След дванайсет дълги години в гората в очакване на деня, в който ще могат да поискат да им бъде върнато царството, последната година на забързан живот в града преминаваше неусетно за Пандавите. Юдхищхира играеше на зарове с Вирата и благодарение на уменията, които бе придобил от Вришапарва, спечели много богатства от царя, които тайно поделяше с братята си. Бхима им осигуряваше най-добрата храна и напитки. От дамите в двореца Арджуна се сдоби с много платове и дрехи, които раздаде на братята си, а близнаците също споделяха с останалите припечеленото от царя. Пандавите живееха така щастливо, сякаш се бяха завърнали у дома си. Те бдяха над Драупади и внимаваха за всяка възможна заплаха от хората на Дурьодхана.

През четвъртия месец от пребиваването им във Вирата се проведе фестивал в чест на Шива. Сред празненствата имаше и състезания по борба. Могъщи борци от цяла Бхарата се насъбраха в града, надавайки лъвски ревове. Тези мъже с внушителни тела бяха опиянени от силата и могъществото си. Те крачеха по бойната арена, удряйки с юмруци гърдите си. Вирата ги прие с почит и организира двубои помежду им. Един от борците на име Джимута бе най-силен от всички и побеждаваше винаги. Докато стоеше насред тепиха и крещеше свирепите си предизвикателства, никой не смееше да излезе да се бие с него. Тогава Вирата повика своя готвач Валлабха и му заповяда да се бори.

Бхима не можеше да не се подчини на заповедта на царя и с неохота се подготви за двубоя. Въпреки че обичаше да се бори, той се безпокоеше някой да не го познае, ако прояви изключителната си сила. Молейки се на Кришна да не бъде разкрит, той излезе срещу ревящия Джимута. Двамата борци приличаха на побеснели слонове, борещи се за надмощие в стадото. Последва ожесточен двубой; противниците се вкопчиха един в друг, като всеки търсеше слабото място на другия. Ударите им кънтяха като мълнии, поразяващи планини. Тълпата ахкаше и свиркаше. Всеки от борците хвърляше другия върху пръстта, блъскаше го, натискаше го със сила, завъртайки го около себе си. Те се удряха и ритаха с нечовешка сила. Колене се сблъскваха с колене и глави с глави, сякаш трошащи се един в друг камъни. Докато се бореха, те си крещяха един на друг обиди. Публиката беше във възторг, като някои подкрепяха Бхима, а други Джимута. Най-накрая Бхима, който удържаше пълната си мощ, реши да приключи борбата. Той неочаквано вдигна своя съперник над главата си и го завъртя стотина пъти с такава сила, че Джимута изгуби съзнание. Тогава Бхима го хвърли на земята.

Като видя лежащия в безсъзнание Джимута, Вирата заликува. Той веднага възнагради Бхима със скъпи дарове и попита има ли някой друг, който се осмелява да го предизвика. Когато никой не се обади, Вирата му заповяда да се бори с лъвове, тигри и слонове. Бхима победи много животни пред очите на смаяната тълпа, но никой не се и досети за истинската му самоличност.

Царят беше доволен от всички Пандави. С божествените си умения в изкуствата Арджуна радваше Вирата и дворцовите дами. Накула демонстрираше уменията на добре обучените си бързоноги жребци; царят бе удовлетворен и от начина, по който Сахадева се грижеше за кравите и биковете. Единствено Драупади страдаше в сърцето си, като виждаше съпрузите си да извършват такава нископоставена работа.

Панчалийската принцеса служеше на Судешна в дълбоко страдание, но се държеше така, че царицата бе доволна от служенето ѝ, без и през ум да ѝ минава коя бе тя наистина. Така изминаха единайсет месеца.

Един ден, когато Драупади минаваше през двореца, случайно я видя Кичака, главнокомандващият армията на Вирата. Завладян от пленителната ѝ красота, могъщият воин бе поразен от стрелите на Купидон. Драупади приличаше на слязла на земята богиня. Сърцето му пламна от желание. Той отиде при сестра си Судешна и каза: „Никога досега не съм виждал тази слугиня. Коя е? Красотата ѝ ме подлудява като ароматно вино. Истината е, че тази омайна жена завладя сърцето ми. Цял тръпна в треската на желанието и единственият лек за болестта ми е у нея. Кажи ми, сестричке, как така тя стана твоя прислужница? Изглежда ми прекалено добра за такава позиция. Нека да украси двореца ми и да се наслаждава на разкош и изобилие заедно с мен.“

Докато той говореше, Драупади влезе в стаята на царицата. Без да изчака отговора на Судешна, Кичака се обърна към Драупади и каза: „Коя си ти? Чия си? О, хубаволика, аз просто изгубих ума си, като те видях. Самата Богиня Лакшми ли си? Или си някоя от другите божествени жени: Шри, Хри, Кирти или Канти? Навярно си богиня, защото сияеш като пълната луна. Кой мъж не би паднал във властта на Купидон, щом види лицето ти, сияещо с такава небесна красота? Изящно оформените ти гърди, подобни на лотосови пъпки, и стройната ти снага запалиха в мен пожара на страстта. О, прекрасна, моля те потуши този пламък с дъждовния облак на нашата близост. Подлудяващите ти жестове и походка пронизват сърцето ми. Трябва да ме спасиш от тази участ, като ми се отдадеш и ми позволиш да се радвам на компанията ти. Ще имаш каквото пожелаеш; времето да слугуваш отмина.“

Кичака продължаваше да увещава и ухажва Драупади, но думите му я изпълваха единствено с ужас. Като наведе лице и покри косите си, тя отговори: „Аз съм сайриндхри от най-низша класа и заемам презряната длъжност на фризьорка. Не съм достойна за честта да ме желаеш. Освен това вече съм омъжена за други, затова поведението ти е неподобаващо. Не мисли за прелюбодеяние, защото то неминуемо води до позор и беда. Дълг на добродетелните е винаги да избягват греха.“

Кичака, чиито сетива бяха напълно завладени от похотта, просто се усмихна. Без да се интересува от последствията, той се обърна към Драупади с нежен глас: „О, свенлива, не е правилно от твоя страна да ме отблъскваш. Купидон ме превърна в твой роб. Ако не искаш да приемеш предложението ми, ще съжаляваш за решението си. Аз съм господарят на това царство; хората зависят от мен за безопасността си. По героизъм няма равен на мен по земята. Властта и богатството ми са несравними. Защо ме пренебрегваш в името на някакъв слугински живот? Ще ти подаря цялото царство. Живей с мен щастливо и се наслаждавай на каквото пожелаеш.“

Драупади се отврати от безсрамието на Кичака и се разгневи: „О, сине на сута, не се разделяй без нужда с живота си. Петима герои винаги ме защитават. Не можеш да ме спечелиш, защото вече съм омъжена за петима гандхарви с нечувана сила. Те няма да търпят подобно оскърбление и несъмнено ще те убият, ако постоянстваш в опитите си да ме преследваш. Няма да намериш убежище никъде, дори да се скриеш под земята или да полетиш в небесата. Моите съпрузи винаги сразяват враговете си. О, Кичака, защо ме желаеш подобно на дете в скута на майка си, което се протяга към луната? Погрижи се за безопасността си и ме остави на мира.“

Драупади се обърна и бързо излезе от покоите на царицата. Кичака бе изненадан и поразен от твърдия ѝ отказ. Той каза на Судешна: „Моля те, направи всичко възможно да накараш тази жена да стане предразположена към мен. Не ме ли приеме, ще се самоубия.“

Судешна се смили над брат си в отчаянието му. Тя отговори: „Ще намеря подходящ повод да пратя сайриндхри при теб да ти донесе нещо. Насаме в покоите си ще можеш да я съблазниш необезпокояван. Тогава най-вероятно тя ще се привърже към теб.“ Кичака се съгласи с предложението на сестра си и се завърна в своя дворец.

Няколко дни по-късно царицата повика Драупади и каза: „Сайриндхри, днес е празник и съм жадна. Брат ми има превъзходни вина. Моля те, иди и ми донеси от тях.“

Драупади отговори тревожно: „Господарке моя, няма да отида в дома на онзи лош човек. Ти сама видя как безсрамно се обърна той към мен. О, най-прекрасна, когато дойдох тук, аз те помолих да ме пазиш скрита от чужди мъже. Изпратиш ли ме при Кичака, той ще ме обезчести. Моля те, нека отиде някоя друга от твоите прислужнички.“

„Не се тревожи — каза Судешна презрително. — Щом си изпратена от царския дворец, брат ми няма да посмее да те обиди.“

Царицата даде на Драупади една златна кана и ѝ махна заповедно да тръгва. Уплашена и разплакана, Драупади пое към двореца на Кичака, като вървейки се молеше: „Тъй като винаги съм била вярна на съпрузите си, нека силата на тази добродетел ме предпази от Кичака.“ Тя погледна към слънцето, умолявайки слънчевия бог за закрила. От състрадание Сурия заповяда на един могъщ ракшас невидимо да я охранява и оттогава нататък той никога не се отдели от нея при никакви обстоятелства.

Когато Драупади влезе, Кичака се изправи зарадван и каза с допрени длани: „О, хубавице с красиви коси, добре си дошла. Едва преживях последните няколко дни, без да те виждам. Сега ще станеш господарка в моя дом. Ще заповядам да донесат златни огърлици и всякакви диамантени украшения, за да те зарадвам. Бисери, накити и копринени дрехи те очакват в изобилие. Приготвил съм ти разкошно легло. Ела и отпий с мен от меденото вино.“

Без дори да го погледне, Драупади отговори студено: „Судешна ме изпрати да ѝ занеса вино. Моля, напълни тази кана и ме пусни да се връщам бързо, защото е жадна.“

„Нека други да занесат на царицата нейното вино — каза Кичака и се доближи до Драупади. — А ти ще останеш тук с мен“. И той я хвана за ръката.

Като извика уплашено, тя му каза разплакана: „Тъй като никога не съм изневерявала на съпрузите си, дори в ума или сърцето си, по силата на тази истина ще те видя повален и наказан за този грях!“

Драупади се отскубна от Кичака, а той се втурна след нея и сграбчи сарито ѝ, което се вееше зад нея. Разтреперана от гняв, тя се обърна и го блъсна с всичка сила. Сварен неподготвен, той падна на земята като дърво, изтръгнато из корен. Драупади се втурна в царския двор да търси закрила при царя. Кичака я догони и сграбчи точно пред очите на Вирата. Дърпайки я насила, той я ритна и тя падна на мозаечния под. Невидимият ракшас, на когото богът на слънцето бе наредил да закриля Драупади, удари Кичака със силата на вятъра и го хвърли на земята.

Също както Юдхищхира Бхима случайно беше в двора и се вторачи в Кичака. Никога непрощаващият Пандава стисна зъби и юмруци, готов да скочи и да го убие веднага. Очите му помътняха и се замъглиха, на челото му се появиха страшни бръчки и капчици пот. Бхима ги избърса с голямата си длан, борейки се срещу желанието си да се нахвърли върху оскърбителя на Драупади. Юдхищхира се протегна и го стисна за ръката: „Готвачо, най-добре върви да си вършиш работата — каза той ниско. — Несъмнено имат нужда от теб в кухнята.“

Възпрян от по-големия си брат, Бхима бавно се изправи и напусна двора с очи, вторачени в Кичака, който тъкмо се вдигаше от пода и се оглеждаше смаяно да види кой го бе повалил. Като видя, че съпрузите ѝ запазват ролите си за пред царя, Драупади се изправи пред Вирата с гневни очи: „Този син на колесничар ме ритна, почитаната жена на онези, чиито врагове не могат да спят спокойно дори да живеят в рая. Този син на сута ме ритна, достойната съпруга на онези, които са праведни, предани на брамините и винаги даряват милостиня. Той ритна мен, любимата жена на онези, които са надарени със сила, могъщество и себеконтрол и които, ако не бяха оковани от дълга, биха могли да унищожат целия свят. О, уви, къде отидоха днес тези воини? Как могат като евнуси да гледат как оскърбяват съпругата им? Къде са гневът, храбростта и силата им, след като са неспособни да защитят собствената си жена от един негодник?“

Докато говореше, Драупади гледаше право в Юдхищхира, който се свиваше от болка. Обръщайки поглед към Вирата, тя продължи: „Какво мога да направя? Аз живея в този град, а онзи, който закриля добродетелта, спокойно гледа как ме унижават пред очите му. Защо царят не действа като цар спрямо Кичака? О, най-добър сред хората, как търпиш подобно издевателство? Нека всички придворни видят позора ти днес. Къде е добродетелта на Кичака и Вирата, къде е добродетелта на всички вас, които гледате мълчаливо своеволията на Кичака?“

Драупади зарида, а Вирата отговори: „Не познавам всички детайли от спора ти с Кичака. Без да знам всичко, как бих могъл да отсъдя правилно?“ Царят погледна своя шурей, който се усмихваше. Вирата бе стар и разчиташе на Кичака да защитава града. Царят не би могъл да каже нищо, с което да го засегне, но дворцовите брамини възславиха Драупади и порицаха Кичака: „Тази нежна жена е като същинска богиня сред нас — казаха те. — Несъмнено на онзи, който я има за съпруга, не му липсва нищо. Оскърблението, което ѝ нанесе Кичака, е грях.“

Юдхищхира седеше и изгаряше от гняв. Пот на струи се стичаше по лицето му. С неестествен глас той каза на Драупади: „О, сайриндхри, върни се в покоите на Судешна. Съпругите на героите понасят страдания в името на съпрузите си, но накрая постигат същите блажени земи, където отиват и мъжете им. Мисля, че твоите съпрузи гандхарви не считат момента за подходящ да проявят силата си. Не бива да оставаш тук и да създаваш притеснения. Бъди сигурна, че съпрузите ти ще облекчат скръбта ти, когато настъпи време.“

Драупади, която се бе свлякла с вопли на пода, се овладя и се изправи да си върви. „Аз практикувам добродетел заради милите си, опрощаващи съпрузи. Те, най-големият от които е пристрастен към хазарта, винаги са потискани от другите.“

Изпратена с поглед от озадачения цар, тя излезе от двора с наведена глава и се върна в покоите на царицата. Когато Судешна видя обляното ѝ в сълзи лице, тя попита: „О, прекрасна моя, кой те е обидил? Защо плачеш? О, нежна, чие щастие ще види края си днес?“

Като се поклони пред царицата, Драупади отговори: „Като отидох да ти донеса вино, Кичака ме удари в двора пред очите на царя.“

„Какво? Веднага ще наредя да го накажат — извика Судешна разгневена. — О, къдрокоса, ако поискаш, ще заповядам да убият този похотливец!“

„Не се тревожи, Царице. Онези, на които той стори зло, съвсем скоро ще го накажат. Не след дълго ще се намери в царството на Ямараджа.“

Драупади се прибра в собствената си стая и се изкъпа, а после си облече чисти дрехи. Искаше да отмие от себе си допира на Кичака. Тя мислеше единствено за нанесеното ѝ оскърбление и за това как да бъде отмъстена. Тогава си помисли за Бхима. Той очевидно бе готов да убие Кичака още на място и несъмнено би изпълнил желанието ѝ, ако го помолеше. Драупади не можеше да си представи да преживее още един ден, ако знае, че Кичака е жив. Виждайки безсилието на царя да я защити, и мислейки, че тя няма закрилник, Кичака несъмнено щеше да продължи да я преследва и тормози. Драупади реши да отиде при Бхима. Когато всички обитатели на двореца заспаха, тя тихо се промъкна в стаята му.

Когато влезе, го намери заспал, хъркащ като лъв. Изпълнена с красотата ѝ и с блясъка на Бхима, стаята сякаш сияеше от великолепие. Принцесата се доближи до леглото на Бхима и го прегърна, както бръшлянът обвива огромно дърво. С глас, сладък като мелодия на вина, тя му каза: „О, Бхима, събуди се. Защо спиш като мъртъв? Как може някой зъл грешник да оцелее, след като е оскърбил съпругата ти, щом си още жив?“

Бхима седна. „Защо ме будиш, нежна принцесо? Изглеждаш ми бледа и изтерзана. Без съмнение причината за това е случилото се днес в двора на Вирата. Аз също изгарям от гняв, като си го спомня. Кажи ми защо скърбиш, Панчали, и ще направя каквото е по силите ми. Винаги бих направил всичко, за да те зарадвам, готов съм да те избавя от всяка беда отново и отново. Бързо ми кажи какво е желанието ти и се върни в леглото си, преди другите да са се събудили.“

Драупади заплака: „Как може онази, която има за съпруг Юдхищхира, да не бъде сполитана от скръб? Ти знаеш всичко, Бхарата, няма нужда да питаш. Мъката, която преживях, когато Духшасана ме довлече за косите в събранието, още ме изгаря нощ и ден. Коя друга принцеса би продължила да живее след подобно оскърбление? Как някоя би преживяла онова, което изстрадах в ръцете на Джаядратха? Коя освен мен би понесла да я ритат в присъствието на царя на Матся? Колко струва животът ми, щом ме оставяте да изстрадвам цялата тази болка, силноръки?“

Бхима нежно погали разплаканото лице на съпругата си. Тя погледна в гневните му очи и продължи: „Порочният Кичака иска да се омъжа за него. Като си спомням думите му, сърцето ми се пръска. О, убиецо на врагове, всичките ми страдания се дължат на пристрастеността на по-големия ти брат към хазарта. Кой друг, освен него би пожертвал всичко, включително и самия себе си, заради хазарта? След като изгуби несметни количества богатства, сега той се издържа от хазарт. Великият цар Юдхищхира, почитан от толкова брамини и васални царе, сега се крие от страх, победен от съдбата. Господарят на хората, лишеният от жестокост, изпълненият със състрадание, търпение и праведност стана комарджия в двора на цар Вирата и сега зависи от чужда милост, за да се издържа. Има ли по-адско страдание от това!“

Драупади изливаше цялата си сдържана мъка. Времето, прекарано във Вирата, минаваше непосилно бавно за нея. Лишена от възможността да разговаря със съпрузите си и да бъде утешавана от тях, тя бе страдала мълчаливо. За нея бе неописуемо страдание да гледа петимата си героични съпрузи да живеят като слуги, а собствената ѝ позиция на прислужница ѝ бе наистина нетърпима. Единствено чувството ѝ за дълг и верността ѝ към Юдхищхира я поддържаха. Въпреки че го критикуваше пред Бхима, никога, дори и за миг, не бе помисляла да не му бъде вярна. Тя говори дълго за скръбта си от участта на Юдхищхира, а Бхима я успокояваше.

Хващайки ръцете му, панчалийската принцеса продължи: „О, Бхарата, ще ти разкажа за друга своя скръб. Недей да се гневиш, защото говоря единствено от мъка, но това да те гледам като слуга и готвач, ми причинява повече страдание, отколкото мога да понеса. Когато Вирата се забавляваше да те кара да се бориш срещу слонове и дворцовите дами се смееха, сърцето ми се давеше в скръб. Истината е, че тогава припаднах, а царицата трябваше да ме свестява. Тогава тя каза: „Ти изглежда таиш някакви чувства към този готвач. И двамата дойдохте във Вирата заедно и често те виждам да плачеш за него. Да не си влюбена в хубавия Валлабха?“ Тя и досега ме дразни така, което само усилва болката ми.“

После Драупади описа на Бхима страданието, което чувстваше, виждайки Арджуна да се държи като евнух. „Могъщият Дхананджая, който бе бич за враговете си и караше дори боговете да се страхуват, сега е презиран от всички мъже. Покрил тялото си с безвкусни дрехи и дрънкулки, героят живее в тъга, заобиколен от жени. Когато видя страховития стрелец с лък, накичен с украшения и със сплетени на плитка коси, сърцето ми изгаря от мъка.“

Бхима мълчеше, докато Драупади му разкриваше цялата болка, която бе изпитала, виждайки всеки един от съпрузите си в позицията на слуга. Накрая тя каза: „Разказвам ти всичко това единствено за да знаеш как страдам. Ти винаги си бил мой закрилник и подслон и аз напълно завися от теб. Сигурно в предишен живот съм оскърбила някое велико божество и затова сега жъна резултата. Човешката съдба е трудна за разбиране. Като гледам как петимата сте хвърлени в беда, а самата аз съм подложена на тежки слугински страдания, аз смятам, че всичко това е дело на неразгадаемата съдба. Не зная още колко ще мога да издържа. Само погледни ръцете ми.“

Драупади протегна дланите си и показа на Бхима мазолите от работата, която вършеше за царицата. Изслушвайки страданията ѝ и виждайки състоянието ѝ, Бхима захлупи лице в ръцете си и захлипа. След малко той се овладя и с мъка изрече: „Жалко за силата на ръцете ми! Жалко за Арджуновия Гандива, щом сега виждам твоите две лотосови длани, обезобразени от труд. Принцесо моя, щях да сътворя опустошение в двора на Вирата, но Юдхищхира ме спря. Само с един ритник щях да счупя главата на Кичака. Като го видях да те удря, бях готов да излича цялата династия Матся. Единствено заради Дхармараджа се удържах. Аз също страдам в мълчание, моя нежна. Това, че ни прогониха от царството ни, това, че още не съм избил Кауравите и че сме принудени да живеем тук като слуги, изпепелява крайниците ми и пронизва сърцето ми сякаш с копие.“

Бхима помоли Драупади да бъде търпелива и да не укорява Юдхищхира. Той ѝ даде за пример други велики жени, които бяха последвали съпрузите си в тежки времена. Накрая те всички постигаха щастие, благодарение на своята добродетел. Бхима хвана Драупади за ръцете: „Вече остава само по-малко от месец до края на изгнанието ни — каза той. — След това отново ще станеш императрица. Недей да се съмняваш в това.“

Драупади се хвърли на гърдите на Бхима: „Не мисля, че ще остана жива толкова дълго. Злоумният Кичака няма да ме остави на мира. Той не се страхува от никого и несъмнено ще ме изнасили, ако не го приема доброволно. Този човек е лишен от всякаква добродетел. Той е горделив, жесток и безочлив, устремен единствено към наслаждаване на сетивата си. Дори царят няма власт над него и той няма да се поколебае да ме похити, щом му се прииска. О, Бхима, макар вие Пандавите да сте верни на обета си, добродетелта ви несъмнено ще пострада, когато бъда насилена и изоставя живота си. Да закриля жена си е най-първото задължение на доблестния съпруг, защото от нея се ражда самият той под формата на сина си. За смелите винаги е добродетелно да сразят враговете си. О, могъщи, тъй като ти винаги си ме спасявал от злодеи, аз те умолявам да убиеш Кичака без отлагане. Ако той живее дори още само един ден, ще изпия отрова и ще се погубя сама.“

Бхима взе решение. Той не можеше да издържи страданието на Драупади. Прегърна я през раменете и каза: „Ще направя както казваш, нежна. Още днес ще убия Кичака и всичките му съмишленици. Чуй ме внимателно. Когато слънцето изгрее, иди при него с мила усмивка. Кажи му, че тайно в сърцето си изпитваш влечение към него. После го уговори да се видите вечерта. Има една танцувална зала малко встрани от останалите сгради; тя нощем е празна. Накарай го да дойде там, а аз ще го причакам и ще го изпратя при предците му.“

Зарадвана, Драупади прегърна Бхима и си тръгна.

Призори на следващата сутрин Кичака отиде в двореца да я търси и като я намери в покоите на царицата, ѝ каза: „О, свенлива, ти вчера видя могъществото ми. Въпреки че те хвърлих на земята пред очите на царя, той не възрази с нищо. Той е цар само на думи. Аз съм истинският владетел тук. Приеми ме за свой господар и ще те обсипя с купища злато и скъпоценности. Сто девойки ще ти прислужват. Ще се возиш на най-разкошните колесници. О, най-прекрасна, нека се съберем!“

Драупади реши да действа. Тя наведе срамежливо очи и като леко се обърна от Кичака, отговори: „О, могъщи, нашето единение трябва да се случи, без никой да разбере. Страхувам се от съпрузите си. Ако можем да се уединим някъде тайно, ще бъда твоя.“

Кичака радостно се засмя. Поставяйки длан на рамото на Драупади, той каза с готовност: „Ще бъде както искаш. Аз съм под твоя власт, покорен от Купидон. Нека се срещнем на някое усамотено място, където никой няма да ни види.“

Отвратена вътрешно, но усмихвайки се външно, Драупади отговори: „Недалеч оттук е царската танцувална зала. Принцесата я ползва само през деня. Ще бъда там два часа след залез. Ела!“

Драупади веднага си тръгна и се оттегли в стаята си. В очакване да падне нощта, денят ѝ се стори дълъг като месец. Под претекст, че не ѝ е добре, тя остана в стаята си през целия ден. Чувстваше се омърсена от разговора си с Кичака и щеше да намери покой само след като той бъде убит.

А Кичака бе изпълнен с очакване. С настъпването на вечерта той се облече грижливо, сложи си украшения и ароматни гирлянди, разтри се с парфюми и сандалова паста и изгарящ от страст, нетърпеливо зачака нощта.

Веднага щом слънцето залезе, Бхима се отправи към залата за танци. Той се промъкна вътре и се скри в очакване на Кичака. Драупади също дойде, а не след дълго и самият Кичака влезе в тъмната зала и я повика: „Макар жените ми да хвалят красотата ми, аз дойдох тук да търся само теб. Ще станеш най-първата сред съпругите ми, ще ти подаря безмерни съкровища. О, красавице, къде си?“

„Какво щастие, че дойде тук тази нощ, хубавецо — отговори Драупади сладкогласно. — Докосването ти за мен е изгарящо, ти си тъй галантен. Няма друг мъж толкова привлекателен за жените като теб. Ела, тук съм.“

Кичака се насочи в посоката, откъдето идваше гласът на Драупади. Бхима се спотаяваше зад една копринена завеса в единия край на залата. Докато Кичака вървеше, той внезапно изскочи пред него, а гневният му глас прокънтя: „Днес сестра ти ще те види повален на земята със строшени крайници, подлецо! Когато бъдеш убит, сайриндхри ще се разхожда на воля без страх. Тогава и ние, съпрузите ѝ, ще живеем щастливо.“

Бхима веднага сграбчи Кичака за украсените с венец коси и го повали. Кичака бе шокиран: сайриндхри го бе измамила. Като се отърси бързо от любовното си настроение, той се измъкна от хватката на Бхима, който го заудря с твърдите си като желязо юмруци. Кичака го хвана за двете ръце и се опита с ритници да подкоси краката му. Двамата могъщи мъже се влачеха и въртяха из залата, вкопчени един в друг, наподобявайки двете божествени маймуни Вали и Сугрива, които се бяха сражавали в древността. Като се отблъснаха, те се изправиха войнствено един срещу друг. Вдигнатите им ръце бяха като две двойки разгневени петглави змии. Те се удряха с мълниеносна сила и празната зала кънтеше от мощните им удари, а стените ѝ потреперваха.

Побеснели от ярост, те се биеха с юмруци, нокти и зъби, ритаха се и се блъскаха със силата на опустошителна буря. Нито се уморяваха, нито се разколебаваха. Ударите се сипеха и от двете страни, докато и двамата не се докараха до ярост. Като два могъщи бика те се блъскаха един друг отново и отново. Ударите на юмруците им отекваха като звука от разцепващи се дървета. Кичака бе смаян от силата на противника си. Въпреки че се бе сражавал с велики герои и ги бе побеждавал, никога не се бе изправял срещу подобен враг. Сякаш се биеше с планина или със самата земя. Като събра цялата си сила, Кичака се опита да повали непоклатимия Бхима на земята, но той го улови в хватката си и го притисна като стоманен обръч.

Вдишвайки дълбоко и разширявайки масивния си гръден кош, Кичака се освободи. Бхима веднага отново се нахвърли върху него и го заудря в гърдите. После хвърли Кичака през залата, както ураганът разпилява дърветата. Като събра отново цялата си сила, Кичака се втурна срещу Бхима, сграбчи го за шията, повали го и натисна с коляно гърдите му с цялата си мощ. Пандава бързо се завъртя на пода, като вторачи в Кичака изпепеляващите си очи. Също като Ямараджа със смъртоносния си боздуган Бхима се изправи, пламтящ от ярост, изрева и се спусна върху Кичака като обезумял слон. Двамата отново се сграбчиха един друг и пъхтящи и вкопчени, се затъркаляха из залата.

Макар Кичака да бе могъщ борец, опитен във всички тънкости на борбата, Бхима парираше до един похватите му и постепенно силите започнаха да напускат Кичака. Виждайки умората на противника си, Пандава стана още по-енергичен. Той сграбчи Кичака и го стисна в ръцете си. Неспособен да си поеме дъх, Кичака падна в безсъзнание на пода. Бхима го улови за косите и зарева като лъв, който току-що е убил голямо животно. Вдигайки пребития противник над главата си, той го завъртя като освирепял. След това го стовари върху мраморния под и се хвърли отгоре му. Затискайки с колене гръдния му кош, той го хвана за гърлото и го удуши. Драупади с радост видя как неспособният да овладее яростта си Бхима превърна Кичака в обезобразена купчина. Той натика ръцете, краката и главата в тялото му, превръщайки го в безформена маса плът.

Когато гневът му намаля от убийството на Кичака, Бхима се изправи и се обърна към Драупади: „Виж какво направих с този нещастник, Панчали. Знай, че всеки, който се опита да ти стори зло, го очаква същото.“

След това Бхима бързо напусна залата и се прибра в стаята си. Драупади се върна в двореца и каза на пазачите, че трябва да отидат в залата за танци: „Там ще намерите онзи, който пожела чужда жена. Убит от моите съпрузи гандхарви, той лежи, потънал в кръв.“

Пазачите се затичаха към залата и намериха Кичака, в чието обезобразено тяло се взряха с потрес. Малко по-късно там се насъбраха хиляди воини, за да видят убития си военачалник, лежащ сред разпилените си украшения. Всички бяха поразени. Трудно бе да го разпознаят. Кой би могъл да направи подобно нещо? Кичака бе почти непобедим воин, бе надвил най-силните бойци в света. Войниците ахкаха невярващо, но въпреки това никой от тях не заподозря Валлабха. Смаяни от изумление, те стояха и се питаха: „Кой ли може да е направил това? Къде са ръцете и краката на Кичака? Къде е главата му?“

Докато го гледаха, те бяха обзети от страх. Разговаряйки помежду си, войниците стигнаха до извода, че навярно гандхарви са убили водача им. Като вдигнаха трупа му, наподобяващ тяло на костенурка с прибрани крайници, те го отнесоха от залата, за да изпълнят посмъртните ритуали. Докато вървяха към мястото за кремиране, те минаха край Драупади, която ги гледаше. Като знаеха, че Кичака бе тръгнал на среща с нея, някои от тях възкликнаха: „Ето я онази долна жена, заради която бе убит Кичака. Тя също заслужава смърт. Да я изгорим заедно с господаря ни!“

Няколко от войниците поискаха разрешението на царя да екзекутират Драупади, поставяйки я върху погребалната клада на Кичака. Тъй като познаваше могъществото на придружителите на Кичака, той се съгласи. Войниците на мига се спуснаха към Драупади и я хванаха, после завързаха съпротивляващата се принцеса и я сложиха върху голямата носилка с трупа на Кичака. Драупади крещеше от ужас, докато я отнасяха към крематориума. „Нека Джая, Джаянта, Виджая, Джаятсена и Джаятбала чуят думите ми! Спасете ме! Войниците ме отнасят. Нека онези героични гандхарви, чиито колесници и лъкове кънтят като гръмотевици, узнаят, че съпругата им е в страшна опасност.“

Бхима чу виковете на Драупади и без миг колебание се втурна от стаята си. Тогава разбра, че придружителите на Кичака я отнасят към мястото за изгаряне. Пандава стигна дотам по друг път, без никой да го види, покрил лицето си с парче плат. Прескачайки зидове и дворове, той бързо стигна до крематориума, който се намираше в покрайнините на града. Там изкорени едно огромно дърво палмира и го метна през рамо. Когато войниците на Кичака пристигнаха, те видяха Бхима да стои като самото олицетворение на Смъртта с жезъла на наказанието в ръка и завикаха от ужас: „Това е гандхарвът, който уби Кичака. Освободете сайриндхри, преди да ни е избил.“

Те свалиха Драупади от носилката и се разбягаха във всички посоки. Бхима ги преследваше безмилостно и ги поваляше с дънера си. Докато ги удряше, той събаряше дървета и те падаха с трясък на земята. Ревейки като разярен лъв, Пандава избиваше войниците един след друг. Съвсем за кратко крематориумът се покри със стотина мъртви тела, повалени като изтръгнати дървета. Като каза на Драупади да се прибира, Бхима побърза да се върне по пътя, по който беше дошъл, преди някой да го е разпознал.

Чувайки суматохата откъм мястото за кремации, хората от Вирата се втурнаха да видят какво става. Като намериха избитите войници, те изтичаха при царя и му казаха: „О, Царю, могъщите воини-колесничари от свитата на Кичака са мъртви до един, разпръснати насам-натам като безброй планински върхове, поразени от мълнии. Това несъмнено е извършено от гандхарвите, разярени от насилието на Кичака над сайриндхри. Сега тя се връща в града невредима. Страхуваме се от нея. Красотата ѝ надхвърля всякакви граници, гандхарвите са могъщи и гневливи, а хората несъмнено са похотливи. Бързо направи нещо, за да не бъде унищожен градът ни.“

Вирата бе смаян: „Нека Кичака и спътниците му бъдат кремирани заедно на огромна клада, обсипана със съкровища и ароматни парфюми. Аз ще се погрижа за сайриндхри.“

Обръщайки се към жена си, царят каза: „Когато сайриндхри се върне, предай ѝ това от мен: „Прекрасна, моля те иди, където поискаш, с моите благословии. Страхуваме се, че гандхарвите ще унищожат всички ни. Истината е, че съм толкова изплашен, че дори се страхувам да говоря с теб лично.“

Когато Драупади влезе в града, хората се разбягаха във всички посоки като сърни при вида на тигрица. Някои дори затвориха очи и покриха с длани главите си. Драупади се върна в двореца. След като се изкъпа, при нея влезе царицата и ѝ предаде посланието на Вирата. Драупади отговори: „О, Царице, позволете ми да остана тук още само две седмици. Гандхарвите ще са ви задължени за тази услуга. След това те ще ме вземат оттук и ще направят всичко, каквото поискате.“

Царицата се съгласи и освободи Драупади от задълженията ѝ. Като ѝ позволи да остане в двореца, докато дойдат съпрузите ѝ, тя отиде да уведоми царя.