Както виждаме от беседите между Видура и Маитрея, разказите за дейностите на Върховната Божествена Личност и на преданите са толкова увлекателни, че слушателите не се уморяват да питат, а четецът с удоволствие отговаря на всички въпроси. Трансценденталното послание е толкова удивително, че човек не се уморява да го слуша или разказва. Хората, които не са предани, недоумяват как някой може да отделя толкова много време на разговори за Бога. Но на преданите никога не им омръзва да слушат и да говорят за Върховната Божествена Личност или за великите предани. Колкото повече разискват тези въпроси, толкова повече нараства въодушевлението им да продължават. Мантрата Харе Кр̣ш̣н̣а е съставена само от три думи: Харе, Кр̣ш̣н̣а и Ра̄ма, но преданият може да я повтаря ден и нощ, без да се умори.

В предишната глава стана дума, че великият На̄рада отишъл на жертвената арена на Прачетите и там изпял три строфи. Тази подробност веднага предизвикала у Видура нови въпроси.

Има два пътя, по които може да бъде постигнат Върховният Бог: единият от тях е пътят на Шрӣмад Бха̄гаватам – той се нарича бха̄гавата-ма̄рга, – а другият е известен като па̄н̃чара̄трика-видхи. Па̄н̃чара̄трика-видхи е методът на храмовото обожание, а бха̄гавата-видхи е система от девет различни дейности, най-важни от които са слушането и възпяването. Движението за Кр̣ш̣н̣а съзнание се възползва и от двата процеса и по този начин дава възможност на всекиго постепенно да осъзнае Върховната Божествена Личност. Както показват думите на Видура, методът на па̄н̃чара̄трика бил изложен най-напред от великия мъдрец На̄рада.

На̄рада Муни постоянно възпява забавленията на Бога. А от тази строфа личи, че той обича да възславя не само Бога, но и неговите предани. Мисията на великия мъдрец На̄рада е да разпространява навсякъде преданото служене за Бога. С такава цел той съставил и На̄рада пан̃чара̄тра – ръководството за отдаване на предано служене. От този трактат преданите се учат как да служат на Върховната Божествена Личност, така че двайсет и четири часа в денонощието да извършват жертвоприношения за удоволствието на Бога. В Бхагавад-гӣта̄ Богът казва, че е създал четири обществени класи: бра̄хман̣и, кш̣атрии, вайши и шӯдри, – и На̄рада пан̃чара̄тра подробно описва по какъв начин представителите на всяка обществена класа могат да удовлетворят Върховния Бог. В Бхагавад-гӣта̄ (18.45) е казано: све све карман̣й абхиратах̣ сам̇сиддхим̇ лабхате нарах̣ – човек може да удовлетвори Върховния Бог, като добросъвестно изпълнява отредените му задължения. В Шрӣмад Бха̄гаватам (1.2.13) също се казва: свануш̣т̣хитася дхармася сам̇сиддхир хари-тош̣ан̣ам – човек изпълнява задълженията си по съвършен начин тогава, когато с труда си удовлетворява Върховната Божествена Личност. На̄рада Муни бил доволен, като виждал, че Прачетите извършват жертвоприношения, следвайки тези указания, и затова пожелал да възслави Дхрува Маха̄ра̄джа на тяхната жертвена арена.

Шрӣмад Бха̄гаватам е бхагават-катха̄ – събрани разкази за забавленията на Бога. Днес, пет хиляди години по-късно, ние също можем да чуем онова, което Видура искал да чуе от Маитрея – единственото необходимо условие е да имаме силно желание.

Чертите и качествата на Уткала, сина на Маха̄ра̄джа Дхрува, показват, че той бил маха̄-бха̄гавата. В Бхагавад-гӣта̄ (6.30) се казва: йо ма̄м̇ пашяти сарватра сарвам̇ ча майи пашяти – напредналият предан вижда присъствието на Върховната Божествена Личност навсякъде и разбира, че всичко съществуващо се намира във Върховния. Пак в Бхагавад-гӣта̄ (9.4) е казано: мая̄ татам идам̇ сарвам̇ джагад авякта-мӯртина̄ – в безличностния си аспект Бог Кр̣ш̣н̣а пронизва цялата вселена. Всичко съществуващо е поместено в него, което обаче не означава, че всичко е тъждествено с него. Преданият от най-висша класа, маха̄-бха̄гаватът, притежава точно такова зрение – той вижда, че Парама̄тма̄, Свръхдушата, пребивава в сърцето на всяко живо същество независимо от материалната му форма. Той вижда всеки като неотделима частица от Върховната Божествена Личност. Върховният Бог никога не изпуска от погледа си маха̄-бха̄гавата, а самият маха̄-бхагавата никога не откъсва очи от Върховния Бог. Човек може да постигне това състояние само когато развие истинска любов към Бога.

Тези стихове обясняват смисъла на следната строфа от Бхагавад-гӣта̄ (18.54):

„Така трансцендентално установен, човек бързо осъзнава Върховния Брахман и става истински щастлив. Никога не скърби, нито желае да притежава нещо; отнася се еднакво към всяко живо същество. В това състояние той постига чисто предано служене на мен“. За същото нещо говори и Бог Чайтаня в първите два стиха от своята Шикш̣а̄ш̣т̣ака:

Бхакти йога, преданото служене, е най-висшата форма на йога, а възпяването на святото име на Бога е основната форма на предано служене. Като повтаря святото име, човек може да постигне съвършеното състояние на нирва̄н̣а (освобождение от материалното съществуване) и да изпита вечно нарастващото духовно блаженство, наречено от Бог Чайтаня а̄нанда̄мбудхи-вардханам. Човек, който се е издигнал до такова равнище, повече не се интересува от никакви материални богатства и остава равнодушен дори към царския трон, който му предоставя власт над целия свят. Това състояние се нарича вирактир анятра ся̄т и е резултат от отдаването на предано служене.

Колкото повече човек напредва в преданото служене за Бога, толкова повече отслабва привързаността му към материалното богатство и всички видове материални дейности. Такава е блажената духовна природа. За същото нещо се говори и в Бхагавад-гӣта̄ (2.59): парам̇ др̣ш̣т̣ва̄ нивартате – когато изпита висшия вкус на духовното блаженство, човек престава да търси материални наслади. Духовното знание е пламтящият огън, в който изгарят всички материални желания. Човек може да постигне съвършенството на мистичната йога само ако постоянно е свързан с Върховната Божествена Личност чрез отдаването на предано служене. Преданият мисли за Върховната Личност всеки миг от живота си. Всяка обусловена душа е обременена с плодовете на миналите си дейности, но ако започне да отдава предано служене, тя веднага се освобождава от тяхното замърсяващо бреме. Това е посочено в На̄рада пан̃чара̄тра: сарвопа̄дхи-винирмуктам̇ тат-паратвена нирмалам.

За да избегнат конфликтите, безпокойствата и неприятните ситуации, създавани от материалистите, великите светци като Джад̣а Бхарата и Уткала предпочитат да не разговарят с никого, затова ограничените хора ги смятат за луди, глухи и неми. В действителност обаче напредналият предан избягва да говори само с безбожниците, но с останалите предани поддържа приятелство, а на невинните проповядва, за да ги насочи към истината. Естествено е, че когато светът е пълен с материалисти и безбожници, някои напреднали предани предпочитат да живеят в усамотение – те се наричат бхаджана̄нандӣ. Гош̣т̣хй-а̄нандӣте обаче избират да проповядват, за да нараства броят на преданите. Но дори такива проповедници отбягват хората, които се отнасят недоброжелателно към духовните занимания.

Очевидно е, че монархията в онези дни съвсем не значела самодържавие. При необходимост старейшините и министрите можели да се намесят и да поставят на трона най-подходящия човек от царския род. В страните, където монархията се е запазила и до днес, министрите и влиятелните членове на царското семейство понякога също имат възможност да избират кой от всички наследници на престола да оглави държавното управление.

Тук съпругата на Ватсара е наречена иш̣т̣а̄, „обожаема“. Това показва, че тя притежавала най-ценни добродетели, била вярна, покорна и нежна. С други думи, Сварвӣтхи била идеална съпруга. Ако и двамата съпрузи са надарени с такива добродетели и живеят в мир и съгласие, те създават прекрасни деца и в семейството им цари щастие и благополучие.

Монархията е по-добра форма на управление от демокрацията, защото силната монархия е опора на законността и реда. Само допреди сто години царската власт в щата Каш̣мир в Индия била толкова силна, че ако заловели крадец в царството, царят веднага заповядвал да му отсекат двете ръце. Заради това сурово наказание в страната не ставали почти никакви кражби. Дори когато някой изпуснел нещо на улицата, предметът оставал да лежи там и никой не го докосвал. Смятало се, че само собственикът може да вземе падналата вещ и никой друг няма право да я пипа. А в днешните демократични страни, когато бъде извършена кражба, на местопроизшествието идва полиция, за да направи оглед и да състави протокол, но обикновено полицаите не успяват да заловят крадеца и той си остава ненаказан. И тъй като съвременните правителства са слаби и недееспособни, вълната от престъпност залива целия свят.

Обикновено семейният, който живее заедно с родителите, съпругата и децата си, се чувства щастлив. Понякога обаче се случва дори най-близките ни да се превърнат в наши врагове. Ча̄н̣акя Пан̣д̣ита казва, че врагове в семейството са бащата, който има големи дългове, майката, която се жени за втори път, съпругата, ако е прекалено красива, и синът, ако е глупак или пройдоха. Когато някой от най-близките ни роднини се превърне в наш враг, съвместният ни живот с него става много труден или дори невъзможен. В материалния свят подобни ситуации съвсем не са рядкост. Затова според традициите на ведическата култура щом прехвърли петдесетте, човек трябва да напусне семейството си, за да посвети остатъка от дните си изцяло на процеса на Кр̣ш̣н̣а съзнание.

Царят има правото да наказва всекиго, но в дадения случай самият той бил наказан от великите мъдреци. Очевидно, цар Вена бил сторил някакво изключително злодеяние, иначе великите мъдреци, духовно най-извисените личности, които се славят с благородството и безкрайната си търпимост, никога не биха си позволили да го накажат. Всичко това идва да покаже, че във ведическото общество царят бил подчинен на принципите на браминската култура. Неговите действия били под контрола на бра̄хман̣ите, които в случай на нужда можели да го лишат от власт, както и да му отнемат живота, и то без да използват оръжие, а просто като го прокълнат с мантри (брахма-ша̄па). В онези епохи бра̄хман̣ите притежавали такова могъщество, че когато изричали проклятие над някого, то носело мигновена смърт.

Във ведическата цивилизация царят е смятан за представител на Върховната Божествена Личност. Той е наричан нара-на̄ра̄ян̣а, което предполага, че самият На̄ра̄ян̣а, Върховната Божествена Личност, е дошъл в човешкото общество, приел облика на цар. Затова според моралните норми никой няма право да оскърбява бра̄хман̣ите и царя кш̣атрия. Дори ако поведението на царя изглежда греховно, поданиците нямат право да го съдят. Ала съдбата на цар Вена, както виждаме, била по-различна – той бил прокълнат от самите нара-девати. Това означава, че греховете му трябва да са били нечувано тежки.

Както знаем, Видура приел Маитрея за свой духовен учител. Ученикът се обръща с въпроси към духовния си учител и ако въпросите са зададени с преданост и смирение, учителят винаги им отговаря. Шрӣла Вишвана̄тха Чакравартӣ Т̣ха̄кура е казал, че по милостта на духовния си учител човек получава милостта на Върховния Бог. А духовният учител не е склонен да разкрива тайните на трансценденталната наука пред ученик, на когото му липсват преданост и смирение. Както посочва Бхагавад-гӣта̄, за да получи знание от духовния си учител, човек трябва да притежава смирение, любознателност и готовност да служи.

Ведическите жертвоприношения не били обикновени ритуали. На тях идвали да участват самите полубогове, а животните, принесени в жертва, получавали нов живот. В епохата на Кали бра̄хман̣ите са загубили силата си и не могат да повикат полубоговете или да дарят жертвеното животно с ново тяло. В древността бра̄хман̣ите знаели всички ведически мантри и умеели да използват силата, заложена в тях, но в съвременната епоха вече няма такива бра̄хман̣и и затова всички жертвоприношения са забранени. Церемониите, по време на които били принасяни в жертва коне, се наричали ашвамедха. Друг път жертвеното животно било крава (гава̄ламбха), но във всички случаи жертвата била принасяна не за да бъде изядена – жертвоприношението имало за цел да даде на животното нов живот и по този начин да демонстрира могъществото на мантрите. Ето защо в съвременната епоха е възможна само една ягя – сан̇кӣртана-ягя, или постоянното повтаряне на мантрата Харе Кр̣ш̣н̣а.

Бра̄хман̣ите трябва да умеят да произнасят ведическите мантри по правилен начин, а това е цяла наука. Санскритските думи, съставящи мантрите, трябва да се пеят с вярно произношение, иначе мантрите няма да имат ефект. Съвременните бра̄хман̣и нито владеят санскрит както трябва, нито съблюдават чистота в ежедневието си. Като повтаря мантрата Харе Кр̣ш̣н̣а обаче, човек постига същия резултат, до който водят всички жертвени церемонии, взети заедно. Тази мантра има такова могъщество, че дори ако човек не я произнася по съвършен начин, силата ѝ не намалява и той постига желания резултат.

От тази строфа научаваме, че ако жреците проявяват небрежност, полубоговете не приемат онова, което им се предлага като жертва. В преданото служене също могат да бъдат допуснати оскърбления – такива грешки се наричат сева̄-апара̄дха. Преданите, които обожават мӯртите на Ра̄дха̄ и Кр̣ш̣н̣а в храма, трябва да се стараят да не допускат подобни грешки. Всички тези нарушения са описани в книгата Нектарът на предаността. Ако превърнем обожанието на мӯртите във формално зрелище, без да се стремим да избягваме сева̄-апара̄дха, Ра̄дха̄ и Кр̣ш̣н̣а няма да приемат нищо от нашето служене, защото то е извършено без преданост. Следователно преданите не бива да си измислят свои начини за храмово обожание, а трябва стриктно да следват принципите на чистотата и тогава Кр̣ш̣н̣а ще приема всичко, което те му предлагат.

Човек се жени, за да създаде син, защото само синът е в състояние да освободи своя баща и предците си от ада, в който те може да попаднат. Затова Ча̄н̣акя Пан̣д̣ита казва: путра-хӣнам̇ гр̣хам̇ шӯням – без син семейният живот е безсмислен и празен. Цар Ан̇га бил много благочестив, но заради греха, който извършил в миналото си раждане, сега не можел да се сдобие със син. Оттук бихме могли да заключим, че ако някой не е в състояние да създаде син, причината за това се крие в миналите му грехове.

Жертвоприношенията са предназначени да удовлетворят Бог Виш̣н̣у, който се наслаждава на плодовете от всички жертвени церемонии. Когато Бог Виш̣н̣у се съгласи да дойде на жертвената арена, всички полубогове естествено следват господаря си и приемат своя дял от жертвените дарове. Следователно жертвоприношенията се извършват единствено заради Бог Виш̣н̣у, а не за полубоговете.

В Бхагавад-гӣта̄ Богът казва, че възнаграждава тези, които го обожават, според желанията им. Върховната Божествена Личност дава на всички живи същества, обусловени в материалния свят, пълната свобода да действат, както сами пожелаят. На своите предани обаче Той казва, че вместо да действат по такъв начин, е по-добре да се отдадат изцяло на него и Той сам ще се погрижи за тях. Това е разликата между предания и материалиста, вършител на плодоносни дейности. Материалистът се наслаждава само на плодовете на собствените си усилия, докато преданият, покорен на волята на Върховния Бог, непрекъснато се усъвършенства в преданото служене, за да постигне накрая най-висшата цел на живота и да се върне вкъщи, при Бога. В тази строфа особено важна е думата ка̄ма̄н – „желания за сетивни наслади“. Преданият е свободен от подобни стремежи. Той е аня̄бхила̄ш̣ита̄-шӯня, лишен от желания за удовлетворяване на собствените си сетива. Неговата единствена цел е да удовлетвори сетивата на Бога. Това е разликата между преданите и кармӣте.

При някои жертвоприношения в жертвения огън се предлагат животни. Жреците обаче не принасят тези животни в жертва, за да ги убият, а за да им дадат нов живот. Подобни обреди имат за цел да установят дали ведическите мантри са били произнесени правилно. Днес в научноизследователските институти и лаборатории медиците убиват хиляди малки животни, за да проверят терапевтичния ефект на новосъздадените лекарства. В лабораториите животните не възкръсват, но животните, убити на жертвената арена, благодарение на ведическите мантри получавали нов живот. В тази строфа е употребена думата шипи-виш̣т̣а̄я. Шипи е пламъкът на жертвения огън. Когато бра̄хман̣ите предлагат жертвата в огъня, Бог Виш̣н̣у, приел формата на пламък, я поглъща, затова Той е известен като Шипивиш̣т̣а.

В тази строфа особено внимание трябва да обърнем на думата уда̄ра-дхӣх̣. Царица Сунӣтха̄ не заслужавала такава благословия, но понеже царят бил много великодушен, без колебание ѝ дал да вкуси от ориза, сварен в мляко – праса̄да, който той получил от ръцете на ягя-пуруш̣а. Безспорно всичко се случва според волята на Върховната Божествена Личност. Както ще стане ясно от следващите строфи, тази постъпка на царя нямало да му донесе нищо добро. Той бил твърде великодушен и за да отслаби привързаността му към материалния свят, Богът, Върховната Личност, направил така, че царицата да роди жесток син, заради който цар Ан̇га да напусне двореца. По-рано казахме, че Бог Виш̣н̣у изпълнява желанията на кармӣте, като им дава онова, което те искат. Но желанията на преданите Той изпълнява по друг начин – така, че те постепенно да го достигнат. Това се потвърждава в Бхагавад-гӣта̄ (дада̄ми буддхи йогам̇ там̇ йена ма̄м упая̄нти те). Богът дава възможност на предания непрекъснато да продължава духовното си развитие, за да може да се върне вкъщи, в духовния свят.

Пум̇-саванам е един от десетте пречистващи обреда. По време на този обред жената изяжда малко праса̄д – остатък от храна, предложена на Бог Виш̣н̣у, – за да може да забременее от съпруга си.

Сунӣтха̄, майката на детето, била дъщеря на олицетворената смърт. Дъщерята обикновено наследява качествата на баща си, а синът – на майка си. И както две величини, които поотделно са равни на трета, са равни и помежду си, така синът на цар Ан̇га наследил лошите качества на дядо си от майчина страна. В смр̣ти ша̄стрите се казва, че момчето най-често клони към вуйчо си по майчина линия и приема неговите възгледи и убеждения. Думите нара̄н̣а̄м̇ ма̄тула-карма означават, че момчето обикновено наследява особеностите на майчиния си род. Дори синът на най-благочестивия баща може да стане жертва на пороците на майчиния си род. Затова във ведическото общество преди женитба хората се обръщат към астролог и му дават пълни сведения за рода на младежа и на девойката. Сватбата може да се състои само ако астрологичните изчисления покажат, че двамата млади си подхождат. Понякога обаче астролозите също грешат и тогава семейният живот носи много разочарования.

Очевидно цар Ан̇га не сполучил в избора на съпруга, защото Сунӣтха̄ била дъщеря на олицетворената смърт. Понякога Богът нарочно прави така, че преданият му да се ожени за неподходяща съпруга, за да може под натиска на обстоятелствата постепенно да се освободи от привързаността си към дома и семейството и изцяло да се посвети на духовен напредък. Очевидно е, че цар Ан̇га, който бил добър предан, получил недостойна жена и лош син по волята на самата Върховна Божествена Личност. Ала благодарение на това накрая той напълно се освободил от семейните окови и напуснал дома си, за да се върне при Бога.

Кш̣атриите имат право да ловуват, за да се упражняват в бойното изкуство, а не за да ядат месото на убитите животни или пък с друга някаква цел. Понякога царете кш̣атрии са длъжни лично да обезглавяват престъпниците, осъдени на смърт, затова те имат право да ходят на лов и да се упражняват в бойното изкуство. Но Вена, синът на цар Ан̇га, бил потомък на лош род и израснал жесток и своенравен. Той обичал да ходи в гората и да избива животните без каквато и да е нужда. Навсякъде, където се появял, той всявал ужас и хората се разбягвали с викове: „Вена идва насам! Вена идва!“. Така още от най-ранно детство Вена всявал страх у своите поданици.

Казва се, че всяко семейство трябва да има син, защото без син домът е като пустиня. Но синът, лишен от добродетели, е като сляпо око – човек не вижда с него, но в същото време изпитва непоносима болка. Царят се чувствал истински нещастен, че има такъв лош син.

Царят започнал да мисли за човешката привързаност към семейното огнище и за преодоляването ѝ. Прахла̄да Маха̄ра̄джа сравнява семейния живот със сляп кладенец. Човек, който падне в такъв кладенец, много трудно може да се измъкне от него и да се върне към живота. Прахла̄да Маха̄ра̄джа ни съветва да напуснем слепия кладенец на семейното съществуване колкото може по-скоро и да отидем в гората, за да приемем подслон при Върховната Божествена Личност. Във ведическото общество било задължително човек да приеме ва̄напрастха или сання̄са и да напусне дома си. Но хората са толкова привързани към своето семейство, че не желаят да се разделят с него до самия миг на смъртта. Затова цар Ан̇га, който бил склонен към отречение, приел лошия си син като положителен стимул да напусне своя дом. Така царят стигнал до заключението, че неговият лош син всъщност му е съюзник, защото му помага да изкорени от сърцето си привързаността към семейния живот. В крайна сметка всеки трябва да се освободи от привързаността си към материалното съществуване. И ако с възмутителното си поведение лошият син принуждава своя баща да напусне семейното огнище, той всъщност му прави ценна услуга.

В тази строфа думата маходайодая̄т означава, че с благословиите на великите души човек може да спечели материално богатство, но още по-голяма благословия е получил този, който е преодолял всяка привързаност към богатството. За царя не е лесно да изостави процъфтяващото си царство и своята нежна съпруга, затова очевидно само по милостта на Върховната Божествена Личност цар Ан̇га успял да се отрече от всичко, което му било скъпо, и да замине за гората, незабелязан от никого. Много велики души са напускали дома си по същия начин, посред нощ, отказвайки се от жена, деца и богатство.

Примерът с несъвършените мистици, които търсят Свръхдушата в сърцето си, крие много дълбок смисъл. Абсолютната Истина може да бъде осъзната в три различни аспекта: безличностен Брахман, локализирана Свръхдуша и Върховна Божествена Личност. Ку-йогӣте, недостатъчно напредналите мистици, чрез умозрителни разсъждения могат да стигнат до равнището на безличностния Брахман, но не са в състояние да открият Свръхдушата, която се намира в сърцето на всяко живо същество. Когато царят заминал, поданиците му били сигурни, че той може да бъде намерен, но понеже никой не знаел как да го търси, всичките им опити да го открият били напразни, точно като опитите на невежите мистици.