Шрӣмад Бха̄гаватам 2.6.21

В дадената шлока заслужава внимание думата вишван̇. Този, който може да пътува безпрепятствено из всички полета на действие, се нарича пуруш̣а или кш̣етрагя. Двата термина са еднакво приложими както към индивидуалния аз, така и към Върховния Аз, Бога. В Бхагавад-гӣта̄ (13.3) това е обяснено по следния начин:

Кш̣етра означава „място“, а този, който познава мястото, се нарича кш̣етрагя. Индивидуалният аз познава собственото си ограничено поле на действие, но Върховният Аз, Богът, познава безграничното поле на действие. Индивидуалната душа познава своите мисли, чувства и желания, но Свръхдушата, или Парама̄тма̄, върховният господар, познава мислите, чувствата и желанията на всеки, тъй като се намира навсякъде. Индивидуалното живо същество е нищожният господар на личните си работи, докато Върховната Божествена Личност е господар на дейностите на всеки в миналото, в настоящето и в бъдещето (веда̄хам̇ саматӣта̄ни и т.н.). Само невежите не познават това различие между Бога и живите същества. За разлика от несъзнаващата материя живите същества могат да имат познание, равно по качество с познанието на Бога, но никога не могат да постигнат съвършеното знание на Бога за миналото, настоящето и бъдещето.

Тъй като живото същество има ограничено знание, понякога то забравя за духовната си природа. Тази забрава се проявява във владенията на екапа̄д-вибхӯти на Бога, т.е. в материалния свят; в полето на действие трипа̄д-вибхӯти, в духовния свят, живите същества не са подвластни на забравата и са освободени от замърсяванията, до които води тя. Материалното тяло е символ на грубата и фината форма на забрава; затова атмосферата на материалния свят се нарича авидя̄, или невежество, а атмосферата на духовния свят се нарича видя̄, съвършено знание. Авидя̄ има различни степени, наречени дхарма, артха и мокш̣а. Идеята на монистите за мокш̣а, или освобождението, която се свежда до изравняване на живото същество с Бога чрез сливането им в едно цяло, е последната степен в развитието на материализма, т.е. тя е проявление на все същата забрава на живото същество. Знанието за качествената еднаквост на аза и Свръхаза е частично и погрешно, защото в него липсва понятието за количествено различие, обяснено по-горе. Индивидуалният аз никога не може да има познанието на Бога, в противен случай нямаше да стигне до състоянието на забрава. Заради склонността си да забравят, индивидуалните души, или живите същества, не могат да бъдат равни на Бога, така както частите не могат да бъдат равни на цялото. Една част никога не е равна на цялото. Следователно концепцията за абсолютното равенство между живото същество и Бога също е невежество.

В полето на невежеството дейностите са насочени към господство над творението. В материалния свят всички се опитват да забогатеят, за да господстват над материалния свят, затова постоянно има конфликти и разочарования, които са признаци на невежеството. Но преданото служене на Бога (бхакти) е в полето на знанието, затова когато извършва освободените дейности на преданото служене, човек не може да се замърси от невежеството или забравата (авидя̄). Богът е собственикът и на двете полета: и на невежеството, и на познанието, а живото същество има свободата да избере в кое от тези владения да пребивава.