Шрӣмад Бха̄гаватам 4.8.54

Мантрата ом̇ намо бхагавате ва̄судева̄я е известна като два̄даша̄кш̣ара-мантра. Тя започва с пран̣ава, или ом̇ка̄ра, и се повтаря от ваиш̣н̣авите, преданите на Бога. Една от ведическите забрани гласи, че човек, който не е бра̄хман̣а, не може да произнася мантрата пран̣ава. Дхрува Маха̄ра̄джа бил роден кш̣атрия. Още в самото начало той признал пред На̄рада Муни, че не е в състояние да последва съвета му и да стане себеотречен и вътрешно уравновесен, защото е кш̣атрия, а посочените добродетели са присъщи на бра̄хман̣ите. Но независимо от факта, че Дхрува бил кш̣атрия, а не бра̄хман̣а, На̄рада му позволил да произнася пран̣ава ом̇ка̄ра. Това е много важен момент. Кастовите бра̄хман̣и в Индия остро се противопоставят, когато членове на други касти повтарят пран̣ава. Но дадената строфа е красноречиво доказателство, че ако човек повтаря ваиш̣н̣авска мантра или обожава мӯртите, следвайки традициите на ваиш̣н̣авите, той има правото да повтаря пран̣ава. В Бхагавад-гӣта̄ Богът лично заявява, че всеки, дори човекът от най-ниско потекло, може да постигне най-висшето съвършенство и да се върне обратно вкъщи, при него, стига да го обожава по правилен начин.

Както посочва На̄рада Муни, човек трябва да получи мантрата от авторитетен духовен учител в ученическата последователност, като я чуе от него с дясното си ухо – такъв е предписаният процес. Човек не само трябва да повтаря мантрата, но пред себе си трябва да има и мӯрти – осезаема форма на Бога, форма, изградена от материални елементи. Разбира се, когато Богът се въплъти в тази форма, тя престава да бъде материална. Така например, ако нажежим в огън желязна пръчка, тя престава да бъде желязо, тя става огън. По същия начин, когато изобразим или изваяме Бога, използвайки дърво, камък, скъпоценности или боя, или дори като създадем мислено изображение, това е истинска, духовна, трансцендентална форма на Бога. След като получи мантра от истински духовен учител като На̄рада Муни или негов представител в системата на ученическата последователност, човек трябва да започне да я повтаря. Освен това той трябва да предлага на изображенията на Бога ястия и храни, достъпни в тази част от света в дадения момент и отговарящи на възможностите му.

Този метод на обожание – повтарянето на мантри и инсталирането на форми на Бога – не е статичен и стереотипен. В него могат да настъпват промени в зависимост от мястото, където се извършва обожанието. В дадената строфа ясно е казано, че човек трябва да се съобразява с времето, с мястото и с наличните условия. Движението за Кр̣ш̣н̣а съзнание, което започнахме, се разпространява из целия свят и ние инсталираме мӯрти във всички негови центрове. Понякога наши познати от Индия, горди със собствените си теории и идеи, ни критикуват: „Такова нещо никой досега не е правил, онакова нещо никой досега не е правил“. Но те забравят наставлението, което На̄рада Муни дава на Дхрува Маха̄ра̄джа, един от най-великите ваиш̣н̣ави. Човек трябва да се съобразява с конкретното време, място и обстоятелства. Това, което е подходящо за Индия, може да не е подходящо за западните страни. Хора, които не принадлежат към никоя последователност от а̄ча̄рии или нямат представа как да действат като а̄ча̄рии, безпочвено критикуват дейностите на ИСКОН извън пределите на Индия. Истината е, че те лично са неспособни да направят каквото и да било за разпространението на Кр̣ш̣н̣а съзнанието. Ако някой обаче действително е поел мисията на проповядването, излагайки се на всякакви рискове, той може да промени начина на обожание в известни граници, в съответствие с времето и мястото. Това не влиза в противоречие с ша̄стрите. Шрӣмад Вӣрара̄гхава А̄ча̄ря, а̄ча̄ря от ученическата последователност на Ра̄ма̄нуджа (Ра̄ма̄нуджа-сампрада̄я), отбелязва в коментара си към Шрӣмад Бха̄гаватам, че чан̣д̣а̄лите, т.е. обусловените души, които са родени в семейства на хора, по-низши дори от шӯдри, при определени обстоятелства също могат да получават духовно посвещение и за да бъдат превърнати във ваиш̣н̣ави, понякога може да се наложи формалните процедури да претърпят известни промени.

Бог Чайтаня Маха̄прабху е завещал, че името му трябва да прозвучи във всяко кътче на света. Но как би могло да стане това, ако човек не проповядва навсякъде? Култът, който Бог Чайтаня Маха̄прабху утвърждава, е бха̄гавата-дхарма. В него Той акцентира върху кр̣ш̣н̣а-катха̄, т.е. върху практическото следване на Бхагавад-гӣта̄ и Шрӣмад Бха̄гаватам. Той казва, че всички индийци трябва да се чувстват задължени да бъдат пара-упака̄ра – да извършват дейности за благото на другите и да разпространяват посланието на Бога сред всички хора по света. „Всички хора по света“ не означава само тези, които са досущ като индийските бра̄хман̣и и кш̣атрии, или като кастовите бра̄хман̣и, които претендират, че са бра̄хман̣и само защото са родени в брамински семейства. Представата, че практиката на ваиш̣н̣авизма може да се следва само от индийци и от индуси, е напълно погрешна. На всекиго трябва да се проповядва да бъде ваиш̣н̣ава. Точно това е целта на движението за Кр̣ш̣н̣а съзнание. Няма никакви пречки Кр̣ш̣н̣а съзнание да се проповядва дори сред хора, които са родени в семейства на чан̣д̣а̄ли, млеччхи или явани. Това е потвърдено дори в Индия от Шрӣла Сана̄тана Госва̄мӣ в книгата му Хари-бхакти вила̄са, която е считана за смр̣ти и е авторитетно ведическо ръководство за всекидневния живот на ваиш̣н̣авите. Сана̄тана Госва̄мӣ казва, че както бронзът може да се превърне в злато, ако взаимодейства с живак при подходящи условия, така всеки може да стане ваиш̣н̣ава, ако получи истинска дӣкш̣а̄, т.е. духовно посвещение. Човек трябва да получи посвещение от духовен учител, който принадлежи към авторитетна ученическа последователност и е упълномощен да бъде духовен учител от своя духовен учител. Този процес се нарича дӣкш̣а̄-видха̄на. В Бхагавад-гӣта̄ Кр̣ш̣н̣а използва думата вяпа̄шритя, с която посочва, че човек е длъжен да приеме духовен учител. С помощта на този процес целият свят може да стане Кр̣ш̣н̣а осъзнат.