Skip to main content

Приложение 1

Раждането на Карна

Веднъж великият мъдрец Дурваса посетил Цар Кунтибходжа. Той останал в двореца на царя няколко дни. Прислужвала му Кунти, която тогава била съвсем млада девойка. Мъдрецът останал много доволен от нейното служене и смирено отношение и ѝ дал мантра, с която можела да повика всеки полубог и да поиска да изпълни желанието ѝ.

След като мъдрецът си тръгнал, Кунти седнала сама в стаята си. Загледала се през прозореца и видяла изгряващото слънце. Внезапно се усетила надарена с божествен взор — сдобила се със способността да съзре личния облик на слънцето. Виждайки прекрасното лъчезарно божество, умът ѝ изпитал привличане и започнала да се пита дали мантрата наистина действа. Дали би могла да призове самия слънчев бог? Тогава изрекла мантрата, мислейки за Сурия. За нейно изумление, той се явил пред нея, изпълвайки стаята ѝ със светлина. Богът, който имал кожа, блестяща като разтопено злато и бил украсен с вликолепни гривни и диадема, се усмихнал на смаяната принцеса: „Какво ще поискаш от мен?“ — запитал я той.

Кунти цялата се разтреперила: „О, господарю, моля те, върни се откъдето си дошъл — отвърнала срамежливо. — Повиках те единствено от детинско любопитство. Умолявам те да ми простиш безразсъдството.“

„О, красива девице, ще се върна точно както ме молиш, но преди това трябва да направя нещо за теб. Идването ми не може да остане напразно. Знай, че делата на боговете винаги дават резултат. Ти ме пожела. Затова ще ти даря едно прекрасно дете, което ще се роди с естествена ризница и обеци, даряващи го с неземна сила.“

Кунти била смаяна, а богът продължил: „Ще си тръгна единствено след като съм ти се насладил, принцесо. Не отстъпиш ли и не задоволиш ли желанието ми, ще прокълна и теб, и баща ти, и онзи брамин, който в глупостта си ти е дал тази мантра, без да познава характера ти.“

Сурия обяснил на Кунти, че останалите полубогове ще му се подиграват, разбирайки положението му. Била го повикала девойка с желание в сърцето, а сега го отхвърляла. Той нямало да си тръгне, без да я е дарил със син.

Кунти казала с умоляващ глас: „О, велики господарю на лъчите, моля те, иди си у дома. Не ти подобава такова издевателство. Аз съм девица и не мога да се отдам на мъж, без да съм омъжена. Баща ми, майка ми и останалите ми роднини още не са ме поверили на никого. Аз няма да се отрека от добродетелта. В този свят за най-висш дълг на жената се счита да опази неприкосновено и чисто тялото си.“

Кунти отново обяснила, че единствено от любопитство и наивност е произнесла мантрата. Тя умолявала Сурия да ѝ прости и да си отиде.

Но той бил непреклонен: „Именно защото си едва младо момиче, съм толкова снизходителен. Докато други биха били наказани за това, че така са ме оскърбили, на теб аз предлагам подарък — дете, могъщо като мен. Ако си отида, без да съм ти се наслаждавал, ще стана прицел за насмешки сред небесните жители. Затова ми се отдай и зачени син, който ще се прослави във всички светове.“

Страхувайки се да не извърши грях, Кунти не спирала да се опитва да отклони бога от намерението му, но без успех. Той не се трогнал. Най-сетне тя казала: „О, господарю, как ще се избавя от грях и от порицанието на света? Как ще запазя репутацията на дома си? Да ти се отдам е постъпка, осъждана от писанията. Моля те, кажи ми как това може да стане, без да загубя непорочността си? Несъмнено добродетелта, репутацията и всъщност дори самият живот на съществата зависят от теб. Кажи ми как предложението ти би могло да не е в противоречие с морала?“

Сурия я уверил, че няма да има никакъв грях в единението ѝ с него. „Нима бих могъл аз, който желая благото на всички същества, да принудя някого да извърши грях, който води след себе си само страдания? Не се страхувай. Дори след като си се сляла с мен, ти ще останеш девица. О, нежнолика принцесо, не се съмнявай в това.“

Виждайки, че няма друг избор, Кунти склонила пред молбите на полубога. Той на мига проникнал в нея с йогийската си мощ и обладана от силата му, тя паднала в безсъзнание на леглото си. Тогава Сурия си тръгнал. Десет месеца по-късно Кунти родила син, прекрасен като бога на слънцето. Никой, освен една-две от най-доверените ѝ прислужнички, не знаел за бременността и за раждането.

Когато детето се родило, Кунти видяла, че носи естествена ризница и блестяши обеци. Очите му приличали на очи на лъв, а раменете му, макар и на новородено, били широки. Кунти се посъветвала с дойката си какво да прави с момченцето. Сърцето ѝ се разкъсвало. Това бил първородният ѝ син, дете на могъщия бог на слънцето, но нима би могла да го задържи? Макар Сурия да я бил уверил, че ще остане девствена, кой би ѝ повярвал? Нима било възможно девица да има дете? Кой щял да я вземе за жена, след като вече е раждала?

Най-сетне Кунти се решила да изостави бебето. То било син на великия Сурия; баща му несъмнено щял да го закриля. Кунти се помолила и на Вишну за благополучието на детето. После заедно с дойката си го отнесла в една голяма кошница на брега на Ганг. Поседяла край реката известно време, гледайки момченцето. Сълзи се стичали от очите ѝ и тя стенела от болка дори само при мисълта да изгуби детето. Сърцераздирателните ѝ вопли се носели над водата:

„Детенце мое, нека всички създания, населяващи земята, небесата и водите те закрилят. Нека Варуна, богът на водата, и Павана, богът на вятъра, те отнесат на сигурно място. Нека могъщият ти баща, господарят на сияйните лъчи, те пази винаги.“

Кунти умолявала всички богове да бдят над сина ѝ и се молела той да си намери добри баща и майка. „Какви ли мечти е бленувала тази, която ще те осинови — изхлипала тя. — Блажена ще е онази жена, която ще те гледа как пълзиш по земята със светло личице, покрито с прах и разрошени тъмни къдрици. Какви щастливци ще са онези хора, които ще чуят неразбираемото ти бебешко бъбрене и ще те видят да израстваш млад мъж, силен като лъв от хималайските гори.“

След като плакала дълго и горчиво, Кунти най-сетне затворила кошницата и я тласнала в реката, гледайки я как се отдалечава по водата. После, подкрепяна от дойката си, се прибрала в двореца.

Кошницата се спряла в спокойните води недалеч от град Чампа. Там Адхиратха, вожд на племето сута, бил отишъл на реката с жена си, Радха. Тя видяла кошницата и я издърпала на брега. Когато я отворили, двама със смайване видели вътре да лежи лъчезарно детенце. Радха веднага го взела в скута си и попитала съпруга си дали може да го отнесе у дома. Тя се била молила на боговете за син и решила, че това бебе вероятно е техният дар за нея. С разрешението на съпруга си Радха отнесла детето вкъщи и го отгледала с нежност като собствен син. Нарекли го Васусена, но по-късно той станал известен като Карна, или Радхея.