Шрӣмад Бха̄гаватам 4.20.27

Тук Маха̄ра̄джа Пр̣тху нарича Бога акхила-пӯруш̣оттама – Върховната Божествена Личност, повелител на цялото творение. Пуруш̣а значи „наслаждаващ се“, а уттама – „най-висшият“. Във вселената има най-различни пуруш̣и, или наслаждаващи се. Най-общо те могат да бъдат разделени на три категории: обусловени, освободени и вечни. Във Ведите Върховният Бог е наречен върховният вечен сред всички вечни (нитьо нитя̄на̄м). И Върховната Божествена Личност, и живите същества са вечни. Върховните вечни са Бог Виш̣н̣у и еманациите му (виш̣н̣у-таттва). Следователно думата нитя се отнася за Божествената Личност, която проявява себе си в различни форми, като се започне от Кр̣ш̣н̣а и се стигне до Маха̄-виш̣н̣у, На̄ра̄ян̣а и другите еманации на Бог Кр̣ш̣н̣а. В Брахма сам̇хита̄ е казано, че Бог Виш̣н̣у има милиони и милиарди еманации, такива като Ра̄ма, Нр̣сим̇ха, Вара̄ха и други (ра̄ма̄ди-мӯртиш̣у). И те всички се наричат вечни.

Думата мукта се отнася за живите същества, които никога не идват в материалния свят. А баддха се наричат онези живи същества, които живеят в материалния свят от незапомнени времена, практически вечно. В материалния свят те водят тежка борба за съществуване, опитвайки се да се освободят от трите вида материални страдания и да се наслаждават на живота. А муктите вече са освободени. Те никога не идват в материалния свят. Бог Виш̣н̣у е господар на материалния свят, затова Той не попада под влиянието на материалната природа. Ето защо в тази строфа Бог Виш̣н̣у е наречен пӯруш̣оттама, най-висшето от всички живи същества – както от виш̣н̣у-таттва, така и от джӣва-таттва. Следователно този, който сравнява Бог Виш̣н̣у с джӣва-таттва или смята, че те принадлежат към една категория, извършва тежък грях. Ма̄я̄ва̄дӣте отъждествяват джӣвите с Върховния Бог и смятат, че между тях няма разлика, но това е най-тежкото оскърбление срещу лотосовите нозе на Бог Виш̣н̣у.

Опитът ни в материалния свят показва, че нисшестоящите винаги почитат висшестоящите. По същия начин пӯруш̣оттама, най-висшето същество, Върховната Божествена Личност, Кр̣ш̣н̣а, или Бог Виш̣н̣у, е обект на преклонение за всички останали същества. Затова Пр̣тху Маха̄ра̄джа решил да се посвети на служене в лотосовите нозе на Бог Виш̣н̣у. Пр̣тху Маха̄ра̄джа е инкарнация на Бог Виш̣н̣у, но принадлежи към категорията на шактя̄веша инкарнациите. Друга дума в тази строфа, която има важно значение, е думата гун̣а̄лаям, която посочва, че Бог Виш̣н̣у е средоточие на всички трансцендентални качества. Ма̄я̄ва̄дӣте (имперсоналистите) смятат, че Абсолютната Истина е ниргун̣а, лишена от качества и личностна същност, но в действителност Богът е извор на всички добри качества. Едно от неговите най-забележителни качества е неизменната му благосклонност към преданите, заради което Той е наричан бхакта-ватсала. Преданите винаги изпитват желание да служат в лотосовите нозе на Бога, а Той винаги с радост приема любовното им служене. Тези трансцендентални взаимоотношения се основават на трансценденталната дейност, а тя на свой ред предполага, че Богът притежава трансцендентални качества. Някои от тези негови качества са, че Той е всезнаещ, вездесъщ, всепроникващ, всемогъщ, че е причината на всички причини, че е Абсолютната Истина, изворът на всички наслади, средоточието на цялото знание, че е всеблаг и т.н.

Пр̣тху Маха̄ра̄джа искал да служи на Бога заедно с богинята на щастието, но това не означава, че отношенията му с Бога били на равнището на ма̄дхуря-раса. Богинята на щастието служи на Бога в ма̄дхуря-раса, в расата на съпружеската любов. Въпреки че нейното място е върху гърдите на Бога, тя, понеже е предана, с огромно удоволствие служи на лотосовите му нозе. Пр̣тху Маха̄ра̄джа мислел само за лотосовите нозе на Бога, защото бил свързан с него чрез отношения на да̄ся-раса, т.е. смятал Бога за господар, а себе си – за слуга. От следващата строфа се вижда, че Маха̄ра̄джа Пр̣тху се отнасял към богинята на щастието като към вселенска майка (джаган-ма̄та̄). Следователно не можело и дума да става той да ѝ бъде съперник в ма̄дхуря-раса. И въпреки това царят се опасявал, че може да обиди богинята на щастието със служенето си. Това показва, че в абсолютния свят слугите на Бога понякога са съперници в служенето, което отдават. Това съперничество обаче е лишено от завист и злоба. В света на Вайкун̣т̣ха преданите никога не завиждат на този, който ги превъзхожда със служенето си, а просто се стремят и те да постигнат такова равнище.