От предишната глава вече знаем, че Видура попитал Маитрея коя е причината за враждата между Шива и Дакш̣а. Освен това той искал да знае защо конфликтът между Дакш̣а и зет му накарал Сатӣ да посегне на живота си. Главната причина Сатӣ да си напусне тялото било обстоятелството, че Дакш̣а започнал друго жертвоприношение, и този път изобщо не поканил Шива. Въпреки че жертвоприношенията са предназначени да умилостивят Върховната Божествена Личност Виш̣н̣у, обикновено на тях биват канени и полубоговете, на първо място Брахма̄, Шива и останалите главни божества, такива като Индра и Чандра. Казва се, че ако в жертвоприношението не участват всички полубогове, то няма да бъде успешно. Но тъй като Дакш̣а и Шива вече били скарани, то когато започнал новото жертвоприношение, Дакш̣а не поканил Шива. Дакш̣а бил назначен от Брахма̄ за главен Праджа̄пати, а освен това бил и негов син. С други думи, той заемал доста издигнато положение и затова бил изпълнен с гордост.

Въпреки че се отнасял с неприязън към Шива и му завиждал, Дакш̣а бил определен за глава на всички Праджа̄пати, което го изпълнило с непоносима гордост. Когато човек се главозамае от материалните си постижения, той е в състояние да извърши най-безразсъдни дела. Дакш̣а бил подтикван единствено от лъжливия престиж. До какво довело това, ще научим от дадената глава.

Във Ведите се обяснява, че преди да извърши жертвоприношението бр̣хаспати-сава, човек трябва да извърши друго едно жертвоприношение, ва̄джапея. Ала докато извършвал тези жертвени обреди, Дакш̣а пренебрегнал велики предани като Шива. Според ведическите писания полубоговете имат правото да участват в ягите и да получават дял от жертвените дарове. И въпреки това Дакш̣а не желаел да ги покани. Жертвоприношенията имат за цел да умилостивят Бог Виш̣н̣у, но Бог Виш̣н̣у е неотделим от своите предани. Брахма̄, Шива и останалите полубогове са верни слуги на Бог Виш̣н̣у, затова е невъзможно Той да бъде доволен в тяхно отсъствие. Но Дакш̣а се бил възгордял с могъществото си и поискал да лиши Брахма̄ и Шива от участие в жертвоприношението, като си мислел, че този, който удовлетворява Виш̣н̣у, няма нужда да удовлетворява неговите слуги. Това обаче не е вярно. Виш̣н̣у иска първо да бъдат удовлетворени слугите му. Бог Кр̣ш̣н̣а казва: мад-бхакта-пӯджа̄-бхядхика̄ – „Преклонението пред моите предани е по-висше от преклонението пред мене“. В Шива Пура̄н̣а също се казва, че най-добрата форма на обожание са жертвоприношенията за Виш̣н̣у, ала обожанието на преданите на Кр̣ш̣н̣а превъзхожда дори жертвоприношенията за Виш̣н̣у. И така, Дакш̣а допускал голяма грешка, като се опитвал да лиши Шива от участие в жертвената церемония.

Омъжените жени, които участват в религиозни обреди и ритуали, такива като сватбени церемонии, жертвоприношения и пӯджи, трябва да са облечени в красиви дрехи, да са украсени със скъпоценности и да са гримирани, защото това е благоприятен знак и подпомага успешното извършване на ритуала. На великото жертвоприношение бр̣хаспати-сава се стекли много жени от райските планети заедно със съпрузите си деварш̣и, полубогове и ра̄джарш̣и. В тази строфа специално се споменава, че те дошли заедно със съпрузите си, защото когато съпругата е облечена хубаво, съпругът е радостен. Изящните украшения и одежди на жените на полубоговете и мъдреците, както и ведрото настроение на самите полубогове и мъдреци създавали благоприятна атмосфера за извършването на церемонията.

От тези стихове става ясно, че обителта на Шива не се намира на нашата планета, а някъде в космическото пространство, иначе Сатӣ не би могла да види въздушните кораби, устремили се към Земята от най-различни посоки, и да чуе пътниците им, които си говорели за великото жертвоприношение, започнато от Дакш̣а, нейния баща. В случая Сатӣ е наречена Да̄кш̣а̄ян̣ӣ, защото е дъщеря на Дакш̣а. В разглежданите стихове се споменават и упадева-варите – така се наричат второстепенните полубогове: гандхарвите, киннарите, урагите. Те всъщност не са точно полубогове, а нещо средно между полубоговете и хората. Упадева-варите също летели с въздушни кораби. Думата сва-нилая̄бхя̄ше означава, че те прелитали съвсем близо край жилището на Сатӣ. В тези строфи подробно са описани облеклото и външността на съпругите на небесните обитатели. Очите им трепкали, обиците и другите им украшения сияели с ослепителен блясък, те всички били пременени в празнични дрехи и носели огърлици с медалиони. Всяка жена била придружавана от съпруга си. Заедно те изглеждали толкова прекрасни, че на Сатӣ, Да̄кш̣а̄ян̣ӣ, ѝ се приискало също да се премени като тях и със своя съпруг да отиде на жертвоприношението. Това желание е естествено за всяка жена.

Сатӣ знаела за враждата между своя съпруг и баща си, но въпреки това споделила с Шива, че също иска да отиде на жертвоприношението, понеже то щяло да се проведе в бащиния ѝ дом и полубоговете от цялата вселена се събирали там. Но тя не посмяла да изрази желанието си направо, затова казала на своя съпруг, че ако той иска да иде, тя би го придружила. С други думи, Сатӣ много деликатно намекнала пред съпруга си за своето желание.

Желанието да се наслаждават, като се украсяват с накити и скъпоценности, като се обличат в хубави дрехи и заедно със съпрузите си посещават приеми и тържества, за да се срещнат с приятели и роднини, е неизменна част от природата на жените. Тези склонности са напълно естествени, като се има предвид, че жената е главният източник на материално наслаждение. Затова на санскрит жената се нарича стрӣ – „тази, която разширява полето на материалното наслаждение“. Материалният свят се основава на взаимното привличане между мъжа и жената; така е устроено обусловеното съществуване. Жената привлича мъжа и в резултат от съюза им полето на материалните дейности, включващо дом, пари, деца, приятели и прочее, бързо започва да се разширява. По такъв начин, вместо да ограничава материалните си потребности, човек затъва все по-дълбоко в материалното наслаждение. Шива обаче не приличал на обикновените хора; това личи и от името му. Материалните наслаждения не го влечали ни най-малко, независимо че съпругата му била дъщеря на велик владетел и му бил дадена за жена по молба на самия Брахма̄. Шива нямал никакво желание да ходи на жертвоприношението, ала Сатӣ, която била жена, и при това царска дъщеря, се нуждаела от развлечения. Като всички останали, тя искала да отиде в бащиния си дом, да се срещне със своите сестри и да прекара приятно времето си в тяхното общество. Не случайно Сатӣ казва, че ще си сложи накитите, дар от баща ѝ. Тя не казва, че ще си сложи накити, които са ѝ подарък от нейния мъж, защото Шива бил безразличен към подобни неща. Той не умеел да избира скъпоценности и дрехи за жена си и да води светски живот, защото постоянно бил потопен в екстаз, размишлявайки за Върховната Божествена Личност. Ведическият обичай повелява по време на сватбата бащата да даде на дъщеря си богата зестра, затова Сатӣ получила от баща си достатъчно зестра, сред която имало и различни накити. Обикновено съпругът също подарява на съпругата си украшения, но от разглежданите стихове става ясно, че съпругът на Сатӣ, който не притежавал собственост, нямал възможност да направи това. Ето защо Сатӣ се канела да си сложи накитите, дар от баща ѝ. За нейно щастие Шива не ѝ взел бижутата, за да ги размени срещу га̄н̃джа̄, както правят някои, които в стремежа си да му подражават пушат га̄н̃джа̄ и за да се сдобият с нея, пропиляват цялото си имущество. Те продават всички вещи, притежание на съпругите им, а получените пари изхарчват за цигари, алкохол и други подобни неща.

Както казахме, враждата между тъста и зетя продължила много години, затова Сатӣ отдавна не била ходила в бащиния си дом. Ето защо тя толкова силно жадувала да отиде там, и особено сега, когато за великото жертвоприношение щели да се съберат нейните лели, сестри и съпрузите им. Като всяка жена, Сатӣ искала да се облече празнично и да отиде в бащиния си дом придружавана от съпруга си; тя нямала желание да ходи сама.

Да̄кш̣а̄ян̣ӣ, Сатӣ, много добре знаела, че Шива е безразличен към примамливия материален свят, възникнал от взаимодействието на трите гун̣и на природата. Затова, обръщайки се към него, тя го нарекла аджа, което значи „отхвърлил оковите на раждането и на смъртта“, с други думи, „осъзнал вечната си природа“. Сатӣ казвала: „Ти вече си осъзнал духовната си природа и затова не приемаш за реалност проявения космос, материалното творение, което е едно изкривено отражение. Светският живот не те привлича и тъй като разбираш илюзорността на роднинските връзки, ти не смяташ никого за свой баща, майка или сестра. Но аз съм само клета жена и не съм постигнала такова трансцендентално разбиране, затова не е учудващо, че тези неща ми се струват реални“. Само ограничените хора приемат изкривеното отражение на духовния свят за реалност. Живите същества, които са пленници на могъщата външна енергия, считат материалното творение за действителност, но тези, които са осъзнали духовната си природа, разбират илюзорността на материалния свят. Истинската реалност е другаде, в духовния свят. „Що се отнася до мен – казвала Сатӣ, – аз не разбирам твърде от тези духовни въпроси. Аз съм обикновена жена и не познавам истината. Обичам родното си място и искам да го видя“. Бха̄гаватам сравнява хората, които са привързани към родното си място, към тялото си и т.н., с магарета и крави. Вероятно Сатӣ била чувала тези неща от съпруга си Шива неведнъж и не два пъти, но тъй като била йош̣ит, жена, продължавала да жадува за обектите на материалните си привързаности. Думата йош̣ит значи „която доставя наслаждение“. Затова жените се наричат йош̣ит. Човек, който иска да напредва по духовния път, трябва да ограничава общуването си с йош̣ит, защото ако се превърне в играчка в ръцете им, това слага край на духовното му развитие. Казано е: „Тези, които стават играчки в ръцете на жените (йош̣ит-крӣд̣а̄-мр̣геш̣у), не могат да напредват в духовното себепознание“.

В тази строфа Сатӣ се обръща към Шива с епитета абхава, което значи „нероден“, въпреки че Шива обикновено е наричан бхава, „роден“. Рудра, Шива, се е появил от междувеждието на Брахма̄, който пък се нарича Сваямбхӯ, защото не е роден нито от човек, нито от друго материално същество, а се е появил направо от лотоса, израснал от пъпа на Виш̣н̣у. Думата абхава, с която Сатӣ се обръща към Шива, може да се преведе и по друг начин – „този, който никога не е изпитвал материални страдания“. Сатӣ искала да насочи вниманието на своя съпруг към факта, че дори личности, които нямат роднинска връзка с баща ѝ, отиват на жертвоприношението, а тя била родна дъщеря на Дакш̣а. Друг епитет, с който е назован Шива в тази строфа, е епитетът „синьошиест“. Шива изпил цял океан отрова и я задържал в гърлото си, без да я преглъща или да ѝ позволява да попадне в стомаха му, от което шията му посиняла. Така той станал известен под името нӣлакан̣т̣ха, синьошиестият. Шива изпил океана отрова, защото се грижел за другите. Когато полубоговете и демоните разбивали океана, най-напред се отделила отрова и тъй като отровният океан би могъл да умъртви останалите, по-малко могъщи живи създания, Шива го изпил целия. С други думи, щом могъл да изпие толкова много отрова заради спасението на другите, сега, когато собствената му съпруга го молела да ѝ позволи да навести бащиния си дом, той пак така великодушно трябвало да ѝ позволи, макар че не му се искало.

Когато Шива чул от съпругата си за Дакш̣а, естествената му психологическа реакция била да си спомни за грубите думи, отправени към него в присъствието на покровителите на вселената, и сърцето му се натъжило, въпреки че се усмихвал, за да не огорчи жена си. В Бхагавад-гӣта̄ се казва, че човекът, постигнал освобождение, запазва душевно равновесие и сред страданията, и сред щастието в материалния свят. Затова е уместен въпросът, защо Шива, който бил освободена душа, толкова дълбоко преживявал думите на Дакш̣а. Отговор ни дава Шрӣла Вишвана̄тха Чакравартӣ Т̣ха̄кура. Шива е а̄тма̄ра̄ма – душа, постигнала пълно себепознание, – ала понеже е инкарнация, която отговаря за материалната гун̣а на невежеството, тамо-гун̣а, той понякога се поддава на влиянието на материалните удоволствия и страдания. Разликата между наслаждението и болката в материалния свят и наслаждението и болката в духовния свят е тази, че в духовния свят резултатът и от едното, и от другото е абсолютен по същността си. Ето защо ако в абсолютния свят някой скърби, привидната болка, която изпитва, е пълна с блаженство. Например веднъж, когато Бог Кр̣ш̣н̣а бил малък, майка му го наказала и Той заплакал. Ала това, че от очите му се стичали сълзи, не може да се счита за резултат от влиянието на гун̣ата на невежеството, защото цялата сцена била проникната от трансцендентално блаженство. В безкрайните си забавления Кр̣ш̣н̣а понякога сякаш причинява мъка на гопӣте, но в действителност тези взаимоотношения са изпълнени с трансцендентална наслада. Такава е разликата между духовния и материалния свят. Материалният свят е изкривено отражение на духовния свят, света на абсолютната чистота. Тъй като в духовния свят всичко е абсолютно, наглед различните духовни емоции на наслаждението и мъката не причиняват нищо друго, освен вечно блаженство, докато в материалния свят, където всичко е замърсено от гун̣ите на материалната природа, живите същества се наслаждават, но също така и страдат. И тъй като Шива отговаря за материалната гун̣а на невежеството, думите на Дакш̣а му причинили скръб, независимо от факта, че бил постигнал себепознание.

Шива можел да предвиди, че веднага щом Сатӣ отиде в родния си дом, баща ѝ, който се отъждествява с тялото си и затова е непоносимо надменен, ще излее върху нея безмилостния си гняв, въпреки че тя е невинна. Шива предупредил жена си, че Дакш̣а, който твърде много се гордее с материалните си притежания, ще се ядоса и на нея ще ѝ бъде много тежко да понесе този гняв. Затова било по-добре тя да не отива. Шива знаел това от личен опит – въпреки че той бил безгрешен, Дакш̣а и срещу него се нахвърлил с порой от обидни думи.

Вероятно някой ще се попита как е възможно Дакш̣а – образован, богат, аскетичен и с много знатен произход – да изпитва такъв непристоен гняв? В настоящата строфа Шива обяснява, че ако човекът, надарен с образованост, благороден произход, красота и богатство, твърде много се възгордее с тези достойнства, те се превръщат в източник на беди. Млякото е много полезна храна, но ако до него се е докоснала змия, то става отровно. По същия начин, материалните достойнства, такива като образоваността, богатството, красотата и доброто потекло, сами по себе си са преимущества, но когато красят човек злобен по природа, те причиняват само неприятности. Ча̄н̣акя Пан̣д̣ита дава и друг пример. Той казва, че змията, която носи скъпоценен камък на главата си, продължава да внушава страх, защото въпреки това украшение си остава змия. Змията изпитва злоба към другите живи същества дори когато те с нищо не са го заслужили; такава е природата ѝ. Когато ухапе някого, тя го прави не защото той ѝ е сторил нещо лошо, а по навик. Така и Дакш̣а притежавал много материални достойнства, но всички те били отровени от високомерието и злобата му. Затова понякога материалните достояния стават пречка за оня, който се стреми да развие у себе си духовно съзнание, Кр̣ш̣н̣а съзнание. В молитвите си към Бога царица Кунтӣдевӣ нарекла Кр̣ш̣н̣а акин̃чана-гочара, леснодостижим за лишените от материални богатства. Материалната нищета улеснява напредъка в Кр̣ш̣н̣а съзнание. Ако човек обаче помни вечната си връзка с Върховната Божествена Личност, той може да използва материалните си качества, такива като ерудиция, красота и благороден произход, в служба на Бога. Тогава те придобиват истинска стойност. С други думи, ако човек не притежава Кр̣ш̣н̣а съзнание, всичките му материални притежания и достойнства са равни на нула. Но когато пред нулата се постави Върховната Единица, стойността на тези материални достойнства веднага нараства до десет. Докато не се присъедини към Върховната Единица, нулата винаги си остава нула, дори към нея да се прибавят още сто нули. Ако човек не използва материалните си притежания и способности с Кр̣ш̣н̣а съзнание, те могат да го доведат до деградация.

Колкото и некултурен да е някой, той винаги е добър със своите деца, с жена си и с кръвните си роднини. Дори тигърът е нежен със своите рожби, тъй като в цялото животинско царство родителите ревниво се грижат за потомството си. Затова можело да се очаква, че Дакш̣а, колкото и жесток да бил като личност, щял да посрещне Сатӣ с внимание и гостоприемство – в края на краищата, тя му била родна дъщеря. Но думата анавастхита, използвана в тази строфа, посочва, че на хора като него човек не бива да има вяра. Тигрите са много нежни с рожбите си, но също така е известно, че понякога ги изяждат. Човек не може да има вяра на хора, които са зли по природа, защото те са твърде неуравновесени. Така Шива разубеждавал Сатӣ да не ходи в бащиния си дом, защото да отиде в дома на такъв човек непоканена, разчитайки на роднинството си с него, не било никак уместно.

Все пак Сатӣ би могла да реши да отиде в родния си дом, разчитайки на това, че дори баща ѝ да я оскърби с груби думи, тя ще преглътне обидата, както понякога синът търпи натякванията на родителите си. Затова Шива я предупреждава, че тя няма да успее да понесе язвителните думи на своя баща. Човешката психология е такава, че лесно можем да понесем болката, която ни е причинена от враг, защото е естествено да очакваме страдания от враговете си, но когато ни уязвят тежките думи на близък роднина, тази болка ни терзае денем и нощем и понякога става толкова нетърпима, че някои дори слагат край на живота си.

Шива изтъкнал, че дори Сатӣ да отиде сама, без него, пак няма да я посрещнат добре, защото е негова съпруга. Вероятността посещението ѝ да завърши зле била твърде голяма дори ако Сатӣ отидела сама. С това Шива по заобиколен начин молел жена си да не отива в бащиния си дом.

Тук е обяснена истинската причина за враждата между Шива и Дакш̣а. Дакш̣а ненавиждал Шива заради това че Шива бил въплъщение на едно от качествата на Върховната Божествена Личност и следователно заемал много високо положение, както и заради факта, че по време на жертвоприношенията винаги оказвали по-голямо уважение на Шива и му предоставяли по-почетно място, тъй като той бил в непосредствен контакт със Свръхдушата. Имало, разбира се, и много други причини. Горд с материалните си достижения, Дакш̣а не можел да се примири с издигнатото положение на Шива и яростта, в която изпаднал, когато Шива не станал да го посрещне, била само външна изява на завистта му. Както показват думите пӯруш̣а-буддхи-са̄кш̣ин̣а̄м, Шива непрекъснато бил потопен в медитация и постоянно съзерцавал Свръхдушата в сърцето си. Този, чийто разум винаги е погълнат от медитация върху Върховната Божествена Личност, е изключително извисен и дори великите личности не могат да се сравняват с него, да не говорим за обикновените живи създания. Когато Дакш̣а дошъл на жертвената арена, Шива бил потопен в медитация и е напълно възможно просто да не е забелязал тъста си. Дакш̣а обаче се възползвал от случая и проклел Шива, защото отдавна таял завист към него.

Този, който наистина е осъзнал духовната си природа, гледа на всяко тяло като на храм на Върховната Божествена Личност, която във формата си на Парама̄тма̄ се намира в сърцето на всеки. Когато такъв човек отдава почит другиму, той изразява уважение не към материалното му тяло, а към Върховния Бог, присъстващ в това тяло. Ето защо оня, който е погълнат от медитация върху Върховния Бог, постоянно му отдава почитанията си. Но Дакш̣а не бил особено извисен духовно и си мислел, че почитанията са предназначени за материалното тяло. Затова когато Шива не почел материалното му тяло, той се възмутил. Понеже хората като Дакш̣а са неспособни да постигнат равнището на Шива и на другите себепознали се души, те винаги им завиждат. Тук това е илюстрирано с много подходящо сравнение. Асурите, т.е. демоните и атеистите, ненавиждат Бога, Върховната Личност. Заветното им желание е просто да го убият. Дори в наше време се срещат псевдофилософи, които пишат коментари към Бхагавад-гӣта̄, ала в същото време мразят Кр̣ш̣н̣а. Когато Кр̣ш̣н̣а казва: ман-мана̄ бхава мад-бхактах̣ (Бхагавад-гӣта̄, 18.65) – „Винаги мисли за мен, стани мой предан, обожавай ме и ми отдавай почитта си“ – така наречените философи обясняват, че всъщност не Кр̣ш̣н̣а е този, на когото трябва да се отдадем. Това не може да бъде наречено нищо друго, освен завист. Асурите, т.е. атеистите, демоните, без всякакви основания изпитват омраза към Върховната Божествена Личност. По подобен начин глупавите хора, които не могат да достигнат висините на себепознанието, вместо да почитат себепозналите се души, винаги им завиждат.

Някой може да възрази, че Шива бил длъжен да почете Дакш̣а, тъй като Дакш̣а му бил тъст. Предвиждайки това, Шива обяснява, че когато просветеният човек става, за да отдаде почит, или се покланя някому, той изразява почитта си към Свръхдушата, която се намира в сърцето на всяко живо създание. Затова сред ваиш̣н̣авите е прието да се разменят поклони. Дори когато ученикът се покланя на духовния си учител, учителят също му отвръща с поклон, защото тези поклони са предназначени не за тялото, а за Свръхдушата. Духовният учител също отдава почит на Свръхдушата в сърцето на ученика. В Шрӣмад Бха̄гаватам Богът казва, че да се отдават почитания на негов предан, е по-висш акт от отдаването на почитания на самия него. Преданите не се отъждествяват с тялото си, затова да се поклониш на ваиш̣н̣ава, означава да отдадеш почит на Виш̣н̣у. Етикетът изисква щом човек срещне ваиш̣н̣ава, веднага да му се поклони, като с това изрази почитта си към Свръхдушата в неговото сърце. Един ваиш̣н̣ава гледа на всяко тяло като на храм на Виш̣н̣у. Тъй като Шива притежавал Кр̣ш̣н̣а съзнание, той вече бил отдал почитанията си на Свръхдушата, затова можело да се счита, че е отдал почит и на Дакш̣а, който се отъждествявал с тялото си. Нямало нужда Шива да се покланя на тялото на Дакш̣а, защото никъде във Ведите не се препоръчват подобни действия.

Живото същество по природа е чисто. Асан̇го хй аям̇ пуруш̣ах̣. Във ведическите писания се казва, че душата е винаги чиста, незамърсена от материални привързаности. Отъждествяването на душата с тялото е погрешно. Когато човек постигне съвършено Кр̣ш̣н̣а съзнание, той се връща в своето изначално, чисто състояние. Това състояние на съществуване се нарича шуддха-саттва, което означава, че то е трансцендентално към материалните качества. Тогава се слага край на дейностите на материалното съзнание, тъй като човекът, достигнал равнището на съществуване шуддха-саттва, се намира под непосредственото въздействие на вътрешната енергия. Така например, ако поставим желязо в огъня, то започва да се нагрява, а когато се нажежи до червено, придобива свойствата на огъня, въпреки че си остава желязо. По аналогичен начин, когато през медния проводник се пропусне електричество, той спира да действа като мед, а започва да действа като електричество. Бхагавад-гӣта̄ (14.26) също утвърждава, че този, който искрено и предано служи на Бога, веднага се издига до равнището на чист Брахман:

И така, шуддха-саттва, както е обяснено в тази строфа, е трансцендентално състояние, което на езика на свещените писания се нарича васудева. Васудева е името на предания, чрез когото Кр̣ш̣н̣а се появява в материалния свят. Дадената строфа обяснява, че чистото състояние на съзнанието се нарича васудева, защото пред човека с такова съзнание докрай се открива Ва̄судева, Върховната Божествена Личност. А за да достигне равнището на чистото предано служене, човек стриктно трябва да следва всички принципи на преданото служене и да се освободи от користните материални желания, осъществявани чрез плодоносни дейности или философски разсъждения.

Този, който е развил чиста преданост, служи на Върховната Божествена Личност от чувство за дълг, без каквито и да е себични подбуди и никакви материални обстоятелства не могат да попречат на служенето му. Това състояние се нарича шуддха-саттва, или васудева, защото преданият, който го е постигнал, вижда в сърцето си Върховната Божествена Личност, Кр̣ш̣н̣а. В своята Бхагават сандарбха Шрӣла Джӣва Госва̄мӣ е описал много добре това равнище на предаността. Той обяснява също, че думите аш̣т̣оттара-шата (сто и осем), които се прибавят към името на духовния учител, показват, че той се намира в шуддха-саттва, в трансценденталното състояние васудева. Думата васудева има и други значения. Тя например може да значи „този, който е навсякъде, вездесъщ“. А слънцето се нарича васудева-шабдитам. Думата васудева може да се употребява с различни значения, но което и от тях да вземем, Ва̄судева винаги означава вездесъщата или локализираната Върховна Божествена Личност. В Бхагавад-гӣта̄ (7.19) се казва още: ва̄судевах̣ сарвам ити. Да се постигне истината, означава човек да разбере Ва̄судева, Върховната Божествена Личност, и напълно да му се предаде. Васудева е равнището, на което Ва̄судева, Върховната Божествена Личност, се разкрива пред нас. А той се открива пред нашия взор само тогава, когато се освободим от замърсяванията на материалната природа и постигнем чисто Кр̣ш̣н̣а съзнание. Това е равнището васудева. Същото равнище се нарича и каиваля, което значи „чисто съзнание“. Гя̄нам̇ са̄ттвикам̇ каивалям. Каиваля е състоянието, в което човек притежава чисто, трансцендентално знание. Затова васудева е синоним на каиваля – термин, който често се използва от имперсоналистите. Имперсоналистичната каиваля не е най-висшата степен в познанието, но когато човек постигне каиваля в Кр̣ш̣н̣а съзнание, т.е. когато осъзнае Върховната Божествена Личност, той постига най-големия успех. В това чисто състояние, като слуша за Бога, възпява го, помни го и т.н., благодарение на дълбоките си познания в науката за Кр̣ш̣н̣а той осъзнава Върховната Божествена Личност. Това протича изцяло под контрола на вътрешната енергия на Върховния Бог.

В тази строфа действието на вътрешната енергия е описано и с думата апа̄вр̣тах̣, „без външни покрития“. Тъй като Върховният Бог, неговото име, форма, качества, атрибути и прочее са трансцендентални, т.е. отвъд обсега на материалната природа, те не могат да бъдат разбрани с помощта на материалните сетива. Когато в процеса на чистото предано служене сетивата се пречистят (хр̣ш̣ӣкен̣а хр̣ш̣ӣкеша-севанам̇ бхактир учяте), те могат да възприемат Кр̣ш̣н̣а вече незабулен от покрития. Тук някой може да се запита как преданото служене е в състояние да пречисти материалното зрение на човека, когато той продължава да се намира във физическото си тяло. Във връзка с това Бог Чайтаня казва, че преданото служене изчиства огледалото на ума. В чисто огледало човек може да види лицето си много ясно. По същия начин, достатъчно е човек да изчисти огледалото на своя ум, за да получи ясна представа за Върховната Божествена Личност. В Бхагавад-гӣта̄ (8.8) се казва: абхя̄са-йога-юктена. Този, който изпълнява предписаните си задължения в преданото служене (четаса̄ на̄ня-га̄мина̄), т.е. слуша за Бога и го възпява, е способен да осъзнае Върховната Божествена Личност, стига умът му постоянно да е погълнат от слушането и възпяването на Бога, без да се отклонява към нещо друго. Както утвърждава Бог Чайтаня, в процеса на практикуването на бхакти йога, който започва с възпяването и слушането, умът и сърцето се пречистват и пред човека се открива ликът на Върховната Божествена Личност.

В тази строфа Бог Шива казва, че постоянно усеща присъствието на Ва̄судева, на Върховната Божествена Личност, в сърцето си и затова непрекъснато изразява почитта си към Върховния Бог. С други думи, Шива постоянно е в транс, или сама̄дхи. Човек не може да постигне сама̄дхи по собствено желание; необходимо е съгласието на Ва̄судева, на Върховната Божествена Личност, защото цялата вътрешна енергия на Върховния Бог се подчинява на неговата воля. Безспорно, материалната енергия също действа под негово ръководство, но личната воля на Бога се изпълнява от духовната енергия. Затова когато иска да се разкрие някому, Богът прави това чрез духовната си енергия. В Бхагавад-гӣта̄ (4.6) се казва: самбхава̄мй а̄тма-ма̄яя̄. А̄тма-ма̄яя̄ значи „вътрешна енергия“. Ако е удовлетворен от трансценденталното любовно служене на предания, Богът се разкрива с помощта на вътрешната си енергия, когато сам пожелае да стори това. Преданият никога не настоява: „О, Господи, ела, за да те видя“. Той не смята, че има правото да заповядва на Върховната Божествена Личност да се яви и да танцува пред него. Някои мними предани искат от Бога да се яви пред тях и да танцува. Но Богът не е подвластен на ничия воля. Ако обаче преданият го удовлетвори с чистото си предано служене, Той сам се открива пред него. Затова в тази строфа много дълбок смисъл носи думата адхокш̣аджа, която посочва, че Върховната Божествена Личност не може да бъде възприета чрез материалните сетива. Тя не може да бъде осъзната и чрез усилията на човешкия ум, погълнат от абстрактни философски разсъждения. Но ако желае, човек може да обуздае сетивата си, да ги възпре от материални дейности и тогава с помощта на духовната си енергия Богът сам ще се разкрие пред чистия си предан. И когато това стане, преданият вече няма никакви други задължения, освен да отдава на Върховния смирените си почитания. Абсолютната Истина открива пред него своята форма. Абсолютната Истина не е аморфна. Ва̄судева не е лишен от форма – нали в тази строфа се казва, че когато Богът се разкрие, преданият му се покланя. Човек може да се покланя само на личност, а не на нещо безличностно. Представите на ма̄я̄ва̄дӣте, че Ва̄судева е безличностен, са несъстоятелни. В Бхагавад-гӣта̄ е употребена думата прападяте, която значи „отдаване“. А човек може да се отдаде само на личност, не на някакво безличностно единство. Щом става дума за отдаване и за поклони, това задължително предполага съществуването на обект, към когото те са насочени.

Жената трябва да се отнася еднакво почтително към своя съпруг и към баща си: бащата я закриля в детските ѝ години, а съпругът – по време на нейната младост. Затова тя трябва да почита и двамата, ала баща ѝ все пак заслужава особена почит, тъй като е създал тялото ѝ. Шива предупреждава Сатӣ: „Вярно е, че трябва да почиташ баща си дори повече отколкото мене, но внимавай, защото както ти е дал тялото, така може и да ти го отнеме. Когато се срещнете, той вероятно ще те оскърби, задето си свързана с мен в брачен съюз. А обидата, нанесена от близък човек, е по-лоша и от смърт, особено ако сме почитани и уважавани“.