Преодоляване на материалната природа

В предишната глава Бог Капиладева стигна до заключението, че като започне да следва процеса на преданото служене, човек постига непривързаност и трансцендентално знание, които му позволяват да разбере науката за Бога. Тук отново се утвърждава същият принцип. Този, който не е подвластен на гун̣ите на материалната природа, е като слънцето, отразяващо се във водната повърхност. Движението на водата, нейната температура и вълните по повърхността ѝ не оказват никакво влияние върху слънцето, което се отразява в нея. По същия начин, ва̄судеве бхагавати бхакти йогах̣ прайоджитах̣ (Шрӣмад Бха̄гаватам, 1.2.7), човекът, посветил се изцяло на дейностите на преданото служене, бхакти йога, става като слънцето, което се отразява във водата. Въпреки че, отстрани погледнато, преданият се намира в материалния свят, той в действителност винаги пребивава в трансценденталното царство. Когато слънцето се отразява във водата, ни се струва, че то е на повърхността ѝ, макар че в действителност е на милиони километри от нея. По същия начин този, който следва процеса на бхакти йога, става ниргун̣а, неподвластен на влиянието на материалните гун̣и.

Авика̄ра означава „без промяна“. Бхагавад-гӣта̄ утвърждава, че всяко живо същество е неотделима частица от Върховния Бог и вечната му позиция е да съдейства на Бога, като използва енергията си за него. Това е неговата неизменна природа. Но ако живото същество използва своята енергия и дейности за сетивно наслаждение, тогава положението му се променя и става вика̄ра. Дори когато се намира в материално тяло, ако се занимава с предано служене под ръководството на духовен учител, живото същество изпълнява своя вечен дълг и по този начин отново заема естественото си положение. Както се казва в Шрӣмад Бха̄гаватам, освобождението означава възстановяване на изначалното състояние. Изначалното ни състояние е да служим на Бога (бхакти-йогена, бхактя̄). Когато човек се отърси от материалните привързаности и се посвети изцяло на преданото служене, неговото положение става неизменно. Акартр̣тва̄т означава да не се върши нищо за сетивно наслаждение. Когато човек прави нещо по свое собствено усмотрение, той се смята за собственик на делата си и затова ще е принуден да пожъне последиците им, но когато прави всичко за Кр̣ш̣н̣а, той престава да се чувства собственик на онова, което върши. Като се върне в неизменното си състояние и престане да приписва на себе си заслугите за своите действия, той веднага постига трансценденталното равнище, на което гун̣ите на материалната природа не могат да го докоснат, както водата не може да окаже влияние върху отразеното в нея слънце.

В действителност обусловената душа е принудена да действа под натиска на гун̣ите на материалната природа. Живото същество не е независимо. Когато действа под ръководството на Върховната Божествена Личност, то е свободно, но когато върши дейности за сетивно наслаждение, мислейки че по този начин ще постигне удовлетворение, то се намира във властта на материалната енергия. В Бхагавад-гӣта̄ е казано: пракр̣тех̣ крияма̄н̣а̄ни – човек действа в съответствие с гун̣ите на материалната природа, под чието влияние се намира. Гун̣и се наричат качествата на материалната природа. Обусловеното живо същество е подвластно на качествата на природата, но се заблуждава, че е господар на действията си. То може да се избави от това измамно чувство за собственост само когато отдава предано служене под ръководството на Върховния Бог или на негов авторитетен представител. В Бхагавад-гӣта̄ Арджуна се опитвал да припише на себе си отговорността за убийството на дядо си и на своя учител в битката, но като действал под ръководството на Кр̣ш̣н̣а, се освободил от това чувство за собственост, което го карало да мисли себе си за вършител на всички постъпки. Той се сражавал, но бил освободен от последиците, въпреки че в началото на битката, когато не искал да прибягва до насилие и да воюва, цялата отговорност лежала на неговите плещи. В това е разликата между обусловеното и освободеното състояние. Обусловената душа може да е много благочестива и да действа в гун̣ата на доброто, но тя си остава обусловена от влиянието на материалната природа. Преданият обаче действа изцяло под ръководството на Върховния Бог. Затова дори от гледна точка на обикновения човек дейностите му да не изглеждат много благочестиви, той не носи за тях никаква отговорност.

Тук думата карма-дош̣аих̣ означава „заради замърсени действия“. Тя се отнася до всички дейности – и добри, и лоши, – които се извършват в материалния свят; заради контакта с материята всяка дейност, извършена в материалния свят, е замърсена и греховна. Глупавата обусловена душа може да си мисли, че като открива болници или учебни заведения, т.е. като се грижи за материалното благополучие и светското просвещение на хората, върши добри дела, но тя не знае, че подобни дейности също са замърсени, тъй като не могат да ѝ помогнат да се измъкне от кръговрата на раждането и смъртта. В тази строфа много ясно е казано: сад-асан-мишра-йониш̣у. Това означава, че човек може да се роди в богато аристократично семейство или сред полубоговете на висшите планети като награда за така наречените си благочестиви дейности, които е извършил в материалния свят. Но тези дейности също са замърсени, защото не му носят освобождение. Раждането в богата страна или аристократично семейство ни най-малко не означава, че човек ще избегне материалните страдания, свързани с раждането, смъртта, старостта и болестите. Обусловената душа, която се намира под влиянието на материалната природа, не може да разбере, че всяко действие, което извършва за удовлетворяване на собствените си сетива, е греховно и само дейностите в преданото служене за Бога не влекат след себе си кармични последици. Тъй като не престава да извършва замърсени дейности, живото същество е принудено да сменя различни тела, ту висши, ту низши. Това се нарича сам̇са̄ра-падавӣм, „материалният свят, от който няма спасение“. Ако някой иска да се освободи от материалното робство, той трябва да насочи дейностите си към преданото служене за Бога. Друга алтернатива няма.

Примерът със съня е много точен. По време на сън човек се оказва в благоприятни или неблагоприятни ситуации в зависимост от това, в какво състояние се намира умът му. По подобен начин душата няма нищо общо с материалната природа, но заради желанието си да господства над нея се оказва в обусловено състояние.

Тук обусловеното съществуване е описано с думите дхя̄ято виш̣ая̄н ася. Виш̣ая означава „обект на наслаждение“. Докато живото същество си мисли, че се наслаждава на материалните придобивки, то е принудено да води обусловен живот, но щом дойде на себе си, то разбира, че не се наслаждава, защото единственият наслаждаващ се е Върховната Божествена Личност. Бхагавад-гӣта̄ (5.29) утвърждава, че Богът е този, който се ползва с плодовете на всички жертвоприношения и отречения (бхокта̄рам̇ ягя-тапаса̄м) и е собственик и на трите свята (сарва-лока-махешварам). Той е истинският приятел на всички живи същества. Но вместо да признаем за собственик на всичко, за наслаждаващ се и за истински приятел на всички живи същества Върховната Божествена Личност, ние сами претендираме за ролята на собственици, наслаждаващи се и приятели. Ние извършваме благотворителни дейности, като си мислим, че сме приятели на човечеството. Дори човек да се обяви за голям родолюбец и велик защитник на интересите на своя народ и страна, той не може да бъде най-добрият приятел на всички хора. Единственият приятел е Кр̣ш̣н̣а. Трябва да се опитаме да издигнем съзнанието на обусловената душа до равнището, на което тя може да разбере, че истинският ѝ приятел е Кр̣ш̣н̣а. Ако човек стане приятел на Кр̣ш̣н̣а, никога няма да бъде измамен и ще получи цялата помощ, от която се нуждае. Най-великото благодеяние прави този, който пробужда съзнанието на обусловената душа, а не който се представя за неин най-добър приятел. Възможностите на приятелството са много ограничени. Дори човек да се мисли за нечий приятел, той не може да бъде приятел на всички. Живите същества са безброй, а нашите възможности са твърде ограничени, затова не можем да направим реално добро на цялото човечество. Най-голямото благодеяние за човечеството върши този, който се опитва да пробуди съзнанието за Кр̣ш̣н̣а у хората, защото така те ще могат да разберат, че върховният наслаждаващ се, върховният собственик и върховният приятел е Кр̣ш̣н̣а. Тогава измамният сън, в който виждаме себе си като господари на материалната природа, ще изчезне безследно.

В тази строфа е описан много добре начинът, по който може да се постигне освобождение. Причината за обусловеността на живото същество от материалната природа е представата му за себе си като наслаждаващ се, собственик и приятел на всички живи същества. Тази лъжлива представа е породена от стремежа му към сетивно наслаждение. Когато се мисли за най-добрия приятел на своите сънародници, на обществото или на човечеството и се занимава с патриотични, филантропски или алтруистични дейности, човек всъщност мисли само за удовлетворяването на собствените си сетива. Така нареченият вожд на нацията или хуманист служи не на хората, а единствено на собствените си сетива. Това е реалната истина. Но подведената обусловена душа не може да я разбере, защото е под влиянието на материалната природа. Затова тази строфа призовава човека да се заеме много сериозно с предано служене за Бога. Това означава, че той трябва да спре да се смята за собственик, благодетел, приятел или наслаждаващ се. Човек винаги трябва да помни, че истинският наслаждаващ се е Върховната Божествена Личност, Кр̣ш̣н̣а; това е основният принцип на бхакти йога. Трябва да сме твърдо убедени в тези три принципа: Кр̣ш̣н̣а е собственикът на всичко съществуващо, наслаждаващият се и приятелят. Всеки от нас трябва не само сам да осъзнае това, но да се опита да убеди в него и другите, като разпространява съзнанието за Кр̣ш̣н̣а.

Когато човек сериозно се занимава с предано служене, той неусетно, по естествен начин се освобождава от склонността да се смята за повелител на материалната природа. Тази непривързаност се нарича ваира̄гя. Вместо да се стреми към мнимо материално господство, той се отдава на дейности в Кр̣ш̣н̣а съзнание и с това овладява съзнанието си. Процесът на йога изисква да се овладеят сетивата. Йога индрия-сам̇ямах̣. Сетивата постоянно са заети с някакви дейности, ето защо трябва да ги ангажираме в предано служене – невъзможно е да накараме сетивата да бездействат. Всички опити изкуствено да спрем дейностите на сетивата са обречени на неуспех. Дори великият йогӣ Вишва̄митра, който се опитвал да обуздае сетивата си с помощта на процеса на йога, станал жертва на красотата на Менака̄. И това не е единственият пример. Ако умът и съзнанието на човека не са изцяло заети с предано служене, в ума всеки миг могат да възникнат желания за сетивно наслаждение.

В тази строфа е споменато още едно много важно обстоятелство. Тук е казано: прасактам асата̄м̇ патхи – умът винаги изпитва влечение към асат, към временното материално съществувание. Ние сме в контакт с тленната материална природа от незапомнени времена и затова сме свикнали с привързаността си към нея. Умът трябва да се съсредоточи върху вечните лотосови нозе на Върховния Бог. Са ваи манах̣ кр̣ш̣н̣ах̣-пада̄равиндайох̣. Човек трябва да съсредоточи ума си върху лотосовите нозе на Кр̣ш̣н̣а и тогава всичко ще бъде наред. По този начин дадената строфа подчертава необходимостта да се отнасяме към заниманията си с бхакти йога сериозно и искрено.

Практиката на йога се състои от осем степени: яма, нияма, а̄сана, пра̄н̣а̄я̄ма, пратя̄ха̄ра, дха̄ран̣а̄, дхя̄на и сама̄дхи. Яма и нияма означава да се следват строги правила и предписания, което води до овладяване на ума и сетивата, а а̄сана се наричат различните седящи пози. Тези неща помагат на човека, който отдава предано служене, да укрепи вярата си. Физическите упражнения не са крайната цел на йога. Истинската цел на йога е човек да овладее ума си, да се научи да се концентрира и да развие у себе си вяра, за да може да отдава предано служене.

Бха̄вена, или бха̄ва, е много важен елемент в практикуването на йога и на всеки друг духовен процес. Понятието бха̄ва е обяснено в Бхагавад-гӣта̄ (10.8). Будха̄ бха̄ва-саманвита̄х̣ – човек трябва постоянно и с любов да мисли за Кр̣ш̣н̣а. Този, който е разбрал, че Кр̣ш̣н̣а, Върховната Божествена Личност, е източникът на всичко съществуващо и че всичко произлиза от него (ахам̇ сарвася прабхавах̣), той може да проумее смисъла на афоризма от Веда̄нта джанма̄дй ася ятах̣ („изначалният източник на всичко съществуващо“). Такъв човек се потапя в бха̄ва, т.е. достига началния стадий на любовта към Бога.

В Бхакти-раса̄мр̣та синдху Рӯпа Госва̄мӣ подробно обяснява как може да се постигне бха̄ва, началният стадий на любовта към Бога. Той казва, че най-напред човек трябва да придобие вяра (шраддхая̄нвитах̣). За да придобие вяра, той трябва да овладее сетивата си – или като практикува йога (чрез следване на правила и ограничения и изпълняване на а̄сани), или като се занимава директно с бхакти йога, както бе препоръчано в предишната строфа. Първият и най-важният от деветте компонента на бхакти йога е повтарянето и слушането на повествованията за Бога. За същото се говори и в настоящата строфа: мат-катха̄-шраван̣ена ча. Човек може да развие вяра, като следва правилата и ограниченията на йога, но същата цел може да постигне и просто като повтаря и слуша повествованията за трансценденталните дейности на Бога. Внимание заслужава думата ча. Бхакти йога е пряк метод за духовно себепознание, докато останалите методи са косвени. Но дори ако човек е започнал да следва някой от косвените методи, той няма да постигне успех, ако не се възползва от прекия метод, т.е. ако не започне да слуша разказите за Бога и да възпява величието му. Затова тук е използвана думата сатйена. В тази връзка Сва̄мӣ Шрӣдхара пояснява, че сатйена означава ниш̣капат̣ена, „без двуличие“. Имперсоналистите са изключително двулични. Понякога те си дават вид, че се занимават с предано служене, но крайната им цел е да станат едно с Върховния. Това е двуличие, капат̣а. В началото на Шрӣмад Бха̄гаватам ясно е казано: парамо нирматсара̄н̣а̄м – „Трактатът Шрӣмад Бха̄гаватам е предназначен за онези, които напълно са се освободили от злоба и завист“. Това се подчертава и в настоящата строфа. Докато човек няма пълна вяра във Върховната Божествена Личност и не слуша и повтаря разказите за величието на Бога, той не може да се освободи от материалния свят.

Преданият на Върховната Божествена Личност, който сериозно се занимава с предано служене, се отнася еднакво към всички живи същества. Има най-различни форми на живот, но преданият не вижда външната обвивка, а душата, която обитава тялото. Всяка душа е неотделима частица от Върховната Божествена Личност, затова той не прави никаква разлика между живите същества. Такова е зрението на предания, който има знание. В Бхагавад-гӣта̄ се обяснява, че преданият или ученият мъдрец не вижда разлика между образования бра̄хман̣а, кучето, слона и кравата, защото знае, че тялото е само външна обвивка, а душата е неотделима частица от Върховния Бог. Преданият не изпитва вражда към никое живо същество, но това не означава, че общува с всички наред. Това е недопустимо. Апрасан̇гатах̣ означава „да не се влиза в близки отношения с всички“. Мислите на предания са насочени изключително към преданото служене и за да може да го изпълнява добре, той трябва да общува само с предани. Той няма за какво да се сближава с другите. Въпреки че не смята никого за свой враг, преданият общува само с тези, които служат на Бога.

Преданият трябва да съблюдава обет за полово въздържание. Половото въздържание не означава пълно отсъствие на полов живот. Този обет позволява интимни отношения между съпруга и съпругата. Най-добре е човек напълно да се откаже от половия живот. Това е за предпочитане. В обратния случай той може да се ожени в съответствие с религиозните принципи и мирно да живее със своята съпруга.

Преданият не трябва да говори излишно. Сериозният предан няма време за празни разговори. Той винаги е зает с дейности в Кр̣ш̣н̣а съзнание. Когато говори, той говори за Кр̣ш̣н̣а. Мауна значи „мълчание“. Мълчание не означава, че човек изобщо трябва да спре да говори, а че не трябва да говори глупости. Преданият не пропуска и най-малката възможност да говори за Кр̣ш̣н̣а. Друг важен момент в преданото служене, споменат в тази строфа, е сва-дхармен̣а – да бъдеш зает единствено с вечните си дейности, т.е. да действаш като вечен слуга на Бога, да действаш в Кр̣ш̣н̣а съзнание. Следващата дума, балӣяса̄, означава „плодовете от всички дейности да се предлагат на Върховната Божествена Личност“. Преданият никога не работи за себе си, за да удовлетвори собствените си сетива. Всичко, което печели с труда си, всичко, което яде и всичко, което прави, той предлага на Бога, на Върховната Личност, за да го удовлетвори.

Всеки, който се намира в материално тяло, трябва да удовлетворява потребностите му, като извършва някаква дейност или упражнява определена професия. Преданият трябва да работи само толкова, колкото е необходимо, за да задоволи най-насъщните си потребности. Той трябва да се чувства доволен с такъв скромен доход и да не полага ненужни усилия, за да спечели много пари и да натрупа излишни вещи. Ако един обусловен човек няма средства, той работи до изнемога, за да спечели пари и така да господства над материалната природа. Капиладева ни учи да не полагаме прекомерни усилия за това, което идва само. Точната дума, използвана по този повод, е ядр̣ччхая̄. Тя означава, че щастието и нещастието на всяко живо същество, което има материално тяло, са предварително определени. Това се нарича закон за кармата. Човек не може да спечели повече пари просто като положи повече усилия – ако беше така, всички хора щяха да бъдат еднакво богати. Всеки печели и получава толкова, колкото му е предопределено според кармата му. В Бха̄гаватам се казва, че както човек изпада в тежко или опасно положение, без да полага никакви усилия за това, по същия начин при него може да дойде и материалното благополучие, без той да е полагал особени усилия да го постигне. Капиладева ни съветва да се задоволяваме с това, което ни е предопределено. Ценното си време трябва да посвещаваме на дейности в Кр̣ш̣н̣а съзнание. С други думи, човек трябва да се чувства удовлетворен от това, което има. Ако по волята на съдбата положението му не е много процъфтяващо в сравнение с положението на другите, това не бива да го терзае. Той трябва да използва цялото си скъпоценно време, за да напредва в Кр̣ш̣н̣а съзнание. Прогресът в Кр̣ш̣н̣а съзнание не зависи от това, дали човек преуспява в материално отношение, или е беден, и не се влияе по никакъв начин от условията, в които той живее. Последният бедняк може да постигне в Кр̣ш̣н̣а съзнание същия успех, който може да постигне и богатият. Затова човек трябва да се чувства доволен от това положение, което му е отредил Богът.

Друга дума, използвана в тази строфа, е думата мита-бхук. Тя означава, че човек трябва да яде толкова, колкото е необходимо, за да поддържа тялото си. Той не бива да бъде лаком да удовлетворява езика си. Зърното, плодовете, млякото и други подобни продукти са храната, определена за човешките същества. Човек не бива яде храна, която не е предназначена за хора, само и само да угоди на езика си. В частност преданият трябва да яде само праса̄д – храна, предложена на Божествената Личност. За него е отредено да приема само остатъците от тази храна. На Бога могат да се предлагат храни, приготвени от чисти продукти, като зърно, зеленчуци, плодове, цветя и млечни произведения, и не бива да се предлагат ястия, които са в гун̣ите на страстта и невежеството. Преданият не трябва да е лаком. Освен това в тази строфа е казано, че преданият трябва да бъде муни, т.е. съсредоточен човек. Той постоянно трябва да мисли за Кр̣ш̣н̣а и за това, как да подобри служенето си за Върховната Божествена Личност. Това трябва да бъде единствената му грижа. Както материалистът постоянно мисли как да подобри материалното си положение, така мислите на предания винаги трябва да са заети с въпроса, как може да усъвършенства положението си в Кр̣ш̣н̣а съзнание. А за тази цел преданият трябва да стане муни.

Следващата препоръка на Капила Муни е преданият да живее в уединено място. Обикновените хора се интересуват предимно от пари и материален успех, което за предания е напълно ненужно. Той живее там, където всички се занимават с предано служене. Затова преданите най-често се заселват в святи места, където живеят и други като тях. Препоръчва се преданият да живее там, където няма голямо струпване на обикновени хора. Животът в уединено място (вивикта-шаран̣а) е много важен. Следващото обстоятелство е ша̄нта, или спокойствието. Преданият не трябва да е обладан от безпокойства и тревоги. Той трябва да се задоволява с отредения си доход, да яде толкова, колкото е необходимо, за да поддържа здравето си, да живее на уединено място и винаги да е спокоен. Спокойствието на ума е необходимо условие за напредъка в Кр̣ш̣н̣а съзнание.

Следващото качество на предания е маитра, или дружелюбието. Той трябва да се отнася дружелюбно към всички, но само преданите могат да му бъдат близки приятели. Отношенията му с останалите хора трябва да са учтиви, но официални. Той може да каже „Да, господине, това, което казвате, е точно така“, но не бива да влиза в близки отношения с материалисти. Ала към невинните хора, които не са атеисти, но и не са много наясно с духовните въпроси, преданият трябва да е състрадателен. Той трябва да е милостив към тях и да ги наставлява, за да могат да напреднат колкото се може повече в Кр̣ш̣н̣а съзнание. Преданият винаги трябва да бъде а̄тмава̄н, т.е. винаги да остава на духовно равнище. Той не бива да забравя, че основната му грижа е да напредва духовно, да придобие Кр̣ш̣н̣а съзнание, затова не трябва да проявява невежество и да се отъждествява с тялото или с ума си. Думата а̄тма̄ значи „тяло“ или „ум“, но в дадения случай а̄тмава̄н посочва, че човек трябва да се владее. Той винаги трябва да пази съзнанието си чисто и да помни, че е душа, а не материално тяло или ум. По този начин той със сигурност ще напредва в Кр̣ш̣н̣а съзнание.

Обусловените души обичат да се отъждествяват с тялото си и да го наричат аз, а всичко, което е свързано с него или му принадлежи, да наричат мое. На санскрит този начин на мислене се нарича ахам̇ мамата̄; той е главната причина за обусловения живот. Човек трябва да вижда във всичко, което го обкръжава, съчетанието на материята и духа. Той трябва да се научи да различава материята от духа, като опознае природата и на двете, и да се отъждествява с духа, а не с материята. С помощта на това знание човек ще може да се освободи от илюзорната, телесната представа за живота.

Съзнанието на човек, който има материални представи за живота, действа на три равнища. Когато сме будни, то действа по един начин, когато спим, действа по друг, а когато сме потънали в дълбок сън, функционира съвсем различно. За да постигнем Кр̣ш̣н̣а съзнание, трябва да станем трансцендентални към тези три равнища на съзнанието. Сегашното ни съзнание трябва да престане да възприема окръжаващия свят вън от връзката му с Кр̣ш̣н̣а, Върховната Божествена Личност. Това се нарича дӯрӣ-бхӯта̄ня-даршанах̣ – когато постигне съвършенството на Кр̣ш̣н̣а съзнание, човек навсякъде вижда единствено Кр̣ш̣н̣а. В Чайтаня чарита̄мр̣та се казва, че пред погледа на съвършения предан минават много движещи се и неподвижни обекти, но във всичко, което го обкръжава, той съзира действието на енергията на Кр̣ш̣н̣а. А когато си спомни за енергията на Кр̣ш̣н̣а, преданият веднага си спомня и самия Кр̣ш̣н̣а в личностната му форма. Затова във всичко, което го заобикаля, той вижда само Кр̣ш̣н̣а. В Брахма сам̇хита̄ (5.38) се казва, че когато очите на човек са намазани с елея на любовта към Кр̣ш̣н̣а (према̄н̃джана-ччхурита), той постоянно вижда Кр̣ш̣н̣а – и вътре в себе си, и във всичко наоколо. Това се потвърждава и в дадената строфа. Човек трябва да се освободи от всички други видове светоглед, тогава ще може да надмогне лъжливото его с неговите неверни отъждествявания и ще гледа на себе си като на вечен слуга на Бога. Чакш̣уш̣ева̄ркам – както съвършено отчетливо виждаме слънцето в небето, по същия начин този, който напълно е развил своето Кр̣ш̣н̣а съзнание, може да види Кр̣ш̣н̣а и неговата енергия. С помощта на това зрение човек става а̄тма-др̣к, т.е. постига себепознание. Когато се освободи от лъжливото его, което го кара да се отъждествява с тялото, той започва да вижда истинската природа на нещата. Тогава се пречистват и сетивата му. Вместо да се опитва да спре дейностите на сетивата си, човек трябва да отстрани лъжливото его, което е причина за отъждествяването му с тялото. Тогава сетивата му се пречистват веднага, а с чисти сетива той може да отдава на Бога истинско предано служене.

Чистият предан може да види присъствието на Върховната Божествена Личност във всички материални обекти. Върховният Бог присъства в тях само като отражение, но чистият предан съзнава, че единствената светлина в мрака на материалната илюзия е Богът, който е нейна опора. Бхагавад-гӣта̄ потвърждава, че Бог Кр̣ш̣н̣а е основата на материалното проявление. А в Брахма сам̇хита̄ се казва, че Той е причината на всички причини. Пак в Брахма сам̇хита̄ е казано, че чрез частичната или чрез пълната си експанзия Върховният Бог присъства не само в тази и в останалите вселени, но и във всеки атом на творението, въпреки че в същото време остава единен. Думата адваям, „без втори“, която е използвана в тази строфа, показва, че Върховната Божествена Личност остава единна и неделима, въпреки че присъства във всичко, дори в атомите. За вездесъщото присъствие на Бога се говори в следващата строфа.

Примерът, който е даден тук, е съвършен. Слънцето се намира в небето, на огромно разстояние от земната повърхност, но отражението му може да бъде видяно в съда, пълен с вода, поставен в ъгъла на стаята. В стаята е сумрачно, а слънцето се намира високо в небето, но отражението му във водата осветява стаята и разсейва сумрака. Чистият предан осъзнава присъствието на Върховната Божествена Личност във всичко благодарение на отражението на неговата енергия. Във Виш̣н̣у Пура̄н̣а се казва, че както за наличието на огън се съди по излъчваната топлина и светлина, така присъствието на единния Бог, Върховната Личност, може да се усети навсякъде благодарение на всепроникващите му многообразни енергии. Ӣшопаниш̣ад потвърждава, че освободената душа чувства навсякъде присъствието на Бога, както слънчевата светлина и отражението на слънцето могат да се видят навсякъде, въпреки че самото слънце е на огромно разстояние от земята.

Обусловената душа си мисли, че е това тяло, но освободената душа знае, че не е тялото, а е чиста душа. Това „аз съм“ се нарича его или самоотъждествяване. Представите „Аз съм това тяло“ или „Всичко, което е свързано с тялото ми, е мое“ са продиктувани от лъжливото его. Но когато човек е постигнал себепознание и смята себе си за вечен слуга на Върховния Бог, това самоотъждествяване е истинското му его. Едната концепция е породена от мрака на трите качества на материалната природа – добро, страст и невежество, – а другата се намира на равнището на чистото добро, наречено шуддха-саттва, или ва̄судева. Когато казваме, че трябва да се освободим от егото, имаме предвид лъжливото его, тъй като истинското его е наша неизменна същност, която съществува вечно. Когато азът на живото същество се пречупва през материално замърсените тяло и ум, с които то невярно се отъждествява, живото същество се намира в обусловено състояние, но когато азът се пречупва през чистата среда на истинското его, живото същество се нарича освободено. Най-напред човек трябва да пречисти обусловеното си съзнание и да престане да се отъждествява с материалната собственост, която притежава, а след това трябва да намери истинската си същност във взаимоотношенията с Върховния Бог. В обусловеното си състояние човек гледа на всичко около себе си като на обект за сетивно наслаждение, а в освободеното си състояние използва всичко в служене на Върховния Бог. Кр̣ш̣н̣а съзнание, или преданото служене, е равнището на истинското освобождение. Приемането и отхвърлянето, което се осъществява на материално равнище, на равнището на пустотата или имперсонализма, е несъвършено състояние за чистата душа.

Когато постигне зрението на чистата душа, сатя-др̣к, човек вижда във всичко съществуващо отражение на Върховната Божествена Личност. Това можем да поясним с конкретен пример. Когато обусловената душа види красива роза, тя мисли, че трябва да използва това прекрасно ароматно цвете за удоволствие на собствените си сетива. Това е единият тип зрение. Освободената душа обаче вижда в същото това цвете отражение на Върховния Бог. Тя мисли: „Това красиво цвете е сътворено от висшата енергия на Върховния Бог, следователно то му принадлежи и трябва да се използва в служене на него“. Това са две напълно различни виждания. Обусловената душа приема цветето като нещо, което може да достави наслаждение на нея, докато преданият го приема като обект, с който може да служи на Бога. По аналогичен начин човек може да види отражение на Върховния Бог в собствените си сетива, ум и тяло и изобщо във всичко. С това правилно виждане той може да използва всичко в служене на Бога. В Бхакти-раса̄мр̣та синдху се казва, че човек, който използва в служене на Бога всичко – жизнената си енергия, богатството си, интелигентността си и словата си – или поне иска да използва всичко това в служене на Бога, трябва да бъде смятан за освободена душа, сатя-др̣к, независимо от положението си. Такъв човек е разбрал истинската природа на нещата.

В тази строфа е разширено и допълнено обяснението на Рӯпа Госва̄мӣ в Бхакти-раса̄мр̣та синдху за това, как човек може да постигне освобождение дори докато се намира в човешкото си тяло. Живото същество, което е станало сатя-др̣к, т.е. осъзнало е позицията си във взаимоотношенията с Върховната Божествена Личност, може да изглежда потопено в петте материални елемента, петте материални сетивни обекта, десетте сетива, ума и интелигентността, но независимо от това то трябва да бъде смятано за пробудено от сън и освободено от влиянието на лъжливото его. Тук особено внимание заслужава думата лӣна. Философите ма̄я̄ва̄дӣ се стремят да потънат в безличностното сияние на Брахман – това е тяхната крайна цел и крайно местоназначение. За потъване се говори и в настоящата строфа. Но дори при потъването в битието на Върховния живото същество запазва индивидуалността си. Джӣва Госва̄мӣ дава пример със зелената птица, която каца на зелено дърво – на пръв поглед тя потъва сред зеленината, но в действителност не губи индивидуалността си. По същия начин живото същество, потопило се в материалната или в духовната природа, запазва индивидуалната си същност. А когато осъзнае, че е вечен слуга на Върховния Бог, то постига истинската си индивидуалност. Тази истина е изречена лично от Бог Чайтаня. В отговор на въпроса на Сана̄тана Госва̄мӣ Той ясно казал, че живото същество е вечен слуга на Кр̣ш̣н̣а. В Бхагавад-гӣта̄ Кр̣ш̣н̣а също потвърждава, че живото същество е негова вечна неотделима частица. Предназначението на частицата е да служи на цялото. В това се изразява нейната индивидуалност. Тази истина е в сила дори за материалния свят, където живото същество изглежда сякаш се е сляло с материята. Грубото му тяло е изградено от пет елемента, финото му тяло се състои от ум, интелигентност, лъжливо его и замърсено съзнание, а освен това то има пет работни сетива и пет сетива за придобиване на знание. Така живото същество потъва в материята. Но дори когато е потопено в двайсет и четирите материални елемента, то запазва индивидуалността си на вечен слуга на Бога. Независимо къде се намира – в духовния или в материалния свят, – такъв слуга трябва да бъде смятан за освободена душа. Това е обяснението, което дават авторитетите, и то се потвърждава от настоящата строфа.

Само от невежество живото същество си мисли, че се е загубило. Когато с помощта на знанието отново заеме истинската си позиция и се върне в състоянието си на вечно съществуване, то разбира, че е невъзможно да се загуби. Примерът, даден тук, е много уместен: наш̣т̣а-витта ива̄турах̣. Човек, който е загубил голяма сума пари, се терзае, че с него всичко е свършено, но това не е вярно – свършено е не с него, а с парите му. Но понеже е изцяло погълнат от мисли за парите си и се отъждествява с тях, човек си мисли, че самият той е загубен. По аналогичен начин когато погрешно се отъждествяваме с материята, поле на нашите дейности, ни се струва, че сме се загубили, въпреки че не сме. Щом у нас се пробуди чистото знание, че сме вечни слуги на Бога, ние отново заемаме истинската си позиция. Живото същество никога не изчезва. Когато потъне в дълбок сън, човек забравя същността си и под влияние на сънищата си мисли, че е някой друг, или пък му се струва, че напълно е престанал да съществува. Но в действителност неговото аз си остава непроменено. Усещането на живото същество, че не съществува, се дължи на лъжливото его, и то ще остане дотогава, докато човек не се пробуди и не осъзнае, че е вечен слуга на Бога. Идеята на философите ма̄я̄ва̄дӣ за сливане с Върховния Бог е още един пример за загубване на себе си под влияние на лъжливото его. Човек може да твърди, че е Върховният Бог, но това няма нищо общо с реалността. Това е последният капан, който ма̄я̄ поставя на пътя на живото същество. Този, който се мисли за равен на Върховния Бог или за самия Бог, също се намира под влияние на лъжливото его.

Философите ма̄я̄ва̄дӣ твърдят, че в крайна сметка живите същества загубват индивидуалността си, всичко се слива в едно и повече няма разлика между знаещия, обекта на познание и знанието. Но един внимателен анализ ще покаже, че подобни твърдения са несъстоятелни. Живото същество никога не загубва индивидуалността си, дори когато си мисли, че трите принципа – знаещият, познаваемото и знанието – се сливат в едно цяло. Самата представа, че трите принципа се сливат в едно, е форма на знание и щом този, който възприема това знание, все още съществува, тогава как е възможно да се твърди, че субектът на знанието, обектът на знанието и самото знание са се слели в едно? Индивидуалната душа, която възприема това знание, си остава индивидуална душа. Тя запазва индивидуалността си както в материалното, така и в духовното битие; единствената разлика е в природата на самоотъждествяването. Причина за материалното самоотъждествяване е лъжливото его – заради това илюзорно отъждествяване с материята живото същество вижда нещата не такива, каквито са в действителност. Това е основният принцип на обусловеното съществуване. А когато лъжливото его се пречисти, живото същество започва да вижда всичко в истинската му светлина. Това е състоянието на освобождението.

В Ӣшопаниш̣ад е казано, че всичко принадлежи на Бога. Ӣша̄ва̄сям идам̇ сарвам. Всичко съществува благодарение на енергията на Върховния Бог. Бхагавад-гӣта̄ потвърждава това. Тъй като всичко е създадено от неговата енергия и съществува благодарение на нея, енергията на Бога не се различава от него. И въпреки това Богът казва: „Аз не съм там“. Когато живото същество осъзнае присъщото си положение, пред него се открива природата на всичко. Онова възприемане на нещата, което се основава на лъжливото его, обуславя живото същество, а способността да възприема всичко такова, каквото е, му носи освобождение. Примерът, който бе даден в предишната строфа, е уместен и тук: ако човек се отъждествява с парите, тогава щом ги загуби, той си мисли, че самият той е загубен. Ала в действителност парите нито са истинската му същност, нито му принадлежат. Когато осъзнаем истинското положение на нещата, разбираме, че парите не принадлежат на нито една обусловена душа или живо същество и че човек не може да ги създаде сам. В крайна сметка те са собственост на Върховния Бог, затова не могат да се загубят. Но докато човек мисли себе си за наслаждаващ се или за Бог, той си остава пленник на тези представи за живота и продължава да води обусловено съществуване. Щом отстрани лъжливото его, той веднага се освобождава. Бха̄гаватам потвърждава, че мукти, или освобождение, се нарича завръщането на живото същество в неговото естествено, първоначално положение.

В тази строфа Девахӯти, майката на Капиладева, задава първия си въпрос. Даже ако човек разбере, че душата и материята са две различни неща, той в действителност не може да ги отдели едно от друго – нито с помощта на философски разсъждения, нито чрез правилно разбиране на природата на нещата. Душата е междинна енергия на Върховния Бог, а материята е негова външна енергия. По една или друга причина двете вечни енергии са се свързали помежду си и е изключително трудно да бъдат разделени. Тогава как индивидуалната душа може да се освободи? От житейски опит знаем, че когато душата напусне тялото, то престава да съществува, а когато отделим тялото от душата, тогава не можем да възприемем пък нейното съществуване. Докато душата и тялото са свързани помежду си, виждаме, че има живот. Но веднага щом бъдат разделени, те преминават в непроявено състояние. Въпросът, който Девахӯти задава на Капиладева, в известен смисъл е предизвикан от философията на пустотата. Последователите на тази философия твърдят, че съзнанието възниква като резултат от съединяването на материалните елементи, а когато то престане да съществува, материалната му основа се разрушава и така накрая не остава нищо друго освен пустота. Във философията ма̄я̄ва̄да̄ това отсъствие на съзнание се нарича нирва̄н̣а.

Тук се казва, че всичко материално има мирис. Цветето, пръстта и всичко останало има свой характерен аромат. Ако мирисът бъде отделен от материята, материята губи същността си. Ако водата бъде лишена от своя вкус, тя престава да бъде вода. Ако огънят не излъчва топлина, той вече не може да се нарече огън. По аналогичен начин когато липсва интелигентност, не може да се говори за дух.

Въпреки че живото същество иска да се очисти от материалното замърсяване и да се изтръгне от материалния плен, то не получава избавление. В действителност веднага щом попадне под властта на гун̣ите на материалната природа, те започват да управляват действията му и то става пасивно. Бхагавад-гӣта̄ потвърждава това: пракр̣тех̣ крияма̄н̣а̄ни гун̣аих̣ – живото същество действа в съответствие с качествата, или гун̣ите, на материалната природа. То си мисли, че действа, но, за нещастие, е пасивно. С други думи, живото същество не може да се измъкне от властта на материалната природа, защото вече е обусловено от нея. В Бхагавад-гӣта̄ също е казано, че е изключително трудно някой да се освободи от материалния плен. Човек може да се опитва да си внуши, че в крайна сметка всичко е пустота, че няма Бог или че даже ако в основата на всичко стои духът, той е безличностен. Той може да си измисля каквито си иска теории, но да се измъкне от плена на материалната природа, на практика е изключително трудно. Девахӯти пита как човек може да постигне освобождение, даже и ако създава всевъзможни философски концепции, щом изцяло е под властта на материалната природа. Отговорът отново откриваме в Бхагавад-гӣта̄ (7.14): от плена на ма̄я̄ може да се освободи само онзи, който се е предал на лотосовите нозе на Върховния Бог Кр̣ш̣н̣а (ма̄м ева йе прападянте).

Девахӯти постепенно се приближава до равнището на пълното отдаване на Бога и затова въпросите, които поставя, са много дълбоки. Как човек може да се освободи от материалния плен? Как може да достигне чистото състояние на духовно съществуване, след като е здраво вързан от гун̣ите на материалната природа? Над този въпрос си заслужава да се замислят онези, които се занимават с псевдомедитация. Има не един и двама псевдойогӣ, които си мислят: „Аз съм Върховната Душа. Аз управлявам дейностите на материалната природа. По моята воля слънцето се движи и луната изгрява“. Те си мислят, че като размишляват или медитират по подобен начин, ще постигнат освобождение, но три минути след подобна нелепа медитация отново са пленници на гун̣ите на материалната природа. Едва завършил помпозната си медитация, този т.нар. „йогӣ“ чувства жажда и му се дощява да изпие нещо и да изпуши една цигара. Той здраво е хванат от материалната природа, но въпреки това мисли, че вече се е освободил от плена на ма̄я̄. Девахӯти задава въпроса си заради тези, които без всякакви основания заявяват, че са всичко, че в крайна сметка всичко е пустота и че няма нито греховни, нито благочестиви дейности. Това са все теории, измислени от атеистите. В действителност докато живото същество не се отдаде на Върховната Божествена Личност, както повелява Бхагавад-гӣта̄, то не може да постигне освобождение и да се изтръгне от пленничеството в ръцете на ма̄я̄.

Причината за материалното робство е лъжливото его, което подтиква живото същество да се стреми към господство над материалната природа, в резултат от което то се оказва в плен на материята. В Бхагавад-гӣта̄ (7.27) е казано: иччха̄-двеш̣а-самуттхена. У живото същество възникват два вида желания. Едното желание се нарича иччха̄, или стремеж към господство над материалната природа и равенство с Върховния Бог. Всеки желае да бъде най-великата личност в материалния свят. Двеш̣а означава „завист“. Когато започне да завижда на Кр̣ш̣н̣а, на Върховната Божествена Личност, живото същество мисли: „Защо Кр̣ш̣н̣а трябва да бъде най-великият? Аз по нищо не му отстъпвам“. Тези две чувства – желанието да бъдеш Бог и завистта към Бога – са началната причина за материалното робство. Докато философът, имперсоналистът или будистът запазва желанието си да бъде върховен, да стане всичко или да отрича съществуването на Бога, причината за материалното робство си остава и освобождението е невъзможно.

Девахӯти мъдро казва: „Човек може да анализира на теория материалната природа и да твърди, че с помощта на това знание вече се е освободил, но докато причината за материалното робство продължава да съществува, той не може да е свободен“. Бхагавад-гӣта̄ потвърждава, че след много, много животи, посветени на философско търсене на истината, човек възвръща истинското си съзнание и се отдава на Върховния Бог, Кр̣ш̣н̣а. Чак тогава той действително постига резултата на философските си търсения. Има огромна разлика между теоретичната свобода и реалното освобождение от материалното робство. В Бха̄гаватам (10.14.4) е казано, че ако човек изостави благотворния път на преданото служене и се опитва да постигне знание чрез философски разсъждения, той напразно губи ценното си време (клишянти йе кевала-бодха-лабдхайе). Резултатът от подобни „безкористни“ усилия са само усилията и нищо повече. Търсенето на истината чрез философски размишления води единствено до изтощение. Понякога то се сравнява с опита да се изкара ориз от празни оризови шушулки. Човек не може да се освободи от материалното робство само с философски разсъждения, защото по такъв начин той не отстранява причината за робството. Само като унищожи причината, човек може да отстрани и следствието. Върховната Божествена Личност обяснява това в следващите строфи.

Във връзка с това Шрӣдхара Сва̄мӣ отбелязва, че общуването с материалната природа само по себе си не прави живото същество обусловено. Обусловеният живот започва тогава, когато живото същество попадне под влиянието на гун̣ите на материалната природа. Ако човек поддържа някакви контакти с полицията, това още не означава, че е престъпник. Той няма да бъде наказан, докато не извърши престъпление, въпреки че полицията съществува и преди, и след това. По същия начин освободената душа не е подвластна на влиянието на материалната природа, въпреки че може да се намира в нейното царство. Самата Върховна Божествена Личност влиза в досег с материалната природа, когато идва в материалния свят, ала не изпитва върху себе си влиянието ѝ. Човек трябва да действа така, че въпреки пребиваването си в материалната природа, да не става жертва на замърсяванията ѝ. Лотосът расте във водата, но никога не се докосва до нея. Именно така трябва да живее и човекът, както става ясно от думите на Божествената Личност Капиладева в тази строфа (анимитта-нимиттена сва-дхармен̣а̄мала̄тмана̄).

Човек може да се освободи от всички нещастия и страдания, като се заеме сериозно с предано служене. Тук се обяснява как в процеса на преданото служене човек се развива и постига духовна зрялост. В началото той трябва да изпълнява предписаните си задължения, но с пречистен ум. Чисто съзнание означава Кр̣ш̣н̣а съзнание. Следователно предписаните задължения трябва да се изпълняват с Кр̣ш̣н̣а съзнание. Не е необходимо човек да сменя заниманията си, достатъчно е просто да действа с Кр̣ш̣н̣а съзнание. Като изпълнява задълженията си с Кр̣ш̣н̣а съзнание, човек трябва да установи дали професионалната му дейност носи удовлетворение на Кр̣ш̣н̣а, Върховната Божествена Личност. В една друга строфа на Бха̄гаватам е казано: свануш̣т̣хитася дхармася сам̇сиддхир хари-тош̣ан̣ам – всеки има задължения, които трябва да изпълнява, но дейността му става съвършена само ако Хари, Върховната Божествена Личност, е доволен от нея. Например дългът на Арджуна бил да се сражава и критерий за това, доколко съвършено Арджуна го изпълнявал, било удовлетворението на Кр̣ш̣н̣а. Кр̣ш̣н̣а искал той да вземе участие в битката и когато Арджуна се сражавал, за да удовлетвори Бога, той изпълнявал по съвършен начин и професионалния, и религиозния си дълг. А когато въпреки желанието на Кр̣ш̣н̣а Арджуна отказал да се бие, действията му били несъвършени.

Ако човек иска да направи живота си съвършен, трябва да изпълнява предписаните си задължения за удоволствие на Кр̣ш̣н̣а. Човек трябва да действа с Кр̣ш̣н̣а съзнание, защото само такава дейност не влече след себе си кармични последици (анимитта-нимиттена). Бхагавад-гӣта̄ потвърждава това. Ягя̄ртха̄т карман̣о 'нятра – всички дейности трябва да се извършват заради Ягя, т.е. за удовлетворението на Виш̣н̣у. Всяко действие, което не удовлетворява Виш̣н̣у, или Ягя, поробва живото същество. В тази строфа Капила Муни казва, че човек може да се освободи от материалното робство, като действа с Кр̣ш̣н̣а съзнание, т.е. като сериозно се занимава с предано служене. Сериозното отношение към преданото служене се развива тогава, когато човек дълго време е слушал за Бога. Повтарянето и слушането са началото на процеса на преданото служене. Човек трябва да общува с преданите и да слуша от тях за трансценденталното появяване на Бога, за дейностите му, за напускането и наставленията му и така нататък.

Има два вида шрути, или писания. Едните са изговорени от Бога, а в другите се говори за Бога и неговите предани. Към първия вид се отнася Бхагавад-гӣта̄, а към втория – Шрӣмад Бха̄гаватам. За да развие сериозно отношение към преданото служене, човек трябва многократно да слуша тези писания в изложение от авторитетен източник. Този, който изпълнява подобно предано служене, се освобождава от замърсяванията на ма̄я̄. В Шрӣмад Бха̄гаватам е казано, че слушането за Върховната Божествена Личност пречиства сърцето от всички замърсявания, натрупали се под влиянието на трите гун̣и на материалната природа. Чрез постоянно, редовно слушане човек се освобождава от последиците на замърсяващото влияние на похотта и алчността, които се проявяват в стремежа му да се наслаждава на материалната природа или да господства над нея, а когато се е освободил от похотта и алчността, той се установява в гун̣ата на доброто и достига равнището на осъзнаване на Брахман, т.е. духовно себепознание. По този начин човек се издига до трансцендентална платформа. А трансценденталната платформа значи освобождение от материалното робство.

Човек не бива да изпълнява преданото служене в Кр̣ш̣н̣а съзнание сляпо, воден от материални емоции или от собствени измислици. Тук се подчертава, че преданото служене трябва да се извършва със съвършено знание и поглед за Абсолютната Истина. За да разбере Абсолютната Истина, човек трябва да придобие трансцендентално знание, а трансценденталното знание на свой ред води до отреченост от материалния свят. Отречеността, основана на знание, не е временна или изкуствена, тя е много могъща. Казва се, че ваира̄гя, материалната непривързаност, е право пропорционална на напредъка в Кр̣ш̣н̣а съзнание. Ако някой не може да се откъсне от материалните удоволствия, това означава, че не напредва в Кр̣ш̣н̣а съзнание. Отречеността на този, който притежава Кр̣ш̣н̣а съзнание, е толкова могъща, че той не може да бъде разколебан от никакви съблазни на илюзорната енергия. Преданото служене трябва да бъде придружено и от тапася, или лишения и ограничения. Човек трябва да гладува в дните на Ека̄дашӣ, които се падат на единайсетия ден след всяко пълнолуние и новолуние, т.е. два пъти месечно, и на рождените дни на Бог Кр̣ш̣н̣а, Бог Ра̄ма и Чайтаня Маха̄прабху. В годината има още много подобни дни, на които се гладува. Думата йогена значи „чрез овладяване на сетивата и на ума“. Йога индрия-сам̇ямах̣. Йогена предполага, че човек е изцяло потопен в аза и в процеса на развиването на знание постепенно разбира естествената си позиция в отношенията със Свръхаза. По този начин той става устойчив в преданото служене и никакви материални съблазни не могат да разколебаят вярата му.

В потенциална форма огънят вече се намира в съчките и когато възникнат благоприятни обстоятелства, той се разгаря. И ако огънят се поддържа добре, съчките, макар че са негова причина, също изгарят в него. По аналогичен начин обусловеният живот в материалното битие е причинен от желанието на живото същество да господства над материалната природа и от завистта му към Върховния Бог. Главната болест на живото същество е желанието му да се слее в едно с Върховния Бог или да стане господар на материалната природа. Кармӣте се опитват да овладеят ресурсите на материалната природа, за да станат нейни господари и да ѝ се наслаждават, а гя̄нӣте – тези, които са се разочаровали от материалните удоволствия и се стремят към освобождение – искат да се слеят с Върховната Божествена Личност или да потънат в безличностното сияние. Причина за тези две болести са материалните замърсявания. Материалните замърсявания могат да се унищожат от преданото служене, защото в него тези две болести – желанието за господство над материалната природа и желанието за равенство с Върховния Бог – напълно липсват. По този начин огънят на преданото служене в Кр̣ш̣н̣а съзнание изгаря докрай причината за материалното съществуване.

На пръв поглед преданият, който е в пълно Кр̣ш̣н̣а съзнание, прилича на заклет кармӣ, който постоянно работи, но истинският смисъл на дейностите му е в това, че те са предназначени да удовлетворят Върховния Бог. Това се нарича бхакти, или предано служене. Арджуна бил воин, но когато с воинските си подвизи удовлетворил сетивата на Бог Кр̣ш̣н̣а, той станал предан. Тъй като преданият се занимава и с философия, защото се стреми да разбере истинската същност на Върховната Личност, дейностите му външно могат да приличат на заниманията на умозрителния гя̄нӣ, но в действителност с тях той се опитва да разбере духовната природа и трансценденталните дейности. По такъв начин въпреки че в преданото служене съществува тенденцията към философстване, отсъстват материалните последици от плодоносните дейности и философските разсъждения, защото в преданото служене тези дейности са предназначени за удовлетворяване на Върховната Божествена Личност.

Тъй като в действителност живото същество не може да се наслаждава на материалните ресурси, опитът му да господства над материалната природа винаги завършва с провал. Вследствие на разочарованието от напразните опити у него се поражда желанието да стане по-могъщо от обикновените живи същества и то започва да се стреми да се слее с битието на върховния наслаждаващ се. По този начин живото същество гради планове за още по-голямо наслаждение.

Човек постига истинска независимост само тогава, когато изцяло се е отдал на преданото служене. Неинтелигентните хора не могат да разберат позицията на вечния слуга на Бога. Те се смущават, когато чуят думата „слуга“, и не могат да разберат, че служенето за Бога няма нищо общо със служенето в материалния свят. Да бъдеш слуга на Бога, е най-великата позиция. Човек, който разбере това и възвърне истинската си природа на вечен слуга на Бога, става напълно независим. Живото същество загубва своята независимост заради контакта си с материята. В духовния свят то е напълно независимо и затова е невъзможно да стане подвластно на трите гун̣и на материалната природа. Преданият постига тази позиция и изоставя стремежа си към материално наслаждение, защото осъзнава неговата порочност.

Разликата между предания и имперсоналиста се състои в това, че имперсоналистът се опитва да стане едно с Върховния, за да може безпрепятствено да се наслаждава на живота, докато преданият напълно изоставя тази склонност към наслаждение и се отдава на трансцендентално любовно служене за Бога. Това е естествената позиция на живото същество и в нея то възвръща величието си. Тогава то става ӣшвара, напълно независимо. Истинският ӣшвара (ӣшварах̣ парамах̣), т.е. върховният ӣшвара, върховният независим, е Кр̣ш̣н̣а. Живото същество е ӣшвара само когато служи на Бога. С други думи, истинската независимост е следствие от трансценденталното удоволствие, с което е свързано любовното служене за Бога.

По време на сън, когато съзнанието му е покрито, човек може да види много неприятни неща, които предизвикват у него вълнение и тревога, но щом се събуди, той спира да се тревожи, въпреки че още си спомня какво се е случило в съня му. По същия начин себепознанието, т.е. осъзнаването на истинските взаимоотношения с Върховния Бог, носи пълно удовлетворение на човека и трите гун̣и на материалната природа, които са причината за всички безпокойства, повече не могат да упражняват влиянието си върху него. Човек със замърсено съзнание смята, че всичко на този свят е предназначено да удовлетворява неговите сетива, но когато е с чисто съзнание, с Кр̣ш̣н̣а съзнание, той осъзнава, че всичко е предназначено да доставя удоволствие на върховния наслаждаващ се. Това е разликата между съня и будното състояние. Замърсеното съзнание прилича на съзнанието на спящия, а Кр̣ш̣н̣а съзнание – на съзнанието на будния човек. В действителност, както потвърждава Бхагавад-гӣта̄, единственият, абсолютният наслаждаващ се е Кр̣ш̣н̣а. Този, който разбира, че Кр̣ш̣н̣а е собственикът на трите свята и приятел на всички живи създания, е спокоен и независим. Докато обусловената душа не постигне това знание, тя иска да се наслаждава на всичко, което я заобикаля. Такива обусловени хора стават хуманисти или филантропи и откриват болници и училища за своите ближни. Но всичко това е илюзия, тъй като подобни материални дейности не могат да донесат благо на никого. Ако човек иска да помогне на ближния си, трябва да пробуди неговото спящо Кр̣ш̣н̣а съзнание. Съзнанието за Кр̣ш̣н̣а се нарича пратибуддха, което означава „чисто съзнание“.

Бог Капила казва, че преданият, чийто ум постоянно е съсредоточен върху лотосовите нозе на Върховната Божествена Личност (майи ма̄насам), се нарича а̄тма̄ра̄ма или видита-таттва. А̄тма̄ра̄ма означава „този, който черпи блаженство в аза или който се наслаждава в духовните измерения“. Когато се отнася до материята, а̄тма̄ означава „тяло“ или „ум“, но когато се употребява по отношение на човек, чийто ум е съсредоточен върху лотосовите нозе на Върховния Бог, а̄тма̄ра̄ма означава „този, който е погълнат от духовните дейности на служенето за Върховната Душа“. Върховната Душа е Божествената Личност, а индивидуалната душа е живото същество. Когато те си обменят служене и благодарност, се казва, че живото същество е в състоянието а̄тма̄ра̄ма. Това състояние може да бъде достигнато само от оня, който е познал истината. Истината е, че Върховният Бог е наслаждаващият се, а живите същества са предназначени да му служат и да му доставят наслаждение. Човек, който знае тази истина и се опитва да използва всички богатства в служене на Бога, се освобождава от всички материални последици на дейностите си и става недосегаем за въздействието на гун̣ите на материалната природа.

Във връзка с това може да се даде следният пример. Да речем, че материалистът строи небостъргач, а преданият строи храм за Виш̣н̣у. Външно погледнато, те се намират в еднакво положение: и единият, и другият работят с дърво, камък, желязо и други строителни материали. Но човекът, който строи небостъргача, е материалист, а преданият, който строи храма за Виш̣н̣у, е а̄тма̄ра̄ма. Като строи небостъргач, материалистът се опитва да удовлетвори себе си, имайки предвид под това тялото си, а преданият, строейки храма, се опитва да удовлетвори Свръхаза, Върховната Божествена Личност. Макар че и двамата извършват материална дейност, преданият е освободен, а материалистът е обусловен, защото преданият, който строи храм, е съсредоточил ума си върху Върховната Божествена Личност, докато неотдаденият е концентрирал всичките си помисли върху удовлетворяването на собствените си сетива. Когато човек е съсредоточил ума си върху лотосовите нозе на Божествената Личност, дейностите му не влекат след себе си кармични последици и не го обуславят дори ако той ги извършва в материалния свят. Този, който действа в името на преданото служене, в пълно Кр̣ш̣н̣а съзнание, винаги е независим и неподвластен на влиянието на материалната природа.

Всеки, който служи с преданост на Върховната Божествена Личност, се нарича предан, но сред преданите се различават чисти предани и такива, чиято преданост е примесена с егоистични желания. Последните се занимават с предано служене, за да постигнат духовното благо вечно да живеят в трансценденталната обител на Бога, изпълнени с блаженство и знание. Ако преданият, който е в материалния свят, не се е пречистил напълно, той очаква да получи от Бога някакви материални блага, например облекчение от материалните страдания, материални богатства, знание за взаимоотношенията между Върховната Божествена Личност и живото същество или знание за истинската природа на Върховния Бог. Човек, който се е издигнал над подобни желания, се нарича чист предан. Той служи на Бога не за материална изгода и не за да го разбере. Такъв предан просто обича Върховната Божествена Личност и спонтанно ѝ служи, за да я удовлетвори.

Най-висшето проявление на чистото предано служене е служенето на гопӣте във Вр̣нда̄вана. Те не се опитват да разберат Кр̣ш̣н̣а; единственото, което искат, е просто да го обичат. Това равнище на любов е чистото състояние на преданото служене. Докато човек не се издигне до такова предано служене, у него неизменно се запазва желанието за по-висша материална позиция. Преданият, който не е достигнал равнището на чистото предано служене, може да пожелае да се наслаждава на материалните удобства на друга планета, където животът е много по-дълъг, например на Брахмалока. Тези желания са материални, но тъй като преданият служи на Бога, след много животи, прекарани сред материални наслади, той със сигурност ще развие Кр̣ш̣н̣а съзнание, а негов признак е пълното равнодушие към материалното благополучие от всякакъв вид. Тогава преданият няма да се стреми дори към положението на Брахма̄.

Да постигнеш себепознание, означава да станеш чист предан на Бога. Съществуването на предания предполага дейност, чрез която се изразява предаността, и обект на предаността. Истинско себепознание означава да разбереш Божествената Личност и живите същества, да узнаеш индивидуалния аз и отношенията на любовно служене, които свързват Върховната Божествена Личност с живото същество. Такова себепознание не може да бъде постигнато нито от имперсоналистите, нито от другите трансценденталисти – те не могат да разберат науката за преданото служене. Преданото служене се разкрива само на чистия предан благодарение на безпричинната милост на Бога, която не знае граници. Тук Богът подчертава това, като казва: мат-праса̄дена – „заради специалното ми благоволение“. Същото се потвърждава и в Бхагавад-гӣта̄. Само онези, които с любов и вяра отдават предано служене, получават от Върховната Божествена Личност интелигентността, необходима за постепенното издигане до обителта на Бога.

Них̣шреяса означава „крайната цел“. Думата сва-сам̇стха̄на посочва, че имперсоналистите всъщност нямат убежище. Те жертват индивидуалността си, за да може жизнената искра да потъне в безличностното сияние, което се излъчва от трансценденталното тяло на Бога. Но преданият има своя обител. Планетите са разположени в слънчевата светлина, но самата слънчева светлина няма убежище. Човек има убежище само когато отиде на някоя планета. Духовното небе (каиваля) представлява просто изпълнена с блаженство светлина, която се разлива във всички посоки. Тази светлина се намира под покровителството на Върховната Божествена Личност. В Бхагавад-гӣта̄ (14.27) се казва: бра̄хман̣о хи пратиш̣т̣ха̄хам – безличностното сияние Брахман произлиза от тялото на Върховната Божествена Личност. С други думи, каиваля, или безличностен Брахман, се нарича сиянието от тялото на Върховната Божествена Личност. В това безличностно сияние се намират духовните планети, наречени Вайкун̣т̣хи, и главната сред тях е Кр̣ш̣н̣алока. Някои предани се издигат до Вайкун̣т̣хите, а други достигат планетата Кр̣ш̣н̣алока. Преданият стига до една или друга обител в зависимост от желанието си, затова обителта, която постига, се нарича сва-сам̇стха̄на – целта, към която се е стремил. По милостта на Бога преданият, който е постигнал себепознание и отдава предано служене, още докато се намира в материално тяло знае духовната обител, която го чака. Затова той извършва преданото си служене уверено, освободен от съмнения и колебания, и когато напусне материалното си тяло, веднага постига целта, за която се е подготвял. А когато достигне тази обител, повече никога не се връща в материалния свят.

Думите лин̇га̄д виниргаме, които са използвани тук, означават „след като се освободи от двата вида материално тяло – финото и грубото“. Финото тяло се състои от ум, интелигентност, лъжливо его и замърсено съзнание, а грубото тяло е изградено от пет елемента – земя, вода, огън, въздух и етер. Когато заминава за духовния свят, живото същество се освобождава както от грубото, така и от финото тяло, които принадлежат на материалния свят. То влиза в духовния свят с чистото си, духовно тяло и намира пристан на някоя от духовните планети. След като напуснат финото и грубото си материално тяло, имперсоналистите също стигат до духовното небе, но не попадат на духовните планети. В съответствие с желанието си, те получават възможност да потънат в духовното сияние от трансценденталното тяло на Бога. Думата сва-сам̇стха̄нам в тази строфа също е много важна. Живото същество отива в тази обител, за която се е подготвяло. Имперсоналистите постигат безличностното сияние Брахман, а тези, които искат да общуват с Върховния Бог в образа му на На̄ра̄ян̣а във Вайкун̣т̣хите или с Кр̣ш̣н̣а в Кр̣ш̣н̣алока, заминават за тези обители и никога не се връщат обратно, в материалния свят.

Обикновено йогӣте са привлечени от страничните резултати от практикуването на йога, а именно мистичните сили, благодарение на които могат да стават по-малки и от най-малкото или по-големи и от най-голямото, да получават всичко, което желаят, да създадат дори цяла планета или да подчиняват на волята си всеки, когото пожелаят. Йогӣте, които не знаят за резултатите, които може да им донесе преданото служене, се стремят да придобият тези мистични способности, ала те са чисто материални и нямат нищо общо с духовното развитие. Мистичните сили на един йогӣ са толкова материални, колкото и всички останали материални сили, създадени от материалната енергия. Ала съвършеният йогӣ не чувства влечение към никакво материално могъщество. Той желае само едно – чисто, непримесено служене за Върховния Бог. Преданият смята сливането със сиянието Брахман за по-лошо от ада, а мистичните способности и контролът над сетивата, който е необходимо условие за постигането на мистични сили, се развиват у него от само себе си. Що се отнася до издигането до висшите планети, за предания то няма по-голяма стойност от която и да е фантасмагория. Неговото внимание е съсредоточено единствено върху вечното любовно служене за Бога и затова дори смъртта е безсилна пред него. На това равнище на предано служене съвършеният йогӣ постига вечност, знание и блаженство.