун̣т̣ха – трансцендентален свят, лишен от тревоги – дори тук, в материалния свят. Тази цел може да бъде постигната, ако навсякъде се разпространява методът на шраван̣ам̇ кӣртанам. В материалния свят всеки завижда на ближния си. Това животинско злонравие ще продължи да съществува в човешкото общество дотогава, докато не се извършва сан̇кӣртана-ягя – докато не се възпяват святите имена: Харе Кр̣ш̣н̣а, Харе Кр̣ш̣н̣а, Кр̣ш̣н̣а Кр̣ш̣н̣а, Харе Харе / Харе Ра̄ма, Харе Ра̄ма, Ра̄ма Ра̄ма, Харе Харе. Ето защо Прачета̄сите били твърдо решени да останат завинаги в обществото на преданите, считайки това за най-висшата благословия в човешкото съществуване.

Сання̄сӣте-ма̄я̄ва̄дӣ не забелязват истинския На̄ра̄ян̣а, защото смятат самите себе си за На̄ра̄ян̣а. Приетият етикет сред сання̄сӣте-ма̄я̄ва̄дӣ изисква те да се обръщат един към друг с името „На̄ра̄ян̣а“. Истина е, че всяко живо същество е храм на На̄ра̄ян̣а, но да бъде приеман някой човек за самия На̄ра̄ян̣а, е тежко оскърбление. Изключително обидна е и концепцията за даридра-на̄ра̄ян̣а (бедния На̄ра̄ян̣а), т.е. опитът да бъде отъждествен беднякът с На̄ра̄ян̣а. Човек извършва оскърбление дори когато приравнява На̄ра̄ян̣а с полубогове като Брахма̄ и Шива.

„Оня, който принизява Бог На̄ра̄ян̣а до нивото на полубогове като Брахма̄ и Шива, незабавно се подрежда в групата на невярващите“. Като извършваме сан̇кӣртана-ягя, веднага може да удовлетворим Върховната Божествена Личност. Тогава На̄ра̄ян̣а сам идва и лично се намира сред нас. В днешната епоха на Кали На̄ра̄ян̣а идва при нас в образа на Бог Чайтаня. За Бог Чайтаня в Шрӣмад Бха̄гаватам (11.5.32) е казано следното:

„В епохата на Кали разумните хора се събират да възславят заедно Бога и го почитат в образа на тази негова инкарнация, която постоянно пее името Кр̣ш̣н̣а. Въпреки че кожата му не е черна на цвят, Той е самият Кр̣ш̣н̣а. Той идва заедно със своите придружители, слуги, оръжия и доверени спътници“. В края на краищата, смисълът на човешкия живот е да бъде удовлетворен На̄ра̄ян̣а, а това може да се постигне много лесно чрез извършването на сан̇кӣртана-ягя. Винаги, когато хората възпяват святите имена на Бога заедно, Гаура На̄ра̄ян̣а (Върховната Божествена Личност в инкарнацията си на Бог Чайтаня) незабавно се появява и приема поклонението, извършвано чрез тази сан̇кӣртана-ягя.

Тук е казано, че На̄ра̄ян̣а е ня̄сина̄м̇ гатих̣ – висшата цел на сання̄сӣте. Целта на тези, които са се отрекли от материалния свят, е да постигнат На̄ра̄ян̣а. Ето защо сання̄сӣте-ваиш̣н̣ави посвещават целия си живот в служене на На̄ра̄ян̣а, без да претендират, че самите те са На̄ра̄ян̣а. Който се опитва да стане На̄ра̄ян̣а, не успява да постигне състоянието нирваира – да се освободи от всяка злоба към другите живи създания. Напротив, той започва да ненавижда самия Върховен Бог. Следователно опитът човек да стане На̄ра̄ян̣а е сам по себе си най-тежкото оскърбление. Но който възпява или разисква трансценденталните деяния на Бога, незабавно се освобождава от всяка злоба и завист. В материалния свят всички изпитват неприязън един към друг, но ако човек повтаря святото име на Бога или говори за него, той се освобождава от тази неприязън и от жаждата за материалното. Тъй като завиждаме на Върховната Божествена Личност, ние сме станали завистливи и към останалите живи същества. В човешкото общество ще има мир, единство и разбирателство едва когато хората спрат да завиждат на Върховната Божествена Личност. Без На̄ра̄ян̣а или без сан̇кӣртана-ягя не може да има мир в материалния свят.

Има два вида предани. Едните са гош̣т̣ха̄нандӣ, а другите – бхаджана̄нандӣ. С думата бхаджана̄нандӣ се означава преданият, който живее на едно място и не пътува. Следвайки наставленията на а̄ча̄риите, той повтаря маха̄-мантрата и непрекъснато отдава предано служене, но рядко излиза да проповядва. Гош̣т̣ха̄нандӣ е този, който иска да увеличи броя на преданите по света. Той пътува из целия свят, за да освети както различните места, така и хората, които ги обитават. Чайтаня Маха̄прабху ни съветва:

Чайтаня Маха̄прабху искал последователите му да пътуват из целия свят и да проповядват във всеки град и село. Преданите от Чайтаня-сампрада̄я, които неотстъпно следват заветите на Бог Чайтаня, трябва да пътуват по целия свят и да проповядват посланието му, т.е. да проповядват Шрӣмад Бха̄гаватам и думите на Кр̣ш̣н̣а – Бхагавад-гӣта̄. Колкото по-активно преданите популяризират принципите на кр̣ш̣н̣а-катха̄, толкова по-голяма полза ще имат хората по света.

Предани като великия мъдрец На̄рада, които пътуват навсякъде, за да проповядват, се наричат гош̣т̣ха̄нандӣ. На̄рада Муни постоянно пътешества из вселената, за да създава нови предани. Той направил предан дори един ловец. Дхрува Маха̄ра̄джа и Прахла̄да също станали предани благодарение на На̄рада Муни. Всъщност всички предани са задължени на великия мъдрец На̄рада, който е бил навсякъде – и в рая, и в ада. Преданите на Бога не се страхуват дори от ада. Те разпространяват славата на Бога навсякъде, дори в ада, защото не правят особена разлика между рая и ада.

„Чистият предан на На̄ра̄ян̣а е готов да отиде навсякъде, без да изпитва и най-малък страх. За него няма разлика между рая и ада“ (Шрӣмад Бха̄гаватам, 6.17.28). Като пътуват по целия свят, чистите предани освобождават хората, които са пълни със страх от материалното съществуване. Някои са се отвратили от материалния живот, защото са се разочаровали от материалното наслаждение и са в безизходица, други са интелигентни и се стремят да узнаят Върховния Бог. И едните, и другите може да се възползват от помощта на чистите предани, които обикалят света.

Когато посещава някое място за поклонение, чистият предан има желанието да го освети. В святите води на реките, които текат през местата за поклонение, се къпят хиляди грешници. Те се потапят във водите на Ганг и Ямуна̄ край Прая̄га, Вр̣нда̄вана или Матхура̄ и се пречистват, но греховете им с всичките греховни последици остават на местата за поклонение. Когато по тези места дойде да се изкъпе предан на Бога, той неутрализира всички греховни последици, оставени от грешниците. Тӣртхӣ-курванти тӣртха̄ни сва̄нтах̣-стхена гада̄-бхр̣та̄ (Шрӣмад Бха̄гаватам, 1.13.10). Чистият предан винаги носи в сърцето си Върховната Божествена Личност, затова всяко място, на което отиде, се превръща в място за поклонение, в свято място, даващо възможност на хората да разберат Върховната Божествена Личност. Ето защо дълг на всеки човек е да общува с чист предан на Бога и по този начин да се освободи от материалните замърсявания. Всеки трябва да се възползва от помощта на преданите, които странстват по света с една-единствена цел – да спасяват обусловените души от плена на ма̄я̄.

Харим̇ вина̄ на ср̣тим̇ таранти – ако не приеме убежище при лотосовите нозе на Божествената Личност, човек не може да се освободи от клопката на ма̄я̄, от кръговрата на раждането, старостта, болестите и смъртта. Прачета̄сите получили закрилата на Върховната Божествена Личност по милостта на Шива. Шива е най-великият предан на Бог Виш̣н̣у, Върховната Божествена Личност. Ваиш̣н̣ава̄на̄м̇ ятха̄ шамбхух̣: най-издигнатият от всички ваиш̣н̣ави е Шива и тези, които са му наистина предани, следват неговия съвет и приемат подслон в лотосовите нозе на Бог Виш̣н̣у. Мнимите поклонници на Шива, които търсят само материално благополучие, в известен смисъл биват подвеждани от него. Не че Шива действително ги мами – той не се занимава с такива неща, – но понеже те сами искат да останат в заблуждение, Шива, който е много великодушен, им дава всякакви материални благословии. По ирония на съдбата обаче тези благословии може да се окажат гибелни за псевдопоклонниците. Ра̄ван̣а например получил от Шива всевъзможни материални богатства, но тъй като ги използвал с користни цели, бил унищожен заедно с цялото си семейство, с царството си и с всичко, което имал. Той толкова се възгордял от материалното си могъщество, че се осмелил да отвлече съпругата на Бог Ра̄мачандра и затова бил погубен. Не е трудно човек да получи от Шива материални благословии, но това всъщност не са истински благословии. В резултат на благословията, която Прачета̄сите получили от Шива, те постигнали подслона на лотосовите нозе на Бог Виш̣н̣у. Това е истинска благословия. Гопӣте във Вр̣нда̄вана също обожавали Шива и той все още се намира там във формата си на Гопӣшвара. Ала благословията, за която гопӣте молели Шива, била Бог Кр̣ш̣н̣а да им стане съпруг. Няма нищо лошо човек да обожава полубоговете, стига да го прави с цел да се върне вкъщи, при Бога. Но хората обикновено се обръщат към полубоговете с желание за някакви материални блага, както се казва и в Бхагавад-гӣта̄ (7.20):

„Хората, изгубили интелигентността си поради материални желания, почитат полубоговете и следват предписанията за обожание според собствената си природа“. Човекът, запленен от материалните блага, се нарича хр̣та-гя̄на („загубил разума си“). Във връзка с това заслужава да отбележим, че на някои места в свещените писания е казано, че между Шива и Върховната Божествена Личност няма разлика. Това, което се има предвид, е че Шива и Бог Виш̣н̣у са толкова тясно свързани, та мненията им никога не се различават. Но истината е: екале ӣшвара кр̣ш̣н̣а, а̄ра саба бхр̣тя – „Единственият върховен господар е Кр̣ш̣н̣а. Всички останали са негови предани или слуги“ (Чайтаня Чарита̄мр̣та, А̄ди, 5.142). Това е безспорен факт и както Бог Виш̣н̣у, така и Шива са единодушни по този въпрос. В нито едно свещено писание Шива не твърди, че е равен на Бог Виш̣н̣у. Това е измислица на неговите лъжепоклонници, които заявяват, че Шива и Бог Виш̣н̣у са едно. Подобни твърдения са категорично отхвърлени от ваиш̣н̣ава-тантра: яс ту на̄ра̄ян̣ам̇ девам. Между Бог Виш̣н̣у, Шива и Брахма̄ съществува тясна връзка, както между господаря и неговите слуги. Шива-вирин̃чи-нутам. Брахма̄ и Шива почитат Бог Виш̣н̣у и му се покланят. Непростима обида е да се счита, че те двамата са му равни. Те са равни на него в смисъл че Бог Виш̣н̣у е Върховната Божествена Личност, а всички останали са му вечни слуги.

В Шрӣмад Бха̄гаватам се казва: сам̇сиддхир хари-тош̣ан̣ам – истинското съвършенство на живота е човек да удовлетвори Върховната Божествена Личност. Ведаиш ча сарваир ахам ева ведях̣ – с изучаването на Ведите човек трябва да се стреми да разбере Върховната Божествена Личност. Оня, който след много, много животи наистина е разбрал Бога, напълно му се предава. Тук виждаме, че Прачета̄сите притежавали всички тези достойнства. Те се подложили на сурови мъчения и лишения под водата и дълго време гладували. Но те водили такъв аскетичен живот не за да спечелят материални благословии, а за да удовлетворят Върховния Бог. С каквото и да се захване човек, материално или духовно, той трябва да го върши за удоволствието на Върховната Божествена Личност. Тази строфа ни дава пълна представа за принципите на ведическата цивилизация. Хората, които възпитават в себе си преданост към Върховния Бог, трябва да се отнасят с почит не само към Върховната Божествена Личност, но и към по-мъдрите, към а̄риите и към истинските предани на Бога. А̄рий е този, който не се самоизтъква, а има истинска преданост към Бога. Думата а̄рий значи „напреднал“. В миналото само преданите имали правото да се наричат а̄рии. Например в Бхагавад-гӣта̄ (2.2) Кр̣ш̣н̣а порицава Арджуна, като казва, че думите му не подобават на един а̄рий:

„Върховната Божествена Личност каза: Мой скъпи Арджуна, откъде се появи тази слабост у теб! Такова поведение е недостойно за този, който познава истинските ценности в живота. То не води към рая, а към позор“. Арджуна, който бил кш̣атрия, отказал да се сражава, въпреки че получил заповед лично от Бога. Затова Богът го смъмрил, като му казал, че не принадлежи към рода на а̄риите. Човек, който се е усъвършенствал в преданото служене на Бога, безспорно знае какъв е дългът му. За него няма значение дали изпълнението на този дълг е свързано с насилие или не. Ако Върховният Бог одобрява една дейност и повелява да я извършим, значи сме длъжни да го направим. А̄риите са верни на своя дълг. Това, разбира се, не означава, че проявяват жестокост към живите същества. Те никога не държат кланици, нито пък причиняват зло на беззащитни животни.

Прачета̄сите дълги години водили суров, аскетичен живот, и при това под водата. Доброволното подлагане на отшелничество и аскетизъм е неизменна част от живота на тези, които се стремят към цивилизовано съществуване. Думата нирандхаса̄м значи „без храна“. А̄риите не са лакоми и не ядат без нужда. Човек трябва да се ограничава в храненето, доколкото е възможно. А̄риите ядат само определени храни. Във връзка с това Богът казва в Бхагавад-гӣта̄ (9.26):

„Ако някой с любов и преданост ми предложи листо, цвете, плод или вода, Аз ще ги приема“. Следователно за високоразвитите хора, за а̄риите, има ограничения. Богът е в състояние да яде всичко, което поиска, но се ограничава със зеленчуци, плодове, мляко и т.н. И така, тази строфа описва поведението, което човек трябва да има, ако иска да се нарича а̄рий.

Брахма̄, Шива, Ману (бащата на човечеството), великите светци, както и мъдреците, постигнали трансцендентално равнище чрез аскетизъм и предано служене – те всички имат несъвършено знание в сравнение със знанието на Върховната Божествена Личност. Това важи и за всяко друго живо същество в материалния свят. Никой не може да бъде равен на Върховния Бог в нещо и, разбира се, никой не може да притежава знание като неговото. Затова молитвите към Върховната Божествена Личност никога не са пълни и съвършени. Върховният Бог е безкраен и не е възможно да измерим цялото му величие. Дори самият Той в инкарнацията си като Ананта, наричана още Шеш̣а, не е способен да опише собствената си слава. Въпреки че Ананта има хиляди лица и възхвалява Бога от безброй много години, Той все така не може открие крайния предел на величието му. Следователно никой не е способен да оцени в пълна степен силата и славата на Върховния.

Въпреки това всеки, който служи на Бога, може да му отдава молитви с истинска духовна стойност. Всеки от нас заема относително положение и не е съвършен в опитите си да възславя Бога. Като започнем от Брахма̄ и Шива и стигнем до самите нас, всички сме слуги на Върховния Бог. Всеки има относително положение, съответстващо на неговата карма. Но в същото време всеки от нас може да отдава молитви от цялата си душа и сърце, доколкото е способен да оцени величието на Бога. Това е за нас съвършенството. Дори човек да се намира в най-мрачните области на съществуването, той има право да се моли на Бога според възможностите си. Затова Богът казва в Бхагавад-гӣта̄ (9.32):

„О, сине на Пр̣тха̄, всички, които приемат подслон при мен – дори хора с нисш произход, жени, вайши (търговци) и шӯдри (работници) – могат да достигнат върховното местоназначение“.

Ако приеме лотосовите нозе на Бога от цялото си сърце, по милостта на Бога и на неговия слуга човек се пречиства. Шукадева Госва̄мӣ потвърждава това: йе 'нйе ча па̄па̄ яд-апа̄шрая̄шрая̄х̣ шудхянти тасмаи прабхавиш̣н̣аве намах̣ (Шрӣмад Бха̄гаватам, 2.4.18). Този, когото духовният учител, слугата на Бога, е довел до убежището на лотосовите нозе на Върховния, тозчас се пречиства, колкото и низш произход да има. Такъв човек получава правото да се върне вкъщи, при Бога.

Богът, Върховната Личност, е известен с името Ва̄судева, защото живее навсякъде. Думата вас значи „живея“. В Брахма сам̇хита̄ се казва: еко 'пй асау рачайитум̇ джагад-ан̣д̣а-кот̣им – чрез пълната си еманация Богът влиза във всяка вселена, за да сътвори материалното мироздание. Освен това Той влиза в сърцето на всяко живо същество и във всеки един атом (парама̄н̣у-чая̄нтара-стхам). Понеже Богът се намира навсякъде, Той е известен под името Ва̄судева. Макар и да пребивава навсякъде в материалния свят, Върховният Бог остава недокоснат от гун̣ите на природата. Затова в Ӣшопаниш̣ад Той е окачествен като апа̄па-виддхам. Той никога не може да бъде осквернен от гун̣ите на материалната природа. Когато идва на тази планета, Богът извършва разнообразни деяния. Той убива демони и действа по начини, противоречащи на ведическия морал, т.е. върши постъпки, смятани за греховни. Но въпреки че прави всичко това, Богът никога не се замърсява. Ето защо в тази строфа Той е окачествен като шуддха – „винаги свободен от замърсявания“. Освен това Богът е сама, „безпристрастен“. По този повод в Бхагавад-гӣта̄ (9.29) Той казва: само 'хам̇ сарва-бхӯтеш̣у на ме двеш̣ьо 'сти на приях̣ – Богът няма приятели и врагове, за него всички са равни.

Думата саттва̄я означава, че формата на Бога не е материална. Тя е сач-чид-а̄нанда-виграхах̣. Ӣшварах̣ парамах̣ кр̣ш̣н̣ах̣ сач-чид-а̄нанда-виграхах̣. Неговото тяло се различава от нашите материални тела. Не бива да мислим, че Върховният Бог има материално тяло, тяло, подобно на нашето.

В тази строфа особено важна е думата анапаварга-вӣря. Думата ана значи „без“, паварга значи „материалистичен живот“, а вӣря – „могъщество“. Могъществото на Бога се проявява в това, че Той винаги притежава шест основни богатства, едно от които е липсата на привързаност. Прачета̄сите искали да го съзерцават до насита, но Той ги напуснал. Според Шрӣла Джӣва Госва̄мӣ по този начин Богът проявил милостта си към безброй други предани. Въпреки че му било приятно да бъде с Прачета̄сите, Той ги напуснал – това е пример за непривързаността му. Същото качество проявил и Бог Чайтаня Маха̄прабху, когато бил в дома на Адвайта Прабху, след като приел сання̄са. Всички предани го молели да остане още няколко дена, но Той заминал, без дори да се подвоуми. И така, макар Върховният Бог да е безкрайно мил с преданите си, Той не е привързан към никого. Той е еднакво добър с всеки един от своите безбройни предани, пръснати из всички кътчета на творението.

Цар Пра̄чӣнабархиш̣ат напуснал царството си още преди синовете му да са се върнали от мястото, където се подлагали на аскетизъм. Тогава Богът, Върховната Личност, наредил на Прачета̄сите да излязат от водата и да заминат за бащиното си царство, за да поемат управлението в свои ръце. Но когато се появили на брега, те видели, че в отсъствието на царя всичко е било занемарено и тъне в пустош. Първо Прачета̄сите забелязали, че не се отглеждат зърнени култури и не се развива никакво земеделие. Нещо повече, земната повърхност била буквално покрита от огромни дървета. Изглеждало сякаш дърветата искат да попречат на хората да достигат райските владения в космоса. Прачета̄сите истински се ядосали, като видели, че планетата е обрасла по такъв начин. Те решили да разчистят земята и да я подготвят за посев.

Твърдението, че дърветата и горите привличат облаците и дъждовете, не е вярно – дъжд вали дори над морето. Като разчистят джунглите и направят земята годна за земеделие, хората биха могли да живеят навсякъде по повърхността на планетата и като отглеждат крави, да разрешат всичките си икономически проблеми. Всичко, което е нужно, е човек да гледа крави и да произвежда житни култури. А в горите ще се намери достатъчно дървен материал за строителство на малки къщи. Така човешкото общество би могло да разреши всичките си икономически проблеми. В света има огромни участъци пустеещи земи. Ако те бъдат използвани правилно, никога не би имало недостиг на хранителни продукти. Относно дъждовете, те идват, когато се извършват яги. В Бхагавад-гӣта̄ (3.14) е казано:

„Живите същества се поддържат със зърнени храни, родени благодарение на дъжда. Дъждовете падат в резултат от изпълнението на ягя (жертвоприношение), а ягя се ражда от предписаните задължения“. Ако хората извършват жертвоприношения, ще има достатъчно дъждове и реколта.

В тази строфа Маитрея се обръща към Видура с думата ра̄джан, което значи „царю“. Във връзка с това Шрӣла Вишвана̄тха Чакравартӣ Т̣ха̄кура отбелязва, че който е дхӣра, не се гневи, защото постоянно отдава предано служене. Издигнатите предани умеят да държат в подчинение сетивата си, следователно когато се обръщаме към тях, може да използваме думата ра̄джан. Царят умее по различни начини да управлява и да държи в подчинение поданиците си. По същия начин, човек, който е в състояние да владее поривите на сетивата си, може да бъде наречен цар на своите сетива. Той е сва̄мӣ или госва̄мӣ. По тази причина към сва̄мӣте и госва̄мӣте често се обръщат с името маха̄ра̄джа, „царю“.

Всеки път, когато на някоя планета започне да става нещо необичайно, Брахма̄ пристига там, за да въдвори ред, защото е лично отговорен за положението във вселената. Той например незабавно се отзовал, когато цялата вселена затреперала от суровите лишения и мъчения, на които се подлагал Хиран̣якашипу. Всеки, който отговаря за някаква институция, бди в нея да има мир и съгласие. Така и Брахма̄ се грижи във вселената да цари мир и съгласие. Ето защо той отишъл при синовете на цар Бархиш̣ма̄н и започнал да ги укротява с разумните си слова.

За дъщерята на дърветата се говори в текст 13 от тази глава. Родители на момичето били Кан̣д̣у и Прамлоча̄. Веднага щом родила детето, небесната куртизанка Прамлоча̄ се върнала в райското царство. Когато момиченцето започнало да плаче, царят на Луната се смилил над него и му спасил живота, като сложил пръст в устата му и така му дал да суче нектар. Детето било поверено на грижите на дърветата, а когато пораснало и станало млада девойка, по волята на Брахма̄ било дадено за жена на Прачета̄сите. В следващата строфа се казва, че тази девойка се наричала Ма̄риш̣а̄. Тя била дадена на Прачета̄сите от управляващото божество на дърветата. Във връзка с това Шрӣла Джӣва Госва̄мӣ Прабхупа̄да казва: вр̣кш̣а̄х̣ тад-адхиш̣т̣ха̄тр̣-девата̄х̣ – „Като се казва „дървета“, се има предвид божеството, което управлява дърветата“. Както има божество, което управлява водите и за което може да научим от Ведите, така има и божество, което управлява дърветата. Прачета̄сите започнали поголовно да изпепеляват дърветата, считайки ги за врагове. За да умиротвори царските синове, полубогът на тези дървета последвал съвета на Брахма̄ и им дал младата девойка Ма̄риш̣а̄.

Тук съществено значение има думата махад-авагя̄на̄т. Цар Дакш̣а бил син на Брахма̄ и затова в предишното си раждане бил бра̄хман̣а. Но понеже показал небраминско поведение (абра̄хман̣а), като се отнесъл непочтително с Маха̄дева и го оскърбил, в следващия си живот той трябвало да се роди от семето на кш̣атрия. С други думи, Дакш̣а станал син на Прачета̄сите. Нещо повече, понеже проявил неуважение към Шива, той трябвало да мине през страданията, съпътстващи раждането от женска утроба. Вӣрабхадра, слугата на Шива, вече бил убил Дакш̣а на жертвената арена на Дакш̣а-ягя, но това не било достатъчно изкупление и Дакш̣а трябвало да се роди отново, този път от утробата на Ма̄риш̣а̄. В края на Дакш̣а-ягя, след всички злополучни събития, Дакш̣а отправил молитви към Шива. Въпреки че трябвало да се раздели с тялото си и отново да се роди от утробата на жена, оплодена от кш̣атрия, по милостта на Шива Дакш̣а получил всякакви богатства. Такива са неуловимите закони на материалната природа. За съжаление, съвременният човек не познава тяхното действие. Лишени от всякакво знание за вечността на душата и за прераждането, днешните хора тънат в най-дълбоко невежество. Ето защо в Шрӣмад Бха̄гаватам (1.1.10) е казано: манда̄х̣ суманда-матайо манда-бха̄гя̄ хй упадрута̄х̣. В епохата на Кали юга човекът е лош, мързелив, нещастен и постоянно разтревожен от материалните обстоятелства.

В Бхагавад-гӣта̄ (8.17) се казва:

„Един ден на Брахма̄ продължава хиляда епохи. Такава е продължителността и на неговата нощ“. Един ден от живота на Брахма̄ се състои от хиляда цикъла на четирите юги – Сатя, Трета̄, Два̄пара и Кали. През този ден се сменят четиринайсет манвантари, шестата от които се нарича Ча̄кш̣уш̣а. В продължение на един ден на Брахма̄ се изреждат следните Манувци: 1) Сва̄ямбхува, 2) Сва̄рочиш̣а, 3) Уттама, 4) Та̄маса, 5) Раивата, 6) Ча̄кш̣уш̣а, 7) Ваивасвата, 8) Са̄варн̣и, 9) Дакш̣а-са̄варн̣и, 10) Брахма-са̄варн̣и, 11) Дхарма-са̄варн̣и, 12) Рудра-са̄варн̣и, 13) Дева-са̄варн̣и и 14) Индра-са̄варн̣и.

И така, в един ден на Брахма̄ се сменят четиринайсет Манувци, а за една година – 5040. Животът на Брахма̄ продължава сто години, следователно общият брой на Манувците, които се появяват и изчезват през това време, е 504000. Всичко това става в рамките на една вселена, а вселените са безброй. Манувците се появяват и изчезват просто с дишането на Маха̄-виш̣н̣у. В Брахма сам̇хита̄ е казано:

Джагад-ан̣д̣а-на̄тха е Брахма̄. Джагад-ан̣д̣а-на̄тхите, Брахмите, са безброй – тогава може да си представим колко огромен е броят на Манувците. Сегашната епоха се управлява от Ваивасвата Ману. Всеки Ману живее 4 320 000 години, умножено по 71. От живота на сегашния Ману вече са изтекли 4 320 000 х 28 години. Но по законите на материалната природа всички тези продължителни животи рано или късно стигат своя край. Произшествието по време на Дакш̣а-ягя се случило през манвантарата Сва̄ямбхува. Заради това произшествие Дакш̣а бил наказан от Шива, но благодарение на молитвите, които отправил към Шива, отново възвърнал предишното си величие. Вишвана̄тха Чакравартӣ Т̣ха̄кура твърди, че Дакш̣а се подлагал на сурови мъчения и лишения до края на петата манвантара, а в началото на шестата манвантара, благодарение на благословиите на Шива, си върнал изгубените богатства.

Дакш̣а бил изключително богат и силен. Той станал могъщ почти колкото Брахма̄ и затова Брахма̄ му възложил да насели вселената. От своя страна Дакш̣а ангажирал в това дело Марӣчи и редица други Праджа̄пати и така постепенно броят на вселенските обитатели започнал да се увеличава.