Skip to main content

34

Езерото на смъртта

Докато Пандавите прекарваха дванайсетата си година в Камяка, Индра се замисли как би могъл да им направи добро. Царят на боговете знаеше, че Юдхищхира се страхува от Карна, чиято божествена ризница и обеци му осигуряваха свръхестествена защита срещу оръжия, затова реши да се преобрази на брамин и да измоли от Карна неговата ризница.

Предугаждайки намерението на Индра, богът на слънцето се яви на Карна насън в облика на сияен брамин и му заговори със сериозен глас: „Могъщи герою, сине мой, дойдох да те посъветвам за твое добро. Чуй ме внимателно: Индра ще дойде при теб, преоблечен като брамин, за да измоли ризницата ти. Той знае, че си дал обет никога да не отказваш милостиня. Трябва да намериш как да отклониш молбата му. Предложи му всичко друго в замяна. Разделиш ли се с ризницата и обеците си, които са направени от есенцията на небесен нектар, ще загинеш в бой. Ако обаче си с тях, дори боговете не могат да те погубят.“

В съня си Карна попита: „Кой си ти, който толкова си се загрижил за благополучието ми?“

„Аз съм богът на безграничните лъчи и те съветвам от обич. Послушай думите ми.“

Карна не знаеше, че слънчевият бог му е баща. Той отговори: „Радвам се, че богът на цялото великолепие, когото обожавам ежедневно, ми мисли доброто. Но от обич към теб ще ти кажа: умолявам те, не ме карай да нарушавам обета си. Подобно безчестие би било по-лошо за мен и от смърт. О, Сурия, целият свят знае, че ще се разделя и с живота си, ако някой брамин ми го поиска. Дори Индра да дойде в облика на брамин, не ще съм способен да му откажа каквото и да пожелае.“

За Карна доброто име бе всичко. Никога не би направил нещо, което по някакъв начин би го опозорило. После той добави: „Ако дам ризницата си на Индра, ще се прочуя в целия свят, а доброто име на Индра ще бъде опетнено. Славата удължава живота и води към рая. Прославеният човек живее дори след смъртта си, докато опозорените са сякаш мъртъвци, макар и още да дишат. О, Сурия, аз ще запазя доброто си име дори на цената на своя живот.“

Сурия каза: „Скъпо дете, мъдрият човек не върши нищо, което би навредило на него или на онези, които зависят от него. Няма съмнение, че неувяхващата слава, за която копнееш, ще ти струва живота. Но каква полза има да пожертваш тялото си в името на славата? Само ако си жив, би могъл да се радваш на тази слава. На мъртвия за какво му е слава? Тя е като гирлянд върху труп. Тъй като си мой поклонник, аз ти говоря за твое добро. Използваш ли разума си, ще съумееш да отклониш Индра от целта му. Ако желаеш да се изправиш срещу Арджуна в бой, не бива да се разделяш с обеците и ризницата си. Няма да можеш да устоиш пред него без тях.“

Карна въпреки всичко не бе убеден: „О, боже със сияйни лъчи, ти си ми по-скъп от съпругата, синовете, приятелите ми и дори от самия мен. Моля те, обичай ме като свой предан поклонник и ми позволи да действам според волята си. Не мога да постъпя нечестно; бих предпочел да умра. Със склонена глава и непрестанни молитви те умолявам да ми простиш, че не мога да последвам съвета ти. Не се страхувам от Арджуна. Парашурама ми е дарил могъщи оръжия. Ще победя Арджуна в бой, когато настъпи времето. Моля те, позволи ми да спазя обета си, ако Индра дойде при мен.“

Сурия разбра, че Карна няма да промени решението си. Именно това бе и очаквал богът, и вече бе обмислил друга възможност. Той продължи да се обръща нежно към сина си: „Щом като трябва да дадеш ризницата и обеците си на Индра, тогава поискай нещо в замяна. Като го обожаваш с приятни думи, трябва да му поднесеш ризницата си само срещу безпогрешното му копие. Това оръжие е способно да унищожи всеки враг. Притежаваш ли го, ще бъдеш непобедим. Поискай му го. То се нарича Шакти.“

Внезапно Сурия изчезна, а Карна се събуди, мислейки за съня си. След като се изкъпа, той застана срещу изгряващото слънце с допрени длани и му довери всичко, което му се бе случило насън. Тогава от небесата прозвуча глас: „Всичко това е истина.“ Смаян, Карна се завърна в двореца си, очаквайки всеки миг пристигането на Индра.

Няколко дни по-късно Карна влезе по пладне в Ганг, за да извърши ежедневното си обожание на слънчевия бог. Всеки ден, след края на поклонението му, идваха брамини да просят милостиня. Той никога не отказваше нищо на никого. И ето, приближи Индра, преобразен като брамин. Като видя сияйния аскет, застанал пред него, Карна каза: „Добре си дошъл. Какво мога да ти предложа? Ако желаеш, мога да ти подаря села, крави и красиви жени със златни накити.“

„Не искам нито едно от тези неща“, отговори браминът. „Можеш да ги дадеш на други, които ги поискат. О, безгрешни, ако си верен на обета си, отрежи от тялото си своята ризница и ми я дай заедно с обеците си. Това е всичко, което искам.“

Като разбра, че това е Индра, Карна каза: „С радост ще ти дам всичко, което поискаш, но за какво ти е една ризница? Вземи от мен вместо това богатства, достатъчни да поддържаш себе си и всички, които зависят от теб, до края на дните ви.“

Карна се опита по всевъзможни начини да отклони Индра от целта му, но богът бе категоричен, че желае единствено бронята. Накрая Карна каза: „Лишен от своята броня и обеци, които са направени от небесен нектар, аз ще загина в битка. Затова се колебая да се разделя с тях. Зная, че ти си Индра и че си дошъл, за да помогнеш на Пандавите. Ти си самият бог на боговете и като такъв именно ти си този, който би трябвало да раздава блага. Затова, о, Дева, моля те, размисли каква благословия да ми дадеш в замяна на моята ризница.“

Индра отговори: „Преди да дойда тук, Сурия разкри намеренията ми. Не се съмнявам, че именно той ти е казал всичко това. Нека бъде както искаш. С изключение на моята мълния можеш да ми поискаш, каквото пожелаеш.“

Карна пожела копието Шакти, за което бе споменал Сурия. Индра разсъди за миг, а после отговори: „Повиках оръжието и ще ти го дам веднага, щом ти ми дадеш ризницата си, но при едно условие. Когато аз хвърлям това копие, то погубва стотици мои врагове, а после се връща в ръката ми. Ти обаче ще можеш да го хвърлиш само веднъж и ще убиеш един-единствен свой могъщ враг. След като противникът ти бъде убит, то ще се върне в моята ръка, а не в твоята.“

Карна каза сериозно: „Искам да убия един-единствен могъщ враг.“

„Знам какво искаш. Но разбери, че онзи, когото желаеш да убиеш, е закрилян от върховната душа. Великият Бог Кришна, който е невъобразимият Нараяна, го пази.“

„Дори да е така, дай ми оръжието си, защото то несъмнено е способно да срази всяко човешко същество. Тогава ще отрежа бронята от тялото си. Но те моля тялото ми да не бъде обезобразено без ризницата.“

„Така да бъде. Тъй като искаш да се придържаш към обета си, няма да останеш с белези. Ще бъдеш все така красив и сияен.“

С острия си меч Карна незабавно започна да откъртва ризницата си. Като го видяха да се усмихва през болка и богове, и демони зареваха като лъвове и забиха небесни барабани. Порой от небесни цветя заваля над Карна, докато сваляше бронята и обеците си, и цял окървавен, ги поднесе на Индра. Тогава Индра му даде оръжието си с думите: „Недей да го използваш, освен в случай на най-страшна опасност. Иначе ще порази самия теб.“ После богът се издигна в небето, считайки, че е постигнал целта на Пандавите.


Пандавите прекарваха в Двайтавана последните дни от своето изгнание в гората. Беше останало съвсем малко време до настъпването на тринайсетата година, в която те трябваше да се предрешат и заживеят някъде неразпознати. Братята обмисляха къде да отидат. Един ден, докато седяха и разговаряха в присъствието на ришите, при Юдхищхира дойде брамин, който очевидно беше в беда. Той разказа, че един елен му взел съчките, които щял да използва, за да разпали свещения си огън и ги бил отнесъл в гората. „Съчките бяха вързани в наръч, заедно с черпака и останалите ми принадлежности, а еленът някак ги наниза на рогата си. О, герои, моля ви да ми ги върнете, за да не се налага да прекъсна жертвоприношенията си.“

Юдхищхира утеши брамина и веднага се изправи заедно с всичките си братя. Взимайки лъковете си, те се спуснаха по следите на елена, но въпреки че изстреляха много стрели по него, все не успяваха да го улучат. Той бързо скачаше все по-надалеч и изчезна в горите. Братята се умориха и обезсърчиха. Като стигнаха до едно голямо баняново дърво, те седнаха под сянката му. С натежало сърце Накула каза на Юдхищхира: „В нашия род добродетелта никога не е била пренебрегвана, нито някога сме били нехайни. Как тогава ни сполетя тази беда?“

Юдхищхира остави големия си лък на земята. „Край нямат нещастията в този свят, мили братко. Невинаги можем да проследим причините им, защото великият бог Дхарма е онзи, който дава резултатите и на добродетелта, и на греха.“

Бхима се намръщи: „Това бедствие ни сполита, защото не убих Духшасана още на мига, когато довлече Драупади в залата за събрания.“

„Аз също съм виновен за настоящата беда, тъй като не направих нищо, когато Карна изричаше жестоките си думи същия онзи ден“, добави Арджуна.

„И аз съм виновен — каза Сахадева. — Трябваше да убия Шакуни в играта на зарове още щом той започна да те мами, Царю!“

Юдхищхира се обърна към Накула: „Колко е задушно в тази гора! Качи се на някое високо дърво и се огледай дали няма наоколо езеро. Братята ти са уморени и жадни. Като се освежим, ще решим какво да правим по-нататък.“

Накула се покатери на близкото дърво и се взря в околността. „Сякаш има вода наблизо — извика той. — Виждам нещо, което ми прилича на езеро и дочувам крясък на жерави.“

Когато Накула се спусна по ствола, Юдхищхира каза: „Мили братко, иди да донесеш вода за всички ни.“

Накула изпразни стрелите от два колчана и се отдалечи от братята си. Той скоро стигна до обширно и бистро езеро, изпъстрено с лотоси и лилии. Тъкмо бе коленичил на брега, за да пие, когато един глас от небесата каза: „О, дете, недей да пиеш тази вода. Това езеро ми принадлежи и никой не може да пие от водите му, преди да е отговорил на въпросите ми.“

Накула се огледа; не виждаше никого. Жаждата му го надви. Пренебрегвайки гласа, той потопи шепите си и пи от водата. Но в мига, в който отпи, принцът падна мъртъв.

След като мина известно време, Юдхищхира се обезпокои; Накула не се връщаше. Той помоли Сахадева да отиде да го потърси. Сахадева мина по стъпките на брат си и също излезе на езерото. Като видя Накула да лежи мъртъв на брега, той бе поразен от скръб; докосна брат си, търсейки признаци на живот. Накула изглеждаше сякаш потънал в дълбок сън. Не бе изгубил цвета на кожата си, но нямаше пулс, нито дихание. Сахадева се изправи объркан. Чувствайки непреодолима жажда, той се доближи до езерния бряг, за да отпие, но когато коленичи, дочу същия глас от небесата: „Не пий вода от моето езеро. Първо отговори на въпросите ми, пък после можеш да пиеш.“

Сахадева бе неспособен да последва думите; жаждата му бе нетърпима. Той изпи глътка прохладна вода и също като брат си падна мъртъв.

Виждайки, че никой от близнаците не се завръща, а бе изминал повече от час, Юдхищхира каза на Арджуна да отиде да види какво става. С готов лък и с изваден меч, Арджуна се запромъква предпазливо. Като видя падналите на езерния бряг близнаци, той бе обзет от тревога, втурна се към тях и коленичи край телата им. Не даваха никакви признаци на живот. Арджуна бе поразен. Кой можеше да ги е убил? Нямаше и следа от битка. Той се огледа наоколо, но видя само дърветата да се поклащат от лекия вятър, а водните птици да плуват по езерото. Арджуна се приближи към водата да утоли жаждата си и тогава отново прозвуча гласът от небесата: „О, Партха, не се опитвай да пиеш от тази вода насила. Тя е моя и можеш да я вкусиш едва след като отговориш на въпросите ми.“

Арджуна се провикна към небето: „Покажи се и ме спри! Няма да говориш вече така, след като те разкъсат стрелите ми!“ Той незабавно изстреля безброй стрели, заредени с мантри, способни да улучат дори невидим противник, препълвайки небето с остриета, копия и ками, но гласът отекна отново: „Усилията ти са напразни, Арджуна. Отговори на въпросите ми; в противен случай, ако пиеш от водата, ще умреш.“

Но пренебрегвайки тези думи, Арджуна гребна шепа вода и падна бездиханен край братята си.

Бе изминал още почти час. Тревогата на Юдхищхира нарастваше и той изпрати Бхима: „О, победителю на врагове, седим тук отдавна и чакаме братята си. Мисля, че трябва да отидеш да ги намериш и да ги доведеш. Аз ще ви изчакам тук.“

Бхима кимна и стана, втурвайки се бързо по пътеката към езерото. Като видя лежащите си трима братя, той бе смаян. Това несъмнено бе дело на някой могъщ ракшас. Невъзможно бе човек да е убил Арджуна и близнаците. Бхима се приготви да се изправи срещу страшен противник. По-добре бе да се напие с вода, за да превъзмогне изтощението си преди битката.

Пандава се втурна към водата и отново небесният глас проехтя: „О, дете, не смей да пиеш от моето езеро. Първо отговори на въпросите ми.“

Бхима си помисли, че гласът вероятно идва от онзи, който е убил братята му. Той гневно се огледа наоколо. Това зло същество щеше скоро да съжалява за извършеното. Без да обръща внимание на предупреждението, Бхима потопи лице във водата, за да пие, и също като братята си падна мъртъв на земята.

Юдхищхира продължи да чака сам, но след като и Бхима не се върна, умът му се изпълни с лошо предчувствие. Той считаше за невъзможно Бхима и Арджуна да бъдат победени в бой. Къде бяха тогава? Може би бяха открили райски наслади край езерото и им се радваха заедно. Не, те със сигурност не биха пренебрегнали дълга си. Бяха получили заповед и знаеха, че той ги чака. Все още им предстоеше да върнат принадлежностите на брамина. Явно се бе случило нещо, което възпрепятстваше завръщането им. Юдхищхира пое предпазливо по горската пътека.

Преминавайки край нацъфтелите в синьо и червено дървета, Юдхищхира вървеше към езерото. Птиче чуруликане и жужене на пчели звучеше в ушите му, докато бързо се придвижваше през гората. Не след дълго той стигна до езерото, което сякаш беше пренесено от райските земи на Индра. То бе изпълнено с лотоси и обградено с цъфтящи дървета и най-различни диви цветя. На брега на прекрасното езеро обаче Юдхищхира видя повалени четиримата си братя, наподобяващи паднали от небесата Локапали в края на епохата.

Юдхищхира се втурна към братята си и се свлече край тях. Дишайки тежко, той зарони скръбни сълзи, а силните му вопли ехтяха сред високите дървета около езерото. „Силноръки Бхима, ти се закле, че ще смажеш бедрата на Дурьодхана в бой. Каква полза сега от обета ти? Арджуна, защо си легнал тук днес? Човешките обещания може и да се окажат лъжовни, но нима тези на боговете биха могли? Чухме всички божества да възхваляват славата ти, твърдейки, че ще ни възвърнеш нашето изгубено царство. „Никой няма да може да го срази в бой“ — така пророкуваше Индра. Как тогава това се случи? Навярно сърцето ми е от камък, щом не се пръска при вида на тази картина.“

Като гледаше неподвижните си братя, Юдхищхира бе извън себе си от скръб. Известно време той рида, а умът му бе напълно объркан. Постепенно успя да се овладее и обмисли положението. Кой би могъл да убие тези могъщи воини? Нямаше и следа от битка, по телата им липсваха белези, сякаш бяха паднали на земята, потънали в дълбок сън без сънища.

Юдхищхира се вгледа внимателно в езерото. Да не би Дурьодхана да го бе направил и напълнил с отрова? Но нямаше отрова, способна да убие Бхима. Да не би пък Кауравите да се бяха сговорили с асурите да убият Пандавите? Но кой асура би могъл да се изправи срещу Арджуна, който сам бе победил нивата-кавачите?

Юдхищхира се огледа наоколо. Нямаше следи от стъпки. Стрелите на Арджуна бяха разпилени тук и там, но никъде не се виждаше кръв. Отвъд въображението бе Арджуна да не е успял да улучи врага си; той никога не пускаше стрелите си напразно. Юдхищхира разсъди, че някакво могъщо същество не в материално тяло бе победило братята. Той ги разгледа отблизо. Въпреки че изглеждаха мъртви, те не бяха изгубили свежестта си и чертите им бяха непроменени. Душите им несъмнено все още бяха там, макар симптомите на живота да си бяха отишли. Сякаш жизнената им сила бе изтеглена от самия бог на смъртта, действащ отвътре в тях. Убеден в това, Юдхищхира помисли, че ще разкрие истината, ако влезе в езерото. Именно то бе причината братята му да срещнат смъртта си.

Юдхищхира се доближи до водата и като захвърли бронята си, навлезе в нея. Тогава незабавно чу същия глас, който беше проговорил на братята му: „О, дете, не пий тази вода. Това езеро ми принадлежи и ако искаш да пиеш, първо трябва да отговориш на въпросите ми.“

Юдхищхира се огледа. „Кой си ти?“ — извика той.

„Аз съм жерав и се храня с мъх и риба. Тъй като по-младите ти братя пренебрегнаха предупреждението ми, аз ги повалих под властта на смъртта. Не отговориш ли на въпросите ми, Царю, ти ще си петата жертва.“

Юдхищхира се огледа смаяно и видя жерава на един клон близо до езерото. „Да не би да си Шива или най-първият от Васу? Или си от Марутите? Не е възможно една птица да убие тези подобни на планини герои. О, най-силен сред надарените със сила, ти постигна онова, което нито боговете, нито гандхарвите, нито асурите можаха да направят. Не знам кой си, нито какво е намерението ти, но съм любопитен да узная това, а също съм и изплашен. Сърцето ми е тревожно, умът ми е объркан. Моля те, кажи ми защо си тук и какво желаеш?“

Тогава Юдхищхира видя жеравът да се превръща в огромно, страховито създание. Имаше големи червени очи и цялото пламтеше като слънце. С глас, тътнещ като гръмотевичен облак, то каза: „Аз съм якша, а не птица. Слава на теб! Именно аз убих припряните ти братя по тяхна собствена вина. Въпреки че им забраних да пият, те ме пренебрегнаха. Ако някой обича живота, не бива да се опитва да пие от тази вода насила. Езерото е мое и човек може да вземе от водата му единствено след като е отговорил на въпросите ми.“

„О, якша, аз не искам да взимам нищо твое. Ще се постарая да отговоря на въпросите ти. Моля, питай каквото желаеш.“

Якшата започна да задава въпросите си на Юдхищхира:

„Кое е онова, което кара душата да се издигне над оплитането си в мрежите на материята? Кой я придружава и кой я ръководи в това духовно пътуване и на каква основа е стъпила?“

„Знанието за Върховния Бог кара душата да се въздига. Божествените качества са нейните спътници, дхарма е нейният водач, а основата е истината.“

„Кое прави човека учен? Как човек постига най-възвишеното? Как човек придобива второ аз и по какъв начин, Царю, човек става мъдър?“

„Човек става учен чрез изучаване на Ведите. Чрез аскетизъм постига най-възвишеното. Интелигентността е като второ „аз“, а служенето към по-възрастните прави човека мъдър.“

Тогава якшата започна да пита за всевъзможни неща, преминавайки от светската мъдрост към познанието за религията и към духовните въпроси. Юдхищхира отговаряше на всичко без колебание. Най-накрая якшата каза: „Доволен съм. Отговорѝ на последните ми четири въпроса и ще върна живота на един от братята ти. Кой в този свят е щастлив? Кое е най-удивителното нещо? Какви са новините в света? И как човек може да намери вечния път на религията?“

С допрени длани Юдхищхира отговори: „Онзи, който нито има дългове, нито е изгнаник, който живее скромно и се храни с проста храна в собствения си дом, е щастлив. Най-удивителното нещо е, че макар ежедневно безброй същества да отиват в обителта на смъртта, човек въпреки всичко си мисли, че е безсмъртен. Новините в света са следните: земята е като казан, чийто огън е слънцето, дните и нощите са горивото, месеците и сезоните са дървеният черпак, с който времето сготвя всички същества. А вечният религиозен път може да бъде намерен единствено в сърцата на великите мистици.“

Якшата се усмихна: „Ти правилно отговори на въпросите. Кажи ми кого от братята ти искаш да съживя?“

„О, якша, нека това бъде Накула, който е висок като дърво, чиито гърди са широки, а ръцете — дълги.“

Якшата бе изненадан: „Несъмнено Бхимасена е много по-ценен за теб, Царю, а Арджуна е най-силната ти подкрепа. Защо поиска Накула да бъде съживен?“

„Онзи, който пожертва добродетелта, сам загива — отговори Юдхищхира, — а който закриля добродетелта, на свой ред е закрилян от нея. Затова се стремя винаги да спазвам добродетелта. За мен най-голямата добродетел се състои във въздържането от жестокост; тя е по-висша от всяка светска изгода. Затова избрах Накула. За мен Кунти и Мадри са еднакви. В мое лице Кунти все още има един син, а Мадри си няма. В желанието си да се държа равностойно към двете си майки аз помолих за живота на Накула.“

„О, Пандава, след като считаш въздържането от жестокост за по-висше както от ползата, така и от желанието, тогава нека всичките ти братя се върнат към живота.“ Докато якшата говореше, четиримата братя станаха сякаш от сън, чувствайки се освежени и свободни от глад и жажда.

Тогава Юдхищхира попита якшата: „Кой си ти, всемогъщо същество, приело облика на жерав? Разкрий ми истинската си самоличност. Да не би да си някой от боговете? Да не би да си самият ми баща?“

Юдхищхира се бе досетил правилно; якшата отговори: „Наистина съм твоят баща, о, най-добър сред Бхаратите. Знай, че аз съм Дхарма. Дойдох тук с намерението да се срещна с теб. Слава, истина, себеконтрол, чистота, простота, милосърдие, скромност, решителност, аскетизъм и целомъдрие са моите крайници. Мога да бъда достигнат чрез смирение, безпристрастие, умиротвореност, аскетизъм, чистота и въздържане от жестокост. Ти притежаваш всички тези качества, скъпи сине. Какво щастие, че си овладял ума и сетивата си и практикуваш добродетел. Исках да те изпитам и съм напълно удовлетворен. Поискай ми благословии и ще ти ги даря. Онези, които са ми винаги предани, не бива да изпитват страдание.“

Юдхищхира се поклони почтително пред баща си и каза: „Първото ми желание е жертвоприношението Агнихотра на брамина, чиито съчки бяха изгубени, да не пропадне.“

„О, сине на Кунти, именно аз бях в облика на елена, който отнесе съчките. Ще ви ги върна. Поискай друга благословия.“

Юдхищхира помисли внимателно и каза: „Дванайсетте години на горското ни изгнание изтекоха. През тринайсетата година трябва да живеем неразпознати. Моля те, благослови ни никой да не може да ни познае за този период от време.“

„Така да бъде. Дори да скитате из света в собствения си облик, няма да бъдете разпознати. По моята благословия ще живеете скрити в царство Вирата. А сега вземи тези съчки и ми поискай друга благословия. Не ми стига да ти даря само две. О, Юдхищхира, знай, че аз те заченах. Видура, твоят приятел и доброжелател, е също част от мен.“

Дхарма подаде съчките на Юдхищхира, който отговори: „О, господарю, на мен ми стига, че те видях. За да те зарадвам обаче ще приема още една благословия. Дари ми милостта винаги да мога да преодолявам алчността, глупостта и гнева, а умът ми винаги да е предразположен към щедрост, аскетизъм и истинност.“

Дхарма се усмихна и каза: „Ти по природа си надарен с тези качества, о, Пандава. Бездруго си въплъщение на добродетелта. Но дарявам ти което поиска.“

След това Дхарма изчезна, оставяйки петимата Пандави да стоят край брега на езерото. Удивени, те се завърнаха в своята обител със съчките на брамина.