Юдхищхира започна да управлява земята като владетел на Куру. Заобиколен от братята си, той бе като Индра в Амаравати. Бе наредил Дхритаращра да остане управник на Хастинапура. Слепият цар, подпомаган от Санджая и Юютсу, даваше заповеди, които дори Пандавите следваха от уважение. Драупади, Субхадра и останалите жени се отнасяха към Дхритаращра и Гандхари като към баща и майка. Дори Кунти се държеше с Гандхари като с по-старша. Крипа се бе завърнал в града и бе станал доверен съветник на Дхритаращра; останалите риши също го съветваха.

Юдхищхира обаче продължаваше да изпитва дълбоко чувство на вина и срам. Виждайки хилядите вдовици и деца сираци в града, той изгаряше от скръб. Кришна, който по молба на Юдхищхира се бе съгласил да поживее известно време в Хастинапура, каза на тъжния цар: „Не се поддавай на мъката, о, най-добър сред хората, защото така още повече натъжаваш народа си и наскърбяваш дори починалите си близки. Трябва да празнуваш и да извършваш жертвоприношения. Дари радост на поданиците си. Направи богати приношения към предците и раздай милостиня на брамините. Така всеки грях от войната ще бъде пречистен. Изпълни жертвоприношението Ашвамедха, Царю, и се освободи от тази ненужна тъга.“

Юдхищхира отговори с въздишка: „О, Говинда, знам, че ме обичаш. Винаги си бил добър към мен и братята ми. О, Джанардана, поговори ми отново за вечната духовна истина, защото умът ми е потиснат. Утешен от думите ти, които пия като нектар, аз ще намеря сили да продължа да изпълнявам задълженията си.“

Кришна винаги бе склонен да се вслушва в желанията на Юдхищхира. Той знаеше, че пандавският цар няма друго убежище. Въпреки че му се искаше да се завърне в Дварака, за да види близките си, Кришна се бе съгласил пред настоятелните молби на Юдхищхира да остане в Хастинапура. Сега, виждайки душевната му мъка, той му заговори отново, за да го успокои:

„О, най-велик от рода Бхарата, сега трябва да се изправиш пред най-могъщия от всичките си врагове — своя ум. Единственото ти оръжие в тази битка е познанието и нямаш армия, която да ти помага. О, Царю, ти несъмнено вече знаеш всичко. Знаеш, че всички създания са безсмъртни духовни същества, че този материален свят не е нищо повече от временна илюзия, и че най-важната цел в живота е да се търси духовно осъзнаване. Стъпил здраво върху това познание, изпълнявай дълга си, Юдхищхира!“

Кришна обясни как онзи, който желае освобождение, трябва да превъзмогне привързаността и омразата към материалните обекти, включително към материалното тяло и всичките му обозначения. Скръбта на Юдхищхира се основаваше само на външното възприемане на реалността. Той се измъчваше за материалното, без да вижда духа. Всички онези, които бяха избити, продължаваха да съществуват в нови тела. Тези, които скърбяха за тях, също скоро щяха да умрат, забравяйки настоящата си тъга. Първият дълг на всеки човек е да осъзнае своята истинска идентичност като вечна частица от Бога. Това разбиране ще му донесе пълно освобождение от материалните страдания, причинени от невежеството.

„Като изпълняваш материалните си задължения само за удовлетворение на Бога, ще осъзнаеш това, защото такива действия са на духовно ниво и скоро ще те извисят до духовно съзнание. Отхвърли невежеството и извърши онова, което трябва да се направи. Приготви се за жертвоприношението, зарадвай полубоговете и Вишну, удовлетвори брамините и управлявай този свят справедливо и със състрадание.“

Утешен и наставляван след това от Дхаумя и останалите риши, Юдхищхира постепенно се освободи от терзанието си. Той благодари на Кришна, който го попита дали може да отиде до Индрапрастха с Арджуна. Двамата приятели искаха да прекарат известно време заедно в този великолепен град, и най-вече в небесно-красивата Маяшабха. Юдхищхира даде разрешението си и скоро те вече пътуваха на колесницата на Кришна, носейки се бързо по широкия път, който излизаше от Хастинапура на север.

Арджуна и Кришна поживяха няколко седмици в Индрапрастха. На пристигане ги посрещнаха хиляди ликуващи граждани. След това двамата се оттеглиха в Маяшабха; разхождаха се също и из приятната гориста област около града. Разговаряха помежду си за многото битки, спечелени от Пандавите, в които бяха участвали. Кришна виждаше, че Арджуна също тъгува за загубата на синовете и приятелите си, и го утешаваше.

След няколко седмици Кришна отново пожела да се завърне в Дварака и помоли Арджуна да му помогне да си осигури разрешението на Юдхищхира: „Трябва да знаеш, че не съм способен да направя нещо, което не би зарадвало брат ти. Животът ми, богатството и последователите ми са на негово разположение. Но мисля, че трябва да се върна, за да видя своя остаряващ баща Васудева и останалите си близки. Земята с огърлиците си от морета, планини, мини и гори сега е под властта на Юдхищхира. Изрекох много разумни и мъдри думи, за да го утеша, и сега той е решен да изпълнява дълга си. Затова смятам, че е време да тръгвам. Нека отидем заедно при Юдхищхира и да попитаме за разрешението му.“

Сърцето на Арджуна се сви при мисълта за заминаването на Кришна, но той знаеше, че е време. Приятелят му не бе виждал близките си отпреди войната. Те несъмнено скърбяха за Абхиманю и им липсваше Кришна. Неохотно Арджуна се съгласи с молбата му. Рано на следващата сутрин те потеглиха обратно към Хастинапура.

Докато пътуваха, Арджуна каза: „Скъпи Мадхава, аз узнах истинската ти идентичност от проникновените напътствия, които ми даде в първия ден от войната, но ми е трудно да си ги припомня. Истината е, че сега, когато се готвиш да си тръгнеш, умът ми е объркан. Моля те, ако е възможно, повтори ми отново онова познание.“

Кришна се усмихна нежно: „Несъмнено умът ти е много непостоянен, о, сине на Панду! Онези истини, които изрекох пред теб, са поверителни и непознати дори на боговете. Не ме радва това, че си ги забравил, и не мисля, че мога да ги повторя сега. Но ще ти разкажа една древна история на същата тема. Съсредоточи ума си и се опитай да вникнеш, о, Партха, защото това познание ще те освободи от материалните окови.“

Докато Дарука караше колесницата към Хастинапура, Кришна разказа историята. Изгубен в любовта си към Кришна, Арджуна бе запленен от красноречието му. Колесницата се носеше бързо по гладкия път, минавайки през многобройни села, край полета с реколта и ливади с пасящи стада. Когато пътуването бе към края си, Кришна завърши напътствията си и каза: „Ако изпитваш каквато и да било обич към мен, о, потомъко на Куру, ще живееш живота си според тези наставления. Винаги помни истинската си идентичност на душа и съсредоточено отдавай служене на Върховната Душа. Така никога няма да попаднеш отново във властта на илюзията.“

Арджуна отговори, че за него Кришна бе тази Върховна Душа. Да бъде помнен той — това бе единственото изискване за постигане на съвършенство в живота. „Уверен съм в славата ти, Говинда. Всъщност истината е, че не намирам край на славата ти, дори да говоря за нея постоянно с хиляди усти в течение на хиляди години. Ти си единственият Бог на всички същества, а хората те познават по различен начин заради различните си възприятия. Всичко, което постигнахме ние, Пандавите, е само по твоята милост.“

Кришна прегърна Арджуна, който го увери, че ще получи разрешението на Юдхищхира да си замине. „Макар сърцето ми да се разкъсва при мисълта за отпътуването ти, аз разбирам, че трябва да се завърнеш при семейството си. Дълго се радвахме на милостивото ти присъствие тук.“

Колесницата влезе в Хастинапура, преминавайки сред ликуващите граждани, които се втурваха по улиците да я видят. Арджуна и Кришна се усмихваха на хората и приемаха почитта им, като ги благославяха. Скоро стигнаха царския дворец и бързо отидоха при Юдхищхира, поклониха се в нозете му и го поздравиха с обич. След това поднесоха почитанията си на Дхритаращра и Гандхари, които седяха на троновете си до Юдхищхира.

Когато приключиха формалните приветствия, Арджуна и Кришна седнаха пред Юдхищхира, а прислужниците им вееха с ветрила чамара. Като ги видя и двамата вдигнали поглед към него, Юдхищхира каза: „Изглежда, че имате нещо наум. Говорете, герои. Каквото и да е желанието ви, ще го удовлетворя. Не се колебайте да разкриете мислите си.“

Арджуна се усмихна, тъй като очакваше брат му да каже точно това: „Господарят на Вришните и Ядавите, Кешава, иска да види баща си и останалите си роднини в Дварака. О, Царю, ако считаш, че е уместно, пусни го да си отиде. Дай му разрешение да се погрижи за собствения си град.“

Юдхищхира и братята му се вгледаха в Кришна, който бе заедно с тях от месеци. Още щом бе научил, че са излезли от изгнанието си, той бе напуснал Дварака, за да бъде с тях, напътствайки ги как да възстановят предишната си позиция на владетели на света. Братята до един знаеха, че без Кришна не би било възможно да успеят. Сега делото му бе завършило. Дурьодхана и неговата армия от непобедими воини бяха сразени. Пандавите вече бяха безпрекословни монарси; положението им сега бе по-добро отпреди изгнанието. И Хастинапура, и Индрапрастха — двете велики световни столици — се намираха под тяхна власт.

Но Пандавите не се интересуваха особено от власт и величие. За тях присъствието и обичта на Кришна бяха по-ценни от царуването над земята. Юдхищхира бе приел престола, а преди това бе обявил война на Кауравите поради разбирането си, че такова е желанието на Кришна. Чувайки, че той сега иска да се върне в Дварака, Юдхищхира каза: „О, лотосооки Мадхава, ще се съглася да си отидеш. Върви да видиш моя вуйчо и богинята Деваки. Дълго време те е нямало. Предай им най-дълбоките ми почитания, както и на Баларама, който заслужава почитта на целия свят. Спомняй си за нас всеки ден и ако би искал, върни се, когато ще извършваме жертвоприношението Ашвамедха. Всичко, което притежаваме, дължим единствено на твоята благосклонност.“

Юдхищхира незабавно изпрати бързи вестоносци до Дварака, за да уведомят гражданите за скорошното пристигане на Кришна. Освен това се разпореди да му бъдат дарени огромни количества злато и скъпоценности. Милостиво приемайки даровете, Кришна отговори: „О, силноръки, ти си господарят на земята. Всичко, което притежавам, е твое, можеш да правиш с него, каквото ти желаеш. Сега си тръгвам, но със сигурност ще се върна, за да видя жертвоприношението ти.“

Кришна реши да отпътува за Дварака рано на следващата сутрин. Той се изправи от мястото си, както слънцето се издига над източните хълмове, и напусна залата за събрания с Арджуна и Сатяки от двете си страни. Юдхищхира и останалите Пандави повървяха след него, докато се качи на колесницата си и потегли заедно с двамата си приятели към двореца на Арджуна, за да прекара там нощта.

След изгрев-слънце Кришна се приготви за заминаване. Качвайки се на украсената си със скъпоценности колесница, той пое към двореца на Юдхищхира, за да се сбогува за последно. Научили, че заминава, Кунти и останалите жени на Куру излязоха да го видят. Благородните дами, прекрасни в копринените си дрехи, стояха с разплакани очи, поднасяйки отново и отново в ума си своите поклони в нозете на Кришна.

Спомняйки си безбройните пъти, когато Кришна бе закрилял нея и синовете ѝ, Кунти застана край колесницата с допрени длани и започна да отдава молитвите си:

„О, Кришна, ти си изначалният Бог, незасегнат от нищо в този материален свят. Ти съществуваш отвън и отвътре и въпреки това си невидим за всички. Невежите не съумяват да разпознаят идентичността ти на Свръхдуша във всички същества, тъй като няма начин да бъдеш познат посредством материалните сетива. Единствено онези, които са се пречистили от похот и ненавист, могат да се доближат до теб и да те познаят; за другите оставаш покрит от илюзорната си енергия. Ти отвръщаш на тези, които идват при теб с любов, действайки отвътре в сърцата им така, че да ги освободиш от илюзията.“

Застанала пред големия царски дворец, извисил се над нея като бяла планина, Кунти продължи да възславя Кришна. Описа многото случаи, в които тя и синовете ѝ се бяха намирали в опасност и как Кришна ги бе спасил. Гласът ѝ трепереше от безмерна радост: „О, Говинда, копнея всички тези беди да ни връхлитат отново и отново, за да можем пак и пак да те виждаме, защото да те виждаме, означава никога повече да не видим повтарящите се раждане и смърт.“

По време на изгнанието на синовете си Кунти се бе посветила на пости и аскетизъм. Тя бе себеосъзната душа и разбираше, че най-висшата цел в живота бе постигането на освобождение от материалното съществуване. Осъзнавайки, че именно безбройните трудности в живота ѝ я бяха принудили да медитира върху Кришна, тя чувстваше, че тези трудности са били големи благословии, тъй като беше опознала Кришна като окончателната цел на всички духовни практики. Кунти бе развила непривързаност към материята и се молеше Кришна да прекъсне последните ѝ връзки със света, изразяващи се в чувствата ѝ на обич към синовете и останалите ѝ близки. Тя знаеше, че за да постигне пълно освобождение, трябва да възприема всички живи същества, включително и собственото си семейство, като вечни души. Който притежава истинско познание, вижда и обича всички създания по еднакъв начин, тъй като знае, че са частици от Върховния. Телесните обозначения са временни и в крайна сметка без значение.

След като описа дивните качества на Кришна, Кунти завърши молитвите си с една сърцераздирателна молба: „О, господарю на Мадху, тъй както Ганг тече винаги към морето, без нищо да я спира, нека и моето привличане да бъде постоянно насочено към теб, без да се отклонява към никой друг. Ти си единственият ми подслон и единственият подслон на синовете ми. Как така днес ни изоставяш, въпреки че сме напълно зависими от теб и нямаме никакъв друг закрилник, особено сега, когато толкова много царе са враждебно настроени към нас?“

Кунти знаеше, че макар Пандавите да бяха победили враговете си, скоро щеше да им се наложи да се сражават със синовете и съюзниците на царете, които бяха избили. Тези царе бяха придружени едва от част от войските си в битката на Курукшетра и бяха оставили синовете или братята си да управляват в тяхно отсъствие. Така че все още имаше много владетели в света и предводители на армии, които вероятно щяха да бъдат враждебно настроени срещу Пандавите.

С поглед, устремен към Кришна, тя добави: „Така както името и славата на човек загиват заедно с напускането на душата му, така и ако ти не гледаш към нас, цялата ни слава и дейности ще ни напуснат. О, Кришна, ти владееш всички мистични сили, ти си учителят на цялата вселена. Ти си всемогъщият Бог и аз ти поднасям почтителните си поклони.“

Когато Кунти завърши молитвите си, Кришна вдигна в благословия дланта си, украсена със скъпоценности и червена сандалова паста, запленявайки всички, които го съзерцаваха, с красотата и изяществото си. Той увери Кунти, че точно както тя винаги мисли за него, така и той никога не забравя нея и синовете ѝ.

Настъпил бе мигът Кришна да потегли. Сатяки се качи на колесницата и царската свита, подредена от Юдхищхира, ги поведе извън града. Юдхищхира и братята му се качиха на колесницата на Кришна и го прегърнаха. Дворцовите дами възхваляваха Кришна от балконите, поръсвайки го с дъжд от цветя. По улиците се тълпяха хора, копнеещи за последен път да го видят. След като Пандавите се сбогуваха и слязоха от колесницата, Дарука подкара небесните коне и потегли.

Пандавите стояха и гледаха след колесницата, носеща се по червения каменен път, който излизаше извън града. После, изгубили я от поглед, те бавно и мълчаливо се прибраха в двореца.

Когато Кришна остана сам на колесницата, Дарука пришпори конете и те бързо достигнаха скоростта на вятъра. Преминавайки край езера, реки, гори и планини, през градове и села, най-после пристигнаха в Дварака. Наближавайки града, Кришна наду раковината си. Стражите познаха звука и отвориха градските порти с радостни възгласи. Те оповестиха пристигането на Кришна и народът се втурна извън града. Виждайки завърналия се след толкова дълго време Кришна, хората се чувстваха като пробудени от дълбок сън. Поднасяха му крави, злато и скъпоценности и ликуваха, биейки на барабани, докато той преминаваше.

Високи знамена украсяваха покривите на дворците, земята беше посипана с листица от цветя. Докато колесницата на Кришна се движеше бавно по улиците, хората размахваха клонки от палми, банани и манго. Пред всяка врата стоеше златна кана с вода, кошница с плодове, захарна тръстика, гърнета с мляко и други благоприятни предмети. От всеки дом димяха благовония и горяха хиляди свещи.

Докато отиваше към двореца на баща си, Кришна съзерцаваше великолепието на своя град — овощните и цветни градини, прекрасните езера, пълни с лебеди и изпъстрени с алени и сини лотоси. Златни аркади, обсипани със скъпоценни камъни, се извисяваха на всяко кръстовище, край улиците се издигаха бели дворци.

Много брамини обожаваха Кришна и той ги чуваше как го възхваляват, докато преминаваше. Със задавени от екстаз гласове те казваха: „О, всемогъщи, тебе почитат дори боговете, ти си най-висшата цел в живота на всички трансценденталисти. Ти си нашият закрилник, водач и обожаем Бог. Какво щастие е, че те виждаме отново, защото ти рядко посещаваш дори жителите на рая.“

Брамините се молеха Кришна да не напуска Дварака отново, казвайки, че всеки ден от неговото отсъствие е бил като хиляди години.

Кришна приемаше молитвите и обожанието им, дарявайки им любящи погледи. Докато колесницата отминаваше нататък, няколко силни мъже излязоха напред, за да разчистят път. Следвана от шествие слонове, колесници и вървящи пеш граждани, колесницата на Кришна постепенно си проправи път сред гъстата тълпа и стигна до двореца на Васудева. В двора той видя пъстроцветно облечени танцьори и артисти, пресъздаващи умело и изящно събития от живота му, докато певци и поети го възпяваха с музикалните си инструменти.

Радостен, Кришна скочи от колесницата си и се срещна с градските управници, като според положението на всеки един им се поклони, прегърна ги или им даде благословиите си. Той обменяше поздравления, ръкуваше се и благославяше хилядите граждани. После влезе в дома на баща си.

Деваки първа посрещна Кришна. След като той бе преклонил глава в нозете ѝ, тя го прегърна и го сложи да седне до нея, галейки косите му и благославяйки го.

После Кришна поздрави всички възрастни дами в двореца, които считаше за майки, а после отиде при Васудева. След като бе докоснал нозете на баща си и бе получил прегръдката му, Кришна седна край него и му разказа вестите от Хастинапура. Васудева не бе чул много за войната и помоли Кришна да му разкаже всичко, което се бе случило, откакто бе заминал.

Заобиколен от останалите възрастни Вришни, Васудева изслуша разказа на Кришна, в който обаче той внимателно избягваше да спомене пред баща си за смъртта на Абхиманю.

Когато Кришна спря да говори, Субхадра, която стоеше край баща си, попита: „Защо не каза на баща ни за гибелта на сина ми, Кришна?“ Като изрече това, тя падна на пода в безсъзнание.

Когато Васудева чу думите ѝ, също изгуби съзнание, покрусен от скръб. Кришна бързо вдигна и двамата, и ги утеши: „Скъпи татко, мила сестрице, как бих могъл да кажа онова, което ще ви донесе само мъка? Знай, татко, че храбрият Абхиманю загина в сурова битка. Сражавайки се с много непобедими воини, без да обърне гръб на боя, той накрая изгуби живота си. Този могъщ герой загина единствено под неизбежното влияние на времето. Невъзможно би било някой да го убие. Сега той е достигнал царството на безсмъртното щастие. Освободете се от изгарящата ви мъка и нека изпълним за него посмъртните приношения.“

Отивайки на свещено място близо до двореца, подпомаган от брамините, заедно с Баларама, Кришна лично извърши церемонията шраддха за Абхиманю. После от името на починалия си племенник раздаде подаяния на хиляди брамини, дарявайки ги с купища злато и скъпоценности, както и със стотици хиляди крави. Всички видни Вришни, начело със своя цар Уграсена, всичките хиляди синове на Кришна, както и останалите роднини, присъстваха на церемонията.

Когато тя приключи, Кришна се оттегли в личните си покои в двореца на Рукмини, а жителите на Дварака се прибраха по домовете си, изпълнени едновременно с радост и мъка.