Кр̣ш̣н̣а подчертава, че методът на Кр̣ш̣н̣а съзнание е су-сукхам, приятен и лесен за практикуване. И наистина, ние пеем мелодични песни в съпровод на музикални инструменти, а другите слушат и се присъединяват към нас (шраван̣ам̇ кӣртанам). Разбира се, тази музика е свързана с Върховния Бог и го прославя. Слушането на Бхагавад-гӣта̄ също е част от преданото служене. Човек трябва не само да слуша, но и да прилага наставленията на Бхагавад-гӣта̄ в живота си. Кр̣ш̣н̣а съзнание е наука и не трябва да се приема сляпо. Писанията препоръчват девет начина на предано служене: слушане, възпяване, помнене, храмово обожание, молитви, служене, изпълняване на наставленията на Бога като негов слуга, приятелство с Бога и пълно отдаване на Бога. Всички тези методи са лесноизпълними и носят радост.

Разбира се, ако човек мисли, че Бхагавад-гӣта̄ и мантрата Харе Кр̣ш̣н̣а принадлежат на индуизма, и по тази причина не иска да ги приеме, той може да ходи на християнска църква и да пее там. Няма разлика между единия метод и другия. Който и път да следва човек, главното е да осъзнае Бога. Бог не е мюсюлманин, индиец или християнин – той е Бог. И хората не бива да делим на индуси, мюсюлмани или християни, защото това са само телесни обозначения. Ние всички сме чисти души, неразделни части от Върховния Бог. Бог е павитрам, чист, и ние също сме чисти. По един или друг начин обаче сме се озовали в океана на материалния свят и страдаме, тласкани от вълните му. Но всъщност ние нямаме нищо общо с материалните страдания. Просто трябва да се молим: „Кр̣ш̣н̣а, моля те, измъкни ме оттук.“ Щом забравим Кр̣ш̣н̣а, океанът на илюзията ни поглъща. За да се спасим от него, най-важното е да повтаряме мантрата Харе Кр̣ш̣н̣а: Харе Кр̣ш̣н̣а, Харе Кр̣ш̣н̣а, Кр̣ш̣н̣а Кр̣ш̣н̣а, Харе Харе / Харе Рама, Харе Рама, Рама Рама, Харе Харе. Този звук (шабда) не се различава от Кр̣ш̣н̣а. Кр̣ш̣н̣а и звукът на неговото име са тъждествени. Когато пеем мантрата Харе Кр̣ш̣н̣а и танцуваме, с нас танцува самият Кр̣ш̣н̣а. Някой може да възрази, че не го вижда, но защо искате именно да го видите, а не да го чуете? И зрението, и вкусът, и обонянието, и осезанието, и слухът са инструменти, с чиято помощ придобиваме опит и знание. Защо трябва да отдаваме предпочитание единствено на зрението? Преданият не се стреми да види Кр̣ш̣н̣а, той е доволен просто като слуша за него. Ние нямаме нищо против зрението, но слухът е не по-малко важен. Има неща, които не можем да видим, а само да чуем – чуваме например че вятърът свисти в ушите ни, но не можем да го видим. Слуховото ни възприятие е не по-малко важно и достоверно от зрителното. Следователно като слушаме името на Кр̣ш̣н̣а, можем да усетим присъствието на Кр̣ш̣н̣а в звука. Самият Кр̣ш̣н̣а казва: „Аз не съм в обителта си, нито в сърцето на медитиращия йоги. Аз съм там, където моите чисти предани ме възпяват.“ Колкото повече напредваме в духовния живот, толкова по-осезаемо ще усещаме присъствието на Кр̣ш̣н̣а.

Не може само да вземаме от Кр̣ш̣н̣а, без да му даваме нищо. Всеки постоянно взема от Бога, защо да не му дадем нещо? Ние вземаме от Кр̣ш̣н̣а светлина, въздух, храна и вода. Ако Кр̣ш̣н̣а не ни даваше тези природни богатства, нямаше да можем да съществуваме. Любов ли е само да вземаш, да вземаш, да вземаш и никога да не даваш? Любовта означава не само да вземаш, но и да даваш. Ако само вземаме от някого, без да му предлагаме нищо в замяна, това не е любов, а експлоатация. Как може постоянно да ядем, без да предлагаме храната си на Кр̣ш̣н̣а? Кр̣ш̣н̣а казва в Бхагавад-гӣта̄:

„Ако някой с любов и преданост ми предложи листо, цвете, вода или плод, Аз ще ги приема. О, сине на Кунтӣ, каквото и да правиш, каквото и да ядеш, каквото и да предлагаш или даряваш и на каквито и въздържания да се подлагаш – прави това като жертва за мен“ (Бхагавад-гита 9.26  –  27).

В процеса на преданото служене трябва не само да приемаме и предлагаме; трябва и да разкриваме пред Кр̣ш̣н̣а всичките си болки и лични проблеми. Трябва да кажем на Кр̣ш̣н̣а: „Кр̣ш̣н̣а, аз страдам. Паднал съм в този бушуващ океан от материална илюзия. Моля те, спаси ме. Сега вече разбирам, че не принадлежа на материалния свят. Озовал съм се тук, все едно захвърлен насред Атлантическия океан. Аз нямам нищо общо с този свят, но вълните му, като вълните на Атлантика, не ми дават покой. В действителност аз съм духовна искра, неразделна частица от теб.“ За своя зла участ ние се опитваме да се отъждествим с океана на материалното съществуване и да успокоим вълните му. Но никой не може да усмири този океан, в него непрекъснато ще бушуват вълни. Такива са законите на природата. Само глупците се опитват да се приспособят към този свят. Истинският проблем е как да се измъкнем от него. Хората, които се опитват да се приспособят и никога не се обръщат към Кр̣ш̣н̣а, ще си останат в океана на раждането и смъртта, прераждайки се от едно тяло в друго.

„Тези, които нямат вяра в преданото служене, не могат да ме достигнат, о, покорителю на враговете, и отново се раждат и умират в материалния свят“ (Бхагавад-гита 9.3).

По определение религията е това, което ни свързва с Бога. Ако някоя религия не може да ни свърже с Бога, тя не е истинска религия. Религия значи търсене на Бога, знание за Бога и връзка с Бога. Който отдава предано служене, действа за Кр̣ш̣н̣а, за Бога, и по този начин е свързан с него; следователно Кр̣ш̣н̣а съзнание е истинска религия.

Човекът не може да измисли религия. Истинската религия идва от авторитетен източник: от самия Бог или от негов представител. Религията е закон Божи. Никой не може да си измисля държавни закони. Държавните закони вече съществуват и са установени от държавата. В отделни организации или общности може да се въвеждат местни закони и разпоредби, но те трябва да са в съгласие с държавните закони. Аналогично, ако искаме да въведем нови религиозни принципи, те трябва да съответстват на принципите, установени от Ведите.

За религиозните принципи ще научим и от Бхагавад-гӣта̄. Велики авторитети, такива като Ра̄ма̄нуджа̄ча̄рия, Мадхва̄ча̄рия, Виш̣н̣у Сва̄мӣ, Бог Чайтаня, Шан̣кара̄ча̄рия и много други, признават, че в нея са отразени най-висшите принципи на религията, а Кр̣ш̣н̣а е Върховната Божествена Личност. В това няма съмнение. Дори на Запад хората приемат Бхагавад-гӣта̄ като велико философско произведение. Много западни учени и философи я познават и са писали коментари върху нея. Но въпреки признанието на Бхагавад-гӣта̄ от страна на учени и а̄ча̄рии, невярващите не приемат тази книга. Те отхвърлят авторитета ѝ, защото считат, че написаното в нея са сантиментални измислици, дело на някой смъртен, наречен Кр̣ш̣н̣а. Именно за такива хора Кр̣ш̣н̣а казва в цитираната по-горе строфа, че който отхвърля авторитета на Бхагавад-гӣта̄, е лишен от връзка с него и остава в кръговрата на раждането и смъртта. Апра̄пя ма̄м̇ нивартанте мр̣тю-сам̇са̄ра-вартмани. За пленниците на сам̇са̄ра (кръговрата на раждането и смъртта) няма гаранция, че в следващия си живот отново ще получат възможност да разберат Бхагавад-гӣта̄. Няма гаранция, че те отново ще се родят в човешко тяло в Америка, Индия или изобщо на тази планета. Тяхното бъдеще е неопределено и изцяло зависи от дейностите им. В кръговрата на раждането и смъртта ние се раждаме, живеем известно време, наслаждаваме се или страдаме и накрая напускаме тялото си; после влизаме в утробата на нова майка – човек или животно – и подготвяме своето ново тяло, за да се родим отново и да започнем всичко отначало. Това се нарича мр̣тю-сам̇са̄ра-вартмани. Който иска да избегне този кръговрат, трябва да тръгне по пътя на Кр̣ш̣н̣а съзнание.

Когато Ямараджа попитал Маха̄ра̄джа Юдхищхира кое е най-удивителното нещо на този свят, царят отговорил: „Най-удивителното е, че всеки ден, всеки миг някой умира, но човек си мисли, че него смъртта няма да го засегне.“ Ние постоянно виждаме как живи същества – хора, насекоми, животни, птици – се отправят към храма на смъртта. Затова този свят е наречен мр̣тюлока – царство на смъртта. Всеки ден се появяват нови и нови некролози и ако си направим труда да отидем на гробищата да проверим, ще видим, че те не лъжат. И въпреки това всеки си мисли, че той лично няма да умре. Всички са подвластни на закона за смъртта, но никой не приема този закон сериозно. Ето това е илюзия. И мислейки, че ще живеем вечно, ние продължаваме да правим каквото ни харесва с убеждението, че никой няма да ни потърси сметка. Подобен живот в дълбока илюзия е много опасен. Трябва да се замислим сериозно за съществуването си и да разберем, че смъртта чака и нас. Всички знаят израза „неизбежен като смъртта“. Той показва, че в материалния свят смъртта е неминуема и никой не може да я избегне. От нея няма да ни спасят нито самодоволното философстване, нито научните степени. В часа на смъртта нашите силни и здрави тела и разумът ни загиват. Малката частица (джӣва̄тма̄) преминава изцяло във властта на материалната природа (пракр̣ти), която ѝ дава онова тяло, което джӣва̄тма̄та е заслужила. Ако сме готови да се изложим на такава опасност, може да пренебрегваме Кр̣ш̣н̣а. На този, който не иска да рискува, Кр̣ш̣н̣а сам идва на помощ.