Двамата пазачи на Вайкун̣т̣ха, Джая и Виджая, прокълнати от мъдреците

Да се извършват оскърбления в нозете на предан на Бога, е голям грях. Дори когато живото същество се е издигнало до Вайкун̣т̣ха, пак съществува възможността то да извърши оскърбление. Разликата е само в това, че на Вайкун̣т̣ха то е под Божията закрила дори когато случайно е допуснало такава грешка. Това е важна особеност в отношенията между Бога и неговия слуга, пример за която е произшествието с Джая и Виджая. Думата атикрамам, която е използвана тук, означава, че когато оскърбява някой предан, човек пренебрегва самия Върховен Бог.

Пазачите сгрешили, като не допуснали мъдреците да влязат във Вайкун̣т̣халока, но понеже отдавали на Бога трансцендентално служене, напредналите предани знаели, че те няма да бъдат погубени. Присъствието на Бога изпълнило с радост сърцата на всички предани. Богът знаел, че всички неприятности са произтекли от факта, че мъдреците били лишени от възможност да видят лотосовите му нозе, и затова поискал да ги зарадва, като сам дойде при тях. Богът е толкова милостив, че дори когато преданите се натъкват на препятствия, Той прави така, че да им даде възможност да виждат лотосовите му нозе. Много подходящ пример във връзка с това е животът на Харида̄са Т̣ха̄кура. Когато Чайтаня Маха̄прабху се установил в Джаганна̄тха Пурӣ, там заживял и Харида̄са Т̣ха̄кура, мюсюлманин по рождение. В индийските храмове, и особено в ония дни, можели да влизат само индуси. Макар че с делата си Харида̄са Т̣ха̄кура бил по-велик от всеки индус, той скромно смятал себе си за мюсюлманин и не смеел да влезе в храма. Бог Чайтаня познавал смирението му и като виждал, че Харида̄са Т̣ха̄кура не посещава храма, Той самият, който не се различава от Джаганна̄тха, всеки ден лично ходел при него. В дадения случай Богът отново постъпил по същия начин. Когато преданите му не били допуснати да видят лотосовите му нозе, Той сам дошъл при тях, със същите тези лотосови нозе, към които те се стремели. Важно е да отбележим също така, че Богът бил придружаван от богинята на щастието. За обикновените хора тя е невидима, но Той бил толкова великодушен, че макар преданите му да не се стремели към подобна чест, се явил пред тях заедно с нея.

Богът винаги е благоразположен към бра̄хман̣ите и кравите, затова в една ведическа мантра се казва: го-бра̄хман̣а-хита̄я ча. На свой ред бра̄хман̣ите обожават изключително Бог Кр̣ш̣н̣а, или Виш̣н̣у, Върховната Божествена Личност. Във ведическата литература, и по-специално в химните р̣г-мантра от Р̣г Веда се казва, че истинските бра̄хман̣и не откъсват поглед от лотосовите нозе на Виш̣н̣у: ом̇ тад виш̣н̣ох̣ парамам̇ падам̇ сада̄ пашянти сӯраях̣. Достойните бра̄хман̣и обожават Върховната Божествена Личност само във формите ѝ, принадлежащи към категорията на Виш̣н̣у, т.е. Кр̣ш̣н̣а, Ра̄ма и всички експанзии на Виш̣н̣у. Мнимият бра̄хман̣а, който е роден в семейство на бра̄хман̣и, но извършва дейности, насочени срещу ваиш̣н̣авите, не може да бъде признат за бра̄хман̣а, защото бра̄хман̣а означава ваиш̣н̣ава, и обратното. Този, който стане предан на Бога, става и бра̄хман̣а. Казано е: брахма джа̄на̄тӣти бра̄хман̣ах̣. Бра̄хман̣а е този, който е разбрал Брахман, а ваиш̣н̣ава е този, който е разбрал Божествената Личност. Осъзнаването на Брахман е началото на процеса, чрез който се осъзнава Божествената Личност. Онзи, който е разбрал Божествената Личност, познава и Брахман, безличностния аспект на Върховния. Затова човекът, който става ваиш̣н̣ава, вече е бра̄хман̣а. Трябва да отбележим, че когато в тази глава Богът говори за величието на бра̄хман̣ите, той има предвид бра̄хман̣ите, които са предани, т.е. бра̄хман̣ите ваиш̣н̣ави. Не бива да се заблуждаваме, че в случая става дума за мнимите бра̄хман̣и, които са родени в брамински семейства, но не притежават никакви брамински качества.

От тази строфа следва, че ваиш̣н̣авите винаги трябва да са безупречни. В Бха̄гаватам се казва, че човек, който е станал ваиш̣н̣ава, е придобил всички положителни качества на полубоговете. В Чайтаня чарита̄мр̣та са изброени двайсет и шест такива качества. Преданият винаги трябва да се стреми успоредно с напредъка си в Кр̣ш̣н̣а съзнание да развива и качествата на истински ваиш̣н̣ава. Той трябва да е безупречен, защото всяко оскърбление, извършено от него, е драскотина върху Върховната Божествена Личност. Негов дълг е винаги да бъде внимателен в отношенията си с другите, и особено в отношенията си с другите предани на Бога.

Човешкото общество може да се пречисти истински тогава, когато членовете му приемат Кр̣ш̣н̣а съзнание – това се утвърждава ясно в цялата ведическа литература. Всеки, който започне да следва принципите на Кр̣ш̣н̣а съзнание с искреност, се пречиства дори ако е вършил недостойни дела. Преданите могат да идват от всички слоеве на човешкото общество, въпреки че не всички хора в обществото се отличават с добро поведение. В тази строфа, а и на много места в Бхагавад-гӣта̄ се казва, че човек, който не е роден браминско семейство, нещо повече – дори човек, който е роден в семейство на чан̣д̣а̄ли, се пречиства веднага, ако приеме Кр̣ш̣н̣а съзнание. В Бхагавад-гӣта̄ (9.30 – 32) недвусмислено се заявява, че този, който е започнал да следва принципите на Кр̣ш̣н̣а съзнание, трябва да бъде смятан за свят дори ако поведението му не е безупречно. Докато човек се намира в материалния свят, отношенията му с другите хора винаги ще имат два аспекта – телесен и духовен. В материалната или социалната сфера на дейност дори този, който се е пречистил и се е издигнал до духовно равнище, понякога действа въз основа на телесните представи. Но даже ако преданият, роден в семейство на чан̣д̣а̄ли (най-низшата каста), бъде видян да извършва свойствени за произхода му деяния, той пак не трябва да бъде смятан за чан̣д̣а̄ла. С други думи, ваиш̣н̣авите не бива да бъдат оценявани според тялото. Ша̄стрите предупреждават: никой не бива да мисли, че мӯртите в храма са направени от дърво или камък и че човекът с низш произход, приел Кр̣ш̣н̣а съзнание, все още принадлежи към низшата каста. Подобно отношение се осъжда, защото този, който е приел Кр̣ш̣н̣а съзнание, е напълно пречистен. Или той най-малкото следва процеса за пречистване и ако продължи да се придържа към принципите на Кр̣ш̣н̣а съзнание, много скоро ще се пречисти напълно. И така, ако човек е приел Кр̣ш̣н̣а съзнание сериозно и с отговорност, той вече се е пречистил и Кр̣ш̣н̣а е готов да го защитава по всякакви начини. В случая Богът уверява, че е готов да закриля предания си дори ако за тази цел трябва да отсече част от собственото си тяло.

Взаимоотношенията между Бога и неговия предан са изпълнени с трансцендентална красота. Както преданият е убеден, че е придобил всичките си възвишени качества единствено заради предаността си към Бога, така Богът мисли, че трансценденталното му величие се дължи на предаността му към неговите слуги. С други думи, както преданият постоянно се стреми да служи на Бога, така Богът постоянно желае да служи на предания си. Тук Богът признава, че безспорно притежава качеството да прави велик всеки, който е получил дори една песъчинка от праха в лотосовите му нозе, но това негово величие се дължи на привързаността му към преданите. Именно заради тази привързаност богинята на щастието никога не го напуска. Нещо повече, десетки хиляди богини на щастието му отдават покорно служене. В материалния свят хората се подлагат на сурови отречения и лишения, за да спечелят поне малко от благоволението на богинята на щастието. Ала Богът не може да понася преданият да търпи лишения; затова Той е известен като бхакта-ватсала.

Преданите на Бога, ваиш̣н̣авите, не приемат нищо, без да го предложат на Бога. Те посвещават резултатите от всичките си дейности на Бога и затова ядат само храна, която е предложена първо на него. Богът също се наслаждава, когато дава на ваиш̣н̣авите всички ястия, предложени нему. От тази строфа става ясно, че Богът приема храна чрез жертвения огън и чрез устата на бра̄хман̣а. За удоволствието на Бога в огъня се предлагат най-различни неща – зърно, пречистено масло и пр. – и Богът приема тези жертвоприношения от страна бра̄хман̣ите и преданите. На много места се казва, че Той приема и ястията, които се предлагат на самите бра̄хман̣и и ваиш̣н̣ави. Тук обаче се утвърждава, че ястията, предложени на бра̄хман̣ите и ваиш̣н̣авите, Богът приема с много по-голямо удоволствие. Подходящ пример в подкрепа на това твърдение откриваме в отношенията между Адвайта Прабху и Харида̄са Т̣ха̄кура. Харида̄са бил роден в мюсюлманско семейство. Въпреки това, след извършването на една свещена огнена жертва, Адвайта Прабху предложил именно нему първата порция праса̄д. Харида̄са Т̣ха̄кура му припомнил, че е мюсюлманин по произход, и го попитал защо дава храна най-напред на него, а не на някой издигнат бра̄хман̣а – от смирение той смятал себе си за жалък мюсюлманин. Ала Адвайта Прабху бил опитен предан и виждал в лицето на Харида̄са истински бра̄хман̣а. Той отвърнал, че като предлага първото блюдо на Харида̄са, се сдобива със същия резултат, сякаш е раздал храна на сто хиляди бра̄хман̣и. Следователно по-добре е човек да нахрани един бра̄хман̣а или ваиш̣н̣ава, отколкото да извърши стотици хиляди жертвоприношения. Затова ша̄стрите утвърждават, че в сегашната епоха харер на̄ма (възпяването на святото име на Бога) и удовлетворяването на ваиш̣н̣авите са единственото средство за духовен напредък.

Разликата между вътрешната и външната енергия на Върховната Божествена Личност е тази, че във вътрешната енергия, т.е. в духовния свят, всички богатства и достояния са непреходни, докато във външната енергия, в материалния свят, те всички са временни проявления. Върховенството на Бога е еднакво както в духовния, така и в материалния свят, ала духовният свят се нарича Божие царство, а материалният свят – царство на ма̄я̄. Ма̄я̄ означава „това, което не е истина“. Богатството на материалния свят е отражение. В Бхагавад-гӣта̄ се казва, че материалният свят е като дърво, чиито корени сочат нагоре, а клоните му висят надолу. Това значи, че материалният свят е просто сянка на духовния свят. Истинското великолепие се намира в духовния свят. Господарят, който управлява духовния свят, е самият Бог, а в материалния свят има безброй господари. Това е разликата между вътрешната и външната енергия. Богът казва, че е господарят на вътрешната енергия и че целият материален свят се пречиства от водата, измила нозете му, ала въпреки това дори Той изпитва най-дълбоко уважение към бра̄хман̣ите и ваиш̣н̣авите. Щом самият Бог показва такова благоговение към ваиш̣н̣авите и бра̄хман̣ите, как можем ние да не се отнасяме почтително с тях?

В Брахма сам̇хита̄ се казва, че беззащитни създания са кравите, бра̄хман̣ите, жените, децата и старците. В тази строфа от всички тях са споменати бра̄хман̣ите и кравите, защото Богът проявява особена загриженост за тяхното добруване и в молитвите си хората се обръщат към него като към техен покровител. Затова Той специално утвърждава, че никой не трябва да причинява зло на тези пет групи същества, и особено на кравите и бра̄хман̣ите. В някои издания на Бха̄гаватам вместо думата духатӣх̣ ще открием духитР̣̄х̣. Но и в двата случая смисълът остава един и същ. Духатӣх̣ означава „крава“; едно от значенията на духитР̣̄х̣ също е „крава“, защото кравата е дъщеря на бога на Слънцето. Както за децата се грижат родителите им, така за жените трябва да се грижат техните бащи, съпрузи или отраснали синове. Настойниците трябва да закрилят беззащитните, които са им поверени, в противен случай ще бъдат наказани от Ямара̄джа, на когото Богът е поверил да надзирава дейностите на грешните живи създания. В случая помощниците на Ямара̄джа, т.е. пратениците му, са сравнени с лешояди, а онези, които не изпълняват задълженията си, като не осигуряват закрила на своите повереници, са сравнени със змии. Както лешоядите са безпощадни към змиите, така пратениците на Ямара̄джа са безжалостни с небрежните настойници.

Ако разгледаме историите, описани във ведическите произведения, ще открием, че когато в гнева си бра̄хман̣и или ваиш̣н̣ави проклинат някого, прокълнатият обикновено не им отвръща по същия начин. Има много подобни примери. Когато синовете на Кувера били сурово прокълнати от На̄рада, те не се опитали да си отмъстят, а просто му се подчинили. На същото настроение сме свидетели и тук – когато четиримата Кума̄ри прокълнали Джая и Виджая, пазачите не реагирали грубо, а им се подчинили. Такова трябва да е отношението към бра̄хман̣ите и ваиш̣н̣авите. Някой бра̄хман̣а може тежко да оскърби някого или да му причини болка, но вместо да му отвръща със същото, човек трябва да се опита да го умилостиви с усмивката и добротата си. Бра̄хман̣ите и ваиш̣н̣авите трябва да се приемат като земни представители на На̄ра̄ян̣а. В днешно време един кръг ограничени хора са измислили понятието даридра-на̄ра̄ян̣а, чрез което искат да кажат, че за представители на На̄ра̄ян̣а трябва да се приемат бедните хора. Но никъде във ведическата литература не откриваме да се твърди, че бедните трябва да бъдат смятани за представители на На̄ра̄ян̣а. Разбира се, в предишната строфа се говореше за „беззащитните“, но ша̄стрите много точно формулират смисъла на този израз. Бедните не трябва да остават беззащитни, ала за представители на На̄ра̄ян̣а трябва да бъдат смятани бра̄хман̣ите и те трябва да бъдат обожавани като него. В случая се подчертава, че за да умиротвори бра̄хман̣ите, човек трябва да има „лотосово лице“. Човек става лотосолик, когато любов и нежност украсяват лицето му. Във връзка с това е много уместно сравнението със сина, който успокоява разгневения си баща с усмивка и ласкави думи.

От тези думи можем да разберем колко силно е желанието на Бога да върне своя слуга обратно във Вайкун̣т̣ха. Тази случка е потвърждение на думите, че човек, който веднъж е влязъл във Вайкун̣т̣ха, повече никога не пада обратно в материалния свят. Произшествието, което се случило с Джая и Виджая, не било падане, то било неочакван инцидент. И Богът винаги се стреми колкото се може по-скоро да върне тези свои предани обратно във Вайкун̣т̣ха. От всичко дотук можем да заключим, че между Бога и преданите е невъзможно да има недоразумения, но когато има неразбирателство между самите предани, те ще трябва да изтърпят последиците от действията си, въпреки че това страдание не трае дълго. Богът е толкова милостив към своите предани, че поел върху себе си цялата отговорност за прегрешението на пазачите и помолил мъдреците да им дадат възможност скоро да се завърнат във Вайкун̣т̣ха.

Никой не може да се мери с Върховната Божествена Личност по красноречие. Между Върховния Бог и словата му няма разлика, защото Той е на абсолютно равнище. С широко отворени уши мъдреците се опитвали да разберат словата, леещи се от устата на Върховния Бог, но въпреки че речта му била много точна и наситена с дълбок смисъл, те не успели да разберат докрай онова, което Той казвал. Те не могли да проумеят докрай нито смисъла на казаното, нито какво смята да прави Той. А освен това те не могли да разберат и дали Богът е ядосан, или е доволен от тях.

Мъдреците били твърде много объркани, когато за пръв път трябвало да говорят пред Върховната Божествена Личност, но се чувствали така необикновено щастливи, че целите настръхнали. Най-голямото богатство в материалния свят се нарича па̄рамеш̣т̣хя, богатството на Брахма̄, който живее на най-висшата планета в материалния свят. Но това материално богатство не може да се сравнява с богатството на Върховния Бог, защото богатството в духовния свят е трансцендентално и е дело на йога-ма̄я̄, докато в материалния свят то е създадено от маха̄-ма̄я̄.

Мъдреците почувствали, че Върховната Божествена Личност, Богът, който стои над всички, говори така, сякаш самият Той е сгрешил. Затова им било трудно да разберат думите му. Но все пак те разбирали, че Богът говори така смирено само за да им засвидетелства благоразположението си.

В Брахма сам̇хита̄ недвусмислено се казва, че Върховната Божествена Личност е причината на всички причини. Безспорно, в този свят има много полубогове, главни сред които са Брахма̄ и Шива. Но Бог Виш̣н̣у е господар дори на Брахма̄ и Шива, какво да говорим за бра̄хман̣ите в материалния свят. Както ще открием в Бхагавад-гӣта̄, Върховният Бог се отнася с голяма благосклонност към всички дейности, съответстващи на принципите на браминската култура, т.е. Той цени контрола над сетивата и ума, чистотата, търпението, вярата в писанията, практическото и теоретичното знание. Богът е Свръхдушата у всички. В Бхагавад-гӣта̄ се казва, че Той е източникът на всички проявления, следователно Той е източникът и на Брахма̄ и Шива.

Стихът дхармася парамо гухях̣ в тази строфа се отнася за най-поверителния от всички религиозни принципи. Потвърждение за това намираме в Бхагавад-гӣта̄. Заключителното наставление, което Бог Кр̣ш̣н̣а дава на Арджуна, е следното: „Изостави всички останали религиозни дейности и просто ми се отдай“. Това е най-поверителната истина, до която човек стига, като следва религиозните принципи. В Бха̄гаватам също се утвърждава, че ако някой много стриктно изпълнява предписания си религиозен дълг, но въпреки това не успява да развие съзнание за Кр̣ш̣н̣а, всичките му усилия да следва религиозните принципи са загубено време. И в настоящата строфа мъдреците потвърждават, че не полубоговете, а Върховният Бог е крайната цел на всички религиозни принципи. Има най-различни невежи проповедници, които заявяват, че обожаването на полубоговете също е път за постигане на върховната цел, но авторитетните текстове на Шрӣмад Бха̄гаватам и Бхагавад-гӣта̄ не потвърждават подобно твърдение. В Бхагавад-гӣта̄ се казва, че човек, който обожава даден полубог, може да стигне до неговата планета, докато този, който обожава Върховната Божествена Личност, отива във Вайкун̣т̣ха. Други проповедници казват, че независимо с какво се занимава, накрая човек пак ще постигне върховната обител на Върховната Божествена Личност. Това обаче не е вярно. Богът е вечен, слугите на Бога също са вечни, вечна е и неговата обител. В тази строфа всички те са наречени сана̄тана, вечни. Следователно резултатът от извършването на предано служене не е преходен, за разлика от достигането на райските планети чрез обожаването на полубоговете. Мъдреците искали да подчертаят, че само от безпричинна милост Богът казва, че обожава бра̄хман̣ите и ваиш̣н̣авите. В действителност самият Той е обект на обожание както за тях, така и за полубоговете.

Ако не получи благоволението на Върховния Бог, човек не е в състояние да прекоси океана от невежество, океана на повтарящите се раждания и смърти. Тук се казва, че йогӣте и мистиците преодоляват невежеството по милостта на Върховната Божествена Личност. Има различни видове мистици: карма йогӣ, гя̄на йогӣ, дхя̄на йогӣ, бхакти йогӣ. Кармӣте се стремят към благоволението на полубоговете, гя̄нӣте искат да станат едно с Върховната Абсолютна Истина, а йогӣте се задоволяват с това да съзерцават Парама̄тма̄, която е само част от Върховната Божествена Личност, и в крайна сметка също искат да станат едно с Бога. Но бхактите, преданите, искат вечно да общуват с Върховната Божествена Личност и вечно да ѝ служат. Вече казахме, че Богът е вечен и тези, които се стремят към вечната му благосклонност, също са вечни. Следователно под „трансценденталисти“ в тази строфа се има предвид предани. По милостта на Бога преданите лесно могат да преодолеят невежеството на раждането и смъртта и да постигнат вечната обител на Бога. Богът не се нуждае от ничие благоволение, защото никой не може да се сравнява с него или да го превъзхожда. Всъщност всички се нуждаят от неговото благоволение, за да успеят да разберат и постигнат мисията на човешкото съществуване.

Както сме споменавали и преди, туласӣ е постигнала всичките си изключителни качества благодарение на това че я поставят в лотосовите нозе на Бога. Сравнението в тази строфа е много хубаво. Както царят на пчелите кръжи около листата на туласӣ, предложени в лотосовите нозе на Бога, така Лакш̣мӣ, богинята, към която се стремят полубоговете, бра̄хман̣ите, ваиш̣н̣авите и всички останали, постоянно отдава служене в лотосовите нозе на Бога. И така, следва да заключим, че никой не може да бъде благодетел на Бога, напротив, всеки е слуга на неговия слуга.

В Брахма сам̇хита̄ се казва, че на планетите във Вайкун̣т̣ха стотици хиляди богини на щастието постоянно служат на Бога, но заради духа на отречение, с който се отнася към всички богатства, Той не е привързан към нито една от тях. Богът притежава в съвършената им степен шест достояния – богатство, слава, сила, красота, знание и отреченост. Всички полубогове и други живи същества обожават Лакш̣мӣ, богинята на щастието, за да спечелят благоволението ѝ, но Богът не е привързан към нея, защото може да създаде безброй такива богини, които да му отдават трансцендентално служене. Понякога богинята на щастието изпитва завист към листата от туласӣ, поставени в лотосовите нозе на Бога, защото те винаги стоят там здраво закрепени, докато тя, макар че има своето място върху гърдите на Бога, трябва да удовлетворява и преданите, молещи за благословията ѝ. Понякога Лакш̣мӣджӣ трябва да ходи при многобройните си почитатели, за да ги дарява с благословията си, докато листата от туласӣ никога не напускат своето място – ето защо Богът оценява тяхното служене по-високо от служенето на Лакш̣мӣ. Следователно когато Богът казва, че Лакш̣мӣ не го напуска по безпричинната милост на бра̄хман̣ите, това означава, че Лакш̣мӣджӣ е привлечена от неговото съвършенство и великолепие, а не от благословиите, с които го даряват бра̄хман̣ите. Съвършенството и великолепието на Бога не зависят от ничия милост. Богът е независим и цялостен сам по себе си. Думите му, че неговото богатство се дължи на благословиите на бра̄хман̣ите и ваиш̣н̣авите, имат за цел единствено да внушат, че хората трябва да почитат бра̄хман̣ите и ваиш̣н̣авите – преданите на Бога.

В тази строфа Богът е наречен три-юга, или този, който се появява в трите милениума – Сатя юга, Два̄пара юга и Трета̄ юга. Тук не се споменава Той да се появява в четвъртия милениум, Кали юга. Във ведическите писания се казва, че в Кали юга Богът идва като чханна-авата̄ра (скрита инкарнация); Той не се явява като проявена инкарнация. В останалите юги обаче Той е проявена инкарнация и затова се нарича три-юга, или Богът, който се появява в три юги.

Шрӣдхара Сва̄мӣ обяснява названието три-юга по следния начин. Юга означава „двойка“, а три значи „три“. Чрез шестте си богатства Богът се проявява като три двойки, или още по-точно, три двойки богатства. Затова Той може да бъде наречен три-юга. Той е олицетворение на религиозните принципи. В трите милениума религиозните принципи са били защитавани от три вида духовна култура: отреченост, чистота и милосърдие. Богът е наричан три-юга и заради това. В епохата на Кали тези три необходими предпоставки за наличието на духовна култура отсъстват почти напълно. Ала Богът е толкова милостив, че въпреки липсата на духовни качества Той идва в своята скрита инкарнация Бог Чайтаня, за да спаси хората от тази епоха. Бог Чайтаня е скрита инкарнация, защото макар да е самият Кр̣ш̣н̣а, се представя за предан на Кр̣ш̣н̣а, а не за Кр̣ш̣н̣а. Затова преданите се молят на Бог Чайтаня да отстрани натрупалите се в сърцата им страст и невежество – най-характерните качества за тази епоха. В движението за Кр̣ш̣н̣а съзнание човек се пречиства от гун̣ите на страстта и невежеството, като повтаря святото име на Бога (Харе Кр̣ш̣н̣а, Харе Кр̣ш̣н̣а), както е показал Бог Чайтаня.

Четиримата Кума̄ри съзнавали, че са под властта на гун̣ите на страстта и невежеството, щом въпреки че били във Вайкун̣т̣ха, пожелали да прокълнат предани на Бога. Понеже разбирали собствената си слабост, те се молели на Бога да премахне остатъците от страст и невежество, които все още съществували дълбоко у тях. Трите трансцендентални качества – чистота, отреченост и милосърдие – са достояние на два пъти родените и на полубоговете. Хората, които не са в гун̣ата на доброто, не са в състояние да приемат тези три принципа на духовната култура. Ето защо в движението за Кр̣ш̣н̣а съзнание са забранени три вида греховни дейности: незаконен секс, употреба на упойващи и опияняващи средства и приемане на храна, която не е праса̄д, т.е. не е предложена на Кр̣ш̣н̣а. Тези три забрани са основани на принципите отреченост, чистота и милосърдие. Преданите са милостиви, защото не убиват животните, чисти са, защото са освободени от замърсяванията на вредните храни и лошите навици, а аскетизмът им намира израз в ограничения полов живот. Тези принципи, за които се загатва в молитвите на четиримата Кума̄ри, трябва да се следват от всички предани, които се занимават с Кр̣ш̣н̣а съзнание.

Самият Бог казва в Бхагавад-гӣта̄, че обикновените хора следват това, което им показват с действията и качествата си великите личности. Затова в обществото са нужни лидери, които да са съвършени във всяко отношение. Кр̣ш̣н̣а, Върховната Божествена Личност, се появил в материалния свят само за да даде пример за съвършен предводител, затова хората трябва да следват пътя, предначертан от него. Ведическите писания утвърждават, че човек не може да разбере Абсолютната Истина просто чрез умозрително философстване или логически построения. Той трябва да следва авторитетите в духовната област. Маха̄джано йена гатах̣ са пантха̄х̣. Трябва да следваме великите авторитети. Ако се уповаваме единствено на писанията, възможно е да бъдем подведени от измамници или да не можем да разберем различните духовни наставления и да ги следваме правилно. Най-сигурният път е да се следват авторитетите. Четиримата мъдреци бра̄хман̣и казали, че Кр̣ш̣н̣а покровителства кравите и бра̄хман̣ите: го-бра̄хман̣а-хита̄я ча. Когато бил на тази планета, Той дал съвършен пример – Той бил пастир и се отнасял много почтително към бра̄хман̣ите и преданите.

Друг важен момент в тази строфа е, че тя утвърждава бра̄хман̣ите като най-добри сред два пъти родените. Кш̣атриите и вайшите са също два пъти родени, но бра̄хман̣ите са най-добрите. Когато двама воини се сражават, всеки от тях се стреми да защити горната част на тялото си – главата, ръцете и корема. По същия начин най-важната част от общественото тяlло, а именно бра̄хман̣ите, кш̣атриите и вайшите (интелектуалците, военните и търговците), трябва да получават специално покровителство, за да може човешката цивилизация да осъществява реален напредък. Грижите за работниците не бива да се пренебрегват, но по-висшите класи трябва да са обект на специално покровителство. А от всички обществени класи за бра̄хман̣ите и ваиш̣н̣авите трябва да се полагат специални грижи. Те трябва да бъдат обект на обожание. Грижите за тях са равностойни на обожание на Бога. Тези грижи не са просто покровителство, те всъщност са дълг. Човек трябва да обожава бра̄хман̣ите и ваиш̣н̣авите, като им предлага всякакви дарове и ласкави думи, а ако няма възможност да им предложи нищо, трябва поне да ги предразположи с любезни слова. Самият Бог се държал с Кума̄рите по този начин.

Ако лидерите на обществото не установят тази система, човешката цивилизация е обречена на разруха. Ако преданите на Бога, които проявяват най-висша интелигентност от всички в духовната област, не са обект на специално отношение и покровителство, обществото като цяло е обречено да загине. Думата нан̇кш̣яти посочва, че такава цивилизация постепенно деградира и загива. Цивилизацията, която се препоръчва в писанията, се нарича дева-патха – „великият път на полубоговете“. За полубоговете се знае, че са твърдо установени в преданото служене, в Кр̣ш̣н̣а съзнание, а всички, които вървят по този път, трябва да бъдат закриляни. Ако властите и обществените водачи не показват специално уважение към бра̄хман̣ите и ваиш̣н̣авите и не полагат за тях особени грижи не само на думи, но и на дело, човечеството няма да може да намери пътя към духовното съвършенство. Богът лично искал да ни предаде този урок и затова толкова много възхвалявал Кума̄рите.

Това, че Кр̣ш̣н̣а играл ролята на пастирче или отдавал почитания на бра̄хман̣а Суда̄ма̄ и на другите си предани, такива като Нанда Маха̄ра̄джа, Васудева, Маха̄ра̄джа Юдхиш̣т̣хира и Кунтӣ, майката на Па̄н̣д̣авите, не уронва величието му. Всички знаели, че Той е Върховната Божествена Личност, и въпреки това неговото поведение било за пример. Богът, Върховната Личност, е сач-чид-а̄нанда-виграха – формата му е изцяло духовна, вечна и изпълнена с блаженство и знание. Тъй като живите същества са негови неотделими частици, те притежават същата вечна духовна форма като на Бога, но когато влязат в съприкосновение с ма̄я̄, материалната енергия, забравят същинската си природа. Трябва да се опитаме да разберем появяването на Кр̣ш̣н̣а в духа, в който Кума̄рите отправят молитви към него. Той вечно си остава пастирче във Вр̣нда̄вана, пълководец в битката при Курукш̣етра, богат принц в Два̄рака̄ и любим на девойките от Вр̣нда̄вана. Всичките появявания на Върховния Бог са важни, защото показват на обусловените души, които са забравили връзката си с него, истинските му качества и характеристики. Всичко, което Той прави, го прави за тяхно добро. Силата, която била употребена по негова воля от страна на Арджуна по време на битката при Курукш̣етра, също била необходима, защото когато хората станат твърде безбожни, употребата на сила е неизбежна. В този случай ненасилието би било глупост.

Сега мъдреците, четиримата Кума̄ри, съжаляват за това, че са проклели двамата пазачи Джая и Виджая, защото вече съзнават, че личности, които служат на Бога, никога не бива да бъдат съдени. Казва се, че всеки, който има твърда вяра в служенето на Бога и сам отдава трансцендентално любовно служене, притежава всички достойнства на полубоговете. Затова преданият не бива да бъде укоряван. Ако се случи неволно или по силата на обстоятелствата той да сгреши, грешката му не бива да се приема много сериозно. Мъдреците вече се разкайват, задето проклели Джая и Виджая. Те размишляват за положението си в гун̣ите на страстта и невежеството и са готови да приемат всяко наказание, което Богът им отреди. Това, което трябва да запомним, е че когато общуваме с предани, не бива да търсим у тях недостатъци. В Бхагавад-гӣта̄ също се потвърждава, че дори ако преданият, който вярно служи на Върховния Бог, извърши непростим грях, той пак трябва да бъде смятан за са̄дху, свята личност. Подтикван от предишните си навици, той може да е сгрешил, но тъй като се е посветил да служи на Бога, грешката му не бива да се приема много сериозно.

Богът казал, че наказанието, което мъдреците наложили на пазачите Джая и Виджая, било замислено от самия него. Нищо не може да се случи без разрешението на Бога. В дъното на проклятието срещу преданите от Вайкун̣т̣ха стоял замисълът на Бога и редица изтъкнати авторитети са обяснили какво представлявал неговият план. Понякога Върховният Бог желае да се сражава. Бойният дух присъства и у него, в противен случай как би могла да съществува борбата в този свят? Богът е източникът на всичко, затова гневът и борбата също са част от личността му. Когато пожелае да се сражава с някого, Той трябва да си намери противник. Но във Вайкун̣т̣ха Богът няма врагове, тъй като всички са изцяло посветени на това да му служат. И за да даде воля на бойния си дух, Той идва в материалния свят под формата на инкарнация.

В Бхагавад-гӣта̄ (4.8) се казва, че Богът идва, за да защити преданите си и да унищожи неотдадените. Неотдадените се намират в материалния свят, те нямат достъп до духовния. Затова когато иска да се сражава, Богът идва тук, в материалния свят. Но кой би се сражавал с Върховния? Никой не е в състояние да се изправи срещу него! Освен това в материалния свят Богът осъществява забавленията си единствено със своите придружители. Ето защо Той трябва да открие някой предан, който да изиграе ролята на негов враг. В Бхагавад-гӣта̄ Богът казва на Арджуна: „Скъпи Арджуна, ние двамата, Аз и ти, сме идвали безброй пъти в материалния свят, но ти си забравил това, а Аз помня“. И така, Богът избрал Джая и Виджая за свои противници в материалния свят – по тази причина мъдреците дошли да го видят и проклели пазачите. Богът искал да изпрати и двамата в материалния свят, не завинаги, разбира се, а за известно време. Както на театралната сцена актьорът би могъл да играе ролята на враг на директора на театъра, въпреки че враждата между двамата не е истинска и продължава само докато трае спектакълът, така двама сура-джани (предани) били прокълнати от мъдреците да се родят в семейства на асура-джани, безбожници. Когато предан се ражда в семейство на безбожници, този необичаен сам по себе си факт е част от едно общо представление. След края на бутафорната битка преданият и Богът отново са заедно на духовните планети. Настоящата строфа изразява това много ясно. Заключението, до което стигаме, е че душите, обитаващи Вайкун̣т̣ха, духовния свят, никога не падат в материалния свят, защото светът на Вайкун̣т̣ха е вечен. Но ако Богът пожелае, по негова воля преданите могат да дойдат в материалния свят като проповедници или атеисти. Във всички случаи обаче това е замисъл на самия Бог. Например Буда бил инкарнация на Бога, но въпреки това проповядвал атеизъм, учел, че няма Бог. Зад всичко това обаче се криел конкретен план на Бога, както е обяснено в Бха̄гаватам.

Тази строфа потвърждава твърдението на Бхагавад-гӣта̄, че трансценденталната обител на Върховната Божествена Личност е самоозаряваща се. Бхагавад-гӣта̄ описва, че в духовния свят няма нужда от слънце, луна или електричество, а това предполага, че всички планети са самоозаряващи се, цялостни и независими. Всичко в духовния свят е съвършено. Бог Кр̣ш̣н̣а казва, че отиде ли веднъж човек на Вайкун̣т̣ха, никога повече не се връща обратно. Жителите на Вайкун̣т̣ха никога не идват отново в материалния свят. В този смисъл случаят с Джая и Виджая бил малко по-различен. Те дошли в материалния свят за известно време, но след това отново се върнали на Вайкун̣т̣ха.

Обичаят да се обикаля Бога в знак на уважение и до днес е жив в индуските храмове. Особено стриктно тази традиция се следва във ваиш̣н̣авските храмове, където е прието човек първо да отдаде почитания на мӯртите, след което да обиколи храма поне три пъти.

Както обяснихме в коментара към текст 26, всичко, което се случило, било според замисъла на самия Бог. В нормални обстоятелства е невъзможно четиримата мъдреци да се ядосат на пазачите чак до такава степен или някой да се върне от Вайкун̣т̣ха, след като вече се намира там. И така, всички тези събития били замислени лично от Бога, за да могат да се осъществят забавленията му в материалния свят. Тук Той открито казва, че всичко е станало с негово съгласие. В противен случай е напълно невъзможно жители на Вайкун̣т̣ха да се върнат в материалния свят само заради проклятието на неколцина бра̄хман̣и. Богът дори благославя „виновниците“: „Вечна слава на вас двамата!“ Преданият, който веднъж е приет от Бога, никога няма да пропадне. Това е поуката от тази случка.

Бог На̄ра̄ян̣а, Върховната Личност, посъветвал двамата пазачи Джая и Виджая да практикуват бхакти йога в настроение на гняв, за да се освободят от проклятието на бра̄хман̣ите. По този повод Шрӣла Мадхва Муни отбелязва, че с помощта на бхакти йога човек може да се освободи от последиците на всичките си грехове. Дори брахма-ша̄па, браминското проклятие, на което не може да се противодейства по никакъв начин, се неутрализира чрез бхакти йога.

Човек може да практикува бхакти йога в различни раси. Расите са дванайсет на брой: пет основни и седем второстепенни. Петте основни раси съставляват действителната бхакти йога. Седемте второстепенни раси, въпреки че не са свързани пряко с бхакти йога, също се числят към нея, ако се използват в служене на Бога. С други думи, бхакти йога е всеобхватна. Ако по един или друг начин човек се привърже към Върховната Божествена Личност, той действа в рамките на бхакти йога, както се описва в Шрӣмад Бха̄гаватам (10.29.15): ка̄мам̇ кродхам̇ бхаям. Гопӣте били привързани към Кр̣ш̣н̣а чрез бхакти йога, приела формата на страстни желания (ка̄ма). А Кам̇са бил привързан към Кр̣ш̣н̣а чрез бхакти йога, продиктувана от страха пред смъртта. Процесът на бхакти йога е толкова могъщ, че човек много бързо може да постигне освобождение дори като стане враг на Бога и по този начин постоянно мисли за него. Казано е: виш̣н̣у-бхактах̣ смр̣то даива а̄сурас тад-випаняях̣ – „Преданите на Бог Виш̣н̣у се наричат полубогове, а неотдадените се наричат асури“. Но бхакти йога действа с такава неотразима сила, че не само полубоговете, но и асурите могат да се сдобият с плодовете ѝ, ако постоянно мислят за Божествената Личност. Основният принцип на бхакти йога е човек постоянно да мисли за Върховния Бог. Богът казва в Бхагавад-гӣта̄ (18.65): ман-мана̄ бхава мад-бхактах̣ – „Винаги мисли за мен“. Няма значение с какво настроение човек мисли за Бога; основният принцип на бхакти йога е самата мисъл за Божествената Личност.

В материалния свят има най-различни грехове, ала от всички тях най-тежък грях е пренебрежителното отношение към бра̄хман̣а или ваиш̣н̣ава. Тук обаче ясно се казва, че човек може да се освободи от последиците даже на този грях просто като мисли за Виш̣н̣у, и то дори не позитивно, а с враждебност. Дори когато неотдадени постоянно мислят за Виш̣н̣у, те се очистват от всичките си греховни дейности. Съзнанието, насочено към Кр̣ш̣н̣а, е най-висшата форма на мисловна дейност. В днешната епоха хората могат да мислят за Бог Виш̣н̣у, като повтарят Харе Кр̣ш̣н̣а, Харе Кр̣ш̣н̣а, Кр̣ш̣н̣а Кр̣ш̣н̣а, Харе Харе / Харе Ра̄ма, Харе Ра̄ма, Ра̄ма Ра̄ма, Харе Харе. От думите на Бха̄гаватам става ясно, че ако човек мисли за Кр̣ш̣н̣а, дори ако мисли за него като за свой враг, това изключително качество, мисленето за Виш̣н̣у, само по себе си е достатъчно, за да го пречисти от всички грехове.

От тази строфа ясно личи, че всички описани дотук събития се случили пред входа на Вайкун̣т̣халока. С други думи, мъдреците не били влезли в самата Вайкун̣т̣халока, а стояли на портите ѝ. Някой би могъл да се запита как така те се върнали в материалния свят, щом веднъж вече били влезли във Вайкун̣т̣ха. Но те всъщност не били влезли във Вайкун̣т̣ха. И точно затова трябвало да се върнат обратно. Описани са много подобни случаи, в които велики йогӣ и бра̄хман̣и благодарение на заниманията си с йога са се издигали отвъд материалния свят и са стигали до Вайкун̣т̣халока, но после са се връщали, тъй като не са заслужавали да останат там. Освен всичко друго, в тази строфа се казва, че Богът бил обкръжен от множество въздушни кораби от Вайкун̣т̣ха. Вайкун̣т̣халока притежава необикновено великолепие, което многократно превъзхожда великолепието на материалния свят.

Всички живи същества, в това число и полубоговете, са родени от Брахма̄, а Брахма̄ е роден от Бог Виш̣н̣у. В десета глава на Бхагавад-гӣта̄ Кр̣ш̣н̣а казва: ахам̇ сарвася прабхавах̣, което означава, че Бог Виш̣н̣у е източникът на всички проявления в материалния свят. Онези, които знаят, че Бог Виш̣н̣у е източникът на всичко, познават процеса на сътворението и разбират, че Виш̣н̣у, или Кр̣ш̣н̣а, е най-висшият обект на обожанието за всички живи същества, те обожават Бог Виш̣н̣у и се наричат ваиш̣н̣ави. Ведическите химни потвърждават тези истини: ом̇ тад вишн̣ох̣ парамам̇ падам. Целта на живота е човек да разбере Виш̣н̣у. Същото се потвърждава и на много други места в Бха̄гаватам. Невежите хора, без да знаят, че Виш̣н̣у е върховният обект на обожанието, непрекъснато създават най-различни обекти на обожание в материалния свят и по този начин се обричат на деградация.

Тук се натъкваме на безспорно свидетелство за това, че живото същество, което идва от Вайкун̣т̣халока в материалния свят, попада в оковите на материалните елементи. То влиза в бащиното семе, което се впръсква в майчината утроба, и в оплодената майчина яйцеклетка развива определено тяло. Тук трябва да си припомним, че Кашяпа Муни не бил съвсем на себе си, когато заченал двамата си сина Хиран̣я̄кш̣а и Хиран̣якашипу. Затова семето, което изхвърлил, било много могъщо, но едновременно с това примесено и с гняв. И така, налага се заключението, че когато човек зачева дете, умът му трябва да е много спокоен и изпълнен с преданост. За тази цел ведическите писания препоръчват гарбха̄дха̄на-сам̇ска̄ра. Ако бащата не е спокоен и трезв, семето му няма да е добро и живото същество, попаднало в материята, създадена от майката и бащата, ще бъде демонично по дух като Хиран̣я̄кш̣а и Хиран̣якашипу. Ето защо условията, в които човек зачева поколение, трябва да се преценяват много внимателно. Науката, която се занимава с тези въпроси, е велика и необятна.

Джая и Виджая станали асури, на име Хиран̣якашипу и Хиран̣я̄кш̣а, и полубоговете в материалния свят нямали сила да упражнят никакъв контрол над тях. Затова Брахма̄ казал, че нито той, нито полубоговете са в състояние да предотвратят хаоса и злините, които тези демони предизвикали. Те дошли в материалния свят по волята на Върховната Божествена Личност и само Богът можел да сложи край на тези беди. С други думи, Джая и Виджая приели тела на асури, но били по-могъщи от всички други създания, което показвало, че Върховната Божествена Личност е изпитала желание да се сражава, тъй като бойният дух е присъщ и на Бога. Богът е източникът на всичко съществуващо. Когато пожелае да се бие, Той трябва да се бие с предан. Ето защо единствено по негово желание Кума̄рите проклели Джая и Виджая. Богът наредил на пазачите си да слязат в материалния свят и да станат негови врагове, за да може да се сражава с тях и жаждата му за борба да бъде удовлетворена чрез служенето на собствените му предани.

Брахма̄ открил пред полубоговете, че мракът, който толкова ги тревожел, бил желан от самия Върховен Бог. Брахма̄ искал полубоговете да разберат, че макар приели форма на демони, двамата слуги са много могъщи и много по-велики от тях и те не са в състояние да ги подчинят на своята власт. Никой не може да попречи на действията на Върховния Бог. И така, полубоговете били посъветвани да не се опитват да противодействат на двамата демони по никакъв начин, защото такова било желанието на Бога. Никой не може да попречи на този, който по волята на Бога изпълнява някаква мисия в материалния свят, и особено ако проповядва величието му – волята на Бога ще се изпълни при всички обстоятелства.

Когато Върховната Божествена Личност е замислила нещо, човек не бива да се тревожи дори ако то му изглежда истинско нещастие. Понякога например се случва някой могъщ проповедник да бъде убит или да бъде поставен в много тежки условия, както Харида̄са Т̣ха̄кура. Той бил велик предан, дошъл в материалния свят по волята на Бога, за да проповядва и разпространява величието му. Но въпреки това хората на Кази го били жестоко на двайсет и две пазарища. По същия начин Господ Исус Христос бил разпънат на кръст, а Прахла̄да Маха̄ра̄джа минал през какви ли не изпитания. Па̄н̣д̣авите, които били лични приятели на Кр̣ш̣н̣а, загубили царството си, съпругата им била опозорена и освен това били принудени да понесат безкраен ред трудности. Човек не бива да се смущава от тези изпитания в живота на преданите. Той трябва да разбере, че зад тях се крие някакъв план на Върховната Божествена Личност. Заключението на Бха̄гаватам е, че преданият никога не губи самообладание, когато се сблъсква с трудни обстоятелства. Той ги приема като милост на Бога. Този, който продължи да служи на Бога дори в такива тежки условия, накрая със сигурност се връща при него, обратно на планетите във Вайкун̣т̣ха. Брахма̄ уверил полубоговете, че няма смисъл да говорят за мрака, който ги карал да се тревожат, защото тази ситуация била пожелана от самия Върховен Бог. Брахма̄ знаел това, защото бил велик предан и бил в състояние да разбере замисъла на Бога.