След като Пандавите заминаха, Дхритаращра се изпълни с тревога. Като мислеше за заплахата, надвиснала над синовете му, той не намираше покой. Известно време седя замислен в стаята си, а после изпрати да повикат Видура. Когато брат му пристигна, царят плахо го попита: „Бих искал да разбера как Юдхищхира и братята му напуснаха града. Как вървеше Драупади? И какво правеше възвишеният Дхаумя на заминаване?“

Видура отговори: „Юдхищхира вървеше, покрил лицето си с парче плат. Бхима свиваше могъщите си ръце, а Арджуна разпиляваше пясъка с крачките си. Сахадева бе покрил лицето си с прах, а Накула бе покрил тялото си с пепел. Лотосооката Драупади ги следваше с обляно в сълзи лице и с разбъркани коси. Дхаумя ги водеше, носейки трева куша и мълвейки страховити мантри от Сама Веда, отнасящи се до Ямараджа.“

Заинтригуван от това описание, Дхритаращра продължи да пита: „Кажи ми какво символизира поведението им?“

„Въпреки че синовете ти го оскърбиха и го лишиха от царството му по нечестен начин, мъдрият Дхармараджа не се отклони от пътя на праведността.“ Затова бе покрил лицето си, мислейки: „Мога да изпепеля невинните граждани, като ги погледна с разгневените си очи.“ Бхима вървеше през града, като не спираше да свива юмруците си и да мисли, че няма равен на себе си по сила. Той копнееше да се изправи срещу враговете си с тези силни ръце и да ги накаже. Арджуна, който е способен да обтяга лъка си и с двете си ръце, разхвърляше пясъка, за да символизира неизброимите стрели, които ще изстреля в битка. Сахадева бе покрил лицето си с прах с мисълта: „Никой не бива да ме познае в този тежък час.“ Несравнимо красивият Накула се бе покрил с пепел, защото си мислеше: „Не бива да открадвам сърцата на жените, докато минавам по градските улици.“

Като научи за войнствеността на Бхима и Арджуна, слепият цар още повече се обезпокои. Какво щеше да стане сега с Дурьодхана и братята му? Дхритаращра слушаше с нарастваща загриженост описанията на Видура:

„Непорочната Драупади, обвита само в едно парче плат, с разбъркани от ръцете на Духшасана коси, вървеше напред с думите: „След тринайсет години жените на онези, които ме докараха до това състояние, ще ридаят така, както аз ридая сега. Останали без съпрузите и синовете си, те ще влязат в града по същите тези улици, след като са поднесли възлияния в реката за мъртвите си роднини.“

„О, Дхритаращра“, мъдрият и себеовладян Дхаумя, държейки стръкове трева куша, сочещи на юг, мълвеше Сама Веда и мислеше: „Когато всички Каурави загинат, техните жреци ще пеят същите тези мантри.“

Видура разказа на царя как жителите на Хастинапура бяха порицали действията на водачите на рода Куру, плачейки от скръб. Когато братята бяха заминали, всички бяха видели много зловещи предзнаменования. Светкавици бяха прорязали безоблачното небе и земята бе потреперила. Слънцето бе потънало в затъмнение, завалял бе дъжд от метеорити. От всички страни бяха завили чакали, от храмовете на боговете бяха запищели лешояди и гарвани: „Всички тези поличби вещаят гибел за рода ни, Царю. Ето резултатът от порочните ти желания.“ Видура погледна към Дхритаращра, който седеше тревожно умълчан.

Точно в този миг внезапно се появи великият мъдрец Нарада, заобиколен от други могъщи риши. Той застана пред Дхритаращра и сурово каза: „На четиринайсетата година отсега, по вина на Дурьодхана, Бхима и Арджуна ще унищожат Кауравите.“

След като изрече това, Нарада се издигна в небесата заедно с останалите риши и изчезна. Куру бяха обхванати от страх. Думите на Нарада не можеше да не се сбъднат. Разбирайки, че войната ще бъде неизбежна, Дурьодхана, Карна и Шакуни отидоха при Дрона, за да му възложат командването на армията. Дрона каза: „Брамините казват, че Пандавите са с божествен произход и не могат да бъдат убити. От страх пред тези герои обаче вие търсите закрила при мен и аз не мога да откажа. Съдбата е всесилна. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да ви защитя, въпреки че Пандавите са в съюз с Друпада, чийто син бе роден, за да ме убие. Аз също ще трябва да загина. О, Каурави, наслаждавайте се, докато можете. Поднасяйте жертвоприношения и раздавайте подаяния, докато можете. Защото в края на четиринайсетата година ни чака унищожение.“

Дрона говореше в присъствието на Дхритаращра. Старият цар ставаше все по-тревожен, мислейки за несправедливостта, за която бе отговорен. Сега синът му имаше всичко, което искаше, но докога? Враждебността към Пандавите би била опасна дори и за боговете. Мислите на Дхритаращра се върнаха към деня, в който се бе родил Дурьодхана. Защо не бе послушал съвета на Видура? Още тогава обичта му към неговия син бе победила преценките на разума. Сега щеше да получи резултатите от сантименталната си слабост. Царят повика своя секретар Санджая, който макар да бе колесничар и шудра по рождение, бе ученик на Вясадева и негов личен приятел. Санджая често бе утешавал Дхритаращра с мъдростта си. Когато пристигна, той видя царя да седи с наведена глава и да въздиша тежко. Колесничарят каза с иронична усмивка: „О, Царю, имаш вече цялата земя с всичките ѝ съкровища. Защо тогава си тъжен?“

Дхритаращра поклати глава: „Как да не тъгуват онези, на които предстои да срещнат в битка най-великите воини, Пандавите?“

Санджая каза искрено: „Това е по твоя вина. Ти породи ненавист, която ще изпепели целия свят. Въпреки че Бхишма, Дрона и Видура осъждаха поведението на Дурьодхана, твоят зъл син нареди да довлекат в събранието и жестоко да оскърбят милата и праведна Драупади. Защо не го спря? Несъмнено боговете лишават от разсъдък онзи, на когото са предначертали поражение и позор. Той вижда всичко изкривено. Пред надвисналото унищожение умът му е замърсен от грях и злото му се струва добро, неправилното — правилно, а вярното — погрешно.“

Седнал насаме със секретаря си, Дхритаращра слушаше скръбен думите му, които сам знаеше, че са нравствени и верни. Царят стискаше в длани главата си, докато Санджая продължи:

„Като довлякоха чистата и аскетична Панчали в залата, Кауравите — тези окаяници — сами причиниха унищожението си. Кой друг, освен Дурьодхана и порочните му съмишленици, би оскърбил така грубо родената по божествен начин дъщеря на Друпада, влачейки я в залата, когато бе неразположена и замърсена с кръв? Тя видя съпрузите си ограбени от богатството, царството и дори дрехите им, унизени до роби. Оковани от веригите на добродетелта, те бяха неспособни да проявят храбростта си. Но скоро ще дойде времето, Царю, когато ще видим тяхната сила.“

Гласът на Дхритаращра трепереше, когато отговори: „О, Санджая, изпълнените с болка очи на Драупади могат да погълнат целия свят. Нима дори един от синовете ми има шанса да оцелее? Всички кауравски жени начело с Гандхари нададоха страшни вопли, когато Духшасана хвана Драупади. Дори и сега те още ридаят заедно с поданиците ми. Разгневени от насилието над Драупади, брамините отказват да изпълняват огнените си жертви. Страшни поличби се виждат из цялото царство. Ясно е, че гибелта ни наближава. Това несъмнено е въздействието на всесилната съдба.“

След като поговориха известно време така, царят освободи Санджая и остана сам в стаята си през цялата нощ, мислейки отново и отново за играта на зарове.

Пандавите бяха напуснали Хастинапура през северната порта, придружени от слуги. Докато излизаха от града, тълпите хора, които се бяха събрали, открито обвиняваха старшите Куру:

„Щом порочният Дурьодхана желае да властва над това царство, всички сме загубени. Свършено е с богатството, семействата и домовете ни, и дори със самите нас. Управлявани от този порочен, злонамерен и алчен човек, който е подкрепян от други грешници, ние сме обречени. Как да намерим щастие тук? Нека по-добре последваме тези добродетелни герои в гората.“

Няколко граждани отидоха при Юдхищхира: „Къде отивате, защо ни изоставяте? Съсипани сме, като научихме, че сте били победени чрез измама. Вземете ни с вас. Не искаме да ни сполети разруха и нещастие като останем да живеем в царството на порочен цар. Тогава грехът ще замърси и нас, а ако общуваме с вас, ще се издигнем до висшата добродетел.“

Юдхищхира допря длани и отговори: „Наистина сме благословени, че хората начело с брамините ни приписват в доверието си заслуги, каквито не притежаваме. Аз и братята ми искаме да ви помолим да направите едно нещо в името на обичта, която изпитвате към нас. Царят заедно с дядо ни Бхишма, мъдрият Видура, майка ни Кунти и други наши приятели са в Хастинапура. Моля ви, останете там и се грижете за тях. Единствено това би ни зарадвало.“

Хората заплакаха от мъка. Скръбни, те с нежелание поеха обратно към града, мислейки само за Пандавите.

Когато останаха сами, Пандавите се качиха на колесниците си и поеха на север. По здрач стигнаха до бреговете на Ганг и намериха голямото баняново дърво, известно като Прамана, под което решиха да прекарат нощта. След това слязоха от колесниците си и се изкъпаха в Ганг. С падането на нощта брамините, които бяха последвали братята, запалиха жертвените огньове, които със светлината си озаряваха тъмната нощ. С присъствието си светите мъдреци, седнали край огньовете и пеещи мелодични ведически мантри, утешиха Пандавите. Заобиколени от тези себеосъзнати души, Юдхищхира и братята му сияеха с небесна красота като богове в рая.

На сутринта братята се приготвиха да влязат в гората. Те седнаха пред свещения огън и отправиха молитви към боговете за благополучие. След това помолиха брамините да ги благословят и да им позволят да тръгнат. Юдхищхира каза с тъга: „Бяхме ограбени от царството, богатството и всичко останало, което притежавахме. О, най-добри сред хората, сега няма как да ви поддържаме, което е наш дълг. В гората ще трябва да преживяваме с плодове и диви корени. Освен това там е пълно с опасни зверове и змии. Заради това, умолявам ви да се върнете в Хастинапура. Страданията на брамините могат да натъжат дори боговете, какво да говорим за нас. Не бих искал заради нас да се подлагате на лишения, о, най-свети.“

Водачът на брамините, Шаунака, отговори: „О, Царю, ще дойдем с теб. Не се безпокой как ще оцелеем. Ще си намираме сами храна и ще се радваме на аскетичния живот. Можем да ви направим само добро с молитвите и медитациите си и да ви радваме с разкази от свещените писания.“

„Не се съмнявам, че ще бъде както казваш — отговори Юдхищхира. — За мен винаги е радост да съм в присъствието на брамини. Но сега съм беден. Как бих могъл да понеса да гледам вас, които не заслужавате страдание, сами да изпросвате храната си? Уви! Срам и позор за злите синове на Дхритаращра!“

Юдхищхира заплака, хванал глава в ръцете си. В Индрапрастха той бе поддържал десетки хиляди брамини, а сега не можеше да осигури храна дори за няколко.

Като видя царя толкова обезсърчен, Шаунака го утеши с думи от Ведите: „Хиляди причини за скръб и страх завладяват невежия човек ден след ден, но никога не побеждават мъдрия. О, Царю, интелигентните хора като теб никога не попадат в илюзия. Обратите на съдбата не могат да объркат теб — познаващия прекрасно вечната истина на Ведите. Припомни си сега тази мъдрост, о, Юдхищхира.“

Шаунака обясни, че причината за страданията е привързаността към материята. Както огънят в хралупата на едно дърво го изгаря до корен, така и малката привързаност може да унищожи човека, ако бъде подхранвана. Онзи, който се е отрекъл от привързаността, макар да живее в този свят, се освобождава от низшите страсти и страданията, породени от тях.

Юдхищхира слушаше внимателно и с удоволствие познанието, което бе чувал и преди. Той никога не се уморяваше да го слуша. Шаунака обясни, че желанието за богатство и власт, което е ненаситно, е най-лошият враг на човека. Висшето щастие идва от себеудовлетвореността, докато стремежът към богатство, слава, последователи и общуване с близки е причина за обвързване и в крайна сметка води до страдание.

„Затова не бива да си алчен за нищо. Не желай да трупаш богатства дори за добродетелни цели. По-добре е никога да не се докосваш до калта, отколкото да я измиеш, след като те е покрила. Ако искаш да придобиеш добродетели, освободи се от всякакво желание за богатство.“

Юдхищхира бе объркан: „О, риши, аз не искам нищо за себе си. Желая единствено да имам достатъчно богатство, за да издържам брамините. Каква полза иначе човек да води семеен живот, ако е неспособен да се грижи и да поддържа онези, които зависят от него? Нима не е дълг на семейните да поддържат както членовете на семейството си, така и брахмачарите и саннясите, и освен това да посрещат гости и пътници? Чувал съм, че това е пътят на религията. Какво е твоето мнение, мъдри брамине?“

„Уви, този свят е пълен с противоречия — отговори Шаунака. — Онова, което предизвиква срам в добрия и честния, радва порочния. Подтиквани от невежество и страст, хората действат единствено за да наслаждават стомасите и половите си органи. Когато сетивата влязат в досег с обектите си, в сърцето се поражда желание за наслаждение на тези обекти. Заслепени от желание, хората следват подтиците на сетивата си и погрешно приемат това за истинското щастие.“

Шаунака обясни, че дори благочестивите хора могат да бъдат обладани от желание, общувайки със света и с неговите, носещи наслаждение, обекти. Юдхищхира вече бе постигнал успех в семейния си живот. Сега без привързаност или материални желания нека се съсредоточи върху своята йогийска практика и отречения, за да постигне и пълен духовен успех. Тогава ще бъде способен да помага на брамините чрез духовната си сила.

Юдхищхира благодари на мъдреца за напътствията му и каза, че ще ги следва. След това, все още желаейки да разбере как да поддържа аскетите, които искаха да го придружат в гората, царят потърси съвет от Дхаумя: „О, велики мъдрецо, не мога да изоставя брамините, а същевременно нямам средства да им осигуря прехрана. Какво да направя?“

Дхаумя размисли над въпроса на Юдхищхира за известно време, а после отговори: „Много отдавна всички сътворени същества страдали от глад. Тогава Сурия ги съжалил. Той застанал над земята и изсушил водата с топлината си. После с прохладните си лъчи луната превърнала получените изпарения в облаци. След това завалял дъжд и благодарение на слънцето и дъжда, земята родила храна. Така че всички същества всъщност са поддържани от слънцето. Приеми подслон у слънчевия бог, Царю, и ще успееш да осъществиш намерението си.“

Дхаумя разказа на Юдхищхира как великите царе от миналото закриляли и духовно издигали поданиците си със силата на собствената си аскетична медитация и обети. Царят разбра. За да осигури необходимите условия за брамините, той трябваше да отдаде почитта си на слънчевия бог чрез аскетичен обет. Юдхищхира попита мъдреца какъв обет трябва да следва.

Дхаумя предаде на Юдхищхира сто и осемте имена на бога на слънцето и други ведически молитви, които царят трябваше да повтаря. После Юдхищхира влезе в Ганг и застана с лице към слънцето, предлагайки обожание и отправяйки много молитви към Сурия. Без да спи, без да приема храна и вода, контролирайки дишането си чрез процеса на пранаяма-йога, царят не спираше да възхвалява бога на слънцето от водите на Ганг.

На третия ден сияйният слънчев бог се появи пред Юдхищхира и каза: „Доволен съм от молитвите и аскетизма ти, Царю. Ще получиш всичко, каквото желаеш. Ще ви подсигуря с храна през дванайсетте години на изгнанието ви в гората.“

Богът даде на Юдхищхира широко медно блюдо с наставлението: „Когато Панчали сготви някое ястие, нека сложи храната в тази чиния. Тази храна ще бъде в неизчерпаемо количество, докато и тя не се нахрани. С това блюдо ще можеш да нахраниш колкото хора е необходимо.“

След това богът се издигна в небето и изчезна с думите: „Ще си възвърнеш царството на четиринайсетата година.“

Юдхищхира излезе от реката с блюдото и се поклони в нозете на Дхаумя в обожание. С огромна радост той прегърна братята си, а после подаде мистичния съд на Драупади. Тя веднага сготви ястие, което постави в блюдото. След като предложи храната на Бога с подобаващи молитви, тя я поднесе на брамините и смаяна и зарадвана, видя, че колкото и да сервираше, чинията се пълнеше отново и отново. Едва когато и тя се нахрани, след като бе поднесла ястието и на съпрузите си, блюдото най-сетне се изпразни.

След като се нахраниха и бяха благословени с ведически ритуали и молитви, Пандавите потеглиха за гората Камяка, придружени от стотици брамини.