Скоро след като Бхима бе убил Хидимба, слънцето изгря и братята видяха горските пътеки. Те решиха да продължат на юг; все някога трябваше да стигнат до град.

Докато вървяха заедно с Кунти, Хидимби ги следваше отзад. Бхима загрижено каза: „Ракшасите са отмъстителни към враговете си. Те използват измама и илюзия. Затова, Хидимби, и ти ще отидеш там, където изпратих брат ти.“

Бхима заплашително тръгна към нея. Той не се страхуваше от нея, но искаше да ѝ внуши страх, за да не извърши нещо коварно. Юдхищхира възпря по-малкия си брат: „Бхима, никога не бива да убиваш жена, колкото и да си разгневен. Придържането към добродетелта винаги е по-висш дълг от себесъхранението. Пък и какво би могла да ни направи тази жена? Ти вече уби брат ѝ, който бе толкова по-силен от нея.“

Хидимби благодари на Юдхищхира с допрени длани. После се обърна към Кунти и ѝ каза с разплакан глас: „О, благородна, ти познаваш добре страданията на жена, която е поразена от желание. Богът на любовта ме прониза със стрелите си и аз изгарям от страст по твоя син Бхима. Не ме ли приеме за своя съпруга, няма да остана жива. Не се съмнявай в това.“

Хидимби умоляваше Кунти да бъде милостива и да ѝ позволи да се омъжи за Бхима. Тя щеше да пренесе всички в райските селения, където да си отпочинат известно време. Там би могла да се наслаждава насаме с Бхима. Хидимби обеща на Кунти, че винаги ще бъде готова да помогне на Пандавите. Трябваше само да си помислят за нея и тя щеше да се появи на мига. Като падна на колене пред Кунти, Хидимби каза: „Моля те, не ме погубвай с отказа си. Молбата ми е в съгласие с добродетелта. Да спасиш нечий живот, винаги се е считало за добродетел от мъдрите. Добродетелта сама по себе си закриля и поддържа живота; затова умолявам те, удовлетвори желанието ми, защото то не е грях.“

Юдхищхира се усмихна. Той бе впечатлен от религиозните познания на Хидимби. Тя би била добра съпруга за Бхима, който, както бе забелязал той — отвръщаше на срамежливите ѝ погледи. Юдхищхира каза: „Ти каза истината. О, пленителна, нека бъде както искаш. Ще станеш съпруга на Бхима. През деня можете да се забавлявате, както искате. Нощем обаче той винаги трябва да бъде при нас.“

Лицето на Хидимби разцъфна от щастие. Тя погледна Бхима с преливащи от любов очи. Принцът ѝ се усмихна и каза: „Ще се съглася на този съюз, но при едно условие. Щом родиш нашия син, ще си замина и ще останеш сама. Има много да свършим с братята ми, докато си възвърнем бащиното царство.“

Хидимби се съгласи и като прие огромна форма, тя пренесе всички край едно планинско езеро, наречено Саливахана. В тези красиви гористи земи братята построиха дървена къщичка на брега на езерото и заживяха там спокойно. Денем Хидимби отвеждаше със себе си Бхима. Тя се рееше из небесата чак до райските сфери, развеждайки Бхима из безброй уханни градини, населени със сиддхи и гандхарви. Там те лежаха заедно по пясъчните брегове на кристални ручеи, нацъфтели в сини и червени лотоси. Хидимби го заведе и в земите на гухаките, разположени по бреговете на свещеното езеро Манаса. Бхима видя прекрасни градове, изпълнени с блестящи дворци и сгради сред градини с цъфтящи дървета и райски цветя, чийто аромат напълно завладяваше ума.

Хидимби беше ослепителна като богиня. Украсена с нежни перли и златни накити, тя не спираше да пее сладки песни. На запленения Бхима седемте месеца, които прекараха заедно, му се сториха кратки като седем дни. В края на седмия месец Хидимби роди син, когото нарекоха Гхатоткача. Само за няколко дни след раждането си момчето израсна в юноша и прие ужасяващия облик на ракшас. Огромното му тяло бе страховито, с възлести мускули, с плешива като делва глава, страшни червени очи, дълъг остър нос и уши като заострени стрели. Гръдният му кош бе широк и бе висок като палма.

Макар и ракшас по природа, Гхатоткача бе добродетелен и стана любимец на Пандавите. Той се бе посветил да им служи и те се грижеха за него като за по-малък брат. Обучаван от Пандавите, юношата скоро стана съвършен в боя и в боравенето с оръжия. След като изминаха няколко месеца, Гхатоткача поиска разрешението на родителите си да замине на север, където живееха якшите и ракшасите. Той обеща на Пандавите, че само да си помислят за него, ще се върне и ще им отдаде всяко служене, което пожелаят. След като докосна нозете на майка си и на всички Пандави, той се издигна в небето и отлетя.

Дошло бе време Бхима да се сбогува с Хидимби. Тя прегърна разплакана силния Пандава и го попита ще го види ли някога пак. Бхима я увери, че след като той и братята му превъзмогнат препятствията и бъдат извън опасност, те отново ще се съберат.

Като оставиха Хидимби в планинската къща, Пандавите и Кунти продължиха пътя си. Те се предрешиха като аскети със сплъстени коси, облечени в дрехи от дървесни кори. Бхима носеше майка си, докато прекосяваха далечни земи. Пресичайки гора след гора, те преминаха през царствата Матся, Тригарта и Панчала. Никой не ги разпозна. Напредваха бавно, несигурни какво да очакват в молба към Бога да им даде знак, за да знаят какво да правят по-нататък. Докато пътуваха, те изучаваха заедно ведическите писания, усвоявайки принципите на нравствеността и много други теми, описани във Ведите.

Един ден, докато седяха в гората край свещения си огън, внезапно ги посети Вясадева. След като бе посрещнат с нужната почит, мъдрецът седна и каза: „Разбрах за несправедливото отношение на Кауравите към вас. Макар да съм еднакво разположен към тях и към вас, изпитвам по-силна обич към петима ви поради бедата, в която се намирате. Затова дойдох с желание да ви помогна.“

Вясадева им каза, че наблизо има селце, наречено Екачакра. Той ги посъветва да останат да живеят там известно време, като обеща, че отново ще дойде да им даде по-нататъшни напътствия. След това мъдрецът увери скръбната Кунти, че когато настъпи времето, синовете ѝ ще управляват света. Добродетелният Юдхищхира, подкрепян от могъщите си братя, несъмнено ще бъде цар. Скоро той ще извърши великото жертвоприношение Раджасуя и ще стане император на цялата земя.

Мъдрецът лично ги отведе до Екачакра, посочвайки им къщата на един брамин, където бяха приети като гости. После Вясадева се сбогува, уверявайки ги още веднъж, че не след дълго ще се върне отново.

Пандавите огледаха новия си дом. Малкото селце Екачакра бе разположено сред красиви гори. Браминът любезно отстъпи на братята две стаи от къщата си, в които да живеят. Той бе приел обет винаги да приема пътниците, дошли като неканени гости. Денем Пандавите отиваха в селото, за да изпросят препитанието си и заради добротата и смирението им, хората скоро ги обикнаха. Всички си мислеха, че те са скитащи аскети, останали за кратко в селото, и с радост им даваха милостиня.

Всяка вечер братята поднасяха на майка си събраните подаяния и тя сготвяше вечеря. Половината от храната даваха на Бхима, а другата половина си поделяха останалите четирима братя и Кунти.

Когато братята отиваха да просят, винаги един от тях оставаше вкъщи да пази Кунти. В един такъв ден, в който бе ред на Бхима да остане с майка си и той седеше заедно с нея в къщата, двамата чуха силен плач, който идваше от помещенията на брамина. Заслушана в жалните ридания, сърцето на Кунти се трогна и тя каза на Бхима: „Мили Бхима, заради добрината на този човек ние живеем тук спокойно, без страх от Дурьодхана и братята му. Постоянно мисля как бихме могли да се отплатим на благородния брамин. Добродетелният човек винаги трябва да се отплаща за стореното добро с още по-голямо добро. Може би сега ни се предоставя възможност за това.“

Кунти се досещаше, че браминът е изпаднал в някаква страшна беда. Бхима ѝ каза да разбере каква е причината, а той щеше се опита да помогне, без значение колко трудна задача можеше да се окаже това.

Кунти тихо влезе във вътрешните стаи, където живееше браминът със семейството си. Тя застана незабелязана до открехнатата врата, зад която браминът, жена му и двете им деца седяха с наведени глави. Докато Кунти ги гледаше, браминът каза на съпругата си: „Колко струва този окаян живот, който ни носи само страдание! Да си жив не означава нищо друго, освен да преживяваш болести и болка. Търсейки религиозност, богатства и наслади, човек се труди усилено, но рядко постига щастие. Всичко би трябвало да води към освобождение, но то се оказва непостижима цел. Онези, които копнеят за богатства, страдат, а тези, които имат богатства, страдат дори още повече. Уви, за какво да живея?“

Кунти слушаше мълчаливо, докато браминът продължаваше да оплаква себе си и нещастието си. Той говореше за някаква ужасна беда, която ги бе сполетяла. Жена му ридаеше, докато той я укоряваше, че затруднението им се дължи на нейното желание да останат в това село поради привързаността ѝ към мъртвите ѝ близки. Браминът се хвана за главата от мъка: „Как бих могъл да те изоставя, за да спася собствения си живот? Та нали родителите ти те дадоха на мен! Мой дълг е да те закрилям. Ти винаги си ми служила, роди ми деца. Не мога по никакъв начин да те оставя. Нито пък мога да пусна единствените ни син или дъщеря. Аз ще отида. Или най-добре всички да умрем заедно.“

Браминът се свлече на земята с вопли. Съпругата му нежно го вдигна и отговори: „Не подобава на учен мъж като теб да ридае така. Никой не бива да оплаква неизбежната смърт. Нито пък трябва ти или децата ни да умрете. Аз ще отида. Нали най-висшият дълг на една жена е да пожертва живота си в служене на съпруга си. Несъмнено подобно действие ще ми донесе райско блаженство.“

Кунти се учуди. Защо ли съпругата на брамина продължаваше да го умолява да ѝ разреши да умре? Тя казваше, че нито тя, нито децата биха оцелели без него. Останеше ли вдовица, тя би станала жертва на безчестни хора, които щяха да се нахвърлят отгоре ѝ като врани, спускащи се върху паднало на земята парче месо. Как би могла тогава да закриля двете си малки деца и да ги задържи на пътя на истината и добродетелта? Жената сключи ръце и отново помоли съпруга си да ѝ позволи да отиде. Той би могъл да си вземе друга съпруга след това, докато самата тя ще спечели безсмъртни религиозни заслуги чрез последната си жертва.

Браминът седеше с глава между дланите си и не отговаряше. Тогава заговори дъщерята: „Татко, защо си тъжен, след като имаш мен? Позволи ми да отида и избави себе си. Дълг на детето е да спаси родителите си. Затова и мъдрите са нарекли детето путра — някой, който избавя родителите от ада. Дългът ми пред моите предци е да родя син, който да им поднася свещената шраддха, но по милостта на Провидението бих могла да послужа на предците сега, като спася баща си. О, татко, така или иначе някой ден ще трябва да се разделим. Затова не се колебай, нека този ден бъде днес.“

Момичето заплака заедно с родителите си. Тогава малкият син на брамина заговори с детското си гласче: „Никой да не плаче! Пратете мен, аз ще убия човекоядния ракшас за миг!“ Момченцето се усмихна и размаха заплашително дълго стръкче трева, сякаш бе меч.

Макар да бяха покрусени от мъка, всички се засмяха на думите му. Кунти се възползва от внезапната промяна в настроението, за да попита каква е причината за тяхната скръб и би ли могла с нещо да помогне. Браминът отговори, че няма човек, който да облекчи страданието им. Един могъщ ракшас на име Бака защитаваше от врагове държавата, в която живееха. Той отдавна тероризираше хората, които не намираха закрила в немощния си цар. Ракшасът идваше, когато поиска, и ги убиваше, за да се нахрани. Накрая хората бяха отишли при него и му бяха предложили, ако спре да ги напада, когато му се прииска, всяка седмица един от тях да му закарва каруца, пълна с храна. В замяна на това Бака трябваше да ги защитава от нападатели. Ракшасът се бе съгласил, но бе поискал освен това да изяжда и човека, който ще му докара храната.

Браминът разказа на Кунти, че редът на всеки човек от държавата идваше след много години. Утре бе негов ред и той не знаеше какво да направи. Не можеше да изостави семейството си, нито пък можеше да ги изпрати на смърт. Затова всички заедно щяха да отидат при ракшаса. Може би Бака щеше да се смили над тях… Или щеше да ги изяде всичките.

Кунти каза: „Зная как да бъдете избавени от този ужас. Макар вие да имате само две деца, аз имам пет. Затова позволете на един от тях да закара храната на ракшаса.“

Браминът бе потресен: „Никога не бих станал причина за смъртта на свой гост, и то брамин, за да спася собствения си живот. Дори най-пропадналият грешник не би постъпил така. Човек по-скоро трябва да пожертва живота си и живота на децата си заради някой брамин.“

Кунти каза сериозно: „Аз също съм на мнение, че брамините трябва винаги да бъдат защитавани, но не бива да се страхуваш за сина ми. Ракшасът няма да успее да го убие. Той е силен и познава науката на мантрите.“

Кунти разказа на брамина, че вече е виждала сина си да убива могъщ ракшас. Бака нямаше да е заплаха за него. Тя помоли брамина да не разказва на никого това, което му е доверила. Ако останалите научеха за силата на сина ѝ, те нямаше да го оставят, докато не им разкрие знанието си, а силата на мантрите щеше да намалее, ако бъдат предадени на други.

Браминът внимателно се вгледа в лицето на Кунти. Очевидно тя казваше истината. Синът ѝ навярно притежаваше някакви необикновени сили. Със сълзи на очи той се съгласи на предложението ѝ.

Кунти се върна при Бхима и му разказа всичко, молейки го да отиде при Бака. Бхима се съгласи веднага. Очите му светнаха при мисълта, че ще може да упражни силата си и в същото време да изрази благодарност към добрия брамин и семейството му.

Тъкмо когато Кунти и Бхима приключиха разговора си, дойдоха и останалите Пандави. Юдхищхира забеляза блясъка в очите на Бхима и веднага разбра, че по-малкият му брат мисли за нещо вълнуващо. Той седна до майка си и тихо я попита: „Какво е намислил Бхима? Той сякаш се готви да извърши необикновен подвиг. Ти ли си му заръчала нещо, или сам го е измислил?“

Кунти разказа на сина си какво се бе случило. Когато Юдхищхира научи, че Бхима се готви да се изправи срещу Бака, той се разтревожи. „Майко, дала си на брамина прибързано обещание! Със сигурност не се одобрява човек да пожертва собствения си син заради чуждия. Цялата ми надежда да победим синовете на Дхритаращра и да си върнем царството зависи от силата на Бхима.“

Кунти се усмихна и успокои Юдхищхира, напомняйки му свръхчовешкото могъщество на Бхима — как още като дете бе разтрошил огромна скала на парчета, как с лекота ги бе пренесъл всичките през джунглата, тичайки с бързината на вятъра, и как бе убил изключително силния Хидимба. „Не от глупост предложих това на брамина. Вечен дълг на владетеля е да закриля брамините. С това ще постигнем две неща: ще се отплатим на този човек за добрината му и ще се сдобием с религиозни заслуги.“ Кунти каза на сина си, че от известно време е обмисляла как да се отблагодари на домакина им. Тази възможност несъмнено им бе предоставена от Бога.

Юдхищхира разсъди над думите на майка си. Поглеждайки в очите усмихнатия Бхима, той отговори: „Така е. Решението ти е добре обмислено. Заради състраданието ти към брамина, Бхима със сигурност ще убие ракшаса Бака, но трябва да се уверим, че никой няма да разбере кой го е извършил.“

Юдхищхира не бе сигурен дали Кауравите не са узнали, че той и братята му са все още живи. Шпионите им скоро щяха да ги информират за смъртта на Бака и бе възможно да заподозрат, че именно Бхима го е убил. Малко хора бяха способни да погубят такъв могъщ ракшас.

Още по тъмно, докато селото спеше, Бхима тихо излезе от дома на брамина. Той подкара натоварената с храна каруца към гората, където живееше Бака. Миризмата на ястията бе неустоима. След като толкова дълго бе преживявал на горски плодове и подхвърлени подаяния, Бхима бе изгладнял. Той започна да си взема от храната в каруцата, докато пътуваше през гората и викаше името на Бака.

Ракшасът чу приближаващия се Бхима и пламна от гняв. Втурвайки се срещу Пандава, той изкрещя: „Аз съм Бака!“

Бхима го видя да излиза сред дърветата. Земята се тресеше под стъпките му. Крясъците му бяха оглушителни. Имаше огромно тяло, червени очи, червена брада и коси. Устата му зееше, а челото му се бе сбърчило в три гънки, докато гледаше как Бхима яде от храната му. Бака спря близо до каруцата и изрева: „Кой е този глупак, който пред очите ми яде храната, предназначена за мен? Ясно е, че заслужава да бъде изпратен на мига в царството на смъртта.“

Бхима хвърли насмешлив поглед към ракшаса и се усмихна. Пренебрегвайки предизвикателството му, той продължи да се храни.

Бака изрева от гняв. Той се втурна към Бхима с вдигнати ръце. Пандава въпреки това не спря да яде. Бака стовари юмруците си върху гърба на Бхима с гръмотевична сила. Бхима не трепна. Дори не се обърна, за да погледне ракшаса. Бака отново изрева и изтръгна огромно дърво. Докато го въртеше над главата си, Бхима се изправи и изми ръцете си с вода от каната в каруцата. После скочи долу и се втурна към вбесения ракшас.

Бака запрати с всичката си сила дървото по Бхима. Бхима, усмихнат, го улови с лявата си ръка и го хвърли обратно. Ракшасът изкореняваше дървета едно след друго и ги хвърляше по Бхима, а той ги хващаше и ги запращаше обратно. Скоро наоколо вече не останаха дървета. Викайки отново и отново собственото си име, Бака се нахвърли върху Бхима и го сграбчи. Бхима също се вкопчи в ракшаса със силните си ръце. Двамата се задърпаха яростно, като всеки се опитваше да подкоси краката на другия. Паднаха, все още притиснати един в друг, и се затъркаляха, разтърсвайки земята. Бхима затегна хватката си и без да спира, удряше главата на демона със собственото си чело.

Постепенно Бака започна да се изтощава. Бхима се отскубна от ръцете му и заудря ракшаса с юмруци. Притиснал гърдите на Бака с коленете си, той му нанасяше съкрушителни удари, които люлееха земята. Бака загуби съзнание и Бхима го преобърна по корем. Като постави едното си коляно на гръбнака му, той хвана шията му с едната си ръка, а с другата набедрената му препаска и със страшна сила счупи гръбнака му на две. Умирайки, Бака избълва кръв и нададе ужасяващ вик, който изпълни гората.

Като чуха вика му, приятелите и роднините на Бака наизлязоха от домовете си. Те с ужас видяха огромното му като планина тяло да лежи сред езеро от кръв. Бхима увери ужасените ракшаси, че няма намерение да ги напада. „Убих Бака заради прекалената му жажда за човешко месо. Спрете да убивате хора. В противен случай ви очаква подобна участ.“

Ракшасите веднага се съгласиха с думите: „Така да бъде.“ После побягнаха от мястото, изоставяйки тялото на Бака. След този случай хората в Екачакра забелязаха, че ракшасите са станали миролюбиви към тях.

Бхима вдигна трупа на Бака и го сложи върху каруцата. Без никой да види, той го остави пред портите на селото и се върна в дома на брамина. Майка му и братята му го посрещнаха с облекчение, а той им разказа всичко, което се бе случило.