Рано сутринта в деня на заминаването на Кришна Карна стана да изпълни утринните си ритуали на обожание към слънчевия бог Сурия. Още от дете чувстваше влечение към Сурия и не бе пропуснал нито един ритуал или молитва. Един час преди изгрев той се качи на колесницата си и отиде на Ганг, придружен от много брамини. Само с една препаска на слабините Карна нагази в плитчините с лице на изток и запя ведически химни. На речния бряг брамините запалиха свещения огън и започнаха да възнасят възлияния към Сурия от негово име.

Бе добре известно, че Карна раздава милостиня на всекиго, който дойде при него след ритуалите му. Обетът му да дарява всичко на всеки молител бе прочут. Индра вече се бе възползвал от този обет и го бе лишил от естествената му ризница.

Сега към него се приближаваше Кунти. Още от първия миг, в който бе видяла младия Карна да излиза на арената при демонстрацията на бойни умения на Дрона, тя бе разбрала, че той е неин син и че той не знае за това. За нея бе болезнено да бъде свидетел на непрестанната му вражда с братята му. Мисълта, че скоро щяха да се опитат да се избият един друг, бе непоносима за Кунти. Време бе да каже на Карна истината. Може би щеше да успее да го убеди да премине на страната на братята си.

Точно по изгрев-слънце Кунти се приближи към Ганг. Докато вървеше към брега, тя чу Карна да произнася на висок глас молитвите си. Тя го гледаше, както майка гледа сина си. Той стоеше с лице към слънцето с вдигнати в молитва над главата си длани и щеше да остане в тази поза чак докато слънцето се издигне високо в небето. Кунти седна на брега и зачака Карна да свърши. Бе горещо лято и тънкото копринено було, покриващо главата ѝ, не предлагаше кой знае каква защита от топлината. След като бе чакала повече от два часа, Карна най-накрая приключи обожанието си и се обърна. Той се изненада, като видя Кунти, но каза: „Добре си дошла, о, благородна. Аз съм Карна, синът на Адхиратха и Радха. Поднасям ти цялата си почит. Кажи ми какво мога да направя за теб?“

Кунти се изправи и тръгна към Карна разтреперена. Той вече бе излязъл от реката и стоеше пред нея покрит с капки вода. Докато царицата на Куру приближаваше, Карна видя, че красивото ѝ лице изглежда измъчено. Очите ѝ неспокойно поглеждаха ту към него, ту към земята. Като притисна длани една в друга, тя му каза с нежност: „Дете мое, ти не си син на Радха и Адхиратха.“

Гласът на Кунти затрепери и тя замълча, за да се овладее. „Скъпо дете, ти не си роден сута. Знай, че си мой син, заченат от могъщия Сурия. Когато се роди, ти сияеше като баща си и носеше естествена ризница и блестящи обеци. От страх за доброто си име и за честта на баща си, тъй като бях още девойка, аз те изоставих и сама се погубих от скръб.“

Сълзи бликнаха от очите на Кунти. Мисълта как бе изоставила Карна още при раждането му, винаги бе пронизвала сърцето ѝ. Но не можеше и да си помисли да сподели с някого за това дори когато той се появи на арената в онзи ден. Тя бе благодарна поне да научи, че Адхиратха и жена му се бяха погрижили за сина ѝ и бе мислила, че няма да се наложи да разкрива истината. Но сега той можеше да умре. Тя трябваше да се опита да го спаси. Или ако не умреше, той щеше да убие Арджуна, а Кунти не можеше да понесе да изгуби когото и да било от двамата.

Тя се вгледа в широко отворените, невярващи очи на Карна: „Без да знаеш за потеклото си, ти не разбираше, че Пандавите всъщност са твои братя. Сега служиш на Дурьодхана, а това не е правилно, сине мой. Оставил си се да те водят алчните и коварни хора, които откраднаха царството на Юдхищхира. Ще загинеш, ако продължаваш да ги следваш. Поеми вместо това по пътя на добродетелта и се присъедини към братята си.“

Карна притисна глава между двете си силни ръце, сякаш за да успее да удържи болезненото объркване, което думите на Кунти бяха предизвикали. Как би могло това да е истина? Ако тя винаги бе знаела, че той е брат на Пандавите, защо не му беше казала досега? Не беше ли това просто някакъв заговор, който да го лиши от решителността му да се сражава срещу Пандавите? Но едва ли. Кунти бе прославена с праведността и искреността си. Думите ѝ навярно бяха истина. Докато ги осъзнаваше, Карна сякаш се вцепени на мястото си. Бе твърде поразен, за да отговори.

Кунти избърса очите си и погледна към слънцето. Защо това сияйно божество я бе подложило на такава мъка? За нея бе изключително тежко решение да разкрие истината на първородния си син. Тя обичаше Карна, но на него несъмнено щеше да му бъде трудно да приеме това. Винаги, когато си бе помисляла да му каже, страхът от реакцията му я бе възпирал. Нямаше ли да я отхвърли точно както и тя го бе отхвърлила? Сега това вече нямаше значение. Тя бе готова да рискува да бъде отхвърлена гневно от него, стига това да спаси живота му.

„Нека Куру те видят в съюз с Арджуна. Когато между вас се възцарят братските чувства, Кауравите ще ти се поклонят в страх и почит. Ти и Арджуна, единни като Баларама и Джанардана — какво ще остане непостижимо за вас? О, Карна, заобиколен от петимата си братя, ти ще сияеш като Брахма сред боговете. Ти си най-големият ми син. Дете мое, недей да се наричаш повече „сута“. Когато Кунти свърши, Карна дочу глас, идващ откъм слънцето: „О, Карна, Кунти казва истината. Послушай съвета ѝ, защото това ще бъде в твой интерес.“

Карна повярва. Той бе син на Кунти и по-голям брат на Юдхищхира. Внезапно всичко се подреди. Адхиратха му бе разказвал как преди много години го бе намерил да плава в кошница по Ганг. Бе му разказал и че е сияел като небесно същество. Адхиратха си бе помислил, че боговете му пращат това дете, за да осъществи някаква божествена цел. Бе го отнесъл вкъщи и го бе отгледал с обич. По-късно, когато Карна бе научил от слънчевия бог, че естествената му ризница е небесна, бе разбрал, че Адхиратха навярно е прав — той вероятно бе заченат от някое могъщо божество. Но никога не беше подозирал истината.

Гласът на Карна се извиси над ромона на реката: „Не се съмнявам в думите ти, Царице, но не ги уважавам. Не виждам какво добродетелно има в това да се присъединя към Пандавите, нито считам, че ти си постъпила добродетелно, като си ме захвърлила още при раждането ми. С това си унищожила честта ми. Бил съм окачествен като „сута“ и са ми били забранени кшатрийските обреди, на които съм имал право. Кой враг изобщо би могъл да ми причини по-голямо зло?“

Карна падна на колене, стиснал очи и юмруци, и наклони глава назад към слънцето. Горещи сълзи обляха лицето му, изкривено от мъка и гняв. Той често бе мислил за това коя ли е истинската му майка, копнеейки някой ден да я срещне. И ето, тя стоеше пред него. Кунти, царицата на Куру, майката на най-омразните му врагове. Тя бе негова майка. Чувства на обич се надигаха в сърцето на Карна, но той се бореше да ги овладее. Въпреки думите на Сурия, му бе трудно да повярва, че тя е загрижена за неговия интерес. Нито пък одобряваше идеята да изостави Дурьодхана в час на най-страшна нужда. За разлика от Кунти, кауравският принц бе проявил към него истинска обич и приятелство още от самото начало. Как би могъл сега внезапно да го предаде и да насочи верността си към Пандавите?

Думите на Карна ставаха все по-сурови: „Не мога да приема, че ми желаеш доброто. Ти не си проявила милост към мен, когато е била необходима, а сега ме търсиш, за да удовлетвориш собствените си интереси. Не мога да постъпя, както ми предлагаш. Ако в навечерието на битката изоставя Дурьодхана и мина на страната на Пандавите, кой няма да ме нарече страхливец? Кауравите ми дариха всичко, което желаех. Обожаваха ме. Що за човек ще съм, ако сега ги предам? Те разчитат на мен, както хората в морето разчитат на лодката си. Настъпил е часът да покажа благодарността си към синовете на Дхритаращра.“

Карна си спомни импулсивната си клетва пред Бхишма в събранието на Куру. Чувстваше се виновен дори за нея пред Дурьодхана. Сега нямаше да може да се сражава, докато Бхишма не бъде убит. Предсказано бе, че Шикханди ще убие Бхишма. Тогава Дурьодхана щеше да има нужда от Карна повече от всякога. Не можеше и да си помисли да го изостави.

„Не мога да бъда нечестен към господаря си сега. Няма да го предам. Въпреки всичко молбата ти няма да бъде напразна. С изключение на Арджуна, аз няма да убия никой друг от синовете ти в битката, дори да ги победя. Когато убия Арджуна, ще се прославя с героичността си. А дори и той да ме убие, пак ще се прочуя в света. Така ти винаги ще имаш петима сина, Царице. Ще оцелее или Арджуна, или аз, но не и двамата.“

Със стичащи се по лицето сълзи Кунти пристъпи към него и протегна ръце. Без да може да се овладее, Карна усети как могъщите му длани я прегръщат сякаш по своя воля. Докато майка и син стояха прегърнати за пръв път в живота си, Кунти с мъка изрече: „Скъпо дете, съдбата е всемогъща. Онова, което каза, неминуемо ще се случи. Куру ще бъдат унищожени, а аз ще изгубя или теб, или Арджуна, ако не и повече от синовете си. Когато дойде време да се сблъскат оръжията, не забравяй обещанието си. Бъди благословен и дано всичко с теб бъде наред. Аз си тръгвам.“

Кунти отстъпи назад и се вгледа в първородния си син за последен път. После забърза обратно към града. Карна се качи на колесницата си и поседя известно време в нея неподвижно. Думите на Кунти отново и отново се връщаха в мислите му. Колко различно можеше да бъде всичко, ако тя го бе задържала при себе си. Но провидението му бе предопределило друг път. Сега съдбата му вървеше редом с тази на Дурьодхана и Кауравите. Нямаше смисъл да се тъгува за онова, което би могло да бъде. Карна реши да не разказва на никого какво се бе случило между него и Кунти. Това само още повече би заплело положението и би направило собствените му обети невъзможни за следване. С натежало сърце той пое обратно към града.

Преди да си тръгне, Кришна искаше да поговори насаме с Карна. Приближавайки южната порта на Хастинапура по пладне, той видя Карна да го чака там. Кришна спря и го помоли да се качи при него на колесницата му. Докато напускаха града по посока към Вирата, Кришна му заговори. Той считаше Карна за най-сериозната заплаха за Пандавите в предстоящата война. Колесничарят на Карна караше отзад колесницата му заедно със Сатяки, който се бе прехвърлил на нея от колесницата на Кришна, за да му предостави възможност да говори насаме с Карна.

Поставяйки длан на рамото на Карна, Кришна каза: „Според повелята на писанията, дете, родено от майка преди брака ѝ, се счита за син на нейния съпруг. Ти си роден преди женитбата на майка си, Карна, и затова си син на Панду. Пандавите са ти роднини по бащина линия, а Вришните по майчина. Свързан си с двата рода, о, най-добър сред хората. Ела с мен и стани цар. Пандавите ще те почитат като свой по-голям брат, също както и аз и всичките им съюзници. Съпругите и дъщерите на царете ще те миропомажат със свещена вода от златни делви. В подходящ момент и Драупади ще дойде при теб като съпруга при съпруга си. Петимата ти братя ще те следват, както боговете следват Индра. Аз също ще те следвам заедно с Андхаките и Вришните. Ще станеш господар на земята, о, Карна! Нека бардовете и певците възпяват славата ти! Зарадвай сърцето на Кунти и заеми законното си място начело на синовете ѝ.“

Карна се вгледа в усмихнатото лице на Кришна. Той несъмнено знаеше всичко, както бяха казали мъдреците, но бе трудно да се приеме съвета му.

Карна поклати глава: „Не се съмнявам, че ми казваш всичко това за мое добро, о, Кешава. Аз вече знам, че съм син на Панду. Кунти ми каза всичко. Но тя ме изостави, а Адхиратха и Радха ме отгледаха. Обичаха ме като родители и винаги се отнасяха с мен като към свой син. Аз също ги приемах като свои родители. Те извършиха всички необходими ритуали в живота ми. След като ме осиновиха, по-късно те имаха още деца, на които станах по-голям брат. Дори ми избраха съпруги, с които аз заченах синове и дъщери. Не бих могъл да разруша тези връзки, дори в замяна да спечеля цялата земя едновременно с рая. Нито пък, Мадхава, бих ги разрушил от страх.“

Карна чувстваше, че постъпва правилно. Да последва съвета на Кришна би означавало да не изпълни дълга си. Той се загледа напред в земята под въртящите се колела и продължи: „Цели тринайсет години се радвах на суверенна власт единствено благодарение на милостта на Дурьодхана. Дължа му толкова много. Разчитайки на мен, той обяви открита вражда на Пандавите. Бях избран да се изправя срещу Арджуна в двубой. Ако сега се откажа, ще се опозоря, Кешава. Не мога да позволя да бъда смятан за страхливец, нито бих могъл да се покажа нелоялен към Дурьодхана. Дори да ми дадяха целия свят да го управлявам, аз веднага бих го дарил на Дурьодхана. Как мога да отида да живея с Пандавите след всичко, което той е направил за мен?“

Карна размисли и върху чувствата си към Пандавите. Той уважаваше Юдхищхира, Бхима, дори близнаците. Ненавистта му към Арджуна започваше от деня, в който му бе забранено да постъпи в школата на Дрона. Когато се бе завърнал след това отново в Хастинапура, за да участва в демонстрацията по бойни умения, Дрона не бе го разпознал като момчето, което бе отпратил преди години. Тогава му бе казал, че приема единствено принцове в училището си. А Карна бе син на колесничар. Изгарящ от срам, той се бе оттеглил, заклевайки се да отмъсти. Да победи най-добрия ученик на Дрона, Арджуна, щеше да бъде най-доброто отмъщение. Още в мига, в който бе видял Арджуна на арената, сърцето му се бе изпълнило със завист и тази завист не бе намаляла. Скоро тя щеше да се прояви в битка до смърт. За него нямаше вече друг път.

„О, Кришна, нямам кой знае какви надежди за победа, но няма да премина на другата страна. Знам, че Юдхищхира е добродетелен и с чисто сърце. Той ще превърне предстоящата битка в жертвоприношение, в което синовете на Дхритаращра ще са жертвените животни. Пандавите са праведни хора и заслужават да управляват земята. Жестоките думи, които преди изрекох към тях и съпругата им, бяха единствено за да зарадвам Дурьодхана. Като си ги спомням, сега се разкайвам.

Въпреки това аз ще се сражавам срещу Арджуна, о, Кешава. Това е мой дълг като достоен човек и кшатрия. Най-вероятно ще загина. Не мисля и че Кауравите ще победят. Тази вражда ще приключи с това, че Арджуна ще убие мен, а Бхима — Дурьодхана. Но битката ще бъде толкова велика, че ще се помни, докато ги има тези планини. Тя няма как да бъде предотвратена.“

Кришна се засмя: „Значи не желаеш да управляваш земята? Няма да приемеш с мир царството, което ти предлагам? Без съмнение скоро ще настъпи победата на Пандавите. Когато видиш петимата си братя да идват на бой, знай, че наближава ужасяващата епоха на Кали. Много хора ще загинат. Върни се в Хастинапура и кажи на Дрона и Крипа да се подготвят. След седем дни ще бъде пълнолуние. Нека битката започне тогава. Царете под предводителството на Дурьодхана скоро ще срещнат славна смърт под остриетата на оръжията.“

Карна не можеше да разбере целта на Кришна. Защо бе поискал от него да стане предател? Той знаеше, че това едва ли би повлияло на изхода от битката. Явно съдбата вече бе предопределила всичко.

Карна погледна към Кришна, чиято дълга тъмна коса се вееше от вятъра. „Защо ме объркваш, о, Кешава? Защо ме водиш към безразсъдство? Ти знаеш всичко. Унищожението на света е неминуемо, а Дурьодхана, Шакуни, Духшасана и самият аз сме неговите причини. Ще стане както казваш и нищо друго. О, Кришна, вече видях знаменията, предвещаващи поражението на Дурьодхана. Дори насън видях Пандавите да излизат победители от тази война. Видях Юдхищхира, облечен в бяла коприна, да поглъща земята. Той и братята му встъпиха в дворец с хиляда колони. И ти също беше там, Мадхава, до Арджуна. А Кауравите и всичките им съюзници в кървавочервени роби вървяха на юг към обителта на Ямараджа. И аз, и безброй други воини скоро ще влезем в пожара на Гандива. Знам го със сигурност.“

Кришна тъжно погледна към Карна: „Това най-вероятно ще се случи, Карна, щом не си готов да приемеш съвета ми. Когато предстои унищожение, скъпи ми приятелю, неправилното изглежда правилно и засяда в сърцето. Какво повече бих могъл да кажа?“

Карна леко склони глава: „Ако някак оцелея в битката, ще те видя отново, о, Кришна. Ако ли не, ще се срещнем на небето. И ми се струва, че ще се срещнем чак там, безгрешни.“

Кришна нареди на Дарука да спре колесницата. Той прегърна Карна, който след това слезе и се качи на собствената си колесница. Кришна отново заедно със Сатяки подкара колесницата си и се изгуби в далечината, а Карна пое тъжно назад към Хастинапура. Скоро той щеше да поведе война срещу собствените си братя. И срещу Кришна, който му бе явен доброжелател, макар и съветите му да бяха трудни за следване. Мислейки все още за думите на Кунти и за разговора си с Кришна, сърцето на Карна бе натежало. Очевидно не му бе съдено да се радва на щастие и успех в този живот.

Скоро след като Кришна напусна Хастинапура, Дхритаращра реши да свика едно последно събрание, на което да се обсъди стратегията. Войната вече бе неизбежна, но слепият цар бе разтревожен. След като бе видял вселенската форма на Кришна, той се бе изпълнил със страх. Без съмнение нямаше човек, способен да се изправи пред подобна сила. Навярно все още имаше някаква възможност да се направи нещо в последния момент. Царят попита съветниците си: „О, учени хора, ние всички чухме думите на Кришна и видяхме свръхчовешкото му могъщество. Сега господарят на световете ще присъства по време на битката редом с Пандавите, които ние превърнахме в свои врагове. Моят син ги оскърби. Оскърби и Кришна, който си тръгна оттук. Без съмнение сме изправени пред най-страшна опасност. Кажете ми какво може да се направи, за да се избегне това бедствие?“

Бхишма поклати глава: „Съдбата ни е ясна, Царю. Оскърбихме Кешава, когото дори боговете почитат. За нас повече няма живот. Ще трябва да вдигнем оръжията си в битка, която ще лиши земята от много от героите ѝ. Каква полза има от още разговори? Остава ни единствено да направим приготовления за войната.“

Дрона и Крипа бяха съгласни с Бхишма, а Дурьодхана се усмихна. Мигът, който толкова дълго бе очаквал, наближаваше. Сега нямаше да има повече поучаване и безсмислени приказки. Би трябвало да е ясно на всички още от самото начало, че единственият начин да се справят с Пандавите, е на бойното поле. Кришна беше проявил свръхестествени сили — и какво от това? Той дори нямаше да се сражава. Във всеки случай, на страната на Кауравите имаше достатъчно много герои, които владееха мистични оръжия. Дурьодхана не изпитваше никакъв страх.

Видура видя самодоволната усмивка на Дурьодхана и не намери сили да се овладее. Той скочи на крака и сурово погледна принца; не можеше да му прости за оскърблението към Кришна. „Трябва да върнеш на Юдхищхира полагащата му се половина от царството. Юдхищхира няма врагове и беше повече от търпелив. Той чака заедно с по-малките си братя, сред които е и отмъстителният Бхима, дишащ тежко като змей. Сигурно се страхуваш от него.“

Дурьодхана хвърли гневен поглед към чичо си. Видура продължи: „Бог Кришна, Върховният Господ, е приел синовете на Кунти за свои роднини. Той живее в Дварака сред царете и принцовете на Ядавите, победили безброй владетели, и е техният господар. Сигурно се страхуваш от него.“

Видура се обърна към царя: „О, господарю на земята, с бездействието си ти подкрепяш това олицетворение на оскърблението, Дурьодхана, като свой най-любим син. Но той завижда на Кришна и затова ти си лишен от благословии. Освободи се от тази зла съдба, колкото може по-скоро, като го накажеш! По такъв начин ще сториш добро на цялото семейство; иначе всички сме обречени.“

Дурьодхана не издържа повече. От детството си бе гледал как чичо му винаги покровителства Пандавите. Ясно бе, че не изпитва обич към него, нито към братята му. Сега вече бе отишъл твърде далеч. Той скочи, кипящ от гняв, и се развика с треперещи устни:

„Кой го е повикал тук, този слугински син? Неверният Кхаттва не е приятел на Куру. Той е толкова коварен, че действа тайно в интерес на врага, кроейки заговори срещу онези, които го хранят. Изхвърлете го от двореца и му оставете само дъха!“

Дхритаращра бе поразен от избухването на сина си. Той вдигна ръка да го накара да замълчи, но Видура се усмихна и стана. Без да каже нито дума, той взе лъка си, който никога не бе опъвал в гняв, и се отправи към вратата. Бе мислил как ще избегне необходимостта да се сражава срещу Пандавите. Сега му се удаваше възможност. Като наведе лъка си срещу вратата, за да покаже, че няма да се бие за Куру, той излезе от залата и пое през северната порта на столицата към ашрамите на мъдреците с намерението да тръгне на свято поклонение.

Останалите възрастни Куру порицаха Дурьодхана, който само се изсмя. Тогава Дхритаращра закри събранието. Бе време да се подготвят за война.

Когато Кришна се върна във Вирата, Юдхищхира и братята му го посрещнаха топло. Той им разказа всичко, което се бе случило в Хастинапура, освен личния си разговор с Карна. Кришна знаеше, че ако Юдхищхира научи за истинската самоличност на Карна, той нямаше да се бие срещу него. Засега това трябваше да остане в тайна.

Пандавите не бяха изненадани от отказа на Дурьодхана да последва добрия съвет. Не бяха учудени да научат и как постоянно бе напускал залата като сърдито дете.

Седнал сред Пандавите и заобиколен от останалите монарси, Кришна каза: „Приложих всички средства на дипломацията — от помирителен тон до всяване на разединение. Казах им, че ще се откажете от гордостта и ще станете слуги на Дхритаращра, ако Куру сключат мир с вас. Можеха да си запазят царството и да ви дадат само пет села. Когато въпреки това отказаха, прибягнах към заплахи и проявих свръхчовешките си сили. Опитах се да сплаша Дурьодхана, но той продължи да упорства в безразсъдството си. Няма да ви даде дори част от царството. Затова остана само четвъртото средство на дипломацията: трябва да ги накажете. Едва тогава ще разберат. Няма да си върнете царството без война, герои. Войските на Дурьодхана вече поемат към Курукшетра, тъй като избраха това място за сражението. Царете до един ще бъдат избити. Те всички вече са в ръцете на смъртта.“

Юдхищхира беше сериозен. Той огледа братята си и събралите се царе: „Герои, чухте думите на Кришна. Единственото, което ни остава, е да подготвим армиите за война. Дойде време да изберем генерал, който да командва силите ни. Седмина воини вече са водачи на дивизиите: Друпада, Вирата, Дхрищадюмна, Шикханди, Сатяки, Чекитана и Бхима. Кой от тях ще поеме върховното командване? Сахадева, какво е твоето мнение?“

Юдхищхира погледна към по-малкия си брат. Според обичая той искаше да чуе различни мнения, започвайки от най-младия и стигайки до най-възрастния сред тях. Сахадева отговори: „Считам, че трябва да изберем Вирата. С нас го свързват семейни връзки; той е владетел, надарен с храброст и добродетел. Могъщият цар на матсите е трудно да бъде победен в битка. Дълго време зависехме от него и можем да направим същото и в предстоящата война.“

Юдхищхира се обърна към Накула, който каза: „Онзи, който надминава всички по зрялост, познаване на писанията, търпение, благородство на потеклото и почтеност; който е винаги предан на истината и е изучил науката на оръжията от Бхарадваджа; който предизвика Дрона и извърши отречения, за да постигне гибелта му; онзи монарх, който стои сред синовете и внуците си като дърво със стотици клони — могъщият Друпада — той трябва да застане начело на нашата армия.“

Беше ред на Арджуна; гласът му прокънтя: „Онзи, който поради заслугата на бащиния аскетизъм и удовлетворението на ришите излезе от пламтящия огън, дарен с оръжия и украсен със златна ризница; който сам наподобява огън; който се качи на небесната си колесница, препускайки наоколо с тътен на гръмотевичен облак; който притежава лъвска сила и е способен да убива лъвове, тъй като сърцето, гърдите и плещите му са лъвски; който е сияен и прекрасен като слънцето; който казва истината и е овладял сетивата си; който е роден, за да бъде смъртта на Дрона — Дхрищадюмна — трябва да води войските ни. Никой не може да го прониже с никакво оръжие; той е способен да устои дори на Бхишма, чиито стрели се сипят като мълнии и са подобни на пратениците на Ямараджа. Не виждам кой друг може да се изправи срещу Бхишма освен Дхрищадюмна. Затова нека той бъде нашият главнокомандващ!“

Бхима каза: „Трябва да ни води Шикханди. Той е роден, за да убие Бхишма, както е казано от ришите. Изправен за бой, извадил божествените си оръжия, той е подобен на великия Парашурама. Според мен не се е родил човекът, който да го победи, когато е качен на колесницата си, облечен в ризница и вдигнал оръжията си. Той единствен ще успее да убие Бхишма.“

След като изслуша всичките си братя, Юдхищхира каза: „Само Кешава познава истината и неистината за всички неща, за тяхната сила, слабост и останалите им присъщи характеристики. Онзи, когото посочи Кришна, господарят на рода Дашарха, той ще бъде наш главнокомандващ, никой друг! Кришна е коренът на нашата победа или поражение. От него зависи животът ни, царството ни, успехът, щастието и страданието. Мои скъпи братя, Кешава е Богът и господарят на всичко. Нека чуем неговото мнение и се доверим на решението му. Вече е нощ. След като той назове главнокомандващия, нека отпочинем. На сутринта, като обожаваме оръжията си и брамините, ще поемем към Курукшетра.“

Кришна каза: „Всеки един от изброените герои е способен да води войските ни. Те до един са достатъчно подготвени и биха всели ужас дори у Индра — какво да говорим за синовете на Дхритаращра. Въпреки че са слаби заради греховността си, Дурьодхана и братята му се считат за могъщи. Но настроението на Дурьодхана скоро ще се промени, щом види плама на Арджуна, Бхима и близнаците. Когато Абхиманю и синовете на Драупади заедно с Друпада, Вирата и останалите предводители излязат на бой, Дурьодхана и братята му ще се разкайват за безразсъдството си. Опитах се с всички сили да постигна мир и така ние платихме дължимото на добродетелта. Сега не можем да бъдем обвинени за онова, което ще се случи. Време е за война. Що се отнася до командването на армията ни, аз съм съгласен с Дхананджая. Нека могъщият Дхрищадюмна бъде генерал.“

Когато Кришна свърши речта си, събралите се царе и кшатрии завикаха одобрително. Те бяха оживени от възможността да се сражават. Никой не се поколеба относно избора на Кришна за главнокомандващ. После всички се оттеглиха да нощуват. На другия ден щяха да потеглят към Курукшетра — предстоеше им пътуване от шест-седем дни.

Когато слънцето изгря над Вирата, градът се изпълни с шум на хора и животни. Воините бързаха във всички посоки, навсякъде се чуваха викове: „Запрягай!“ и „Товари оръжията!“ Звучаха безброй раковини, възпламеняващи ентусиазъм у хората, а брамините пееха ведически химни, с които се молеха за успеха на армията. Тръбяха слонове, громоляха колела на колесници. Барабанчиците забиха барабаните си и цялата огромна армия потегли към Курукшетра. Начело на нея бяха Бхима и близнаците, облечени в блестящи ризници. След тях беше Дхрищадюмна, заобиколен от синовете на Драупади и Абхиманю.

Войниците ликуваха и викаха от радост. Юдхищхира яздеше сред тях, възкачен на златна колесница и облечен в златна броня с голямото си копие в ръка. До него се движеше Арджуна с Кришна за колесничар. На безброй колесници около Юдхищхира слуги и прислужници караха съкровищата му. Зад армията се виеше дълъг обоз от каруци с провизии, допълнителни оръжия и друг товар. Идваха също и хиляди лекари и хирурзи.

Докато армията пътуваше, Пандавите раздаваха милостиня на брамините из целия път. Те преминаваха край много села и колонии, но внимателно избягваха храмовете и отшелническите обители, за да не осквернят някое от тези свети места и по такъв начин да навлекат нещастие на армията. Брамините рецитираха ведически мантри по цялата дължина на колоната от милиони мъже.

Спирайки всяка вечер по залез и лагерувайки където се намират, те напредваха в бавен марш. На шестата нощ достигнаха Курукшетра, където построиха лагера си край езерото Хиранвати. В средата на лагера слугите издигнаха огромна шатра за Пандавите; тя щеше да служи и за бойна щабквартира. Около нея построиха палатките на Кришна, Дхрищадюмна, Друпада, Вирата и на останалите военачалници. Провизиите също бяха поставени в добре охранявани шатри в лагера. Броните, оръжията и частите за колесници наподобяваха хълмове, също както и купищата зърно, гхи, мед и други хранителни продукти.

Стотиците хиляди събрани на едно място слонове приличаха на полюшващи се планини в стоманени брони, покрити с шипове. Имаше също и всевъзможни бойни машини, изстрелващи скали, железни снаряди, кипящо олио, копия и нажежени до червено стоманени гюлета.

След като се посъветва с Кришна, Дхрищадюмна и братята си, Юдхищхира се разпореди армията да се настани в очакване на началото на битката. Няколко километра по-нататък се чуваше грохотът на кауравската армия, наподобяващ гръмотевичен тътен в далечината. Сега бе нужно единствено водачите на двете армии да се срещнат и споразумеят за деня, в който щеше да започне битката.

Когато Кришна си бе тръгнал от Хастинапура, Дурьодхана бе отишъл при съветниците си и бе казал: „Осуетявайки опита ни да го заловим, Кришна се върна при Пандавите. Не се съмнявам, че ни е разгневен и ще ги подбуди да се сражават с пълната си мощ. Предстои ни ужасяваща битка. Не бива да губим време, а да строяваме войските си. Нека те веднага поемат към Курукшетра. Пътят от тук до там да се изравни и прочисти. Ние също трябва да се подготвим за заминаване.“

Министрите, начело с Карна, Шакуни и Духшасана, станаха от местата си и сложиха на главите си красиви бойни шлемове. Щастливи от перспективата за война, те се поздравяваха и се смееха. Изнесоха навън оръжията си и наредиха да ги натоварят на колесниците им. Цяла Хастинапура се изпълни с шума от готвещите се за битката хора. Градът приличаше на океан, чиито вълни бяха колесниците, слоновете и конете, а проблясващите оръжия бяха неговата пяна. Тътенът на барабаните и екотът на раковините бе ревът на океанския прибой, а градските дворци бяха крайбрежните скали.

Дурьодхана се наслаждаваше на гледката и на звуците, идващи откъм армията. Той лично надзираваше товаренето на оръжията на хилядите колесници. Освен лъкове, стрели, секири, копия, ятагани, боздугани и сопи с шипове имаше масивни делви с меласа и пясък, които щяха да се нагряват и да се изстрелват по врага. Имаше огромни кошници, пълни с отровни змии. Оръдия за изстрелване на всевъзможни снаряди бяха натоварени с хиляди. Колесниците бяха препълнени с куршуми, бомби и други експлозиви. Видът на всички тези оръжия и снаряди радваше храбрите и плашеше малодушните.

Воините се струпваха, облечени в бляскави ризници, избродирани със сърма и обшити с бисери. Могъщи мъже с непробиваеми брони, умели майстори във владеенето на оръжията, бяха избрани за колесничари на още по-могъщи воини. Колесниците бяха снабдени с всевъзможни по вид оръжия, както и с билки за лекуване на рани. Всяка една бе запрегната с по четири коня с шии, украсени с нанизи от звънчета и гердани от перли. На високи пилони се развяваха знамена, по кулите на колесниците висяха украшения, щитове и мечове с насочени навън остриета. Те приличаха на подвижни крепости и бе трудно да бъдат доближени.

Огромните бойни слонове бяха облечени в брони, обсипани със скъпоценни камъни, а на челата си носеха венци от перли. По седем мъже яздеха на гърба на всеки от тях — двама умели стрелци с лък, двама с мечове, двама с куки и един въоръжен с копие и тризъбец. Слоновете се тресяха, докато вървяха. Следваше ги конница от хиляди ездачи в сияйни ризници и украшения, носещи знамена. Конете бяха от най-чистокръвните, до един умело обяздени и отучени от навика да ровят земята с предните си крака. Зад конницата вървяха още по-многочислени пехотинци, чиито полирани брони блестяха на слънцето. За всяка колесница имаше по десет слона; за всеки слон по десет конници; за всеки конник по десет пехотинци.

Докато Дурьодхана наблюдаваше своите единайсет акшаухини, всяка една от които се състоеше от над двайсет хиляди слона, сърцето му преливаше от гордост. Взрян в безкрайната колона от хора, той се питаше как ще се осмелят Пандавите дори да ги погледнат. Бе избрал най-добрите воини да водят дивизиите; за водачи на единайсетте акшаухини бе посочил Крипа, Дрона, Шаля, Джаядратха, Судакшина, Камбходжа, Критаварма, Ашватхама, Бхуришрава, Шакуни и Бахлика.

Когато всички приготовления приключиха, Дурьодхана отиде при Бхишма и смирено му каза: „Без главнокомандващ дори огромната армия среща поражение в битката като мравешки рояк. Лидерите на дивизиите рядко са съгласни един с друг и най-често си завиждат. Без съмнение знаеш историята как кшатриите от рода Хайхая, макар и малко, успели да победят брамините, обединени с вайшите и шудрите. Когато брамините попитали кшатриите как така са успели, те отговорили: „В боя ние се вслушвахме в заповедите само на най-мъдрия, а вие бяхте разединени и всеки действаше за себе си.“ Когато чули това, брамините си избрали подходящ предводител и победили кшатриите.

Ние също се нуждаем от предводител. О, дядо, ти си равен на самия Шукра. Винаги си ми желаел доброто и си следвал пътя на добродетелта. Затова стани мой генерал. За Куру ти си като слънцето сред сияйните планети, като Кувера сред якшите, Индра сред боговете, Меру сред планините и Гаруда сред птиците. Ако ти ни закриляш, дори боговете небесни не могат да ни победят. Поведи ни както Картикея е повел боговете, а ние ще те следваме, както теленцата следват кравата.“

Благородният Бхишма сведе поглед към Дурьодхана, който му се покланяше с допрени длани: „Може и да е така, както казваш, о, господарю на хората, но какъвто си ми ти, такива са ми и Пандавите. Аз имам същия дълг да се грижа за тях. Въпреки всичко ще се сражавам на твоя страна, както съм обещал.“

Бхишма си спомни как преди много години бе дал обет пред баща си, че винаги ще закриля царя на Хастинапура, макар самият той никога да не бъде монарх. Как би могъл да знае, че ще се стигне дотук? Затова и когато Дурьодхана бе отишъл при него да си осигури подкрепата му във войната, той се бе почувствал длъжен да се съгласи.

Втренчил поглед в големия трон, на който някога бе седял баща му, Бхишма продължи: „Не съществува воин, който да е равен на мене по сила — освен Арджуна. Той притежава мъдрост и знае мантрите за призоваване на всички божествени оръжия, но няма да излезе насреща ми в открит двубой. Мога с лекота да залича от лицето на земята хора, богове и демони със силата на своите оръжия. Ще избивам по десет хиляди воини на ден. Обаче, Царю, няма да убия нито един от Пандавите.“

Бхишма добави: „Имам още едно условие преди да приема да стана главнокомандващ на армията: ще се сражава или Карна, или аз. Синът на сута и аз не можем да се бием рамо до рамо.“

Карна дръзко каза: „Аз вече съм се заклел, че няма да се сражавам, докато ти участваш в битката. Когато те убият, сине на Ганга, тогава ще се бия срещу онзи, който носи лъка Гандива.“

Дурьодхана свика брамините и поиска да изпълнят ритуалите, с които да произведат Бхишма в главнокомандващ. Хиляди барабани и раковини ечаха, докато миропомазваха главата му със свещена вода. Събралите се воини викаха от възхищение. С Бхишма начело кой би могъл да ги победи? Той бе способен да унищожи сам цели армии и не можеше да бъде убит, докато сам не решеше да умре.

Извън залата обаче се виждаха страховити знамения, докато миропомазваха Бхишма. От небето заваля кървав дъжд и земята се разтресе. Извиха свирепи вихрушки и се сгромолясваха дървета. Застенаха безплътни гласове, от небето падаха звезди и виеха чакали. Изплашени, гражданите на Хастинапура направиха приношения пред боговете.

Когато Бхишма излезе от залата, сякаш изгря пълната луна. Обожаван от брамини, той се качи на колесницата си и препусна към Курукшетра, начело на огромна армия.

Военната сила на Куру установи лагера си от северната страна на Курукшетра. Тя наподобяваше просторно море, а войниците с бляскавите си ризници изглеждаха като сияеща под слънчевата светлина вода. Воините викаха, раковини кънтяха неспирно. Най-после мигът, за който кшатриите винаги жадуват, бе настъпил. Или ги очакваше победа в битка, или смърт и отвъд нея — райските селения.