Бог Капила обяснява преданото служене

В двайсет и девета глава се говори за величието на преданото служене и за това, как времето влияе върху обусловената душа. Влиянието на времето е описано така подробно, за да бъде подтикната обусловената душа да се откаже от материалните си дейности, които не са нищо повече от празна загуба на време. В предишната глава бе представено аналитично описание на материалната природа, на духа и Върховния Бог, или Свръхдушата, а в тази глава са изложени принципите на бхакти йога, или преданото служене – дейностите, които живото същество извършва в рамките на вечните си взаимоотношения с Божествената Личност.

Бхакти йога, преданото служене, е основният принцип на всички философски системи. Философия, която не извежда човека до преданото служене за Бога, е плод на празни разсъждения. Естествено, ако е лишена от философска основа, бхакти йога си остава повече или по-малко сантименталност. Има две категории хора. Едните смятат себе си за интелектуалци и се занимават изключително с философски разсъждения или медитация, а другите се доверяват на емоциите си и възгледите им нямат ясна философска основа. Нито едните, нито другите могат да постигнат висшата цел на живота. Но даже и ако успеят, за това ще са им необходими много, много години. Ето защо ведическата литература говори за съществуването на три компонента: Върховния Бог, живото същество и вечните им взаимоотношения, а крайната цел на живота е в това, като следва принципите на бхакти, или преданото служене, човек да развие любов и преданост към Върховния Бог и, като негов вечен слуга, накрая да постигне планетата му.

Философията са̄н̇кхя представлява аналитично описание на битието. За да разбере същността на всяко едно нещо, човек трябва да изследва неговата природа и свойства. Това се нарича процес на придобиване на знание. Но придобиването на знание не трябва да бъде самоцел, а средство за постигане на крайната цел на живота, бхакти йога, до която се свежда смисълът на процеса на познанието. Ако елиминираме бхакти йога и се занимаваме изключително с аналитично изучаване на природата на нещата, резултатът ще бъде практически никакъв. В Бха̄гаватам тези занимания са сравнени с лющене на празни оризови шушулки. Няма смисъл да лющим празните шушулки, в които вече няма зърно. Чрез научния анализ на материалната природа, на живото същество и на Свръхдушата човек трябва да разбере основополагащия принцип – преданото служене за Бога.

В тази строфа особено внимание заслужава думата сам̇ср̣тӣх̣. Шреях̣-ср̣ти е благодатният път, водещ към Върховната Божествена Личност, а сам̇ср̣ти е безкрайното пътуване в коловозите на раждането и смъртта, което води до най-тъмните области на материалното съществуване. Хората, които нямат знание за материалния свят, за Бога и за своите близки отношения с него, всъщност вървят към най-мрачните владения на материалното съществуване, макар да наричат движението си прогрес на цивилизацията. Да попадне човек в най-мрачните владения на материалното съществуване, означава да се въплъти във форми на живот, по-низши от човешката. Невежите хора не знаят, че са изцяло във властта на материалната природа и когато този им живот изтече, ще бъдат принудени да се родят отново, и то в тяло, което може да не е никак привлекателно. Как живото същество получава различни видове тела, ще бъде обяснено в следващата глава. Вечният процес на смяната на тела в кръговрата на раждането и смъртта се нарича сам̇са̄ра. Девахӯти моли славния си син Капила Муни да разкаже за тези непрекъснати скитания на обусловените същества, за да им внуши, че лишени от знание за пътя на бхакти йога, за преданото служене, те вървят по път, който ги води само към деградация.

Дори човек да не знае нищо за пътя към щастието и пътя към най-мрачните области на невежеството, всички осъзнават влиянието на вечното време, което поглъща резултатите от всичките ни материални дейности. Тялото се ражда в даден момент и още в същия миг времето започва да упражнява върху него влиянието си. От самия миг, в който тялото се ражда, върху него започва да действа смъртта. Влиянието на времето върху тялото се проявява в стареенето на тялото. Ако човек е на трийсет или на петдесет години, това значи, че времето вече е погълнало трийсет или петдесет години от живота му.

Всеки човек знае, че един ден ще дойде и последният етап от живота, когато той ще се озове в жестоките ръце на смъртта, и някои хора, вземайки под внимание възрастта си и обстоятелствата, в които живеят, се замислят над влиянието на времето и започват да вършат благочестиви дейности, за да не попаднат в следващия си живот на дъното на обществото или в някоя животинска форма. По-голямата част от хората са привързани към сетивното наслаждение и затова се стремят да отидат на райските планети. С тази цел те се занимават с благотворителност и други видове благочестиви дейности, ала в действителност, както се казва в Бхагавад-гӣта̄, дори на най-висшата планета в материалния свят, Брахмалока, човек не може да се освободи от оковите на раждането и смъртта, защото влиянието на времето се разпростира над целия материален свят. В духовния свят обаче влиянието на фактора време напълно отсъства.

Тази строфа показва, че Шрӣматӣ Девахӯти, великата майка на Бог Капиладева, изпитва силно съчувствие към изстрадалите обикновени хора, които не знаят целта на живота си и спят, потънали в мрака на илюзията. Всеки ваиш̣н̣ава, предан на Бога, смята за свой дълг да пробуди спящите живи същества. Девахӯти моли славния си син да озари живота на обусловените души, за да сложи край на мъчителното им обусловено съществуване. Тук Богът е наречен йога-бха̄скара, слънцето на цялата йога. Девахӯти бе помолила великия си син да опише пътя на бхакти йога и разказвайки ѝ за него, Той нарече бхакти йога най-висшата йога система.

Бхакти йога е слънчевата светлина, осветяваща пътя, по който обусловените души, чието положение е описано в тази строфа, могат да постигнат освобождение. Те нямат очи, с които да видят истинския си интерес. Те не разбират, че целта на живота не е в това да се увеличават материалните потребности – тялото съществува само броени години, а живите същества са вечни и имат свои вечни потребности. Ако човек се грижи само за нуждите на тялото, без да се замисля за вечните потребности, той е част от цивилизация, която с прогреса си го води до най-мрачните области на невежеството. Дремейки в този мрак, човек не отдъхва, напротив, постепенно го обзема все по-голяма умора. Той измисля какви ли не методи, с които да преодолее умората си, но не успява и остава объркан. Единственият начин човек да се отърси от умората, натрупала се в борбата за съществуване, е пътят на преданото служене, пътят на Кр̣ш̣н̣а съзнание.

Бог Капила останал много доволен от молбата на славната си майка, която мислела не само за собственото си спасение, но и за освобождението на всички паднали обусловени души. Богът изпитва съчувствие към падналите души, които обитават материалния свят, и затова идва тук лично или изпраща доверените си слуги да ги освободят. Той винаги е изпълнен със състрадание към обусловените същества и затова когато някой от преданите му се проникне от същото състрадание, Той остава много доволен. В Бхагавад-гӣта̄ Богът ясно казва, че тези, които се опитват да просветят падналите души, като им проповядват най-висшата идея на Бхагавад-гӣта̄ – необходимостта от пълно отдаване на Божествената Личност, – са му много скъпи. Затова когато видял с какво състрадание се отнася любимата му майка към падналите души, Той останал много доволен и се изпълнил със съчувствие към нея.

Чистото предано служене в Кр̣ш̣н̣а съзнание е само едно – чистият предан не очаква от Бога никакви възнаграждения за служенето, което отдава. Но в по-честия случай хората поемат по пътя на преданото служене, защото преследват някакви определени цели. В Бхагавад-гӣта̄ е казано, че тези, които не са се пречистили от материалните замърсявания, започват да се занимават с предано служене, подтиквани от четири вида подбуди. Човекът, който страда в материалното си обкръжение, става предан и се обръща към Бога, за да се освободи от страданията. Този, който има нужда от пари, моли Бога да подобри финансовото му положение. А има и такива, които не страдат и не се нуждаят от средства, но търсят знание за Абсолютната Истина. Те също поемат по пътя на преданото служене и се стремят да разберат природата на Върховния Бог. Всичко това е описано много добре в Бхагавад-гӣта̄ (7.16). Всъщност пътят на преданото служене е само един, но в зависимост от положението на предания той приема различни форми, които подробно ще бъдат обяснени в следващите строфи.

Във втора глава от Първа песен на Шрӣмад Бха̄гаватам се каза, че най-висшата и най-славна религия е безпричинното, безкористно предано служене. Чистото предано служене означава, че единствената цел, която човек си поставя, е да удовлетвори Върховната Божествена Личност. Това всъщност не е преследване на цел, това е чистото състояние на живото същество. Когато някой, който е обусловен, се занимава с предано служене, той трябва стриктно да следва наставленията на авторитетен духовен учител. Духовният учител е упълномощен представител на Върховния Бог, защото получава неговите наставления и без да ги променя, ги предава по веригата на ученическата последователност. В Бхагавад-гӣта̄ е казано, че човек трябва да получи знанието, което се съдържа в нея, по веригата на ученическата последователност, в противен случай то със сигурност ще бъде изопачено. Чисто предано служене означава човек да действа под ръководството на истински духовен учител с единственото желание да удовлетвори Върховната Божествена Личност. Но ако той си поставя за цел да удовлетвори собствените си сетива, преданото му служене се проявява по друг начин. Такъв човек често е агресивен, горд, завистлив и зъл и интересите, които преследва, са различни от интересите на Бога.

Човек, който се обръща към Върховния Бог, за да му служи, но в същото време се гордее със себе си, завижда на другите или е отмъстителен, е в проявлението на гнева. Той обикновено се мисли за най-добрия предан. Преданото служене, извършвано по такъв начин, не е чисто и е от най-ниската категория, та̄масах̣. Шрӣла Виш̣вана̄тха Чакравартӣ Т̣ха̄кура ни съветва да избягваме общуването с ваиш̣н̣ави с лош характер. Ваиш̣н̣ава е всеки, който е приел Върховната Божествена Личност като най-висшата цел на живота, но този, който още не се е пречистил и продължава да бъде движен от материални подбуди, не е ваиш̣н̣ава от първа класа и не притежава възвишени качества. Човек може да се отнася почтително с такъв ваиш̣н̣ава в гун̣ата на невежеството, защото той е приел Върховния Бог за крайна цел на живота си, но не бива да се сближава с него.

Трябва добре да разберем смисъла на думата „индивидуалист“. Тя е превод на санскритските думи бхинна-др̣к и пр̣тхаг-бха̄вах̣. Индивидуалист е този, който отделя своите интереси от интересите на Върховния Бог. Преданите, които са под влиянието на гун̣ите на страстта и невежеството, мислят, че основна грижа на Бога е да изпълнява желанията и молбите им. Стремежът на този вид предани е да получат от Бога колкото се може повече за собственото си сетивно наслаждение. Това е настроението на индивидуалиста. Чистата преданост, обяснена в предишната глава, означава, че умът на предания се намира в пълна хармония с ума на Върховния Бог. Преданият няма никакви други желания, освен да изпълнява желанията на Върховния. В това се заключава единството между него и Бога. Когато интересите или стремежите на предания се различават от тези на Върховния Бог, неговото настроение е настроение на индивидуалист. Ако такъв „предан“ желае материално наслаждение, което е вън от служенето за Върховния Бог, или иска чрез милостта на Бога да стане богат и известен, той е в гун̣ата на страстта.

Ма̄я̄ва̄дӣте обаче тълкуват по друг начин смисъла на думата „индивидуалист“. Те казват, че докато обожава Бога, човек не бива да мисли, че е различен от него. Това е друга форма на преданост, замърсена от гун̣ите на материалната природа. Концепцията, че живите същества не се различават от Върховния, е в гун̣ата на невежеството. Истинското единство е единството на интересите. Чистият предан няма друг интерес освен желанието да действа в името на Върховния Бог. Докато в действията на човека се запазва макар и най-слаб нюанс на користни мотиви, предаността му е примесена с трите гун̣и на природата.

Бра̄хман̣ите, кш̣атриите, вайшите и шӯдрите, а също брахмача̄рӣте, гр̣хастхите, ва̄напрастхите и сання̄сӣте съставляват осемте подразделения, наречени варн̣и и а̄шрами, и имат специфични задължения, които трябва да изпълняват, за да удовлетворят Върховната Божествена Личност. Когато, изпълнявайки задълженията си в системата варн̣а̄шрама, човек предлага резултатите от труда си на Върховния Бог, дейността му се нарича карма̄рпан̣ам, дейност, извършвана с цел да се удовлетвори Богът. Като жертва плодовете от труда си за Върховния Бог, човек се освобождава от отговорност за замърсяванията или грешките, допуснати в процеса на дейността. Но когато жертва резултатите от труда си, подтикван от гун̣ата на доброто, а не от чиста преданост, неговият интерес се различава от интересите на Бога. Представителите на четирите а̄шрама и четирите варн̣и се трудят, за да получат едни или други блага и да задоволят някакви свои, лични интереси. Затова дейностите им са дейности в гун̣ата на доброто; те не могат да бъдат отнесени към категорията на чистата преданост. По думите на Рӯпа Госва̄мӣ чистото предано служене е напълно освободено от материални желания. Аня̄бхила̄ш̣ита̄-шӯням. В него нямо никакво място за лични или материални интереси. Дейността в преданото служене трябва да е отвъд плодоносните дейности и емпиричното философстване. Чистото предано служене е трансцендентално към всички материални качества.

Преданото служене в гун̣ите на невежеството, страстта и доброто се разделя на осемдесет и една разновидности. Има различни форми на предано служене: слушане, повтаряне, помнене, обожаване, отдаване на молитви, служене, отдаване на всичко и т.н. Всяка от тези форми се разделя на три разновидности в зависимост от гун̣ите, в които се намира. Има слушане в гун̣ата на страстта, в гун̣ата на невежеството и в гун̣ата на доброто. По същия начин има повтаряне в гун̣ата на невежеството, на страстта и на доброто и т.н. Три, умножено по девет, прави двайсет и седем, а двайсет и седем, отново умножено по три, прави осемдесет и едно. Човек трябва да се издигне над всички тези видове смесено, материалистично предано служене, за да достигне равнището на чистото предано служене, което е описано в следващите строфи.

Основният принцип на чистото, неосквернено предано служене е любовта към Бога. Мад-гун̣а-шрути-ма̄трен̣а означава „веднага щом чуе за трансценденталните качества на Върховната Божествена Личност“. Тези качества се наричат ниргун̣а. Върховният Бог не е замърсен с гун̣ите на материалната природа и затова привлича чистия предан. На предания не му се налага да медитира, за да развие такова влечение. Той вече е на трансцендентално равнище и влечението между него и Върховната Божествена Личност е естествено и спонтанно – тук то е сравнено с водите на Ганг, които текат към океана. Както никакви препятствия не могат да спрат течението на Ганг, по същия начин никакви материални условия не могат да попречат на влечението на чистия предан към трансценденталното име, форма и забавления на Върховния Бог. Във връзка с това трябва да обърнем внимание на думата авиччхинна̄, „непрекъсвано“. Никакви материални препятствия не могат да спрат потока на преданото служене на чистия предан.

Думата ахаитукӣ означава „безкористно“. Чистият предан не се занимава с предано служене поради някаква причина. Той не очаква, че в замяна ще получи някакви материални или духовни блага. Това е първият признак на чистата, непримесена преданост. Аня̄бхила̄ш̣ита̄-шӯням – той не се стреми с помощта на преданото служене да изпълнява личните си желания. Неговото предано служене е предназначено единствено за пуруш̣оттама, Върховната Божествена Личност, и за никого другиго. Понякога псевдопреданите обожават многобройните полубогове, като мислят, че формите им са тъждествени на формата на Върховната Божествена Личност. Но тук специално е подчертано, че обект на бхакти, на преданото служене, е единствено Върховната Божествена Личност – На̄ра̄ян̣а, Виш̣н̣у или Кр̣ш̣н̣а – и никой друг.

Авявахита̄ означава „непрекъснато“. Чистият предан служи на Бога денонощно, без да спира. Той е изградил живота си по такъв начин, че всяка минута и секунда да е зает с някакъв вид предано служене за Върховната Божествена Личност. Думата авявахита̄ означава също, че интересът на предания съвпада с интереса на Върховния Бог. Единственият стремеж на предания е да изпълни трансценденталното желание на Върховния. Подобно спонтанно служене за Бога е трансцендентално, то не може да бъде замърсено от гун̣ите на материалната природа. Това са признаците на чистото предано служене, освободено от всички замърсявания.

Бог Чайтаня ни учи как да отдаваме чисто предано служене от спонтанна любов към Върховната Божествена Личност. В Шикш̣а̄ш̣т̣ака Той се моли на Бога: „О, Господи, не искам от теб нито богатства, нито красива съпруга, нито последователи. Всичко, което искам от теб, е живот след живот да мога да бъда чист предан в лотосовите Ти нозе“. Молитвите на Бог Чайтаня много напомнят казаното в Шрӣмад Бха̄гаватам. Думите му „живот след живот“ показват, че чистият предан не се стреми дори да се освободи от раждането и смъртта. Йогӣте и философите емпирици си поставят за цел да прекъснат кръговрата на раждането и смъртта, но преданият е съгласен дори да остане в материалния свят, стига да може да отдава предано служене.

Тук ясно е казано, че чистият предан не желае да постигне екатва, сливането с Върховния Бог, към което се стремят имперсоналистите, умозрителните философи и медитиращите йогӣ. Идеята за сливане с Върховния е чужда на чистия предан. Той може да приеме да отиде на планетите във Вайкун̣т̣ха, за да служи там на Бога, но никога няма да се съгласи да потъне в сиянието Брахман, което за него е по-лошо и от ад. Екатва, или потъването в сиянието на Върховния Бог, се нарича още каиваля, но за чистия предан блаженството каиваля е равносилно на ад. Преданият е толкова привързан към служенето за Върховния Бог, че за него петте вида освобождение губят всякаква стойност. Смята се, че този, който отдава на Бога чисто трансцендентално любовно служене, вече е постигнал и петте вида освобождение.

Когато преданият попадне в духовния свят, във Вайкун̣т̣ха, той получава четири различни възможности. Първата от тях е са̄локя, възможността да живее на една планета с Върховната Личност. На всяка от безбройните планети Вайкун̣т̣хи Върховната Личност пребивава в някоя от пълните си експанзии. Най-главната от тези планети е Кр̣ш̣н̣алока. Както Слънцето е главната планета в материалната вселена, в духовния свят главната планета е Кр̣ш̣н̣алока. Сиянието, излъчващо се от тялото на Бог Кр̣ш̣н̣а, който пребивава на Кр̣ш̣н̣алока, озарява не само духовния, но и материалния свят, ала в материалния свят то е покрито от материята. В духовния свят има безброй планети Вайкун̣т̣хи и на всяка от тях царува Върховният Бог. Преданият може да отиде на някоя от тези планети, за да живее там заедно с Върховната Божествена Личност.

Преданият, постигнал освобождението са̄рш̣т̣и, придобива същите богатства като тези на Върховния Бог. Освобождението са̄мӣпя означава да общуваш лично с Бога. Преданият, който постигне освобождението са̄рӯпя, придобива външност досущ като външността на Върховната Личност, с изключение на две-три особености, които са характерни единствено за трансценденталното тяло на Бога. Например Шрӣватса, снопчето косми на гърдите на Бога, е признак, по който Богът винаги се отличава от преданите си.

Чистият предан отхвърля тези пет вида духовно съществуване дори когато му ги предлагат, а още по-малко пък се стреми към материални блага, които са нищожни в сравнение с духовните. Когато Богът предложил на Прахла̄да Маха̄ра̄джа материални благословии, Прахла̄да отвърнал: „О, Господи, баща ми бе постигнал всички видове материални богатства и сили, дори полубоговете трепереха от могъществото му. Но въпреки това за по-малко от миг Ти отне живота му и така сложи край на целия му материален разцвет“. Преданият няма никакви желания за материално или духовно благополучие. Той има един-единствен стремеж: да служи на Бога. За него това е най-голямото щастие.

Шрӣпа̄да Шан̇кара̄ча̄ря, който е известен като водач на философската школа на имперсонализма, в началото на коментарите си към Бхагавад-гӣта̄ признава, че На̄ра̄ян̣а, Върховната Божествена Личност, е отвъд пределите на материалното творение. Неговото положение е уникално, защото всичко останало се намира в границите на материалния свят. Ведическите произведения също утвърждават, че преди сътворението е съществувал само На̄ра̄ян̣а – не е имало нито Брахма̄, нито Шива. Само На̄ра̄ян̣а, Върховната Божествена Личност Виш̣н̣у, или Кр̣ш̣н̣а, винаги запазва трансценденталната си позиция и е отвъд влиянието на материалния свят.

Материалните качества добро, страст и невежество не могат да повлияят на положението на Върховната Божествена Личност, затова Богът се нарича ниргун̣а (освободен от всякакви примеси от материални качества). Тук Бог Капила потвърждава същата истина: всеки, който отдава чисто предано служене, се намира на трансцендентално равнище също като самия Бог. Както Богът е отвъд влиянието на материалните гун̣и, така и неговите предани не са подвластни на тях. Този, който не е подчинен на трите гун̣и на материалната природа, се нарича освободена душа, или душа брахма-бхӯта. Брахма-бхӯтах̣ прасанна̄тма̄ е равнището на освобождението. Ахам̇ брахма̄сми – „Аз не съм тялото“. Това определение се отнася само до ония, които постоянно служат на Кр̣ш̣н̣а и по този начин вече са на трансцендентално равнище. Такива предани са недосегаеми за влиянието на трите гун̣и на материалната природа.

Имперсоналистите поддържат невярна теория, като твърдят, че човек може да обожава която и да е произволно измислена форма на Бога, или Брахман, и накрая да потъне в сиянието Брахман. Разбира се, сливането със сиянието, което се излъчва от тялото на Върховния Бог (Брахман), също е вид освобождение, както бе обяснено в предишната строфа. Екатва е една от формите на освобождение. Но преданият никога не би склонил да го приеме, защото той спонтанно постига качествено единство с Върховния благодарение на това че отдава предано служене. Преданият вече е постигнал качественото равенство с Бога, което е следствие от безличностното освобождение, и няма нужда да полага за него отделни усилия. Тук ясно е казано, че чистото предано служене само по себе си е достатъчно, за да може човек да стане в качествено отношение еднакъв с Бога.

Човек трябва да изпълнява задълженията, присъщи на съсловието, към което принадлежи – бра̄хман̣а, кш̣атрия, вайшя или шӯдра. Предписаните задължения на четирите съсловия в човешкото общество са обяснени в Бхагавад-гӣта̄. Бра̄хман̣ите са длъжни да владеят сетивата си и да бъдат честни, чисти и образовани предани. Природата на кш̣атриите е да управляват. Те са безстрашни в битките и щедро раздават подаяния. Вайшите, или търговците и земеделците, търгуват със стоки, отглеждат крави и се занимават със селско стопанство. Шӯдрите, или работниците, служат на по-висшите съсловия, защото сами по себе си не са особено интелигентни.

В Бхагавад-гӣта̄ се казва: сва-карман̣а̄ там абхярчя – каквото и положение да заема човек, той винаги може да служи на Върховния Бог, като изпълнява предписаните си задължения. Не бива да мислим, че само бра̄хман̣ите могат да служат на Бога, а шӯдрите не могат. Всеки може да служи на Бога, като под ръководството на духовен учител, който е представител на Върховната Божествена Личност, изпълнява предписаните си задължения. Никой не бива да мисли, че задълженията, които изпълнява, са по-низши от тези на другите съсловия. Бра̄хман̣ът служи на Бога с интелигентността си, а кш̣атрията му служи, като използва военния си талант, както Арджуна служел на Кр̣ш̣н̣а. Арджуна бил воин, той нямал време да изучава Веда̄нта и други високоинтелектуални произведения. Девойките от Враджадха̄ма принадлежали към съсловието на вайшите. Те отглеждали крави и работели на полето. Осиновителят на Кр̣ш̣н̣а, Нанда Маха̄ра̄джа, и близките му също били вайши. Те не били много образовани, но това не им пречело да служат на Кр̣ш̣н̣а, като го обичат и му предлагат всичко, което имат. Известни са и много примери за това, как на Кр̣ш̣н̣а служели и чан̣д̣а̄ли, хора, които са по-низши дори от шӯдрите. Мъдрецът Видура също бил смятан за шӯдра, защото майка му била шӯдра. Всъщност произходът на човека няма никакво значение, защото в Бхагавад-гӣта̄ Богът лично заявява, че всеки, който отдава предано служене, има трансцендентална позиция. Всички предписани задължения са почтени и славни, ако се извършват като предано служене за Бога, без желание за лична изгода. Това предано служене трябва да е безпричинно, непрекъснато и спонтанно. Кр̣ш̣н̣а е неотразимо привлекателен и наш дълг е да му служим с всичко, с което можем. Това се нарича чисто предано служене.

Друг важен израз в тази строфа е на̄тихим̇срен̣а („с колкото се може по-малко насилие и отнемане на живот“). Дори ако преданият е принуден да използва насилие, той не бива да го прави извън рамките на абсолютно необходимото. Понякога хората питат: „Убеждавате ни да не ядем месо, а в същото време вие ядете зеленчуци. Това не е ли насилие?“ Да, яденето на зеленчуци също е насилие. Вегетарианците също извършват насилие над други живи същества, защото и зеленчуците имат живот. Неотдадените убиват крави, кози и други животни, за да се хранят с плътта им. Преданият, който е вегетарианец, също убива. Но тази строфа посочва нещо много важно: всяко живо същество е принудено да съществува, като убива друго живо същество. Джӣво джӣвася джӣванам – живото същество живее за сметка на живота на друго живо същество. Но човек има право да извършва насилие само в рамките на абсолютно необходимото.

Човекът не трябва да яде нищо, което не е предложено на Върховната Божествена Личност. Ягя-шиш̣т̣а̄шинах̣ сантах̣ – като яде храна, предложена на Ягя, Върховната Божествена Личност, човек се освобождава от последиците на всичките си грехове. Затова преданият яде само праса̄д – храна, предложена преди това на Върховния Бог. Кр̣ш̣н̣а казва, че когато преданият му предложи с преданост ястия, приготвени от плодове или зеленчуци, Той ги приема. Преданият трябва да предлага на Кр̣ш̣н̣а само вегетариански храни. Ако Върховният Бог искаше ястия, приготвени от животинска плът, щяхме да му предлагаме животинска плът, но Той никъде не ни казва да правим подобно нещо.

Ние сме принудени да извършваме насилие, такъв е законът на природата. Но не трябва да извършваме ненужно насилие, не трябва да преминаваме границите на позволеното, определено от Бога. Арджуна използвал умението си да убива и макар убийството да е явно насилие, той убивал враговете си само защото такава била волята на Кр̣ш̣н̣а. По същия начин ако ние извършваме насилие само по необходимост, подчинявайки се на волята на Бога, действията ни се наричат на̄тихим̇са̄. Насилието не може да бъде избегнато напълно, защото обусловеното съществуване неминуемо предполага насилие. Но не трябва да извършваме повече насилие, отколкото е необходимо, т.е. повече, отколкото отрежда Върховната Божествена Личност.

Обожанието на мӯртите в храма е едно от задълженията на предания. То е предназначено най-вече за начинаещите, но напредналите също не трябва да го пренебрегват. Има разлика в начина, по който начинаещият и напредналият предан възприемат присъствието на Бога в храма. Начинаещият мисли, че арча̄-виграха (скулптурното изображение на Бога) се различава от изначалната Божествена Личност. Той смята, че мӯртите само олицетворяват Върховния Бог, докато напредналият предан вижда мӯртите в храма като самата Върховна Божествена Личност. За него няма никаква разлика между изначалната форма на Бога и формата му арча̄, поставена в храма. Това е зрението на предания, който е постигнал най-висшето равнище в преданото служене – бха̄ва, или любов към Бога, докато начинаещият се отнася към обожанието в храма като към свое всекидневно задължение.

Обожанието на мӯртите е съставна част от живота на предания. Всеки ден той отива в храма да види мӯртите, облечени в прекрасни дрехи, с благоговение докосва лотосовите нозе на Бога, в израз на любов му предлага плодове и цветя и се обръща към него с молитви. Същевременно, за да напредва в преданото служене, той трябва да гледа на другите живи същества като на духовни искри, частици от Върховния Бог. Преданият трябва да отдава почит на всяко живо същество, което има някакви отношения с Бога. И тъй като по природа всяко живо същество е свързано с Бога като негова неотделима частица, преданият трябва да се старае да вижда всички живи същества на равнището на духовното съществуване. В Бхагавад-гӣта̄ се казва, че човек, който е пан̣д̣ита, т.е. който притежава знание, гледа по един и същ начин на учения бра̄хман̣а, на шӯдрата, на свинята, кучето и кравата. Той не обръща внимание на тялото, което е само външна обвивка. Той вижда не обвивката на бра̄хман̣а, на кравата или на свинята, а духовната искра, която е неотделима частица от Върховния Бог. Ако не е способен да вижда всяко живо същество като неотделима частица от Върховния Бог, той е пра̄кр̣та-бхакта, предан с материалистични схващания. Такъв предан още не е постигнал духовното равнище и се намира в най-низшия стадий на предаността. Въпреки това обаче той с цялата си почит се покланя пред мӯртите в храма.

Въпреки че преданият вижда една и съща духовна природа у всички живи същества, той не общува с всеки. Тигърът е частица от Върховния Бог, но това не означава, че ще го прегърнем заради духовната му връзка с Бога. Трябва да общуваме само с личности, които са развили у себе си Кр̣ш̣н̣а съзнание.

Трябва да поддържаме приятелски отношения и да се отнасяме с особено уважение към онези, които притежават Кр̣ш̣н̣а съзнание. Разбира се, другите живи същества също са частици от Върховния Бог, но тъй като съзнанието им е покрито от материята и не се е превърнало в Кр̣ш̣н̣а съзнание, трябва да се откажем от общуване с тях. Виш̣вана̄тха Чакравартӣ Т̣ха̄кура препоръчва да избягваме близките отношения дори с ваиш̣н̣ава, който има лош нрав. Ние трябва да му отдаваме съответната почит като на ваиш̣н̣ава, но едновременно с това трябва да се държим настрана от него. Ваиш̣н̣ава е всеки, който признава Виш̣н̣у за Върховната Божествена Личност, но истинският ваиш̣н̣ава трябва да развие у себе си всички добри качества на полубоговете.

Когато обяснява смисъла на думата саттвена, Шрӣдхара Сва̄мӣ посочва, че тя е синоним на думата дхаирйен̣а, която значи „търпение“. Човек, който се занимава с предано служене, трябва да притежава голямо търпение. Той не трябва да се разколебава, когато първите опити не му донесат успех, а трябва да продължи да служи на Бога. Шрӣла Рӯпа Госва̄мӣ потвърждава, че човек трябва да извършва преданото служене с ентусиазъм, търпение и увереност. Търпението е необходимо, за да може той да развие у себе си вярата, че Кр̣ш̣н̣а непременно ще го приеме, защото се е посветил на преданото служене. Той трябва само да продължи да служи според правилата и предписанията и тогава със сигурност ще постигне успех.

В тринайсета глава на Бхагавад-гӣта̄ ясно е казано, че човек трябва да извършва предано служене и да овладява духовното знание под ръководството на а̄ча̄ря. А̄ча̄рьопа̄санам – той трябва да обожава а̄ча̄ря, духовен учител, който е познал истинската природа на нещата. Духовният учител трябва да принадлежи към ученическа последователност, водеща началото си от Кр̣ш̣н̣а. Предшествениците на духовния учител са неговият духовен учител, духовният учител на неговия духовен учител и т.н. – всички тези а̄ча̄рии заедно съставляват ученическата последователност.

Настоящата строфа препоръчва на предания да се отнася с огромна почит на всички а̄ча̄рии. В ша̄стрите се казва: гуруш̣у нара-матих̣. Гуруш̣у означава „на а̄ча̄риите“, а нара-матих̣ значи „смятайки за обикновени хора“. Осъдително е ваиш̣н̣авите, преданите, да бъдат причислявани към определена каста, а̄ча̄риите да бъдат смятани за обикновени хора, а мӯртите в храма – за статуи от камък, дърво или метал. Ниямена – човек трябва да отдава на а̄ча̄риите най-дълбока почит в съответствие с правилата на писанията. Освен това той трябва да е състрадателен към бедните. С това обаче не се има предвид тези, които са затруднени материално. От гледна точка на преданите бедни са ония, който не притежават Кр̣ш̣н̣а съзнание. Човек може да има огромни материални богатства, но ако не е в съзнание за Кр̣ш̣н̣а, той е беден. И обратното, много а̄ча̄рии, например Рӯпа Госва̄мӣ и Сана̄тана Госва̄мӣ, нощем оставали да спят под дърветата. Погледнато отстрани, те били бедни, но когато прочетем произведенията, които са ни оставили, веднага разбираме, че в духовно отношение те са били най-богатите хора.

Преданият проявява състрадание към бедните души, които нямат духовно знание, и ги просвещава, за да им помогне да постигнат Кр̣ш̣н̣а съзнание. Това е едно от задълженията му. Той трябва да поддържа приятелски отношения с тези, които в духовно отношение са на неговото равнище, т.е. които споделят неговите възгледи за живота. Няма никакъв смисъл преданият да се сприятелява с обикновени хора; той трябва да дружи с предани, защото чрез взаимните си беседи те си помагат един другиму да напредват по пътя на духовното познание. Това общуване се нарича иш̣т̣а-гош̣т̣хӣ.

В Бхагавад-гӣта̄ се говори за бодхаянтах̣ параспарам, което значи „обсъждайки помежду си“. Обикновено чистите предани ценят времето си и го използват изключително за да четат и обсъждат помежду си повествованията за различните дейности на Бог Кр̣ш̣н̣а или Бог Чайтаня. Има безброй произведения – Пура̄н̣ите, Маха̄бха̄рата, Бха̄гаватам, Бхагавад-гӣта̄ и Упаниш̣адите, – които предлагат безброй теми за разговор между двама или повече предани. Приятелски отношения трябва да се поддържат с хора, които имат същите интереси и възгледи. Такива хора се наричат сва-джа̄ти, „от същата каста“. Преданият трябва да избягва да общува с хора, чийто характер не отговаря на ваиш̣н̣авския идеал. Дори ако човек е ваиш̣н̣ава, предан на Кр̣ш̣н̣а, щом поведението му не отговаря на приетите норми, той трябва да бъде избягван. Човек трябва внимателно да контролира ума и сетивата си, като строго следва правилата и ограниченията на писанията и поддържа близки отношения с тези личности, които се намират на неговото равнище.

За да напредва духовно, човек трябва да слуша хората, които са овладели духовната наука. Този, който се стреми да постигне реалността на духовния живот, трябва стриктно да следва регулиращите принципи и да контролира сетивата си. За да успее да постигне такъв контрол, той трябва да избягва насилието, да бъде честен, да не краде, да се въздържа от полов живот и да притежава само това, което е абсолютно необходимо за поддържането на тялото. Човек не трябва да преяжда, не трябва да трупа ненужни вещи, не трябва да води празни разговори със светски хора и да превръща следването на правилата и предписанията в самоцел. Правилата и предписанията трябва да се следват единствено за да се постигне духовен напредък.

В Бхагавад-гӣта̄ са изброени осемнайсет качества на предания, едно от които е простотата. Преданият не трябва да бъде горд, да изисква специална почит от другите и да употребява насилие. Ама̄нитвам адамбхитвам ахим̇са̄. Той трябва да бъде много търпелив, да живее просто, да приеме духовен учител и да владее сетивата си. Тези качества са споменати тук, както и в Бхагавад-гӣта̄. Преданият трябва да слуша от автентични източници как да напредва по духовния път. Той трябва да приема такива наставления от а̄ча̄ря и да ги следва.

В тази строфа особено се подчертава на̄ма-сан̇кӣртана̄ч ча – че човек трябва да повтаря святите имена на Бога (Харе Кр̣ш̣н̣а, Харе Кр̣ш̣н̣а, Кр̣ш̣н̣а Кр̣ш̣н̣а, Харе Харе / Харе Ра̄ма, Харе Ра̄ма, Ра̄ма Ра̄ма, Харе Харе) сам или заедно с други. Бог Чайтаня отдава особено значение на възпяването на святите имена на Бога, като му отрежда мястото на основен фактор за духовния напредък. Тук е употребена и думата а̄рджавена, „без двуличие и притворство“. Преданият не трябва да крои планове за постигане на користни цели. Разбира се, понякога под съответното ръководство проповедниците правят планове, за да могат да изпълнят мисията на Бога, но когато става дума за лични интереси, преданият никога не бива да е двуличен. Той трябва да избягва интригите и общуването с личности, които не напредват в духовния живот. Друга дума, която заслужава вниманието ни, е думата а̄ря. А̄ряни се наричат онези, които се грижат за духовното си развитие в Кр̣ш̣н̣а съзнание и преуспяват материално. Разликата между а̄ряните и не-а̄ряните, сурите и асурите е в равнището на духовното развитие. Преданите не трябва да общуват с хора, които не са духовно напреднали. Бог Чайтаня съветва: асат-сан̇га-тя̄га – трябва да избягваме хората, които са привързани към тленното. С думата асат се назовава човек, който е прекалено привързан към материалното, който не е предан на Бога и силно се стреми към общуването с жени, както и към други материални удоволствия. Съгласно ваиш̣н̣авската философия такъв човек трябва да бъде считан за „персона нон грата“.

Преданият не бива да се гордее с постиженията си. Истинският предан се отличава с кротост и смирение. Дори когато е постигнал много високо равнище в духовното развитие, той остава кротък и смирен. На това с личния си пример са ни учили Кавира̄джа Госва̄мӣ и останалите ваиш̣н̣ави. А Чайтаня Маха̄прабху е казал, че трябва да бъдем по-смирени и от тревата на улицата и по-търпеливи и от дървото. Човек не трябва да се гордее със себе си и да бъде високомерен. Само тогава той уверено ще може да напредва в духовния живот.

В началото на наставленията си Бог Капила каза на Девахӯти, че веднага щом чуе за името, качествата, формата и останалите атрибути на Върховната Божествена Личност, преданият чувства спонтанно влечение към тях (мад-гун̣а-шрути-ма̄трен̣а). Като следва правилата и ограниченията, препоръчвани от писанията, човек придобива всички трансцендентални качества. Заради съприкосновението си с материята ние сме развили някои недобри качества и описаният по-горе процес ни помага да се освободим от това замърсяване. За да придобием трансценденталните качества, описани в предишната строфа, първо трябва да се отърсим от качествата, които ни замърсяват.

Както ветрецът, който носи уханието на растящите в градината цветя, достига до обонянието ни и веднага го пленява, така съзнанието, което е изпълнено с преданост, веднага долавя трансценденталното присъствие на Върховната Божествена Личност, която в аспекта си на Парама̄тма̄ се намира навсякъде, включително в сърцето на всяко живо създание. В Бхагавад-гӣта̄ Върховната Божествена Личност е наречена кш̣етра-гя; Тя се намира вътре в нашето тяло, но едновременно с това се намира и в телата на всички останали. Индивидуалната душа се намира само в едно определено тяло, затова у нея могат да възникнат разногласия с друга индивидуална душа. Но Свръхдушата присъства еднакво навсякъде. Сред индивидуалните души може да има разногласия, но Свръхдушата присъства в една и съща форма във всяко тяло и затова се нарича неизменна, авика̄ри. Когато индивидуалната душа е изпълнена с Кр̣ш̣н̣а съзнание, тя е в състояние да усети присъствието на Свръхдушата. Бхагавад-гӣта̄ потвърждава (бхактя̄ ма̄м абхиджа̄на̄ти), че този, който изцяло е погълнат от преданото служене и се намира в пълно Кр̣ш̣н̣а съзнание, може да разбере Върховната Божествена Личност като Свръхдуша или като Върховна Личност.

Човек, който е пречистил съзнанието си, т.е. който е постигнал Кр̣ш̣н̣а съзнание, усеща присъствието на Кр̣ш̣н̣а навсякъде. Следователно ако някой само обожава мӯртите в храма, без да обръща внимание на останалите живи същества, той се намира на най-ниското стъпало в преданото служене. Предан, който обожава мӯртите, но не проявява уважение към другите, е материалист и се отнася към най-низшата категория предани. Преданият трябва да се старае да разбере, че всичко е свързано с Кр̣ш̣н̣а, и изхождайки от това, да служи на всичко. Да служиш на всичко, означава да използваш всичко в служене на Кр̣ш̣н̣а. Ако човек е непокварен и не знае за връзката си с Кр̣ш̣н̣а, напредналият предан трябва да му даде възможност да служи на Кр̣ш̣н̣а. Този, който е напреднал в Кр̣ш̣н̣а съзнание, е в състояние да ангажира в служене на Кр̣ш̣н̣а не само живите същества, но и всичко останало.

Тук ясно е казано, че Върховната Божествена Личност във формата си на Свръхдушата, своя пълна експанзия, се намира в сърцата на всички живи същества. Живите същества обитават 8 400 000 вида материални тела и Върховната Божествена Личност се намира във всяко тяло като индивидуална душа и като Свръхдуша. Тъй като индивидуалната душа е частица от Върховния Бог, в този смисъл може да се каже, че Богът пребивава във всяко тяло. Освен това във формата си на Свръхдуша Той влиза в сърцето на всяко живо същество и наблюдава постъпките му. И в двата случая това, което е важно, е че Богът се намира у всяко живо същество. Затова хората, които твърдят, че принадлежат към една или друга религия, но при това не осъзнават присъствието на Върховната Божествена Личност навсякъде и във всяко живо същество, са в гун̣ата на невежеството.

Човек, който е привързан към ритуалите и обредите, извършвани в храма, църквата или джамията, но същевременно няма елементарно знание за вездесъщото присъствие на Бога, прилича на този, който излива маслото в пепелта, а не в жертвения огън. Когато извършва жертвоприношение, човек излива в огъня пречистено масло и рецитира ведически мантри. Ако той обаче повтаря мантрите и следва всички предписания, но излива пречистеното масло в пепелта, от такова жертвоприношение няма смисъл. С други думи, преданият не трябва да се отнася с пренебрежение към никое живо същество. Той трябва да знае, че във всяко живо същество, колкото и незначително да е то, дори в мравката, присъства Върховният Бог, затова човек трябва да се отнася добре с всички създания и да не използва насилие срещу тях. В съвременната цивилизация кланиците са станали обичайно явление. Нещо повече, някои религии дори освещават факта на тяхното съществуване с авторитета си. Но ако хората не знаят, че Богът присъства във всяко живо създание, тогава прословутият прогрес на цивилизацията, бил той материален или духовен, не е нищо друго, освен прогрес в гун̣ата на невежеството.

В тази строфа особено внимание заслужават два израза: бхӯтеш̣у баддха-ваирася („който се отнася към другите с неприязън“) и двишатах̣ пара-ка̄йе („който изпитва завист към телата на другите“). Този, който завижда на другите или се отнася към тях с неприязън, никога не може да изпита щастие. Затова преданият трябва да се научи да гледа правилно на другите. Той не бива да обръща внимание на телесните различия, а трябва да вижда у всички около себе си само неотделимата частица от Върховния Бог и самия Бог в пълната му експанзия, Свръхдушата. Такова е зрението на чистия предан на Бога. Той никога не обръща внимание на тялото на живото същество.

В тази строфа е изразено желанието на Бога да спаси обусловените души, които са затворени в клетката на материалното тяло. От преданите се очаква да осъществят това желание, като го открият на обусловените души и ги просветляват с Кр̣ш̣н̣а съзнание. Така обусловените същества ще се издигнат до равнището на трансценденталното, духовното битие и ще изпълнят успешно мисията на своя живот. Разбира се, за живите същества, които са по-низши от хората, това е невъзможно, но в човешкото общество всички могат да постигнат Кр̣ш̣н̣а съзнание. Низшите живи същества могат да бъдат издигнати до Кр̣ш̣н̣а съзнание с помощта на други методи. Например Шива̄нанда Сена, велик предан на Бог Чайтаня, освободил едно куче от материалния плен, като го хранел с праса̄д. Раздаването на праса̄д, т.е. на остатъците от храната, предложена на Бога, дава възможност на невежите хора и на животните да се издигнат до Кр̣ш̣н̣а съзнание. И наистина, случило се така, че в Пурӣ същото куче срещнало Бог Чайтаня, който го дарил с освобождение от материалния свят.

Тук специално се подчертава, че преданият не трябва да причинява вреда на никого (джӣва̄хим̇са̄). Бог Чайтаня е казал, че преданите не бива да извършват насилие над никое живо същество. Понякога хората питат: щом растенията също имат живот, тогава преданите не извършват ли насилие, като се хранят със зеленчуци? Най-напред, като откъснем малко листа, клонки или плодове от някое дърво или растение, ние не го убиваме. Освен това джӣва̄хим̇са̄ означава, че всяко живо същество в съответствие с миналата си карма трябва да премине през определени видове тела, затова макар всички живи същества да са вечни, никой няма право да нарушава постепенния ход на еволюцията им. Преданият трябва стриктно да следва принципите на преданото служене и да помни, че колкото и нищожно да е едно живо същество, у него присъства Върховният Бог. С други думи, той трябва да осъзнае вездесъщото присъствие на Бога.

Има шейсет и четири правила, които регламентират обожанието на мӯртите в храма. На мӯртите трябва да се предлагат най-различни неща, някои от които скъпи, а други по-прости. В Бхагавад-гӣта̄ Богът казва: „Ако преданият ми предложи цвете, листо, малко вода или плод, Аз ще приема дара му“. Целта е по този начин човек да изрази любовта и предаността си към Бога, а самият дар е от второстепенно значение. Ако човек не е развил любов към Бога и няма истинска преданост, а просто му предлага различни видове ястия, плодове и цветя, Богът не ги приема. Не можем да подкупим Божествената Личност. Богът е толкова велик, че нашият подкуп няма никаква стойност. А освен това Той не се нуждае от нищо. Той е цялостен и съвършен сам по себе си, какво можем ние да му предложим? Всичко съществуващо е негово творение. Ние му предлагаме различни дарове само за да изразим нашата любов и благодарност.

Такава любов и благодарност изпитва чистият предан, който знае, че Богът се намира в сърцето на всяко живо същество. Затова храмовото обожание задължително включва и раздаване на праса̄д. Не е достатъчно човек да си създаде храм в собственото си жилище или стая, да предлага на Бога храна и след това да я яде. Естествено това е по-добре, отколкото ако готви и яде, без да знае нищо за връзката си с Върховния Бог; хората, които постъпват по този начин, са като животни. Но преданият, който иска да се издигне до по-висше равнище в духовното познание, трябва да знае, че Богът се намира във всяко живо същество и, както се каза в предишната строфа, трябва да се отнася със състрадание към другите живи същества. Преданият трябва да обожава Върховния Бог, да поддържа приятелски отношения с равните на себе си и да бъде състрадателен към невежите. Той трябва да проявява състраданието си към невежите живи същества, като им дава праса̄д. Раздаването на праса̄д на невежите хора е дълг на всеки, който обожава Божествената Личност.

Богът приема само истинската любов и преданост. Можем да предложим на някого ред най-изискани ястия, но ако той не е гладен, за него те нямат никаква стойност. По същия начин можем да предлагаме на мӯртите множество ценни вещи, но ако не изпитваме истинска преданост и не осъзнаваме вездесъщото присъствие на Бога, служенето ни е далеч от съвършенството. Нашето невежество не ни позволява да предложим на Бога нищо, което Той би приел.

В тази строфа Капиладева препоръчва обожаването на мӯртите на Върховната Божествена Личност дори за хората, които просто изпълняват предписаните си задължения. Всички представители на различните обществени класи (бра̄хман̣и, вайши, кш̣атрии и шӯдри) и на различните а̄шрами (брахмачаря, гр̣хастха, ва̄напрастха и сання̄са) трябва да изпълняват съответните си предписани задължения. Но независимо от това всеки трябва да обожава мӯртите, докато не осъзнае, че Богът присъства във всяко живо същество. С други думи, човек не трябва да се задоволява само с добросъвестното изпълнение на задълженията си, а преди всичко трябва да разбере, че той и всички останали живи същества вечно са свързани с Върховната Божествена Личност чрез определени взаимоотношения. Ако не разбира това, той не извлича от труда си никаква полза даже ако най-съвестно изпълнява предписаните си задължения.

В тази строфа особено внимание заслужава думата сва-карма-кр̣т. Така се нарича този, който изпълнява предписаните си задължения. Не бива да мислим, че като стане предан на Бога или започне да се занимава с предано служене, човек може да изостави предписаните си задължения. Не можем да оправдаваме леността си с преданото служене. Човек трябва да извършва предано служене и да продължи да изпълнява предписаните си задължения. Сва-карма-кр̣т означава, че той трябва съвестно да изпълнява задълженията, които са му отредени, и никога да не ги пренебрегва.

Различните живи същества имат различни тела, но преданият не трябва да прави разлика между тях на тази основа. Той винаги трябва да помни, че душата и Свръхдушата присъстват по един и същ начин у всички живи същества, независимо от тяхната външна форма.

Не трябва да се заблуждаваме, че индивидуалната душа и Свръхдушата са равни само защото Свръхдушата присъства в сърцето на всяко живо същество. Имперсоналистът схваща погрешно тъждеството на Свръхдушата и индивидуалната душа. Тук ясно е казано, че човек трябва да възприема индивидуалната душа в контекста на взаимоотношенията ѝ с Бога. Методът за обожаване на индивидуалната душа, описан в настоящата строфа, се състои в даване на щедри подаяния или в приятелско отношение, освободено от егоцентризъм. Понякога имперсоналистът нарича бедняка даридра-на̄ра̄ян̣а, с което иска да каже, че На̄ра̄ян̣а, Върховната Божествена Личност, е станал беден. Това противоречи на свещените писания. Върховният Бог притежава в пълната им степен всички богатства и достояния. Той се съгласява да живее в сърцето на бедняка или дори на животното, но това не го прави беден.

В тази строфа са употребени две думи, ма̄на и да̄на. Ма̄на се отнася до този, който заема по-висше положение от нас, а с думата да̄на се назовава човек, който щедро раздава подаяния или проявява състрадание към по-низшите от него. Не можем да се отнасяме към Върховната Божествена Личност като към по-нископоставено от нас същество, което е зависимо от нашите дарове. Когато даваме подаяния, ние ги даваме на хора, които по своето материално или икономическо положение се намират по-ниско от нас. Никой не дава милостиня на богат човек. По аналогичен начин тук ясно е казано, че към висшестоящите трябва да проявяваме уважение (ма̄на), а подаяния да даваме на по-нископоставените от нас. В зависимост от миналите си плодоносни дейности живите същества могат да станат богати или да обеднеят, но Върховната Божествена Личност винаги остава неизменна. Богът винаги е изпълнен с шестте достояния. Да се отнасяме към живото същество с уважение, не означава да се отнасяме към него като към Върховната Божествена Личност. Отзивчивостта и доброжелателното отношение не означават непременно, че трябва да издигаме някого до ранга на Върховната Божествена Личност. Но в същото време не бива да мислим, че Свръхдушата, която се намира в сърцето на животното, например в сърцето на свинята, по нещо се различава от Свръхдушата, пребиваваща в сърцето на учения бра̄хман̣а. Свръхдушата у всички живи същества е една и съща, все същата Върховна Божествена Личност. Благодарение на всемогъществото си Богът може да живее навсякъде и навсякъде да създава атмосферата на Вайкун̣т̣ха. Такова е неговото необозримо могъщество. Следователно когато На̄ра̄ян̣а се намира в сърцето на свинята, Той не се превръща в свиня-На̄ра̄ян̣а. Той винаги си остава На̄ра̄ян̣а и тялото на свинята, в което се намира, не оказва върху него никакво влияние.

В предишната строфа бе обяснено, че трябва да почитаме живите същества, като им даваме подаяния и се отнасяме дружелюбно към тях, а в тази и в следващите строфи се описват различните категории живи същества, за да знае преданият с кого да се държи приятелски и на кого да дава подаяния. Например тигърът е живо същество, частица от Върховната Божествена Личност, и Върховната Личност живее в сърцето му в качеството си на Свръхдуша. Но означава ли това, че трябва да се държим приятелски с тигъра? Разбира се, че не. Отношението ни към него трябва да е по-различно – трябва да му даваме милостта си под формата на праса̄д. Отшелниците, които живеят в джунглите, не завързват приятелство с тигрите, но винаги им дават праса̄д – храна, предложена на Бога. Тигрите идват, вземат храната и си отиват, както прави всяко обикновено куче. Във ведическото общество никой не позволява на кучето да влиза в къщата. Котките и кучетата са нечисти животни, затова никой почтен човек не би ги пуснал да прекрачат прага му. Те са научени да стоят отвън и никога да не влизат в домовете. Милостивият семеен винаги оставя праса̄д за котките и кучетата, те го изяждат отвън и после си отиват. Трябва да проявяваме съчувствие към низшите живи същества, което обаче не означава, че трябва да се държим с тях по същия начин, както с хората. Ние трябва да ги считаме за равни на себе си, но да се отнасяме с тях по по-различен начин, отколкото с хората. Как да правим разграничение между отделните форми на живот, се обяснява в следващите шест строфи.

Първото разграничение, което се прави, е между мъртвата, инертна материя и живите организми. Понякога живите същества се въплъщават дори в камъни. Известно е, че някои хълмове и планини растат. Това се дължи на факта, че в камъка присъства душа. Проявление на живот от по-висш порядък е наличието на съзнание, а още по-висшите форми на живот притежават сетивно възприятие. В Мокш̣а дхарма, една от книгите на Маха̄бха̄рата, се казва, че дърветата притежават сетивно възприятие – те имат зрение и могат да различават миризми. Че дърветата могат да виждат, знаем от собствен опит. Понякога голямото дърво променя посоката на растежа си, за да заобиколи някое препятствие. Това означава, че дървото може да вижда, а според Маха̄бха̄рата то е в състояние и да усеща мирис. Тези факти свидетелстват за наличието на сетивно възприятие у дърветата.

На Запад за основоположник на теорията на еволюцията се смята Дарвин, но в действителност антропологията не е нова наука. Пет хиляди години преди Дарвин теорията за еволюционния процес е била изложена в Бха̄гаватам. В Бха̄гаватам е записано и учението на Капила Муни, който бил свидетел на сътворението почти от самото му начало. Това знание съществува още от времето на ведическата цивилизация и във ведическите произведения са описани всички закономерности на еволюционния процес. И така, за ведическата мисъл антропологията и теорията на еволюцията не са нещо ново.

Тук е казано, че сред дърветата също има по-висши и по-низши видове. Например някои видове дървета притежават осезание. По-висши от дърветата са рибите, защото те имат развити вкусови възприятия. По-висши от рибите са насекомите, у които е развито обонянието, а по-висши от насекомите са влечугите, защото те притежават слух. В нощния мрак змията може да открие храната си, жабите, по тяхното квакане, което приятно гали слуха ѝ. Благодарение на звука змията разбира, че наблизо има жаба, и я хваща. Понякога хората, които с празните си брътвежи приближават собствената си смърт, биват сравнявани с жабата. Човек може да има много хубав език и с него да издава прекрасни звуци като тези на жабата, но така той само вика смъртта. Най-доброто приложение на дар-словото ни е да повтаряме Харе Кр̣ш̣н̣а, Харе Кр̣ш̣н̣а, Кр̣ш̣н̣а Кр̣ш̣н̣а, Харе Харе / Харе Ра̄ма, Харе Ра̄ма, Ра̄ма Ра̄ма, Харе Харе. Този звук ще ни защити от жестоките ръце на смъртта.

Знае се, че някои видове птици, например враните, могат да различават форми. Живите същества, които имат много крака, например осите, са по-висши от неподвижните растения и треви. Четириногите животни са по-висши от многокраките същества, а над животните стои човекът, който има само два крака.

Системата, според която обществото се дели на съсловия в зависимост от качествата и дейностите на хората, е научнообоснована. В наши дни тази същата система, разделяща обществото на бра̄хман̣и, кш̣атрии, вайши и шӯдри, се е изродила в съвременна кастова система. Очевидно е обаче, че тя е много древна, тъй като е спомената в Шрӣмад Бха̄гаватам и Бхагавад-гӣта̄. Ако човешкото общество не се делеше на съсловия – съсловието на интелигенцията, на военните, на търговците и на работниците – никой нямаше да знае какво да работи и с каква цел. Човек, който е преминал през съответно обучение и е постигнал Абсолютната Истина, се нарича бра̄хман̣а, а когато такъв бра̄хман̣а знае целта на Ведите, той е веда-гя. Целта на Ведите е да се разбере Абсолютът. Този, който е разбрал трите аспекта на Абсолютната Истина – Брахман, Парама̄тма̄ и Бхагава̄н – и знае, че с името „Бхагава̄н“ се назовава Върховната Божествена Личност, е смятан за най-добър сред бра̄хман̣ите, или за ваиш̣н̣ава.

Артха-гя бра̄хман̣а е този, който задълбочено е изучил природата на Абсолютната Истина и знае, че Абсолютната Истина може да бъде осъзната в три различни аспекта: Брахман, Парама̄тма̄ и Бхагава̄н. Ала още по-високо стои човекът, който не само притежава това знание, но и може да разсее всички съмнения на хората, които питат за Абсолютната Истина. Сред учените бра̄хман̣и ваиш̣н̣ави, които са в състояние да дават изчерпателни философски обяснения и да разсейват всички съмнения на хората, има такива, които не следват ваиш̣н̣авските принципи. Те се отнасят към низшата категория бра̄хман̣и ваиш̣н̣ави. По-висши от тях са ония, които могат да разсейват всички съмнения, но в същото време притежават и брамински качества. Този, който знае целта на ведическите предписания, който може да прилага на практика принципите на Ведите и с примера си учи своите ученици, се нарича а̄ча̄ря. Характерното за един а̄ча̄ря е, че той се занимава с предано служене, без да има и най-малкото желание да постигне по-високо жизнено положение.

Най-велик и съвършен бра̄хман̣а е този, който е ваиш̣н̣ава. Оня ваиш̣н̣ава, който познава науката за Абсолютната Истина, но не може да проповядва това знание на другите, е на най-ниската степен в преданото служене. Оня, който не само знае принципите на науката за Бога, но и може да проповядва, е ваиш̣н̣ава от втора класа. А онзи, който не само проповядва, но и вижда как всичко съществуващо се намира в Абсолютната Истина и Абсолютната Истина се намира във всичко, е ваиш̣н̣ава от най-висша класа. Тук се казва, че този, който е ваиш̣н̣ава, вече е бра̄хман̣а. Всъщност, ставайки ваиш̣н̣ава, човек постига най-висшето равнище на браминското съвършенство.

Думата сама-даршана̄т, която е употребена в тази строфа, означава, че преданият няма никакви користни интереси. Неговите интереси напълно съвпадат с интересите на Върховната Божествена Личност. Бог Чайтаня, който приел ролята на предан, проповядвал същата философия. Той учел, че Кр̣ш̣н̣а е Богът, Върховната Божествена Личност, която човек трябва да обожава, и че интересите на чистите предани са неотделими от интересите на самия Бог.

Понякога от невежество философите ма̄я̄ва̄дӣ твърдят, че думата сама-даршана̄т означава, че преданият трябва да вижда себе си като тъждествен на Върховния Бог. Но това е глупост. Ако човек си мисли, че е равен на Бога, как ще може да му служи? Служенето винаги предполага наличие на господар. За да има служене, трябва да са налице три неща: господар, слуга и самата дейност на служенето. Тук ясно е казано, че човек, който е посветил целия си живот, всичките си дейности, ума и душата си на това да достави удоволствие на Върховния Бог, е най-великият от всички хора.

Думата акартух̣ означава „без собственически инстинкт“. Всеки иска да бъде единственият господар на дейностите си, за да може да се наслаждава на резултатите им. Но преданият няма такива желания. Той постъпва така, както иска Божествената Личност. Преданият е напълно лишен от лични мотиви. Когато Бог Чайтаня проповядвал Кр̣ш̣н̣а съзнание, Той правел това не за да го наричат хората Кр̣ш̣н̣а, Върховната Божествена Личност. Напротив, Той проповядвал, че Върховната Божествена Личност е Кр̣ш̣н̣а и затова единствено Кр̣ш̣н̣а трябва да е обект на нашето обожание. Тъй като е доверен слуга на Бога, преданият нищо не върши за самия себе си. С всичките си действия той се стреми да удовлетвори Върховния Бог. Затова тук е казано: майи санняста-карман̣ах̣ – преданият работи, но работи за Върховния Бог. И още: майи арпита̄тманах̣ – „той посвещава ума си на мен“. Това са отличителните черти на предания, който съгласно тази строфа е най-великото създание сред всички човешки същества.

Както вече се каза, съвършеният предан не се заблуждава, че всяко живо същество е станало Върховната Божествена Личност само защото Богът в образа си на Парама̄тма̄ е влязъл в телата на всички същества. Подобно мислене е глупост. Ако човек влезе в някоя стая, това не означава, че стаята става този човек. По същия начин Върховният Бог влиза във всички осем милиона и четиристотин хиляди вида материални тела, но това не означава, че всяко от тези тела става Върховният Бог. Ала заради присъствието на Бога чистият предан гледа на всяко тяло като на храм на Върховния. С това съвършено знание, отдавайки почитания на всички храмове на Бога, той се отнася с уважение към всяко живо същество, защото всяко същество е свързано с Бога. Философите ма̄я̄ва̄дӣ се заблуждават, като мислят, че когато влезе в тялото на бедняк, Върховната Личност става даридра-на̄ра̄ян̣а, беден На̄ра̄ян̣а. Подобни твърдения са богохулства, поддържани от атеистите и неотдадените.

Тук Върховната Божествена Личност Капиладева недвусмислено посочва коя е целта на осемстепенната мистична йога система: човек трябва да практикува осемстепенната йога, за да се издигне до съвършеното равнище на бхакти йога. Той не бива да се задоволява само с изпълняването на а̄сани и да си мисли, че е постигнал съвършенството. С помощта на медитацията човек трябва да достигне равнището на преданото служене. Както вече се каза, йогӣте трябва да медитират върху формата на Бог Виш̣н̣у, като постепенно прехвърлят погледа си от глезените към нозете му, после към коленете и бедрата, след това към гърдите и шията му, докато накрая стигнат и до лицето на Бога и украшенията му. Медитацията върху нещо безличностно е лишена от смисъл.

Когато с помощта на медитацията върху различните части на тялото на Върховната Божествена Личност човек постигне любов към Бога, той се издига до равнището на бхакти йога и от този момент започва да отдава на Бога истинско служене, движен от чувство на трансцендентална любов. Всеки, който, практикувайки йога, се издигне до преданото служене, може да постигне Върховния Бог в неговата трансцендентална обител. Тук ясно е казано: пуруш̣ах̣ пуруш̣ам̇ враджет – пуруш̣а, живото същество, отива при Върховната Личност. В качествено отношение Богът и живото същество са равни – и двете са описани като пуруш̣а. Качествата на пуруш̣а са присъщи както на Върховния Бог, така и на живото същество. Пуруш̣а означава „наслаждаващ се“ и желанието за наслаждение присъства едновременно и у живото същество, и у Бога. Разликата се състои в количеството наслаждение, което те могат да изпитат. Живото същество не може да изпита толкова удоволствия, колкото Върховната Божествена Личност. Можем да разберем това, като направим аналогия с богатия и бедния: способността да се наслаждават е присъща и на двамата, но бедният никога не може да изпита толкова удоволствия, колкото богатият. Но когато бедният съгласува желанията си с желанията на богатия и те двамата – големият и малкият – си сътрудничат, те получават възможност да се наслаждават по равно. Същото е и в бхакти йога. Пуруш̣ах̣ пуруш̣ам̇ враджет – когато живото същество влезе в Божието царство и действа в съгласие с Върховния Бог, стараейки се да му достави удоволствие, то се наслаждава на същите богатства и на същото количество удоволствие, на които се наслаждава и Върховната Божествена Личност.

Но когато живото същество иска да се наслаждава, като подражава на Върховната Божествена Личност, желанието му се нарича ма̄я̄ и го довежда в материалния свят. Живото същество, което иска да се наслаждава само, без да си сътрудничи с Върховния Бог, води материалистичен живот. Но когато започне да свързва желанията си с желанията на Върховната Божествена Личност, животът му става духовен. Можем да дадем следния пример: различните части и органи на тялото не могат да се наслаждават самостоятелно, те трябва да сътрудничат на цялото тяло и да осигуряват храна за стомаха. Когато действат по този начин, те се наслаждават по равно, защото са съгласувани с тялото като цяло. В това се изразява философията ачинтя-бхеда̄бхеда – философията за едновременната еднаквост и различие. Живото същество не може да се наслаждава, ако се противопоставя на Върховния Бог. С помощта на практикуването на бхакти йога то трябва да свърже дейностите си с желанията на Бога.

Тук е казано, че човек може да достигне Върховната Божествена Личност, като се занимава с йога или с бхакти йога. Това показва, че по същество между двата процеса, йога и бхакти йога, няма разлика, защото целта и на двата е Виш̣н̣у. Но в наши дни хората са измислили форма на йога, чиято цел е пустотата и безличностното. В действителност йога означава медитация върху формата на Бог Виш̣н̣у. Ако йога се практикува истински, в съответствие с автентичните предписания, тогава между нея и бхакти йога няма разлика.

За да се открои ясно личността, към която индивидуалната душа трябва да се обърне, тук е казано, че тя, пуруш̣а, Върховната Божествена Личност, е главното сред живите същества и висшата форма на проявление на безличностното сияние Брахман и на аспекта Парама̄тма̄. Тъй като Богът е източник на сиянието Брахман и на Парама̄тма̄, тук Той е наречен главната личност. Кат̣ха Упаниш̣ад потвърждава: нитьо нитя̄на̄м – има безброй много вечни живи същества, но Богът е главното същество, от което зависи съществуването на всички останали. Същото се утвърждава и в Бхагавад-гӣта̄, където Бог Кр̣ш̣н̣а казва: ахам̇ сарвася прабхавах̣ – „Аз съм източникът на всичко, дори на сиянието Брахман и проявлението Парама̄тма̄“. В Бхагавад-гӣта̄ се казва, че всички негови дейности са трансцендентални. Джанма карма ча ме дивям – деянията на Върховния Бог, а също и появата и напускането му са трансцендентални, те никога не бива да се смятат за материални. Всеки, който знае, че появата, напускането и дейностите на Бога са отвъд материалните дейности и материалните концепции, е освободена душа. Йо ветти таттватах̣ / тяктва̄ дехам̇ пунар джанма – след като напусне сегашното си тяло, такъв човек не се връща отново в материалния свят, а отива при Върховната Личност. Тук се потвърждава същото: пуруш̣ах̣ пуруш̣ам̇ враджет – просто като разбере трансценденталната природа и дейности на Бога, живото същество отива при Върховната Личност.

Всички се боят от хода на времето, но преданият, който знае, че времето е един от аспектите или проявленията на Върховната Божествена Личност, не се бои от влиянието му. В тази строфа особено внимание заслужава изразът рӯпа-бхеда̄спадам. Под влиянието на времето всички форми в този свят се променят. Например когато се роди, детето има малко тяло, но с течение на времето тялото му пораства и се превръща първо в тяло на момче, а после в тяло на млад мъж. По подобен начин под влиянието на фактора време, т.е. под индиректното ръководство на Върховната Божествена Личност, се изменя и преобразува всичко съществуващо. Обикновено ние не виждаме разлика между тялото на детето, на юношата и на младия мъж, защото знаем, че всички промени, които настъпват с тялото, се дължат на фактора време. Човек, който не знае как действа времето, има всички основания да се страхува от него.

В тази строфа Бог Виш̣н̣у, Върховната Божествена Личност, е описан много точно. Той е върховният наслаждаващ се, а всички останали са негови слуги. В Чайтаня чарита̄мр̣та (А̄ди, 5.14) се казва: екале ӣшвара кр̣ш̣н̣а – единственият Върховен Бог е Виш̣н̣у. А̄ра саба бхр̣тя – всички останали са му слуги. Брахма̄, Шива и другите полубогове са слуги на Върховния Бог. Същият Виш̣н̣у в образа на Парама̄тма̄ влиза във всяко сърце и е причината всяко живо същество да бъде унищожавано от друго.

Забравата на взаимоотношенията с Бог Виш̣н̣у, Върховната Божествена Личност, е причината за безкрайния кръговрат на раждането и смъртта. Живото същество е вечно като Върховния Бог, но тъй като е забравило връзката си с Бога, то се е озовало в материалния свят, където е принудено да се преселва от тяло в тяло, и си мисли, че когато тялото му се унищожава, то също загива. Всъщност причината за неговата гибел е фактът, че е забравило взаимоотношенията си с Бог Виш̣н̣у. Всеки, който възвърне съзнанието си за своите изначални взаимоотношения с Бога, получава от него просветление. Това обаче не означава, че Богът е враг на едни и приятел на други. Той помага на всички, но този, който не се обърква от влиянието на материалната природа, се спасява, а този, който е заблуден от нея, загива. Затова е казано: харим̇ вина̄ на ср̣тим̇ таранти – никой не може да се спаси от кръговрата на раждането и смъртта без помощта на Върховния Бог. Ето защо дълг на всички живи същества е да приемат подслон в лотосовите нозе на Виш̣н̣у и така да се спасят от кръговрата на раждането и смъртта.

В Бхагавад-гӣта̄ Богът казва: мая̄дхякш̣ен̣а пракр̣тих̣ сӯяте – „Природата действа под моето ръководство“. Само глупакът си мисли, че всичко в природата става от само себе си. Ведическите писания не подкрепят тези атеистични възгледи. Природата действа под надзора на Върховната Божествена Личност. Това се потвърждава в Бхагавад-гӣта̄, а в настоящата строфа отново се казва, че слънцето свети, подчинявайки се на волята на Бога, и облакът излива дъждове по негово разпореждане. Всички природни стихии са под надзора и ръководството на Върховната Божествена Личност, Виш̣н̣у.

Както слънцето изгрява и залязва под надзора на Върховната Божествена Личност и по волята на Бога сезоните се сменят в определеното време, така всички растения, цветя, билки и дървета растат под ръководството на Върховния Бог. Те не растат сами, без причина, както твърдят философите атеисти. Растежът им е подчинен на върховната воля на Бога. Във ведическите произведения се казва, че енергиите на Върховния Бог действат така съвършено, че отстрани изглежда сякаш всичко се случва от само себе си.

От ведическите писания научаваме, че вселената до половината е пълна с вода и в тази вода лежи Гарбходака-ша̄йӣ Виш̣н̣у. От корема му израства лотосов цвят, в чието стъбло се намират всички планети. Учените-материалисти обясняват движението на планетите в космоса със закона за гравитацията и други подобни закони, но създателят на всички закони е Върховната Божествена Личност. Щом съществуват закони, трябва да има и законодател. Учените успешно откриват законите на природата, но не са в състояние да открият създателя им. От Шрӣмад Бха̄гаватам и Бхагавад-гӣта̄ можем да научим кой е законодателят на вселената: Върховната Божествена Личност.

Тук се казва, че планетите не потъват във водите на вселената. Подчинявайки се на волята на Върховния Бог, т.е. поддържани от енергията му, те се носят из космоса и не падат във водата, която е запълнила половината вселена. Планетите с всичките си планини, морета, океани, градове, дворци и други сгради са изключително тежки, но въпреки това се носят из космоса. От тази строфа става ясно, че на всички планети, които плуват в пространството, има океани и планини подобни на тези, които съществуват на нашата планета.

От тази строфа следва, че всички планети плуват в космическото пространство и са населени с живи същества. Думата швасата̄м означава „тези, които дишат“, т.е. живите същества. За да им осигури подслон, Богът е създал безброй планети. Всяка планета е жилище на безброй живи същества, а небето, подчинявайки се на върховната воля на Бога, предоставя необходимото пространство за планетите. Тук се казва още, че съвкупното тяло на вселената, покрито от седем слоя, нараства. Тялото на вселената е покрито на слоеве от пет материални елемента, подобни на елементите, които съществуват вътре във вселената. Първият слой се състои от земя и е десет пъти по-голям от размерите на космическото пространство вътре във вселената. Вторият слой е от вода и десет пъти по-дебел от земния слой. Третият слой е от огън и е десет пъти по-дебел от водния слой. Така всеки следващ слой е десет пъти по-дебел от предходния.

Трите гун̣и на материалната природа, а именно доброто, страстта и невежеството, се управляват от три божества – Брахма̄, Виш̣н̣у и Шива. Бог Виш̣н̣у управлява гун̣ата на доброто, Брахма̄ – гун̣ата на страстта, а Шива – гун̣ата на невежеството. Освен тях, съществуват много други полубогове, които управляват въздуха, водата, облаците и т.н. Както в състава на правителството влизат най-различни министерства и ведомства, така и правителството на Върховния Бог, което управлява материалния свят, се състои от много ведомства, които осъществяват правилно функциите си от страх пред Върховната Божествена Личност. Полубоговете управляват цялата жива и нежива материя във вселената, но над тях стои върховният властител, Божествената Личност. Затова в Брахма сам̇хита̄ е казано: ӣшварах̣ парамах̣ кр̣ш̣н̣ах̣. Несъмнено процесите във вселената се управляват от многобройните полубогове, но върховният господар на всички тях е Кр̣ш̣н̣а.

Има два вида унищожение на вселената. Частичното унищожение настъпва, когато дойде нощта на Брахма̄ и той заспи, а окончателното унищожение се осъществява, когато Брахма̄ умре. Докато Брахма̄ е жив, различните полубогове под ръководството на Върховния Бог осъществяват сътворението, поддържането и унищожението на вселената.

Под влиянието на вечното време, което е представител на Върховната Божествена Личност, бащата зачева син и умира, покосен от неумолимата смърт. Под влиянието на времето умира дори повелителят на безпощадната смърт. С други думи, всички полубогове в материалния свят са смъртни като нас. Ние можем да доживеем най-много сто години, а полубоговете живеят милиони и милиарди земни години, ала въпреки това те не са вечни. В материалния свят никой не живее вечно. Този свят се създава, поддържа и унищожава с едно махване на Върховната Божествена Личност. Затова преданият не желае нищо в материалния свят. Той иска само едно: да служи на Върховната Божествена Личност. Служенето е вечно. Богът е вечен, вечен е и слугата му, и служенето също е вечно.