Шрӣмад Бха̄гаватам 4.11.20

Въпреки че Богът, Върховната Личност, е изначалната причина на всички причини, Той не носи отговорност за материалното страдание или щастие на живите същества. Той е чужд на влечения и неприязън. Глупците обвиняват Върховния Бог в пристрастие и твърдят, че Той е причината едни да се наслаждават в материалния свят, а други да страдат. Но дадената строфа подчертава, че Богът няма никакво отношение към тези неща. От друга страна, живите същества не са независими. Щом откажат да се подчиняват на върховния повелител, те веднага попадат в материалния свят, където са свободни да търсят щастието си така, както искат. В материалния свят, сътворен за такива заблудени души, те сами създават своята карма в стремежа си да се наслаждават на резултатите от дейностите си. Носени от потока на времето, те сами стават причина за своето щастие или нещастие. Всички живи същества се раждат, живеят известно време и накрая умират. По отношение на тези три явления Богът не проявява пристрастие към никого – всеки страда и се наслаждава в съответствие със своята карма. Положението, което живото същество има, щастието и болките му са резултат от собствената му карма. Във връзка с това много уместно е употребена думата анӣша̄х̣ – „зависими от своята собствена карма“. Правителството дава възможност на всекиго да живее под неговите грижи и управление, но отделният човек сам създава конкретните ситуации в своя живот, които впоследствие определят начина му на съществуване – като свободен гражданин или като затворник. В тази строфа е даден пример с прашинките, които вятърът вдига във въздуха. После проблясват мълнии и върху земята се изливат поройни дъждове. Така започва дъждовният сезон, който предизвиква в гората пъстро многообразие. Богът е много добър и предоставя на всички същества равни възможности. Но човек страда или се наслаждава в материалния свят заради дейностите, които сам върши, т.е. заради своята карма.