Великият мъдрец Маитрея благодарил на Видура и го възславил, като споменал към какъв велик род принадлежи. Родът Пӯру се славел с многото предани на Божествената Личност. Тъй като потомците му не били привързани към безличностния Брахман или локализираната Парама̄тма̄, а към Бхагава̄н, Божествената Личност, те били достойни да служат на Бога и на чистите предани. Видура принадлежал към този род, затова не било чудно, че на длъж и шир проповядва неувяхващото величие на Бога. Маитрея се чувствал щастлив, задето имал такъв славен събеседник като Видура. Той знаел, че общуването с него е изключително ценно, защото може да пробуди склонността на човека към предано служене.

Мъдрецът Маитрея предложил да говори върху Шрӣмад Бха̄гаватам, защото това произведение е съставено и се предава по веригата на ученическата последователност с единствената цел да разреши проблемите на човешкото общество. Само най-щастливите хора получават възможността да слушат Шрӣмад Бха̄гаватам от чисти предани на Бога. Омагьосани от материалната енергия, живите същества се обричат на безброй страдания само и само да изпитат малко материално щастие. Те извършват плодоносни дейности, без да знаят какво ги очаква впоследствие. Водени от лъжливото впечатление, че са тялото, те са се вкопчили в безчетните си илюзорни привързаности. Те мислят, че нещата, които ги заобикалят, ще останат с тях вечно. Тази дълбока житейска заблуда е толкова здраво вкоренена, че живот след живот хората непрекъснато страдат, покорени от външната енергия на Бога. Щастливецът, който влезе в съприкосновение с книгата Бха̄гаватам и с предания бха̄гавата, който е постигнал смисъла на Бха̄гаватам, се измъква от мрежите на материалното съществуване. Затова от състрадание към нещастните хора в този свят Шрӣ Маитрея Муни предложил да говори единствено и само върху Шрӣмад Бха̄гаватам.

Тук се хвърля повече яснота върху твърдението, че Богът лично бил изрекъл Шрӣмад Бха̄гаватам. Тази строфа обяснява кога и на кого Богът предал Бха̄гаватам. Великите мъдреци начело със Санат-кума̄ра задали на Бог Сан̇карш̣ан̣а, пълната експанзия на Върховния Бог Ва̄судева, въпроси, подобни на въпросите на Видура, и Богът им отговорил.

Водите на Ганг извират от лотосовите нозе на самия Виш̣н̣у и преминават през цялата вселена – от най-висшата планета до най-низшата. Мъдреците се спуснали от Сатялока, като използвали течението на реката – начин на пътуване, който е възможен благодарение на мистичните сили на йогӣте. Дори ако реката е дълга десетки хиляди километри, съвършеният йогӣ е в състояние веднага да се пренесе от едно място на друго, като се потопи във водите ѝ. Ганг е единствената свещена река, която протича през цялата вселена, и великите мъдреци се възползват от нея, за да пътуват навсякъде. Това, че косите на мъдреците били мокри, показва, че те се били потопили във водата, която извира от лотосовите нозе на Виш̣н̣у (Ганг). А този, който поръсва главата си с вода от Ганг, докосва направо лотосовите нозе на Бога и така се освобождава от всички последици на греховните си деяния. Ако, след като се е потопил в Ганг и е отмил от себе си всички грехове, човек се пази да не съгрешава отново, той със сигурност ще постигне освобождение. Но ако отново започне да върши греховни дейности, къпането му в Ганг прилича на слонска баня – слонът хубаво се облива с вода в реката, ала щом излезе на брега, целият се посипва с пясък и разваля всичко.

Понякога Богът е наричан уттамашлока – „този, когото преданите обожават с възвишени слова“. Такива слова щедро се изливат само от устата на предан, който е преизпълнен с любов и привързаност към преданото служене за Бога. Има много примери, които показват, че дори малките деца, които са велики предани, изричат прекрасни и вдъхновени молитви за възслава на забавленията на Бога. С други думи, човек, който не е развил у себе си дълбока любов и привързаност към Бога, не може да се моли на Бога по подобаващ начин.

Така действа системата на парампара̄. Въпреки че Санат-кума̄ра, прочутият и необикновено свят Кума̄ра, бил вече постигнал съвършенство, той чул посланието на Шрӣмад Бха̄гаватам от Бог Сан̇карш̣ан̣а. А после, когато Са̄н̇кхя̄яна Р̣ш̣и започнал да му задава въпроси, той му предал същото това послание, което бил чул от Бог Сан̇карш̣ан̣а. С други думи, човек може да проповядва само когато слуша от истински авторитет. Затова слушането и повтарянето са най-важните от деветте елемента на преданото служене. Този, който не умее да слуша добре, не може да проповядва посланието на ведическото знание.

Великият мъдрец Пуластя е прародител на всички демони. Веднъж Пара̄шара започнал едно жертвоприношение, в огъня на което трябвало да изгорят всички демони, тъй като един от тях бил убил и погълнал баща му. Великият мъдрец Васиш̣т̣ха Муни пристигнал на мястото на жертвоприношението и помолил Пара̄шара да спре гибелното си деяние. Заради положението на мъдреца Васиш̣т̣ха и уважението, с което той се ползвал сред другите мъдреци, Пара̄шара не могъл да отхвърли молбата му. Щом Пара̄шара спрял жертвоприношението, Пуластя, бащата на демоните, бил възхитен от браминската му природа и го благословил да стане велик разказвач на Пура̄н̣ите – ведическите писания, които допълват Ведите. Пуластя се възхитил от постъпката на Пара̄шара, който заради браминското си качество да е великодушен и незлоблив простил на демоните. Пара̄шара можел да унищожи в жертвоприношението всички демони, но си помислил: „те разкъсват живи същества – хора и животни, – защото такава е природата им, но трябва ли заради това аз да потъпквам браминското си качество милост?“ Когато станал велик разказвач на Пура̄н̣ите, Пара̄шара говорил най-вече върху Шрӣмад Бха̄гавата Пура̄н̣а, която е най-важната от всички Пура̄н̣и. Маитрея Муни възнамерявал да разкаже същия Бха̄гаватам, който бил чул от Пара̄шара, а Видура бил достоен да го чуе, защото бил изпълнен с преданост и покорно следвал наставленията на по-издигнатите от него. Така Шрӣмад Бха̄гаватам се предавал по веригата на ученическата последователност от незапомнени времена, много преди Вя̄садева. Тези, които се зоват историци, изчисляват възрастта на Пура̄н̣ите на няколкостотин години, но Пура̄н̣ите всъщност съществуват от незапомнени времена, много преди времето, установено от историците материалисти и спекулиращите философи.

По времето, когато космическото проявление е разрушено, Богът се наслаждава на вечно и трансцендентално блаженство чрез вътрешната си енергия, а външната му енергия остава в бездействие.

След като трите свята – висшите, низшите и средните планетарни системи – потънали във водите на унищожението, живите същества, които обитавали тези светове, останали във фините си тела благодарение на енергията, наречена ка̄ла. По време на унищожението грубите тела на живите същества преминали в непроявено състояние, но фините тела продължили да съществуват, както и водите на материалното творение. Така материалната енергия не била разрушена докрай, както става при пълното унищожение на материалния свят.

Във Виш̣н̣у Пура̄н̣а ка̄ла-шакти е наречена авидя̄. Влиянието на ка̄ла-шакти се проявява в това, че подтиква живите същества в материалния свят да работят, за да се наслаждават на плодовете от труда си. В Бхагавад-гӣта̄ вършителите на плодоносни дейности са наречени мӯд̣хи, глупци. Тези глупави същества работят с всички сили само за да завоюват някакво преходно благо, докато остават във вечно робство. Човек, който в края на живота си успее да остави на децата си голямо състояние, е много горд със себе си. А за да постигне тази призрачна цел, той рискува, като върши какви ли не грехове, без да разбира, че те вечно ще го държат окован във веригите на материалното робство. Заради тези нечисти склонности и заради материалните си грехове съвкупността от живи същества изглеждала синкава. Стремежът към резултатите от плодоносните дейности, за който тук става дума, възниква под влиянието на външната енергия на Бога, наречена ка̄ла.

Лотосът, за който се говори тук, е вселенската форма вира̄т̣, или гигантската форма на Бога в материалния свят. Когато творението се унищожава, вселенската форма влиза в корема на Божествената Личност Виш̣н̣у, за да се появи отново при сътворението. Това е възможно благодарение на Гарбходака-ша̄йӣ Виш̣н̣у, който влиза във всяка вселена. Във вира̄т̣-рӯпа се намира съвкупността от плодоносните дейности на всички живи същества, които са обусловени от материалната природа. Пръв от тях се появява Брахма̄, господарят на вселената, който се ражда от лотосовия цвят. За разлика от другите живи същества, това първородено същество няма материален баща и затова е наречено сваямбхӯ, „самородено“. По време на унищожението Брахма̄ потъва в сън заедно с На̄ра̄ян̣а, а когато дойде новото сътворение, отново се ражда по описания по-горе начин. От това описание добиваме представа за три неща: грубата форма вира̄т̣, фината Хиран̣ягарбха и материалната съзидателна сила, Брахма̄.

Сътворението, лотосът и светът си останали загадка за Брахма̄, въпреки че той се опитвал да ги разбере в продължение на цял милениум – период от време, който не може даже да се измери в земни години. Следователно никой не може да постигне тайната на сътворението и на материалния космос, като се опира само на силата на собствения си ум. Човешките способности са толкова ограничени, че без помощта на Върховния Бог човекът практически не може да проникне в Божия замисъл, който стои зад процеса на сътворението, поддържането и унищожението.

Въпросите, върху които Брахма̄ размишлявал в началото на сътворението на материалния космос, и до днес са предмет, над който размишляват учени и философи. Най-интелигентните хора са тези, които се опитват да открият причината за своето собствено съществуване и за съществуването на цялото космическо творение, а по този начин и първоначалната причина на всичко съществуващо. Ако търсят отговор на въпроса си по правилен начин, с постоянство и отречение, техните усилия на всяка цена ще се увенчаят с успех.

Със собствени усилия човек може само да се приближи в известна степен до Бога, но само по милостта му може да постигне крайната цел. Човек може да разбере Бога само чрез предано служене и това се потвърждава и от Бхагавад-гӣта̄ (18.55): бхактя̄ ма̄м абхиджа̄на̄ти я̄ва̄н яш ча̄сми таттватах̣.

За да постигне сама̄дхи, човек трябва да съсредоточи ума си върху върховната причина на всички причини дори ако не знае каква е Нейната истинска природа – личностна, безличностна или локализирана. Съсредоточаването на ума върху Върховния е безспорно форма на предано служене. Когато човек спре да разчита на усилията на собствените си сетива и концентрира ума си върху върховната причина, това е белег за себеотдаване, а себеотдаването на свой ред е сигурен белег за предано служене. Така че всяко живо същество, което иска да разбере изначалната причина на съществуването си, трябва да отдава предано служене на Бога.

Човек може да види Върховния Бог само с помощта на преданото служене, а не чрез усилия в умозрителните разсъждения. Възрастта на Брахма̄ се изчислява в години дивя, а те се различават от земните години, с които боравят хората. Продължителността на годините дивя е описана в Бхагавад-гӣта̄ (8.17): сахасра-юга-парянтам ахар яд брахман̣о видух̣. Един ден от живота на Брахма̄ трае колкото хиляда цикъла на четирите юги, а всеки от тези цикли продължава четири милиона и триста хиляди години. Брахма̄ медитирал сто от описаните години, преди да разбере върховната причина на всички причини, а след това написал Брахма сам̇хита̄, която е призната и утвърдена от Бог Чайтаня и в която той пее: говиндам а̄ди-пуруш̣ам̇ там ахам̇ бхаджа̄ми. За да може да служи на Бога или да узнае истинската му природа, човек трябва първо да получи милостта на Бога.

Красотата на природните картини, която поразява въображението на хората, е само изкривено отражение на трансценденталното тяло на Бога. Затова този, който е покорен от красотата на Бога, става равнодушен към великолепието на материалната природа, въпреки че не го подценява. В Бхагавад-гӣта̄ (2.59) се казва, че този, който е привлечен от парам, от Върховния, вече не изпитва влечение към никакви по-низши неща.

Дължината и ширината на трансценденталното тяло на Върховния Бог може да бъде определена единствено от самия Бог, защото Той пронизва цялото космическо мироздание. Красотата на материалната природа е следствие от неговата лична красота и въпреки това Богът винаги е облечен във великолепни дрехи и носи чудесни украшения, за да демонстрира трансценденталното си многообразие, което играе толкова важна роля за напредъка в духовното знание.

Богът изпълнява желанията на всяко същество и му дава онова, което то желае. Чистите предани се стремят да постигнат трансцендентално служене за Бога, а то не се различава от самия Бог. Следователно те желаят единствено Бога, а преданото служене е безупречният метод за постигане на неговото благоволение. Шрӣла Рӯпа Госва̄мӣ казва в Бхакти-раса̄мр̣та синдху (1.1.11), че чистото предано служене е гя̄на-карма̄дй-ана̄вр̣там – в него няма ни най-малък примес от умозрително знание и плодоносни дейности. Такова предано служене може да възнагради чистия предан с най-висшето достижение – пряко общуване с Върховната Божествена Личност, Бог Кр̣ш̣н̣а. Според Гопа̄ла-та̄панӣ Упаниш̣ад Богът показал на Брахма̄ само едно от хилядите листенца на лотосовите си нозе. Казано е: бра̄хман̣о 'са̄в анаваратам̇ ме дхя̄тах̣ стутах̣ пара̄рдха̄нте со 'будхята гопа-вешо ме пураста̄т а̄вирбабхӯва. След милиони години на медитация Брахма̄ успял да види трансценденталната форма на Бога като Шрӣ Кр̣ш̣н̣а, който е облечен като пастирче, и отразил преживяванията си в прочутата молитва говиндам а̄ди-пуруш̣ам̇ там ахам̇ бхаджа̄ми.

Преданото служене, което човек отдава, кара Бога да се чувства изключително задължен. Многобройните трансценденталисти се занимават с най-различни форми на духовни дейности, но сред всички тези дейности преданото служене на Бога е уникално. Преданите не искат от Бога нищо в отплата за служенето си. Те се отказват дори и от най-желаното, от освобождението, въпреки че Богът лично им го предлага. По този начин Той става един вид „длъжник“ на преданите и единственото, което може да направи, е да се опита да им се отплати за тяхното служене с вечноомайната си усмивка. Преданите се чувстват безкрайно удовлетворени от усмихнатото лице на Бога и така са щастливи. А като ги вижда толкова щастливи, Богът изпитва още по-голямо удоволствие. По този начин чрез размяната на служене и признателност Богът и преданите са в непрекъсната трансцендентална надпревара помежду си.

В тази строфа внимание заслужава думата авякта-мӯлам. Обикновено корените на дървото остават скрити от погледа. Що се отнася до Бога обаче, Той самият е корен на себе си, защото няма друга причина за съществуването му освен него самия. Във Ведите се казва, че Богът е сва̄шрая̄шрая – Той сам е опора за себе си, за него няма никаква друга опора. Следователно думата авякта може да се отнася само до Върховния Бог и до никого другиго.

За да е в състояние да сътвори нещо в този свят, дори този, който е в материалната гун̣а на страстта, трябва да се обърне към Върховния, за да получи от него необходимата енергия. Това е начинът, по който може да се доведе до успешен край всяко едно начинание.