Бог Виш̣н̣у се явява на жертвената арена на Маха̄ра̄джа Пр̣тху

В тази строфа много важна е думата а̄тма̄нам. Йогӣте и гя̄нӣте обикновено се обръщат един към друг (а също и към другите хора) като към души, защото трансценденталистите никога не отъждествяват живото същество с материалното тяло. Тъй като индивидуалната душа, азът, е неразделна частица от Върховната Божествена Личност, в качествено отношение тя не се различава от Свръхаза. Както ще бъде обяснено в следващата строфа, тялото е само външна обвивка на душата, затова напредналият трансценденталист не прави разлика между отделните видове живи същества.

Както е известно, лудият не носи наказателна отговорност дори когато извърши убийство. По подобен начин, живото същество винаги е чисто, защото е неразделна частица от Върховната Божествена Личност. Когато попадне в плена на материалната енергия, то става жертва на трите гун̣и на материалната природа, която започва да ръководи всичките му действия. В Бхагавад-гӣта̄ (5.14) се казва:

„Въплътената душа, господар на града на тялото, не поражда дейностите, не принуждава хората да действат, нито създава плодовете на действието. Всичко това се извършва от гун̣ите на материалната природа“.

Всъщност живото същество, душата, не върши нищо. Всички действия се осъществяват от гун̣ите на материалната природа. Когато човек е болен, симптомите на болестта стават за него източник на много страдания. Хората, които са постигнали трансцендентално съзнание, т.е. Кр̣ш̣н̣а съзнание, не изпитват злоба и завист нито към душата, нито към дейностите, които тя върши под влиянието на материалната природа. Такива трансценденталисти се наричат судхиях̣. Думата судхӣ има няколко значения: „интелигентност“, „напреднал, извисен“, а също така и „предан“. Преданият се отличава с висша интелигентност и никога не върши действия, насочени срещу душата или срещу нейното тяло. Той винаги е готов да прости чуждите недостатъци. Казва се, че умението човек да прощава е качество, присъщо на тези, които напредват в духовното себепознание.

В тази строфа особено внимание заслужава думата вр̣ддха-севая̄. Вр̣ддха значи „старши“, а севая̄ – „служейки“. Човек получава съвършено знание единствено от а̄ча̄риите – тези, които вече са постигнали освобождение. Никой не може да достигне съвършенството, ако не е получил знание в системата на парампара̄. Пр̣тху Маха̄ра̄джа бил минал през школата на парампара̄, затова не можело да бъде смятан за обикновен човек. Обикновеният човек, чийто живот е съсредоточен единствено около материалното тяло, винаги тъне в илюзия, защото е заблуден от гун̣ите на материалната природа.

В една от предишните строфи бе казано, че хората, които имат интелигентност (судхиях̣), не се отъждествяват с материалното тяло. Тялото е творение на невежеството и се характеризира с два вида дейности. Ако под влияние на телесната концепция за живота мислим, че сетивното наслаждение ще ни направи щастливи, това е илюзия. Друга форма на илюзия е да мислим, че ще постигнем щастие, като се опитваме да задоволим желанията, породени от илюзорното ни тяло, като се издигнем до висшите планети или като извършваме различни ведически ритуали. Всичко това е илюзия. Борбата за политическа свобода, алтруистичните, хуманитарните и другите дейности, извършвани в името на човешкото щастие, също са илюзорни, защото се основават на телесни, т.е. на илюзорни представи за света. Всички наши желания или действия, плод на телесните ни житейски схващания, са илюзия. С други думи, Бог Виш̣н̣у казал на Пр̣тху Маха̄ра̄джа, че макар жертвените му церемонии да са добър пример за обикновените хора, той самият не се нуждае от тях. Бхагавад-гӣта̄ (2.45) утвърждава:

„Основна тема на Ведите са трите гун̣и на материалната природа. Издигни се над тези гун̣и, о, Арджуна. Бъди свободен от всички двойствености, избави се от стремежа към печалба и сигурност и постигни своето истинско аз“.

Обредите и ритуалите, препоръчани във Ведите, почти изцяло са в рамките на трите гун̣и на материалната природа. Затова Кр̣ш̣н̣а посъветвал Арджуна да се издигне над този род дейности и да се заеме с друга, трансцендентална дейност – с предано служене на Бога.

Ведическите ритуали и обреди са предназначени да удовлетворят Върховната Божествена Личност, Бог Виш̣н̣у. Но хората, заети с тези дейности, всъщност не се стремят да удовлетворят Бога. По-скоро те се опитват да задоволят собствените си сетива и с тази цел търсят разрешението на Бога. С други думи, като извършват ведическите обредни церемонии, материалистите, които се интересуват главно от сетивни удоволствия, получават право да се наслаждават. Това се има предвид с думите траигун̣я-виш̣ая̄ веда̄х̣. Действията, препоръчвани от Ведите, се извършват в трите гун̣и на материалната природа, затова тези, които са се издигнали над материалното съществуване, не проявяват интерес към ведическите жертвени обреди. Те се стремят към по-възвишени дейности, към трансцендентално любовно служене на Върховната Божествена Личност. Преданото служене се нарича нистраигун̣я и няма нищо общо с материалната концепция за осигуряване удобства на тялото.

В предишната строфа бяха използвани две много важни думи: асам̇сактах̣ – „без привързаност“ и будхах̣ – „всезнаещ“. Пълното знание означава знание за собствената присъща позиция и за положението на Върховната Божествена Личност. Според Шрӣ Вишвана̄тха Чакравартӣ Т̣ха̄кура, в тази строфа Бог Виш̣н̣у описва самия себе си, т.е. Парама̄тма̄. Парама̄тма̄ винаги се различава от обусловената душа и от материалния свят. Затова тук тя е назована пара. Тази пара, Върховната Божествена Личност, е ека – единствена. Богът е един, за разлика от многобройните обусловени души, които са въплътени в материалния свят в най-различни видове форми – полубогове, хора, животни, дървета, птици, насекоми и др. Следователно живите същества не са ека, а са много. Ведите утвърждават: нитьо нитя̄на̄м̇ четанаш четана̄на̄м. Многобройните живи същества, пленници на материалния свят, са загубили своята чистота. Но Богът, Върховната Личност, е чист и непривързан. Живите същества са покрити от материални тела и затова не сияят, но Върховната Божествена Личност, Парама̄тма̄, винаги излъчва сияние. Замърсени от гун̣ите на материалната природа, живите същества се наричат сагун̣а, докато Парама̄тма̄, Върховната Божествена Личност, е ниргун̣а, недостижима за влиянието на материалните гун̣и. Живите същества са гун̣а̄шрита, пленници на материалните качества, а Върховната Божествена Личност е гун̣а̄шрая. Зрението на обусловената душа е препятствано от материалните замърсявания и затова тя не може да види нито причината на своите действия, нито миналите си животи. Върховната Божествена Личност обаче не е покрита от материално тяло и е свидетел на всички действия на живото същество. Но и живото същество, и Парама̄тма̄, Върховната Божествена Личност, са а̄тма̄, духовни по същност. В качествено отношение те са еднакви, ала въпреки това между тях съществуват множество разлики, например шестте достояния, които само Върховната Божествена Личност притежава в пълна степен. Живото същество, джӣва-а̄тма̄, има пълно знание тогава, когато осъзнава и собствената си позиция, и положението на Върховния Бог. Това означава пълно знание.

Когато Върховната Божествена Личност идва в материалния свят, тя не е подвластна на гун̣ите на материалната природа. Така и онези, които винаги са свързани с Бога, не попадат под влиянието на материалните качества дори когато се намират в материално тяло или в материалния свят. Това е обяснено много добре в Бхагавад-гӣта̄ (14.26):

„Този, който неотклонно отдава на Бога предано служене, се издига над материалните качества и осъзнава Брахман“. Във връзка с това Шрӣла Рӯпа Госва̄мӣ казва, че човек, който постоянно служи на Бога с тялото, речта и ума си, трябва да бъде смятан за освободен, въпреки че се намира в материалния свят.

Подобно твърдение срещаме и във Виш̣н̣у Пура̄н̣а. Системата варн̣а̄шрама дхарма отрежда определени задължения на всяко от обществените съсловия (бра̄хман̣а, кш̣атрия, вайшя и шӯдра) и степените в духовния живот (брахмачаря, гр̣хастха, ва̄напрастха и сання̄са). Ако човек изпълнява задълженията си в системата варн̣а̄шрама дхарма и не се стреми да се наслаждава на плодовете от своя труд, постепенно той постига удовлетворение. Висшата цел на живота е изпълнението на предписаните задължения да бъде превърнато в предано служене на Върховната Божествена Личност. В Бхагавад-гӣта̄ този процес е наречен карма йога. С други думи, човек трябва да действа само за да удовлетворява Бога и да му служи, в противен случай се обвързва с последиците от своите дейности.

Всеки има някакви материални задължения, свързани със заниманието и професията му, но като изпълнява тези свои задължения, той не бива да се стреми към материална изгода; той трябва да предлага резултата от дейностите си на Бога. С особена сила това се отнася за бра̄хман̣ите, които трябва да се трудят изключително в името на Върховната Божествена Личност. По същия начин трябва да действат и кш̣атриите, вайшите и шӯдрите. В материалния свят всеки е зает с някакви дейности или упражнява определена професия, но целта на тези занимания трябва да бъде удовлетворението на Върховната Божествена Личност. Методът на преданото служене е изключително прост и всеки може да го следва. Не е нужно човек да променя досегашния си живот – единственото, което трябва да направи, е да постави у дома си мӯрти на Върховния Бог. Мӯртите могат да бъдат Ра̄дха̄-Кр̣ш̣н̣а или Лакш̣мӣ-На̄ра̄ян̣а (има и много други форми на Бога). По този начин бра̄хман̣ите, кш̣атриите, вайшите и шӯдрите могат да обожават Бога, като му предлагат плодовете на честния си труд. Всеки, независимо от характера на заниманията и професията си, трябва да отдава предано служене, като слуша за Бога и разказва за него, помни го, обожава го и му предлага всичко, което има. Така човек много лесно може да служи на Бога. И когато успее да го удовлетвори със служенето си, мисията на човешкия му живот е изпълнена.

Разбиранията на ма̄я̄ва̄дӣте и на ваиш̣н̣авите за каиваля са напълно различни. Ма̄я̄ва̄дӣте мислят, че когато живото същество се освободи от материалните замърсявания, то се слива с битието на Върховния. Ваиш̣н̣авската философска концепция за каиваля е друга. Ваиш̣н̣авите осъзнават и собственото си положение, и положението на Върховната Божествена Личност. В своето чисто състояние на съществуване живото същество разбира, че е вечен слуга на Върховния – това равнище се нарича осъзнаване на Брахман, или духовно съвършенство. Посочената духовна хармония се постига много лесно. В Бхагавад-гӣта̄ е казано, че като отдава на Бога трансцендентално любовно служене, човек веднага се издига до трансценденталното равнище каиваля, или Брахман.

В тази строфа е посочено как живото същество може да се освободи от материалното робство. Първото нещо, което то трябва да осъзнае, е че душата се различава от тялото. Душата се нарича дехӣ, притежател на тялото, а самото материално тяло се нарича деха – обвивка, която покрива душата. Тялото се променя всеки миг, но душата е неизменна, затова тя е наречена кӯт̣а-стхам. Промяната на тялото се осъществява от взаимодействието на трите гун̣и на природата. Този, който разбира, че душата е неизменна, не се тревожи от мимолетните взаимодействия на материалните гун̣и, които ни носят ту щастие, ту нещастие. В Бхагавад-гӣта̄ Кр̣ш̣н̣а казва, че щастието и нещастието са резултат от влиянието на материалните гун̣и върху тялото и човек не бива да обръща внимание на подобни външни за душата въздействия. Понякога щастието и нещастието изцяло ни завладяват, но въпреки това ние трябва да се научим да ги търпим. Живото същество трябва да остава безучастно към измененията, настъпващи с тялото, което е само външна обвивка на душата.

В Бхагавад-гӣта̄ Бог Кр̣ш̣н̣а казва, че тялото, изградено от груби физически елементи (земя, вода, огън, въздух и етер) и фини елементи (ум, интелигентност и его), няма нищо общо със самата душа. Затова взаимодействията на тези осем материални елемента, груби и фини, не бива да ни извеждат от равновесие. Методът, който ни позволява реално да постигнем това състояние на невъзмутимост, е преданото служене. Само който отдава предано служене постоянно, двайсет и четири часа в денонощието, може да остане безучастен към дейностите на материалното тяло и техните последствия. Когато човек е погълнат от мисли, той не вижда и не чува какво става около него, въпреки че всичко се случва пред очите му. По същия начин преданите, които са изцяло погълнати от преданото служене, не обръщат внимание на дейностите на материалното тяло. Това състояние се нарича сама̄дхи, а съвършен йогӣ е онзи, който действително го е постигнал.

Би могло да възникне въпросът, как живото същество, което трябва да наблюдава дейностите на тялото, може да е безучастно към тях. Отговорът на този въпрос е даден в настоящата строфа: дейностите на тялото нямат нищо общо с дейностите на душата, на живото същество. Можем да си послужим със следния, макар и малко груб пример. Бизнесменът, който се вози в колата си, наблюдава нейния ход и дава указания на шофьора. Той знае всичко, което става с автомобила, знае колко бензин има в резервоара и т.н., но не отдава голямо значение на тези неща и мислите му са насочени не към колата, а преди всичко към сделките му. Дори докато пътува в колата, той си мисли за работата си в офиса. Той няма нищо общо с автомобила, въпреки че седи в него. По същия начин, по който бизнесменът постоянно е погълнат от мисли за сделките си, живото същество може да мисли за любовното служене в името на Бога. Тогава то ще бъде безучастно към дейностите на материалното тяло. Само преданите могат да постигнат такава неутрална позиция.

Тук неслучайно е използвана думата баддха-саухр̣да̄х̣ – „свързан чрез приятелство“. Кармӣте, гя̄нӣте и йогӣте не могат да бъдат свързани с Бога по такъв начин. Кармӣте са изцяло погълнати от дейностите на тялото си. Тяхната единствена цел в живота е да осигурят на тялото си колкото може повече удобства. С философските си размишления гя̄нӣте се опитват да се освободят от материалното съществуване, но освобождението, което постигат, не е вечно. Те не приемат подслон при лотосовите нозе на Бога и затова не могат да се задържат на равнището на осъзнаването на Брахман. Йогӣте също имат телесни житейски представи – те смятат, че чрез механично упражняване на тялото в дха̄ран̣а̄, а̄сана, пра̄н̣а̄я̄ма и т.н. ще могат да постигнат нещо духовно. Позицията на предания обаче винаги е трансцендентална, защото той е свързан в най-близки отношения с Върховната Божествена Личност. Следователно само преданите могат да останат безучастни към действията на тялото и последствията им и да се занимават с извечната дейност на живото същество – предано служене на Върховния Бог.

Пред нас е пример за това, как Бог Виш̣н̣у, Върховната Божествена Личност, дава непосредствени наставления на предания си. Човек трябва да изпълнява повелята на Бог Виш̣н̣у независимо дали я получава лично от него или от негов упълномощен представител, духовен учител. Арджуна се сражавал в битката при Курукш̣етра, подчинявайки се на волята на самия Кр̣ш̣н̣а, Върховната Божествена Личност. По същия начин, тук Пр̣тху Маха̄ра̄джа получава наставления относно своя дълг лично от Бог Виш̣н̣у. Човек трябва неотклонно да следва принципите, изложени в Бхагавад-гӣта̄. Вяваса̄я̄тмика̄ буддхих̣ – дълг на всеки е да получи наставления от Бог Кр̣ш̣н̣а или от негов упълномощен представител и да посвети целия си живот на тяхното изпълнение, отхвърлил всякакви лични съображения. Шрӣла Вишвана̄тха Чакравартӣ Т̣ха̄кура казва, че човек не трябва да се вълнува твърде много дали ще постигне освобождение или не. Той просто трябва да изпълнява указанията, които е получил от духовния си учител. Ако твърдо се придържа към този принцип, т.е. ако винаги следва повелята на духовния си учител, той винаги ще е освободен. Обикновените хора трябва да съблюдават правилата и нормите на варн̣а̄шрама дхарма, като изпълняват задълженията си в системата на обществените подразделения (бра̄хман̣а, кш̣атрия, вайшя и шӯдра) и духовните степени (брахмачаря, гр̣хастха, ва̄напрастха и сання̄са). Човек, който неизменно и съвестно изпълнява задълженията, отредени за съсловието и духовната степен, към която принадлежи, с това удовлетворява Бог Виш̣н̣у.

Бог Виш̣н̣у посъветвал Пр̣тху Маха̄ра̄джа винаги да остава в състояние на освобождение, като се държи настрана от дейностите, свързани с тялото, и постоянно служи на Бога. Тук е обяснена думата баддха-саухр̣да̄х̣, използвана в предишната строфа. Човек може да има близки отношения с Върховния Бог или да получава наставления от неговия представител, духовния учител, и да ги изпълнява от цялото си сърце само когато не е привързан към дейностите на тялото. Богът ни помага, като ръководи действията ни в преданото служене, за да напредваме по пътя обратно към нашия истински дом, духовния свят. Той ни учи чрез своето външно проявление, духовния учител. Затова духовният учител не трябва да бъде смятан за обикновен човек. Богът казва: а̄ча̄рям̇ ма̄м̇ виджа̄нӣя̄н на̄ва-манйета кархичит – не бива да се отнасяме към духовния учител като към обикновено човешко създание, защото той е представител на Върховната Божествена Личност (Шрӣмад Бха̄гаватам, 11.17.27). Човек трябва да почита духовния си учител наравно с Бога и никога да не му завижда или да го смята за обикновен човек. Ако изпълняваме наставленията на духовния си учител и служим на Бога, ще останем недокоснати от замърсяванията на телесните и на всички други материални дейности и ще можем да постигнем целта на човешкото съществуване.

Тук основателно би могло да възникне въпросът, ако в стремежа си към освобождение всички започнат да се занимават с духовни дейности и престанат да се интересуват от това, което е свързано с материалния свят, как животът ще продължи нормалния си ход? И ако животът трябва да продължи нормалния си ход, нима предводителят на държавата може да бъде безразличен към материалните дейности? В отговор на този въпрос тук е използвана думата шреях̣, „благоприятен“. Разделението на труда в обществото е създадено от Върховната Божествена Личност, а не е възникнало случайно или от само себе си, както твърдят глупците. Бра̄хман̣ите, кш̣атриите, вайшите и дори шӯдрите трябва да изпълняват задълженията си добросъвестно и тогава всеки от тях ще може да постигне най-висшето съвършенство в живота – да се освободи от материалното робство. Това е потвърдено в Бхагавад-гӣта̄ (18.45): све све карман̣й абхиратах̣ сам̇сиддхим̇ лабхате нарах̣ – „Като изпълнява предписаните си задължения, човек може да постигне най-висшето съвършенство“.

Наставлявайки Маха̄ра̄джа Пр̣тху, Бог Виш̣н̣у му казал, че царят не бива да изоставя своето царство и пренебрегнал дълга си да се грижи за праджа̄ (населението), да се оттегля в Хималаите в търсене на освобождение. Царят може да постигне освобождение, като добросъвестно изпълнява дълга си. А неговият дълг, както и дългът на всеки държавен глава, е да се грижи всички поданици (праджа̄) да изпълняват задълженията си в системата варн̣а̄шрама, за да постигнат духовно освобождение. Светската държава не означава, че монархът, и изобщо държавният ръководител, може да се отнася с безразличие към заниманията на праджа̄. Правителствата на съвременните държави издават десетки закони и разпоредби, определящи задълженията на гражданите, но напълно пренебрегват грижите за духовното развитие на народа. Когато правителството не полага грижи в това отношение, хората започват да действат, както им се харесва, без всякакво съзнание за Бога или стремеж към духовен живот, и постепенно затъват в грехове.

Главата на изпълнителната власт не бива само да събира данъци от народа, без всъщност да се интересува от благополучието му. Истинският дълг на царя е да се грижи неговите поданици постепенно да придобиват Кр̣ш̣н̣а съзнание. Това означава те да не вършат греховни дела. Когато от обществото са изкоренени докрай всички грехове и пороци, то повече не страда от войни, глад, епидемии и природни бедствия. Така било например при управлението на Маха̄ра̄джа Юдхиш̣т̣хира. Ако царят, или изобщо държавният глава, е в състояние да направи така, че поданиците му да придобият Кр̣ш̣н̣а съзнание, той е достоен да управлява. В противен случай той няма право да събира данъци от народа. Само цар, който се грижи за духовния интерес на народа си, има правото да събира данъци. Такъв цар и поданиците му са щастливи през целия си живот, а при следващото си раждане царят получава една шеста част от плодовете на благочестивите дейности на своите поданици. Ако обаче хората са затънали в грях и пороци и царят събира от тях данъци, той ще трябва да получи дял от греховните им реакции.

Същият принцип е в сила и по отношение на родителите и на духовния учител. Ако родителите създават децата си като котките и кучетата, без да могат да ги спасят от неумолимата смърт, те носят отговорност за животинските дейности на потомството си. Децата им, когато пораснат, стават хипита. По същия начин, ако духовният учител е неспособен да накара учениците си да се откажат от греховните дейности, той носи отговорност за извършените от тях грехове. Съвременните обществени лидери не познават тези сложни и неуловими природни закони. Когато държавниците са невежи, а хората в огромната си част са крадци и мошеници, в обществото не може да има мир и благоденствие. Днес в такова незавидно положение е целият свят и тази печална обществена ситуация неизбежно води до социално напрежение, до непрекъснати войни и безкрайни страдания.

Бог Виш̣н̣у казал на цар Пр̣тху, че всички трябва да следват принципите на варн̣а̄шрама дхарма. Тогава независимо какво положение заема в материалния свят, след смъртта си човек ще постигне освобождение. В съвременната епоха обаче системата варн̣а̄шрама дхарма е изкривена до неузнаваемост, затова хората много трудно могат да следват всичките ѝ принципи. Днес единственият начин да постигнем съвършенство, е да придобием Кр̣ш̣н̣а съзнание. Както принципите на варн̣а̄шрама дхарма са предназначени за всички хора независимо от тяхното положение в обществото, така и принципите на Кр̣ш̣н̣а съзнание могат да се следват от всеки човек във всяко кътче на света.

В тази строфа се подчертава, че хората трябва да следват двиджа̄гриите – великите бра̄хман̣и, такива като Пара̄шара и Ману. Тези велики мъдреци са ни оставили наставленията си, как да живеем в съгласие с принципите на варн̣а̄шрама дхарма. А Сана̄тана Госва̄мӣ и Рӯпа Госва̄мӣ са ни дали правила и съвети, с чиято помощ можем да станем чисти предани на Бога. Следователно много важно е да следваме заветите на а̄ча̄риите, които са получили своите знания във веригата на парампара̄, от учител на ученик. Тогава, макар да живеем в материалния свят, ще можем да се пречистим от материалните замърсявания дори без да променяме сегашното си положение. Затова Бог Чайтаня е казал, че не е необходимо човек да променя положението си в обществото. Той просто трябва да слуша думите на съвършена личност (именно това се нарича парампара̄) и да следва принципите, които ще му дадат възможност да приложи това знание на практика, в своя собствен живот. Така той може да постигне освобождение, най-висшето съвършенство на съществуването, и да се върне вкъщи, при Бога. С други думи, промяната, която е необходима, е промяна в съзнанието, а не промяна в тялото. За жалост в тази епоха на деградация хората се интересуват предимно от тялото си, а не от душата. Те са създали безброй много „-изми“, всички от които се отнасят само до тялото и по никакъв начин не са свързани с душата.

Днес, във времето на демокрацията, законите се приемат с гласуване. Всеки ден парламентът гласува най-различни закони и разпоредби. Всички те обаче са плод на умствените усилия на несъвършени обусловени души и затова не могат да разрешат проблемите в обществото. В древността царете притежавали неограничена еднолична власт, но понеже стриктно следвали принципите, завещани от великите мъдреци и светци, никога не допускали грешки в държавното управление и в страната имало ред и законност. Поданиците били благочестиви, а царят събирал данъците по справедлив начин, затова всички били щастливи. А днес за държавни ръководители биват избирани хора с материални амбиции, които гледат единствено личните си интереси. И, разбира се, тези хора не познават предписанията на ша̄стрите. Иначе казано, тези, които оглавяват държавата, са глупаци и негодници в пълния смисъл на думата, а населението се състои изключително от шӯдри. Очевидно е, че съчетанието от глупаци, негодници и шӯдри не може да донесе мир и благополучие. Затова светът постоянно е разтърсван от социални конфликти, от граждански вълнения и братоубийствени войни. Това показва, че вождовете на обществото не са в състояние да осигурят на хората не само освобождение, но дори най-обикновено спокойствие. В Бхагавад-гӣта̄ е казано, че който пренебрегва наставленията на ша̄стрите и вместо това се ръководи от идеи и схващания, измислени от човека, е обречен на неуспех и не постига нито щастие, нито освобождение.

Доволен от благонравието и поведението на Маха̄ра̄джа Пр̣тху, Бог Виш̣н̣у му предложил благословиите си. Тук Богът открито казва, че не може да бъде удовлетворен чрез богати жертвоприношения или чрез сурови отречения и лишения в процеса на мистичната йога. Човек може да го удовлетвори само с възвишените си качества и с доброто си поведение. Но никой не може да придобие тези достойнства, докато не стане чист предан на Бога. Тези изначални духовни добродетели се проявяват само у оня, който е постигнал чиста и неотклонна преданост към Върховния Бог. Понеже е неразделна частица от Върховната Божествена Личност, душата притежава всички добродетели на Бога. Когато душата е замърсена от гун̣ите на материалната природа, човек бива смятан за добродетелен или порочен на основата на материалните качества. Но когато преданият надмогне влиянието на материалните гун̣и и се освободи от материалните качества, в него се проявяват трансценденталните качества на душата. Тези качества са двайсет и шест на брой: 1) преданият е добър към всички, 2) не се кара с никого, 3) съсредоточен е върху Абсолютната Истина, 4) отнася се по еднакъв начин към всички живи същества и 5) има безупречен нрав; 6) той е щедър, 7) невъзмутим, 8) чист, 9) открит, 10) благосклонен към всички, 11) удовлетворен, 12) привързан единствено към Кр̣ш̣н̣а, 13) лишен от материални желания, 14) благ; 15) отличава се с постоянство, 16) овладял е сетивата си, 17) умерен е в храненето си, 18) притежава здрав разум, 19) държи се почтително с другите и е 20) смирен, 21) сериозен, 22) състрадателен, 23) дружелюбен, 24) поетичен, 25) умел във всичко и 26) мълчалив. Богът е доволен, когато човек възпитава у себе си тези трансцендентални качества, а не когато върши показни жертвени обреди или се занимава с мистична йога. С други думи, докато не придобием всички добродетели на чистия предан на Бога, не можем да очакваме освобождение от материалното робство.

Човек трябва да приема наставленията на Бога, Върховната Личност, с поклон в лотосовите му нозе. Това означава, че всяка дума, изречена от Бога, трябва да се приема буквално и с огромно внимание и благоговение. Не е наша работа да коригираме думите на Върховната Божествена Личност, да ги допълваме или да ги променяме, както е станало обичай сред многото псевдоучени и сва̄мӣ, които пишат коментари върху Бхагавад-гӣта̄. Тук Пр̣тху Маха̄ра̄джа със собствения си пример ни учи как да приемаме наставленията на Върховната Божествена Личност. Това е начинът за получаване на знание по веригата на парампара̄.

Известни са редица случаи, в които някой е оскърбявал лотосовите нозе на ваиш̣н̣авите, но после искрено се е разкайвал за поведението си. Така станало и сега: Индра, небесният цар, бил толкова могъщ, че се намирал сред придружителите на самия Бог Виш̣н̣у, но въпреки това той почувствал, че е сторил тежък грях, като откраднал жертвения кон на Маха̄ра̄джа Пр̣тху. Върховната Божествена Личност никога не прощава на оня, който е оскърбил лотосовите нозе на ваиш̣н̣авите. В подкрепа на този факт могат да се цитират много примери. Така например Дурва̄са̄ Муни, който бил велик мъдрец и йогӣ мистик, обидил Маха̄ра̄джа Амбарӣш̣а, но по-късно бил принуден да падне в лотосовите му нозе и да го моли за прошка.

Индра понечил да падне в лотосовите нозе на цар Пр̣тху, но царят, като истински ваиш̣н̣ава, бил толкова великодушен, че не могъл да допусне подобно нещо. Той веднага повдигнал Индра, прегърнал го и двамата забравили всичко, което се било случило. Макар че преди това Индра и Маха̄ра̄джа Пр̣тху изпитвали силна ненавист един към друг, те били ваиш̣н̣ави, слуги на Бог Виш̣н̣у, затова трябвало да си простят и да сложат край на враждата. Това е показателен пример за съгласието и сговора в отношенията между ваиш̣н̣авите. В наши дни обаче хората не са ваиш̣н̣ави и по тази причина са в постоянни конфликти един с друг и умират, без да са изпълнили мисията на човешкия си живот. Ето защо е толкова необходимо и важно да разпространяваме по целия свят движението за Кр̣ш̣н̣а съзнание – дори понякога да изпитват гняв или омраза един към друг, хората, които притежават Кр̣ш̣н̣а съзнание, са в състояние да сподавят своята ненавист и злоба и да простят на съперниците си.

Когато в тялото на предания се появят различните признаци на екстаза, това показва, че той е постигнал съвършенство в преданото служене. Трансценденталният екстаз може да се прояви в различни форми: като плач, като смях, като изпотяване, като припадък или като викове на безумен. Понякога в тялото на предания могат да се наблюдават и всички тези признаци, взети заедно. Те се наричат аш̣т̣а-са̄ттвика-вика̄ра – „осем вида трансцендентални промени“ и човек никога не бива да си позволява да ги имитира. Когато преданият действително е постигнал съвършенство, те сами се появяват у него. Богът е бхакта-ватсала, което значи, че винаги е благосклонен към своя чист предан (бхакта). Затова трансценденталните отношения между Върховния Бог и неговия предан са пълни с екстаз и нямат нищо общо с материалните дейности от този свят.

В тази строфа много важни са думите сухр̣т сата̄м. Богът, Върховната Личност, е особено благосклонен към преданите си и винаги се грижи за тяхното благополучие. Това не е проява на пристрастие от негова страна. Както е казано в Бхагавад-гӣта̄, Той се отнася еднакво към всички (само 'хам̇ сарва-бхӯтеш̣у), но е особено благосклонен към тези, които всеотдайно му служат. На друго място Богът казва, че преданият винаги е в сърцето му и Той винаги в сърцето на предания.

Особената благосклонност, която Върховният Бог изпитва към чистия предан, е напълно естествена. Тя не означава, че Богът е пристрастен. Бащата например може да има няколко деца, но той винаги изпитва особена нежност към онова от тях, което е най-силно привързано към него. Това е обяснено и в Бхагавад-гӣта̄ (10.10):

Онези, които постоянно служат на Бога с любов и преданост, общуват със самата Върховна Божествена Личност, която се намира във всяко сърце в образа си на Свръхдушата. Богът е много близко до предания си. Той е в сърцето на всяко живо създание, но само преданият може да почувства неговото присъствие, затова той е непосредствено свързан с Върховния и всеки миг получава указанията му. Така преданият никога не греши и в същото време Богът не проявява пристрастие по отношение на чистите предани.

Както в Брахма сам̇хита̄ Кр̣ш̣н̣а е наречен а̄ди-пуруш̣а, изначалната личност, така в тази строфа цар Пр̣тху, който е упълномощена инкарнация на Бога, е наречен а̄ди-ра̄джах̣ – изначалния, съвършения цар. Маха̄ра̄джа Пр̣тху бил велик предан и заедно с това велик герой, изкоренил от царството си всички пороци. Той бил толкова могъщ, че в бой не отстъпвал на небесния цар Индра. Цар Пр̣тху се грижел за поданиците си така, че те да се занимават с благочестиви дела и да служат на Бога. Всяка стотинка от данъците, които събирал, той използвал да защитава народа си от беди. Най-страшната беда за човека е безбожието, защото безбожието влече след себе си греховете. Ако държавният глава или царят позволява на своите поданици да бъдат порочни, което значи да водят незаконен полов живот, да употребяват опиати и алкохол, да ядат месо и да играят хазарт, той носи отговорност за тези дела и ще трябва да страда заради греха на поданиците си, защото несправедливо ги е облагал с данъци. Такива са принципите на държавното управление и тъй като Маха̄ра̄джа Пр̣тху ги съблюдавал безупречно, тук той е наречен а̄ди-ра̄джах̣.

Дори царят, който е отговорен за цялото управление на държавата, може да достигне висините на чистото предано служене, ако е като Маха̄ра̄джа Пр̣тху. Поведението на цар Пр̣тху ясно показва, че той изпитвал екстаза на чистото предано служене, който се проявявал у него както вътрешно, така и външно.

Днес бомбайските вестници съобщиха, че правителството възнамерява да отмени закона, забраняващ продажбата на алкохол. След освободителното движение на Ганди, в Бомбай беше въведен сух режим, който забраняваше консумацията на алкохол. За жалост човекът е толкова изобретателен, че веднага се развихри нелегална дестилация на алкохол и макар в магазините да не се продаваха спиртни напитки, човек можеше да се снабди с тях в обществените тоалетни и на други необичайни места. Безсилно да спре незаконната търговия с алкохол, правителството реши да пусне в производство още по-евтини спиртни напитки, така че хората да ги купуват направо от държавата, вместо да ги търсят по тоалетните. Правителството не успя да промени сърцата на хората и да ги освободи от порока, затова в желанието си да не загуби данъците, с които попълва хазната, реши само да произвежда алкохол за онези, които са готови на всичко, за да го получат.

Такова правителство не може да предотврати естествените последици от греховните дейности на народа – войни, епидемии, глад, земетресения и други бедствия. Законите на природата са такива, че когато хората нарушават Божиите закони (в Бхагавад-гӣта̄ това неподчинение е наречено дхармася гла̄них̣), ги очаква сурово наказание под формата на неочаквани кървави стълкновения и войни. Неотдавна преживяхме войната между Индия и Пакистан. За четиринайсет дена загинаха безброй хора, страната понесе огромни финансови загуби и целият свят бе хвърлен в тревога. Всичко това са последици от греховните дейности. Движението за Кр̣ш̣н̣а съзнание има за цел да направи хората чисти и съвършени. Ако благодарение на напредъка си в Кр̣ш̣н̣а съзнание те се пречистят дори малко от замърсяванията си (наш̣т̣а-пра̄йеш̣в абхадреш̣у, както е казано в Бха̄гаватам), това ще им помогне да преодолеят обладалата ги алчност и сладострастие, симптоми на материалната болест. Тази цел може да бъде постигната, като се проповядва чистото послание на Шрӣмад Бха̄гаватам, т.е. като се разпространява Кр̣ш̣н̣а съзнанието по целия свят. Крупните търговски компании и промишлените концерни даряват огромни суми за министерството на отбраната, което хвърля на вятъра тези пари под формата на барут, но когато същите производствени и финансови магнати бъдат помолени да окажат финансова подкрепа на движението за Кр̣ш̣н̣а съзнание, те не проявяват желание и ентусиазъм. При това положение светът ще продължи да страда от непрекъснати войни и въоръжени конфликти, следствие от факта, че хората не притежават Кр̣ш̣н̣а съзнание.

В тази строфа е важно да отбележим, че Богът не стоял на земята, а едва-едва я докосвал. Обитателите на висшите планетни системи, като се започне от Брахмалока (планетата, на която живее Брахма̄) и се стигне до Сваргалока (райската планета на Индра), са постигнали толкова удивителен духовен напредък, че когато посещават нашата планета или други низши планетни системи, запазват своята безтегловност. С други думи, те могат да стоят, без да се докосват до повърхността. Бог Виш̣н̣у е Върховната Божествена Личност, но понеже живее на една от планетите в тази вселена, понякога Той играе ролята на полубог от материалния свят. Когато се появил пред Пр̣тху Маха̄ра̄джа, отначало Той не докосвал земята, но когато се почувствал дълбоко удовлетворен от поведението и добродетелите на Маха̄ра̄джа Пр̣тху, веднага се проявил като Върховната Божествена Личност На̄ра̄ян̣а от Вайкун̣т̣ха. От любов към Пр̣тху Маха̄ра̄джа Богът докоснал земята със стъпалата си, но едновременно с това опрял длан върху високото рамо на Гаруд̣а, своя носач, сякаш се боял да не падне, защото Богът не е свикнал да стои на земната повърхност. Всичко това издавало огромната му обич към Маха̄ра̄джа Пр̣тху. Осъзнавайки щастието, което го е споходило, цар Пр̣тху се изпълнил с екстаз и не бил в състояние дори да разгледа Бога добре, но въпреки това с глас, треперещ от вълнение, той започнал да му отдава молитви.

Различните хора търсят различни благословии. За кармӣте най-голямата благословия е да попаднат на висшите планети, където животът е много дълъг и е изпълнен с райски наслади. Други – гя̄нӣте и йогӣте – искат да се слеят с битието на Бога. Това сливане се нарича каиваля, затова в дадената строфа Богът е наречен каиваля-пати – повелител или господар на каиваля. Но преданите получават от Бога съвсем други благословии. Преданите не се стремят нито към райските планети, нито към сливане с битието на Бога. За тях каиваля, сливането с битието на Бога, е равностойно на ад. Думата нарака значи „ад“. Всички, които живеят в материалния свят, се наричат на̄рака, защото материалното съществуване е истински ад. От думите на Пр̣тху Маха̄ра̄джа обаче се вижда, че той не желаел нито благата, за които мечтаят кармӣте, нито тези, към които се стремят гя̄нӣте и йогӣте. Шрӣла Прабодха̄нанда Сарасватӣ Прабху, велик предан на Бог Чайтаня, казва, че каиваля е истински ад, а райските наслаждения – мираж или фантасмагория. Преданите не се стремят нито към едното, нито към другото. Те не желаят да заемат дори поста на Брахма̄ или на Шива или да постигнат равенство с Бог Виш̣н̣у. Пр̣тху Маха̄ра̄джа бил чист предан на Бога и много ясно изложил позицията си.

В предишната строфа Маха̄ра̄джа Пр̣тху нарече Бога каиваля-пати, повелител на освобождението, което се постига при сливане с битието на Бога. Това обаче не означава, че царят желаел освобождението каиваля. В настоящата строфа Маха̄ра̄джа Пр̣тху открито казва: „О, Господи, не искам такава благословия“. Маха̄ра̄джа Пр̣тху искал да има милиони уши, за да слуша как преданите възпяват лотосовите нозе на Бога. Освен това той подчертава, че за славата на Бога трябва да слушаме от устата на чисти предани, чиито слова извират от самите дълбини на сърцето им. В началото на Шрӣмад Бха̄гаватам (1.1.3) се казва: шука-мукха̄д амр̣та-драва-сам̇ютам – нектарът на Шрӣмад Бха̄гаватам е станал още по-сладък, защото извира от устата на Шрӣла Шукадева Госва̄мӣ. Някой може да мисли, че е все едно от кого слуша за величието на Бога – от предан или от неотдаден. Тук обаче специално се подчертава, че трябва да слушаме за величието на Бога от устата на чисти предани. Шрӣ Сана̄тана Госва̄мӣ категорично ни забранява да слушаме за Бога от неотдадени. Има професионални разказвачи на Шрӣмад Бха̄гаватам, които умеят да говорят много изящно и красноречиво, но чистият предан не ги слуша, защото техните думи в прослава на Бога са обикновен материален звук. Когато обаче повествованията за Бога излизат от устата на чист предан, те веднага оказват върху слушателя благотворно въздействие.

Сата̄м̇ прасан̇га̄н мама вӣря-сам̇видах̣ (Шрӣмад Бха̄гаватам, 3.25.25) – думите във възхвала на Бога притежават могъщество само когато са произнесени от чист предан. Богът има безброй предани из цялата вселена и те го възславят от незапомнени времена, но въпреки това и до днес никой не е успял да опише всичките му достойнства. Затова Пр̣тху Маха̄ра̄джа искал да има безброй уши, както Рӯпа Госва̄мӣ жадувал за милиони уши и милиони езици, за да може да слави Бога и да слуша за него. С други думи, ако ушите ни постоянно слушат повествованията за Бога, няма да ни остава възможност да слушаме философията на ма̄я̄ва̄дӣте, която е гибелна за духовното ни развитие. Шрӣ Чайтаня Маха̄прабху казва, че всеки, който слуша философите ма̄я̄ва̄дӣ, дори ако те разказват за дейностите на Бога, описани във ведическата литература, се обрича на духовна смърт. Човек, който слуша философията ма̄я̄ва̄да, не може да постигне духовното съвършенство.

В предишната строфа се каза, че човек трябва да слуша повествованията във възхвала на Бога от устата на чист предан. Тук същият въпрос е обяснен още по-задълбочено. Трансценденталните звуци от устата на чистия предан имат такава сила, че могат да пробудят у живото същество спомена за вечните му отношения с Върховната Божествена Личност. В материалното съществуване, под влиянието на илюзорната енергия ма̄я̄ ние почти напълно сме забравили вечните си отношения с Бога, както човекът, който спи дълбок сън, забравя за своите задължения. Във Ведите се казва, че ма̄я̄ е потопила всички живи същества в дълбок сън. Човек обаче трябва да се събуди и да се заеме с истинския си дълг, защото само така ще може да използва правилно всички възможности, които човешката форма на живот му предлага. В една от песните си Т̣ха̄кура Бхактивинода говори за това с думите на Бог Чайтаня: джӣва джа̄га, джӣва джа̄га. Богът моли всички спящи живи същества да се събудят и да се посветят на предано служене, за да изпълнят мисията на човешкия живот. Гласът, който пробужда живите същества от дълбокия сън, е гласът на чистия предан.

Чистият предан, който постоянно служи на Бога, е приел подслон в лотосовите му нозе и затова има непосредствен контакт с шафранения прашец на милостта, който ги покрива. Когато чистият предан говори, гласът му може да звучи като материалните звуци, но всъщност той притежава огромно духовно могъщество, защото се докосва до шафранения прашец, покриващ лотосовите нозе на Бога. Когато спящото живо същество чуе могъщия глас на чистия предан, то веднага си спомня за своите вечни отношения с Бога, дотогава напълно забравени.

Ето защо е изключително важно обусловената душа да слуша думите на чист предан, който напълно се е отдал в лотосовите нозе на Върховния Бог и се е освободил от всички материални желания, от всички опити за спекулативно философско познание и от другите замърсявания, причинени от гун̣ите на материалната природа. Всички ние сме куйогӣ, защото служим на материалния свят, забравили за вечните си отношения с Бога, за това, че сме негови вечни любещи слуги. Наш дълг е да се издигнем над равнището на куйога и да станем суйогӣ, съвършени мистици. А за тази цел е необходимо да слушаме от чист предан. Този метод е препоръчан от всички ведически писания, както и лично от Бог Чайтаня Маха̄прабху. Не е задължително човек да променя досегашното си положение, каквото и да е то – достатъчно е да слуша от устата на чист предан и по този начин постепенно ще осъзнае отношенията си с Бога, ще започне да му служи с любов и ще постигне най-висшето съвършенство в живота. И така, всеки, който иска да придобие духовно съзнание, трябва да слуша думите на чист предан.

Общуването с предани (а̄ря-сан̇гама) е най-важното нещо в този свят. Думата а̄ря назовава онези, които напредват по духовния път. А̄риите са смятани за най-висшата човешка цивилизация в историческото развитие на света, защото следват принципите на Ведите. Арийската раса, сега известна като индоарийска, е разпространена по целия свят. В древността всички нейни представители следвали ведическите принципи и в резултат на това постигнали много високо духовно развитие. Царете а̄рии, наричани ра̄джарш̣и, били възпитавани като истински кш̣атрии, защитници на народа, и били толкова извисени духовно, че поданиците им не знаели що е тревога.

Представителите на арийската раса се отличават със способността да ценят повествованията, възславящи Бога. Въпреки че духовното знание е достъпно за всички, а̄риите притежават умението много бързо да усвояват същината на духовния живот. Как иначе бихме могли да си обясним факта, че Кр̣ш̣н̣а съзнанието се разпространява толкова лесно сред европейците и американците? От историята знаем как в периода на интензивната колонизация на света европейците и американците проявили удивителни способности и талант. В наши дни обаче под влиянието на научно-техническия прогрес техните синове и внуци се превръщат в окаяни грешници. Причината е в това, че те са загубили първоначалната си духовна култура, съставлявала основата на ведическата цивилизация. В днешно време потомците на а̄риите приемат движението за Кр̣ш̣н̣а съзнание много отговорно. Като общуват с тях, другите хора също чуват маха̄-мантрата Харе Кр̣ш̣н̣а, произнасяна от чистите предани, и трансценденталните ѝ звуци пленяват и техните сърца. Трансценденталните звуци притежават огромно могъщество, когато се произнасят от а̄рии, но дори човек, който не принадлежи към арийската раса, може да стане ваиш̣н̣ава просто ако слуша мантрата Харе Кр̣ш̣н̣а, защото нейните звуци въздействат на всекиго.

Маха̄ра̄джа Пр̣тху изтъкнал, че дори богинята на щастието, която е вечна спътница на Бог На̄ра̄ян̣а, пожелала да слуша за величието на Бога и за да получи възможност да общува с гопӣте, неговите чисти предани, се подложила на сурови мъчения и лишения. Имперсоналистите може да недоумяват защо е необходимо човек да повтаря маха̄-мантрата Харе Кр̣ш̣н̣а години наред, вместо да остави това и да насочи всичките си усилия към постигането на каиваля, сливане с битието на Бога. В отговор на този въпрос Маха̄ра̄джа Пр̣тху казва, че възпяването на святото име на Бога съдържа в себе си такава притегателна сила, че само животно би отказало да го слуша. Трансценденталните звуци оказват въздействие дори върху тези, които ги чуват съвсем случайно. Пр̣тху Маха̄ра̄джа е категоричен – само животно би престанало да повтаря мантрата Харе Кр̣ш̣н̣а. Истински разумните, прогресивните, цивилизованите хора – тези, които са човеци, а не животни – след като веднъж узнаят за маха̄-мантрата, всеки ден до края на своя живот повтарят Харе Кр̣ш̣н̣а, Харе Кр̣ш̣н̣а, Кр̣ш̣н̣а Кр̣ш̣н̣а, Харе Харе / Харе Ра̄ма, Харе Ра̄ма, Ра̄ма Ра̄ма, Харе Харе.

Тук Маха̄ра̄джа Пр̣тху нарича Бога акхила-пӯруш̣оттама – Върховната Божествена Личност, повелител на цялото творение. Пуруш̣а значи „наслаждаващ се“, а уттама – „най-висшият“. Във вселената има най-различни пуруш̣и, или наслаждаващи се. Най-общо те могат да бъдат разделени на три категории: обусловени, освободени и вечни. Във Ведите Върховният Бог е наречен върховният вечен сред всички вечни (нитьо нитя̄на̄м). И Върховната Божествена Личност, и живите същества са вечни. Върховните вечни са Бог Виш̣н̣у и еманациите му (виш̣н̣у-таттва). Следователно думата нитя се отнася за Божествената Личност, която проявява себе си в различни форми, като се започне от Кр̣ш̣н̣а и се стигне до Маха̄-виш̣н̣у, На̄ра̄ян̣а и другите еманации на Бог Кр̣ш̣н̣а. В Брахма сам̇хита̄ е казано, че Бог Виш̣н̣у има милиони и милиарди еманации, такива като Ра̄ма, Нр̣сим̇ха, Вара̄ха и други (ра̄ма̄ди-мӯртиш̣у). И те всички се наричат вечни.

Думата мукта се отнася за живите същества, които никога не идват в материалния свят. А баддха се наричат онези живи същества, които живеят в материалния свят от незапомнени времена, практически вечно. В материалния свят те водят тежка борба за съществуване, опитвайки се да се освободят от трите вида материални страдания и да се наслаждават на живота. А муктите вече са освободени. Те никога не идват в материалния свят. Бог Виш̣н̣у е господар на материалния свят, затова Той не попада под влиянието на материалната природа. Ето защо в тази строфа Бог Виш̣н̣у е наречен пӯруш̣оттама, най-висшето от всички живи същества – както от виш̣н̣у-таттва, така и от джӣва-таттва. Следователно този, който сравнява Бог Виш̣н̣у с джӣва-таттва или смята, че те принадлежат към една категория, извършва тежък грях. Ма̄я̄ва̄дӣте отъждествяват джӣвите с Върховния Бог и смятат, че между тях няма разлика, но това е най-тежкото оскърбление срещу лотосовите нозе на Бог Виш̣н̣у.

Опитът ни в материалния свят показва, че нисшестоящите винаги почитат висшестоящите. По същия начин пӯруш̣оттама, най-висшето същество, Върховната Божествена Личност, Кр̣ш̣н̣а, или Бог Виш̣н̣у, е обект на преклонение за всички останали същества. Затова Пр̣тху Маха̄ра̄джа решил да се посвети на служене в лотосовите нозе на Бог Виш̣н̣у. Пр̣тху Маха̄ра̄джа е инкарнация на Бог Виш̣н̣у, но принадлежи към категорията на шактя̄веша инкарнациите. Друга дума в тази строфа, която има важно значение, е думата гун̣а̄лаям, която посочва, че Бог Виш̣н̣у е средоточие на всички трансцендентални качества. Ма̄я̄ва̄дӣте (имперсоналистите) смятат, че Абсолютната Истина е ниргун̣а, лишена от качества и личностна същност, но в действителност Богът е извор на всички добри качества. Едно от неговите най-забележителни качества е неизменната му благосклонност към преданите, заради което Той е наричан бхакта-ватсала. Преданите винаги изпитват желание да служат в лотосовите нозе на Бога, а Той винаги с радост приема любовното им служене. Тези трансцендентални взаимоотношения се основават на трансценденталната дейност, а тя на свой ред предполага, че Богът притежава трансцендентални качества. Някои от тези негови качества са, че Той е всезнаещ, вездесъщ, всепроникващ, всемогъщ, че е причината на всички причини, че е Абсолютната Истина, изворът на всички наслади, средоточието на цялото знание, че е всеблаг и т.н.

Пр̣тху Маха̄ра̄джа искал да служи на Бога заедно с богинята на щастието, но това не означава, че отношенията му с Бога били на равнището на ма̄дхуря-раса. Богинята на щастието служи на Бога в ма̄дхуря-раса, в расата на съпружеската любов. Въпреки че нейното място е върху гърдите на Бога, тя, понеже е предана, с огромно удоволствие служи на лотосовите му нозе. Пр̣тху Маха̄ра̄джа мислел само за лотосовите нозе на Бога, защото бил свързан с него чрез отношения на да̄ся-раса, т.е. смятал Бога за господар, а себе си – за слуга. От следващата строфа се вижда, че Маха̄ра̄джа Пр̣тху се отнасял към богинята на щастието като към вселенска майка (джаган-ма̄та̄). Следователно не можело и дума да става той да ѝ бъде съперник в ма̄дхуря-раса. И въпреки това царят се опасявал, че може да обиди богинята на щастието със служенето си. Това показва, че в абсолютния свят слугите на Бога понякога са съперници в служенето, което отдават. Това съперничество обаче е лишено от завист и злоба. В света на Вайкун̣т̣ха преданите никога не завиждат на този, който ги превъзхожда със служенето си, а просто се стремят и те да постигнат такова равнище.

Майка Лакш̣мӣджӣ, богинята на щастието, е известна с това, че постоянно разтрива лотосовите нозе на Бог На̄ра̄ян̣а. Тя е съвършена съпруга, защото полага за него всякакви грижи. Лакш̣мӣ не само разтрива лотосовите му нозе, но се грижи и за дома му. Тя готви за Бога хубави ястия, а докато Той се храни, му вее с ветрило. Тя разхлажда челото му със сандалов балсам, оправя постелите му и мястото, на което Той седи. Така Лакш̣мӣ постоянно служи на Бога и почти не остава възможност някой друг да направи нещо лично за него. Затова Пр̣тху Маха̄ра̄джа бил сигурен, че неговата намеса в служенето, което богинята на щастието отдава, ще я разсърди и ще предизвика гнева ѝ. Но, от друга страна, нима майка Лакш̣мӣ, майката на вселената, би се разсърдила на такъв нищожен предан като Пр̣тху Маха̄ра̄джа? Това изглеждало малко вероятно. И въпреки това, за всеки случай, Пр̣тху Маха̄ра̄джа помолил Бога да се застъпи за него. Цар Пр̣тху извършвал традиционните ведически обреди и жертвоприношения в съгласие с принципите на плодоносните дейности (карма-ка̄н̣д̣а), но Богът е толкова милостив и великодушен, че бил готов да го дари с най-висшето съвършенство – с възможността да отдава предано служене.

Хората изпълняват ведическите ритуали и жертвоприношения, за да достигнат райските планети. Тези жертвени церемонии не правят човека достоен да се върне вкъщи, при Бога. Но Богът е толкова добър, че приема и най-нищожното служене, което някой му отдаде, затова във Виш̣н̣у Пура̄н̣а се казва, че като следва принципите на варн̣а̄шрама дхарма, човек може да удовлетвори Върховния Бог. Когато Богът е доволен от жертвоприношенията, техният извършител се издига до равнището на преданото служене. Ето защо Пр̣тху Маха̄ра̄джа се надявал, че Богът ще приеме неговото нищожно служене като по-значително от служенето на Лакш̣мӣджӣ. Богинята на щастието се нарича чан̃чала̄ („непостоянна“), защото е своенравна и непостоянна. По тази причина Пр̣тху Маха̄ра̄джа казал, че дори тя да се ядоса и да си отиде, това не е голяма беда за Бог Виш̣н̣у, тъй като Той черпи удовлетворение вътре в себе си и спокойно може да мине и без нея. Например когато Гарбходака-ша̄йӣ Виш̣н̣у създал Брахма̄ от пъпа си, Той направил това без каквото и да е участие от страна на Лакш̣мӣ – тя просто седяла до него и разтривала лотосовите му нозе. За да създаде дете, в обикновения случай мъжът трябва да оплоди съпругата си; детето се ражда, след като мине известно време. Но когато Гарбходака-ша̄йӣ Виш̣н̣у пожелал да създаде Брахма̄, Той не бил принуден да го зачева в утробата на Лакш̣мӣджӣ. Понеже е независим и цялостен сам по себе си, Той създал Брахма̄ от собствения си пъп. Затова Пр̣тху Маха̄ра̄джа бил уверен, че дори ако богинята на щастието му се ядоса, от това няма да пострада нито Богът, нито самият той.

В обикновения случай кармӣте работят, за да се наслаждават на резултатите от труда си и да осигуряват удобства на материалното си тяло. Гя̄нӣте обаче са отвратени от постоянното търсене на материални наслади. Те разбират, че нямат нищо общо с материалния свят, защото са души. Щом осъзнаят духовната си природа, онези гя̄нӣ, които действително са постигнали знание, трябва да се отдадат в лотосовите нозе на Върховния Бог, както е казано в Бхагавад-гӣта̄ (бахӯна̄м̇ джанмана̄м анте). Докато човек не стигне до етапа на преданото служене, процесът на себепознанието остава недовършен. Затова в Шрӣмад Бха̄гаватам е казано, че а̄тма̄ра̄мите – тези, които намират удовлетворение вътре в себе си – са освободени от замърсяващото влияние на гун̣ите на материалната природа. Докато човек се намира под влиянието на материалните гун̣и, особено на раджас и тамас, той е изпълнен с алчност и похот, които го карат да работи ден и нощ без почивка. Лъжливото его принуждава живото същество да пътува непрекъснато от тяло в тяло, без никъде да намери покой. Гя̄нӣте разбират този факт и затова прекратяват всичките си дейности и приемат карма-сання̄са.

И това обаче не им носи пълно удовлетворение. След като осъзнаят духовната си природа, гя̄нӣте, помъдрели от опита си в материалния свят, започват да търсят убежище при лотосовите нозе на Бога. Едва тогава, като непрекъснато съзерцават лотосовите му нозе, те постигат удовлетворение. Затова Пр̣тху Маха̄ра̄джа заключил, че освободените личности, които поемат по пътя на преданото служене, постигат крайната цел на живота. Ако освобождението само по себе си беше крайната цел, тези, които са го постигнали, нямаше да се насочват към преданото служене. С други думи, а̄тма̄нанда, трансценденталното блаженство на хората, които са осъзнали духовната си природа, е незначително в сравнение с блаженството, което човек изпитва от преданото служене в лотосовите нозе на Бога. Затова Пр̣тху Маха̄ра̄джа решил, че постоянно ще слуша повествованията, прославящи Бога, и по този начин ще съсредоточи ума си върху лотосовите му нозе. Това е най-висшето съвършенство в живота.

Шрӣла Нароттама да̄са Т̣ха̄кура, велик а̄ча̄ря от Гауд̣ӣя-сампрада̄я, казва, че хората, които са твърде привързани към дейностите, описани във Ведите в разделите карма-ка̄н̣д̣а и гя̄на-ка̄н̣д̣а, са обречени. Във Ведите са описани три вида дейности: карма-ка̄н̣д̣а (плодоносни дейности), гя̄на-ка̄н̣д̣а (философски търсения) и упа̄сана̄-ка̄н̣д̣а (обожаване на различни полубогове за получаване на материални блага). Хората, които се занимават с карма-ка̄н̣д̣а и гя̄на-ка̄н̣д̣а, са обречени в този смисъл, че всеки, който е попаднал в капана на материалното тяло, независимо дали тяло на полубог, на цар или на низше животно, е обречен да страда и да умре. Нито едно живо същество в този свят не е свободно от трите вида страдания. Опитите човек да осъзнае духовната си природа чрез философско познание до голяма степен също са напразно загубено време, защото живото същество е вечна неразделна частица от Върховния Бог и следователно първото му задължение е да отдава на Бога предано служене. Ето защо Пр̣тху Маха̄ра̄джа казва, че примамливите благословии за материални блага са поредният капан, който принуждава живото същество да остане роб на материалния свят. Царят открито казва на Бога, че като предлага на живите същества благословии във формата на материални блага, Той ги заблуждава. Чистият предан не проявява никакъв интерес към бхукти или мукти.

Понякога Богът дава материални благословии на начинаещите предани, които все още не са разбрали, че материалните придобивки няма да ги направят щастливи. Затова в Чайтаня чарита̄мр̣та Богът казва, че когато не особено умен, ала искрен предан иска от него материално възнаграждение, Той, всезнаещият Бог, не само че не му дава материални блага, но напротив, отнема му всичко, на което се е наслаждавал, за да може неговият предан напълно да му се отдаде. С други думи, благословиите за материално преуспяване не носят нищо добро на предания. Обещанията на Ведите, че този, който извършва богати жертвоприношения, ще се издигне до райските планети, само объркват умовете на хората. Затова в Бхагавад-гӣта̄ (2.42) Богът казва: я̄м има̄м̇ пуш̣пита̄м̇ ва̄чам̇ правадантй авипашчитах̣. Подмамени от цветистите думи на Ведите, хората, които са лишени от разум (авипашчитах̣), се занимават с плодоносни дейности, за да постигнат материални блага. Така, сменяйки различни материални тела, те живот след живот продължават с безплодните си усилия да намерят щастие.

Синът е длъжен да се подчинява на баща си, без да го моли за нищо. Добрият син вярва, че баща му по-добре знае кое е добро за него. Така и чистият предан не моли Бога за материални блага. Нещо повече, той не го моли и за духовни блага. Чистият предан изцяло се е предал на Върховния Бог, приемайки убежище в лотосовите му нозе, и затова Богът сам се грижи за него: ахам̇ тва̄м̇ сарва-па̄пебхьо мокш̣айиш̣я̄ми (Бхагавад-гӣта̄, 18.66). Бащата знае от какво има нужда синът му и сам се грижи да не му липсва нищо. Върховният Бог също знае какви потребности има живото същество и щедро го дарява с всичко необходимо. Затова в Ӣшопаниш̣ад е казано, че материалният свят е цялостен и завършен сам по себе си (пӯрн̣ам идам). Проблемът идва от това, че забравили връзката си с Бога, живите същества си създават изкуствени, ненужни потребности и така се заплитат в материални последици, заради които безкрайно, живот след живот продължават да се занимават с материални дейности.

Край себе си виждаме огромно разнообразие от живи същества, всяко от които е принудено да се преражда от тяло в тяло и да се занимава с едни или други дейности. Но нашият дълг е просто да се отдадем на Бога, Върховната Личност, и да оставим Той да се грижи за нас, защото Той най-добре знае кое е за наше добро.

По тази причина Пр̣тху Маха̄ра̄джа се обръща към Бога като към върховен баща, който може да му даде всичко, което смята за нужно. Такава трябва да е позицията на всяко живо същество. В своята Шикш̣а̄ш̣т̣ака Бог Чайтаня Маха̄прабху ни учи:

„О, всемогъщи Господи! Не ми трябват богатства, не ми трябват красиви жени, нито пък последователи. Единственото, което е искам, е да Ти отдавам безкористно предано служене живот след живот“.

И така, чистият предан не бива да очаква някакви материални облаги от преданото служене, нито да се изкушава от плодоносни дейности и философски умозрителни търсения. Той винаги трябва да служи на Бога, стремейки се да му достави радост. Това е най-висшето съвършенство на живота.

Същото нещо Богът твърди и в Бхагавад-гӣта̄, когато казва, че илюзорната енергия е непреодолима. Човек не може да я превъзмогне нито с плодоносни дейности, нито с философски размишления, нито с мистична йога. Самият Бог казва, че единственото средство за нейното преодоляване е преданото служене: ма̄м ева йе прападянте ма̄я̄м ета̄м̇ таранти те (Бхагавад-гӣта̄, 7.14). Ако човек иска да прекоси океана на материалното съществуване, няма друг път, освен да се посвети на предано служене. Затова на предания му е все едно дали е в рая или в ада. Където и да се намира, той постоянно служи на Бога, защото това е истинският му дълг. Само по този начин човек може да превъзмогне суровите закони на материалната природа.

Същината на религията е да следваме волята на Върховната Божествена Личност. Този, който стриктно изпълнява заповедите на Бога, е истински религиозен човек. В Бхагавад-гӣта̄ (18.65) Върховният Бог Кр̣ш̣н̣а казва: ман-мана̄ бхава мад-бхактах̣ – „Винаги мисли за мен, стани мой предан“. И по-нататък: сарва-дхарма̄н паритяджя ма̄м екам̇ шаран̣ам̇ враджа – „Остави всички материални занимания и просто ми се отдай“ (Бхагавад-гӣта̄, 18.66). Това е основополагащият принцип на религията. Всеки, който непосредствено изпълнява повелите на Божествената Личност, е истински религиозен човек. Останалите са просто лицемери, защото под маската на религията вършат какви ли не дейности, които нямат нищо общо с религиозните принципи. Но този, който изпълнява волята на Върховната Божествена Личност, постига успехи навсякъде и във всичко.

В тази строфа най-важни са думите пратинандя̄ртхавад вачах̣, които показват, че Богът оценил по достойнство молитвите на царя, наситени с дълбок смисъл. Когато преданият се моли на Бога, той не иска от него материални блага, а милостта му. Той се моли да служи на лотосовите му нозе живот след живот. Бог Чайтаня използва думите мама джанмани джанмани („живот след живот“), защото преданият не се стреми да се освободи дори от прераждането. Богът и неговите предани се раждат в материалния свят отново и отново, но техните раждания са трансцендентални. В четвърта глава на Бхагавад-гӣта̄ Богът казва на Арджуна, че те двамата са се раждали много, много пъти, но Той помни всичките си раждания, докато Арджуна не си спомня нищо. Богът и неговите доверени предани отново и отново идват в материалния свят, за да изпълнят Божията мисия, но техните раждания са трансцендентални и затова не са съпроводени от страданията, които съпътстват материалното раждане; затова те се наричат дивя, трансцендентални.

Човек трябва да проумее трансценденталната природа на появяването на Бога и на преданите му. Богът идва, за да утвърди принципите на най-съвършената религия – преданото служене, – а преданият се ражда, за да разпространява тази религия – практиката на бхакти – по целия свят. Пр̣тху Маха̄ра̄джа бил инкарнация на Бога, надарена с неговата способност да разпространява практиката на бхакти, и Богът го благословил неотклонно да следва този път. Затова, когато царят отказал да приеме каквато и да е материална благословия, Богът оценил това много високо. Друга дума, която заслужава внимание в тази строфа, е думата ачюта, „непогрешим“. Въпреки че Богът се появява в материалния свят, Той не трябва да бъде смятан за някоя от обусловените, падналите души. Когато идва, Той запазва духовната си позиция, недокоснат от замърсяванията на гун̣ите на материалната природа. Затова в Бхагавад-гӣта̄ Богът характеризира появата си с думата а̄тма-ма̄яя̄ („осъществена от вътрешната енергия“). Тъй като е непогрешим, Богът не се ражда в материалния свят под диктата на материалната природа. Той идва, за да възстанови съвършените принципи на религията и да сложи край на демоничното влияние в човешкото общество.

В съвременното общество, което претендира да има развита наука, се шири представата, че на другите планети във вселената няма живот и че само Земята е обитавана от живи същества, притежаващи разум и развито научно познание. Но ведическите писания отхвърлят подобни нелепи схващания. Следовниците на Ведите добре знаят, че различните планети са населени от най-различни видове същества: полубогове, мъдреци, пити, гандхарви, паннаги, киннари, ча̄ран̣и, сиддхи и апсари. Във Ведите се казва, че всички планети – не само в материалния, но и в духовния свят – са обитавани от много видове живи същества. Всички живи същества имат една и съща духовна природа и в качествено отношение не се различават от Върховната Божествена Личност, но когато попаднат в материалния свят, се въплъщават в различни тела, изградени от осем материални елемента: земя, вода, огън, въздух, етер, ум, интелигентност и лъжливо его. В духовния свят няма разлика между тялото и живото същество, обитаващо тялото. В материалния свят обаче тази разлика съществува и се проявява в това, че на различните планети живите същества получават различни тела. Във ведическата литература се съдържа подробна информация, показваща, че на всички планети без изключение – както материални, така и духовни – има живи същества с различна степен на разум. Земята е една от планетите в системата Бхӯрлока. Над Бхӯрлока се намират други шест планетни системи, а под нея – още седем. Във вселената има общо четиринайсет планетни системи, затова тя се нарича чатурдаша-бхувана. Отвъд материалния космос с неговите планети се намира паравьома, духовното пространство, където са разположени духовните планети. Обитателите на тези планети отдават различни видове любовно служене на Върховната Божествена Личност и са свързани с Бога чрез различни отношения (раси): да̄ся-раса, сакхя-раса, ва̄тсаля-раса, ма̄дхуря-раса и, най-накрая, паракӣя-раса. Паракӣя-раса, отношенията между влюбени, се среща на Кр̣ш̣н̣алока, в обителта на Бог Кр̣ш̣н̣а. Планетата Кр̣ш̣н̣алока се нарича още Голока Вр̣нда̄вана и макар че Кр̣ш̣н̣а никога не я напуска, в същото време Той се умножава в милиони и милиарди разнообразни други форми. В една от тези форми Той се появява и на нашата планета, Земята, в мястото, наречено Вр̣нда̄вана-дха̄ма. Там Кр̣ш̣н̣а показва вечните си забавления от Голока Вр̣нда̄вана-дха̄ма, от духовния свят, за да привлече обусловените души и да им помогне да се върнат обратно вкъщи, при него.

Върховната Божествена Личност е абсолютно духовна и затова идва от духовния свят, без да променя тялото си. По тази причина Богът е известен като ачюта („неподвластен на падение“). Когато обаче живото същество пада от духовния в материалния свят, то е принудено да се въплъти в материално тяло и затова не може да бъде наречено ачюта. Истинското предназначение на живото същество е да служи на Бога, затова щом откаже да прави това, то получава материално тяло, за да страда и да се опитва да се наслаждава на жалкото съществуване в материалния свят. Падналото живо същество се нарича чюта, за разлика от Бога, който е известен като ачюта. Богът пленил сърцата на всички – не само на царя, но и на свещенослужителите, които били ревностни привърженици на ведическите ритуали. Богът покорява всички живи създания и затова носи името Кр̣ш̣н̣а – „този, който привлича всички“. Той се появил на жертвената арена на Маха̄ра̄джа Пр̣тху в образа си на Кшӣродака-ша̄йӣ Виш̣н̣у, пълна еманация на Бог Кр̣ш̣н̣а. Кшӣродака-ша̄йӣ Виш̣н̣у е втората инкарнация от Ка̄ран̣одака-ша̄йӣ Виш̣н̣у, източника на материалното творение. Ка̄ран̣одака-ша̄йӣ Виш̣н̣у дава началото на Гарбходака-ша̄йӣ Виш̣н̣у, който след това влиза във всяка вселена. Кшӣродака-ша̄йӣ Виш̣н̣у е един от пуруш̣ите, управляващи гун̣ите на материалната природа.

Върховният Бог е невидим за материалното зрение, но когато преданият пречисти материалните си сетива, като изцяло ги потопи в трансцендентално любовно служене, Богът се разкрива пред взора му. Авякта значи „непроявен“. Въпреки че материалният свят е творение на Върховната Божествена Личност, самият Бог остава невидим за материалните ни очи. Маха̄ра̄джа Пр̣тху обаче, благодарение на чистото си предано служене, придобил духовно зрение. Затова в тази строфа Богът е наречен сандаршита̄тма̄ – това значи, че Той е невидим за обикновените материални очи, но сам се разкрива пред взора на своя предан.