Величието на преданото служене

Думата а̄тма-прагяптайе посочва, че Богът идва да даде на хората трансцендентално знание, защото се грижи за благото на човешкия род. Знанието, което се съдържа във Ведите, дава достатъчно възможности за удовлетворяване на материалните потребности; то предлага програма за постигане на добри условия на живот и за постепенно издигане до гун̣ата на доброто. Когато постигне равнището на доброто, човек придобива знание. На равнището на страстта няма знание, защото страстта подтиква човека да мисли единствено за материално наслаждение. А на равнището на невежеството няма нито знание, нито наслаждение; животът в невежество е почти като съществуванието на животното.

Целта на Ведите е да помогнат на човека да се издигне от гун̣ата на невежеството до равнището на доброто. Когато човек се намира в гун̣ата на доброто, той може да разбере истинската си същност, т.е. да постигне трансцендентално знание. Но обикновеният човек не може да стигне сам до това знание, необходима е ученическата последователност. Духовното знание може да бъде дадено само от Върховната Божествена Личност или от чист предан на Бога. В тази строфа Шаунака Муни казва, че Капила, инкарнацията на Върховната Божествена Личност, се явил, за да разпространи трансцендентално знание. За да осъзнае човек природата и дейностите на душата, не е достатъчно да разбере, че не е материя, а е дух (ахам̇ брахма̄сми – „По природа аз съм Брахман“). Той трябва и да действа като Брахман. Знанието, което описва духовните дейности, е предадено лично от Върховната Божествена Личност. Това трансцендентално знание могат да разберат само хората, както става ясно от думата нр̣н̣а̄м, „за човешките същества“; то е недостъпно за животните. Само хората са в състояние да следват правила и ограничения. Поведението на животните също е регулирано по някакъв начин, регулирано от вродените им инстинкти, но това не е регулираното съществуване, което се има предвид в писанията и за което говорят авторитетите. Само човешкият живот може да бъде регулиран от принципи, не и животинският. Единствено когато води регулирано съществуване, човек може да постигне трансцендентално знание.

В Бхагавад-гӣта̄ е казано, че никой не може да се сравнява с Върховната Божествена Личност или да я превъзхожда с нещо. Ведите също потвърждават това: еко бахӯна̄м̇ йо видадха̄ти ка̄ма̄н. Богът е върховното живо същество, което удовлетворява потребностите на всички останали живи същества. Следователно всички останали живи същества, били те виш̣н̣у-таттва или джӣва-таттва, са подчинени на Върховната Божествена Личност, Кр̣ш̣н̣а. Същата концепция се утвърждава и тук. На хй ася варш̣ман̣ах̣ пум̇са̄м – никое живо същество не може да превъзхожда Върховната Личност, защото никой не е по-богат, по-известен, по-силен, по-красив, по-мъдър и по-самоотречен от Бога. Тези качества го правят Върховен Бог, причината на всички причини. Йогӣте може да се гордеят с необикновените сили, които владеят, но никой от тях не може да се сравнява с Върховната Божествена Личност.

Всеки, който е свързан с Върховния Бог, е съвършен йогӣ. Преданите не притежават могъществото на Бога, но благодарение на постоянното си общуване с него придобиват същите качества. Понякога преданите показват дори по-голямо могъщество от самия Бог. Разбира се, това е само израз на неговата благосклонност.

В тази строфа е използвана и думата варимн̣ах̣, която означава „този йогӣ, който е най-достоен за обожание“. Слушането за Кр̣ш̣н̣а е истинското удоволствие на сетивата, затова Той е известен като Говинда. Той носи радост на сетивата със словата си, с учението си, с наставленията си – с всичко, което е свързано с него. Всичко, което Той казва, има трансцендентална природа, всичките му наставления са абсолютни и затова не се различават от него. Когато слушаме словата на Кр̣ш̣н̣а или на някоя от неговите пълни или частични експанзии, такива като Капила, изпитваме неизразима наслада. Затова човек може да чете и слуша Бхагавад-гӣта̄ безброй пъти. И колкото повече я чете, толкова повече се усилва желанието му да я чете и изучава още и още, и всеки път пред него се откриват все нови и нови аспекти на духовното знание. Такава е природата на трансценденталните повествования. Същото трансцендентално щастие изпитваме и когато четем Шрӣмад Бха̄гаватам. Колкото повече слушаме за Бога и славим величието му, толкова по-щастливи ставаме.

Особено внимание заслужава думата анукӣртая. Анукӣртая означава „да се следва описанието“ – не да се измисля ново описание, а да се следва това, което вече е чуто от авторитети. Шаунака Р̣ш̣и моли Сӯта Госва̄мӣ да опише това, което е чул от духовния си учител Шукадева Госва̄мӣ за трансценденталните забавления, проявявани от Бога чрез вътрешната енергия. Бхагава̄н, Върховната Божествена Личност, няма материално тяло, но по върховната си воля може да приеме всякакъв вид тяло, а това Той осъществява чрез вътрешната си енергия.

Въпросите и отговорите носят удовлетворение само когато този, който пита, и този, който отговаря, притежават съответната квалификация. Сӯта Госва̄мӣ счита Маитрея за много могъщ мъдрец и затова го нарича бхагава̄н. Тази дума може да се използва не само за Върховната Божествена Личност, но и за всеки, който по могъщество е практически равен на Върховния Бог. Маитрея е наречен тук бхагава̄н, защото бил много напреднал в духовното си развитие. Той бил близък приятел на Дваипа̄яна Вя̄садева, литературната инкарнация на Бога. Маитрея останал много доволен от въпросите на Видура и с радост започнал да отговаря, защото това били въпроси на истински, извисен предан. Когато предани от една категория разговарят на трансцендентални теми, техните въпроси и отговори са много благотворни и вдъхновяващи.

В отсъствието на бащата дълг на порасналия син е да се грижи за майка си и да ѝ служи колкото може по-добре, за да не чувства тя раздялата със своя съпруг. А дългът на семейния мъж е да напусне дома си, когато синът му порасне достатъчно и вече може сам да се грижи за майка си и за семейството. Това е моделът за семеен живот във ведическото общество. Човек не бива да остава пленник на семейните дела чак до смъртта си. Той трябва да замине, като остави грижите за тях и за съпругата си на своя възмъжал син.

Особено внимание тук заслужава думата асад-индрия-тарш̣ан̣а̄т. Асат означава „преходен“, „временен“, а индрия значи „сетива“. Следователно асад-индрия-тарш̣ан̣а̄т означава „измъчвана от временно проявените сетива на материалното тяло“. В хода на еволюцията ние получаваме различни видове материални тела: понякога се намираме в човешко тяло, друг път – в животинско, и в съответствие с това се променят и дейностите на материалните ни сетива. Всичко, което се променя, се нарича временно, асат. Трябва да разберем, че отвъд временните материални сетива се намират вечните ни сетива, които сега са покрити от материалното тяло. Замърсени от материята, те не могат да действат правилно. Затова чрез преданото служене ние преди всичко освобождаваме сетивата си от тези замърсявания. Когато напълно отстраним замърсяванията и сетивата ни започнат да действат в чисто, неосквернено Кр̣ш̣н̣а съзнание, се възстановяват вечните им функции, сад-индрия. Вечните дейности на сетивата се наричат предано служене, а временните им дейности се наричат сетивно наслаждение. Докато не се умори от материалното наслаждение, човек няма да може да чуе трансценденталните наставления на личност като Капила. Девахӯти казва, че материалното наслаждение ѝ е омръзнало и сега, когато съпругът ѝ е напуснал дома си, тя иска да намери покой, като чуе наставленията на Бог Капила.

Тази строфа е много важна, защото обяснява връзката между духовния учител и ученика. Пленник на материалното съществуване, в което всичко се върти около сетивното наслаждение, ученикът, или обусловената душа, тъне в най-тъмно невежество. Да се изтръгне някой от материалния плен и да постигне освобождение, е изключително трудно, но ако човек има щастието да срещне духовен учител като Капила Муни или негов представител, по милостта му той може да се измъкне от тресавището на невежеството. И така, духовният учител е почитан като този, който спасява ученика от мрака на невежеството, като осветява пътя му със сияйния факел на знанието. Във връзка с това особено внимание заслужава думата па̄рагам. Тя означава, че учителят може да изведе ученика си до другия бряг – от брега на обусловения живот до брега на свободата. Духовният учител извежда ученика на отсрещния бряг, като озарява пътя му със светлината на знанието. Ние страдаме единствено заради невежеството си. Наставленията на духовния учител разсейват мрака на невежеството и дават възможност на ученика да стигне до брега на свободата. В Бхагавад-гӣта̄ се казва, че след много, много животи човек се предава на Върховната Божествена Личност. С други думи, ако след много, много животи човек успее да открие истински духовен учител и да се предаде на този действителен представител на Кр̣ш̣н̣а, пред него се открива пътят към светлината.

Капила Муни е приеман за инкарнация на Върховната Божествена Личност, Кр̣ш̣н̣а. Тук думата а̄дях̣ значи „източникът на всички живи същества“, а пум̇са̄м ӣшварах̣ означава „господарят (ӣшвара) на живите същества“ (ӣшварах̣ парамах̣ кр̣ш̣н̣ах̣). Капила Муни е непосредствена експанзия на Кр̣ш̣н̣а, който е слънцето на духовното знание. Както слънцето разпръсква мрака във вселената, така светлината на Върховната Божествена Личност прогонва мрака на ма̄я̄, когато дойде в този свят. Ние имаме очи, но без слънчевата светлина те са безпомощни. По същия начин без светлината на Върховния Бог, без божествената милост на духовния учител човек не може да види нещата такива, каквито са.

Лъжливото его, което кара живото същество да се отъждествява с тялото си и да се смята за собственик на нещата, свързани с това тяло, се нарича ма̄я̄. В петнайсета глава на Бхагавад-гӣта̄ Богът казва: „Аз се намирам в сърцето на всяко живо същество и от мен идват паметта и забравата“. А тук Девахӯти казва, че погрешното отъждествяване на аза с тялото и привързаността към притежанията на тялото също са под контрола на Бога. Означава ли това, че Богът проявява пристрастие и ангажира едни в предано служене, а други – в сетивно наслаждение? Ако беше така, това би означавало, че Върховният Бог действа противоречиво и непоследователно. Ала действителното положение на нещата е друго. Щом живото същество забрави истинското си, естествено положение на вечен слуга на Бога и пожелае да се наслаждава, като доставя удоволствие на сетивата си, то става пленник на ма̄я̄. В резултат от това то започва да се отъждествява с тялото и да се привързва към притежанията на тялото. Тези неща се вършат от ма̄я̄, но тъй като ма̄я̄ е посредник на Бога, действията ѝ в определен смисъл са негови действия. Богът е милостив – ако някой иска да го забрави и да се наслаждава на материалния свят, Той му предоставя всички възможности за това, но не пряко, а чрез посредничеството на материалната си енергия. Ала тъй като материалната енергия е енергия на Бога, в крайна сметка Богът е този, който дава на живото същество възможност да го забрави. Затова Девахӯти казва: „Ти беше причината на сетивното ми наслаждение. Ала сега те моля, освободи ме от този плен“.

Богът милостиво ни позволява да се наслаждаваме на материалния свят, но рано или късно идва моментът на разочарованието и човек започва да изпитва отвращение от материалното наслаждение. Ако тогава той искрено се отдаде в лотосовите нозе на Бога, Богът милостиво го освобождава от материалния плен. Затова в Бхагавад-гӣта̄ Кр̣ш̣н̣а казва: „Най-напред ми се отдай и тогава Аз ще се погрижа за теб и ще те освободя от всички последици на греховните ти дейности“. Греховни се наричат онези дейности, които извършваме, когато сме забравили връзката си с Бога. Дори благочестивите дейности в материалния свят са греховни, когато се извършват за удовлетворяване на собствените ни сетива. Например човек понякога дава милостиня на бедните, надявайки се да си върне парите в четворен размер. Даването на подаяния с цел да се получи нещо в замяна, се нарича благотворителност в гун̣ата на страстта. Всичко, което се върши в този свят, се върши в гун̣ите на материалната природа и затова всички дейности с изключение на служенето за Бога са греховни. Заради тези греховни дейности ние се оказваме във властта на илюзорните материални привързаности и започваме да си мислим, че сме тялото. Ние мислим за тялото си като за себе си, а притежанията му смятаме за своя собственост. Затова Девахӯти моли Бог Капила да я освободи от плена на измамното отъждествяване и на лъжливото чувство за собственост.

Както е известно, философията са̄н̇кхя разглежда пракр̣ти и пуруш̣а. Пуруш̣а е Върховната Божествена Личност или всеки, който подражава на Върховната Божествена Личност, смятайки се за наслаждаващ се, а пракр̣ти означава „природа“. В материалния свят пуруш̣ите, т.е. живите същества, експлоатират материалната природа. Сложните взаимоотношения между пракр̣ти и пуруш̣а (обектите на наслаждението и наслаждаващия се) в материалния свят водят до сам̇са̄ра – материалния плен на живото същество. Девахӯти искала да отсече дървото на материалното робство и открила подходящото средство в лицето на Капила Муни. В петнайсета глава на Бхагавад-гӣта̄ дървото на материалното съществуване е наречено ашваттха (баняново дърво), чиито корени растат нагоре, а клоните му – надолу, и се казва, че човек трябва да отсече корена му със секирата на непривързаността. Какво е привързаността? Тя означава наличието на пракр̣ти и пуруш̣а. Живите същества се стремят да господстват над материалната природа. Тъй като обусловеното същество гледа на материалната природа като на обект за наслаждение и заема позицията на наслаждаващ се, то е наричано пуруш̣а.

Девахӯти се обърнала с въпросите си към Капила Муни, защото знаела, че само Той може да я освободи от привързаността ѝ към материалния свят. Приели формата на мъже и жени, живите същества се опитват да се наслаждават на материалната енергия, затова в известен смисъл те всички са пуруш̣а, защото пуруш̣а означава „наслаждаващ се“, а пракр̣ти значи „обект на наслаждението“. В материалния свят така наречените мъже и жени подражават на истинския пуруш̣а. В действителност единственият трансцендентален наслаждаващ се е Върховната Божествена Личност, а всички останали са пракр̣ти. Живите същества са пракр̣ти. В Бхагавад-гӣта̄ материята е определена като апара̄, низша природа, отвъд която съществува и друга, висша природа – живите същества. Те също са пракр̣ти, обект на наслаждение, но под въздействието на ма̄я̄ се опитват да заемат позицията на наслаждаващи се. Това е причината за сам̇са̄ра-бандха, обусловеното съществуване. Девахӯти искала да се освободи от плена на обусловения живот и да се предаде изцяло на Бога. Богът е шаран̣я – „единствената личност, на която си заслужава да се отдадеш напълно“, – защото притежава всички достояния. Ако човек наистина иска освобождение, трябва да се отдаде на Върховната Божествена Личност. Тук Богът е наречен още сад-дхарма-вида̄м̇ вариш̣т̣хам. Това означава, че от всички трансцендентални дейности най-добрата е вечното любовно служене за Върховната Божествена Личност. Често пъти думата дхарма се превежда като „религия“, но този превод не е точен. Истинското значение на думата дхарма е „това, което не може да се отнеме“, „неотделимо, съществено свойство“. Топлината е неотделимо свойство на огъня и затова се нарича негова дхарма, или природа. Аналогично на това сад дхарма означава „вечна дейност“. Вечната дейност на живите същества е трансценденталното любовно служене за Бога. Целта на философията са̄н̇кхя, изложена от Капиладева, е да подтикне хората към чисто, непримесено с нищо предано служене. Затова тук Капила е наречен най-големият авторитет сред онези, които познават трансценденталните дейности на живото същество.

Девахӯти смирено признала, че е в плен на материалното съществуване, и изразила желанието си да се освободи. Въпросите ѝ към Бог Капила представляват голям интерес за всички, които наистина се опитват да се освободят от материалния плен и да постигнат съвършенството на човешкия живот. Ако човек не се стреми да разбере духовния живот и своето естествено положение и ако не се чувства неудобно в материалното битие, животът му в човешка форма може да се смята за напразно загубен. Този, който не се интересува от трансценденталните потребности и подобно на животните се занимава само с ядене, спане, самозащита и съвкупляване, е пропилял живота си. Бог Капила бил много доволен от въпросите, които задала майка му, защото отговорите на подобни въпроси усилват желанието на човека да се освободи от обусловеното съществуване в материалния свят. Такива въпроси се наричат апаварга-вардханам. Хората, които имат истински духовни интереси, се наричат сат, предани. Сата̄м̇ прасан̇га̄т. Сат означава „вечен“, а асат – „преходен“. Ако не е постигнал духовно равнище, човек не е сат, той е асат. Той заема платформа, която е обречена на унищожение, докато този, който се намира на духовно равнище, има вечно съществуване. Духовни по природа, ние всички съществуваме вечно, но душите асат са приели за свое убежище материалния свят и затова са пълни с тревоги. Причина за това душата да стане асат, е асад-гра̄ха̄н, несъвместимото ѝ желание да се наслаждава на материята. В действителност душата не е асат. Когато човек осъзнае този факт и приеме Кр̣ш̣н̣а съзнание, той става сат. Сата̄м̇ гатих̣, пътят към вечността, привлича хората, които се стремят към освобождение, затова Бог Капила започнал да говори на Девахӯти за него.

В материалния свят всеки се стреми към материално щастие, но материалното щастие винаги е съпътствано от материално нещастие. В материалния свят човек не може да постигне истинско щастие. Всеки вид щастие е примесено със страдание. Например ако искаме да пием мляко, трябва да се нагърбим с грижите да гледаме крава, и то да я гледаме добре, за да дава мляко. Да се пие мляко е много приятно, това е удоволствие. Но за това удоволствие човек трябва да положи толкова много грижи. Тук Богът казва, че йога системата е призвана да сложи край на цялото материално щастие и нещастие. В Бхагавад-гӣта̄ Кр̣ш̣н̣а ни учи, че най-висшата йога е бхакти йога. В Гӣта̄ се казва също така, че човек трябва да се научи да търпи и да остава спокоен и в щастието, и в нещастието. Разбира се, някой може да възрази, че материалното щастие не го безпокои, но той не знае, че това така наречено щастие винаги е следвано от материално нещастие. Такива са законите на материалния свят. Бог Капила казва, че йога е наука за духа. Човек практикува йога, за да постигне съвършенство и да се издигне до духовното равнище, където няма материално щастие и нещастие. Това е трансцендентално равнище. Постепенно Бог Капила ще обясни защо процесът на йога е трансцендентален; засега Той само ни въвежда в тази тема.

Богът не измисля нови йога системи. Понякога можем да чуем, че някой се е провъзгласил за инкарнация на Бога и е разкрил нов теологичен аспект на Абсолютната Истина. Но тук виждаме, че Капила Муни, който е самият Бог и лесно би могъл да състави ново философско учение за майка си, казва: „Ще ти обясня древната йога система, която някога изложих и пред великите мъдреци, защото те също имаха голямо желание да чуят за нея“. Съвършеният процес за себепознание вече е описан във ведическите произведения, затова няма нужда да измисляме нови системи и да заблуждаваме доверчивите хора. В днешно време е станало мода да се отрича традиционната система и вместо нея да се предлага нещо фалшиво под наименованието „нов вид йога“.

Тук е посочена разликата между съзнанието, погълнато от Кр̣ш̣н̣а, и съзнанието, погълнато от ма̄я̄. Гун̣еш̣у, или съзнанието, погълнато от ма̄я̄, се характеризира с привързаност към трите материални гун̣и на природата, под влиянието на които човек понякога действа в добро и знание, понякога в страст, а друг път в невежество. Тези различни по качество материални дейности, в основата на които стои привързаността към материалното наслаждение, са причина за обусловения живот. Но когато същото съзнание (четах̣) се насочи към Върховната Божествена Личност, Кр̣ш̣н̣а, т.е. когато човек стане осъзнат за Кр̣ш̣н̣а, той тръгва по пътя на освобождението.

Ка̄ма и лобха са симптомите на материалното съществуване. Всички постоянно желаят да притежават нещо. Тук се казва, че желанието и алчността са продукт на лъжливото отъждествяване с тялото. Когато човек се освободи от това замърсяване, умът и съзнанието му също се освобождават и се връщат в изначалното си състояние. Умът, съзнанието и живото същество са неотделими едно от друго. Когато говорим за живото същество, имаме предвид също и неговия ум и съзнание. Разликата между обусловения и свободния живот става очевидна, когато пречистим ума и съзнанието си. Когато те са чисти, човек се издига над материалното щастие и страдание.

В началото на наставленията си Бог Капила каза, че съвършената йога помага на човека да се издигне над материалното щастие и нещастие. А в тази строфа се обяснява как да се постигне това: човек трябва да пречисти ума и съзнанието си. Такава възможност предоставя системата бхакти йога. Както е казано в На̄рада пан̃чара̄тра, човек преди всичко трябва да пречисти ума и сетивата си (тат-паратвена нирмалам). Сетивата трябва да се ангажират в предано служене за Бога. Това е методът на бхакти йога. Умът трябва да е зает с нещо, той не може да бъде изпразнен от съдържание. Разбира се, намират се и глупаци, които се опитват да изпразнят ума си или да го накарат да бездейства, но това е невъзможно. Единственият начин да пречистим ума си, е да го ангажираме с мисли за Кр̣ш̣н̣а. Умът трябва да е зает с нещо. Ако го ангажираме с мисли за Кр̣ш̣н̣а, съзнанието ни изцяло ще се пречисти и ще стане недостъпно за материалните желания и алчността.

Когато пречисти съзнанието си, т.е. когато постигне Кр̣ш̣н̣а съзнание, човек може да види себе си като малка частица, която не се различава от Върховния Бог. В Бхагавад-гӣта̄ се потвърждава, че джӣвата, индивидуалната душа, вечно е частица от Върховния Бог. Както слънчевите лъчи представляват малки частици от сиянието на Слънцето, така живото същество е малка частица от Върховния Дух. Но това не значи, че индивидуалната душа е отделена от Върховния Бог, както е в материалния смисъл на тази дума. Индивидуалната душа е частица поначало. Човек не бива да мисли, че щом душата е частица, то тя е отделена от духовното цяло. Философите ма̄я̄ва̄дӣ утвърждават, че реално съществува само единният дух, докато джӣвата, която е част от него, е попаднала в капана на илюзията. Тази философия е неприемлива, защото духът не може да се разделя на части като материята. Духовната частица, джӣвата, е вечно частица. Както съществува Върховният Дух, така съществува и неотделимата от него частица. Докато съществува слънцето, съществуват и частиците на лъчите му.

Във Ведите се казва, че джӣвата е с размери една десетохилядна от върха на косъма. Следователно тя е безкрайно малка. Върховният Дух е безкраен, но живото същество, или индивидуалната душа, е безкрайно малка, въпреки че в качествено отношение не се различава от Върховния Дух. В тази строфа трябва да се обърне внимание на две думи. Едната е нирантарам – „която не се различава“ или „еднаква по качества“. Другата дума, с която е назована индивидуалната душа, е ан̣има̄нам – „безкрайно малка“. Върховният Дух е вездесъщ и безграничен, а индивидуалната душа, духовната частица, е нищожно малка. Акхан̣д̣итам означава не само „цялостна“, но и „безкрайно малка по природа“. Никой не може да отдели частиците на слънчевата светлина от Слънцето, но в същото време размерите на тези частици са нищожни в сравнение с размерите на самото Слънце. Така и живото същество по природа е качествено еднакво с Върховния Дух, но е безкрайно малко в сравнение с него.

Както микробите, които пренасят заразни болести, въздействат върху по-слабите организми, така материалната природа, заблуждаваща енергия, въздейства върху по-слабите, т.е. върху обусловените души, но не върху освободените души. Освобождението означава да се постигне себепознание. А човек осъзнава естественото си положение чрез знание и ваирагя, отречение. Без знание никой не може да разбере истинската си природа. Този, който е осъзнал, че е безкрайно малка частица от Върховния Дух, се освобождава от привързаността към материалния, обусловения живот. С това започва преданото служене. Ако човек не се е освободил от материалните замърсявания, той не може да отдава на Бога предано служене. Затова в тази строфа е казано: гя̄на-ваира̄гя-юктена – този, който напълно е осъзнал истинската си природа и се е отрекъл от света, освобождавайки се от материалните привързаности, той може да отдава чисто предано служене (бхакти-юктена) и така да стане слуга на Бога и да развие любов към него. Парипашяти означава, че такъв човек вижда всичко в истинската му светлина. Тогава материалната природа почти спира да оказва влияние върху него. Това се потвърждава и в Бхагавад-гӣта̄. Брахма-бхӯтах̣ прасанна̄тма̄ – когато човек осъзнае себе си, той става щастлив, освобождава се от въздействието на материалната природа и се избавя от скърбите и желанията. Богът нарича това състояние мад-бхактим̇ лабхате пара̄м – истинското начало на преданото служене. На̄рада пан̃чара̄тра потвърждава, че само когато пречисти сетивата си, живото същество може да ги използва в предано служене за Бога. Човек, който е привързан към замърсяванията на материалния свят, не може да бъде предан.

Тук ясно е казано, че знанието и отречението не са съвършени, ако не са придружени от предано служене. На юджяма̄ная̄ означава „ако не са съчетани с“. Когато говорим за предано служене, трябва да посочим на кого се предлага това служене. Преданото служене трябва да се предлага на Върховната Божествена Личност, Свръхдушата на всичко съществуващо, защото служенето за Върховния Бог е единственият сигурен път за постигане на себепознание, или за осъзнаване на Брахман. Думата брахма-сиддхайе означава човек да разбере, че се различава от материята, т.е. да разбере, че е Брахман. Във Ведите е казано: ахам̇ брахма̄сми. Брахма-сиддхи – човек трябва да осъзнае, че не е материя, а чиста душа. Има различни видове йогӣ, но всички те се стремят към себепознание, т.е. към осъзнаване на Брахман. А в тази строфа ясно се казва, че докато човек не се посвети изцяло на преданото служене за Върховната Божествена Личност, той много трудно ще може да постигне пътя на брахма-сиддхи.

В началото на втора глава от Първа песен на Шрӣмад Бха̄гаватам се казва, че когато човек отдава предано служене на Ва̄судева, духовното знание и отречението от материалния свят идват от само себе си. Това значи, че преданият не е длъжен да полага отделни усилия, за да постигне отреченост или знание. Преданото служене само по себе си е толкова могъщо, че пред този, който служи на Бога, се откриват всички истини. В тази строфа е казано (шивах̣ пантха̄х̣), че това е единственият благотворен път за постигане на себепознание. Пътят на преданото служене е най-сигурното средство за осъзнаване на Брахман. Това, че съвършенството в осъзнаването на Брахман се постига само чрез благотворния път на преданото служене, показва, че така нареченото „осъзнаване на Брахман“, т.е. осъзнаването на сиянието брахмаджьоти, не е брахма-сиддхи. Отвъд брахмаджьоти се намира Върховната Божествена Личност. В Упаниш̣адите има една молитва, с която преданият се моли Богът да отстрани сиянието си, брахмаджьоти, за да може той да види истинската му вечна форма, скрита зад това сияние. Докато човек не осъзнае трансценденталната форма на Бога, не може да става дума за бхакти. Бхакти предполага наличието на обект, който приема преданото служене, и предан, който отдава предано служене. Брахма-сиддхи – съвършенството, което се постига чрез преданото служене – е осъзнаването на Върховната Божествена Личност. Осъзнаването на сиянието от тялото на Върховния Бог не е съвършеното равнище в осъзнаването на Брахман (брахма-сиддхи). Осъзнаването на аспекта Парама̄тма̄ на Върховната Личност също не е най-висшето съвършенство, защото Свръхдушата на всичко съществуващо (акхила̄тма̄) е Бхагава̄н, Върховната Божествена Личност. Но този, който осъзнае Бога като Върховна Личност, осъзнава и останалите му аспекти – Парама̄тма̄ и Брахман, и това цялостно осъзнаване се нарича брахма-сиддхи.

Тук открито се казва, че привързаността към едно нещо може да бъде причина за робство в обусловения живот, но същата привързаност, насочена към нещо друго, отваря вратите на освобождението. Привързаността не може да се унищожи, тя просто трябва да се пренасочи. Привързаността към материалните неща се нарича материално съзнание, а привързаността към Кр̣ш̣н̣а или към неговия предан се нарича Кр̣ш̣н̣а съзнание. Следователно в основата на привързаността стои съзнанието. В тази строфа ясно е казано, че ако просто пречистим съзнанието си и от материално съзнание го превърнем в съзнание за Кр̣ш̣н̣а, ще постигнем освобождение. Въпреки твърдението, че човек трябва да изостави привързаността, живото същество не може да бъде без желания. Привързаността е заложена в самата му природа. Виждаме, че ако някой е самотен или няма деца, той си взема котка или куче и се привързва към тях. Това показва, че човек не може да се освободи от склонността си да се привързва. Вместо да се опитва да прави това, той трябва да приложи тази своя склонност по такъв начин, че да извлече от нея истинска полза. Привързаността към материалните неща ни обрича на вечно обусловено съществуване, но когато същата привързаност се насочи към Върховната Божествена Личност или към предания на Бога, тя става източник на освобождение.

В тази строфа Бог Капила ни призовава да насочим привързаността си към преданите, които са постигнали себепознание, към са̄дху. Но кой е са̄дху? Са̄дху не е просто човек с шафранени дрехи или дълга брада. В Бхагавад-гӣта̄ се казва, че са̄дху е този, който посвещава цялото си време на предано служене. Дори оня, който не се придържа много стриктно към правилата и предписанията на преданото служене, но има непоклатима вяра в Кр̣ш̣н̣а, Върховната Личност, трябва да бъде смятан за са̄дху. Са̄дхур ева са мантавях̣. Са̄дху никога не се отклонява от пътя на преданото служене. В настоящата строфа се казва, че ако човек иска да осъзнае Брахман, т.е. да постигне духовно съвършенство, той трябва да насочи привързаността си към са̄дху, към предан. Същото утвърждава и Бог Чайтаня. Лава-ма̄тра са̄дху-сан̇ге сарва-сиддхи хая – дори моментното общуване със са̄дху може да изведе човека до съвършенството.

Думите маха̄тма̄ и са̄дху са синоними. Казва се, че служенето, отдавано на маха̄тма̄, т.е. на издигнат предан на Бога, е два̄рам а̄хур вимуктех̣ – прекият път към освобождението. Махат-сева̄м̇ два̄рам а̄хур вимуктес тамо-два̄рам̇ йош̣ита̄м̇ сан̇ги-сан̇гам (Шрӣмад Бха̄гаватам, 5.5.2). А служенето, отдавано на материалисти, има точно обратният ефект. Ако човек служи на заклет материалист, т.е. на някой, който е зает единствено със сетивно наслаждение, чрез общуването си с него той си проправя път право към ада. Същото се потвърждава в настоящата строфа. Привързаността към предания е привързаност към служенето за Бога, защото един са̄дху учи всички, които общуват с него, как да станат предани, как да обожават Бога и как искрено да му служат. Това са даровете, които носи общуването със са̄дху. Ако искаме да общуваме със са̄дху, не бива да очакваме от него съвети, как да подобрим материалното си положение; той ще ни даде съвети за това, как да разсечем възела на материалните привързаности, как да се освободим от замърсяванията им и да се издигнем до равнището на преданото служене за Бога. Такъв е резултатът от общуването със са̄дху. Затова Капила Муни още в самото начало на наставленията си подчертава, че пътят на освобождението започва от общуването със са̄дху.

Както се каза по-горе, са̄дху е предан на Бога, затова той винаги се стреми да дава на хората знание за преданото служене за Бога. Това е израз на милостта му. Той знае, че без предано служене човешкият живот е погубен. Преданият пътува из цялата страна и обикаляйки от врата на врата, призовава: „Бъдете осъзнати за Кр̣ш̣н̣а. Станете предани на Бог Кр̣ш̣н̣а. Не прахосвайте живота си в задоволяване на животински инстинкти. Човешкият живот е предопределен за постигане на себепознание, на Кр̣ш̣н̣а съзнание“. Така проповядва един са̄дху. Той не се задоволява с това, че самият той вече се е освободил. Са̄дху винаги мисли за другите. Той проявява безгранично състрадание към всички паднали души. Така се проявява едно от качествата му – ка̄рун̣ика, огромна милост към падналите души. Когато проповядва, един са̄дху, предан на Бога, среща множество враждебно настроени хора, затова трябва да е много търпелив. Понякога се случва да го оскърбяват или да го гонят, защото обусловените души не са готови да приемат трансценденталното знание за преданото служене. Те не харесват духовното знание и точно това е тяхната болест. Един са̄дху се заема с неблагодарната задача да убеди обусловените души колко важно е да отдават предано служене. Понякога преданите са обект дори на физическо насилие. Господ Исус Христос бил разпънат на кръст, Харида̄са Т̣ха̄кура бил бит с пръчки на двайсет и две пазарища, Нитя̄нанда, главният придружител на Бог Чайтаня, бил нападнат от Джага̄и и Ма̄дха̄и. Но те всички търпели и помнели своята мисия – да спасят падналите души. Са̄дху е много търпелив и милостив към всички паднали души, защото е доброжелател на всички живи същества – не само на хората, но и на животните. Думата сарва-дехина̄м, употребена в тази строфа, означава „всички живи същества, приели материални тела“. Не само хората имат материални тела – другите живи същества, например котките, кучетата и пр., също са въплътени в материално тяло. Преданият на Бога се отнася със състрадание към всички, независимо дали те са котки, кучета, дървета и т.н. Той се старае да помогне на всички живи същества да се освободят от материалния плен. Шива̄нанда Сена, един от учениците на Бог Чайтаня, дал освобождение на едно куче, виждайки в него преди всичко душата. Известни са немалко случаи, в които кучета са получавали освобождение, защото са имали щастието да срещнат са̄дху, тъй като святите личности се грижат за благото на всички живи същества. Но въпреки че един са̄дху се отнася дружелюбно към всички, хората са толкова неблагодарни, че дори той има много врагове.

Каква е разликата между приятеля и врага? Разликата е в начина, по който се отнасят към нас. Са̄дху се отнася към всички обусловени души така, че те да се освободят от материалния плен. Затова обусловената душа не може да има по-добър приятел от са̄дху, който я води към освобождението. Той е умиротворен и невъзмутимо следва наставленията на писанията. Са̄дху е този, който изпълнява предписанията на Ведите и в същото време е предан на Бога. Този, който действително следва наставленията на ша̄стрите, не може да не бъде предан на Бога, защото всички ша̄стри учат да се подчиняваме на волята на Божествената Личност. Следователно са̄дху е този, който следва наставленията на Ведите и отдава на Бога предано служене. Всички тези качества могат да се наблюдават у предания. Той придобива всички добри качества на полубоговете, докато неотдаденият, дори от материална гледна точка да е много образован, в духовно отношение не притежава истински добродетели и възвишени черти на характера, защото те са достояние само на оня, който е постигнал равнището на трансценденталното познание.

Човекът, който се е отрекъл от света и е станал сання̄сӣ, също се нарича са̄дху, защото в името на Бога е изоставил всичко – дом, уют, приятели, роднини и задълженията си към приятелите и семейството. Той се е отказал от всичко заради Върховната Божествена Личност. Сання̄сӣте по правило водят аскетичен живот, но отречението им от света ще донесе плодове единствено ако самоотвержено насочат енергията си към служенето за Бога. Затова в тази строфа е казано: бхактим̇ курванти йе др̣д̣ха̄м. Човек, който искрено служи на Бога и е дал обет за отречение от света, той е са̄дху. Такъв човек е изоставил всички задължения към обществото, семейството и човечеството, за да се посвети изцяло на служенето за Бога. Още щом се роди на този свят, човек се оказва в дълг към обществото, полубоговете, великите мъдреци, живите същества, родителите, прадедите и т.н. Ако изостави тези задължения в името на служенето за Върховния Бог, той не е заплашен от наказание. Но ако пренебрегне дълга си заради сетивно наслаждение, той ще бъде наказан от законите на природата.

Материалното съществуване е изпълнено с безброй страдания, пораждани от тялото и ума, причинявани от други живи същества и предизвиквани от природни явления. Но един са̄дху не е смущаван от тях, защото умът му е изпълнен единствено с Кр̣ш̣н̣а съзнание. Затова той не обича да говори за нищо друго освен за дейностите на Бога. Маха̄ра̄джа Амбарӣш̣а не говорел за нищо друго освен за забавленията на Бога. Вача̄м̇си ваикун̣т̣ха-гун̣а̄нуварн̣ане (Шрӣмад Бха̄гаватам, 9.4.18). Той използвал словата си единствено във възхвала на Върховната Божествена Личност. Святите личности постоянно изпитват желание да слушат за дейностите на Бога или на неговите предани. И тъй като са изпълнени с Кр̣ш̣н̣а съзнание, те забравят материалните страдания. Обикновените обусловени души, които са забравили деянията на Бога, са пълни с тревоги и постоянно се сблъскват с мъки и безпокойства. Но преданите забравят страданията на материалното съществуване, защото постоянно са погълнати от мисли за деянията на Бога.

В тази строфа Капила Муни казва на майка си Девахӯти, че ако иска да се освободи от материалните привързаности, трябва да развие привързаност към са̄дху – преданите, които са напълно свободни от материални привързаности. В Бхагавад-гӣта̄ (15.5) се описва кой е достоен да влезе в царството на Бога: нирма̄на-моха̄ джита-сан̇га-дош̣а̄х̣. Тези думи се отнасят до човека, който напълно се е освободил от високомерието, пораждано от материалното чувство за собственост. Колкото и надарен да е някой, колкото и богат и уважаван да е, ако иска да достигне духовното царство и да се върне вкъщи, обратно при Бога, той трябва да се освободи от високомерието, с което го изпълва материалната собственост, защото това състояние не е истинско, а илюзорно.

Думата моха в тази строфа от Бхагавад-гӣта̄ се отнася до измамната представа, която човек има за себе си като за богат или беден. В материалния свят схващането, че някой е богат или беден, както и всички други оценки, основаващи се на материалното съществуване, са измамни, защото самото тяло е измамно, преходно. Чистата душа, която се стреми да се освободи от материалния плен, трябва най-напред да се освободи от връзката с трите гун̣и на материалната природа. В момента съзнанието ни е замърсено от контакта с трите материални гун̣и. Затова в Бхагавад-гӣта̄ е казано: джита-сан̇га-дош̣а̄х̣ – човек трябва да се освободи от замърсяващото влияние на трите гун̣и на материалната природа. Шрӣмад Бха̄гаватам потвърждава това: чистият предан, който се стреми да се издигне до духовното царство, се освобождава от съприкосновението с трите гун̣и на материалната природа. Именно с такива предани трябва да общуваме. Със същата тази цел сме основали и Международното общество за Кр̣ш̣н̣а съзнание. В света има много търговски, научни и други асоциации и сдружения, които разпространяват определен вид знание и имат за цел да формират у хората определен тип съзнание, но няма нито едно общество, което да помага на човека да се освободи от материалните привързаности. Този, който е осъзнал необходимостта от освобождаване от материалните замърсявания, трябва да потърси общество от предани, в което се развива единствено Кр̣ш̣н̣а съзнание. По този начин той ще успее да се освободи напълно от материалния тип общуване.

Тъй като преданият е освободен от замърсяващото влияние на материалните привързаности, той не чувства страданията на материалното битие. Въпреки че, погледнато отстрани, се намира в материалния свят, той спира да усеща страданията му. Как е възможно това? Можем да разберем този факт, като наблюдаваме поведението на котката. Тя носи в уста малките си котенца, но също така носи в уста и уловения плъх. Ала усещанията на котето и на плъха са напълно различни. Малкото коте се чувства удобно в устата на майка си, докато плъхът усеща диханието на смъртта. По същия начин са̄дхавах̣, или преданите, които са в Кр̣ш̣н̣а съзнание и отдават на Бога трансцендентално служене, не усещат материалните страдания, докато хората, които не са предани в Кр̣ш̣н̣а съзнание, изпитват всички мъки на материалното съществуване. Следователно човек трябва да прекрати общуването си с материалисти и да потърси обществото на личности, които действат в Кр̣ш̣н̣а съзнание. Като общува с тях, той ще постигне духовен напредък. С помощта на техните думи и наставления човек ще може да се освободи от привързаността си към материалното съществуване.

Тук е описан процесът на духовното развитие в Кр̣ш̣н̣а съзнание и в преданото служене. Първото необходимо условие е човек да започне да общува с осъзнати за Кр̣ш̣н̣а личности и да се занимава с предано служене. Без общуване с предани духовният прогрес е невъзможен. Теоретичното знание и изучаването на духовната литература сами по себе си не могат да доведат до съществен напредък. Човек трябва да прекрати общуването си с материалисти и да потърси обществото на преданите, защото без тяхната помощ няма да може да разбере дейностите на Бога. Повечето хора вярват в безличностния аспект на Абсолютната Истина. Те не общуват с предани и затова не могат да разберат, че Абсолютната Истина е личност и действа като личност. Да се разбере личностният аспект на Абсолютната Истина, е изключително трудно, но без това разбиране не може да става дума за преданост. Служенето и предаността не могат да се посвещават на нещо безличностно. Служенето трябва да се отдава на личност. Неотдадените не могат да разберат смисъла на Кр̣ш̣н̣а съзнание дори когато четат Шрӣмад Бха̄гаватам и други ведически произведения, описващи дейностите на Бога. Те смятат, че тези дейности са митология или измислени истории, защото всъщност нямат правилна представа за духовния живот. За да разбере дейностите на Бога, човек трябва да общува с предани. И тогава, като размишлява върху трансценденталните дейности на Бога и се опитва да ги разбере, пред него се открива пътят на освобождението. Този, който има твърда вяра във Върховната Божествена Личност, става устойчив в преданото служене и влечението му към общуването с Бога и с преданите става още по-силно. Общуването с преданите означава общуване с Бога. Преданият, който разполага с такова общуване, развива у себе си желание да служи на Бога и постигнал това трансцендентално равнище, постепенно става съвършен.

Всички писания насърчават хората да действат благочестиво, за да се радват на сетивно наслаждение не само в този си живот, но и в следващия. Например благочестивите плодоносни дейности гарантират издигане до някоя от райските планети във вселената. Но преданият, който общува с други предани, предпочита да размишлява върху дейностите на Бога – как Той създава вселената, как я поддържа, как унищожава творението, а също така и за забавленията му в духовното царство. Съществува богата литература, която описва дейностите на Бога, и такива описания ще намерим най-вече в Бхагавад-гӣта̄, Брахма сам̇хита̄ и Шрӣмад Бха̄гаватам. Когато общува с други предани, искреният предан получава възможност да слуша и да размишлява за забавленията на Бога, в резултат от което спира да изпитва влечение към така нареченото щастие в този свят, в рая или на другите планети. Преданите се стремят единствено към лично общуване с Бога. За тях ефимерното материално щастие загубва всякаква привлекателност. Това е позицията на един йога-юкта. Този, който притежава мистични сили, не се поддава на съблазните на тази или онази планета в материалния свят. Той си е поставил за цел да постигне духовно знание и да се издигне до духовния свят. И това възвишено състояние може да се достигне много лесно с помощта на метода на бхакти йога, най-простия от всички методи. Р̣джубхир йога-ма̄ргаих̣. Употребената тук дума р̣джубхих̣ („много прост“) е изключително подходяща. Има различни методи (йога-ма̄рга), които водят до съвършенство в йога, но методът на преданото служене за Бога е най-простият. Той е не само прост, но и води до най-висши резултати. Затова всеки трябва да се възползва от процеса на Кр̣ш̣н̣а съзнание и да постигне най-висшето съвършенство на живота.

Когато човек се занимава с предано служене за Бога в някоя от деветте форми на бхакти йога, описани в авторитетните писания – слушане (шраван̣ам), повтаряне (кӣртанам), помнене, обожание, отдаване на молитви и лично служене – той по естествен начин спира да служи на трите гун̣и на материалната природа, независимо дали се занимава с един, два, три или с всички девет вида предано служене наведнъж. Ако човек не е постоянно зает с духовно служене, той няма да може да се освободи от привързаността си към материалните дейности. Затова неотдадените отдават такова голямо значение на алтруистичните и филантропските дейности и с тази цел откриват болници или създават благотворителни институции. Това безспорно са добри и благочестиви дейности и като следствие от тях вършителят им може да разчита на сетивно наслаждение в този си живот или в следващия. Но преданото служене е отвъд рамките на сетивното наслаждение. То е изцяло духовна дейност. Когато човек е ангажиран в духовни дейности, в предано служене, той просто няма време за сетивно наслаждение. Дейностите в Кр̣ш̣н̣а съзнание не бива да се извършват сляпо, а на основата на задълбочено знание и отреченост. Посоченият вид йога, в който умът постоянно е съсредоточен върху Върховната Божествена Личност с настроение на преданост, води до освобождение още в този живот. Човекът, който извършва такива дейности, получава възможност за непосредствено общуване с Върховната Божествена Личност. Затова Бог Чайтаня е одобрил този метод и е препоръчал да слушаме за забавленията на Бога от чисти предани. Няма значение от коя категория на обществото идват слушателите. Този, който покорно и смирено слуша разказите на себепозналата се душа за дейностите на Бога, ще спечели Върховната Божествена Личност, която не може да бъде покорена по никакъв друг начин. Слушането и общуването с преданите са най-важните елементи от процеса на себепознанието.

В Бхагавад-гӣта̄ се казва, че всички имат право да служат на Бога. Всеки, който се занимава с предано служене, дори ако е жена, работник или търговец, постига висшето съвършенство и се връща вкъщи, при Бога. Кой вид предано служене е най-подходящ за конкретния предан, се определя от духовния учител и по неговата милост човек получава възможност да се заеме с това служене.

Има различни видове мистична йога и те са предназначени за постигането на различни аспекти от Абсолютната Истина. Целта на системата гя̄на йога е безличностното сияние Брахман, на системата хат̣ха йога – Парама̄тма̄, локализирания личностен аспект на Абсолютната Истина, а бхакти йога, или преданото служене, извършвано по девет различни начина, като се започне от слушането и повтарянето, има за цел пълното осъзнаване на Върховния Бог. Има най-различни методи за постигане на себепознание, но тук Девахӯти говори именно за бхакти йога, същността на която Богът вече обясни в най-общи линии. Различните елементи на бхакти йога са слушането, повтарянето, помненето, отдаването на молитви, обожаването на Бога в храма, личното служене за него, изпълняването на поръченията му, приятелството с него и отдаването на всичко в служба на него. В тази строфа особено важна е думата нирва̄н̣а̄тман. Ако човек не приеме процеса на преданото служене, никога няма да дойде край на материалното му съществуване. Що се отнася до гя̄нӣте, те са избрали за себе си пътя на гя̄на йога, но дори ако с цената на сурови отречения някой от тях успее да стигне до сиянието Брахман, остава да съществува възможността той да падне и отново да се озове в материалния свят. Следователно гя̄на йога не слага край на материалното съществуване веднъж и завинаги. Същото се отнася и за системата хат̣ха йога, чиято цел е Парама̄тма̄, локализирания аспект на Бога – мнозина, които са следвали този процес, са падали, както виждаме от случая с Вишва̄митра и много други велики йогӣ. Но когато бхакти йогӣте постигнат Върховната Божествена Личност, те никога повече не се връщат в материалния свят, както утвърждава Бхагавад-гӣта̄. Яд гатва̄ на нивартанте – този, който е заминал, никога повече не се връща. Тяктва̄ дехам̇ пунар джанма наити – след като напусне тялото си, той вече не приема друго материално тяло. Нирва̄н̣а не означава край на съществуването на душата. Душата е вечна. Нирва̄н̣а означава да се сложи край на материалното съществуване, а да се сложи край на материалното съществуване, означава живото същество да се завърне вкъщи, при Бога.

Понякога хората питат защо живите същества падат от духовния свят в материалния. Пред нас е отговорът: ако човек не се е издигнал до планетите във Вайкун̣т̣ха, където може непосредствено да общува със самата Върховна Божествена Личност, той не е застрахован от падение даже ако е постигнал безличностното осъзнаване на Брахман или екстатичния транс на медитацията. Друга дума, която заслужава внимание в тази строфа, е думата бхагавад-ба̄н̣ах̣. Ба̄н̣ах̣ означава „стрела“. Бхакти йога е като стрела, насочена към Върховната Божествена Личност. Системата на бхакти йога не подтиква човека към безличностното сияние Брахман или към равнището на осъзнаване на Парама̄тма̄. Тя е ба̄н̣ах̣, остра и бърза стрела, която се устремява право към Върховната Божествена Личност, пронизвайки владенията на безличностния Брахман и локализираната Парама̄тма̄.

Обикновените, не особено интелигентни хора не могат да разберат лесно знанието за Абсолютната Истина. Но ако духовният учител дари ученика си със своята божествена милост, тогава колкото и ограничен да е ученикът, пред него се открива тайната на духовното знание. Затова Виш̣вана̄тха Чакравартӣ Т̣ха̄кура казва: яся праса̄да̄д – по милостта на духовния учител човек получава милостта на Върховната Божествена Личност, бхагават-праса̄дах̣. Девахӯти моли великия си син да я дари с милостта си, защото тя, като всяка жена, не е много интелигентна, а освен това е и негова майка. И по милостта на Капила тя ще получи възможност да разбере Абсолютната Истина, въпреки че това е много трудно за обикновените хора, и особено за жените.

Сетивата на живото същество са постоянно заети с някакъв вид дейности – или с дейностите, предписани във Ведите, или с материални дейности. Сетивата притежават естествена склонност да действат в името на някаква цел, а умът координира сетивата. В действителност умът ръководи сетивата, затова се нарича саттва. По подобен начин всички полубогове, които управляват материалния свят – богът на Слънцето, богът на Луната, Индра и т.н., – са ръководени от Върховната Божествена Личност.

Ведите утвърждават, че полубоговете са различни части от вселенското тяло на Върховната Божествена Личност. Тъй като освен това те управляват и дейностите на сетивата ни, сетивата са олицетворение на различните полубогове, а умът символизира Върховната Божествена Личност. Сетивата, ръководени от ума, действат според волята на полубоговете. В естественото си състояние сетивата са погълнати от служене за Върховната Божествена Личност. Богът се нарича Хр̣ш̣ӣкеша, защото Той е истинският собственик и върховният господар на сетивата. Склонността към действие е заложена в самата природа на сетивата и на ума, но когато са замърсени от материята, те действат или за постигането на някаква материална цел, или за да удовлетворят полубоговете, въпреки че в действителност са предназначени да служат на Върховната Божествена Личност. Сетивата се наричат хр̣ш̣ӣка, а Върховната Божествена Личност – Хр̣ш̣ӣкеша. Всички сетива имат естествената склонност да служат на Върховния Бог и това служене се нарича бхакти.

Капиладева казва, че човек е установен в предано служене, когато всичките му сетива са погълнати от служене за Върховната Божествена Личност, което не преследва користни цели и не е продиктувано от други егоистични подбуди. Това безкористно служене далеч превъзхожда сиддхи, освобождението. Бхакти, или желанието да се служи на Върховната Божествена Личност, има трансцендентална природа и стои много по-високо от мукти, освобождението. Бхакти е равнището, което се намира отвъд освобождението. Ако човек не е постигнал освобождение, не може да използва сетивата си в служене на Бога. Когато сетивата са заети с материални дейности, преследващи сетивно наслаждение, или дейности, предписани от Ведите, човек се ръководи от едни или други користни подбуди. Но ако същите сетива са заети в напълно безкористно служене за Бога, дейността им се нарича анимитта̄ и отговаря на естествената склонност на ума. И така, когато умът не се отклонява нито към ведическите предписания, нито към материалните дейности, а е напълно погълнат от дейностите в Кр̣ш̣н̣а съзнание, от преданото служене за Върховната Божествена Личност, това състояние е много по-висше и от най-желаното освобождение от материалния плен.

Бхакти стои много по-високо от мукти, защото когато се занимава с предано служене, човек без никакви други усилия се освобождава от материалния плен. В дадената строфа този процес е сравнен с храносмилателния огън в стомаха, който смила всичко, което изяждаме. Ако човек има добро храносмилане, огънят в стомаха може да смели всичко, което ядем. По аналогичен начин за предания не е необходимо да полага специални усилия, за да постигне освобождение. Служенето му за Върховната Божествена Личност само по себе си го освобождава, защото да служиш на Бога, е равносилно на освобождение от материалното робство. Шрӣ Билваман̇гала Т̣ха̄кура е обяснил това много добре. Той казва: „Ако имам неотклонна преданост към лотосовите нозе на Върховния Бог, мукти, освобождението, ще бъде моя слугиня, която покорно ще чака и ще прави всичко, което поискам“.

За предания освобождението не представлява никаква трудност. Той го постига без никакви специални усилия. Следователно бхакти е много по-висша от мукти – това, към което се стремят имперсоналистите. За да постигнат мукти, те се подлагат на сурови отречения и лишения, докато бхактите, които просто следват процеса на бхакти, като повтарят Харе Кр̣ш̣н̣а, Харе Кр̣ш̣н̣а, Кр̣ш̣н̣а Кр̣ш̣н̣а, Харе Харе / Харе Ра̄ма, Харе Ра̄ма, Ра̄ма Ра̄ма, Харе Харе и приемат остатъците от храната, предложена на Бога, веднага покоряват езика си. А когато човек е покорил езика си, той може да владее и всичките си останали сетива. Покоряването на сетивата е цел на практиката на йога и затова всеки, който се е посветил на служенето за Бога, незабавно постига освобождение. Капиладева потвърждава, че бхакти, преданото служене, е гарӣясӣ, т.е. много по-велико от сиддхи, освобождението.

В писанията се говори за пет вида освобождение. Единият от тях е сливането с Върховната Божествена Личност, което означава загубване на собствената индивидуалност и потапяне във Върховния Дух. Това се нарича ека̄тмата̄м. Преданият никога не приема такова освобождение. Останалите четири вида освобождение са издигане до планетата на Бога (Вайкун̣т̣ха), лично общуване с Върховния Бог, постигане на богатствата, които Богът притежава, и постигане на тяло, подобно на тялото на Върховния Бог. По-нататък Капила Муни ще обясни, че чистият предан не се стреми към нито един от петте вида освобождение, ала идеята за сливане с Върховната Божествена Личност го отблъсква особено силно. Шрӣ Прабодха̄нанда Сарасватӣ, велик предан на Бог Чайтаня, е казал: каивалям̇ нарака̄яте – „Щастието на сливането с Върховния Бог, към което се стремят ма̄я̄ва̄дӣте, за предания е ад“. Подобно единство не е за чистите предани.

Много псевдопредани смятат, че докато се намира в обусловено състояние, живото същество може да обожава Върховната Личност, но в крайна сметка личност не съществува. Те твърдят, че Абсолютната Истина е безличностна и засега човек може да си представя някаква личностна форма на безличностната Абсолютна Истина, но щом се освободи, необходимостта от обожание отпада. Това е теорията, която поддържат философите ма̄я̄ва̄дӣ. Но имперсоналистите всъщност се сливат не с битието на Върховната Личност, а със сиянието от тялото на Бога, брахмаджьоти. Въпреки че брахмаджьоти не се различава от тялото на самия Бог, този вид единство (потъването в сиянието от тялото на Божествената Личност) не привлича чистия предан, защото блаженството, което изпитва той, е много по-голямо от привидното удоволствие на сливането в едно с Бога. Най-голямото удоволствие е да се служи на Бога. Преданите постоянно мислят как да служат на Бога и дори когато са поставени сред най-тежки условия в материалното съществуване, пак намират начини и средства да служат на Бога.

Ма̄я̄ва̄дӣте смятат повествованията за забавленията на Бога за митове, но те не са митове, а исторически факти. Чистите предани гледат на тези повествования като на Абсолютна Истина. Особено внимание заслужават употребените в тази строфа думи мама пауруш̣а̄н̣и. Преданите изпитват удоволствие, когато възславят дейностите на Бога, докато ма̄я̄ва̄дӣте не могат дори да мислят за тези дейности. Според тях Абсолютната Истина е безличностна, а щом няма личност, не може да има и дейности. Имперсоналистите смятат историите, описани в Шрӣмад Бха̄гаватам, Бхагавад-гӣта̄ и другите ведически произведения, за художествени измислици и затова им дават най-нелепи тълкувания. Те не знаят какво представлява Божествената Личност, но въпреки това си пъхат носа в писанията и преднамерено изопачават смисъла им, за да заблуждават простодушните хора. Философията на ма̄я̄ва̄дӣте е много опасна за обществото, затова Бог Чайтаня предупреждава никога да не слушаме техните обяснения върху писанията. Те не само ще объркат човека, който ги слуша, но и ще го лишат от възможност да поеме по пътя на преданото служене, който може да го изведе до най-висшето съвършенство. Или ако успее да постигне това, то ще бъде след много, много време.

Капила Муни ясно казва, че преданото служене (бхакти) е трансцендентално по отношение на мукти. То се нарича пан̃чама-пуруш̣а̄ртха. Обикновено хората извършват дейности в областта на религията, икономическото развитие и сетивното наслаждение и в крайна сметка се опитват да постигнат мукти, т.е. да се слеят с Върховния Бог. Но бхакти е трансцендентална към всички тези дейности. Затова Шрӣмад Бха̄гаватам започва с утвърждението, че в него няма място за лицемерна религиозност. Бха̄гаватам категорично отхвърля ритуалните дейности, чиято цел е подобряването на икономическото развитие и постигането на сетивно наслаждение. Той отхвърля и идеята за сливане с Върховния Бог, която се поражда у тези, които са се разочаровали от сетивното наслаждение. Бха̄гаватам е предназначен изключително за чистите предани, които постоянно са заети с дейности в Кр̣ш̣н̣а съзнание, погълнати са от деянията на Бога и постоянно ги възхваляват. Чистите предани обожават трансценденталните забавления на Бога във Вр̣нда̄вана, Два̄рака̄ и Матхура̄, описани в Шрӣмад Бха̄гаватам и в други Пура̄н̣и. Философите ма̄я̄ва̄дӣ отричат тези описания, защото ги смятат за митове, но в действителност те са велики, достойни за обожание повествования, чийто вкус могат да усетят само преданите. В това се състои разликата между ма̄я̄ва̄дӣте и чистите предани.

Ма̄я̄ва̄дӣте и атеистите смятат мӯртите в храма на Бога за идоли, но преданите не обожават идоли. Те обожават самата Божествена Личност, приела образа на арча̄. Арча̄ се нарича формата на Бога, която можем да обожаваме в сегашното си, обусловено състояние. В сегашното си състояние ние не можем да видим Бога в духовната му форма, защото материалните ни очи и другите ни сетива не могат да възприемат духовни форми. Ние не можем да видим дори духовната форма на индивидуалната душа. Когато човек умира, ние не виждаме как душата му напуска тялото. Това е несъвършенството на материалните сетива. Затова Върховната Божествена Личност приема достъпна за материалните ни сетива форма, наречена арча̄-виграха. Арча̄-виграха, която понякога се нарича и инкарнация арча̄, не се различава от Бога. Както Върховната Божествена Личност приема различни инкарнации, така тя се въплъщава и във форми, направени от материя – глина, дърво, метал и скъпоценни камъни.

В ша̄стрите се съдържат подробни указания за това, как да се извайват форми на Бога. Тези форми не са материални. Ако Богът е вездесъщ, тогава Той присъства и в материалните елементи. Това не подлежи на никакво съмнение. Но атеистите мислят другояче. Те твърдят, че всичко е Бог, ала когато отидат в храма и видят мӯртито на Бога, заявяват, че то не е Бог. Според собствената им теория всичко е Бог. Тогава защо мӯртито да не е Бог? Фактически те нямат и най-малка представа от Бога. Но преданите имат различно зрение, техните очи са пречистени от любовта към Бога. Щом видят Бога в някоя от различните му форми, те се изпълват с любов, защото, за разлика от атеистите, не откриват никаква разлика между Бога и формата му в храма. За тях усмихнатото лице на мӯртито в храма е трансцендентално и духовно и те истински се наслаждават на украсата по тялото му. Дълг на духовния учител е да научи учениците си как да украсяват мӯртите, как да ги обожават и как да почистват храма. В храмовете на Виш̣н̣у се провеждат различни церемонии в строго съответствие с авторитетни правила и предписания и преданите отиват на тях, за да видят мӯртите, арча̄-виграха. Когато ги съзерцават, те изпитват духовна наслада, защото всички мӯрти са много великодушни. Преданите разкриват мислите си пред тях и в много случаи те им отвръщат. Но човек трябва да е извисен предан, за да може да разговаря с Върховния Бог. Понякога Богът отговаря на предания си в сънищата му. Атеистите не могат да разберат чувствата, които се обменят между мӯртите и предания, но преданият истински им се наслаждава. В дадената строфа Капила Муни обяснява, че преданите изпитват удоволствие, когато гледат украсеното тяло и лице на мӯртито в храма и разговарят с него, изпълнени с преданост.

Преданите се делят на три категории, но дори тези, които се отнасят към най-низшата, третата категория, са освободени души. В тази строфа се казва, че макар преданите от третата категория да са лишени от знание, просто като се любуват на украсените мӯрти в храма, те се потапят в мисли за Бога и престават да забелязват всичко останало. Като стане устойчив в Кр̣ш̣н̣а съзнание, изцяло ангажирайки сетивата си в служене на Бога, човек неусетно за себе си се освобождава. Това се потвърждава и в Бхагавад-гӣта̄. Като отдава чисто предано служене, както е предписано в ша̄стрите, човек достига равнището на Брахман. В Бхагавад-гӣта̄ се казва: брахма-бхӯя̄я калпате. Това означава, че в изначалното си състояние живото същество е Брахман, защото е неотделима частица от Върховния Брахман. Но когато забрави, че истинската му природа е на вечен слуга на Бога, то става подвластно на ма̄я̄. Забравата на истинската му, естествена позиция е ма̄я̄, но иначе живото същество винаги си остава Брахман.

Когато разбере истинското си положение, живото същество започва да осъзнава, че е слуга на Бога. „Брахман“ означава, че то е постигнало равнището на себепознанието. Дори преданият от третата класа, който не притежава знание за Абсолютната Истина, но с благоговение се скланя пред Бога, мисли за Бога, съзерцава го в храма, носи му цветя и плодове и ги предлага на мӯртите, дори той неусетно се освобождава. Шраддхая̄нвита̄х̣ – с огромна преданост и благоговение преданите се покланят пред мӯртите и ги обожават с различни предмети. Мӯртите на Ра̄дха̄ и Кр̣ш̣н̣а, Лакш̣мӣ и На̄ра̄ян̣а, Ра̄ма и Сӣта̄ така силно привличат преданите, че когато ги видят в храма в цялото им великолепие, преданите изцяло се потапят в мисли за Бога. Това е равнището на освобождението. С други думи, в тази строфа се утвърждава, че дори преданият от третата класа има трансцендентална позиция и превъзхожда онези, които се стремят към освобождението чрез философски размишления или чрез други методи. Дори такива велики имперсоналисти като Шукадева Госва̄мӣ и четиримата Кума̄ри били покорени от красотата на мӯртите в храма, от украсата им и от уханието на листата туласӣ, предложени на Бога, в резултат от което станали предани. Въпреки че вече били освободени души, те не пожелали да останат имперсоналисти, а пленени от красотата на Бога, станали предани.

В тази строфа особено внимание заслужава думата вила̄са. Вила̄са се наричат дейностите или забавленията на Бога. Едно от задължителните правила в храмовото обожание е човек да посещава храма не само за да види красивите мӯрти, но и за да слуша Шрӣмад Бха̄гаватам, Бхагавад-гӣта̄ и други писания, които редовно се четат в храма. Във Вр̣нда̄вана във всеки храм се провеждат четения на ша̄стрите. По този начин дори преданите от третата класа, които не познават писанията или нямат време да четат Шрӣмад Бха̄гаватам и Бхагавад-гӣта̄, получават възможност да слушат за забавленията на Бога. Така умовете им могат постоянно да бъдат погълнати от мисли за Бога – за неговата форма, дейности и трансцендентална природа. Това равнище на Кр̣ш̣н̣а съзнание е равнище на освобождението. Затова Бог Чайтаня е препоръчал като особено важни пет форми на предано служене: 1) да се повтарят святите имена на Бога: Харе Кр̣ш̣н̣а, Харе Кр̣ш̣н̣а, Кр̣ш̣н̣а Кр̣ш̣н̣а, Харе Харе / Харе Ра̄ма, Харе Ра̄ма, Ра̄ма Ра̄ма, Харе Харе; 2) да се общува с преданите и да им се служи; 3) да се слуша Шрӣмад Бха̄гаватам; 4) редовно да се идва в храма, за да се съзерцават великолепно украсените мӯрти; 5) ако е възможно, да се живее в свято място, подобно на Вр̣нда̄вана или Матхура̄. Тези пет вида предано служене сами по себе си са достатъчни, за да може преданият да постигне равнището на най-висшето съвършенство. Бхагавад-гӣта̄ и дадената строфа от Шрӣмад Бха̄гаватам потвърждават това. Във всички ведически писания се казва, че дори преданите от третата класа неусетно постигат освобождение.

Вибхӯти, или богатствата, с които ма̄я̄ ни съблазнява, са многобройни. Дори на тази планета могат да се изпитат най-различни материални удоволствия, а на висшите планети, такива като Чандралока, Слънцето или още по-висшите – Махарлока, Джаналока и Таполока, да не говорим за най-висшата планета Сатялока, на която живее Брахма̄ – възможностите за материално наслаждение са наистина неизчерпаеми. Например продължителността на живота на висшите планети е много по-голяма, отколкото на Земята. Казано е, че на Луната един ден е равен на шест земни месеца. А що се отнася до живота на най-висшата планета, дори не можем да си представим колко дълго продължава той. В Бхагавад-гӣта̄ се казва, че на Земята дори математиците не могат да възприемат продължителността на дванайсет часа от живота на Брахма̄. Всичко това е в сферата на действие на външната енергия на Бога, ма̄я̄. Има и богатства, които йогӣте постигат благодарение на мистичната си сила, но те също са материални. Преданият не се стреми към подобни удоволствия, въпреки че стига да пожелае, може да ги получи до едно. По милостта на Бога, стига само да пожелае, той може да получи необикновени материални блага, но истинският предан е равнодушен към тези неща. Бог Чайтаня Маха̄прабху ни учи да не се стремим към материално богатство или материална слава и да не търсим наслаждение в материалната красота. Единственото, което трябва да желаем, е винаги да сме погълнати от предано служене за Бога, дори и ако не получим освобождение, а се наложи безкрайно да се раждаме и да умираме. Но в действителност за този, който се е отдал на дейности в Кр̣ш̣н̣а съзнание, освобождението е сигурно. За преданите са достъпни всички блага на висшите планети и на планетите във Вайкун̣т̣ха. В тази строфа специално се подчертава: бха̄гаватӣм̇ бхадра̄м. На планетите във Вайкун̣т̣ха цари вечно спокойствие, но въпреки това чистият предан не се стреми да попадне там. Ала въпреки че не се стреми към това, той получава такава възможност и още в сегашния си живот се наслаждава на всички блага и от материалния, и от духовния свят.

В Бхагавад-гӣта̄ се казва, че с помощта на благочестивите дейности човек може да се издигне до най-висшите планетарни системи, дори и до Брахмалока, но когато последиците от тези благочестиви дейности се изчерпят, той отново се връща на Земята, за да започне нов живот и нови дейности. По такъв начин дори ако човек стигне до най-висшите планети, където ще може да живее дълго и да се отдава на наслаждения, той не е в състояние да остане там вечно. Но що се отнася до преданите, техните постижения – преданото служене и богатствата на Вайкун̣т̣ха, които са достъпни още на тази планета – са нетленни. В тази строфа Капиладева нарича майка си ша̄нта-рӯпа̄, с което подчертава, че достоянията на преданите, вечно пребиваващи в атмосферата на Вайкун̣т̣ха, са постоянни. Атмосферата на Вайкун̣т̣ха се нарича ша̄нта-рӯпа, защото в нея цари гун̣ата на чистото добро, неосквернено от гун̣ите на страстта и невежеството. Когато човек се е установил твърдо в преданото служене, никой не може да го лиши от възможността да продължи да се занимава с трансцендентално служене и блаженството и желанието за служене на такъв предан постоянно нарастват. Дори времето няма власт над преданите, които действат в Кр̣ш̣н̣а съзнание, в атмосферата на Вайкун̣т̣ха. В материалния свят под влиянието на времето всичко търпи унищожение, но на планетите във Вайкун̣т̣ха времето и полубоговете са безсилни, защото там те просто не съществуват. Тук всичките ни дейности са управлявани от полубогове, без чието позволение не можем дори да си помръднем ръцете и краката. Но в света на Вайкун̣т̣ха няма нито полубогове, нито време и затова там няма място за унищожение. Там, където действа факторът време, всичко е обречено на разруха, но там, където няма минало, настояще и бъдеще, всичко е вечно. Затова в тази строфа са употребени думите на нан̇кш̣янти, които подчертават нетленността на трансценденталните богатства.

Тук се обяснява и коя е причината за липсата на унищожение. Преданите приемат Върховния Бог като най-скъпата за тях личност и могат да се намират с него в различни отношения. Едни приемат Върховната Божествена Личност за свой най-скъп приятел, други – за свой роднина, трети – за син, за учител, за покровител или за обект на обожание. Богът е вечен, затова и нашите взаимоотношения с него са вечни. Тук ясно е казано, че тези отношения са неподвластни на унищожение, следователно и благата, които те носят на предания, са неунищожими. Всяко живо същество изпитва потребност да обича някого. Ако не намерим човек, достоен за любовта ни, ние я насочваме към котките и кучетата. По такъв начин вечната потребност на живите същества да обичат някого постоянно търси място, в което да намери подслон. От тази строфа научаваме, че можем да насочим любовта си към Бога, Върховната Личност, и да го обичаме като свой приятел, син, учител или благодетел, без да изпитваме никакъв страх, че Той ще ни измами или ще ни напусне. Ние вечно ще се наслаждаваме на отношенията с Върховния Бог в различните им проявления. Важен момент в тази строфа е, че Върховният Бог е наречен върховен учител. Бхагавад-гӣта̄ била изговорена от самия Върховен Бог, който Арджуна приел като гуру, духовен учител. Следвайки този пример, ние също трябва да приемем Кр̣ш̣н̣а като най-висшия авторитет и духовен учител.

Кр̣ш̣н̣а, разбира се, означава Кр̣ш̣н̣а и неговите доверени предани; Кр̣ш̣н̣а никога не е сам. „Кр̣ш̣н̣а“ означава Кр̣ш̣н̣а с неговото име, форма, качества, обител и спътници. Кр̣ш̣н̣а никога не е сам, защото преданите му не са имперсоналисти. Царят например винаги е заобиколен от секретари, военачалници, слуги и придворни. Ако приемем Кр̣ш̣н̣а и неговите спътници за свои учители, никакви сили няма да са в състояние да унищожат знанието ни. Знанието, което получаваме в материалния свят, се променя под влиянието на времето, но заключенията на Бхагавад-гӣта̄, изречена от самия Върховен Бог Кр̣ш̣н̣а, остават неизменни. Няма смисъл да интерпретираме Бхагавад-гӣта̄, защото тя е вечна.

Човек трябва да вижда у Кр̣ш̣н̣а, Върховния Бог, най-добрия приятел. Кр̣ш̣н̣а никога няма да измами. Той винаги ще дава приятелски съвети и покровителство на своите предани. Ако човек приеме Кр̣ш̣н̣а като свой син, той ще има син, който никога няма да умре. В материалния свят родителската любов кара майката и бащата постоянно да се тревожат: „О, дано нашият син не умре!“ Но Кр̣ш̣н̣а никога няма да умре. Затова онези, които приемат Кр̣ш̣н̣а, Върховния Бог, за свой син, никога няма да загубят детето си. Много често преданите се отнасят към мӯртито като към свой син. Особено много такива случаи има в Бенгал, където след смъртта на предания мӯртито дори извършва обред шра̄ддха за своя баща. Отношенията между Бога и предания никога не се унищожават. Хората са привикнали да се кланят на различни полубогове, но Бхагавад-гӣта̄ осъжда подобен манталитет. Човек трябва да бъде достатъчно интелигентен и да обожава само Върховната Божествена Личност в разнообразните ѝ форми, такива като Лакш̣мӣ-На̄ра̄ян̣а, Сӣта̄-Ра̄ма и Ра̄дха̄-Кр̣ш̣н̣а. Тогава той никога няма да бъде измамен. Като обожава полубоговете, човек може да се издигне до висшите планети, но щом настъпи унищожението на материалния свят, тези планети заедно с управляващите ги полубогове също ще бъдат унищожени. Ала който обожава Върховната Божествена Личност, се издига до планетите във Вайкун̣т̣ха, където времето, унищожението и разрухата са безсилни. От всичко казано дотук следва, че времето няма власт над преданите, които са приели Върховната Божествена Личност като смисъл на съществуването си.

В тези две строфи е казано, че неотклонно предано служене означава човек напълно да се посвети на Кр̣ш̣н̣а съзнание, на преданото служене, тъй като за него няма никой по-скъп от Върховния Бог. Тъй като Върховният Бог е всеобхватен, този, който го обожава с неизменна вяра, вече е постигнал всички възможни богатства и е изпълнил всичките си задължения. И в тези стихове Богът обещава, че ще изведе този свой предан отвъд раждането и смъртта. Затова Бог Чайтаня казва, че човекът, който иска да превъзмогне раждането и смъртта, трябва да се откаже от материалните притежания. Това означава, че той не трябва да търси земно щастие, да се стреми да достигне райските планети или да мечтае за материално богатство, деца, дом и домашни животни.

Вече бе обяснено как чистият предан неусетно постига освобождение и кои са признаците на освободената душа. Съществуването на обусловената душа протича в два плана: сегашния живот и подготовката за следващия. Ако сме в гун̣ата на доброто, ние се готвим за живот на висшите планети, ако сме в гун̣ата на страстта, ще останем пак тук, сред хората, за да продължим да извършваме много дейности, а ако сме в гун̣ата на невежеството, е най-вероятно да деградираме и да попаднем в тяло на животно или в по-низша човешка форма на съществуване. Но преданият не се тревожи нито за този си живот, нито за следващия, защото не се стреми да постигне материално благополучие в нито един от двата. Той се моли на Бога: „О, Господи, все едно е къде ще се родя, но те моля само за едно: нека се родя в дома на твой предан, пък дори и като мравка“. Чистият предан не се моли на Бога за освобождение от оковите на материалния свят. Всъщност той дори не смята, че е достоен за освобождение. Като си дава сметка за миналия си живот и за прегрешенията си, той стига до извода, че е достоен единствено за най-дълбокия ад. Това, че сега, в този живот, се опитвам да стана предан, не означава, че в многобройните си минали раждания съм бил идеален и благочестив. Това е напълно невероятно. Преданият си дава реална сметка за своето положение. Той знае, че само заради пълното му отдаване Богът е милостив и не му изпраща всички страдания, които е заслужил. В Бхагавад-гӣта̄ Кр̣ш̣н̣а казва: „Предай ми се и Аз ще те защитя от последиците на всичките ти грехове“. Така се проявява неговата милост. Но това не означава, че човекът, който се е отдал в лотосовите нозе на Бога, в миналия си живот не е извършвал грехове. Затова преданият се моли: „Нека заради греховете си се раждам отново и отново – единствената ми молба е никога да не забравя служенето за теб“. Притежавайки ясен и трезв ум, преданият се моли на Бога: „Съгласен съм да се раждам отново и отново, но нека бъде в дома на твой чист предан, за да получа възможност да продължа духовното си развитие“.

Чистият предан не се стреми в следващия си живот да заеме по-висока позиция. Той е изоставил подобни стремежи. Във всяка форма на живот – като семеен човек или като животно – ще трябва да имаме деца, доходи, имущество… Ала преданият не се интересува от материалните притежания. Той се задоволява с това, което получава по милостта на Бога. Той не се стреми да заеме по-високо обществено положение или да даде на децата си някакво изключително образование. Преданият не е безотговорен – той добросъвестно изпълнява всичките си задължения, но едновременно с това не отделя прекалено много време, за да подобрява условията на семейния си живот или социалния си статус, защото знае, че всичко това е преходно. Той изцяло се е посветил на служенето за Бога, а на другите дела отделя само необходимия минимум време (ятха̄рхам упаюн̃джатах̣). Чистият предан не се интересува какво ще се случи с него в следващия или в този живот; той не се интересува дори какво ще стане със семейството му, с децата му или с обществото. Той целият се отдава на служенето за Бога в Кр̣ш̣н̣а съзнание. В Бхагавад-гӣта̄ е казано, че дори без знанието на предания Богът сам поема грижата той да се издигне до трансценденталната му обител веднага щом напусне тялото си. Когато се раздели с това тяло, преданият не отива в утробата на друга майка. След смъртта си обикновеното живо същество влиза в нова майчина утроба, за да приеме поредния вид тяло според своята карма (минали дейности). Ала преданият веднага се издига до духовния свят, в обкръжението на Бога – така се проявява специалната милост на Бога. Следващите строфи ще обяснят този факт. Богът е всемогъщ и може да направи всичко, което поиска. Той може да прости всички грехове на живото същество. Той може веднага да го изведе до Вайкун̣т̣халока. Такова е необозримото могъщество на Върховната Божествена Личност, на Бога, който винаги е милостив към чистите предани.

Тук се казва, че кръговратът на раждането и смъртта може да бъде прекъснат единствено ако човек е чист предан на Върховния Бог. Харим̇ вина̄ на ср̣тим̇ таранти. Човек не може да се измъкне от кръговрата на раждането и смъртта, ако не заслужи благоволението на Върховната Божествена Личност. Същата идея се утвърждава и тук: човек може да се стреми да узнае Абсолютната Истина чрез философски размишления, опирайки се на несъвършените си сетива, или да се опита да осъзнае аза чрез процеса на мистичната йога, но каквото и да прави, няма да получи освобождение, докато не се отдаде на Върховната Божествена Личност. Някой може да попита дали това означава, че усилията на онези, които се подлагат на толкова много отречения и лишения, като следват стриктно всички правила и предписания, са напразни. Шрӣмад Бха̄гаватам (10.2.32) дава следния отговор: йе 'нйе 'равинда̄кш̣а вимукта-ма̄нинах̣. Когато Кр̣ш̣н̣а се намирал в утробата на Девакӣ, Брахма̄ и другите полубогове се молели със следните думи: „Скъпи лотосооки Господи, има хора, които се гордеят, че сякаш са се освободили, слели са се с Бога или самите те са станали Бог, но въпреки самоувереността си те всъщност са лишени от интелигентност“. Казано е, че независимо дали е висша или низша, интелигентността на такива хора не е даже пречистена. Живото същество, което е пречистило интелигентността си, не може да мисли за нищо друго освен за служене на Бога. Бхагавад-гӣта̄ потвърждава, че чистата интелигентност е присъща само на най-мъдрите. Бахӯна̄м̇ джанмана̄м анте гя̄нава̄н ма̄м̇ прападяте. След много, много животи този, който наистина има интелигентност, се отдава на Върховния Бог.

Човек не може да постигне освобождение, без да се отдаде. В Бха̄гаватам се казва: „Онези, които се гордеят, мислейки че са се освободили, без да са следвали процеса на предаността, са лишени от ясна и чиста интелигентност, защото още не са се отдали на теб. Като се подлагат на всякакви отречения, те стигат почти до прага на духовното осъзнаване на Брахман, но си мислят, че се намират в самото сияние Брахман. Но тъй като не извършват трансцендентални дейности, те рано или късно падат и отново се захващат с материални дейности“. Човек не бива да се задоволява само със знанието, че е Брахман. Той трябва и да служи на Върховния Брахман – това е бхакти. Брахман трябва да служи на Парабрахман. Казва се, че докато човек не осъзнае, че е Брахман, той не може да служи на Брахман. Върховният Брахман е Върховната Божествена Личност. Живото същество също е Брахман. Докато човек не е осъзнал, че е Брахман, че е душа и е вечен слуга на Бога, той само си мисли, че е Брахман и знанието му си остава чисто теоретично. За да може действително да достигне равнището на Брахман и да остане на него, той трябва да осъзнае духовната си природа, като се ангажира на практика в предано служене за Бога. В противен случай той неизбежно ще падне.

В Бха̄гаватам е казано, че тъй като неотдадените пренебрегват трансценденталното любовно служене в лотосовите нозе на Божествената Личност, интелигентността им си остава нечиста и те падат. Живото същество трябва да е заето с някаква дейност. Ако не извършва трансцендентални дейности в служба на Бога, то ще бъде принудено да се върне към материалните дейности, а този, който е обвързан от материални дейности, не може да се измъкне от кръговрата на раждането и смъртта. Тук Бог Капила казва: „Без моята милост…“ (на̄нятра мад бхагаватах̣). В тази строфа се казва, че Богът е Бхагава̄н, Върховна Божествена Личност, което означава, че притежава всички достояния и е напълно способен да освободи живото същество от кръговрата на раждането и смъртта. Богът е наречен и прадха̄на, което означава, че е Върховен. Той се отнася еднакво към всички, но към този, който му се е посветил, проявява особена благосклонност. Бхагавад-гӣта̄ потвърждава, че Богът е безпристрастен – той не смята никого за свой приятел или за враг, – ала е особено благосклонен към онзи, който му се отдаде. По милостта на Бога човекът, който изцяло се посвети на него, се освобождава от кръговрата на раждането и смъртта. В противен случай той отново и отново ще трябва да се ражда в материалния свят и да се опитва да постигне освобождение с помощта на различни други процеси.

В Бхагавад-гӣта̄ Върховната Божествена Личност, Кр̣ш̣н̣а, казва, че законите на природата действат толкова безотказно, защото самият Той следи за изпълнението им. Човек не бива да мисли, че природата действа самостоятелно, без по-висш надзор. Във ведическите книги се казва, че облаците са подчинени на полубога Индра, топлината е дар от бога на Слънцето, прохладната лунна светлина се излива от Чандра, а вятърът се подчинява на волята на полубога Ва̄ю. Но над всички тези полубогове стои Върховната Божествена Личност, върховното живо същество. Нитьо нитя̄на̄м̇ четанаш четана̄на̄м. Полубоговете са обикновени живи същества, които са постигнали такава висока позиция заради предаността си към Бога и желанието си да му служат. Различните полубогове, управляващи този свят, такива като Чандра, Варун̣а и Ва̄ю, се наричат адхика̄ри-девата̄. Всеки от тях отговаря за определена сфера на дейност. Под властта на Върховния Бог са не една, две или три планети, а милиони планети и милиони вселени. Върховната Божествена Личност има безгранични владения, за чието поддържане се нуждае от помощници. Полубоговете са смятани за различни части от тялото на Бога. Всичко това е описано във ведическата литература. И така, богът на Слънцето, богът на Луната, богът на огъня и богът на въздуха действат според указанията на Върховния Бог, както се потвърждава и в Бхагавад-гӣта̄: мая̄дхякш̣ен̣а пракр̣тих̣ сӯяте са-чара̄чарам. Природните закони действат под надзора на Бога. И точно защото Той е в основата, механизмът на природата функционира безотказно и с безупречна точност.

Този, който е приел покровителството на Върховната Божествена Личност, е защитен от всички други влияния. Той не служи на никого другиго освен на Бога и повече не е задължен никому. Той, разбира се, изпълнява всичко, което се иска от него, но всичките му мисли са заети единствено със служенето за Бога. Думите на Върховната Божествена Личност Капила, че под неговата власт духа вятърът, гори огънят и слънцето излъчва топлина, не са само красиви думи. Имперсоналистите твърдят, че последователите на Бха̄гаватам си създават някакъв въображаем образ на Върховния и му приписват несъществуващи качества. Но това, което се говори в Бха̄гаватам, не е нито измислица, нито преувеличение на могъществото на Бога. Във Ведите е казано: бхӣш̣а̄сма̄д ва̄тах̣ павате / бхӣш̣одети сӯрях̣ – „Богът на вятъра и богът на Слънцето действат от страх пред Върховния Бог“. Бхӣш̣а̄сма̄д агниш чендраш ча / мр̣тюр дха̄вати пан̃чамах̣ – „Агни, Индра и Мр̣тю също действат според неговите заповеди“. Това са твърденията на Ведите.

Този, който действително иска да се освободи от плена на материалния свят и да се върне вкъщи, при Бога, е истински йогӣ мистик. Тук ясно се казва: юктена бхакти-йогена. Йогӣте, или мистиците, които се занимават с предано служене, са най-издигнатите от всички видове йогӣ. В Бхагавад-гӣта̄ също се казва, че най-добрите йогӣ са тези, които постоянно мислят за Бога, Върховната Божествена Личност, Кр̣ш̣н̣а. Те не са лишени от знание и отреченост. Знанието и отречеността сами идват при този, който се занимава с бхакти йога. Те са следствие от процеса на бхакти йога. Във втора глава от Първа песен на Бха̄гаватам също се утвърждава, че този, който отдава предано служене на Ва̄судева, Кр̣ш̣н̣а, постига съвършено знание и отреченост. За тези постижения на предания няма логично обяснение. Те са ахаитукӣ, т.е. идват при него сами, без някаква видима причина. Дори ако човек е напълно неграмотен, трансценденталното знание на писанията му се разкрива просто благодарение на факта, че той служи на Бога с преданост. Същото е казано и във Ведите. На този, който има пълна вяра във Върховната Божествена Личност и в духовния учител, му се разкрива най-съкровеният смисъл на ведическите писания. Не е необходимо той да полага отделни усилия, за да получи това знание. Йогӣте, които отдават предано служене, притежават знание и отреченост в пълна степен. Ако знанието и отречеността липсват, това означава, че човек не отдава съвършено предано служене. И така, в заключение можем да кажем, че докато не се отдаде в лотосовите нозе на Върховния Бог, човек не може да очаква, че ще достигне духовното царство – било то брахмаджьоти, безличностното сияние на Бога, или пък планетите Вайкун̣т̣хи, които се намират в това сияние Брахман. Отдадените на Бога души се наричат акуто-бхая. Те са свободни от съмнения и страхове и пред тях се отварят вратите на духовното царство.

В тази строфа особено важни са думите мано майи арпитам̇ – „умът, съсредоточен върху мен“. Човек трябва да съсредоточи ума си върху лотосовите нозе на Кр̣ш̣н̣а или на някоя от неговите инкарнации. Този, който освобождава съзнанието си, като го съсредоточи по този начин, постига освобождение. Пример за това е Амбарӣш̣а Маха̄ра̄джа. Той съсредоточил ума си изцяло върху лотосовите нозе на Бога, говорел единствено за забавленията на Бога, вдъхвал аромата само на цветя и на листа от туласӣ, предложени на Бога, краката му го водели само до храма на Бога, а с ръцете си почиствал храма, с езика си опитвал храната, предложена на Бога, а с ушите си слушал разказите за великите му забавления. Така всичките му сетива били заети в служене на Бога. Най-напред обаче човек трябва да съсредоточи ума си върху лотосовите нозе на Бога. Когато умът неотклонно се намира в това състояние, сетивата, които са му подчинени, също ще бъдат заети само със служене за Кр̣ш̣н̣а. В това се състои методът на бхакти йога. Йога означава контрол над сетивата. В тесния смисъл на думата сетивата не се подчиняват на контрол, защото винаги са възбудени, като малкото дете, което не може да стои мирно дори за миг. Дори Арджуна казва: чан̃чалам̇ хи манах̣ кр̣ш̣н̣а – „Умът е винаги неспокоен“. Затова най-доброто, което може да се направи, е умът да се съсредоточи върху лотосовите нозе на Бога. Мано майи арпитам̇ стхирам. Ако човек е погълнат от предано служене в Кр̣ш̣н̣а съзнание, той е постигнал най-висшето съвършенство. Дейността в Кр̣ш̣н̣а съзнание е най-висшата форма на дейност в човешкото съществуване.