Сватбата на Кардама Муни и Девахӯти

Целта на Ведите е да се разпространява трансценденталното знание за Абсолютната Истина. Бра̄хман̣ите са създадени от устата на Върховната Личност, затова са призвани да разпространяват знанието на Ведите, а чрез него – и славата на Бога. В Бхагавад-гӣта̄ Бог Кр̣ш̣н̣а също казва, че целта на всички Веди е хората да разберат Върховната Божествена Личност. Тук специално се подчертава, че бра̄хман̣ите притежават мистично могъщество и са напълно равнодушни към сетивното наслаждение (йога-юкта̄н алампат̣а̄н). Фактически в материалния свят има два вида дейности: материални, които се свеждат до сетивното наслаждение, и духовни, които се състоят във възславяне на Бога и удовлетворяване на сетивата му. Личностите, които се отдават на сетивно наслаждение, се наричат демони, а тези, които разпространяват величието на Бога или удовлетворяват трансценденталните му сетива, се наричат полубогове. В тази строфа специално се подчертава, че бра̄хман̣ите са създадени от лицето на космическата личност, или вира̄т̣-пуруш̣а. По подобен начин кш̣атриите са създадени от ръцете на Бога, вайшите – от кръста му, а шӯдрите – от краката му. Бра̄хман̣ите са равнодушни към всички видове сетивни удоволствия и са призвани да извършват отречения, да придобиват знание, както и да учат другите.

Ролята на кш̣атриите е да закрилят бра̄хман̣ите, защото ако бра̄хман̣ите са защитени, защитена е главата на обществото. Бра̄хман̣ите са главата на обществения организъм; ако главата е бистра и трезва, всичко е наред. За Бога се казва: намо брахман̣я-дева̄я го-бра̄хман̣а-хита̄я ча. Тази молитва означава, че Богът най-напред закриля бра̄хман̣ите и кравите и след това се грижи за всички останали членове на обществото (джагад-дхита̄я). Такава е неговата воля – благосъстоянието на вселената да зависи от грижите за кравите и бра̄хман̣ите. Затова браминската култура и защитата на кравите са основополагащите принципи на човешката цивилизация. Дълг на кш̣атриите е да закрилят бра̄хман̣ите, подчинявайки се на върховната воля на Бога: го-бра̄хман̣а-хита̄я ча. Както сърцето изпълнява много важни функции в организма, така бра̄хман̣ите са най-важният елемент в човешкото общество. Кш̣атриите по-скоро приличат на цялото тяло – въпреки че по размери тялото е по-голямо от сърцето, сърцето играе по-важна роля.

Обществената система, изградена от варн̣и и а̄шрами, се основава на принципа на сътрудничеството между отделните класи. Тази социална структура има за цел да помогне на всички да се издигнат до най-висшето равнище в духовното себепознание. Кш̣атриите трябва да защитават бра̄хман̣ите, а бра̄хман̣ите трябва да просвещават кш̣атриите. Когато бра̄хман̣ите и кш̣атриите си сътрудничат помежду си, подчинените на тях съсловия – вайшите (търговците) и шӯдрите (работниците) – също процъфтяват. Следователно в основата на сложната ведическа обществена система стоят бра̄хман̣ите и кш̣атриите. Истинският покровител на всички живи същества е Върховният Бог, но Той не осъществява покровителството си лично. За закрила на кш̣атриите Богът създава бра̄хман̣ите, а за закрила на бра̄хман̣ите – кш̣атриите. Самият Той е непричастен към дейностите и затова се нарича нирвика̄ра, „бездействащ“. Върховният Бог не е длъжен да прави нищо. Той е толкова велик, че не извършва лично никакви дейности – всичко се осъществява чрез неговите енергии. Бра̄хман̣ите, кш̣атриите и всичко останало, което ни заобикаля, всъщност са различни енергии, които си въздействат взаимно.

Въпреки че индивидуалните души са различни, Свръхазът, или Свръхдушата, е единната Върховна Божествена Личност. Индивидуалните души несъмнено се различават помежду си, тъй като притежават различни качества и извършват различни по вид дейности, например действат като бра̄хман̣и, кш̣атрии или вайши, но когато си помагат, Върховната Божествена Личност, която под формата на Свръхдуша (Парама̄тма̄) се намира във всяко сърце, е доволна и им дава цялото си покровителство. Както вече бе казано, бра̄хман̣ите са сътворени от устата на Бога, а кш̣атриите – от гърдите и ръцете му. Когато различните касти или обществени съсловия, които на пръв поглед са ангажирани в различни дейности, действат в тясно сътрудничество помежду си, Богът е удовлетворен. Това е смисълът на обществената система, изградена от четири варн̣и и четири а̄шрама. Ако членовете на различните а̄шрами и варн̣и си сътрудничат в Кр̣ш̣н̣а съзнание, тогава Богът надеждно ще защитава цялото общество.

В Бхагавад-гӣта̄ се казва, че Богът е собственик на всички тела. Индивидуалната душа притежава своето тяло, но Богът ясно заявява: „Скъпи Бха̄рата, знай, че Аз съм кш̣етра-гя“. Кшетра-гя означава „този, който познава или притежава тялото“. Индивидуалната душа е собственик на индивидуалното тяло, но Свръхдушата, Божествената Личност, Кр̣ш̣н̣а, е собственик на всички тела. На Кр̣ш̣н̣а принадлежат не само човешките тела, но и телата на птиците, на животните и на всички останали живи същества, и то не само на тази планета, но и на всички останали планети във вселената. Той е върховният собственик и затова не нарушава своята цялост, като се грижи за различните индивидуални души. Той е винаги неизменен. Когато слънцето е в зенита си, то е над главата на всеки, но това не означава, че се е разделило на много части. Ние можем да мислим, че слънцето е точно над нашата глава, но осем хиляди километра по-нататък някой друг си мисли съвсем същото. Свръхдушата, Върховната Божествена Личност, също е една, но лично наблюдава всяка индивидуална душа. Това не означава, че индивидуалната душа и Свръхдушата са едно. Те са еднакви в качествено отношение, тъй като имат еднаква духовна природа, но същевременно индивидуалната душа винаги е различна от Свръхдушата.

Тук Ману описва резултата от срещата с велика свята личност. Бог Чайтаня казва, че всеки трябва да се стреми да общува със святи хора, защото чрез правилното общуване със свята личност дори само в продължение на един миг, той може да постигне най-висшето съвършенство. Ако човек има щастието да срещне свята личност и да получи милостта ѝ, мисията на човешкия му живот е изпълнена. Ние от собствен опит сме се убедили в истинността на тези думи на Ману. Аз имах възможност да срещна Виш̣н̣упа̄да Шрӣ Шрӣмад Бхактисиддха̄нта Сарасватӣ Госва̄мӣ Маха̄ра̄джа и още по време на първата ни среща той ме помоли да проповядвам неговото послание в Западния свят. Аз бях неподготвен, но тъй като неговото желание беше такова, по милостта му сега аз изпълнявам неговата повеля, която ми даде възможност да се занимавам с трансцендентални дейности и ме спаси от бремето на материалните дейности. Този факт още веднъж доказва, че ако човек срещне свята личност, която е напълно отдадена на трансценденталното служене, и спечели нейната благосклонност, мисията на живота му е изпълнена. Това, което не е възможно да се постигне за хиляди животи, е постижимо в един миг, ако човек има щастието да срещне свята личност. Затова ведическите писания ни призовават да се стремим да общуваме със святи личности и да избягваме общуването с обикновени хора, защото и една дума, произнесена от светец, е в състояние да ни освободи от материалното робство. Благодарение на духовното си съвършенство святият човек притежава могъщество, чрез което незабавно може да дари обусловената душа с освобождение. Ману признава, че всичките му съмнения са се разсеяли, защото Кардама много милостиво му описал различните задължения на индивидуалните души.

Човек може да постигне съвършенството на трансценденталния живот просто като докосне свещения прах в лотосовите нозе на свята личност. В Бха̄гаватам се казва: махат-па̄да-раджо-'бхиш̣екам, което означава да бъдеш благословен от свещения прах в лотосовите нозе на велик предан на Бога (махат). Както е казано в Бхагавад-гӣта̄, маха̄тма̄нас ту – великите души са под покровителството на духовната енергия и признакът, по който могат да бъдат разпознати, е че изцяло са се отдали на Кр̣ш̣н̣а съзнание и служат на Бога. Затова те се наричат махат. Докато човек няма щастието да поръси главата си с праха от лотосовите нозе на маха̄тма̄, той не може да постигне съвършенство в духовния живот.

Системата на ученическата последователност (парампара̄) играе много важна роля за процеса на духовното развитие. Човек става махат по милостта на друг махат, на своя духовен учител. Ако някой приеме убежище в лотосовите нозе на велика душа, той получава възможност също да стане велика душа. Когато Маха̄ра̄джа Рахӯган̣а попитал Джад̣а Бхарата по какъв начин е постигнал такъв необикновен духовен успех, последният отговорил, че духовното съвършенство не може да се постигне просто като се следват религиозните ритуали, като се приеме сання̄са или като се извършват жертвоприношенията, препоръчани в писанията. Всички тези методи безспорно подпомагат човека в духовното му развитие, но истинското съвършенство се достига само по милостта на маха̄тма̄. В осемте станси на Виш̣вана̄тха Чакравартӣ Т̣ха̄кура, представляващи молитви към духовния учител, ясно се казва, че просто като удовлетвори духовния си учител, човек може да постигне висшата цел на живота, и обратното – ако не удовлетвори духовния си учител, никога няма да постигне духовно съвършенство дори ако ревностно следва всички обреди и ритуали. Тук особено внимание заслужава думата акр̣та̄тмана̄м. А̄тма̄ може да означава „тяло“, „душа“ или „ум“, затова с думата акр̣та̄тма̄ се назовава обикновения човек, който не може да контролира ума и сетивата си. Тъй като обикновеният човек не може да владее сетивата и ума си, негов дълг е да потърси подслон при велика душа, велик предан на Бога, и да се опита да го удовлетвори. Тогава животът му ще стане съвършен. Обикновеният човек не може да се издигне до висините на духовното съвършенство просто като изпълнява ритуалите и следва религиозните принципи. Той трябва да приеме убежище при истински духовен учител и с вяра и искреност да изпълнява указанията му. Тогава със сигурност ще постигне съвършенство.

В своята Бхакти-раса̄мр̣та синдху Шрӣла Рӯпа Госва̄мӣ дава напътствия как човек да приеме духовен учител и как да гради отношенията си с него. Най-напред кандидатът трябва да намери истински духовен учител и след това внимателно да слуша наставленията му и да се старае да ги изпълни. Така се обменя служене между духовния учител и ученика. Истинският духовен учител или светецът винаги е готов да подпомага обикновените хора, които се обръщат към него, в духовните им търсения. Подвластни на илюзията на ма̄я̄, ние сме забравили основния си дълг, Кр̣ш̣н̣а съзнание, затова святият човек желае ние също да станем святи. Мисията на светеца е да пробужда съзнанието за Кр̣ш̣н̣а у потъналите в забрава обикновени души.

Ману рекъл, че му била оказана голяма милост, като получил съветите и наставленията на Кардама Муни. Той смятал себе си за щастливец, задето могъл лично да чуе това послание. В тази строфа се подчертава, че човек трябва жадно да слуша истинския духовен учител, който е авторитетен източник на това знание. Как трябва да се приема трансценденталното послание? То трябва да се възприема чрез слуха. Думата карн̣а-рандхраих̣ буквално означава „през ушните отвори“. Милостта на духовния учител може да се получи единствено през ушите. Това обаче не означава, че духовният учител казва на ученика някаква мантра, ученикът му плаща няколко долара, медитира върху нея и след половин година постига съвършенство и става Бог. Подобно слушане е фарс. Истината е, че духовният учител познава природата и наклонностите на всеки свой ученик, знае какви дейности може да извършва той в Кр̣ш̣н̣а съзнание и му дава съответните наставления. Духовният учител дава наставления, които ученикът лично чува, и то не насаме, а в присъствието на всички: „Ти си способен на такива дейности в Кр̣ш̣н̣а съзнание. Трябва да правиш ето това“. На един той препоръчва да служи на Кр̣ш̣н̣а, като обожава мӯртите, на друг препоръчва да се занимава с редакторска работа, на трети – да проповядва, а на четвърти – да служи на Кр̣ш̣н̣а, като работи в кухнята. В Кр̣ш̣н̣а съзнание има най-различни видове дейности и духовният учител, който познава способностите на всеки ученик, възлага такива дейности, към които ученикът има вродена склонност; по такъв начин, извършвайки това служене, ученикът може да постигне съвършенство. В Бхагавад-гӣта̄ също се казва, че човек може да постигне висшето съвършенство на духовния живот, като служи според наклонностите си, както Арджуна служил на Кр̣ш̣н̣а, използвайки уменията си във военното изкуство. Арджуна напълно се отдал на служенето си като воин и така станал съвършен. По същия начин художникът може да постигне съвършенство, като рисува под ръководството на духовния си учител. А човекът с литературни дарби може да пише статии или стихове, като следва указанията на духовния си учител и по този начин служи на Кр̣ш̣н̣а. Човек трябва да получи напътствия от духовния си учител, как да действа според вродените си наклонности, защото духовният учител е този, който притежава способността да дава такива наставления.

Когато наставленията на духовния учител се съчетаят с всеотдайно изпълнение от страна на ученика, процесът на духовното себепознание става съвършен. В коментара си към строфата от Бхагавад-гӣта̄ вяваса̄я̄тмика̄ буддхих̣ Шрӣла Виш̣вана̄тха Чакравартӣ Т̣ха̄кура казва, че ако човек действително иска да постигне успех в духовния живот, трябва да получи конкретни наставления от духовния си учител, с какво да се занимава. Той трябва да се старае стриктно да следва тези наставления и да ги превърне в смисъл на живота си. Преданото изпълняване на наставленията на духовния учител е единственият дълг на ученика; чрез него той постига съвършенството. Човек трябва да се стреми много внимателно да чуе посланието на духовния си учител, а след това самоотвержено да го изпълнява. Така той ще постигне целта на живота.

Когато между ученика и духовния учител се установи пълна хармония и ученикът, след като е получил наставления от учителя си, изпълнява съвършено и искрено неговата повеля, той има правото да помоли духовния учител за някаква благословия. Обикновено чистият предан на Бога или чистият ученик на истинския духовен учител не иска никакво благодеяние нито от Бога, нито от духовния учител, но дори ако трябва да поиска нещо от духовния си учител, той може да направи това само след като го е удовлетворил напълно със служенето си. Сва̄ямбхува Ману искал да разкрие намеренията си и да разкаже какво е намислил да стори от любов към своята дъщеря.

Девахӯти, порасналата дъщеря на Сва̄ямбхува Ману, имала добър нрав и притежавала всякакви добродетели. Тя си търсела достоен съпруг, който да ѝ подхожда по възраст, качества и характер. Ману представил дъщеря си като сестра на двама велики царе, Прияврата и Утта̄напа̄да, за да покаже на мъдреца, че момичето произхожда от велик род. Тя била дъщеря и сестра на кш̣атрии, а не девойка от низше семейство. Ману предложил ръката ѝ на Кардама, защото знаел, че тя е напълно подходяща за него. Виждаме, че макар дъщерята на Ману да била достатъчно зряла на възраст и да притежавала множество добри качества, тя не тръгнала сама да си търси съпруг. Тя изразила желанието си да се омъжи за достоен човек, който да ѝ подхожда по нрав, възраст и качества, и от любов към нея Ману сам се погрижил да ѝ намери подходящ съпруг.

Девойката Девахӯти никога не била виждала Кардама Муни, нито познавала неговия характер и качества, защото в онези дни не съществували светски взаимоотношения, които да ѝ дадат възможност да направи това. Но тя чула за него от личност, която заслужавала доверие – На̄рада Муни. Слушането от компетентна личност е по-ефективно от независимите опити да разберем всичко със собствени сили. Девахӯти чула от На̄рада Муни, че Кардама Муни е най-подходящият за нея съпруг, затова вътре в себе си решила, че ще се омъжи за него. Тя изразила това свое желание пред баща си и той я завел при мъдреца.

Думите гр̣хамедхиш̣у кармасу означават „в семейните задължения“. Тук е използвана и друга дума: сарва̄тмана̄нурӯпа̄м. Смисълът ѝ е, че съпругата трябва не само да подхожда на съпруга си по възраст, характер и качества, но и да му помага в задълженията му на семеен. Дългът на семейния мъж е не да се наслаждава на сетивни удоволствия, а живеейки с жената и децата си, да напредва духовно. Човек, който не прави това, не е глава на семейство, а гр̣хамедхӣ. На санскрит семейният човек се нарича или гр̣хастха, или гр̣хамедхӣ. Този, който е гр̣хастха, принадлежи към един от а̄шрамите, т.е. степените в духовния живот, докато гр̣хамедхӣ е човек, водещ семеен живот само за да удовлетворява сетивата си. Един гр̣хамедхӣ гледа на съпругата си като на източник на сетивно наслаждение, докато за един гр̣хастха добрата съпруга е надежден помощник в духовния живот. Дългът на съпругата е да се грижи за домакинството и никога да не се стреми към превъзходство над съпруга си. Жената е призвана да помага на мъжа си, но ако двамата не си подхождат по възраст, характер и качества, тя няма да може да изпълни този свой дълг.

В материалния живот всички се стремят към сетивно наслаждение. Затова оня, който без никакви усилия получи обект за сетивно наслаждение, не бива да отхвърля този дар. Кардама Муни не се стремял към сетивни наслаждения, но все пак искал да се ожени и се молел на Бога за подходяща съпруга. Сва̄ямбхува Ману знаел това, ето защо по заобиколен начин се опитвал да убеди Кардама Муни да приеме: „Ти мечтаеше за достойна съпруга, каквато е моята дъщеря, и сега тя е пред теб. Не се отказвай от това, което е резултат от молитвите ти. Приеми дъщеря ми“.

Във ведическото общество при сключването на брак бащата сам предлагал дъщеря си на подходящ младеж. Такъв брак се смятал за много достоен. Не бивало младежът сам да ходи при бащата на девойката и да моли за ръката ѝ. Това се смятало за унижение, което накърнява честта на младежа. Сва̄ямбхува Ману знаел, че Кардама иска да се ожени за достойно момиче, и се стремял да го убеди: „Аз ти предлагам подходяща съпруга. Не отхвърляй този дар, защото после, нуждаейки се от съпруга, ще бъдеш принуден да молиш някого другиго, който може и да се отнесе грубо с теб. Тогава ти ще изпиташ позора на унижението“.

Друг особен момент в тази случка е, че Сва̄ямбхува Ману бил император, но въпреки това отишъл да предложи добрата си дъщеря за жена на един беден бра̄хман̣а. Кардама Муни нямал никакви светски притежания – той живеел като отшелник в гората, – ала имал много висока култура. Следователно когато човек предлага дъщеря си на някого, той трябва да се съобразява най-вече с неговата култура и качествата му, а не с богатството му или с други материални фактори.

Основен принцип на брахмачаря е половото въздържание. Има два вида брахмача̄рӣ. Едните се наричат наиш̣т̣хика-брахмача̄рӣ, което означава, че са дали обет за полово въздържание до края на живота си, а другите са упакурва̄н̣а-брахмача̄рӣ и следват обета за полово въздържание до определена възраст. Например такъв брахмача̄рӣ може да приеме обет за полово въздържание до двайсет и пет годишна възраст, след което с разрешението на духовния си учител да се ожени. Брахмачаря е период на ученичество, първата от степените в духовния живот, и основният му принцип е половото въздържание. За разлика от семейния човек, един брахмача̄рӣ не може да си позволява сетивно наслаждение или полов живот. Сва̄ямбхува Ману помолил Кардама Муни да приеме дъщеря му за своя жена, защото Кардама не бил давал обет за наиш̣т̣хика-брахмачаря. Той бил склонен да се ожени и сега му предлагали подходяща девойка, която произхождала от знатен царски род.

Кардама Муни взел под внимание няколко обстоятелства, преди да приеме дъщерята на Сва̄ямбхува Ману. Най-важното обстоятелство бил фактът, че Девахӯти вече е решила да се омъжи за него. Тя никога преди това не си била избирала друг мъж за съпруг. Това е много важно съображение, защото женската психология е такава, че ако жената веднъж е отдала сърцето си някому, после ѝ е много трудно да го вземе обратно. Освен това Девахӯти никога дотогава не се била омъжвала и била целомъдрена девойка. Всички тези съображения убедили Кардама Муни да я приеме за съпруга. Затова той казал на Ману: „Ще приема дъщеря ти, като се придържам към религиозните брачни правила“. Има различни видове бракосъчетания и най-доброто от тях е това, при което родителите сами канят достоен жених за дъщеря си и му я дават облечена в красиви празнични дрехи, закичена с накити и заедно със зестра според възможностите на бащата. Има и други видове бракове, например брак по обичая на га̄ндхарвите или брак по любов, които също са приемливи. Дори ако мъжът със сила отвлече девойката, след което я приеме за съпруга, това също се счита за законен брак. Но бракът на Кардама Муни бил най-добрият, защото се сключвал по желание на бащата на девойката, а тя самата притежавала всички достойнства. Тя никога не била отдавала сърцето си другиму. Всички тези съображения накарали Кардама Муни да се съгласи да приеме дъщерята на Сва̄ямбхува Ману за своя съпруга.

Кардама Муни искал да се ожени за Девахӯти, като се придържа към всички правила на писанията. Както се казва във Ведите, най-добрата женитба е тази, при която бащата на девойката кани жениха у дома си и му предава своята дъщеря заедно със зестра от накити, злато, мебели и други предмети за бита. Дори в наши дни сред висшите слоеве на индуското общество преобладава този вид брак. В ша̄стрите се казва, че такова бракосъчетание носи велико благо за бащата на девойката. Даването на дъщерята за съпруга на достоен жених се смята за една от благочестивите дейности на семейните. В писанието Ману смр̣ти са описани осем вида бракове, но в днешно време е допустим само един от тях – бра̄хма, или ра̄джасика. Останалите видове бракосъчетания – брак по любов, брак чрез размяна на гирлянди или отвличане на девойката – са забранени в епохата на Кали. В миналото за свое удоволствие кш̣атриите понякога отвличали принцеси от други царски родове, след което се сражавали със семействата им. Ако похитителят победял, получавал девойката за съпруга. Дори Кр̣ш̣н̣а се оженил за Рукмин̣ӣ по този начин, по този начин се оженили и някои от неговите синове и внуци. Внуците на Кр̣ш̣н̣а отвлекли дъщерята на Дурьодхана и така предизвикали война между родовете Куру и Яду. Мирът бил възстановен само благодарение на усилията на старшите членове на рода Куру. В древността често се срещали подобни бракове, но в днешно време те са забранени, защото строгите принципи, които регламентирали живота на кш̣атриите, на практика вече не съществуват. Откакто Индия попаднала в зависимост от чуждоземци, съсловията на индуското общество престанали да играят отредената им роля. Според писанията днес всички са шӯдри. Така наречените бра̄хман̣и, кш̣атрии и вайши са забравили традиционните си занимания, затова те не могат да бъдат наричани по друг начин, освен шӯдри. Калау шӯдра-самбхавах̣ – се казва в писанията. В епохата на Кали всички ще бъдат шӯдри. В днешно време традиционните обществени норми вече не се спазват, въпреки че в миналото всички строго се придържали към тях.

От тази строфа става ясно, че и в онези времена имало небостъргачи. Тук конкретно е употребена думата хармя-пр̣ш̣т̣хе. Хармя означава „много висока дворцова сграда“. Сва̄д вима̄на̄т означава „от своя самолет“. Това предполага, че в ония дни имало също така и лични самолети или вертолети. Докато летял в небето, гандхарвът Вишва̄су видял как Девахӯти си играе с топка на покрива на двореца. Играта с топка също била популярна, но момичетата от аристократичните семейства не играели на публични места. Играта с топка и другите подобни развлечения не били достъпни за обикновените жени и девойки, само принцеси като Девахӯти можели да си ги позволят. Тук се казва, че Вишва̄су видял Девахӯти от своя самолет, с който летял. Това означава, че дворецът бил много висок – иначе как Вишва̄су би могъл да види принцесата? Той я видял толкова ясно, че бил поразен от красотата ѝ. Пленен от очарованието на девойката и от звъна на гривните по глезените ѝ, той паднал от самолета. Кардама Муни споменал за тази случка, както я бил чул от другите.

Кардама Муни възхвалявал красотата и достойнствата на Девахӯти. Тя наистина била като съкровище сред всички девойки, украсени със скъпоценности. Когато се украси с накити, момичето става още по-хубаво, но Девахӯти била по-прекрасна от накитите си – затова тя била смятана за съкровище сред всички девойки, украсени със скъпоценности. Дори полубоговете и гандхарвите били пленени от красотата ѝ. Въпреки че бил велик мъдрец, Кардама Муни не бил жител на райските планети. В предишната строфа обаче се каза, че Вишва̄су, който идвал от рая, също бил покорен от красотата на Девахӯти. Освен това Девахӯти била дъщеря на император Сва̄ямбхува и сестра на цар Утта̄напа̄да. Кой би отказал да приеме ръката на такава девойка?

Кардама Муни открил пред император Сва̄ямбхува желанието си да се ожени за красива девойка и приел за съпруга неговата дъщеря. Мъдрецът живеел в отшелническата си обител като брахмача̄рӣ, който съблюдава пълно полово въздържание, и макар да искал да се ожени, не желаел да остава семеен до края на дните си, защото добре познавал принципите на човешкия живот, изложени във Ведите. Според тези принципи, през първата част от живота си човек трябва да съблюдава брахмачаря, за да изгради своя характер и да развие духовни качества. Във втората част от живота си той може да приеме съпруга и да създаде деца, но не бива да зачева деца така, както подобава само на котките и кучетата.

Кардама Муни искал да зачене дете, което да е лъч от Върховната Божествена Личност. Човек трябва да ражда деца, които ще могат да изпълнят дълга си към Виш̣н̣у – иначе създаването на деца е безсмислено. На благочестивите родители им се раждат два вида деца: едните получават възпитание в Кр̣ш̣н̣а съзнание, за да могат още в този живот да се измъкнат от плена на ма̄я̄, а другите са лъчи от Върховната Божествена Личност и носят на целия свят знание за крайната цел на живота. Както ще стане ясно в следващите глави, Кардама Муни заченал точно такова дете – Капила, който бил инкарнация на Божествената Личност и формулирал принципите на философията са̄н̇кхя. Великите семейни се молят на Бога да им изпрати свой представител, който да сложи началото на движение, предназначено за благото на цялото човечество. Това е една от причините, заради които си заслужава човек да зачене дете. Другата причина е, че родителят, който притежава духовно знание, може да възпита детето си в съзнание за Кр̣ш̣н̣а, така че то да не бъде принудено да се връща отново в този нещастен свят. Дълг на родителите е да направят така, че детето, което са създали, да не попадне отново в майчина утроба. Ако човек не е в състояние да изведе детето си до освобождение, няма смисъл да се жени и да създава деца. Когато хората създават деца подобно на котки и кучета, това само нарушава порядъка в обществото и целият свят се превръща в ад, както е днес, в епохата на Кали. В днешната епоха нито родителите, нито децата имат правилно възпитание. Те водят съществуване на животни и само ядат, спят, размножават се, защитават се и удовлетворяват сетивата си. Докато в човешкото общество царят такива порядки, никога няма да се установи мир. Кардама Муни предварително предупредил, че няма да живее с Девахӯти до края на дните си. Той щял да живее заедно с нея, докато тя родяла дете. С други думи, човек трябва да води полов живот само за създаване на добри деца и с никаква друга цел. Мисията на човешкия живот е да се посветим на служене за Бога. На това ни учи Бог Чайтаня.

Като изпълни дълга си да създаде благочестиво потомство, човек трябва да приеме сання̄са и постепенно да се издигне до съвършеното равнище на парамахам̇са. Парамахам̇са е най-висшата степен на съвършенство в живота. Сання̄са се състои от четири степени, най-висшата от които е парамахам̇са. Шрӣмад Бха̄гаватам се нарича парамахам̇са-сам̇хита̄ – трактат за най-извисените личности. Парамахам̇сите са напълно освободени от завист. При останалите начини на съществуване, особено в семейния живот, се срещат завист и дух на съперничество, но този, който е достигнал равнището на парамахам̇са, действа изцяло в Кр̣ш̣н̣а съзнание, т.е. в съвършено предано служене, и затова в неговия живот няма място за завист. Преди около сто години Т̣ха̄кура Бхактивинода, който подобно на Кардама Муни бил семеен, също мечтаел за син, който да проповядва навсякъде философията и учението на Бог Чайтаня. Благодарение на молитвите си към Бога той получил за син Бхактисиддха̄нта Сарасватӣ Госва̄мӣ Маха̄ра̄джа, който чрез верните си ученици днес проповядва философията на Бог Чайтаня по целия свят.

По волята на Праджа̄пати, своя баща, Кардама Муни трябвало да създаде потомство. В началото на творението Праджа̄патите имали за задача да създадат многобройно потомство, което да насели планетите в гигантската вселена. Но в тази строфа Кардама Муни казва, че макар баща му да бил Праджа̄пати, който искал от него да създаде деца, за свой истински баща той смятал Виш̣н̣у, Върховната Божествена Личност, защото Виш̣н̣у е източникът на всичко съществуващо. Той е истинският създател на тази вселена и истинският поддръжник на съществуването ѝ, а когато тя бъде унищожена, всичко намира покой у него. Такова е заключението на Шрӣмад Бха̄гаватам. За сътворението, поддържането и унищожението отговарят три божества: Брахма̄, Виш̣н̣у и Махешвара (Шива), но от тях Брахма̄ и Махешвара са само експанзии на качествата на Виш̣н̣у. Основната фигура е самият Виш̣н̣у, затова Той се грижи за поддържането на света. Никой друг не е в състояние да поддържа цялото това творение. Светът е населен от безброй живи същества, всяко от които има безброй желания, и никой друг освен Виш̣н̣у не може да удовлетвори тези безкрайни желания. По негова воля Брахма̄ твори, а Шива унищожава. Междинната функция, поддържането на света, се осъществява от Виш̣н̣у. Благодарение на силата на духовното си съвършенство Кардама Муни знаел много добре, че обект на неговото обожание е Виш̣н̣у, Божествената Личност. Негов дълг било да изпълнява единствено желанията на Виш̣н̣у. Мъдрецът не бил готов да създава много деца. Той искал да създаде само едно дете, което да подпомогне мисията на Виш̣н̣у. Както се казва в Бхагавад-гӣта̄, всеки път, когато на Земята се потъпкват религиозните принципи, Богът сам идва, за да защити религията и да унищожи злодеите.

Женитбата и създаването на дете се смятат за изплащане на дълга към семейството, в което човек се е родил. Още със самото си раждане човек се оказва много задължен – той има дълг към семейството, в което се е родил, дълг към полубоговете, към питите, р̣ш̣ите и т.н. Но ако се посвети изцяло на служене на Върховния Бог, Божествената Личност, който е истинският обект на обожанието, той се освобождава от всички задължения дори без да се опитва да изплати останалите си дългове. Кардама Муни предпочел да посвети живота си на служене за Бога като истински парамахам̇са и да създаде дете единствено в името на тази цел. Той не желаел да зачева безброй деца, с които да напълни празната все още вселена.

От тази строфа става ясно, че Кардама Муни бил изцяло погълнат от Кр̣ш̣н̣а съзнание, защото когато престанал да говори, веднага започнал да мисли за Бог Виш̣н̣у. Това е отличителният белег на човека в Кр̣ш̣н̣а съзнание. Чистите предани са толкова погълнати от мисълта за Кр̣ш̣н̣а, че не се занимават с нищо друго. Въпреки че отстрани може да изглежда, че мислят за нещо друго или са заети с някакви други дейности, те постоянно мислят за Кр̣ш̣н̣а. Усмивката на такъв човек, осъзнат за Кр̣ш̣н̣а, е толкова пленителна, че дори само с нея той печели сърцата на многобройни поклонници, ученици и последователи.

Обичаят да се дава зестра, когато дъщерята се жени, и до днес е жив в Индия и големината на зестрата зависи от възможностите на бащата на девойката. Думите па̄рибарха̄н маха̄-дхана̄н означават „зестра, която се дава на младоженеца по време на сватбата“. А думата маха̄-дхана̄н посочва, че в зестра били дадени изключително скъпи дарове, достойни за дъщеря на императрица. Тук откриваме и думите бхӯш̣а̄-ва̄сах̣ париччхада̄н. Бхӯш̣а̄ означава „накити“, ва̄сах̣ – „одежди“, а париччхада̄н – „различни предмети за домакинството“. Кардама Муни, който до този момент съблюдавал обет за брахмачаря, за сватбата получил зестра, достойна за императорска дъщеря. А невестата, Девахӯти, била облечена в скъпи одежди и обсипана с накити.

Така Кардама Муни се оженил в разкош за достойна съпруга и получил в дар всичко необходимо за семейния си живот. И днес, когато младите се женят според ведическите обичаи, бащата на девойката дава зестра на младоженеца. Дори в днешна бедна Индия се сключват бракове, при които се дава зестра за стотици хиляди рупии. Този обичай не е незаконен, както се опитват да докажат някои. Зестрата е задължителен дар, който бащата дава на дъщеря си, за да засвидетелства своето благоразположение. В редки случаи, когато бащата няма никаква възможност да даде зестра, според писанията той трябва да даде поне плод или цвете. В Бхагавад-гӣта̄ се казва, че и Богът може да бъде удовлетворен само с плод или цвете. Когато бащата е беден и не може да събере зестра по друг начин, той може да даде плод или цвете, с които да зарадва младоженеца.

Бащата не може да е спокоен, докато не даде порасналата си дъщеря на достоен младеж. Родителите носят отговорност за децата си, докато не ги оженят. Когато изпълни това задължение, бащата се освобождава от отговорността, която лежи върху него.

Заслужава си да обърнем внимание на думата амба. Понякога в прилив на нежност бащата нарича дъщеря си „майко“ или „скъпа моя“. Чувството на раздяла възниква, защото до сватбата момичето е дъщеря на своя баща, но след сватбата то престава да бъде член на семейството. То трябва да отиде в дома на съпруга си, защото става негова собственост. Според Ману сам̇хита̄ жената винаги трябва да е под нечия опека. Докато не е омъжена, тя е собственост на баща си, след което става собственост на съпруга си и му принадлежи дотогава, докато не остарее и децата ѝ не пораснат. В старостта си, когато нейният съпруг, приемайки сання̄са, напусне дома си, тя преминава под покровителството на големите си синове. Пример за това ще видим в живота на Девахӯти. Баща ѝ я поверил на грижите на съпруга ѝ Кардама Муни, а той от своя страна, когато напуснал дома си, поверил тази отговорност на сина си Капиладева. Настоящото повествование ще разкаже за всички тези събития едно по едно.

Както в съвременната епоха хората издигат градове, образци на инженерното и архитектурното изкуство, така в отминалите времена имало селища, наречени р̣ш̣и-кула, в които живеели велики святи личности. В Индия и до днес има редица прекрасни места, които са благоприятни за развиването на духовно знание. Много р̣ш̣и и святи личности и днес живеят в уютни колиби по бреговете на Ганг и Ямуна̄, за да напредват в духовното познание. Когато минавали покрай р̣ш̣и-кулите, царят и свитата му се любували на красотата на колибите и отшелническите обители. Пашянн а̄шрама-сампадах̣ – се казва в тази строфа. Великите мъдреци не живеели в небостъргачи, но жилищата им били толкова прекрасни, че царят не можел да откъсне поглед от тях.

Жителите на царската столица имали обичай да посрещат царя, когато той се завръща от пътуване. По подобен начин е описано и завръщането на Кр̣ш̣н̣а в Два̄рака̄ след битката при Курукш̣етра. При градските порти се стекли всички граждани от всички обществени съсловия, за да го приветстват. В онези времена столиците били обградени от крепостни стени, в които можело да се влезе през няколко различни порти. В Делхи тези стари порти са се запазили и до днес. Подобни порти има и в някои други стари градове. Гражданите се събирали при тях, за да посрещнат царя. В случая жителите на Бархиш̣матӣ – столицата на Брахма̄варта, царството на Сва̄ямбхува – също надошли, празнично облечени, за да посрещнат императора с музика и знамена.

Всяко място, което е непосредствено свързано с Върховния Бог, се нарича пӣт̣ха-стха̄на. Бархиш̣матӣ, столицата на Сва̄ямбхува Ману, била почитана не заради всевъзможните си богатства, а защото на това място били паднали косми от Бог Вара̄ха. По-късно те се превърнали във вечнозелена трева и с нея мъдреците обожавали Бога, когато Той убил демона Хиран̣я̄кш̣а. С думата ягя се назовава Виш̣н̣у, Върховната Божествена Личност. В Бхагавад-гӣта̄ думата карма е обяснена като ягя̄ртха. Ягя̄ртха-карма означава „работа, извършвана с цел да бъде удовлетворен Виш̣н̣у“. Ако едно нещо се върши за сетивно наслаждение или за постигането на някакви други цели, то обвързва деятеля. Човек, който иска да се освободи от последиците на дейностите си, трябва да върши всичко за удоволствието на Виш̣н̣у, или Ягя. В Бархиш̣матӣ, столицата на Сва̄ямбхува Ману, тези обреди се извършвали от великите мъдреци и святи личности.

Ману е бащата на човечеството. От името „Ману“ произлизат английската дума ман (човек) и санскритската мануш̣я. Хората, които заемат добро положение в този свят, защото разполагат с достатъчно пари, трябва да се поучат от примера на Ману, който смятал своето царство и всичките си богатства за дар от Върховната Божествена Личност и затова постоянно отдавал предано служене. Потомците на Ману – хората, – и особено онези от тях, които са състоятелни и преуспяващи, трябва да знаят, че всичките им богатства са дар от Върховната Божествена Личност. Те трябва да се използват в служене на Бога – за извършване на жертвоприношения, с които да се спечели милостта му. Така трябва да се използват богатствата. Никой не може да стане богат и преуспяващ, да се роди в аристократично семейство, да има красива външност или да получи добро образование без милостта на Върховния Бог. Следователно хората, които притежават такива ценни дарове, трябва да изразяват благодарността си към Бога, като го обожават и посвещават на него всичко, с което Той ги е дарил. Когато членовете на семейството, на цялото общество или на човечеството изразяват своята благодарност към Бога, мястото, в което живеят, се превръща във Вайкун̣т̣ха и от него си отиват трите вида страдания в материалния свят. В съвременната епоха мисията на движението за Кр̣ш̣н̣а съзнание е да помогне на всеки човек да осъзнае върховенството на Бог Кр̣ш̣н̣а. Всичко, което притежава, човек трябва да смята за дар, получен от Бога. Затова дълг на всеки е да отдава предано служене в Кр̣ш̣н̣а съзнание. Този, който иска да бъде щастлив и честит като семеен, гражданин на обществото или представител на цялото човечество, трябва да подпомага преданото служене, за да удовлетвори Бога.

Материалният свят, материалното битие е изпълнено с три вида страдания: страданията, предизвиквани от тялото и ума, страданията, дължащи се на природни бедствия, и страданията, причинявани от други живи същества. Човешкото общество е призвано да изгради в света духовна атмосфера, като разпространява съзнанието за Кр̣ш̣н̣а. Този, който е осъзнал Кр̣ш̣н̣а, не е подвластен на страданията на материалното съществуване. Това не означава, че когато човек поеме пътя на Кр̣ш̣н̣а съзнание, материалните страдания изчезват. Те продължават да съществуват, но престават да му оказват влияние. Материалните страдания не могат да бъдат спрени, ала Кр̣ш̣н̣а съзнание е като ваксина, която защитава живото същество от въздействието им. На човека, който е в Кр̣ш̣н̣а съзнание, му е все едно дали живее в рая или ада. В следващите строфи се разказва как Сва̄ямбхува Ману създал атмосфера, в която не бил подвластен на материалните страдания.

Истинското предназначение на човека е да постигне съвършенство в Кр̣ш̣н̣а съзнание. Той може да живее със съпругата и децата си, но трябва да изгради живота си така, че той да съответства на принципите на религията, икономическото развитие, регулираното удовлетворяване на сетивата и, накрая, освобождението от материалното съществуване. Ведическите принципи са формулирани по такъв начин, че като ги следват, обусловените души, които са дошли в материалното съществуване, да могат да осъществят материалните си желания и в същото време да постигнат освобождение и да се върнат вкъщи, при Бога.

От дадената строфа става ясно, че император Сва̄ямбхува Ману се наслаждавал на семейния живот, като следвал тези принципи. Тук се казва, че рано сутрин музиканти пеели за славата на Бога в акомпанимент на музикални инструменти и императорът заедно със семейството си слушал разкази за забавленията на Върховната Личност. В някои царски семейства и храмове в Индия този обичай се следва и днес. Професионалните музиканти пеят в съпровод на шахна̄ӣ и обитателите на дома постепенно се събуждат в приятно разположение на духа. Вечер под звуците на инструмента шахна̄ӣ певците отново пеят за забавленията на Бога и семейните заспиват с мисли за славните деяния на Божествената Личност. Освен песните, вечер във всяка къща се провеждат и лекции върху Бха̄гаватам: членовете на семейството сядат заедно, правят Харе Кр̣ш̣н̣а кӣртан, четат откъси от Шрӣмад Бха̄гаватам и Бхагавад-гӣта̄ и преди да си легнат, слушат музика. Атмосферата, която се създава от сан̇кӣртана, прониква в сърцата им и докато спят, те сънуват как отново пеят в прослава на Бога. Така постепенно човек постига съвършено съзнание за Кр̣ш̣н̣а. Както научаваме от тази строфа на Шрӣмад Бха̄гаватам, това е много стара традиция. Още преди милиони години Сва̄ямбхува Ману я следвал и живеел спокоен и благополучен семеен живот в атмосфера на Кр̣ш̣н̣а съзнание.

Що се отнася до храмовете, във всеки царски дворец или богат дом непременно има и красив храм. Рано сутрин всички членове на семейството отиват там, за да присъстват на церемонията ман̇гала̄ра̄трика. Тя е първата утринна служба в храма. По време на ман̇гала̄ра̄трика свещенослужителят с кръгови движения предлага на мӯртите огън, раковина, цветя и ветрило. Богът вече се е събудил от сън и след като е приел лека закуска, се явява на среща с преданите. След тази церемония преданите се връщат вкъщи или остават в храма, за да продължат да възпяват величието на Бога. Тази ранна утринна церемония се извършва и до днес във всички индийски храмове и дворци. Вратите на обикновените храмове са отворени за всички, докато дворцовите храмове са предназначени само за членовете на царското семейство, макар че в много от тях се допускат и други хора. Храмът на царя на Джайпур се намира в двореца му, но в него са свободни да влизат всякакви хора. Който е ходил в този храм, знае, че в него винаги има поне петстотин предани. Когато церемонията ман̇гала̄ра̄трика свърши, те сядат заедно и под акомпанимента на музикални инструменти възпяват величието на Бога, наслаждавайки се по този начин на живота. За храмовото обожание в царските семейства споменава и Бхагавад-гӣта̄, като казва, че ония, които не са успели да постигнат целта на бхакти йога в рамките на един живот, в следващия си живот получават възможност да се родят в семейство на богати хора, в царско семейство или в семейство на учени бра̄хман̣и и предани. Ако човек има щастието да се роди в такова семейство, той още от рождението си се ползва с всички преимущества на атмосферата на Кр̣ш̣н̣а съзнание. Детето, растящо в такава среда, непременно ще развие у себе си съзнание за Кр̣ш̣н̣а. В този си живот то отново получава възможност да постигне съвършенството, което не е успяло да постигне в миналия си живот, и ако се възползва от тази възможност, със сигурност ще успее.

Материалните наслади на царския живот обикновено теглят човека надолу, към най-низшето равнище на съществуване. С други думи, заради неограничените възможности за сетивно наслаждение човек деградира до равнището на животно. Но Сва̄ямбхува Ману бил считан за свят мъдрец, защото в неговото царство и в дома му царяла атмосфера на Кр̣ш̣н̣а съзнание. В подобна ситуация са и всички обусловени души. Те са дошли в материалния свят заради сетивното наслаждение, но ако успеят да създадат около себе си атмосфера на Кр̣ш̣н̣а съзнание, както е описано тук и както препоръчват свещените писания – чрез обожание на мӯртите в храма или у дома, – тогава въпреки материалното си наслаждение те със сигурност ще постигнат чисто съзнание за Кр̣ш̣н̣а. Съвременните хора са прекалено привързани към материалистичния начин на живот, т.е. към сетивното наслаждение. Затова движението за Кр̣ш̣н̣а съзнание им предоставя възможност да осъществят мисията на човешкия живот, без да се отказват от материалното наслаждение. Кр̣ш̣н̣а съзнание не изисква от тях да потискат склонността си към материално наслаждение, а просто регулира навиците им в сферата на сетивното удоволствие. Даже ако да продължава да се наслаждава на материалните блага, човек може да постигне освобождение още в този си живот, като практикува Кр̣ш̣н̣а съзнание, т.е. като следва простия метод на повтарянето на святите имена на Бога: Харе Кр̣ш̣н̣а, Харе Кр̣ш̣н̣а, Кр̣ш̣н̣а Кр̣ш̣н̣а, Харе Харе / Харе Ра̄ма, Харе Ра̄ма, Ра̄ма Ра̄ма, Харе Харе.

Храната, който току-що е сготвена, е много вкусна, но когато престои няколко часа, загубва свежестта и вкуса си. По същия начин и материалните наслаждения доставят удоволствие на човека, докато е млад, но когато стигне преклонна възраст, всичко му се струва безвкусно, безсмислено и болезнено. За Сва̄ямбхува Ману обаче животът не загубил своя вкус. Царят стареел, но животът му бил все така свеж, както и в миналото, защото протичал в Кр̣ш̣н̣а съзнание. За човека в Кр̣ш̣н̣а съзнание животът никога не става скучен и безинтересен. Казано е, че с всеки свой изгрев и залез слънцето съкращава живота на всички живи създания. Но изгревът и залезът на слънцето не могат да съкратят живота на този, който е зает с дейности в Кр̣ш̣н̣а съзнание. Животът на Сва̄ямбхува Ману не му омръзнал, защото той постоянно възпявал славата на Бог Виш̣н̣у и размишлявал за него. Царят бил най-великият йогӣ, защото никога не си губел времето. Това е подчертано в дадената строфа: виш̣н̣ох̣ курвато бруватах̣ катха̄х̣. Когато говорел, той говорел само за Кр̣ш̣н̣а и Виш̣н̣у, Божествената Личност; когато слушал нещо, то било свързано с Кр̣ш̣н̣а; когато размишлявал, той размишлявал за Кр̣ш̣н̣а и неговите деяния.

Тук се казва, че животът на Ману бил много дълъг – седемдесет и една юги. Една юга продължава 4 320 000 години и всеки Ману живее седемдесет и една такива юги, което значи, че в един ден на Брахма̄ има четиринайсет Манувци. През целия си живот, т.е. в продължение на 4 320 000 x 71 години, Ману действал в Кр̣ш̣н̣а съзнание, като възпявал Бога, слушал и разказвал за него и размишлявал за него. Затова животът му не бил изживян напразно и никога не загубил своята привлекателност.

Трите състояния, споменати в тази строфа, са за хората, които са подвластни на трите гун̣и на материалната природа. Понякога те се описват като будно състояние, състояние на сън и състояние на безсъзнание. В Бхагавад-гӣта̄ под три състояния, или цели, се имат предвид местоназначенията, до които стигат хората, подвластни на гун̣ата на доброто, на страстта и на невежеството. Там се казва, че хората в гун̣ата на доброто се издигат до висшите планети, където условията на живот са много по-добри от земните; хората в гун̣ата на страстта остават на Земята или на райските планети в материалния свят; а хората в гун̣ата на невежеството деградират до животински форми на съществуване и се раждат на планетите, обитавани от същества, които са по-низши от човешките. Но личността, която притежава Кр̣ш̣н̣а съзнание, се издига над трите гун̣и на материалната природа. В Бхагавад-гӣта̄ се казва, че всеки, който извършва предано служене за Бога, се издига над трите състояния на материалната природа и постига равнището брахма-бхӯта, т.е. постига своята духовна природа. Въпреки че Сва̄ямбхува Ману, господарят на материалния свят, като че ли бил погълнат от материалното щастие, той не се намирал нито в гун̣ата на доброто, нито в гун̣ите на страстта и невежеството, а винаги оставал на трансцендентално равнище.

Следователно човекът, който напълно се е отдал на преданото служене, вече е постигнал освобождение. Билваман̇гала Т̣ха̄кура, велик предан на Бога, е казал: „Когато имам непоколебима преданост към лотосовите нозе на Кр̣ш̣н̣а, освобождението постоянно ще ми служи, а цялото съвършенство на материалните наслаждения, религията и икономическото развитие ще чака моите заповеди“. Хората се стремят към дхарма, артха, ка̄ма и мокш̣а. Обикновено те извършват религиозни дейности, за да постигнат някакви материални цели и се занимават с материални дейности, за да удовлетворят сетивата си. Когато напълно се разочароват от материалното сетивно наслаждение, те започват да се стремят към освобождение и към сливане с Абсолютната Истина. Тези четири принципа лежат в основата на трансценденталния път, предназначен за не особено интелигентните. Истински интелигентните хора извършват дейности в Кр̣ш̣н̣а съзнание, без да се интересуват от тези четири принципа. Те веднага достигат трансценденталното равнище, а то е над освобождението. За предания дори освобождението не е кой знае какво постижение, да не говорим за резултатите от ритуалните религиозни дейности, икономическото развитие или материалното сетивно наслаждение. Преданите не се интересуват ни най-малко от тези неща, защото постоянно се намират на трансценденталното равнище брахма-бхӯта – равнището на себепознанието.

В материалния свят всяко живо същество постоянно е подложено на някакъв вид страдания, причинявани от тялото, ума или природните сили. Зимният студ и летният зной са постоянен източник на страдания за живите същества в материалния свят, но този, който е намерил подслон в лотосовите нозе на Бога, посвещавайки се на Кр̣ш̣н̣а съзнание, е на трансцендентално равнище. Той не е смущаван от страданията, причинявани от тялото, ума, зимния студ или летния зной, тъй като е недосегаем за всички нещастия.