Докато Дхритаращра говореше, зловещите звуци отново прозвучаха от всички посоки. Като ги чу, Видура отговори на царя: „Когато при раждането на дете се видят подобни знамения, е ясно, че то ще донесе гибел на рода си. Успехът и бъдещето ни зависят от това да го изоставим. Недей да се колебаеш, Царю! Изхвърли незабавно детето!“

С тези думи мъдрецът, а заедно с него и всички небесни същества изчезнаха. Смаяни, хората се разотидоха по домовете си. Бхишма въведе Кунти и синовете ѝ в града и уреди настаняването им в царския дворец. Дхритаращра заповяда да бъдат изпълнени посмъртните ритуали и обяви дванайсетдневен траур в града.

В края на траурния период Кауравите извършиха церемонията шраддха за Панду. Бяха раздадени огромни количества храна и богатства на брамините от името на заминалите си души. После животът в Хастинапура потече както преди, а синовете на Панду заеха мястото си в царското семейство.

Именно тогава Вяса отново избра да се яви в града. Той поговори насаме със съкрушената и скръбна Сатявати: „Мила майко, предстоят страховити, ужасяващи времена. Наближава тъмната епоха на Кали. Грехът нараства ден след ден. Скоро злите дела на Кауравите ще погубят този род и ще донесат опустошение на света.“

Вяса посъветва майка си незабавно да се оттегли в горите, за да не бъде свидетел на мъката и ужаса, които скоро щяха да последват. По-добре бе да се посвети на йога и медитация.

След като Вяса си тръгна, Сатявати размисли над думите му и реши да последва съвета му. Тя съобщи намерението си на двете си снахи и помоли покрусената майка на Панду, Амбалика, да я придружи. Двете възрастни царици поеха към горите, за да се отдадат на аскетизъм. След време те напуснаха телата си и с радост се преселиха в по-висшите сфери. Амбика остана в Хастинапура при своя син Дхритаращра.

В Хастинапура Дхритаращра бе извършил пет жертвени церемонии с богатството, дадено му от Панду. Бе раздал милостиня на стотици хиляди брамини и бе удовлетворил боговете с приношенията си. Царството процъфтяваше и поданиците имаха всичко, от което се нуждаят. Верни на добродетелта, жертвата и истината, те се отнасяха с обич и привързаност едни към други и добрата съдба бе с тях. Хастинапура беше изпълнена с безбройни дворци и сгради. Навсякъде се издигаха златни арки, лееха се кристални фонтани. Сред обширните павирани улици се простираха красиви градини, а въздухът ухаеше от сладкия аромат на разцъфнали дървета. Ехтеше грохот на конски копита и колела на колесници, примесен с рева на слонове и зова на раковини, възвестяващи началото на жертвени церемонии. Свещени песнопения, нашепвани от безброй брамини, звучаха от високите и изящно изваяни кули на храмовете, които украсяваха града с хиляди. Хастинапура приличаше на райската столица на Индра; ежедневно пристигаха десетки царе, поднасящи своите данъци.

Подпомаган от Бхишма, Дхритаращра управляваше царството от името на Панду. След проклятието, сполетяло Панду, и последвалото отшелничество Дхритаращра се възкачи на престола въпреки слепотата си. Той мислеше с тъга за брат си и чувстваше силно липсата му, но в отсъствието му се справяше съвършено с всички държавни дела.

Веднъж се случи така, че Вясадева пристигна гладен и жаден в двореца на Дхритаращра. Гандхари се погрижи за него с такова внимание, че Вясадева остана много доволен и я благослови с думите: „Скоро ще имаш сто сина, силни като мъжа ти.“ Когато дойде време, Гандхари зачена. Цели две години носи тя ембриона в утробата си, а тревогата и нетърпението ѝ нарастваха неимоверно. Един ден до нея достигна вестта, че Кунти е родила в горите момче, сияйно като утринна зора. Разочарована и гневна от извънредно продължителната си бременност, Гандхари грубо удари корема си. Тогава от утробата ѝ излезе една твърда буца плът, наподобяваща стоманена топка. Когато акушерката ѝ извести това, тя бе поразена от скръб и си помисли за Вясадева и за неговата благословия.

В същия миг мъдрецът се появи пред нея и попита: „Какво си направила?“

Гандхари му разказа как е била завладяна от завист и безсилие, когато научила, че Кунти е родила Юдхищхира. С облени в сълзи очи тя му каза: „Ударих корема си и ето, излезе тази буца плът. Каква благословия беше твоята?“

Вясадева отговори, че думите му никога не са пустословия. Той поиска от слугите да донесат сто и една делви, пълни с гхи. Напръска буцата плът с хладка вода и тя постепенно се раздели на сто и едно парчета, всяко едно с размера на палец. Поставиха ги в делвите и като ги запечатаха, скриха ги на тайно място. Вясадева заръча да ги отворят едва след като изтекат още две години, а после замина за усамотения си планински ашрам.

С изтичането на двете години делвите бяха отворени една по една. От първата излезе дете, което нарекоха Дурьодхана. В мига, в който го извадиха от гърнето, се разнесе рев на магарета и писъци на лешояди. Завиха чакали, връхлетя бурен вятър. Без никаква видима причина из целия град избухнаха пожари и запълзяха на всички страни.

Изплашен, Цар Дхритаращра повика брамините заедно с Бхишма, Видура и останалите си министри и съветници. Той се питаше какво ли означават тези знамения и каза: „Най-големият от принцовете без съмнение е Юдхищхира и той ще наследи царството. Това изобщо не подлежи на съмнение. Но моят син ще стане ли цар след него? О, мъдреци, моля ви, кажете ми кое е правилно, кое е законно?“

Видура каза на Дхритаращра, че той ще има още много други синове. Изоставянето на това дете не би било грях, защото писанията ясно заявяват, че индивидът може да бъде пренебрегнат за доброто на семейството. Също както семейството може да бъде пренебрегнато заради селото, селото заради града, а целият свят може да бъде изоставен заради душата.

Дхритаращра бе неспособен да приеме съвета на Видура. Той се обърна и не отговори нищо. Дойката стоеше с бебето в ръце; Дхритаращра махна към Гандхари и ѝ дадоха детето. Бхишма и Видура се спогледаха, но не казаха нищо. Дхритаращра беше монархът; негова беше последната дума.

В течение на един месец бяха отворени всички делви и оттам извадиха общо сто момчета и едно момиче. Всички момчета носеха знаците на велики воини и владетели. Царят и царицата се радваха на добрата си съдба. Пренебрегвайки злата поличба, те живееха щастливо в Хастинапура под закрилата на Бхишма и Видура.

На планината Сапташрота бе дошла пролетта. Наобиколен от петимата си малки синове, Панду се чувстваше подмладен. Той си играеше с момчетата по баирите, изкачваха се по отвесни скали и дразнеха лъвовете в техните бърлоги. Гмуркаха се и лудуваха в планинските езера и се катереха по високите дървета. Боричкайки се и смеейки се, те се търкаляха по меките тревисти склонове.

Една вечер Панду навлезе в гората заедно с Мадри, за да съберат корени и плодове за вечеря. Докато се разхождаха, те видяха разцъфнали неизброими видове дървета и храсти. Въздухът тегнеше от аромати, изпълнен с кукувичи песни. Черни пчели жужаха около пъстрите цветя, обграждащи препълнените с лотоси езерца. Тази райска атмосфера пробуди романтика в сърцето на Панду. Той се взираше в прекрасната Мадри и умът му бе завладян от Купидон. Денят бе горещ и Мадри бе облечена в дълга копринена роба. В ярката светлина на залеза Панду виждаше прелестните ѝ сякаш на богиня форми. Нежният ветрец прилепваше дрехата около тялото ѝ, очертавайки тънкия ѝ кръст и твърдите ѝ, обли гърди.

Панду не успя да потисне желанието си. Беше се владял дванайсет години, не се бе осмелявал дори да помисли да прегърне жените си. Проклятието на Киндама непрестанно тегнеше над ума му и той се бе посветил на целомъдрието с решителността на риши. Струваше му се, че бяха изминали векове откакто се беше наслаждавал на интимна любов със съпругите си. Сега той отново усети онзи вълнуващ трепет в сърцето. Умът му се замъгли и той се приближи към Мадри, поставяйки с нежност длан на рамото ѝ.

Мадри веднага разбра какво става в сърцето на Панду. Любовното му докосване я опари, но тя бе объркана от противоречиви чувства. Как така изведнъж я бе докоснал така? В страх от проклятието той грижливо бе избягвал всеки физически допир с нея или с Кунти толкова дълго време. Макар сама да жадуваше прегръдките му, тя старателно се стремеше да не предизвиква ситуации, които биха изкушили съпруга ѝ. Дори не си бе слагала помади и парфюми. Но когато силният Панду я прегърна, тя усети как решителността ѝ отслабва. Наслада и страх сграбчиха едновременно нейното сърце. Докато чувствата ѝ се сблъскваха, умът ѝ се вцепени. Ами проклятието! Ако Панду не се спре, с него е свършено. Тя не биваше да позволи това.

Мадри се опита да отблъсне съпруга си. Панду се усмихна, заинтригуван още повече от нейната съпротива. Силните му ръце, набраздени с дълбоките белези от тетивата на лъка му, се обвиха около нея като змии. Завладян от желание, той дори не я чуваше как му напомня за проклятието. Притисна устните си в нейните и се отпусна на тревистия склон, държейки здраво в обятията си красивата царица. Повдигайки дрехите ѝ, той се притисна в нежната ѝ снага. Боричкането на Мадри само още повече възпламеняваше страстта му.

Сякаш подтикван от самия бог на смъртта, царят напълно изгуби разум под влияние на похотта. Докато потъваше в насладата на докосването до нежната кожа на Мадри, в ума му нямаше и мисъл за проклятието на Киндама. Но тъкмо тогава се сбъднаха думите на мъдреца. Ужасна болка стегна гърдите на Панду, на лицето му се мярна изненадан поглед; тялото му се изопна, а после се отпусна.

Когато безжизненото тяло на Панду се отърколи от нейното, Мадри нададе скръбен вопъл. Най-ужасният ѝ страх се бе превърнал в реалност. Въпреки всичките си усилия, тя не бе успяла да предотврати смъртта на мъжа си. Обезумялата царица отново и отново прегръщаше мъртвия си съпруг и ридаеше високо.

Кунти дочу плача на Мадри и се втурна натам. Като разбра, че тя наближава, разплаканата Мадри ѝ каза да дойде сама, без децата. Кунти бързо отпрати момчетата обратно в ашрама и се затича към Панду. Падайки на земята, тя на мига разбра какво се бе случило. Кунти жално проплака: „Господарю мой!“ Сълзи бликнаха от очите ѝ, когато се обърна към Мадри: „Как допусна това да се случи, благородна? Винаги толкова внимавах да предпазя нашия господар тъкмо от тази опасност. Как така той те прегърна, като знаеше за проклятието на мъдреца? Защо си го изкушила като сте останали сами? Той винаги беше толкова сдържан в присъствието ни и не забравяше думите на Киндама. Как така стана толкова невнимателен?“

Мадри изхлипа, неспособна да отвърне. Кунти се сви на земята до нея. Двете красиви жени прегръщаха мъртвото тяло на съпруга си и лееха обилни сълзи. Кунти не оставяше на мира Мадри: „Принцесо на Мадра, ти си толкова по-щастлива от мен, защото си видяла лицето на господаря ни, озарено от радост, докато те е прегръщал тук в усамотение.“

Успявайки да овладее чувствата си, Мадри отговори: „Сестро, със сълзи на очи се опитвах да го удържа, но той не можеше да се контролира. Сякаш беше обречен да изпълни проклятието на онзи риши.“

Кунти се помоли за сили. Така беше наредил Бог. Пътищата на Провидението винаги са забулени в тайна. Но какво трябваше да се направи сега? Какъв беше дългът ѝ? Тя нежно погали главата на Мадри и каза: „За мен има само един изход. Моля те, позволи ми да отида на небето с нашия господар. Изправи се и отгледай децата ни. Остави ми тялото му и прегръщайки го здраво, аз ще се хвърля в огъня.“

Мадри поклати глава. Тя се примоли на Кунти: „Царят загина, докато ме желаеше. Аз не успях да удовлетворя желанието му. Не трябва ли аз да съм тази, която да го последва в смъртта, за да го удовлетвори? Аз все още го прегръщам и няма да го пусна да отиде никъде без мен. Царице, умолявам те, позволи ми да отида аз! Нека отида аз!“

Мадри не чувстваше в себе си сили да отгледа децата сама. Кунти би била далеч по-добра майка. Мадри знаеше колко нежна е тя към момчетата. Със сигурност би се отнасяла равноправно към тях. Мадри умоляваше за разрешението на Кунти да влезе в погребалната клада на Панду: „Царят ме потърси със страст. Пусни ме да отида и да я утоля. Ще ми сториш най-голямото добро. Макар сърцето ми да загива при мисълта да се разделя с момченцата си, аз ги оставям на грижите ти без никакъв страх.“

Кунти сведе състрадателен поглед към Мадри, която лежеше с ръце, обвити около Панду, и го обливаше със сълзите си. Сърцето на благородната Кунти се разкъса. Макар тя да бе първата царица и да бе нейна привилегия да избере да последва царя в отвъдния свят, нима би могла да откаже на Мадри? Та нали именно към нея бе привлечен Панду! Ако останеше жива, Мадри би живяла със спомена за този кратък и ужасен миг през целия си живот. Вината би я изпепелила наедно с мъката, че не е успяла да изпълни последното желание на любимия си. Макар да жадуваше да последва съпруга си, Кунти не можеше да постъпи толкова жестоко с другата му жена. Тя с нежност докосна Мадри и каза: „Така да бъде.“ После пое с натежало сърце към ашрама.

Когато момчетата научиха за смъртта на баща си, те бяха поразени от мъка. Затичаха се разплакани към мястото, където той лежеше и паднаха на земята като повалени могъщи лъвове. Мадри ги благослови със сълзи на очи и им каза, че ще влезе в погребалната клада заедно със съпруга си. Тя заръча на двамата си сина да останат при Кунти и да ѝ служат непоколебимо. Младежите бяха твърде потресени, за да отговорят. Те наблюдаваха как ришите струпаха клада край мъртвото тяло на царя, а след това, пеейки мантри, го положиха отгоре. Мъдреците помолиха Юдхищхира да пристъпи напред. Ослепелият от сълзи принц запали кладата и се отдръпна. Когато пламъците се издигнаха, Мадри допря длани, а после се хвърли върху тялото на любимия си, прегръщайки го силно, докато огънят ги поглъщаше. За няколко минути и нея, и Панду вече ги нямаше.

Известно време Кунти бе неспособна нито да каже, нито да направи каквото и да било. Стоеше втренчена в изтляващата жар на кладата, заобиколена от петте момчета. Най-сетне пое дълбоко дъх, приближи се към ришите и попита със съкрушен глас: „Какъв е дългът ми сега?“

Ришите посъветваха Кунти да се върне в Хастинапура заедно с момчетата си колкото е възможно по-скоро. Казаха още, че ще я придружат, носейки тленните останки на Панду и Мадри.

Дълго шествие от риши, сиддхи и чарани тръгна пред Кунти и синовете ѝ. С помощта на мистичните им сили всички скоро пристигнаха в Хастинапура. Тогава Кунти се представи на северната порта и вестоносците хукнаха, за да известят царя.

Научавайки за пристигането ѝ, Дхритаращра, Бхишма, Сатявати и останалите Куру се завтекоха към портата, последвани от тълпи народ, дочули, че е дошла група небесни същества. Всички се взираха смаяни в сияйните риши, наобиколени от сиддхи и чарани. Хората се тълпяха с хиляди да видят божествените създания.

Дхритаращра заедно със стоте си сина се поклони пред ришите. Бхишма и останалите също поднесоха почитанията си на мъдреците и като им предложиха удобни места за сядане, самите те се настаниха на копринени килими, разстлани на земята. Когато цялата тълпа се успокои и притихна, Бхишма се приближи към ришите, изми нозете им и им поднесе аргхя. Той отговори на въпросите им за благополучието на царството, като каза, че всичко е наред.

Тогава един от най-почитаните риши се изправи и се обърна към събралите се Куру: „Добродетелният Цар Панду отиде в планината Сапташрота, за да спазва обета на целомъдрието. Някак, по невъобразимия план на Бога, се родиха петте му сина.“

Мъдрецът представи всеки един от синовете на Панду, разкривайки самоличността на божествените им бащи. Той разказа как момчетата са били обучавани във ведическото познание, израствайки сред сиддхи и риши. Като обгърна с поглед огромното множество от хора, събрано пред портите на града, мъдрецът каза: „Устойчивият в добродетелта Панду, оставяйки тези свои деца, се възнесе към райските селения. Вярната Мадри го последва. Нека сега синовете му бъдат приети като законни наследници на царството.“

Мъдрецът посочи лежащата наблизо носилка, покрита с бял плат: „Ето останките на Панду и неговата съпруга. Изпълнете посмъртните ритуали и приемете синовете им като свои. А сега ние тръгваме.“

Всички Куру бяха разстроени от мъка по загубата на Панду. Хората дълбоко го обичаха и го оплакваха на висок глас. Петимата му сина, които всички наричаха Пандави, дванайсет дни спяха на голия под, давайки свободно воля на скръбта си. Те не приеха царските удобства и постели и ридаеха заедно с възрастните Куру.