Когато Кришна научи вестта за изгнанието на Пандавите, той реши да отиде да ги види в гората, като покани Баларама, Шикханди, Дхрищадюмна и други царе да го придружат. С тях тръгна и Субхадра със сина си и всички заедно потеглиха към гората Камяка. Виждайки Юдхищхира и братята му, облечени в еленови кожи и лишени от царството си, Баларама и Кришна се разгневиха.

Кришна каза: „Не мога да търпя такава несправедливост. Земята ще попие кръвта на Дурьодхана, Карна, Шакуни и Духшасана. След като избием и тях, и съмишлениците им, ще върнем Дхармараджа на трона. Тези коварни хора заслужават да бъдат убити. Това съответства на вечния морал.“

Кришна избухна в гняв; той изглеждаше готов да изпепели цялото творение. Арджуна бързо опита да го успокои, припомняйки различните му удивителни дейности:

„О, Кришна, великият мъдрец Вясадева ми е казвал, че ти си причината на сътворението, ти си вдъхновителят на всички умове, ти си началото и краят на всички неща. Целият аскетизъм почива в теб, ти си въплъщението на всички жертвоприношения, вечният Върховен Бог. Всички богове са зависими от теб, ти си източникът на вселенския творец Брахма. О, силноръки Кешава, ти много пъти си се появявал на Земята в различни инкарнации.“

Приемайки Кришна за източник дори на всемогъщия Бог Вишну, Арджуна описа различните Вишну аватари, появили се в миналото. „О, Кришна, като Нарасимха ти уби силния асура Хиранякашипу; като сина на Адити, Вамана, покри цялата вселена с три крачки. О, душа на всички същества, като изпълваш небесата, ти сияеш в тялото на слънцето, вдъхвайки му собствения си блясък.“

Арджуна продължи да възславя дейностите на Кришна в настоящето му проявление: „Ти уби много демонични царе, ожесточени врагове на боговете, о, Джанардана, и прояви тук на Земята свещения, вечен град Дварака, искрящ във великолепие, винаги населен с мъдреци. Завистта, лъжата, злобата и жестокостта не докосват теб, който си вечният приятел и доброжелател на всички създания. Нарада ми е казвал, че в края на епохата всички подвижни и неподвижни неща влизат в твоето тяло. О, Кришна, славата ти няма предел. Това, за което споменах, е съвсем незначителна част.“

Докато говореше, Арджуна усети да го обзема божествен екстаз. Гласът му се разтрепери и той бе неспособен да продължи. Удовлетворен и успокоен от изразената любов от Арджуна, Кришна каза: „Ти си мой и аз съм твой. Всичко мое е и твое. Онзи, който те ненавижда, ненавижда и мен; който те следва, следва и мен. Преди ти беше Нара, а аз Нараяна. Въпреки че сме двама, ние сме като един. Никой не може да проумее нашата единност и различие.“

Драупади, която изглеждаше дори още по-красива облечена в меките си еленови кожи, се приближи с допрени длани и каза на Кришна: „О, неудържими, всички велики риши те описват като Върховния Бог. Цялата вселена се намира в теб, ти си подслонът на всички мъдреци и аскети. Както децата си играят с играчките си, така и ти се забавляваш с боговете. Никога бедствие не сполетява онези, които търсят закрилата ти. О, убиецо на демони, как тогава аз, която съм жена на Пандавите, сестра на Дхрищадюмна и твоя предана, бях така унизително оскърбена от Кауравите?“

Тъмните очи на Драупади се напълниха със сълзи, докато говореше. Субхадра също заплака, прегърнала Драупади през раменете. Припомняйки си играта на зарове, Драупади се разгневи: „Защо, О, Кришна, петимата ми съпрузи седяха безмълвни, докато ме унижаваха порочни и нищожни хора? Жалко за силата на Бхима, жалко за прехваления Гандива на Арджуна, които не можаха да защитят една нещастна жена, при това собствената им съпруга. Позор за Бхишма и Дхритаращра! Въпреки че съм тяхна снаха, те бяха съгласни да ме видят робиня!“

Драупади скри лице в дланите си, които приличаха на лотосови пъпчици, а раменете ѝ се разтресоха в ридания. След малко тя възвърна самообладанието си, пое си дълбоко дъх и добави: „О, Кришна, ти си единственият ми подслон. Заслужавам закрилата ти по четири причини: заради роднинската ни връзка, заради приятелството ни, заради почитта, с която се отнасяш към мен, и поради това, че ти си моят Бог.“

Кришна отговори: „Прекрасна моя, ще видиш жените на онези, които те разгневиха, да ридаят така, както ти плачеш сега, когато съпрузите им паднат мъртви на бойното поле с покрити със стрели тела, потънали в кръв. Не тъгувай. Ще направя за Пандавите всичко, каквото е по силите ми. Ти ще бъдеш царица на царе. Казвам истината. Небето може да се сгромоляса и Хималаите да се преместят, земята може да се разтвори и океаните да пресъхнат, но знай със сигурност, о, Драупади, че моите думи никога не са лъжа.“

Драупади се успокои от думите на Кришна. Тя не се съмняваше, че той действа единствено заради висшето ѝ благо. Принцесата погледна към Арджуна, който каза: „О, лотосоока, не плачи. Онова, което е казал Кришна, ще се сбъдне. Няма как да е иначе.“

Изправен край сестра си, Дхрищадюмна заяви: „Ще убия Дрона, брат ни Шикханди ще убие Бхишма, Бхима ще убие Дурьодхана, а Арджуна ще убие Карна, който така непоносимо те оскърби в залата. Мила сестро, щом ни помагат Рама и Кришна, дори Индра не може да ни противостои, какво да говорим за синовете на Дхритаращра.“

Всички присъстващи се обърнаха към Кришна. С поглед, устремен към Юдхищхира, Кришна каза: „Владетелю на земята, ако не бях зает някъде другаде по това време, щях лично да дойда и да спра тази игра на зарове. Обяснявайки злините, които предизвиква хазартът, бих спечелил подкрепата на Бхишма, Дрона, Крипа и Бахлика. Заедно с тях със сигурност щяхме да отклоним слепия цар от коварната му цел.“

Брамините се събраха да чуят думите на Кришна, а той ги погледна с обич: „Извънбрачният секс, хазартът, ловът и пиянството са четирите злини, които измъчват хората и ги лишават от благоденствие. Хазартът особено се отличава с това, че пропилява имуществото и богатството и носи нещастие. Той води единствено до обиди и ненавист.“

Кришна каза, че би посочил това на Дхритаращра, а ако царят не искаше да го послуша, би използвал сила, за да го накара да се осъзнае: „А ако някой подкрепеше Дхритаращра в невежеството му, бих ги унищожил всичките. Несъмнено щеше да се случи така, Царю, ако тогава не бях надалеч от Дварака. Едва след като се завърнах, Сатяки ме извести за събитията в Хастинапура. Незабавно щом научих тези вести, аз дойдох тук. Сърцето ме боли, като ви виждам потънали в нещастие, връхлетени от тази беда.“

Юдхищхира попита Кришна къде е бил по време на играта на зарове. Кришна обясни, че е водил битка с цар Шалва, приятел на Шишупала. Когато Шалва научил, че Кришна е убил Шишупала, той нападнал Дварака, докато Кришна бил в Индрапрастха. Шалва притежавал огромен въздушен кораб, наподобяващ летящ град. Бил получил този удивителен дар от Шива. Шалва го използвал в битките като крепост, от която да напада враговете си. Използвайки всевъзможни оръжия, той предизвикал Кришна, без да знае, че него го няма в Дварака. След като нанесъл опустошения в града, той се прибрал в своята столица.

Тъй като Юдхищхира се интересуваше, Кришна описа с подробности битката, състояла се между Шалва и воините на Дварака. После той разказа на Пандавите как, след като се завърнал в Дварака и научил за атаката на Шалва, бе отишъл лично да се бие с него. Било страшно сражение. Шалва бил придобил могъщи мистични сили чрез своя аскетизъм. Докато се биел с Кришна, той създал илюзията, че привидно убива бащата на Кришна, Васудева, на самото бойно поле. Чрез мистичната си мощ Шалва хвърлял по Кришна и армията му порои от стрели, боздугани, крилати копия, пики, гръмотевици, куршуми, ракети, мечове, секири и всякакви други оръжия. Но накрая Кришна убил Шалва и унищожил въздушния му кораб със Сударшана чакра.

Кришна завърши разказа си: „Затова, Юдхищхира, не можах да дойда в Хастинапура. Играта на зарове се е състояла тъкмо след като бях убил Шалва и бях зает с възстановяването на Дварака. Ако бях дошъл, Дурьодхана нямаше да е вече между живите, а тази игра на зарове никога не би се състояла. Какво мога да направя сега? Трудно е да задържиш прилива след като дигата се е скъсала.“

Кришна се изправи да си върви с думите, че не може да направи нищо за Пандавите, преди да изтекат тринайсетте години. Той знаеше, че Юдхищхира и братята му са твърде добродетелни, за да нарушат дадената дума. Те несъмнено щяха да прекарат в гората този период от време. Затова Кришна им каза, че ще се върне да ги посети в края на тяхното изгнание и че, ако Дурьодхана не им върне царството, тогава е ясно, че ще има война, в която Кауравите и съмишлениците им ще бъдат унищожени.

Пандавите се сбогуваха с Кришна и спътниците му; Арджуна с нежна обич изпрати Субхадра и техния малък син, Абхиманю. Последван от Дхрищадюмна и останалите царе, Кришна напусна гората на златната си колесница, блестяща като слънце. Когато гръмовният звук от колелата на колесниците заглъхна в далечината, Юдхищхира каза на братята си да се приготвят за заминаване. Той искаше да навлезе по-надълбоко в Камяка, за да намери подходящо място, където да прекарат изгнанието си.

Все още придружавани от стотици брамини, братята поеха из гората. След известно време стигнаха до широко езеро, наречено Двайтавана. Лебеди, чакраваки и други грациозни птици плуваха във водите му, а плитчините му бяха изпъстрени с червени, сини и бели лотоси, така уханни, че въздухът тегнеше от аромата им. Много плодни дървета, натежали от златисти плодове, растяха по бреговете. Пауни, чакора, кукувици и всякакви други птици пееха сладостните си песни, играейки сред клоните. Братята видяха много сиддхи и чарани да се разхождат из гората и по бреговете на езерото; близо до самата вода седяха безмълвни и неподвижни риши, с умове съсредоточени във върховния Брахман.

Юдхищхира се разведри; това място бе така красиво. Там щяха да останат. Братята отпочинаха под голямо баняново дърво, наподобяващи пет огромни слона в подножието на планина. После Дхаумя извърши свещени ритуали, за да пречисти поляната, където щяха да издигнат колибите си, и всички започнаха да строят.

Като заживяха в тази гора, Пандавите изглеждаха като много Индра сред боговете. Те служеха на ришите и брамините, като им поднасяха превъзходни плодове и корени. Дхаумя и останалите жреци всекидневно извършваха жертвени ритуали в чест на боговете и на предците на Пандавите. Те неспирно мислеха за Кришна и прекарваха дните си, вслушани в рецитираните от брамините ведически текстове.

Скоро след като дойдоха в Двайтавана, ги посети неостаряващият мъдрец Маркандея. Казваха, че Маркандея живее от зората на сътворението и знае всичко, което се е случвало през историята на вселената. Той поздрави Пандавите с обич и прие обожанието им. Мъдрецът, чието тяло сияеше с духовна светлина и изглеждаше като шестнайсетгодишен младеж, им се усмихна. Те му напомняха за Рама и Лакшмана, които също бяха изгнаници в горите преди стотици хиляди години. Мъдрецът бе посетил и тях.

Откакто бяха дошли в гората, мъката на Юдхищхира за онова, което бе причинил, бе започнала да го поглъща. Виждайки усмихнатия Маркандея, той попита: „О, прославени, всички аскети тук скърбят за участта ни. Защо ти единствен така радостно се усмихваш?“

„Не се радвам на бедата ви, сине мой. По-скоро съм смаян доколко положението ви напомня това на Рама, сина на Дашаратха. Той също страдаше поради неизменната си правдивост, също живя в гората в изгнание няколко години. Помня, че го срещнах преди хиляди лета да скита из планината Ришямукха със своя лък. Също като вас и Рама бе великодушен и непокварен, и също като вас отиде в гората от синовно послушание към баща си. Затова се усмихвам. Независимо колко сме силни, не можем да превъзмогнем сътресенията, които ни поднася съдбата. Затова никой не бива да действа недобродетелно, като си мисли: „Аз съм могъщ.“

После Маркандея увери Юдхищхира, че също като Рама и той ще си възвърне царството от Кауравите, когато срокът на изгнанието му изтече. Обещавайки да ги посети отново, докато още са в гората, мъдрецът продължи пътя си на север.

Докато Пандавите живееха край Двайтавана, мястото бе постоянно изпълнено със звуците на ведически химни. Цялата област стана свята като самата обител на Брахма. Мелодиите на мантри от Яджур, Риг и Сама Веда, пленяващи и радващи сърцето, се смесваха с могъщия тътен от тетивата на лъковете на Пандавите. Те усъвършенстваха бойните си умения, ходейки на лов за опасни горски животни. Според законите на писанията убиваха тигри, глигани, диви бикове и други зверове в гората Камяка, защитавайки от нападенията им мъдреците, заети с медитации и жертвоприношения.

Юдхищхира обичаше да общува с брамините. Сега, живеейки сред тях, умът му стана умиротворен и ведър и тъгата му се разсея. Всички велики риши на света дойдоха в Двайтавана да поседят с него — Нарада, Вясадева, Васища, Бхригу, Ангира, Кашяпа и други — и всичките го почитаха, както небесните светци почитат Индра. Юдхищхира отвръщаше на почитта им и прекарваше времето си в духовни беседи с тях. Всъщност горският живот започна да му харесва. В много отношения той бе за предпочитане пред обременителната и често пъти тежка задача да бъде цар. Финият син на Дхарма бе щастлив да живее простичкия живот на духовността, но винаги пазеше в ума си дадения му от Бога дълг да бъде кшатрия. Тази отговорност не можеше да се изостави по прищявка — макар и неприятен, дългът винаги трябваше да се изпълнява за удовлетворение на Бога. Така, със смесени чувства, Юдхищхира живееше в гората, очаквайки деня, когато отново щеше да поеме задълженията на владетел.

Драупади обаче още скърбеше. За нея събитията, довели до изгнанието им, бяха непоносимо тежки и тя изгаряше от унижението, което всички бяха понесли от Дурьодхана. Седейки една вечер насаме с Юдхищхира, тя му разкри чувствата си: „О, Царю, когато си мисля как порочният Дурьодхана и съмишлениците му живеят щастливо в Хастинапура след като ни изгониха в гората, сърцето ми гори. Той несъмнено се наслаждава на нещастието ни. Когато ти заминаваше за горите, всички Куру плачеха, освен злонамерените Дурьодхана, Карна, Шакуни и порочният Духшасана.“

Драупади отново се разрида, спомняйки си прощалните си думи с Кунти и Гандхари. И двете страдаха от нейното унижение. Колко време трябваше да мине, преди да бъде отмъстена, а злосторниците наказани?

„Като те виждам седнал на тази сламена рогозка и си спомням трона ти от слонова кост с инкрустирани скъпоценни камъни, мъката ми е такава, че едва успявам да те погледна. Тялото ти е изцапано с речна кал, а някога бе помазано с най-хубавия сандалов балсам. Тогава носеше скъпи копринени дрехи, а сега си облечен в еленови кожи и дървесно лико. Как мога да понеса да виждам останалите си съпрузи, на които преди прислужваха безброй слуги, сега да обикалят гората в търсене на храна?“

Скръбта на Драупади внезапно премина в гняв: „И всичко това се дължи на коварните интриги на порочни хора! О, Царю, нима участта ти не предизвиква у теб гняв? Защо си толкова спокоен? Виж Бхима, който отново и отново те поглежда. Възпиран единствено от обичта си към теб, той не стана да накаже Кауравите. От уважение към обещанието ти, седи и сдържа гнева си. Виж Арджуна. Той знае какво мисли Бхима и постоянно го усмирява. Чрез силата на лъка Гандива Арджуна подчини хиляди царе да служат на брамините на твоята Раджасуя. Сега същият този Арджуна е покрусен от мъка. Как не те разгневява това? Погледни младите синове на Мадри: те са ти толкова скъпи, колкото и на майка ти Кунти, а сега са принудени да живеят тежкия живот на аскети. Нима това не те разгневява?“

Юдхищхира слушаше мълчаливо думите на съпругата си и внимателно размишляваше над тях. Тя несъмнено имаше право да е гневна и разочарована. Той го знаеше и се чувстваше напълно отговорен. Царят остана мълчалив, докато съпругата му продължаваше:

„Не мога да разбера защо не предприемеш нещо, за да накажеш Кауравите. Без съмнение след всичко, което се случи, подобен отговор би бил в съответствие с нравствеността. Нима вече си неспособен да разграничаваш? На един кшатрия винаги подобава да прояви гняв, когато е извършен грях, а Кауравите несъмнено извършиха грях. Как можеш да седиш тук, сякаш си им простил? Ако един цар не умее да различи кога е време да се разгневи и кога е време да прости, той е погубен.“

Красивата Драупади съсредоточено се вгледа в очите на Юдхищхира без да спира: „И аз познавам писанията. Там се казва, че Дурьодхана и братята му заслужават да бъдат наказани. Писанията разкриват, че смиреният и вечно прощаващ човек е винаги потъпкван, докато онзи, който е силен и напада другите, когато е време, е почитан като цар.“

Юдхищхира погледна със съчувствие съпругата си. Тя бе изстрадала толкова много и ако имаше нещо, което да вълнува сърцето му, това бе нейното страдание, за което се чувстваше отговорен. Сърцето му още изгаряше при мисълта как я бяха довлекли в залата за събрания. Болката от този миг щеше да му остане за цял живот. Но сега не бе време да се води война. Драупади не осъзнаваше цялостната ситуация. Той нежно отговори: „Умна моя, чрез гнева понякога може да печелим богатства, но в крайна сметка той погубва човешкия род. Истинското благоденствие увенчава онзи, който е победил гнева, а който се намира под властта му, среща гибел. Гневът е коренът на всяко нещастие. Гневният човек върши в слепотата си грехове. Гневният човек би убил дори учителя си и би оскърбил онези, които заслужават почитта му. Той не умее да прави разлика между правилно и погрешно. Няма нищо, което гневният човек да не би казал или направил, дори и сам да се хвърли в Смъртта. Като знам това, аз няма да се поддам на гнева, Драупади. По-скоро ще се боря да го овладея.“

Драупади го слушаше с благоговение. Тя знаеше, че разбирането на съпруга ѝ за нравствеността и религията бе ненадминато. Той можеше да учи дори боговете. Седейки на простата си рогозка от трева куша, Юдхищхира продължи:

„Когато слабият човек е потискан от друг по-силен, той не трябва да показва гняв, защото ще причини собствената си гибел. Нищо благоприятно не очаква онези, които се погубват сами. Затова слабият трябва винаги да овладява гнева си. Единствено глупакът възвеличава гнева, считайки го за равностоен на силата. Мъдрият се държи надалеч от гнева. За гневливия е трудно да постигне великодушие, доблест, смелост, умения и другите качества, които притежава човекът с характер. Мъдрите считат за човек с характер онзи, който обуздава гнева си. Благородните винаги славят такъв човек, защото разбират, че който прощава, винаги печели. Който потиска гнева си дори когато е предизвикван, го очаква щастливо бъдеще. Затова се казва, че мъдрият, бил той силен или слаб, дори и да се намира в беда, трябва винаги да прощава на оскърбителя си.“

Братята на Юдхищхира се събраха и седнаха да слушат, докато той продължи да описва величието на прошката: „Нямаше ли опрощаващи хора в този свят, хаосът скоро щеше да го превземе. Ако царете и останалите управници даваха път на гнева, нещастните хора скоро биха срещнали гибелта си. Ако поданиците не изтърпяваха съветите на висшестоящите, грехът би пуснал корен и би унищожил човечеството. Ще ви цитирам един стих, изречен в древността от мъдреца Кашяпа: „Прошката е добродетел, прошката е жертва, прошката са Ведите. Прошката е чистота и изкупление; тя е истина, праведност и религия; тя е светият Нараяна. Прошката поддържа вселената: учейки се да прощава, човек достига вечните сфери на блаженството.“

Как бих могъл тогава да се откажа от прошката, нежна моя, която е основата за духовността, истината и мъдростта в трите свята? И този, и следващият свят принадлежат на опрощаващия човек. Затова прошката се счита за висша добродетел.“

Юдхищхира се усмихна на съпругата си: „Бхишма, Дрона, Видура, Крипа и останалите старейшини на Куру желаят мир. Вясадева и другите риши също славят мира, Панчали. Затова нека най-напред опитаме да уредим нещата с мир. Ако Дхритаращра се изкуши и не ни върне царството, тогава родът Бхарата ще бъде унищожен. Но нека не съм аз причината за това, принцесо. Прошка и смирение — две неща напълно непознати на Дурьодхана — са качествата на онзи, който владее себе си. Те са вечната добродетел. Затова ще ги следвам.“

Драупади все още имаше съмнения. Щом добродетелта носи на човек победа и щастие, тогава защо Юдхищхира бе сполетян от подобно бедствие? Той никога, при никакви обстоятелства не се отклоняваше от добродетелта. Дори по време на играта на зарове действаше единствено с добродетелни намерения. А сега постигна нещастие, докато греховният Дурьодхана се наслаждаваше на благоденствие. Принцесата каза: „Аз мисля, Царю, че макар ти винаги да закриляш добродетелта, добродетелта не те закриля. Дори боговете знаят, че ти живееш единствено от добродетел. Сигурна съм, че по-скоро би изоставил братята си и мен, отколкото да изоставиш добродетелта. Служиш на брамините с всичко, което притежаваш. Никога не пренебрегваш по-старшите, равните и дори по-нисшите от теб. Въпреки че завладя цялата земя, ти не се възгордя. Извършваше велики жертвоприношения и раздаваше обилни подаяния. Дори сега, в изпълнения с трудности горски живот, добродетелта ти не е засегната ни най-малко.“

Драупади погледна съпруга си в очите и изрази това, което искаше да каже: „Въпреки всичко обаче, интелигентността ти се помрачи по силата на съдбата и ти проигра всичко — богатството, царството, братята си, дори мен. Как е възможно човек като теб, чистосърдечен, фин, кротък, великодушен и правдив, да се увлече по хазарта? Хазартът е порок. Просто не разбирам как е възможно това?“

Макар Драупади да знаеше, че всичко е под властта на Върховния Бог, тя усещаше вярата си разколебана пред привидно необяснимото поведение на Юдхищхира.

„Царю, несъмнено всички същества са подтиквани да действат от Бога, като кукли от кукловод. Никой не преживява и един миг независимост. Бог ни дава щастие и страдание в съответствие с резултатите от дейностите ни. Всички зависим от Бога. Той ни събира едни с други, използвайки ни като инструменти за осъществяване на собствената ни карма. Затова ми се струва, че именно Бог ни постави в тази беда. Но как можа той да позволи такава несправедливост, толкова противна на пътеките на добродетелта и истината? А ако той не е отговорен, значи контролиращият принцип е над всичко. Ако действията не са обвързани с последиците, то аз тъгувам за тези, които са безсилни.“

Юдхищхира виждаше, че жена му е объркана от мъка и скръб. „О, нежна моя, родена от жертва, въпреки че думите ти са приятни и добре изразени, те са атеистични. Никой не трябва да действа добродетелно, само за да получи плодовете на това действие. Такъв порочен търговец на добродетел никога няма да постигне резултата. Аз практикувам добродетел, единствено защото искам да следвам Ведите и да удовлетворя Бога. Ведите казват, че онзи, който се съмнява в добродетелта, ще се прероди сред зверовете. Който не вярва в религията, в добродетелта и в думите на мъдреците, не може да достигне сферите на безсмъртието и блаженството. Подобен човек бива считан за по-долен от крадец.“

Драупади наведе глава, докато съпругът ѝ продължи: „О, прекрасна моя с нежно тяло, ти си видяла с очите си резултатите от добродетелта в такива безсмъртни светци като Маркандея, Вясадева, Майтрея и божествения мъдрец Нарада. Всички тези сияйни и вечноблажени мъдреци определят добродетелта като най-висшия дълг. Ако благочестието, практикувано от добродетелните, не носеше резултати, този свят още отдавна би потънал в мрак. Никой не би търсил освобождение, нито би се опитвал да получи познание или дори богатство. Хората щяха да живеят като животни, а светът щеше да бъде хвърлен в хаос.“

Брамините, които също бяха дошли да слушат Юдхищхира, закимаха одобрително. Вечерта се бе спуснала и в широкото празно пространство, където седяха, загоряха огньове. Драупади чуваше пукота на съчките и песента на щурците, докато Юдхищхира продължаваше да говори: „Недей да се съмняваш в добродетелта, защото не виждаш резултатите ѝ, Панчали. Несъмнено плодовете ще се проявят с времето, също както и плодовете на греха. Резултатите от истинската добродетел са вечни и неунищожими, и отвеждат човека до най-висшите сфери на блаженството. Затова недей да говориш така за Бога. Опитай се да разбереш Върховния и неговите желания. О, Драупади, винаги го почитай. Това е за твое добро.“

Сълзи се стичаха от очите на Драупади. Тя знаеше, че думите на съпруга ѝ са истина. Бог бе непогрешим приятел на живите същества и винаги им желаеше доброто. Но нима някой можеше да разбере Бога? Действията му бяха неразгадаеми. Никой не бе способен да проумее плана му. Привидната превратност за добродетелните Пандави — при това настъпила след необяснимите действия на Юдхищхира — бе неразбираема и необикновена.

Драупади въздъхна: „Приемам това, което казваш, о, най-добър сред хората. Несъмнено Бог дарява на всички същества резултатите от собствените им действия. Дори ако внезапно ни сполети бедствие или пък щастие, трябва да ги приемаме като резултат от някакво действие в предишен живот. Но освен съдбата съществува и усилието. Човек, който не полага усилия, ще се провали. Сега мисля, че ти трябва да направиш усилието да си възвърнеш царството. Дори да не успееш, поне всички ще знаят, че си направил каквото е било по силите ти. Въпреки че резултатите не са в нашите ръце, ние трябва да изпълняваме дълга си. Мъдрите винаги порицават бездействието. Защо ти в такъв случай бездействаш? Това е съмнението ми.“

Драупади замълча. Тогава, развълнуван от думите ѝ, Бхима почувства, че трябва да каже каквото мисли. Той също бе гневен и горският живот му бе нетърпим. Не го измъчваше толкова аскетизмът, колкото постоянната мисъл, че Дурьодхана и братята му се наслаждават на нечестно спечелените богатства. Защо Юдхищхира трябваше да страда мълчаливо? Драупади бе права. Време бе да направят нещо. Бхима избухна: „О, Юдхищхира, какво се надяваш да спечелиш, живеейки като аскет? Ти не си йоги, а цар! Трябва да вървиш по пътя на царете. Дурьодхана отне царството ти като немощен чакал, който отмъква плячката на лъвове. Как можеш да търпиш това? Как можеш да се откажеш от богатството си, което за нас бе източник едновременно на благочестие и наслаждение, в замяна на тази незначителна добродетел, наречена „спазване на обещанието“? Ясно е, че не успяваш да различиш кое е наистина важно.“

Юдхищхира остана спокоен, докато Бхима изливаше дълго сдържания си гняв. Гората ехтеше от думите му, гласът му бе дълбок и мощен: „О, Царю, единствено заради твоето неблагоразумие изгубихме царството си. Единствено, за да удовлетворим теб, позволихме на Дурьодхана и братята му да ни заграбят по подобен начин богатството и да ни унижат с такава болка. По твоя заповед предизвикахме скръб у приятелите си и наслада у враговете си. Безумие бе, че не избихме Кауравите още тогава на място. Вместо това, ние покорно дойдохме в гората — действие, подобаващо на страхливци. Кришна не го одобрява, нито Арджуна, нито близнаците, нито аз. О, Царю, да не би отчаянието ти да е причина да изгубиш мъжествеността си под претекста, че вършиш добродетел? Само страхливецът изпитва отчаяние, неспособен да си възвърне онова, което е изгубил.“

Бхима настояваше, че така наречената добродетел, която предизвиква нещастие, не е никаква добродетел. Каква полза от добродетелта сама за себе си? Нека царете практикуват добродетел, за да процъфтява царството им, и за да постигнат наслада. И трите неща — добродетел, печалба и удоволствие — трябва едновременно да се преследват. Никое не бива да се постига за сметка на другото. „Нима си загубил разбирането за присъщия си дълг? Ти си могъщ воин, подкрепян от други силни мъже. Използвай тази сила, за да си възвърнеш законното царство. Когато установиш властта си, тогава придобивай религиозни заслуги, като управляваш благочестиво и раздаваш подаяния на брамините. Отказвайки се от обещанието си да останеш в гората, ти ще отхвърлиш един по-нисш принцип заради висшето добро.“

Бхима се поуспокои: „Брамините и народът искат да ги управляваш. Те всички ненавиждат Дурьодхана. Можеш да си възвърнеш царството; имаш Арджуна и мен, готови да ти помогнем. Кой ще ни се противопостави в битка? Нека приложим стратегия и сила, и да си върнем онова, което ни принадлежи. Това е наш дълг.“

Юдхищхира помълча известно време, призовавайки търпението си. После вдигна поглед към Бхима: „О, потомъко на Бхарата, не мога да те упреквам, че ми причиняваш болка с острите си като стрели думи. Вярно е, че заради безразсъдството си навлякох върху ни тази беда. Знаех, че не мога да победя Шакуни на хазарт, но въпреки това си позволих да бъда завладян от играта. Трябваше да упражня по-силен контрол над себе си. О, Бхима, умът не може да бъде овладян, попадне ли под влиянието на мъжествеността, гордостта и геройството. Не те укорявам за онова, което каза, но считам, че каквото ни се случи, е било предопределено.“

Юдхищхира ясно изрази, че той няма да наруши обещанието си: „Спомняш ли си условията на последната игра на зарове? Шакуни каза: „Онзи, който загуби тази игра, ще отиде в гората и ще остане там тринайсет години. Победителят ще вземе царството му и ще го върне, когато изгнанието изтече.“ Тогава аз отговорих: „Така да бъде.“

Юдхищхира наведе глава и замълча, спомняйки си съдбовния ден. Какво го бе обхванало? Бе мислил, че действа единствено от добродетел, но в резултат на това всички, които обичаше, страдаха. Въпреки това той бе непоколебим. Без значение колко болезнена бе настоящата им ситуация, нямаше връщане обратно. Той не би нарушил обещанието си. Споразумението щеше да бъде спазено.

Юдхищхира твърдо каза: „Бхима, как да изменя на думите си заради богатство? За мен нищо не струва повече от истината. За уважавания човек е по-добре да умре, отколкото да не спази думата си. Нека прекарваме тук дните си в мир. Ще дойдат по-добри времена. Земеделецът засява семената и чака жътва. По същия начин, добродетелта и истината дават резултати, когато им дойде времето. Не се съмнявай в този принцип.“

Бхима не бе убеден; сърцето му бе твърде изпълнено с гняв. Той дори не можеше да спи откакто бяха дошли в гората. Нито пък можеше да приеме възможността да чака толкова много години, преди да излее гнева си върху Кауравите. Нима те някога бяха спазвали каквато и да било добродетел? Защо тогава Юдхищхира трябваше да се отнася с уважение към тях? Да не би да мисли, че зачитат добродетелта му и верността му към истината? Те го считаха за слабохарактерен и му се присмиваха. О, само ако Юдхищхира можеше да се осъзнае и да им заповяда да се въоръжат за битка! Бхима отново се опита да го убеди:

„О, велики Царю, как може някой смъртен да даде обещание, което зависи от хода на времето? Никой не знае кога ще свърши животът му. Вече сме в гората от тринайсет месеца. Нека това бъдат нашите тринайсет години. Дори във Ведите се казва, че при определени обстоятелства месецът би могъл да замести година. Нека отидем да победим враговете си. Дори да трябва да отидем в ада същия ден, този ад ще ни се стори рай. Макар единствени Драупади и аз да ти разкрихме сърцата си, знай, че Арджуна, близнаците, Кунти и всичките ни приятели споделят същите чувства. Те мълчат само за твое удовлетворение. Единствено слабостта е това, което те кара да спазиш обещанието си, скъпи братко. Никой не те възхвалява за милостивото ти отношение към враговете ни.“

Тялото на Бхима се очертаваше на фона на огъня, подобно на пламтяща планина: „О, Царю, макар да оставаш непреклонен в добродетелта, ти въпреки това не виждаш истината като невеж човек, който е наизустил Ведите, без да разбира значението им. Ти си кшатрия, а се държиш като брамин. Царските задължения са изпълнени с нечестност и лукавство, добре знаеш това.“

Бхима имаше и още едно притеснение: как ще успеят да живеят неразпознати през тринайсетата година? Те бяха известни по целия свят, пък и Дурьодхана имаше много съюзници. Повечето царе, покорени от Пандавите по времето на Раджасуя, сега бяха на страната на Кауравите. Дурьодхана щеше да разпрати шпионите си да ги търсят навсякъде. Обвързани от обещанието на Юдхищхира, те щяха да си останат в горите завинаги. Силата бе единственият им изход, рано или късно. Бхима умоляваше Юдхищхира: „Моля те, заповядай ни да се сражаваме, о, героични! Няма по-висш дълг за един кшатрия. Дори в това да има някакъв грях, ще го изкупиш по-късно с жертвоприношения и подаяния.“

Юдхищхира въздъхна отново, но не отговори. Той считаше, че Бхима е обладан от страст и не разсъждава трезво. Нима е неспособен да разбере, че по някакъв начин Върховният Бог им бе предопределил това страдание? Всичко, което можеха да направят сега, е да следват религиозните си задължения, предписани от Бога, като се уповават на милостта му за крайния резултат. Нямаше да го удовлетворят, ако пренебрегнат дълга си, а да се удовлетвори Бога, е висшето призвание за всекиго. Бхима несъмнено знаеше това.

Но имаше и друго; Юдхищхира спокойно обясни мисълта си на Бхима: „О, силноръки, когато човек извършва греховни дейности, разчитайки на собствената си сила, те се превръщат единствено в извор на болка за него; но ако разсъди внимателно, преди да действа, той ще постигне успех. Нека ти кажа какво най-вероятно ще се случи, ако последваме предложението ти, породено единствено от гордост и неспокоен ум.“

Юдхищхира изреди голям брой царе — съюзници на Дурьодхана. Бхишма, Дрона и Крипа щяха да се почувстват задължени също да подкрепят Дурьодхана. Там бяха още и Ашватхама, Карна, Бахлика, Бхуришрава и останалите братя на Дурьодхана. Стотици други царе щяха да се бият рамо до рамо с Кауравите, тъй като Пандавите в миналото ги бяха побеждавали. Хазната на Дурьодхана бе пълна, особено след като сега владееше и Индрапрастха. Той лесно и бързо би могъл да събере огромна армия. От своя страна, Пандавите нямаха нито позиция, нито богатство, нито армия и едва няколко съюзници.

Юдхищхира продължи със строг тон: „Войските на Дурьодхана са практически непобедими. Водачите на Куру владеят небесни оръжия. Съмнявам се, че дори Индра и боговете биха могли да ги победят. Аз особено се притеснявам от Карна, който е стремителен, яростен, непобедим, владеещ до съвършенство всяко оръжие и е покрит с непробиваема броня.“

Юдхищхира помнеше, че Карна бе роден с естествена ризница на тялото. Макар привидно да бе син на колесничар, ясно бе, че произходът му е божествен. По неизвестна причина той питаеше дълбока завист към Арджуна. Юдхищхира знаеше, че един ден Карна и Арджуна щяха да водят страшна битка, за да разрешат враждата си. Схватката на сваямварата на Драупади бе нищо. Карна не бе искал да влага кой знае колко усилия срещу някого, когото смяташе за брамин; но проявеше ли пълната си мощ, кой можеше да е сигурен, че Арджуна ще успее да го победи?

„Като си мисля за Карна и за заплахата, която представлява, аз нощем не мога да спя. Без да победим него, както и останалите герои, които споменах, няма да успеем да сразим Дурьодхана. О, най-добър сред хората, внимателно обмисли всичко това.“

Като чу предупреждението на брат си, Бхима се замисли. Юдхищхира бе прав, разбира се, и той не можеше да спори с него. Макар Бхишма, Дрона, Крипа и останалите царе в Хастинапура винаги да бяха техни приятели и доброжелатели, сега щеше да бъде различно. Ако се стигнеше до война, те несъмнено щяха да бъдат на страната на Кауравите. Мисълта да се сражава срещу тези непобедими воини бе обезсърчаваща, особено поради обичта, която изпитваше към тях. Бхима седна и замълча.

Докато Пандавите седяха заедно, изведнъж от гората излезе Вясадева. Те бързо се изправиха и се поклониха пред мъдреца. След като се настани сред тях, мъдрецът каза на Юдхищхира: „О, силноръки, предусещах мислите ти. Искам да ти помогна, затова съм дошъл. Ще унищожа тревогата на ума ти, като ти кажа как ще успеете да победите Бхишма, Дрона, Крипа, Карна, Дурьодхана и всичките му съюзници. Слушай внимателно.“

После Вясадева отведе Юдхищхира настрана и му заговори насаме. Той му предаде мистичното познание, наречено Пратисмрити, а след това му каза да го предаде и на Арджуна. Това умение позволяваше на практикуващия да изминава огромни разстояния за кратко време. Така Арджуна щеше да успее да отиде до Хималаите, да се изкачи при боговете и да получи от тях небесните им оръжия.

„Поради аскетичността и храбростта си, Арджуна е способен да се срещне с боговете — каза Вясадева. — Истината е, че той е вечен спътник на Нараяна. Индра, Рудра и всички останали главни богове несъмнено ще му дарят оръжията си, с които той ще извърши нечувани подвизи.“

След като предаде на Юдхищхира Пратисмрити мантрите, Вясадева си тръгна, като преди това го посъветва да се преместят в друга гора. В противен случай братята биха унищожили популациите от животни в Двайтавана. Живеейки в гората повече от година, те бяха убили много елени, тигри, глигани и други диви зверове. Придружени от брамините, за които се грижеха, Юдхищхира и братята му преминаха в друга част на огромната гора Камяка, този път на брега на река Сарасвати.