Шрӣмад Бха̄гаватам 6.16.57

Обикновено философите ма̄я̄ва̄дӣ или хората, попаднали под тяхно влияние, смятат себе си за равни на Върховната Божествена Личност. Това е причината за обусловения им живот. Поетът ваиш̣н̣ава Джагада̄нанда Пан̣д̣ита пише следното в своята Према виварта:

Обусловеният живот на живото същество започва веднага щом то забрави присъщото си положение и се опитва да стане едно с Върховния. Схващането, че Върховният Брахман и живото същество са еднакви не само в качествено, но и в количествено отношение, е причината за обусловения живот. Забравата на разликата между Върховния Бог и живото същество води до обусловено съществуване. Обусловено съществуване означава да се разделиш с едно тяло, за да приемеш друго и да изпиташ смъртта, за да се срещнеш отново с нея. Философът ма̄я̄ва̄дӣ предлага учението тат твам аси – „Ти си равен на Бога“. Той забравя, че тат твам аси се отнася до междинната позиция на живото същество, което е като слънчевата светлина. И Слънцето, и слънчевото сияние излъчват топлина и светлина; в качествено отношение те са еднакви. Но не бива да забравяме, че слънчевото сияние се дължи на Слънцето. В този смисъл Бог казва в Бхагавад-гӣта̄: брахман̣о хи пратиш̣т̣ха̄хам – „Аз съм първоизточникът на Брахман“. Слънчевото сияние зависи от присъствието на Слънцето, а не Слънцето от всепроникващото слънчево сияние. Забравата и неправилното разбиране на тази истина се нарича ма̄я̄. Забравили присъщото си положение и положението на Върховния Бог, ние попадаме в ма̄я̄, или сам̇са̄ра – обусловения живот. В тази връзка Мадхва̄ча̄ря отбелязва:

Този, който смята, че живото същество по нищо не се различава от Върховния Бог, без съмнение е в невежество (тамах̣).