Сва̄ямбхува Ману съветва Дхрува Маха̄ра̄джа да прекрати битката

Дхрува Маха̄ра̄джа имал една особена стрела, която била направена от самия Бог На̄ра̄ян̣а. Сега той я взел и я нагласил в лъка си, за да унищожи илюзията, създадена от якш̣ите. В Бхагавад-гӣта̄ (7.14) се казва: ма̄м ева йе прападянте ма̄я̄м ета̄м̇ таранти те. Никой не може да преодолее въздействието на илюзорната енергия без благословията на На̄ра̄ян̣а, Върховната Божествена Личност. Шрӣ Чайтаня Маха̄прабху също ни е дал оръжие и то е особено действено в съвременната епоха. В Бха̄гаватам се казва: са̄н̇гопа̄н̇га̄стра – в днешната епоха на̄ра̄ян̣а̄стра, т.е. оръжието, което унищожава ма̄я̄, е повтарянето на мантрата Харе Кр̣ш̣н̣а по примера на спътниците на Бог Чайтаня – Адвайта Прабху, Нитя̄нанда, Гада̄дхара и Шрӣва̄са.

Кр̣ш̣н̣а е като слънцето, а ма̄я̄, илюзорната му енергия, е като мрака. Както мракът означава отсъствие на светлина, така ма̄я̄ значи отсъствие на Кр̣ш̣н̣а съзнание. До каквато степен човек не е в Кр̣ш̣н̣а съзнание, до такава степен той се намира под въздействието на ма̄я̄. Когато в сърцето му започне да се пробужда съзнанието за Кр̣ш̣н̣а, всички илюзорни страдания и удоволствия, съпътстващи материалното битие, за него престават да съществуват. Ма̄я̄м ета̄м̇ таранти те – ако постоянно повтаряме маха̄-мантрата, ще бъдем недостижими за влиянието на илюзорната енергия ма̄я̄.

Голямо щастие за неотдадените е да намерят смъртта си от ръката на Бога или на негов предан. Дхрува Маха̄ра̄джа избивал всички якш̣и в поголовна сеч, но след смъртта си те се издигали до планетната система, достигана само от онези брахмача̄рӣ, които нито веднъж през живота си не са изхвърляли семе. Гя̄нӣте имперсоналисти и демоните, убити от Бога, след смъртта си отиват на Брахмалока, известна и под името Сатялока. До същата планета се издигат и тези, които умират, покосени от предан на Бога. Да се достигне Сатялока, за която се говори тук, не е никак лесно, защото тя се намира много по-високо от Слънцето. Следователно убийството невинаги е престъпление. Ако е извършено от Бога или от негов предан или пък по време на велико жертвоприношение, то носи огромно благо. Така нареченото ненасилие няма никаква стойност в сравнение с насилието, упражнено от Върховната Божествена Личност или от преданите. Дори смъртното наказание, отсъдено от царя или правителството, е в полза на убиеца, защото по този начин той се освобождава от последиците на греховете си.

Особено важно в тази строфа е словосъчетанието ӯрдхва-ретасах̣, назоваващо брахмача̄рӣте, които никога не са изхвърляли семе. Половото въздържание има такава сила, че дори човек да не се е подлагал на отречения и лишения и да не е следвал ведическите пречистващи ритуали и обреди, ако е безупречен брахмача̄рӣ и не води никакъв полов живот, след смъртта си той отива на Сатялока. Принципно погледнато, сексът е основната причина за всички страдания в материалния свят, затова ведическата цивилизация налага много ограничения върху половите отношения. От всички социални групи, съставляващи обществената структура, само на гр̣хастхите е разрешено да водят полов живот, и то подчинен на строги принципи и ограничения. Всички останали членове на обществото напълно се въздържат от полов живот. Съвременните хора не разбират огромното значение на половото въздържание. Така те стават пленници на различни материалистични качества и животът им, изпълнен с борба за съществуване, им носи само страдания. С думите ӯрдхва-ретасах̣ се обозначават най-вече сання̄сӣте имперсоналисти, които съблюдават строгите принципи на аскетизма. Но в Бхагавад-гӣта̄ (8.16) Богът казва, че дори живото същество, което е достигнало Брахмалока, отново се връща на Земята (а̄брахма-бхувана̄л лока̄х̣ пунар а̄вартино 'рджуна). Следователно истинско мукти, истинско освобождение, може да бъде постигнато само по пътя на преданото служене, защото този, който отдава предано служене, се извисява отвъд Брахмалока и влиза в духовния свят, откъдето никога повече не се връща в материалния свят. Сання̄сӣте ма̄я̄ва̄дӣ много се гордеят, че постигат освобождение, но истинското освобождение е възможно само когато човек общува с Върховния Бог чрез предано служене. Харим̇ вина̄ на ср̣тим̇ таранти – без милостта на Кр̣ш̣н̣а никой не може да постигне освобождение.

Дхрува Маха̄ра̄джа нападнал Алака̄пурӣ, града на якш̣ите, защото един от тях убил брат му, Уттама. Само един от жителите на града бил виновен за смъртта на брат му, не всичките. В отговор обаче Дхрува обявил война на всички якш̣и, а това било твърде сурово наказание. В наши дни подобно нещо се случва много често – заради грешката на един-единствен човек цялата страна става обект на нападение. Ману, бащата и законодателят на целия човешки род, не одобрил безогледната атака, предприета от неговия внук Дхрува, и затова отишъл да го възпре от поголовното изтребление на невинни якш̣и.

В тази строфа дума атирош̣ен̣а значи „с необуздан гняв“. Когато в гнева си Дхрува Маха̄ра̄джа преминал границите на разумното, неговият дядо, Сва̄ямбхува Ману, веднага дошъл, за да го предпази от извършването на още по-тежки грехове. От всичко казано дотук разбираме, че убийството не е грях, ако е извършено по необходимост и ако не причинява гибелта на невинни живи същества. В останалите случаи обаче то води право към ада. Дхрува Маха̄ра̄джа бил спасен от извършването на такъв тежък грях благодарение на това че бил велик предан.

Кш̣атриите имат правото да убиват само в защита на реда и законността в страната. Те не могат да извършват неоправдано насилие, да не говорим за неоправдано убийство. Пътят на насилието води живото същество право към ада, но ако не се използва насилие, не могат да бъдат поддържани редът и законността в страната. Ману забранил на Дхрува Маха̄ра̄джа да избива якш̣ите масово, защото само един от тях заслужавал наказание за убийството на Уттама, останалите били невинни. Съвременната история е пълна с примери за масово унищожение на невинни, мирни жители. Според законите на Ману подобни войни са най-тежкият грях. Съвременните цивилизовани държави поддържат многобройни кланици, в които се избиват невинни животни. Ето защо кланиците, които хората си устройват взаимно под формата на кървави войни, не могат да бъдат разглеждани по никакъв друг начин, освен като възмездие за извършеното от самите тях, от хората, насилие. Такива са неумолимите закони на природата.

Особено внимание заслужават думите са̄дхӯна̄м̇ хр̣ш̣ӣкеша̄нувартина̄м. Са̄дху значи „свят човек“. Ала кой може да бъде наречен свят? Този, който е посветил целия си живот на предано служене за Върховната Божествена Личност, Хр̣ш̣ӣкеша. В На̄рада пан̃чара̄тра е казано: хр̣ш̣ӣкен̣а хр̣ш̣ӣкеша-севанам̇ бхактир учяте – когато всички сетива са впрегнати в служене на Върховната Божествена Личност, това се нарича бхакти, или предано служене. Защо му е на този, който служи на Бога с цялото си същество, да търси сетивни наслади? Ману напомнил на Дхрува Маха̄ра̄джа, че чистият слуга на Бога не бива подобно на животно да върши действия, продиктувани единствено от телесни концепции. Животното гледа на телата на останалите животни като на своя храна и изцяло във властта на тази телесна концепция, напада другото животно. Но хората, и особено преданите на Бога, нямат право да постъпват по такъв начин. Един са̄дху, един предан светец, не може да убива животни без нужда.

В материалното тяло не може да има живот, ако в него не се подслонят душата и Свръхдушата. Душата е зависима от Свръхдушата, която присъства дори в атомите. И понеже и материята, и духът са изцяло подчинени на Върховния Бог, в тази строфа Богът е наречен бхӯта̄ва̄са. Дхрува Маха̄ра̄джа бил кш̣атрия и можел да възрази на дядо си Ману, който го призовавал да спре да се сражава. Дълг на всеки кш̣атрия е да се бие с враговете си, но Дхрува разбирал също, че Върховният Бог присъства в тялото на всяко живо същество и затова всяко създание може да бъде смятано за негов храм. Той разбирал, че по същата причина е забранено да се убиват живи същества, без за това да има сериозни основания.

Дхрува Маха̄ра̄джа бил чист предан и всичките му мисли постоянно били насочени към Бога. От своя страна и Богът неизменно помни чистите си предани, които са устремили всичките си мисли към него. Както за чистия предан не съществува друг освен Бога, така и за самия Бог не съществува някой, който да заслужава повече любов от чистия му предан. Сва̄ямбхува Ману искал да припомни на Дхрува Маха̄ра̄джа този факт и казал: „Ти не само си чист предан, но си почитан от всички чисти предани на Бога. Всяко твое действие трябва да е достоен пример, от който целият свят да се учи. Затова съм изненадан, че си позволяваш да избиваш най-безогледно толкова много невинни якш̣и“.

Предан, който е постигнал втората степен в духовното развитие, е длъжен да действа така, както предписва тази строфа. В развитието си всеки предан минава през три етапа. Отначало вниманието му е насочено единствено към храмовите божества и той обожава Бога с искрена преданост, в съответствие с правилата и предписанията. Когато постигне втората степен в духовното развитие, той осъзнава взаимоотношенията си с Бога, с другите предани, с невинните, макар и невежи хора, и със злонамерените. Понякога злонамерените хора съзнателно му причиняват трудности и страдания, затова тук се казва, че преданият трябва да притежава огромно търпение. Освен това той трябва да проявява състрадание към невинните хора, които тънат в невежество. Задачата на проповедника е да дарява с милост невинните, за да могат те да поемат по пътя на преданото служене. По природа всеки е вечен слуга на Върховния Бог, затова преданият има за задача да пробуди Кр̣ш̣н̣а съзнанието, което спи в душите на хората. В това намира израз неговото милосърдие. А с преданите, които се намират на неговото равнище на духовно развитие, той трябва да поддържа дружески отношения. Преданият трябва да гледа на всяко живо същество като на частица от Върховния Бог. Живите същества може да се въплътени в различни форми, но както ни учи Бхагавад-гӣта̄, този, който има истинско знание, не обръща внимание на външните различия. Върховният Бог високо цени такова отношение към живите същества. Затова тук се казва, че святият човек винаги е търпелив, милостив и спокоен, приятел е на всекиго и никому не причинява зло. Това са само някои от прекрасните качества на преданите.

В предишната строфа бе обяснено, че човек трябва да се отнася към всички живи същества с търпение, милосърдие и дружелюбие и да не прокарва разлики между тях. Когато се държи по такъв начин, той удовлетворява Върховния Бог и затова веднага се освобождава от всички материални обусловености. Богът потвърждава това в Бхагавад-гӣта̄: „Този, който ми служи искрено и всеотдайно, веднага се издига до трансцендентално равнище и се наслаждава на безкрайно духовно блаженство“. В материалния свят всички живи същества търсят щастие, но въпреки отчаяните си опити да бъдат щастливи те непрекъснато страдат. Печален факт е, че хората не знаят как да постигнат щастие и блаженство. Атеистите не вярват в Бога и естествено не могат да го удовлетворят. А тук ясно е казано, че когато удовлетвори Върховната Божествена Личност, човек мигновено постига духовно равнище и животът му се изпълва с вечно блаженство. По такъв начин неговото битие става нематериално, което значи, че той вече не се намира под влиянието на материалната природа.

Думата сампрасанна, която е употребена в тази строфа, значи „доволен“. Човек трябва да действа така, че да удовлетворява Бога, а не себе си. Разбира се, когато Богът е доволен, преданият също изпитва задоволство. Това е тайнството на бхакти йога. Хората, които не следват процеса на бхакти йога, мислят единствено за собственото си удоволствие. Никой не се стреми да удовлетвори Бога. Кармӣте са погълнати от усилия да задоволят грубите си сетива; онези, които притежават по-висше знание, са заети със същото, но на по-фино равнище. Ако кармӣте търсят удоволствие в сетивните усещания, гя̄нӣте се опитват да го намерят в процеса на интелектуалните дейности и на умозрителното философстване, защото това ги кара да се чувстват като богове. А тези, които се занимават с мистична йога, се надяват да постигнат блаженство, като овладеят различните видове мистични съвършенства. И единствено преданите се опитват да удовлетворят Върховната Божествена Личност. Процесът на себепознание, който следват преданите, коренно се различава от процеса на кармӣте, на гя̄нӣте и на йогӣте. Те се опитват да удовлетворят самите себе си, докато преданите се стремят да удовлетворят Бога. Като използва всичките си сетива в любовно служене на Бога, преданият веднага се издига до трансцендентално равнище и животът му се изпълва с безкрайно духовно

Като видял, че Дхрува Маха̄ра̄джа разбира ваиш̣н̣авската философия, но въпреки това още страда заради смъртта на брат си, Сва̄ямбхува Ману решил да му обясни, че материалното тяло е създадено от петте материални елемента. Във връзка с това в Бхагавад-гӣта̄ се казва, че всичко се създава, поддържа и унищожава от гун̣ите на материалната природа – пракр̣тех̣ крияма̄н̣а̄ни. Разбира се, зад тези процеси стои върховното ръководство на Божествената Личност. В девета глава на Бхагавад-гӣта̄ Кр̣ш̣н̣а казва: мая̄дхякш̣ен̣а – „Материалната природа действа под моя надзор“. Сва̄ямбхува Ману искал да внуши на Дхрува Маха̄ра̄джа, че за смъртта на брат му са виновни не якш̣ите; тя е по-скоро следствие от действието на материалната природа. Върховната Божествена Личност притежава безкрайно разнообразие от енергии, които постоянно действат както на грубо, така и на фино равнище.

Именно могъщите енергии на Върховния Бог създават вселената в цялото ѝ разнообразие, въпреки че в основата си тя е просто съвкупност от пет елемента: земя, вода, огън, въздух и етер. Не правят изключение и телата на различните живи същества – човеци и полубогове, животни и птици. Всички те са изградени от същите пет елемента и притежават способността да се размножават по полов начин. Така се осъществяват сътворението, поддържането и унищожението на вселената. Ето защо трансформациите, които материалната природа търпи в хода на този процес, не бива да ни смущават. С други думи, Сва̄ямбхува Ману съветвал Дхрува Маха̄ра̄джа, че няма смисъл да скърби толкова много за смъртта на брат си, защото връзката ни с материалното тяло е повърхностна и несъществена. Истинският аз, душата, не може да изчезне или да бъде убит.

Най-напред с петте съставни елемента на материалната природа се осъществява сътворението. После това, което е създадено, се поддържа чрез взаимодействието на гун̣ите на материалната природа. Веднага щом се роди дете, родителите му започват да се грижат за него. Родителският инстинкт е присъщ не само на хората, но и на животните. Дори тигрите се грижат за малките си, въпреки че се хранят с животинска плът. Взаимодействието на гун̣ите на материалната природа е непосредствената причина за сътворението, поддържането и унищожението. Но в същото време трябва да знаем, че всичко се извършва под наблюдението на Върховната Божествена Личност. Нищо не е независимо от волята на Бога. Сътворението е дейност в раджо-гун̣а, в проявлението на страстта, поддържането се осъществява в саттва-гун̣а, в проявлението на доброто, а унищожението – в тамо-гун̣а, в проявлението на невежеството. Можем да отбележим, че хората, които се намират в гун̣ата на доброто, живеят по-дълго от тези, които действат в тамо-гун̣а или в раджо-гун̣а. С други думи, човек, който се е издигнал до проявлението на доброто, постига висшите планетни системи, където продължителността на живота е много голяма. Ӯрдхвам̇ гаччханти саттва-стха̄х̣ – великите р̣ш̣и (мъдреци) и сання̄сӣ, чийто живот протича в саттва-гун̣а, в проявлението на материалното добро, се издигат до висшите планетни системи. А онези, които са успели да се извисят дори над гун̣ата на материалното добро, се намират в чистото добро. Те постигат вечен живот в духовния свят.

В тази строфа е обяснено как външната енергия на Върховната Божествена Личност действа в материалния свят. Всичко, което става около нас, е резултат от действието на енергията на Бога. Философите атеисти, които не искат да признаят Върховната Божествена Личност за изначалната причина на мирозданието, се опитват да обяснят всички природни явления и процеси единствено чрез взаимодействието на материалните елементи. Например ако смесим сода с киселина, ще протече химична реакция, при която се отделят мехурчета газ. Нито една химична реакция обаче не е в състояние да породи живот. Всеки един от съществуващите осем милиона и четиристотин хиляди биологични вида се характеризира със специфични желания и поведение. Действието на тези материални сили не може да се обясни само като резултат от химични процеси. Във връзка с това е уместно да дадем пример с грънчаря и грънчарското колело. Грънчарското колело се върти, в резултат на което се появяват най-различни глинени съдове. Те имат множество причини, но изначалната причина, т.е. техният създател, е грънчарят, който върти колелото. Колелото се върти под негово наблюдение. Същата идея е изложена в Бхагавад-гӣта̄ – в основата на всичко, което се извършва в материалния свят, стои Кр̣ш̣н̣а, Върховната Божествена Личност. Кр̣ш̣н̣а казва, че всичко зависи от неговата енергия, но Той самият стои встрани от материалния свят. Глиненият съд е създаден от действието на материалната енергия, направлявана от грънчаря, но за тази цел не се налага грънчарят да е вътре в съда. По същия начин, Богът създава цялото материално творение, но самият Той е отвъд. Както утвърждават Ведите, Той просто поглежда творението и това е достатъчно, за да се активизира цялата материя.

В Бхагавад-гӣта̄ се казва, че Богът опложда материалната енергия, като поставя в нея неотделимите си частици, джӣвите, в резултат на което възникват различните форми на живот и различните дейности. Живите същества се сдобиват с различни тела заради различните си желания и кармични дейности. Теорията на Дарвин не взема предвид духовната природа на живото същество и затова обяснението за еволюцията, което тя дава, е несъвършено. Всевъзможните процеси, протичащи във вселената, са предизвикани от взаимодействието на трите материални гун̣и, но първоначалният творец, изначалната причина за всичко, е Върховната Божествена Личност, която тук е наречена нимитта-ма̄трам, скрита, подбуждаща причина. Богът просто привежда в движение енергията си, както грънчарят завърта своето колело. Философите ма̄я̄ва̄дӣ твърдят, че Върховният Брахман се е трансформирал в многобройните материални тела, но тази теория е несъстоятелна. Богът винаги остава трансцендентален, отвъд взаимодействията на материалните гун̣и, въпреки че е причината на всички причини. Брахма̄ потвърждава това в Брахма сам̇хита̄ (5.1):

Изначалната причина на всички безбройни причини и следствия е Шрӣ Кр̣ш̣н̣а.

Думата дурвибха̄вя̄ значи „недостъпна за нищожния ни интелект“, а вибхакта-вӣрях̣ значи „разделена на множество самостойни енергии“. Тези думи много точно обясняват как съзидателните енергии на Бога се проявяват в материалния свят. Следният пример ще ни помогне да разберем по-добре милостта, която Богът проявява. Правителството винаги се грижи за своите граждани, но понякога, за да защити обществения ред и сигурността, прибягва до насилие и наказва тези, които не желаят да спазват законите. По същия начин, Върховният Бог Кр̣ш̣н̣а винаги е милостив и е изпълнен с трансцендентални качества, но някои индивидуални души са забравили отношенията си с него и се опитват да господстват над материалната природа. В резултат на това те се оплитат в многобройни взаимодействия и зависимости. Но не е правилно да се твърди, че само защото енергията идва от Бога, самият Бог е деятелят. В предишната строфа бе употребена думата нимитта-ма̄трам, която означава, че Върховният Бог не се меси в процесите, протичащи в материалния свят, и в техните следствия. Но тогава как се осъществяват те? Отговорът се съдържа в определението „непостижима“. Нашият несъвършен мозък не е в състояние да обхване всички явления и процеси в мирозданието. Докато не приемем съществуването на непостижимите енергии и могъществото на Бога, не можем да напредваме духовно. Материалните сили, които действат в природата, безспорно водят началото си от Върховната Божествена Личност, но Богът остава встрани от тях и не е подчинен на влиянието им. Енергиите, породени от взаимодействието на материалните елементи, създават многообразните форми на живот заедно със заслуженото от тях щастие и страдание.

Виш̣н̣у Пура̄н̣а ни дава нагледен пример, който обяснява как действа Богът: огънят гори на едно място, но топлината и светлината, излъчвани от него, могат да извършват полезна работа на много други места. Още един пример: електроцентралата произвежда енергия, която задвижва съоръжения и машини, намиращи се много далече от нея. Продуктът не може да бъде тъждествен с източника на енергията, но източникът, тъй като е първичен по отношение на продукта, е еднакъв с него и същевременно е различен от него. Ето защо философията на Бог Чайтаня, наречена ачинтя-бхеда̄бхеда-таттва, ни дава съвършено философско познание на действителността. В материалния свят Богът се проявява в три форми – Брахма̄, Виш̣н̣у и Шива, – чрез които ръководи действията на трите гун̣и на материалната природа. Чрез инкарнацията си Брахма̄ Той твори, в образа си на Виш̣н̣у поддържа творението, а с помощта на Шива унищожава материалния свят. Но Гарбходака-ша̄йӣ Виш̣н̣у, който е изначалният източник на Брахма̄, Виш̣н̣у и Шива, никога не е обвързан с процесите на сътворението, поддържането и унищожението в материалната природа.

Тази строфа описва върховната власт и необозримото могъщество на Върховната Божествена Личност. Богът е вечен и безграничен. Това означава, че Той няма нито начало, ни край. Но същевременно, в облика си на времето, Той е смъртта. В Бхагавад-гӣта̄ Кр̣ш̣н̣а казва: „Аз съм смъртта и в края на живота отнемам всичко“. Вечното време също няма начало, ала създава всички същества. Философският камък например може да създаде неограничен брой скъпоценни камъни, без да губи продуктивността си. По същия начин, материалният космос многократно бива създаван, съществува известно време и после отново търпи унищожение, но изначалният творец, Върховният Бог, остава недокоснат от всичко това и могъществото му не намалява. Втората фаза на сътворението се осъществява от Брахма̄, но самият Брахма̄ е създаден от Върховния Бог. Шива унищожава цялото творение, но накрая намира смъртта си от ръката на Бог Виш̣н̣у, който единствен остава да съществува след унищожението на вселената. Ведическите химни утвърждават, че преди сътворението е съществувал само Виш̣н̣у и че единствено Той продължава да съществува след края на космическото проявление.

Следният пример може да ни даде по-пълна представа за необозримото могъщество на Върховния Бог. Той създава такива личности от съвременната история, като Наполеон Бонапарт и Хитлер, които в кървави войни отнемат огромен брой човешки животи. Ала накрая и Бонапарт, и Хитлер намират смъртта си. Хората и до ден-днешен четат за Хитлер и Наполеон и за многобройните жертви, загинали във войните, които те са започнали. Година след година се публикуват изследвания и книги за организираното от Хитлер унищожение на хиляди евреи в концлагерите. Но никой не пише и не изследва кой е унищожил самия Хитлер и кой е създал такъв чудовищен палач като него. Преданите не проявяват особен интерес към историята на тленния свят. Техните мисли са насочени изцяло към този, който е изначалният творец, вседържител и унищожител. Такава е целта на движението за Кр̣ш̣н̣а съзнание.

Въпреки че Богът, Върховната Личност, е изначалната причина на всички причини, Той не носи отговорност за материалното страдание или щастие на живите същества. Той е чужд на влечения и неприязън. Глупците обвиняват Върховния Бог в пристрастие и твърдят, че Той е причината едни да се наслаждават в материалния свят, а други да страдат. Но дадената строфа подчертава, че Богът няма никакво отношение към тези неща. От друга страна, живите същества не са независими. Щом откажат да се подчиняват на върховния повелител, те веднага попадат в материалния свят, където са свободни да търсят щастието си така, както искат. В материалния свят, сътворен за такива заблудени души, те сами създават своята карма в стремежа си да се наслаждават на резултатите от дейностите си. Носени от потока на времето, те сами стават причина за своето щастие или нещастие. Всички живи същества се раждат, живеят известно време и накрая умират. По отношение на тези три явления Богът не проявява пристрастие към никого – всеки страда и се наслаждава в съответствие със своята карма. Положението, което живото същество има, щастието и болките му са резултат от собствената му карма. Във връзка с това много уместно е употребена думата анӣша̄х̣ – „зависими от своята собствена карма“. Правителството дава възможност на всекиго да живее под неговите грижи и управление, но отделният човек сам създава конкретните ситуации в своя живот, които впоследствие определят начина му на съществуване – като свободен гражданин или като затворник. В тази строфа е даден пример с прашинките, които вятърът вдига във въздуха. После проблясват мълнии и върху земята се изливат поройни дъждове. Така започва дъждовният сезон, който предизвиква в гората пъстро многообразие. Богът е много добър и предоставя на всички същества равни възможности. Но човек страда или се наслаждава в материалния свят заради дейностите, които сам върши, т.е. заради своята карма.

И Брахма̄, и дребният комар са живи същества, обитаващи материалния свят. И двамата са малки духовни искрици, частици от Върховния Бог. В съответствие с кармата им Богът е дал на единия кратък, а на другия – необикновено дълъг живот. Но в Брахма сам̇хита̄ откриваме следните думи: карма̄н̣и нирдахати – Богът намалява или напълно унищожава кармичните реакции на преданите. Същото е казано и в Бхагавад-гӣта̄: ягя̄ртха̄т карман̣о 'нятра – всяка дейност трябва да има за цел да удовлетвори Върховния Бог, в противен случай вършителят ѝ ще бъде обвързан от нейните резултати. Подчинено на вечното време и на законите на кармата, живото същество се скита из вселената, като понякога се въплъщава в тяло на комар, а друг път става Брахма̄. Разумният човек не открива голям смисъл в подобен начин на съществуване. Бхагавад-гӣта̄ (9.25) предупреждава живите същества: я̄нти дева-врата̄ дева̄н – тези, които се кланят на полубоговете, отиват на техните планети; тези, които се кланят на прадедите, на Питите, заминават при тях; хората, които са погълнати от материални дейности, остават в същата материална среда. Но преданите, които отдават предано служене, достигат обителта на Върховната Божествена Личност, където няма ни раждане, нито смърт, нито материални форми на съществуване, подчинени на закона на кармата. Затова най-добрата възможност за всяко живо същество е да следва процеса на преданото служене и да се върне вкъщи, при Бога. Шрӣла Бхактивинода Т̣ха̄кура съветва: „Приятелю мой, вълните на времето те люшкат и те отнасят в океана на материалния свят. Опитай да разбереш, че си вечен слуга на Бога – тогава ще дойде краят на твоите страдания и ти ще бъдеш вечно щастлив“.

На този свят има какви ли не философи – мӣма̄м̇саки, атеисти, космолози, сексуалисти и още цял ред интелектуални празнодумци. Но истината е, че единствено собствените ни материални дейности ни приковават в материалния свят, като ни заставят да приемаме различни форми на съществуване. Ведите обясняват, че причина за разнообразието сред формите на живот е желанието на живото същество. Живото същество не е камък. То е изпълнено с безброй желания, ка̄ма. Във Ведите се казва: ка̄мо 'карш̣ӣт. По природа живите същества са частици от Бога, както искрите са частици от огъня, но заради желанието си да властват над материалната природа те са попаднали в материалния свят. Това е факт. Всяко живо създание с всички сили се опитва да господства над материалните ресурси.

Ка̄ма, желанието, не може да бъде унищожено. Някои философи твърдят, че ако се избави от желанията си, човек отново става свободен. Но желанията са неунищожими, защото са отличителна характеристика на живото същество. Само камъните не изпитват желания. Затова Шрӣла Нароттама да̄са Т̣ха̄кура ни съветва да трансформираме желанията си, като ги насочим към служенето за Върховната Божествена Личност. Тогава те ще се пречистят. А когато желанията на живото същество се пречистят, то се освобождава от материалните замърсявания. И така, всички теории, с които философите се опитват да обяснят многообразието сред формите на живот и съпровождащите го удоволствия и страдания, са несъвършени. Истината е съвсем проста: ние сме вечни слуги на Бога, но когато забравим отношенията си с него, попадаме в материалния свят и там извършваме най-различни дейности, чиито плодове ни доставят удоволствие или ни причиняват страдание. В материалния свят са ни отвели желанията ни, но същите тези желания са способни и да ни измъкнат от него, стига да бъдат пречистени и използвани в предано служене на Бога. Само така можем да спрем да се скитаме из вселената, сменяйки най-различни форми и условия на живот.

Човек може да попита: Има толкова много философи, излагащи най-различни теории. Кой от всички е прав? Отговорът е прост: Абсолютната Трансцендентална Истина не може да бъде постигната нито по експериментален път, нито чрез умозрителни разсъждения. „Доктор Жаба“ е много подходящо име за философа, който се опитва да узнае Абсолютната Истина чрез собствените си теории и умозаключения. Има една приказка за жабата, която живеела в еднометров кладенец и веднъж, като чула за океана, се опитала да си представи размерите му, но се опирала единствено на онова, което знаела за собствения си кладенец. Разбира се, тази задача се оказала непосилна за нея. Никой, и най-великият академик, професор или признат учен, не е в състояние да разбере Абсолютната Истина чрез несъвършените си сетива и ограничените си интелектуални възможности. Човек може да узнае Абсолютната Истина, причината на всички причини, само ако тя самата му се открие, а не по индуктивен път. Нощем, когато потъне зад хоризонта, и денем, когато е покрито от облаци, слънцето става невидимо и никакви физически и интелектуални усилия, никакви уреди и научни методи не са в състояние отново да го направят зримо за нас, въпреки че то продължава да стои там, на небето. Никой досега не е изобретил прожектор, който да е толкова мощен, че да освети нощното небе и отново да видим слънцето. Подобен прожектор не съществува и човекът не е в състояние да го създаде.

Използваната тук дума авякта, „непроявена“, посочва, че т. нар. „научни методи на познание“ не могат да ни приближат до Абсолютната Истина. Трансцендентът не може да бъде познат по експериментален път. Абсолютната Истина е като слънцето – покрито от нощния мрак, сутрин то изгрява само, без ничия помощ и без чужда намеса, и с изгрева му всеки може да види както самото него, така света около себе и самия себе си. Духовното себепознание се нарича а̄тма-таттва. Докато човек не стигне до а̄тма-таттва, той си остава в невежеството, в което се е родил на този свят. Никой не може да разгадае намеренията на Върховната Божествена Личност. Както утвърждава ведическата литература, Богът притежава многообразни енергии (пара̄ся шактир вивидхаива шрӯяте), сред които и енергията на вечното време. Той притежава не само материалната енергия, която възприемаме със сетивата си и чието действие изпитваме върху себе си, но и множество скрити енергии, които Той може да активизира, когато сметне за необходимо. Учените-материалисти могат да изследват само част от многообразните енергии на Бога, и то в твърде ограничена степен. Те могат да анализират един определен вид енергия, опитвайки се да я проумеят с ограничените си познания, но докато си служат с методите на материалната наука, няма да са в състояние да познаят Абсолютната Истина в нейната цялост. Нито един учен не е способен да предвиди какво точно ще се случи в бъдещето. Процесът на бхакти йога обаче е напълно различен от т. нар. „научни методи на познанието“. Върховният сам се разкрива пред този, който изцяло му се е отдал, като по този начин излива над него безпричинната си милост. В Бхагавад-гӣта̄ Той казва: дада̄ми буддхи йогам̇ там – „Аз му давам интелигентност“. Какво означава това? – Йена ма̄м упая̄нти те. Богът дава на предания интелигентност, за да прекоси океана на невежеството и да се върне вкъщи, в духовния свят. И така, можем да обобщим, че Върховният Брахман, който е Абсолютната Истина и причината на всички причини, не може да бъде узнат чрез умозрителни философски разсъждения, но сам се разкрива на предания си, който се е предал в лотосовите му нозе. Ето защо безрезервно трябва да приемем Бхагавад-гӣта̄, която е свещено писание, изречено от самия Бог, Абсолютната Истина, когато Той се намирал на тази планета. Всеки разумен човек, който иска да узнае какво е Богът, трябва да изучава трансценденталното послание на Бхагавад-гӣта̄ под ръководството на истински духовен учител. По този начин той лесно ще разбере Кр̣ш̣н̣а, какъвто Той е.

Думата анахан̇ка̄ра, използвана в тази строфа, значи „лишен от его“. Обусловената душа има лъжливо его и под действието на своята карма се въплъщава в различни тела в материалния свят. Понякога тя попада в тяло на полубог и тогава си мисли, че е полубог. Друг път получава кучешко тяло и започва да се мисли за куче. Между тялото и душата на Върховната Божествена Личност обаче няма разлика. Затова тези, които смятат Кр̣ш̣н̣а за обикновен човек, в Бхагавад-гӣта̄ са наречени глупаци, лишени от знание за трансценденталната му природа. Богът казва: на ма̄м̇ карма̄н̣и лимпанти – Той не е обвързан от действията си, защото гун̣ите на материалната природа нямат власт над него. А ние сме подвластни на трите материални гун̣и и това се доказва от самия факт, че сме въплътени в материални тела. Богът казва на Арджуна: „И ти, и Аз сме се раждали много пъти, но Аз помня всичките си явявания, а ти – не“. В това се състои разликата между живото същество, или обусловената душа, и Върховната Душа. Свръхдушата, Върховната Божествена Личност, няма материално тяло. И тъй като няма материално тяло, Тя не е обвързвана от резултатите на дейностите, които извършва. Много философи ма̄я̄ва̄дӣ смятат, че тялото на Кр̣ш̣н̣а е въплъщение на материалното добро, като по този начин разграничават душата на Кр̣ш̣н̣а и тялото му. Но истината е, че колкото и да е изпълнено с материално добро, тялото на обусловената душа си остава материално, докато тялото на Кр̣ш̣н̣а е напълно трансцендентално, духовно и няма нищо общо с материята. Кр̣ш̣н̣а няма лъжливо его, защото не се отъждествява с илюзорно и тленно тяло. Неговото тяло винаги е духовно и вечно. Когато идва в материалния свят, Той се появява в същото това свое тяло, изначално и трансцендентално. В Бхагавад-гӣта̄ тялото на Кр̣ш̣н̣а е наречено парам̇ бха̄вам. Думите парам̇ бха̄вам и дивям са изключително важни, за да разберем правилно личността на Кр̣ш̣н̣а.

Творението е изградено от два вида енергии. Материалният свят е създаден чрез посредничеството на външната, материалната енергия на Бога, а духовният свят е проявление на вътрешната му енергия. Богът е вечно свързан с вътрешната си енергия, но никога не влиза в съприкосновение с материалната енергия. Затова в Бхагавад-гӣта̄ (9.4) Той казва: мат-стха̄ни сарва-бхӯта̄ни на ча̄хам̇ теш̣в авастхитах̣ – „Всички живи същества пребивават в мен (т.е. в енергията на Кр̣ш̣н̣а), но Аз лично не съм в тях“. Самият Върховен Бог винаги се намира в духовния свят. Дори в материалния свят мястото, където Той лично присъства, е част от духовния свят. Например храмът, където чистите предани обожават Бога, принадлежи към духовния свят.

Материалната болест на живото същество се изразява в това, че то обявява себе си за независимо от върховния повелител. На практика материалното ни съществуване започва тогава, когато забравим върховния си господар и у нас се пробуди желание да господстваме над материалната природа. Обусловените души в материалния свят с всички сили се стремят да бъдат абсолютни господари – в личния си живот, в национален и в обществен план. Сва̄ямбхува Ману посъветвал Дхрува Маха̄ра̄джа да спре битката, защото виждал, че в желанието си за отмъщение Дхрува иска да заличи целия род на якш̣ите. В тази строфа Сва̄ямбхува Ману разкрива неизмеримото могъщество на Върховния, за да изкорени гордостта от сърцето на Дхрува. Особено внимание трябва да обърнем на думите мр̣тюм амр̣там – „смърт и безсмъртие“. В Бхагавад-гӣта̄ Богът казва: „Аз съм безмилостната смърт, която отнема всичко от демоните“. Демоните постоянно се борят с материалната природа, опитвайки се да наложат господството си над нея. Живот след живот те все по-здраво се оплитат в мрежата на материалния свят. За демоните Богът се явява в образа на смъртта, но за преданите Той е амр̣та, вечен живот. Преданите, които непрекъснато служат на Бога, на практика вече са постигнали безсмъртие, защото всяко дело, с което се занимават в сегашния си живот, ще намери своето продължение и в следващия. Те просто ще сменят материалните си тела с духовни. За разлика от демоните, преданите няма да бъдат принудени да се въплъщават в нови и нови материални тела. Затова Богът е едновременно и смъртта, и безсмъртието. За демоните Той е смъртта, за преданите – безсмъртието. Той е крайната цел, към която се стремят всички, защото е причината на всички причини. Затова Дхрува Маха̄ра̄джа бил посъветван да се предаде на Бога от цялото си сърце, като изостави всички егоистични стремежи. Някой може да попита: „Тогава защо хората обожават полубоговете?“. Отговорът се съдържа в самата строфа – на полубоговете се кланят тези, които не са особено интелигентни. Самите полубогове приемат всички жертвоприношения единствено за да ги предложат на Върховната Божествена Личност.

Ману се гордеел, че има внук като Дхрува Маха̄ра̄джа, защото още петгодишен Дхрува започнал да медитира върху Върховната Божествена Личност, а след шест месеца вече видял Върховния Бог пред себе си, лице в лице. Той бил гордостта на династията, водеща началото си от Ману, т.е. на целия човешки род. Човечеството води началото си от Ману. На санскритски „човек“ е мануш̣я, което значи „потомък на Ману“. Дхрува Маха̄ра̄джа прославил не само царския род на Сва̄ямбхува Ману, но и цялото човечество. Той вече се бил предал на Върховния и затова Ману го помолил да не прави нищо, което не подобава на една отдадена душа.

Зрението на живите същества може да бъде три вида в зависимост от степента на себепознание, която те са постигнали. Този, който има телесни схващания за живота, прави разлика между живите същества, намиращи се в различни материални тела. Живото същество се въплъщава в най-многообразни материални форми, но въпреки смяната на телата самото то си остава вечно. Ако човек обаче гледа на живите същества от материална гледна точка, той ще ги вижда различни едно от друго. Ману искал да промени зрението на Дхрува Маха̄ра̄джа, който гледал на якш̣ите като на различни от себе си същества и ги смятал за врагове. В действителност никой не е нито приятел, нито враг никому. Законът на кармата кара живите същества да се въплъщават във всевъзможни тела, но когато човек осъзнае, че е духовен по същност, той спира да прави разлика между живите същества въз основа на телата им. Или както е казано в Бхагавад-гӣта̄:

Тъй като вече е постигнал освобождение, преданият не обръща внимание на външните, телесните различия между живите същества. За него всички същества са духовни по същност и са вечни слуги на Върховния Бог. Ману посъветвал Дхрува Маха̄ра̄джа да гледа на света именно по такъв начин, още повече че бил велик предан и не му подобавало да гледа на живите същества със зрението на обикновените хора. По косвен начин Ману подсказвал на Дхрува, че единствено материалните му чувства са го подтикнали да мисли брат си за роднина, а якш̣ите – за врагове. Когато осъзнае истинската си позиция на вечен слуга на Бога, човек престава да прави такива разлики между живите същества.

Дхрува Маха̄ра̄джа вече бил постигнал освобождение, защото още като петгодишно момче имал щастието да види Върховната Божествена Личност. Но в този миг той бил под влияние на илюзията, на ма̄я̄, и разсъждавал за себе си като за брат на Уттама, оставайки в рамките на телесната концепция за живота. Понятията аз и мое стоят в основата на всички материални дейности. Те са причината за привързаността ни към материалния свят. Човекът, който е в плен на тези илюзорни концепции, трябва отново и отново да се ражда в материалния свят, заемайки понякога висши, а друг път – най-низши позиции. По милостта на Бог Кр̣ш̣н̣а Ману и другите мъдреци напомнили на Дхрува Маха̄ра̄джа, че трябва да се раздели с материалните концепции аз и мое. Той много лесно можел да преодолее тази илюзия, ако потърси помощта на преданото служене.

Дхрува Маха̄ра̄джа бил освободена душа и всъщност не изпитвал ненавист към никого. Но като държавен глава, той бил длъжен да даде воля на гнева си, за да защити законността в царството. Негов царски дълг било да накаже убиеца на брат си Уттама (живот за живот). Дхрува Маха̄ра̄джа отвърнал на предизвикателството, като яростно се сражавал с якш̣ите и получил достойно възмездие. Но гневът е такова чувство, че веднъж възникне ли, нараства, без да знае предели. Затова Ману решил да възпре внука си, преди царският му гняв да е прехвърлил всички граници. Дхрува Маха̄ра̄джа разбрал добрите подбуди на дядо си и веднага спрял битката. В тази строфа особено внимание заслужават думите шрутена бхӯяса̄ – „чрез постоянно слушане“. Ако постоянно слуша за преданото служене, човек намира сили да обуздае гнева си, който се отразява много неблагоприятно върху процеса на преданото служене. Шрӣла Парӣкш̣ит Маха̄ра̄джа е казал, че постоянното слушане за забавленията на Бога е лек срещу всички материални болести. Затова всеки трябва да слуша редовно за Върховната Божествена Личност. По този начин той винаги ще бъде уравновесен и спокоен и безпрепятствено ще може да напредва по духовния път.

Гневът на Дхрува Маха̄ра̄джа срещу злосторниците бил справедлив. Тук можем да припомним случката със змията, която благодарение на поученията на На̄рада станала предана и спряла да хапе. За змиите е естествено да нанасят смъртоносни ухапвания на останалите създания, но змията, за която говорим, станала предана и На̄рада ѝ забранил да хапе. За жалост хората, и най-вече децата, взели да злоупотребяват с нейното миролюбие и да я замерят с камъни. Ала въпреки това тя не си позволила да ухапе никого, защото била вярна на обещанието, което дала на духовния си учител. След време змията отново срещнала На̄рада и му се оплакала: „Аз се разделих с лошия си навик да хапя невинни създания, но хората започнаха да ме мъчат и да хвърлят по мене камъни“. На̄рада Муни ѝ казал: „Тогава недей да хапеш, но издувай качулката си, сякаш всеки миг ще скочиш и ще ухапеш мъчителите си. Така те ще се разбягват от страх“. Преданият притежава всички добродетели и не обича насилието. Но когато хората около него му причиняват злини, той трябва да даде воля на гнева си, макар и за кратко, за да прогони злосторниците.

Преданият, а и всяка друга свята личност, не бива да предизвиква страх у другите хора и самият той не бива да се бои от никого. Ако човек се отнася дружелюбно с всички, той няма да има врагове. Някой обаче би могъл да възрази, като каже, че дори Исус Христос имал врагове и те го разпънали на кръст. Това е факт – в този свят винаги ще има демони, които ще намират недостатъци дори у святите личности. Но един свят човек никога не се оставя във властта на гнева дори когато е изправен пред най-голямото предизвикателство.

Ману казал, че Дхрува Маха̄ра̄джа е оскърбил Шива и неговия брат Кувера, защото якш̣ите са потомци на Кувера. Те не са обикновени създания, затова тук са наречени пун̣я-джана̄н, благочестиви личности. С действията си Дхрува Маха̄ра̄джа разсърдил Кувера и по тази причина Сва̄ямбхува Ману посъветвал внука си да помоли този полубог за прошка.

В отношенията си с другите, и особено с такива могъщи полубогове като Кувера, винаги трябва да се държим приятелски и дружелюбно. Поведението ни трябва да е такова, че да не предизвиква у тях гняв и раздразнение, заради което те биха могли да навредят на самите нас, на рода ни или на цялото общество.