Ча̄н̣акя, велик политик и пан̣д̣ита, е казал, че човек не може да върне обратно един отминал миг дори с цената на милиони златни монети. Никой не може да изчисли огромните последици от загубата на време. Човек трябва да използва много внимателно времето, което му е предоставено, и в материален, и в духовен смисъл. Обусловената душа живее в даден вид тяло точно определено време. Писанията настоятелно препоръчват в рамките на този ограничен срок човек да завърши процеса на Кр̣ш̣н̣а съзнание, за да може окончателно да се освободи от влиянието на фактора време. За съжаление, хората, които не притежават Кр̣ш̣н̣а съзнание, са носени напред от могъщата сила на времето, без дори да съзнават това, както вятърът гони облаците в небето.

Основната функция на времето, което е представител на Върховната Божествена Личност, е да унищожава всичко. Заради материалното си съзнание материалистите постоянно произвеждат най-различни неща, наричайки това икономически прогрес. Те мислят, че като удовлетворяват все повече и по-добре материалните си потребности, ще успеят да станат щастливи, ала забравят, че с хода на времето всичко, което са създали, ще се унищожи. Историята показва, че всички велики империи по земята, създадени с цената на толкова страдания и човешки усилия, с течение на времето безвъзвратно са загивали. И въпреки това глупавите материалисти не разбират, че просто си губят времето, като насочват усилията си към създаването на материални блага, които така или иначе са обречени на унищожение. Тази загуба на енергия е резултат от невежеството на хората, които не разбират, че по природа са вечни и имат и вечни дейности. Хората не знаят, че животът им в сегашното тяло е само миг от вечното им пътешествие. И понеже не знаят това, си мислят, че с този мимолетен живот свършва всичко. Така те напразно си губят времето в постоянно подобряване на материалните условия, сред които живеят.

Материалистът мисли, че хората в Кр̣ш̣н̣а съзнание са група смахнати, които си губят времето, повтаряйки Харе Кр̣ш̣н̣а, без да знае, че самият той тъне в най-отчайващо безумие, като мисли тялото си за вечно. И не само тялото – той смята за вечни своя дом, страната, в която се е родил, обществото, към което принадлежи, и всичко останало, свързано с тялото му. Тази убеденост на материалиста, че домът, земята и всички други неща, свързани с тялото му, са вечни, се нарича илюзия, или ма̄я̄. Настоящата строфа посочва това много ясно. Моха̄д гр̣ха-кш̣етра-васӯни – единствено под влияние на илюзията материалистът си мисли, че неговият дом, земя и пари са вечни. Върху тази илюзия се гради съществуването на семейството, на нацията, а също и цялото икономическо развитие – фактори, които играят изключително важна роля в живота на съвременната цивилизация. Ала този, който притежава Кр̣ш̣н̣а съзнание, добре разбира, че икономическият прогрес на обществото е само илюзия, защото е недълговечен.

В една от строфите на Шрӣмад Бха̄гаватам се казва, че представата, че тялото е истинската ни същност, онези, които са свързани с тялото ни, са ни роднини, а земята, в която сме се родили, заслужава поклон, е представа, достойна за животинска, а не за човешка цивилизация. Но когато благодарение на съзнанието за Кр̣ш̣н̣а човек придобие ясно зрение, той може да използва всички тези неща в служене за Бога. Това е единствената алтернатива. Всичко съществуващо така или иначе е свързано с Кр̣ш̣н̣а. Когато икономическото развитие и материалният прогрес се използват за каузата на Кр̣ш̣н̣а съзнание, започва нов етап в духовното усъвършенстване на хората.

Удоволствието, което живото същество изпитва в дадена форма на живот, колкото и отблъскваща да е тя, се нарича илюзия. Човек, който заема издигнато положение в обществото, никога не би могъл да живее така, както живее човекът от социалното дъно, ала последният се чувства напълно доволен от положението си благодарение на влиянието на външната енергия, ма̄я̄. Ма̄я̄ действа в две посоки. Едното действие се нарича пракш̣епа̄тмика̄, а другото – а̄варан̣а̄тмика̄. А̄варан̣а̄тмика̄ означава „покриване“, а пракш̣епа̄тмика̄ – „принизяване“. Материалистът и животното ще се чувстват удовлетворени винаги, във всички условия на живот, защото знанието им е покрито с пелената на ма̄я̄. Съзнанието на низшите форми на живот, както и на човека от социалното дъно е развито толкова слабо, че живото същество на практика не може да различи страданието от щастието. Именно това се нарича а̄варан̣а̄тмика̄. Дори свинята, която яде изпражнения, си мисли, че е щастлива, макар че човекът, който води по-висше съществуване, разбира, че тя живее от изпражнения. Колко отвратителен е подобен живот!

Веднъж Индра, царят на рая, се отнесъл непочтително с духовния си учител Бр̣хаспати, бил прокълнат от него и в резултат от проклятието се родил като свиня тук, на земята. Минало много време и един ден Брахма̄ отишъл при него, за да го върне обратно в райското царство. Ала Индра, който сега се намирал в тяло на свиня, напълно бил забравил, че някога е бил цар на небесата, и упорито отказвал да се връща. Такава е силата на ма̄я̄. Дори Индра забравя насладите на живота в рая и се чувства доволен от живота си на свиня. Под влиянието на ма̄я̄ обусловената душа така силно се привързва към тялото си, че даже да ѝ предложат да го смени с тяло на цар, тя няма да се съгласи. Тази привързаност държи всички обусловени живи същества здраво оковани в материалния свят. Бог Кр̣ш̣н̣а лично се обръща към нас: „Изостави всичко в този материален свят. Ела при мен и Аз ще те взема под закрилата си“. Но ние не сме склонни. Мислим си: „Всичко ми е наред. Защо ми е да се отдавам на Кр̣ш̣н̣а и да се връщам при него?“ Това се нарича илюзия, или ма̄я̄. Всеки е доволен от своя начин на живот, колкото и отблъскващ да е той.

Прословутото „съвършенство“ на човешкия живот е чиста измислица. Каквито и дарби да притежава един материалист, те нямат никаква стойност, защото така или иначе той продължава да се рее на равнището на ума и това отново и отново го обрича на тленно съществуване в материалния свят. Човек, който действа на равнището на ума, не може да се издигне до духовното. Всеки път той неизбежно ще се връща отново към материалното съществуване. В обкръжението на т.нар. общество, обвързана с връзките на приятелството и любовта, обусловената душа изглежда напълно удовлетворена.

По-лесно е да се управлява голяма империя, отколкото да се поддържа едно малко семейство, и особено в днешно време, в Кали юга. Днес всеки е пълен с тревоги и не знае нито миг покой, защото под влиянието на ма̄я̄ смята създаденото от нея семейство за свое. Семейството, което поддържаме с толкова труд, всъщност е дело на ма̄я̄. То е изкривено отражение на семейството в Кр̣ш̣н̣алока. На Кр̣ш̣н̣алока, в духовния свят, живото същество също има семейство, приятели, общество, баща и майка, но там всичко е вечно. В материалния свят, сменяйки телата си, ние сменяме и семейството си. Понякога се раждаме в семейство на хора, друг път – в семейство на полубогове, трети път – в семейство на котки или на кучета. Семейството, обществото и приятелството тук са мимолетни, затова се наричат асат. И в тази строфа се казва, че докато сме привързани към асат, към временното, реално несъществуващо общество и семейство, винаги ще бъдем пълни с тревоги и безпокойство. Материалистите не знаят, че тук, в материалния свят, семейството, обществото и приятелството са само сенки, и се привързват към тях. Сърцата им постоянно горят в пламъци, но въпреки всички болки те продължават да работят, за да изхранват илюзорните си семейства, защото не знаят нищо за своето истинско семейство, семейството на Кр̣ш̣н̣а.

Семейният живот в царството на заблуждаващата енергия ма̄я̄ е като затвор за вечното живо същество. В затвора затворникът е окован в железни вериги и е заключен зад железни решетки. А обусловената душа е окована от веригите на пленителната женска красота, на прегръдките и на любовните разговори насаме, както и от сладкото бърборене на своите малки рожби. Така живото същество забравя за истинската си същност.

Употребените в тази строфа думи стрӣн̣а̄м асатӣна̄м означават, че женската любов е предназначена само да възбужда ума на мъжа. В действителност в материалния свят няма любов. И жените, и мъжете се стремят единствено да удовлетворят сетивата си. Преследвайки сетивно наслаждение, жената създава илюзорния образ на любовта, който пленява мъжа и той забравя истинския си дълг. Когато от брачния съюз на двамата се родят деца, тяхното сладко детско бърборене е следващият обект, към който мъжът се привързва. Любовта на жената и детските гласове вкъщи го превръщат във вечен затворник и той не може да напусне дома си. Ведическите писания наричат такъв човек гр̣хамедхӣ, т.е. „този, който е привързан към своя дом“. Гр̣хастха е човек, който живее със семейството, съпругата и децата си, но истинската цел на живота му е да постигне Кр̣ш̣н̣а съзнание. Затова писанията ни призовават да живеем като гр̣хастхи, а не като гр̣хамедхӣ. Гр̣хастхите се стремят да се освободят от плена на семейния живот, който е творение на илюзията, и да се върнат в истинското си семейство, семейството на Кр̣ш̣н̣а, докато гр̣хамедхӣте постоянно се оковават във веригите на призрачния семеен живот, раждане след раждане, и вечно остават в непрогледния мрак на ма̄я̄.

В Бхагавад-гӣта̄ Върховният Бог сам нарича материалния свят тленен и изпълнен със страдания. В материалния свят човек нито може да стане щастлив сам, нито може да направи щастливи своето семейство, общество или страна. Това, което хората наричат щастие, е само илюзия. Тук за щастие се смята успешното отклоняване на нещастието. Целият материален свят е устроен така, че ако човек не се научи на лицемерие и интриги, животът му ще бъде пълно фиаско. Какво да говорим за хората, дори низшите животни – птиците и насекомите – са изключително обиграни, когато става дума за задоволяване на потребностите на тялото от храна, сън и размножаване. Стремейки се към успех, и отделните хора, и народите като цяло са в остра конкуренция помежду си и по този начин цялото човешко общество се изпълва с лицемерие и интриги. Но винаги трябва да помним, че независимо колко ловко и находчиво водим борбата за съществуване, по волята на Върховния в един миг всичко ще свърши. Затова всичките ни опити да намерим щастие в материалния свят са само илюзия, създадена от ма̄я̄.

Бенгалците имат една поговорка: „Онзи, заради когото откраднах, ме нарича крадец“. Членовете на семейството, заради които привързаният баща извършва толкова грехове и непочтени дела, никога не са удовлетворени. В заблудата си той служи на тях, но обрича самия себе си на живот в ада. Крадецът извършва кражба, за да изхрани семейството си, но когато го хванат, него го вкарват в затвора. До това се свежда материалното съществуване и привързаността ни към обществото, приятелството и любовта в материалния свят. Човекът, привързан към семейството си, е готов да направи всичко, за да изкара пари за него, но самият той не може да консумира повече от това, което би спечелил и без да извършва подобни нечестни дела. Някой, който изяжда триста грама храна, може да има голямо семейство, което да трябва да издържа с цената дори на незаконни действия, но самият той не получава повече от това, което може да изяде, а често дори трябва да се задоволява с остатъците от трапезата на домашните си. Даже когато печели пари по нечестен път, самият той пак няма възможност да се радва на живота. Така ма̄я̄ покрива човека с пелената на илюзията.

Процесът на илюзорното служене в името на обществото, страната или семейството е еднакъв навсякъде; същият принцип е в сила дори за крупните политически лидери. Държавният глава, който е направил толкова много за отечеството си, често загива от ръката на своите сънародници, задето не е могъл да им угоди с нещо. С други думи, с илюзорно служене човек никога не може да удовлетвори подчинените си, макар че не може и да не им служи, защото да бъде слуга, е естественото му положение. По природа живото същество е неотделима частица от Върховното Същество, ала понякога забравя, че трябва да служи на него, на Върховния, и насочва усилията си към служене за другите. Точно тази заблуда се нарича ма̄я̄. Като служи на другите, живото същество изпитва измамното чувство, че е господар. Главата на семейството си въобразява, че е господар на семейството, а държавният глава си въобразява, че е господар на страната, но на практика и двамата са слуги и като служат на ма̄я̄, постепенно пропадат в ада. Затова разумният човек трябва да развие у себе си Кр̣ш̣н̣а съзнание и да служи на Върховния Бог, като му посвети целия си живот, всичките си богатства, цялата си интелигентност и дар-слово.

Не само в съвременната епоха – от незапомнени времена никой не обича старците, които не са в състояние да изкарват пари за семейството. Някъде дори им дават отрова, за да се отърват по-скоро от тях. А в някои канибалски племена за развлечение убиват старите хора и с плътта им си устройват пир. В сравнението, направено в тази строфа, се казва, че стопанинът спира да обича стария вол, който не може да работи. По същия начин когато привързаният баща остарее и повече не е в състояние да изкарва пари, съпругата, синовете, дъщерите и другите му роднини загубват към него предишната си любов и започват да се държат пренебрежително, да не говорим за някакво уважение. Затова най-разумното е човек да се освободи от привързаността към семейството си, преди да е настъпила старостта, и да приеме подслон при Върховната Божествена Личност. Човек трябва да се посвети на служене за Бога, за да може Богът да се погрижи за него; тогава той няма да бъде подритван от така наречени роднини.

Привързаността, която човек изпитва към семейството си, е толкова силна, че дори старецът, който е пренебрегван от всичките си домашни, не може да се освободи от нея и остава да живее у дома си като куче. Във ведическите времена човек напускал дома си, когато бил все още достатъчно силен. Преди да изнемощее съвсем, преди да стане болнав и неработоспособен, човек трябва да изостави семейния живот и да посвети остатъка от дните си на служене за Бога. Затова ведическите писания казват, че когато навърши петдесет години, мъжът трябва да напусне семейството си и да отиде да живее сам в гората. След като премине необходимата подготовка, той трябва да приеме сання̄са и да разнася във всеки дом знанието за духовния живот.

На прага на смъртта човек се превръща в немощен и недъгав болник и когато роднините му започнат да го пренебрегват, той страда неизразимо силно и животът му става по-жалък и от кучешки. Затова във Ведите е казано, че преди да се озове в това жалко положение, човек трябва да напусне дома си и да умре далеч от семейство и близки. Когато мъжът напусне своя дом и умре далеч от домашните си, тази смърт е достойна. Но привързаният семеен иска след смъртта му роднините да носят тялото му в голяма траурна процесия и въпреки че самият той няма да види това шествие, настоява за него. Това го кара да се чувства щастлив, макар че не знае къде ще отиде след смъртта си и какъв ще е следващият му живот.

От благоприличие роднините на този, който е на смъртно легло, идват при него и започват да ридаят на висок глас: „О, татко!“, „О, скъпи приятелю!“, „О, съпруже мой!“ Като ги вижда как скърбят, умиращият иска да се обърне към тях и да им каже желанията си, но тъй като е във властта на времето, т.е. във властта на смъртта, не може да произнесе нито дума и това му причинява непоносимо страдание. Той вече изпитва силни болки, предизвикани от агонията, а сливиците и гърлото му се изпълват със слуз и го задушават. На него и без това вече му е много тежко, а когато чуе и риданията на близките си, болката му става нетърпима.

В Бхагавад-гӣта̄ се казва, че по време на смъртта човек мисли за това, което е занимавало съзнанието му през целия му живот. Ако през целия си живот той е мислил единствено как да осигури благополучие на семейството си, последните му мисли също ще бъдат свързани със семейните дела. Обикновеният човек мисли подобна равносметка за напълно естествена. Той не знае каква е целта на човешкото съществуване и през целия си кратък живот не прави нищо друго освен да работи за семейството си. Накрая никой от близките му не е доволен от това, което е направил за тях, за да им осигури охолен живот. Всички смятат, че им е оставил твърде малко. Заради дълбоката си привързаност към семейството човек забравя, че основният му дълг е да покори сетивата си и да одухотвори своето съзнание. Понякога умиращият поверява семейните дела на сина си или на някой друг роднина с думите: „Аз си отивам. Моля те, грижи се за семейството“. Той всъщност не знае къде отива, но дори на смъртния си одър продължава да се безпокои за благополучието на семейството. Понякога дори моли лекаря да продължи живота му с още няколко години, за да може да доведе докрай плана, който е замислил и който ще му донесе богатство и благополучие. Това са материалните болести, от които страда обусловеното същество. То напълно забравя, че истинското му задължение е да постигне Кр̣ш̣н̣а съзнание, и е загрижено единствено за реализацията на плановете, които ще осигурят благополучие на семейството му, макар че тези семейства се сменят едно след друго.

Когато напуснат сегашното си тяло, живите същества продължават в две посоки. Едните от тях заминават при съдника на грешниците, Ямара̄джа, а другите отиват на по-висшите планети, като някои от тях могат да стигнат чак до Вайкун̣т̣ха. Тук Бог Капила описва как пратениците на Ямара̄джа, наречени Ямадӯти, постъпват с хората, които в стремежа си да удовлетворят своите сетива цял живот са се занимавали с дейности за благополучието на семейството си. Когато настъпи смъртта, Ямадӯтите вземат под стража онези, които са се отдавали на сетивно наслаждение, и ги отвеждат на планетата на Ямара̄джа. Следващите строфи разказват какво става с тези души там.

Всяко живо същество е покрито от фино и грубо тяло. Финото тяло се състои от ум, его, интелигентност и съзнание. В писанията се казва, че стражите на Ямара̄джа прибират финото тяло на грешника и го отвеждат в обителта на Ямара̄джа, за да го подложат на наказания, които той едва ще може да понесе. Грешникът обаче не умира от тези мъчения – как ще изтърпи наказанието, което му е отредено, ако умре? Работата на помощниците на Ямара̄джа не е да умъртвяват живите същества. Всъщност живото същество не може да бъде убито, защото е вечно. То просто трябва да изстрада последиците от дейностите, които е вършило за удовлетворяване на сетивата си.

Самият процес на наказанието е описан подробно в Чайтаня чарита̄мр̣та. В миналото царските слуги качвали престъпника в лодка и го откарвали до средата на реката. Там го хващали за косите и го потапяли във водата. Когато той започнел да се задушава, го изваждали, давали му възможност да си поеме дъх и след това отново го потапяли във водата. По същия начин и Ямара̄джа наказва потъналата в забрава душа, както ще бъде описано в следващите строфи.

От тази строфа научаваме, че по време на пътуването си до планетата на Ямара̄джа престъпникът, пленен от стражите, е нападан от тълпи кучета, които се нахвърлят с лай върху него и го хапят, за да му напомнят за греховните дейности, които е вършил от стремеж да удовлетвори сетивата си. В Бхагавад-гӣта̄ е казано, че желанието за сетивно наслаждение ослепява човека и го лишава от разум. В такова състояние той забравя за всичко. Ка̄маис таис таир хр̣та-гя̄на̄х̣. Обладан от желание за сетивни удоволствия, той загубва цялата си интелигентност и забравя, че ще трябва да изтърпи последствията. И ето, сега кучетата на Ямара̄джа му дават възможност да си спомни за всичко, което е вършил в преследване на сетивното наслаждение. В съвременната епоха дори законите, издавани от правителството, подтикват хората към сетивно наслаждение, докато те се намират в грубото си тяло. Във всяка страна по света правителството насърчава подобен род дейности, като осъществява програми за контрол върху раждаемостта. То снабдява жените с противозачатъчни средства и им позволява да отидат в клиника, за да направят аборт. Всичко това е резултат от надпреварата за сетивно наслаждение. В действителност половият живот е предназначен за зачеване на благочестиво потомство, но тъй като хората не могат да контролират сетивата си и няма учебно заведение, което да ги учи как да правят това, те стават жертви на греховните дейности, свързани с удовлетворяването на сетивата, и след смъртта трябва да изтърпят съответното наказание, както се описва в тези строфи на Шрӣмад Бха̄гаватам.

Една йоджана е равна на тринайсет километра, което означава, че живото същество трябва да извърви път, дълъг десет милиона и двеста деветдесет и шест хиляди километра. То изминава това огромно разстояние само за няколко секунди. Стражите покриват финото му тяло така, че живото същество да може бързо да измине този дълъг път и същевременно да страда. Макар че е материално, финото му тяло е изградено от елементи, които учените-материалисти никога няма да могат да открият. Да се изминат десет милиона и двеста деветдесет и шест хиляди километра само за няколко секунди, изглежда чудо дори в очите на съвременните покорители на космоса. Досега те са успели да постигнат скорост от двайсет и девет хиляди километра в час, ала тук научаваме, че грешникът изминава десет милиона и двеста деветдесет и шест хиляди километра за няколко мига, въпреки че този процес на движение не е духовен, а материален.

В тази и в следващите три строфи са описани наказанията, на които подлагат грешника. Най-напред той трябва да яде собствената си плът, обгорена в огъня, или пък позволяват на другите край него да ядат плътта му. В последната световна война затворниците в концентрационните лагери трябвало да ядат собствените си екскременти, така че няма нищо чудно, че в Ямаса̄дана, царството на Ямара̄джа, този, който преди с удоволствие е ял плътта на други живи същества, сега е принуждаван да яде собствените си меса.

В основата на материалното битие стои сексът. Върху него се гради животът на всички материалисти, които в борбата за съществуване са принудени да преминават през сурови изпитания. Затова във времето на ведическата цивилизация половите отношения са били строго ограничени. Физическата близост е била допустима само между съпрузи, и то с цел единствено за зачеване на деца. Когато заради сетивното наслаждение мъжете и жените влизат в незаконни и греховни полови отношения, тях ги очаква сурово наказание и в този свят, и след смъртта. В този свят те биват наказвани от тежки венерически болести като сифилис и трипер, а след смъртта, както става ясно от тази строфа на Шрӣмад Бха̄гаватам, попадат на определено място в ада, където са принудени да изстрадат сурови мъчения. Бхагавад-гӣта̄ също осъжда извънбрачния секс. В първата ѝ глава се казва, че човек, който създава деца чрез незаконни полови отношения, пропада в ада. Бха̄гаватам от своя страна потвърждава, че този вид грешници биват хвърляни в адовете Та̄мисра, Андха-та̄мисра и Раурава.

Невярващите не приемат много сериозно описанието на ада, дадено във Ведите. Те се отнасят с пренебрежение към информацията, съдържаща се в такива автентични писания. Затова Бог Капила потвърждава думите на писанията, като казва, че адските условия на съществуване могат да се наблюдават дори на Земята. Не бива да мислим, че адът се намира само на планетата, на която живее Ямара̄джа. Там, при Ямара̄джа, грешникът получава възможност да се подготви за бъдещото си адско съществуване, защото го поставят сред такива условия, в каквито ще трябва да живее през следващите си раждания. След това той приема тяло на някоя друга планета, за да продължи да води живот в адски условия. Например ако човек е получил наказанието да живее в ада, където да яде изпражнения и урина, най-напред той е принуден да прави това на планетата на Ямара̄джа и след като се подготви по този начин, получава определен вид тяло, например тяло на свиня, в което ще може да яде изпражнения и да си мисли, че се наслаждава. Вече говорихме, че и сред най-ужасните условия на съществуване обусловената душа си мисли, че е щастлива. В противен случай тя никога не би могла да изтърпи такъв адски живот.

Голямата грешка на съвременната цивилизация е в това, че хората не вярват в съществуването на следващия живот. Но независимо дали вярват или не, следващият живот е факт и човек ще трябва да страда, ако е живял безотговорно и не се е подчинявал на наставленията на авторитетните писания, такива като Ведите и Пура̄н̣ите. Живите същества, които са въплътени във форми, по-низши от човешката, не носят отговорност за постъпките си, защото са принудени да действат по точно определен начин. Но ако човекът, който се отличава с развито съзнание, върши безотговорни дела, той със сигурност се обрича на адски страдания, както е казано в тази строфа.

Когато човек печели пари с нечестни средства и по този начин издържа семейството си и себе си, всичките му близки с голяма охота му помагат да харчи спечеленото, но когато трябва да отиде в ада, той отива сам. Този, който живее, като печели пари чрез насилие спрямо другите, а после се наслаждава на спечеленото със семейството и приятелите си, ще трябва сам да понесе последиците за този престъпен живот. Например ако човек се сдобие с пари, като извърши убийство, и после с тях издържа семейството си, всички, които живеят от тези мръсни пари, носят частична отговорност за престъплението и също отиват в ада, но той, като главен виновник, получава особено сурова присъда. Този, който цял живот е преследвал сетивно наслаждение, в мига на смъртта взема със себе си само греховните реакции. Парите, които е спечелил, остават в този свят, а с него заминават само последиците от греховете му.

Дори в този свят действа същият закон: ако човек се сдобие с пари, като извърши убийство, близките му не влизат в затвора, въпреки че и те са замърсени от сторения грях. Но той, който е извършил убийството, за да изхрани семейството си, получава присъда на убиец. Прекият извършител носи много по-голяма отговорност за престъпното деяние, отколкото този, който се наслаждава на плодовете от него. Затова великият философ Ча̄н̣акя Пан̣д̣ита казва, че най-добре е всичките си притежания човек да използва в служене на сат, на Върховната Божествена Личност, защото никой не може да вземе богатствата си със себе си, когато умре. Те остават в този свят и се пропиляват. Или ние ще напуснем парите, или те ще ни напуснат, но и в двата случая неизбежно ще се разделим с тях. Затова най-добрият начин, по който можем да ги използваме, докато са все още наши, е с тяхна помощ да развиваме у себе си Кр̣ш̣н̣а съзнание.

В тази строфа се казва, че грешникът страда по същия начин, както човекът, който е загубил богатството си. Обусловената душа получава човешко тяло след много, много животи и това тяло е огромна ценност. Ако вместо да използва живота си, за да получи освобождение, човек просто го пропилява в името на изхранването на семейството си, като за тази цел върши безразсъдни и греховни действия, той прилича на оня, който е загубил богатството си и сега го оплаква. Когато богатството вече е загубено, няма смисъл човек да тъгува за него. Но докато все още го има, той трябва да го използва правилно, за свое вечно благо. Някой може да възрази, че когато човек изоставя парите, спечелени по греховен път, заедно с тях той изоставя и греховете си. Но в тази строфа специално се подчертава, че по волята на Върховния (даивена̄са̄дитам) човек взема със себе си последиците от греховете си, въпреки че оставя в този свят грешните си пари. Даже ако, когато го хванат, крадецът върне откраднатите пари, той пак ще получи присъда за престъплението си. Според законите той трябва да бъде наказан, независимо че е върнал парите. По същия начин умиращият може да остави богатството, което е спечелил по нечестни пътища, ала по волята на Върховния това не го освобождава от отговорност за престъпленията му и той пак ще трябва да страда в ада.

В тази строфа три думи заслужават особено внимание. Кевалена означава „само с тъмни дела“, адхармен̣а означава „греховен“ или „безбожен“, а кут̣умба-бхаран̣а значи „издръжка на семейството“. Несъмнено дълг на всеки семеен човек е да обезпечи семейството си с всичко необходимо, но той трябва да печели с честен труд, като следва предписанията на Ведите. В Бхагавад-гӣта̄ е казано, че Богът е разделил човешкото общество на четири класи (варн̣и) в съответствие с качествата на хората и характера на дейността им. Дори да пренебрегнем казаното в Бхагавад-гӣта̄, лесно ще забележим, че във всяко общество положението на човека се определя от качествата му и от работата, която върши. Например този, който прави мебели от дърво, се нарича дърводелец, а този, който работи с чук и наковалня, се нарича ковач. По същия начин тези, които лекуват хората или вършат инженерни работи, имат свои специфични названия и задължения. В зависимост от характера на дейността, с която се занимават, Върховният Бог е разделил хората на четири варн̣и – бра̄хман̣а, кш̣атрия, вайшя и шӯдра. Специфичните задължения на тези четири класи са описани в Бхагавад-гӣта̄ и в другите ведически произведения.

Човек трябва да се занимава с честен труд, който съответства на положението му. Той не бива да си изкарва прехраната с незаконни средства, като се занимава с дейности, които не са за него. Ако един бра̄хман̣а, който изпълнява функциите на свещенослужител и чийто дълг е да дава на хората духовно знание, не притежава необходимите за тази цел качества, той само мами паството си. Човек няма право да си осигурява съществуването по такъв непочтен начин. Същото се отнася и за кш̣атриите и вайшите. В писанията се подчертава, че този, който се стреми да напредва в Кр̣ш̣н̣а съзнание, трябва да изкарва прехраната си честно и просто. Както се казва в тази строфа, оня, който печели с непозволени средства (кевалена), попада в най-тъмните области на ада. Но ако човек издържа семейството си с честен труд, така, както препоръчват писанията, тогава той няма да страда заради семейния си живот.

Както затворникът, който е излежал тежката си присъда, отново излиза на свобода, така човекът, който е извършвал греховни и престъпни дейности, първо попада в ада, после преминава през различни видове адско съществуване в телата на котки, кучета, свине и други низши животни, и накрая по силата на този еволюционен процес отново се ражда като човек. В Бхагавад-гӣта̄ е казано, че ако този, който се занимава с йога, не успее да завърши процеса докрай и по една или друга причина падне, в следващия си живот отново се ражда като човек. Този неуспял йогӣ получава възможност да се роди в много богато или много благочестиво семейство. Под „богато семейство“ в случая се има предвид семейство на търговец, защото хората, които се занимават с търговия и бизнес, обикновено са много богати. Този, който е вървял по пътя на себепознанието, или свързването с Върховната Абсолютна Истина, но не е успял да стигне до края му, се ражда в такова богато семейство или в семейство на благочестиви бра̄хман̣и. И в двата случая в следващия си живот той се ражда отново сред хората. От всичко дотук следва, че този, който не иска да води адско съществувание в Та̄мисра или Андха-та̄мисра, трябва да приеме процеса на Кр̣ш̣н̣а съзнание, който е най-висшата йога система – дори и да не успее да постигне съвършено Кр̣ш̣н̣а съзнание в този живот, той поне отново ще се роди в човешко тяло. Такъв човек със сигурност няма да попадне в ада. Методът на Кр̣ш̣н̣а съзнание дава възможност на живото същество да води чист живот; така то го спасява от пропадане в ада и от деградация до низши форми на съществуване като кучешките и свинските.