В тази строфа четиримата Кума̄ри са наречени сиддхешвара̄н („господари на всички мистични сили“). Когато постигне съвършенството в йога, човек придобива осем мистични способности: да става по-малък и от най-малкото, по-лек и от най-лекото и по-голям и от най-голямото, да получава всичко, което поиска, да подчинява всичко на своята власт и пр. Четиримата Кума̄ри били сиддхешвари, т.е. притежавали всички йогийски съвършенства, затова можели да пътуват в космоса без летателни апарати. Те дошли при Маха̄ра̄джа Пр̣тху от друга планета, но без космически кораб. Иначе казано, четиримата Кума̄ри били космонавти, които можели да пътуват в космоса без машини. Така пътешестват обитателите на Сиддхалока, когато се придвижват от една планета на друга. Но Кума̄рите притежавали и още една уникална способност, спомената в дадената строфа – където и да отидели, това място веднага се пречиствало от грехове. При управлението на Маха̄ра̄джа Пр̣тху на Земята никой не вършел греховни дейности, затова Кума̄рите решили да посетят царя. Обикновено те не отиват на планети, на които живеят грешници.

В Бхагавад-гӣта̄ (3.27) се казва:

Всяка обусловена душа се намира под влиянието на определена комбинация от гун̣ите на материалната природа, затова проявява склонност към определени видове дейности, които е принудена да изпълнява, тъй като е изцяло във властта на материалната природа. В тази строфа Пр̣тху Маха̄ра̄джа е сравнен с такава обусловена душа, но не защото бил обусловен, а защото изгарял от нетърпение да посрещне Кума̄рите, сякаш не можел да живее без тях. Обусловената душа изпитва непреодолимо влечение към обектите на сетивното наслаждение. Очите искат да виждат красиви форми, ушите искат да слушат приятна музика, носът – да вдъхва аромата на хубавото цвете, а езикът – да се наслаждава на вкуса на изтънчени ястия. Останалите сетива – ръце, крака, корем, полови органи, ум и т.н. – също изпитват толкова непреодолимо влечение към сетивните обекти, че обусловеното същество практически не е в състояние да ги овладее. По същия начин и Пр̣тху Маха̄ра̄джа не могъл да се сдържи и се втурнал да посрещне четиримата Кума̄ри, които целите сияели заради духовната си чистота. Не само царят, но и всичките му придворни и приближени се изправили да посрещнат четиримата мъдреци. „Които си приличат, се привличат“. Всеки на този свят търси общуване с хора, които са като него. Пияницата предпочита да е в компанията на други пияници, а святият човек се стреми да е сред други светци. Пр̣тху Маха̄ра̄джа постигнал най-висшето духовно съвършенство и затова бил силно привлечен от Кума̄рите, които също били толкова извисени. Ненапразно се казва: „Кажи ми с кого дружиш, за да ти кажа кой си“.

Четиримата Кума̄ри са духовни учители и основоположници на една от ваиш̣н̣авските сампрада̄и. Има четири сампрада̄и, или вериги на ученическа последователност за предаване на знание от учител на ученик: Брахма-сампрада̄я, Шрӣ-сампрада̄я, Рудра-сампрада̄я и Кума̄ра-сампрада̄я. Една от тях (Кума̄ра-сампрада̄я) води началото си от четиримата Кума̄ри. Пр̣тху Маха̄ра̄джа посрещнал а̄ча̄риите на тази сампрада̄я с изключително уважение. Шрӣла Вишвана̄тха Чакравартӣ Т̣ха̄кура казва: са̄кш̣а̄д-дхаритвена самаста-ша̄страих̣ – духовният учител (парампара̄-а̄ча̄ря) трябва да бъде почитан по същия начин като Върховната Божествена Личност. В тази строфа заслужава внимание думата видхиват. Тя показва, че Пр̣тху Маха̄ра̄джа стриктно изпълнил указанията на ша̄стрите за посрещане на духовен учител (а̄ча̄ря) от трансцендентална ученическа последователност. Когато видим а̄ча̄ря, веднага трябва да му се поклоним. Пр̣тху Маха̄ра̄джа направил точно това, както сочат думите прашрая̄ната-кандхарах̣. Той смирено се поклонил на Кума̄рите.

Шрӣ Чайтаня Маха̄прабху казва: а̄пани а̄чари прабху джӣвере шикха̄я. Добре известно е, че Чайтаня Маха̄прабху следвал всичко, на което учел другите като а̄ча̄ря. Той дошъл в образа на предан, за да проповядва, и въпреки че някои велики личности разпознали в негово лице инкарнация на самия Кр̣ш̣н̣а, Той никога не им позволил да го наричат Божия инкарнация. Дори инкарнациите на Бога или преданите, в които Богът е вложил собствената си сила, не бива да се представят като инкарнации или пратеници на Бога. Хората сами ще стигнат до истината, когато му дойде времето. Пр̣тху Маха̄ра̄джа бил съвършен цар и ваиш̣н̣ава, затова с поведението си показал на другите как да посрещат и да почитат святи личности като Кума̄рите. Когато в дома ни дойде свят човек, според ведическия обичай трябва най-напред да му измием нозете, а с водата да поръсим себе си и всички членове на семейството ни. Пр̣тху Маха̄ра̄джа направил това, защото бил съвършен учител на хората.

В тази строфа Кума̄рите са наречени по-възрастни братя на Шива. Когато се родили от тялото на Брахма̄, баща им веднага ги помолил да се оженят и да създадат поколение. В началото на сътворението празната вселена трябвало да бъде заселена, затова Брахма̄ започнал да създава един след друг много синове и на всеки от тях поръчвал да умножи броя на живите същества. Но когато се обърнал с тази молба към Кума̄рите, те отказали да се подчинят. Те искали да останат брахмача̄рӣ цял живот и да се посветят единствено на предано служене на Бога. Кума̄рите са известни като наиш̣т̣хика-брахмача̄рӣ, т.е. брахмача̄рӣ, които са дали обет за безбрачие до края на дните си. Брахма̄ толкова се разгневил на техния отказ, че очите му почервенели от ярост. Тогава от точката между веждите му се родил Шива, известен още под името Рудра. Затова на санскрит гневът се нарича рудра. Шива също има своя сампрада̄я, Рудра-сампрада̄я, и нейните последователи също са известни като ваиш̣н̣ави.

Когато в духовния ни живот се случи необикновено събитие, трябва да знаем, че това се дължи на агя̄та-сукр̣ти – благочестиви дела, които някога несъзнателно сме извършили. Да видиш с очите си самата Върховна Божествена Личност или чист предан на Бога, не е обикновено събитие. Когато ни се случват такива неща, трябва да знаем, че причина за тях са добрите дела, които някога сме извършили. Това се потвърждава в Бхагавад-гӣта̄ (7.28): йеш̣а̄м̇ тв анта-гатам̇ па̄пам̇ джана̄на̄м̇ пун̣я-карман̣а̄м. Само този, който напълно се е освободил от последиците на греховните си постъпки и извършва единствено благочестиви дела, може да отдава предано служене. Маха̄ра̄джа Пр̣тху вършел добро през целия си живот и въпреки това недоумявал с какво е заслужил да види Кума̄рите. Той не можел да си представи какви благочестиви дела трябва да е извършил, за да се срещне с тях. Това показва скромността на цар Пр̣тху, който бил толкова благонравен, че самият Бог Виш̣н̣у дошъл при него и му открил, че след време ще го посетят Кума̄рите.

Бра̄хман̣ите и ваиш̣н̣авите носят в сърцата си всеблагия Бог Виш̣н̣у. Брахма сам̇хита̄ (5.38) утвърждава:

Преданите са изпълнени с толкова силна любов към Върховната Божествена Личност, Говинда, че винаги носят образа му в сърцата си. Богът се намира в сърцето на всеки, но ваиш̣н̣авите и бра̄хман̣ите реално усещат присъствието му и като съзерцават Върховния, постоянно изпитват екстаз. Затова се казва, че те носят Виш̣н̣у със себе си. Където и да отидат, те носят със себе си Бог Виш̣н̣у, Шива и преданите на Бога. Четиримата Кума̄ри били бра̄хман̣и, затова, когато пристигнали в двореца на Маха̄ра̄джа Пр̣тху, с тях дошли също Бог Виш̣н̣у и преданите му. Оттук следва, че когато бра̄хман̣ите и ваиш̣н̣авите са доволни от някого, Бог Виш̣н̣у също е доволен от него. Шрӣла Вишвана̄тха Чакравартӣ Т̣ха̄кура потвърждава това в своите осем станси във възхвала на духовния учител: яся праса̄да̄д бхагават-праса̄дах̣. Като удовлетворява духовния учител, който е едновременно и бра̄хман̣а, и ваиш̣н̣ава, човек удовлетворява Върховната Божествена Личност. А този, който е удовлетворил Върховната Божествена Личност, повече няма към какво да се стреми нито в този живот, нито след смъртта си.

В началото на Шрӣмад Бха̄гаватам е казано: мухянти ят сӯраях̣. Дори велики полубогове като Брахма̄, Шива, Индра и Чандра понякога са напълно объркани в опита си да разберат Върховната Божествена Личност. Когато Кр̣ш̣н̣а бил на Земята, Брахма̄ и цар Индра не могли да го разпознаят. Какво остава тогава за великите йогӣ и гя̄нӣ, които заключават, че Абсолютната Истина, Божествената Личност, е безличностна? Великите личности и ваиш̣н̣ави, такива като четиримата Кума̄ри, също са невидими за обикновените хора, въпреки че пътуват по цялата вселена и посещават най-различни планети. Когато Сана̄тана Госва̄мӣ отишъл да се срещне с Бог Шрӣ Чайтаня Маха̄прабху, Чандрашекхара А̄ча̄ря не могъл да го разпознае. И така, Богът, Върховната Личност, се намира в сърцето на всекиго, а неговите чисти предани, ваиш̣н̣авите, пътуват по целия свят, но хората, които са подвластни на гун̣ите на материалната природа, не могат да разберат нито Върховната Божествена Личност, която е източник на космическото мироздание, нито ваиш̣н̣авите. Затова се казва, че човек не може да види Върховната Божествена Личност или ваиш̣н̣авите с материални очи. За да ги види, той трябва да пречисти сетивата си и да служи на Бога. Едва тогава той ще може постепенно да осъзнае кой е Богът, Върховната Личност, и кои са ваиш̣н̣авите.

От материална гледна точка, ако човек не е богат, той няма с какво да се гордее. А този, който е привързан към семейния живот, няма с какво да се гордее в духовно отношение. Но святите личности винаги са готови да посетят и дома на бедняка, и дома на материалиста, привързан към семейния живот. С посещението си светецът прави стопанина и слугите му достойни за почит, защото те измиват с вода нозете на госта, настаняват го да седне удобно и го посрещат с всичко необходимо. С други думи, дори ако светецът отиде в дома на най-невзрачен човек, този човек веднага става достоен за слава и почит, защото получава благословиите на светеца. Затова във ведическото общество семейните често канят у дома си святи хора, така че да получат благословиите им. В Индия този обичай се е запазил и до днес: където и да отиде святият човек, стопаните винаги го посрещат гостоприемно, а той в отплата им дава трансцендентално знание. Затова дълг на сання̄сӣте е да пътуват навсякъде и да даряват с милостта си семейните, които в обикновения случай не познават духовните ценности.

Някой може да възрази, че не всички семейни хора са богати и не всеки може да си позволи да посреща святи личности и проповедници, тъй като те винаги са придружавани от учениците си. Когато посреща свят човек, стопанинът е длъжен да се погрижи и за спътниците му. В ша̄стрите се казва, че Дурва̄са̄ Муни винаги пътувал със своите шейсет хиляди ученици и ако в някой дом не ги посрещнели достатъчно добре, в пристъп на ярост той понякога проклинал домакина. Но всеки семеен, независимо от общественото си положение и от доходите си, може да посрещне святите гости с радост и уважение и да им предложи ако не друго, то поне чаша вода, защото водата е достъпна навсякъде. В Индия е обичай човек да предложи вода дори на най-обикновения гост, ако той е дошъл неочаквано и стопаните не могат да го нахранят. Но ако в дома няма дори вода, човек може да покани госта да седне, па макар и на сламена рогозка. А ако стопанинът няма дори рогозки, той би могъл поне да почисти пода и да настани госта си там. Но ако и това е невъзможно, тогава стопанинът трябва просто да каже на гостенина „Добре дошъл“, като допре молитвено длани. А ако не може да направи даже това, не му остава нищо друго, освен дълбоко да съжалява за участта си и заедно с цялото си семейство, жената и децата си със сълзи на очи да се поклони на госта. По този начин той ще удовлетвори всекиго, дори свят човек или цар.

Думата тӣртха-па̄дӣя в тази строфа обозначава преданите на Бог Виш̣н̣у, т.е. ваиш̣н̣авите. В предишната строфа се каза как трябва да бъдат посрещани бра̄хман̣ите, а сега се говори специално за ваиш̣н̣авите. Обикновено сання̄сӣте, които са дали обет за отречение от света, поемат върху себе си тежката задача да просвещават семейните. Сання̄сӣте могат да бъдат два вида: екадан̣д̣ӣ сання̄сӣ и тридан̣д̣ӣ сання̄сӣ. Екадан̣д̣ӣ сання̄сӣте най-често са последователи на Шан̇кара̄ча̄ря и са известни като ма̄я̄ва̄дӣ, а тридан̣д̣ӣ сання̄сӣте са последователи на Ра̄ма̄нуджа̄ча̄ря, Мадхва̄ча̄ря и другите а̄ча̄рии ваиш̣н̣ави. Именно те се заемат с трудната задача да просвещават семейните. Екадан̣д̣ӣ сання̄сӣте могат да достигнат равнището на чистия Брахман, защото съзнават разликата между душата и тялото, но в по-голямата си част те са имперсоналисти. Ваиш̣н̣авите обаче знаят, че Абсолютната Истина е личност и че тази Върховна Божествена Личност стои в основата на Брахман, както утвърждава Бхагавад-гӣта̄ (14.27): брахман̣о хи пратиш̣т̣ха̄хам. И така, думата тӣртха-па̄дӣя се отнася за ваиш̣н̣авите. В Бха̄гаватам (1.13.10) също се казва: тӣртхӣ-курванти тӣртха̄ни. Където и да отиде един ваиш̣н̣ава, това място веднага се превръща в тӣртха, място за поклонение. Сання̄сӣте ваиш̣н̣ави пътуват по целия свят и всяко място, до което се докоснат лотосовите им стъпала, се превръща в светилище. В тази строфа се казва, че домът, в който не посрещат ваиш̣н̣авите по начина, описан в предишната строфа, е свърталище на отровни змии. Знае се, че отровните змии често се увиват около сандаловите дървета, ценен дървесен вид. Стволът на сандаловото дърво е много прохладен и понеже на змиите им е горещо от силната отрова, те се увиват около дървото, за да се разхладят. По подобен начин, много богати хора държат пред домовете си кучета или пазачи и поставят табели с предупредителни надписи „Не влизай“, „Влизането забранено“, „Внимание, зло куче“ и т.н. На Запад човекът, който е навлязъл в чужда собственост, може дори да бъде застрелян и законът не счита това за престъпление. Такова е поведението на демоничните семейни, затова техните домове са сравнени със свърталища на отровни змии. Членовете на подобни семейства са злобни като същински змии. И ако злобата им е насочена към святите личности, те стават още по-опасни. Ча̄н̣акя Пан̣д̣ита е казал, че има два вида злобни същества: змията и злият човек, но злият човек е по-опасен от змията, защото тя може да бъде укротена със заклинателни мантри и с билки, но злият човек не може да бъде умилостивен с нищо.

Отличителна черта на Кума̄рите е, че те завинаги останали брахмача̄рӣ, които от самото си рождение спазват обет за полово въздържание. Когато момчето се превръща в младеж, сетивата му понякога се възбуждат и тогава е много трудно то да съхрани целомъдрието си. Ето защо четиримата Кума̄ри запазили облика си на малки, четири-петгодишни деца. Те съзнателно останали деца, защото детските сетива не са измъчвани от полови желания. Това е забележителна особеност в живота на Кума̄рите, затова Маха̄ра̄джа Пр̣тху ги нарекъл най-велики сред бра̄хман̣ите. Той ги нарекъл двиджа-шреш̣т̣ха̄х̣, най-велики сред бра̄хман̣ите, не само защото били синове на най-великия бра̄хман̣а (Брахма̄), но и затова че били ваиш̣н̣ави. Както вече говорихме, те са сложили началото на сампрада̄я (ученическа последователност), която се е запазила и до ден-днешен и е известна под името Нимба̄рка-сампрада̄я. Нимба̄рка-сампрада̄я е една от четирите сампрада̄и на а̄ча̄риите ваиш̣н̣ави. Маха̄ра̄джа Пр̣тху искрено се възхищавал на Кума̄рите, задето спазвали обет за брахмачаря още от рождение. Но още по-забележителен за него бил фактът, че те са ваиш̣н̣ави, затова той се обърнал към тях с думите ваиш̣н̣ава-шреш̣т̣ха̄х̣. С други думи, човек трябва да почита ваиш̣н̣авите независимо от произхода им. Ваиш̣н̣аве джа̄ти-буддхих̣. За един ваиш̣н̣ава никога не бива да съдим по произхода му. Той винаги е най-добрият сред бра̄хман̣ите, затова трябва да му отдаваме почит не просто като на бра̄хман̣а, а като на най-добрия сред бра̄хман̣ите.

Маха̄ра̄джа Пр̣тху не попитал Кума̄рите за тяхното добруване, защото знаел, че в резултат на въздържанието си те винаги са щастливи. Те неотклонно следвали пътя на освобождението, затова нищо не можело да помрачи добрата им участ. С други думи, бра̄хман̣ите и ваиш̣н̣авите, които неотклонно вървят по пътя на духовния напредък, винаги са щастливи. Задавайки този въпрос, Пр̣тху Маха̄ра̄джа имал предвид себе си, защото бил гр̣хастха, който освен всичко друго държал в ръцете си и царската власт. Царете са не само гр̣хастхи, затънали в сетивни наслади, но освен това са принудени да ходят на лов и да убиват животни, защото ако не се упражняват в изкуството да убиват, няма да могат да се сражават с враговете си. Подобни занимания никак не са благоприятни. На кш̣атриите им е разрешено да вършат четири вида греховни дейности: да имат извънбрачни връзки с жени, да ядат месо, да приемат опиати и алкохол и да играят хазарт. Понякога от политически съображения те са принудени да се отдават на тези пороци. Например кш̣атриите никога не отказват участие в хазартни игри. Показателен пример в това отношение са Па̄н̣д̣авите. Когато Дурьодхана, техният съперник, ги предизвикал, като им предложил да играят на зарове и да заложат цялото си царство, те не могли да откажат и така не само загубили царството си, но станали свидетели и на поругаването на собствената им съпруга. По подобен начин, кш̣атриите нямат право да откажат да се сражават, когато са предизвикани от противника. Като вземал предвид всичко това, Пр̣тху Маха̄ра̄джа попитал Кума̄рите дали за него има някаква надежда да бъде спасен. Животът на гр̣хастхите крие много опасности, защото тяхното съзнание е обсебено от сетивното наслаждение, а човек, който си позволява материални наслади, винаги се намира в рисковано положение. В Шрӣмад Бха̄гаватам (10.14.58) материалният свят е описан с думите падам̇ падам̇ яд випада̄м̇ на теш̣а̄м – място, в което на всяка крачка ни дебнат опасности. В материалния свят всички отчаяно се борят за сетивни наслади. Като имал предвид всичко това, Маха̄ра̄джа Пр̣тху попитал Кума̄рите за падналите обусловени души, които гният в материалния свят заради миналите си неблагочестиви или греховни дела. Имат ли те някакъв шанс да поемат по благотворния път на духовното просветление? В тази строфа много важна е думата индрия̄ртха̄ртха-ведина̄м. С нея са назовани хората, чиято единствена цел е да удовлетворяват сетивата си. Тези хора са наречени още патита̄на̄м, паднали. Само този, който е спрял да върши дейности за сетивна наслада, може да бъде смятан за възвишена личност. Друга дума, която трябва да отбележим, е думата сва-кармабхих̣. Човек деградира заради собствените си лоши дела. Всеки сам носи отговорност за падението си, защото то е резултат от собствените му постъпки. Но когато човек промени дейностите си и започне да отдава на Бога предано служене, пред него се открива пътят към щастието.

В Чайтаня чарита̄мр̣та (Антя, 4.176) се казва:

Понятията „щастие“ и „нещастие“ в този свят са измислени от човека, защото и едното, и другото възникват единствено от контакта с материалния свят. Това се нарича илюзия, а̄тма-ма̄я̄. Ние си мислим, че сме създадени от материалната природа, както по време на сън мислим, че действително изпитваме онова, което сънуваме. Но душата винаги е трансцендентална. Тя не може да бъде покрита от материята. Материалната обвивка е като халюцинация или съновидение. В Бхагавад-гӣта̄ (2.62) е казано: сан̇га̄т сан̃джа̄яте ка̄мах̣. Като общуваме с материята, си създаваме изкуствени материални потребности. Дхя̄ято виш̣ая̄н пум̇сах̣ сан̇гас теш̣ӯпаджа̄яте. Когато забравим присъщото си положение и вместо това искаме да се наслаждаваме на ресурсите на материалната природа, у нас се пораждат материални желания и ние започваме да търсим различни видове материална наслада. И щом тази идея за материално удоволствие, която е плод на собственото ни въображение, възникне у нас, ние се привързваме към нея и се изпълваме с непреодолимо желание и страст да изпитаме тези наслади. Но понеже илюзорните удоволствия не ни правят истински щастливи, тогава създаваме друга химера – гневът, чието проявление ни кара да затънем още по-дълбоко в илюзията. В това състояние забравяме отношенията си с Кр̣ш̣н̣а и загубили своето Кр̣ш̣н̣а съзнание, се лишаваме и от разума си. Така човек попада в мрежите на материалното съществуване. В Бхагавад-гӣта̄ (2.63) е казано:

Заради съприкосновението си с материалния свят ние загубваме духовното си съзнание и тогава у нас възникват представите за щастие и нещастие. Но този, който е а̄тма̄ра̄ма, който е познал себе си, се е издигнал отвъд подобни представи. А̄тма̄ра̄мите – хората, които са осъзнали духовната природа на своя аз – постепенно постигат духовно блаженство и се издигат до равнището, на което могат да общуват с Върховната Божествена Личност. Това е съвършенството на живота. Отначало Кума̄рите били имперсоналисти, съзнаващи духовната си природа, но постепенно те започнали да изпитват все по-силно влечение към забавленията на Върховната Божествена Личност. Следователно за хората, които винаги са погълнати от предано служене на Божествената Личност, противоположностите „щастие“ и „нещастие“ не съществуват. Ето защо, когато Пр̣тху Маха̄ра̄джа попитал как човек може да стане щастлив, той имал предвид не Кума̄рите, а самия себе си.

Когато святите личности ходят от врата на врата, за да се срещат с хората, които са погълнати от материални дейности, те не търсят лична облага. Те отиват при материалистите само за да им дадат знание за това, което ще им донесе истинско щастие. Маха̄ра̄джа Пр̣тху бил убеден в този факт, ето защо, вместо да задава излишни въпроси на Кума̄рите относно тяхното добруване, предпочел да ги попита как самият той може да се освободи от материалното съществуване, пълно с опасности. Но този въпрос всъщност не се отнасял лично до него. Царят го задал, за да покаже на обикновените хора, че когато срещнат велик светец, веднага трябва да приемат неговия авторитет и да се опитат да узнаят как да се освободят от страданията на материалното съществуване. Шрӣла Нароттама да̄са Т̣ха̄кура казва: сам̇са̄ра-виш̣а̄нале, дива̄-ниши хия̄ джӣвале, джуд̣а̄ите н̣а каину упа̄я – „Материалните ни страдания нямат край, сърцата ни вечно са обгърнати в пламъци, но не виждаме никакъв изход“. Материалистът също може да бъде наречен тапасвӣ, защото постоянно търпи материални страдания. Човек може да сложи край на тези страдания само когато потърси убежище при мантрата Харе Кр̣ш̣н̣а. Нароттама да̄са Т̣ха̄кура обяснява: голокера према-дхана, харина̄ма-сан̇кӣртана, рати на̄ джанмила кене та̄я. Той дълбоко скърби, че не е развил влечение към трансценденталния звук на мантрата Харе Кр̣ш̣н̣а. И така, всички хора в материалния свят страдат и ако искат да сложат край на страданието си, трябва да общуват със святи личности, чисти предани на Бога, и да повтарят маха̄-мантрата Харе Кр̣ш̣н̣а, Харе Кр̣ш̣н̣а, Кр̣ш̣н̣а Кр̣ш̣н̣а, Харе Харе / Харе Ра̄ма, Харе Ра̄ма, Ра̄ма Ра̄ма, Харе Харе. Това е единственият път, който може да изведе материалистите до щастието.

Има различни категории трансценденталисти: гя̄нӣте (имперсоналистите), йогӣте мистици и, разбира се, преданите на Върховната Божествена Личност. Кума̄рите били йогӣ и гя̄нӣ, но след това станали бхакти. Отначало те били имперсоналисти, но по-късно тръгнали по пътя на преданото служене и станали най-великите трансценденталисти. Преданите са представители на Върховната Божествена Личност и за да помогнат на обусловените души да възвърнат изначалното си съзнание, те пътуват по всички вселени и просвещават обитателите им с Кр̣ш̣н̣а съзнание. Най-великите предани на Бога са а̄тмават – онези, които напълно са осъзнали Върховната Душа. Богът, Върховната Личност, в образа си на Парама̄тма̄ се намира в сърцето на всяко живо същество и се опитва да издигне всекиго до нивото на Кр̣ш̣н̣а съзнание. Затова Той се нарича а̄тма-бха̄вана. Върховният Бог винаги се стреми да даде на индивидуалната душа интелигентност, с която тя да го разбере. Той винаги стои редом до душата като неин приятел и ѝ предоставя всички възможности да изпълнява желанията си.

В тази строфа заслужава внимание думата а̄тмавата̄м. Има три категории предани: каниш̣т̣ха-адхика̄рӣ, мадхяма-адхика̄рӣ и уттама-адхика̄рӣ – т.е. начинаещи, проповедници и маха̄-бха̄гавати (изключително напреднали предани). Напреднали предани са тези, които са осъзнали в пълна степен смисъла на Ведите и затова са станали предани. И освен че самите те са напълно убедени в преданото служене на Бога, те са в състояние да убедят в него и другите с помощта на ведическите доказателства. Напредналият предан вижда всички живи същества като неразделни частици от Върховния Бог и затова не прави разлика между тях. Мадхяма-адхика̄рӣ (проповедникът) също познава ша̄стрите много добре и може да убеждава останалите, но той прави разлика между тези, които се отнасят благосклонно към Кр̣ш̣н̣а, и другите, враждебно настроените. С други думи, мадхяма-адхика̄рӣ не проповядва на демоните. А начинаещият, каниш̣т̣ха-адхика̄рӣ, няма дълбоки познания върху ша̄стрите, но има пълна вяра във Върховната Божествена Личност. Кума̄рите били маха̄-бха̄гавати, защото станали предани, след като задълбочено изучили Абсолютната Истина. С други думи, те докрай осъзнали най-дълбокия смисъл на Ведите. В Бхагавад-гӣта̄ Богът казва, че от всички предани този, който съвършено познава същината на Ведите, му е особено скъп. Всеки се опитва да се издигне до положението, което според него е най-висше. Кармӣте, които са пленници на телесната концепция за живота, се стремят да изпитат колкото може повече сетивни удоволствия. Представата на гя̄нӣте за съвършенството е да се слеят със сиянието на Върховния. Но според предания най-висшето съвършенство е човек да проповядва по целия свят за Върховната Божествена Личност. Затова единствено преданите са истински представители на Върховния Бог и когато пътуват по света, всъщност пътува самият На̄ра̄ян̣а, защото те постоянно носят На̄ра̄ян̣а в сърцата си и навсякъде проповядват величието му. Представителят на На̄ра̄ян̣а не се различава от самия На̄ра̄ян̣а, но да се заключи, подобно на ма̄я̄ва̄дӣте, че представителят на На̄ра̄ян̣а се е превърнал в На̄ра̄ян̣а, е напълно погрешно. Обикновено ма̄я̄ва̄дӣте наричат всеки сання̄сӣ „На̄ра̄ян̣а“. Те смятат, че като приеме сання̄са, човек става равен на На̄ра̄ян̣а или става самият На̄ра̄ян̣а. Гледната точка на ваиш̣н̣авите обаче е съвсем друга, както показва следната строфа от Шрӣла Вишвана̄тха Чакравартӣ Т̣ха̄кура:

Според ваиш̣н̣авската философия преданият не се различава от На̄ра̄ян̣а не защото е станал самият На̄ра̄ян̣а, а защото е станал негов скъп и доверен слуга. Такива велики личности носят благо на цялото човечество, като изпълняват ролята на духовни учители, ето защо духовният учител, който проповядва величието на На̄ра̄ян̣а, трябва да бъде приеман и почитан като самия На̄ра̄ян̣а.

Речта, с която Пр̣тху Маха̄ра̄джа посрещнал Кума̄рите, заслужавала най-висока похвала, защото притежавала много достойнства. Човек трябва да говори с добре подбрани думи, които радват слуха и са подходящи за случая. Тогава речта му може да се нарече съдържателна. Думите на Пр̣тху Маха̄ра̄джа притежавали всички тези достойнства, защото той бил съвършен предан. Казано е: яся̄сти бхактир бхагаватй акин̃чана̄ сарваир гун̣аис татра сама̄сате сура̄х̣ – „Този, който има неотклонна вяра в Бога, Върховната Личност, и предано му служи, придобива всички добри качества“ (Шрӣмад Бха̄гаватам, 5.18.12). И така, Кума̄рите останали много доволни от царя и Санат-кума̄ра се обърнал към него със следните думи.

Маха̄ра̄джа Пр̣тху познавал много добре трансценденталната наука, но пред Кума̄рите се представил като невежа. Смисълът на поведението му се заключавал в това, че дори човек да е много учен и да знае всичко, той трябва да се обръща с въпроси към тези, които са по-висшестоящи от него. Така например, Арджуна познавал цялата трансцендентална наука, но се обърнал към Кр̣ш̣н̣а с въпроси, сякаш не знаел нищо. Пр̣тху Маха̄ра̄джа също знаел всичко, но в присъствието на Кума̄рите приел положението на пълен невежа. Когато великите личности задават въпроси на Върховната Божествена Личност или на преданите, те правят това за благото на човечеството. Единствено заради доброто на другите те приемат ролята на невежи и се обръщат с въпроси към по-висшите авторитети.

Човек може да възприеме могъщото послание на Върховната Божествена Личност единствено когато го слуша от предани. Например Бхагавад-гӣта̄ отдавна е станала популярна по целия свят, и особено в западните страни, но понеже съдържанието ѝ никога не е било разисквано в кръг от предани, никой не е успял да извлече от него реална полза. Преди да бъде основано движението за Кр̣ш̣н̣а съзнание, нито един човек на Запад не е постигнал Кр̣ш̣н̣а съзнание. Но когато същата Бхагавад-гӣта̄ бе представена на хората във вида, в който се предава по веригата на ученическата последователност, не закъсняха да се появят и плодовете на духовното знание.

Санат-кума̄ра, единият от четиримата Кума̄ри, казал на Маха̄ра̄джа Пр̣тху, че срещата им е от полза не само за царя, но и за самите Кума̄ри. Когато На̄рада Муни започнал да разпитва Брахма̄ за Върховната Божествена Личност, Брахма̄ му благодарил за възможността да говори за Върховния Бог. Разговорите, в които един мъдрец пита друг мъдрец за Върховната Божествена Личност или за най-висшата цел на живота, носят огромен заряд от духовна енергия и всеки, който се възползва от тях, се облагодетелства и в този си живот, и в следващия.

Думата убхайеш̣а̄м може да бъде тълкувана по различни начини. Хората се делят на две основни категории: материалисти и трансценденталисти. И едните, и другите могат да извлекат голяма полза за себе си, ако слушат дискусиите на преданите. Общуването с предани помага на материалиста да започне да води по-редовен живот, а това от своя страна увеличава неговите шансове да стане предан и да изживее дните си пълноценно, осъзнавайки истинското положение на живото същество. Този, който общува с предани, следващия път със сигурност ще се роди в човешко тяло или още в края на този живот ще се освободи от материалния свят и ще се върне вкъщи, при Бога. И така, участието в беседите на преданите носи и материална, и духовна полза. Такива разговори са благотворни и за говорещия, и за слушателите, и за кармӣте, и за гя̄нӣте. Разговорите на духовни теми в общество от предани са благоприятни за всички без изключение. Затова Кума̄рите признали, че срещата им с царя е полезна не само за него, но и за самите тях.

Когато материалистът общува с предани, по милостта на Върховната Божествена Личност сърцето му постепенно се пречиства от замърсяванията. Както среброто блести, когато е лъснато, така благотворното общуване с преданите пречиства сърцето на материалиста от похотта и материалните желания. В действителност живото същество не е свързано нито със сетивните удоволствия, нито с плътските желания. То просто създава всичко това във въображението си и сякаш го вижда насън. Но като общува с чисти предани, живото същество се пробужда и осъзнало истинската си природа на вечен слуга на Бога, възвръща присъщото си величие. Пр̣тху Маха̄ра̄джа вече бил осъзнал духовната си природа и затова изпитвал естествена потребност да възславя делата на Върховната Божествена Личност. Ето защо Кума̄рите го уверили, че никога няма да стане жертва на илюзорната енергия на Върховния Бог. С други думи, слушането за Бога и възславянето на неговите деяния е единственото средство за пречистване на сърцето от материалните замърсявания. Нито карма, нито гя̄на, ни йога могат да пречистят човешкото сърце, но този, който приеме убежище в лотосовите нозе на Бога, като започне да му отдава предано служене, той лесно се освобождава от всички замърсявания.

Всички хора се стремят да постигнат най-висшето благо, но ония, които се отъждествяват с материалното тяло, не само че не могат да постигнат тази цел, но дори не могат да разберат кое е най-висшето благо. Висшата цел на живота е описана в Бхагавад-гӣта̄ (2.59): парам̇ др̣ш̣т̣ва̄ нивартате. Когато човек открие коя е върховната цел на живота, той по естествен начин загубва привързаност към тялото и към всичко, свързано с него. В тази строфа се подчертава, че целенасочено трябва да задълбочаваме привързаността си към трансценденталното (брахман̣и). Веда̄нта сӯтра (1.1.1) потвърждава: атха̄то брахма-джигя̄са̄. Ако не се стреми да научи за Върховния, за трансценденталното, човек не може да се освободи от привързаността си към материалния свят. Живото същество не може да разбере крайната цел на живота просто като еволюира през осем милиона и четиристотинте хиляди вида живот, защото във всички тези биологични видове то е подвластно на телесните схващания. Атха̄то брахма-джигя̄са̄ означава, че за да може да се освободи от телесните житейски концепции, човек трябва да усили привързаността си към Брахман или да се стреми да научи за Брахман. Тогава той може да постигне трансценденталното предано служене – шраван̣ам̇ кӣртанам̇ виш̣н̣ох̣. Да усилим привързаността си към Брахман, означава да отдаваме предано служене. Онези, които са привързани към безличностния аспект на Брахман, не могат да запазят привързаността си за дълго. Имперсоналистите смятат този свят за митхя̄, илюзорен (джаган митхя̄), и се отричат от него, но рано или късно отново се връщат в джаган митхя̄, въпреки че са приели сання̄са с цел да усилят привързаността си към Брахман. Много йогӣ, които са развили привързаност към Парама̄тма̄, локализирния аспект на Брахман, в това число дори велики мъдреци като Вишва̄митра, също падат, станали жертва на страстта към жените. Затова всички ша̄стри препоръчват човек да култивира привързаност към Върховната Божествена Личност. Това е единственият начин да се освободим от привързаността към материалното съществуване. Бхагавад-гӣта̄ (2.59) описва същността на този процес с думите парам̇ др̣ш̣т̣ва̄ нивартате. Човек може да сложи край на материалните си дейности само когато е изпитал вкуса на преданото служене. Шрӣ Чайтаня Маха̄прабху също утвърждава любовта към Бога като крайната цел на живота (према̄ пум-артхо маха̄н). Ако не развие у себе си любов към Бога, човек не може да постигне съвършенството, т.е. да се издигне до трансцендентално равнище.

Думата йогешвара се отнася както за Върховната Божествена Личност, Кр̣ш̣н̣а, така и за преданите му. В Бхагавад-гӣта̄ тя се среща на две места. В осемнадесета глава (18.78) Кр̣ш̣н̣а е описан като Върховната Божествена Личност, Хари, господар на всички мистични сили (ятра йогешварах̣ кр̣ш̣н̣ах̣). Йогешвара е описан и в края на шеста глава (6.47): са ме юктатамо матах̣. Думата юктатама обозначава най-великите йогӣ, преданите, които също могат да бъдат наречени йогешвара. В тази строфа думите йогешвара-упа̄сана̄ означават да се служи на чист предан. Нароттама да̄са Т̣ха̄кура казва: чха̄д̣ия̄ ваиш̣н̣ава-сева̄ ниста̄ра па̄йечхе кеба̄ – ако не служи на чист предан, човек не може да постигне духовен напредък. Прахла̄да Маха̄ра̄джа също обявява:

Човек трябва да приеме подслон при чист предан, който няма нищо общо с материалния свят и се е посветил изключително на предано служене. Единствено като служи на такъв предан, той може да преодолее влиянието на материалните гун̣и. В тази строфа се препоръчва човек да служи в лотосовите нозе на най-великия йогӣ, на предания (йогешвара-упа̄саная̄). Да се служи на великия предан, означава човек да слуша от него за величието на Върховната Божествена Личност. Думите на чистия предан във възхвала на Върховната Божествена Личност правят целия ни живот благочестив. А в Бхагавад-гӣта̄ (7.28) е казано, че докато човек не стане благочестив, той не може да започне да отдава предано служене.

За да стигне до точката на преданото служене, човек трябва да се пречисти напълно от замърсяванията на материалните гун̣и. Първото необходимо условие, за да може някой да се занимава с предано служене, е а̄дау гурв-а̄шраям – той да приеме истински духовен учител, да научи от него за трансценденталните си задължения (сад-дхарма-пр̣ччха̄) и да следва примера на великите святи личности, преданите (са̄дху-ма̄рга-анугаманам). Това са наставленията на Рӯпа Госва̄мӣ в Бхакти-раса̄мр̣та синдху.

И така, за да усили привързаността си към Върховната Божествена Личност, човек трябва да намери истински духовен учител, да научи от него за принципите на преданото служене и да слуша как той прославя Върховния и излага трансценденталното му послание. По този начин вярата му в преданото служене ще укрепне и тогава той много лесно ще може да усили привързаността си към Върховната Божествена Личност.

В материалния свят всички се интересуват от пари и от сетивни удоволствия. Единственият стремеж на материалиста е да спечели колкото може повече пари, за да ги използва за сетивни наслади. Шрӣла Шукадева Госва̄мӣ описва дейностите на материалистите със следните думи:

Така живеят повечето хора в материалния свят. Нощем те или си губят времето, спейки повече от шест часа, или правят секс, с което също си губят времето. Това са заниманията им нощем. А сутрин отиват на работа с единствената цел да изкарат пари. Щом получат някаква сума, те веднага се втурват да купуват вещи за децата и за семейството си. Такива хора никога не се интересуват от истинските ценности на живота: те не се стремят да разберат какво е Богът, както представлява индивидуалната душа, какви са отношенията ѝ с Бога и т.н. В наши дни хората са деградирали до такава степен, че дори тези, за които се смята, че са вярващи, се интересуват изключително и единствено от сетивното наслаждение. В епохата на Кали броят на материалистите е много по-голям отколкото във всяка друга епоха. Затова който иска да се върне вкъщи, при Бога, трябва не само да служи на себепозналите се души, но и да престане да общува с материалистите, чието единствено занимание е да изкарват пари и после да ги харчат за сетивни наслади. Хората с духовни стремежи не бива да приемат целите на материалистите, а именно парите и сетивните удоволствия. В Шрӣмад Бха̄гаватам (11.2.42) е казано: бхактих̣ пареш̣а̄нубхаво вирактир анятра ча. За да напредва в преданото служене, човек трябва да е загубил интерес към материалистичния начин на живот. И обратното, това, което носи удовлетворение на преданите, не представлява никакъв интерес за неотдадените.

Не е достатъчно обаче човек само да се отрече от материалните дейности или да спре да общува с материалисти. Той трябва да върши нещо. Понякога този, който се стреми към духовно развитие, напуска светското общество и се оттегля в усамотение, както правят йогӣте, но това не се отразява благоприятно на духовния му напредък, защото много йогӣ също падат. Същото става и с гя̄нӣте – те падат, защото не са приели подслон при лотосовите нозе на Бога. Единственото, което имперсоналистите и последователите на философията на пустотата могат да направят, е да избегнат активното общуване с материалния свят. Те обаче не са в състояние да запазят трансцендентална позиция, защото не отдават предано служене. Преданото служене започва със слушане за величието на Върховната Божествена Личност. Към това призовава и дадената строфа: вина̄ харер гун̣а-пӣйӯш̣а-па̄на̄т. Човек трябва да пие нектара на повествованията за величието на Бога, което означава постоянно да ги слуша и да ги разказва. Това е основният метод за духовно усъвършенстване. Бог Чайтаня потвърждава същото в Чайтаня чарита̄мр̣та. Ако човекът, който се стреми към духовно съвършенство, има късмет, той ще срещне истински духовен учител и ще научи от него за Кр̣ш̣н̣а. Като служи на духовния си учител и на Кр̣ш̣н̣а, той ще получи семето на преданото служене (бхакти-лата̄-бӣджа). И ако посее това семе в сърцето си и го полива със слушане и разказване за Бога, ще избуи великолепна бхакти-лата̄, растението на бхакти. Когато укрепне, това растение става толкова здраво, че минава през обвивките на вселената и стига до духовния свят, където продължава да расте, докато не намери пристан в лотосовите нозе на Кр̣ш̣н̣а, както обикновените увивни растения пълзят по стената на къщата, докато не стигнат до покрива. Там, неспирано вече от нищо, растението на преданото служене разцъфтява и дава желания плод. Този плод, наречен тук нектар на слушането за величието на Върховната Божествена Личност, узрява само тогава, когато човек полива растението на преданото служене със слушане и възпяване. А това означава, че той трябва да живее сред предани. Човек трябва да общува с предани, които постоянно слушат за Бога и възпяват величието му. Движението за Кр̣ш̣н̣а съзнание бе основано, за да могат стотиците му центрове да дадат възможност на хората да слушат за Бога и да го възпяват, да намерят духовен учител и да спрат да общуват с хора, които преследват материални цели. Ако се възползва от тази възможност, човек ще може уверено да напредва към духовното съвършенство и да се върне вкъщи, при Бога.

Преданите са истински светци (са̄дху). Най-забележителната характеристика на един са̄дху е ахим̇са̄, отказът от насилие. Хората, които са поели по пътя на преданото служене и искат да се върнат вкъщи, при Бога, най-напред трябва да започнат да следват принципа на ахим̇са̄, т.е. да не използват насилие срещу никое живо същество. В Шрӣмад Бха̄гаватам (3.25.21) са̄дху е описан с думите титикш̣авах̣ ка̄рун̣ика̄х̣. Преданият трябва да е търпелив и състрадателен към другите. Когато самият той изпитва болка, той трябва да търпи, но не бива да стои безучастен, ако някой друг страда. Светът е пълен с насилие и първата задача на предания е да спре това насилие, включително и неоправданото клане на животни. Преданият е приятел не само на хората, но и на всички създания, защото вижда всички живи същества като рожби на Върховната Божествена Личност. Той не се провъзгласява за единствен син Божи, позволявайки другите живи същества да бъдат убивани под претекст, че уж нямат душа. Чистият предан не подкрепя подобен вид философия. Сухр̣дах̣ сарва-дехина̄м: истинският предан е приятел на всички живи същества. В Бхагавад-гӣта̄ Кр̣ш̣н̣а казва, че е баща на всички видове живи създания, затова преданият на Кр̣ш̣н̣а е приятел на всички. Това е същността на ахим̇са̄. Човек може да съблюдава този принцип само ако следва примера на великите а̄ча̄рии. Затова, в съответствие с ваиш̣н̣авската философия, трябва да вървим по пътя, очертан от великите а̄ча̄рии на четирите сампрада̄и, ученическите последователности.

Опитите за постигане на духовен напредък извън ученическата последователност са нелепи. Казано е: а̄ча̄рява̄н пуруш̣о веда – този, който следва а̄ча̄риите от ученическата последователност, той има истинско знание (Чха̄ндогя Упаниш̣ад, 6.14.2). Тад-вигя̄на̄ртхам̇ са гурум ева̄бхигаччхет – за да разбере трансценденталната наука, човек трябва да се обърне към истински духовен учител (Мун̣д̣ака Упаниш̣ад, 1.2.12). В духовния живот много важно е понятието смр̣тя̄. Смр̣тя̄ означава винаги да помним Кр̣ш̣н̣а. Човек трябва да подреди живота си така, че никога да не остава сам, без да мисли за Кр̣ш̣н̣а. Трябва да живеем в Кр̣ш̣н̣а и докато ядем, докато спим, докато вървим или работим, да пребиваваме единствено в Кр̣ш̣н̣а. Нашето общество за Кр̣ш̣н̣а съзнание (ИСКОН) препоръчва човек да живее така, че да може винаги да помни Кр̣ш̣н̣а. Например докато произвеждат благовония „Спиричуъл Скай“, преданите слушат разкази за Кр̣ш̣н̣а и преданите му. Ша̄стрите препоръчват винаги да помним Бог Виш̣н̣у – смартавях̣ сататам̇ виш̣н̣ух̣. Висмартавьо на джа̄тучит – и никога да не забравяме Виш̣н̣у. Това е смисълът на духовния живот. Смр̣тя̄, помненето на Бога, е възможно, ако постоянно слушаме за него. Затова дадената строфа препоръчва: мукунда̄чарита̄гря-сӣдхуна̄. Сӣдху значи „нектар“. Да се слуша за Кр̣ш̣н̣а от Шрӣмад Бха̄гаватам, Бхагавад-гӣта̄ или други автентични свещени писания, означава да се живее в Кр̣ш̣н̣а съзнание. Подобно съсредоточаване на съзнанието върху Кр̣ш̣н̣а може да бъде постигнато само от тези, които строго следват регулиращите принципи и правилата на ша̄стрите. В движението за Кр̣ш̣н̣а съзнание ние препоръчваме на преданите всеки ден да повтарят на броеница по шестнайсет кръга от мантрата Харе Кр̣ш̣н̣а и да следват всички регулиращи принципи. Това ще им помогне уверено да напредват в духовното си развитие.

В тази строфа се казва освен това, че човек може да се усъвършенства духовно само ако се научи да владее сетивата си (ямаих̣). Този, който владее сетивата си, става сва̄мӣ или госва̄мӣ. Следователно носителите на високата титла сва̄мӣ или госва̄мӣ трябва напълно да владеят своите сетива. С други думи, те трябва да станат господари на сетивата си. Това е възможно само когато човек не се стреми към материални наслади. Ако сетивата му изведнъж пожелаят да действат както им се харесва, той трябва да удържи порива им. И ако избягва материалните удоволствия, човек съвсем естествено ще постигне желания сетивен контрол.

Друг важен момент, на който трябва да обърнем внимание, е думата аниндая̄ – да не се критикуват религиозните вярвания на другите. Различните религиозни системи са под влиянието на различни гун̣и на материалната природа. Религиите в гун̣ата на невежеството и на страстта не могат да бъдат толкова съвършени, колкото религията в гун̣ата на доброто. В Бхагавад-гӣта̄ всичко е разделено на три категории в зависимост от това, в коя гун̣а се намира. Същата класификация се прилага и по отношение на религиите. Когато хората са под влиянието предимно на гун̣ата на страстта и на невежеството, същите качества ще бъдат присъщи и на религията, която те изповядват. Но вместо да критикува тези религиозни системи, преданият насърчава последователите им стриктно да съблюдават техните принципи, за да може с течение на времето да стигнат до религията в гун̣ата на доброто. Критикуването на тези религии само излишно възбужда ума на предания. Напротив, преданият трябва да е търпелив и да се научи да потиска възбудата.

Друга отличителна черта на предания е нирӣхая̄, скромният живот. Нирӣха̄ значи „благ“, „скромен“ и „непретенциозен“. Преданият не трябва да подражава на материалистите и да живее в разкош. За него е по-добре да живее скромно, но да има висши идеали. Той трябва да приема само тези материални удобства, които са необходими, за да поддържа тялото си здраво, така че да може да отдава предано служене. Преданият не бива да яде или да спи повече, отколкото е необходимо. Той яде, за да живее, а не обратното, и спи не повече от шест-седем часа на ден. Докато имаме тяло, то ще бъде изложено на въздействието на болести, климатични промени, природни бедствия и други прояви на тристранните материални страдания. Това не можем да избегнем по никакъв начин. Понякога получаваме писма от начинаещи предани, които питат защо се разболяват, въпреки че следват процеса на Кр̣ш̣н̣а съзнание. От тази строфа те трябва да се научат, че са длъжни да търпят (двандва-титикш̣ая̄). Материалният свят е свят на двойствености. Човек не бива да мисли, че ако се е разболял, значи не е в Кр̣ш̣н̣а съзнание. Кр̣ш̣н̣а съзнанието не може да бъде спряно от материални препятствия. Затова Бог Шрӣ Кр̣ш̣н̣а съветва Арджуна в Бхагавад-гӣта̄ (2.14): та̄м̇с титикш̣асва бха̄рата – „Търпеливо понасяй всички несгоди и продължавай да действаш в Кр̣ш̣н̣а съзнание, о, Арджуна“.

Тази строфа изтъква особената важност на процеса на слушането, една от формите на предано служене. Преданият не обича да слуша нищо друго освен разговори на духовни теми или разкази за забавленията на Върховната Божествена Личност. Човек може да усили желанието си да отдава предано служене, като слуша Бхагавад-гӣта̄ и Шрӣмад Бха̄гаватам от личности, осъзнали духовната си същност. Колкото повече слушаме от себепозналите се души, толкова повече напредваме по духовния път. А колкото повече напредваме по духовния път, толкова повече отслабва привързаността ни към материалния свят. И колкото повече се освобождаваме от привързаностите към материалния свят, според Чайтаня Маха̄прабху толкова по-силно се привързваме към Върховната Божествена Личност. Затова преданият, който наистина иска да се усъвършенства в преданото служене и да се върне вкъщи, при Бога, трябва да престане да се интересува от сетивното наслаждение и да спре да общува с личности, които се стремят към пари и сетивни удоволствия. Ето какво ни съветва Бог Чайтаня Маха̄прабху:

Имперсоналистите и професионалните лектори върху Бха̄гаватам, които в по-голямата си част поддържат демоничната идея, че обществото трябва да се дели на касти според произхода на хората, тълкуват посвоему думата брахман̣и, използвана в тази строфа. Те казват, че брахман̣и означава безличностния Брахман. Но брахман̣и не може да има такова значение в контекста на думите бхактя̄ и гун̣а̄бхидха̄нена. Според самите имперсоналисти безличностният Брахман не притежава трансцендентални качества, следователно брахман̣и може да означава само „у Върховната Божествена Личност“. Както утвърждава Арджуна в Бхагавад-гӣта̄, Върховната Божествена Личност е Кр̣ш̣н̣а, следователно навсякъде, където е употребена думата брахма, се има предвид Кр̣ш̣н̣а, а не безличностното сияние Брахман. Брахмети парама̄тмети бхагава̄н ити шабдяте (Шрӣмад Бха̄гаватам, 1.2.11). Взети заедно, Брахман, Парама̄тма̄ и Бхагава̄н може да се разглеждат като Брахман, но когато се говори за бхакти или за помнене на трансценденталните качества, се има предвид Върховната Божествена Личност, а не безличностния Брахман.

Известно е, че джӣва̄тма̄ (индивидуалната душа) и Парама̄тма̄ пребивават в сърцето. Във Ведите е казано: хр̣ди хй аям а̄тма̄ – и душата, и Свръхдушата живеят в сърцето. Индивидуалната душа се освобождава, когато напусне материалното сърце или го пречисти и одухотвори. Сравнението в настоящата строфа е много точно: йоним ивоттхито 'гних̣. Агни, огънят, се появява от дървото и в същото време с горенето си го унищожава. Когато живото същество задълбочава привързаността си към Върховната Божествена Личност, то в известен смисъл става като огъня. Огънят се отличава с топлината и светлината, която излъчва. По същия начин, когато живото същество, намиращо се в сърцето, придобие съвършено духовно знание и стане безразлично към материалния свят, то изгаря материалната си обвивка, изградена от пет елемента: земя, вода, огън, въздух и етер – и се освобождава от петте вида материални привързаности: невежество, погрешен егоизъм, привързаност към материалния свят, завист и вглъбеност в материалното съзнание. Затова думата пан̃ча̄тмакам, която е употребена в дадената строфа, може да се отнася както за петте елемента, така и за петте слоя материални замърсявания. Когато всички те изгорят в буйния пламък на знанието и липсата на привързаност и станат на пепел, живото същество безвъзвратно се отдава на предано служене на Върховната Божествена Личност. Но човек може да премахне петте материални обвивки, покриващи душата в сърцето, само ако приеме подслон при истински духовен учител и следвайки наставленията му, задълбочава привързаността си към Кр̣ш̣н̣а. Живото същество се намира в сърцето и да го освободим, означава да го изведем оттам. Това е същността на този процес. Човек трябва да потърси убежище при истински духовен учител и изпълнявайки указанията му, да задълбочи знанията си за преданото служене, да се избави от привързаността си към материалния свят и така да постигне освобождение. Напредналият предан не живее в материалното, а в духовното си тяло, както изсъхналият кокосов орех е отделен от черупката си, въпреки че продължава да се намира в нея. Затова тялото на чистия предан се нарича чин-мая-шарӣра („одухотворено тяло“). С други думи, тялото на предания не е свързано с материалните дейности и следователно той е освободен, както утвърждава Бхагавад-гӣта̄ (14.26): брахма-бхӯя̄я калпате. Същото казва и Шрӣла Рӯпа Госва̄мӣ:

Този, който изцяло е посветил тялото, ума и речта си на служене на Бога, независимо от положението си е освободен дори докато е въплътен в материално тяло“.

Шрӣла Рӯпа Госва̄мӣ пише, че човек трябва да се освободи от всички материални желания (аня̄бхила̄ш̣ита̄-шӯням). Този, който е преодолял материалните желания, повече няма нужда да се занимава с философски търсения или плодоносни дейности. На практика той вече е освободен от материалното тяло. Можем отново да си послужим с примера, който дадохме по-горе – когато изсъхне, ядката на кокосовия орех се отделя черупката му. Това е равнището на освобождението. В Шрӣмад Бха̄гаватам (2.10.6) е казано, че мукти (освобождение) означава човек да възвърне присъщото си положение (сварӯпен̣а вявастхитих̣). Материалните желания съществуват, докато човек се отъждествява с материалното тяло, но когато осъзнае, че е вечен слуга на Кр̣ш̣н̣а, те се трансформират. Преданият действа именно с такова съзнание. С други думи, човек постига истинско освобождение, когато няма повече никакви материални желания – желания, свързани с тялото.

Преданият, който се е освободил от влиянието на материалните гун̣и, не прави нищо за своя сетивна наслада. Всичките му дейности стават абсолютни. Когато е обусловен, човек извършва два вида дейности: дейности за задоволяване потребностите на тялото и дейности за постигане на освобождение. Но за предания, който се е освободил от всички материални желания, т.е. преодолял е влиянието на материалните гун̣и, противопоставянето на дейностите за тялото и дейностите за душата спира да съществува. Тогава той напълно се освобождава от телесните схващания за живота. Затова Шрӣла Рӯпа Госва̄мӣ казва:

Този, който се е посветил изцяло на служене на Бога, е освободена личност независимо от положението си. Дори когато е въплътен в материално тяло, той е наричан джӣван-муктах̣ – душа, постигнала освобождение. В такова състояние изчезва разликата между дейностите за сетивно наслаждение и дейностите за освобождение. Когато човек е освободен от желания за сетивно наслаждение, той повече не е принуден да изпитва последствията на миналите си дейности под формата на скръб и илюзии. Действията на кармӣте и гя̄нӣте неизбежно водят до скръб и илюзия, но освободената душа, която е познала себе си и действа единствено в името на Върховната Божествена Личност, не изпитва нито едното, нито другото. Това именно е състоянието на единството, т.е. на сливането с битието на Върховната Божествена Личност. В това състояние душата запазва своята индивидуалност, но повече няма интереси, различни от интересите на Върховния Бог. Тя му служи с цялото си същество и не прави нищо за свое собствено сетивно удоволствие. Затова тя вижда единствено Върховната Божествена Личност, а не себе си. Нейните лични интереси престават да съществуват. Когато човек се събуди от сън, сънят изчезва. В съня си той може да е бил цар, потънал в разкош и заобиколен от придворни, войници и пр., но когато сънят свърши, човек остава да вижда единствено себе си. По същия начин, освободената душа разбира, че е неразделна частица от Върховния Бог, която действа в хармония с неговите желания. Затова тя престава да прави разлика между себе си и Върховния, въпреки че и тя, и Богът запазват индивидуалността си. Нитьо нитя̄на̄м̇ четанаш четана̄на̄м. Това е правилното разбиране на концепцията за единството на душата и Свръхдушата.

Душата, която е покрита от материални желания, е покрита и от обозначения, свързани с тялото, в което се намира. Затова тя се мисли за животно, човек, полубог, птица, хищник и т.н. Под влиянието на тази невярна представа за себе си, породена от лъжливото его, и обсебено от илюзорни материални желания, живото същество вижда разлика между материята и духа. Но когато живото същество превъзмогне обозначенията, разликата между материята и духа престава да съществува. Тогава то започва да вижда, че всичко е дух. Докато е обсебен от материални желания, човек се мисли за господар или за наслаждаващ се на материалния свят. Затова с действията си той се стреми към сетивно наслаждение и това му носи материални страдания, щастие и нещастие. Но когато се освободи от това схващане за света, човек се освобождава и от обозначенията. Тогава той започва да вижда, че всичко има духовна природа и е свързано с Върховния Бог. Шрӣла Рӯпа Госва̄мӣ обяснява това в Бхакти-раса̄мр̣та синдху (1.2.255):

Който е постигнал освобождение, не е привързан към нищо материално и е напълно безразличен към сетивното наслаждение. Той разбира, че всичко е свързано с Върховната Божествена Личност и всичко трябва да се използва в служене на Бога. Затова той не отхвърля нищо. Няма смисъл да отхвърляме каквото и да е – парамахам̇сите знаят как да използват всичко в служене на Бога. Изначалната природа на всичко е духовна; няма нищо, което да е материално. В Чайтаня чарита̄мр̣та (Мадхя, 8.274) също се казва, че за изключително напредналия предан (маха̄-бха̄гавата) не съществува нищо материално:

Въпреки че вижда дървета, планини и живи същества, които са навсякъде из природата, той гледа на всичко това като на творение на Върховния Бог и във всичко вижда само твореца, а не сътвореното. С други думи, той вече не прави разграничения между сътвореното и твореца. Във всичко той вижда Върховната Божествена Личност. Той вижда Кр̣ш̣н̣а във всичко и всичко в Кр̣ш̣н̣а. Това е единството.

Има само една душа, Върховната Божествена Личност. Тя се проявява в два вида еманации: сва̄м̇ша и вибхинна̄м̇ша. Джӣвите са вибхинна̄м̇ша, а многобройните инкарнации на Бога – сва̄м̇ша еманации. Върховният Бог има различни енергии и всяка от тях дава началото на различни еманации. Следователно наличието на различни причини води до възникването на различни еманации на единното начало, Върховната Божествена Личност. Човек, който разбира това, притежава истинско знание. Но когато живото същество е покрито от упа̄дхи, от тяло, свързано с множество обозначения, то вижда различия между еманациите на Бога, както вижда разлики между отражението си във водна повърхност, в мазнина и в огледало. Отражението във водата трепти, отражението върху ледената повърхност е неподвижно, а отражението в мазнината е с неясни очертания. Въпреки че обектът е един и същ, в различни условия той изглежда по различен начин. Но когато факторът, обуславящ промяната, бъде отстранен, цялото се възприема като една същност. С други думи, когато чрез заниманията си с бхакти йога човек стане парамахам̇са, т.е. постигне най-висшата степен на съвършенството, той вижда навсякъде и във всичко единствено Кр̣ш̣н̣а. За него не съществува друг обект.

И така, поради наличието на различни причини живото същество приема различни форми – животински, човешки, на полубогове, на дървета и др. Но в действителност всяко живо същество принадлежи към междинната енергия на Върховния Бог. Затова в Бхагавад-гӣта̄ (5.18) се казва, че този, който наистина вижда душата, не прави разлика между учения бра̄хман̣а, кучето, слона и кравата. Пан̣д̣ита̄х̣ сама-даршинах̣. Този, който притежава истинско знание, вижда само живото същество, а не външната му обвивка. Различията между живите същества се дължат на различната им карма, т.е. на плодоносните дейности, които те са вършили. Когато обаче престанем да вършим такива дейности и ги заменим с предано служене на Бога, ще разберем, че между нас и другите същества няма разлика, независимо от различните форми, в които сме въплътени. Това зрение е достъпно само за оня, който притежава Кр̣ш̣н̣а съзнание. В нашето движение участват хора от различни раси и от различни страни по света, но те всички считат себе си за слуги на Върховната Божествена Личност и затова не правят разлика между бели и черни, червени и жълти. Следователно само движението за Кр̣ш̣н̣а съзнание може да освободи живите същества от всички материални обозначения.

Тази строфа обяснява много добре как изначалното ни съзнание, нашето Кр̣ш̣н̣а съзнание, се замърсява и постепенно забравяме отношенията си с Върховния Бог. В една от предишните строфи се каза, че постоянно трябва да отдаваме предано служене, за да може буйният му огън постепенно да изпепели материалните ни желания и да се освободим от кръговрата на раждането и смъртта. Нещо повече, по такъв начин бихме могли да постигнем непоколебима вяра в лотосовите нозе на Върховната Божествена Личност. Ако позволим на ума си да мисли за сетивно наслаждение, той ще ни доведе до материално робство. Ако умът ни е пълен с мисли за сетивни наслади, тогава, въпреки желанието ни да постигнем Кр̣ш̣н̣а съзнание, видението на тези наслади постоянно ще ни преследва, защото вече сме свикнали да мислим за тях. Ако човек приеме сання̄са, но не е в състояние да владее ума си, той ще продължи да мисли за източниците на сетивно наслаждение: семейството, обществото, богатият дом и т.н. Дори да отиде в Хималаите или да се усамоти някъде в гората, умът му ще продължи да бъде зает с мисли за тези сетивни обекти. С течение на времето това замърсяване ще порази и интелигентността му, а поддаде ли се интелигентността на замърсяването, човек загубва първоначалния си вкус към Кр̣ш̣н̣а съзнание.

В тази строфа е направено много точно сравнение. Дори голямото езеро постепенно пресъхва, ако бреговете му са обрасли с високата и жилава трева куша. По същия начин, когато в сърцето ни избуят жилавите стъбла на материалните желания, чистите води на съзнанието ни постепенно пресъхват. Затова стъблата на тези треви трябва да бъдат изтръгнати и изхвърлени още от самото начало. Шрӣ Чайтаня Маха̄прабху ни учи, че ако не изкореним плевелите в оризищата още от самото начало, те ще се подхранват от торовете и от водата и постепенно ще задушат ориза. Желанията за материални сетивни наслади са причината да попаднем в материалния свят, където сме принудени да търпим тристранните страдания и непрекъснато да изпитваме раждане, смърт, старост и болести. Но ако насочим желанията си към трансценденталното любовно служене за Бога, те сами ще се пречистят. Не е възможно да унищожим желанията си – просто трябва да ги пречистим от материалните обозначения. Ако смятаме, че сме част от дадена нация, общество или семейство и постоянно живеем с мисли за тях, ще затънем много дълбоко в обусловеното съществуване, обричайки се на безкрайни раждания и смърти. Но ако насочим желанията си към служенето за Бога, те от само себе си ще се пречистят и веднага ще можем да се освободим от материалните замърсявания.

Живото същество, душата, е вечно. То не може да бъде унищожено, но когато загуби истинското си знание, мъдрите учени казват за него, че е погубено. Такава е разликата между животните и хората. Някои невежи философи твърдят, че животните нямат душа. В действителност обаче животните имат душа, просто заради дълбокото им невежество ни се струва, че нямат душа. Ако в тялото нямаше душа, то не би могло да се движи. По това се отличава живото тяло от мъртвото. Тяло, което е напуснато от душата, се нарича мъртво тяло. А когато душата не проявява истинско знание, за нея се казва, че е погубена. Нашето изначално съзнание е Кр̣ш̣н̣а съзнанието, защото ние сме неразделни частици от Кр̣ш̣н̣а. Когато обаче използва съзнанието си по неправилен начин, живото същество попада в материалния свят. Там изначалното му съзнание се замърсява и живото същество започва да мисли, че е създадено от материалните елементи. Така то забравя, че е неразделна частица от Бога, както по време на сън човек забравя истинската си самоличност. И понеже изначалното съзнание вече не функционира, погубената душа гради всичките си дейности на илюзорна основа. Всички дейности на съвременната цивилизация се градят на илюзорната основа на отъждествяването с материалното тяло. Затова за съвременните хора с основание можем да кажем, че са погубили душите си; в този смисъл те не се различават много от животните.

Човешкият живот е предназначен най-вече за постигане на себепознание. Себепознание означава да разберем природата на Свръхаза и на индивидуалния аз, т.е. на Върховната Божествена Личност и на живото същество. Но когато човек се интересува повече от тялото и от сетивните удоволствия, той сам издига препятствия по своя път към себепознанието. Под въздействието на ма̄я̄ той започва да търси сетивни наслади, които всъщност са противопоказни за хората, стремящи се към себепознание. Вместо да се опитва да удовлетворява собствените си сетива, човек трябва с дейностите си да удовлетворява сетивата на Върховната Душа. Всичко, което вършим в противоречие с този принцип, е против собствения ни интерес.

Гя̄на, знание, означава човек да разбере изначалната си природа, а вигя̄на е практическото приложение на това знание. Живото същество, което е получило човешко тяло, трябва да се издигне до равнището на гя̄на и вигя̄на, но ако човек не се възползва от изключителната възможност да придобие знание и с помощта на духовния учител и ша̄стрите да се научи как да го прилага на практика, в следващия си живот той ще трябва да се роди сред неподвижните същества. Неподвижни живи същества са хълмовете, планините, дърветата, растенията и др. Това равнище на съществуване се нарича пӯнята̄м, или мукхята̄м – спиране на всички дейности. Философите, които лансират идеята за спиране на дейностите, се наричат шӯнява̄дӣ. Естествената еволюция на човека води до постепенно трансформиране на дейностите в предано служене. И въпреки това някои философи, вместо да пречистят дейността си, се опитват да превърнат всичко в нула, т.е. да постигнат пълно бездействие. В състояние на бездействие се намират дърветата и планините. Това е един вид наказание, наложено им от законите на природата. Ако не се стремим да изпълним мисията на своя живот – да постигнем себепознание, – природата ще ни накаже, като ни постави в тела на дървета и планини и ни лиши от възможност да действаме. Затова тук са осъдени дейностите, насочени към сетивно наслаждение. Човек, който постоянно мисли за пари и сетивни удоволствия, върви по път, водещ към гибел. Цялото човечество днес върви по този път. Хората са готови на всичко, за да се сдобият с пари: да работят, да просят, да вземат на заем, да крадат, – така че да могат после да ги харчат за сетивни наслади. Такава цивилизация е най-голямото препятствие по пътя към духовното себепознание.

Четирите принципа на цивилизования човешки живот позволяват на хората да следват религиозните норми, да печелят пари в съответствие с общественото си положение, да осигуряват възможности на сетивата си да се наслаждават на сетивните обекти в границите на позволеното и постепенно да се освободят от тези материални привързаности. Докато живото същество има тяло, то не може напълно да игнорира тези материални потребности. Но в същото време не е препоръчително човек да се стреми само към сетивно наслаждение и да печели пари единствено в негово име, жертвайки всички религиозни норми и принципи. Съвременната човешка цивилизация напълно пренебрегва религиозните принципи и хората се стремят да постигнат материално благополучие, без да следват нормите на религията. Например касапите в кланиците печелят добри пари, но работата, която вършат, напълно противоречи на религиозните принципи. Същото се отнася и за онези, които поддържат нощни заведения и публични домове. В семейния живот, разбира се, сексът е разрешен – забранена е проституцията, защото всички човешки дейности като краен резултат трябва да водят до освобождение от плена на материалното съществуване. Например правителството разрешава търговията с алкохол, но това не означава, че навсякъде може да се отварят кръчми и барове и да се прави контрабанда със спиртни напитки. Издаването на разрешителни е предназначено именно да ограничи търговията с алкохол. Никой не се нуждае от разрешително, за да търгува със захар, жито или мляко, защото не е необходимо да се ограничава потреблението на тези продукти. С други думи, човек трябва да действа така, че неговите дейности да не са пречка за духовния му прогрес, а да му помагат да постигне освобождение. Ето защо ведическата цивилизация е устроена по такъв начин, че дава възможност на този, който се стреми към сетивно наслаждение, да си осигури добро материално благосъстояние и да се наслаждава на сетивни удоволствия, но накрая да постигне освобождение. В ша̄стрите ведическата цивилизация ни предоставя цялото знание, което ни е необходимо, и ако живеем в съответствие с техните наставления и указанията на гуру, ще изпълним всичките си материални желания и едновременно с това ще можем да се освободим от материалното съществуване.

Човек трябва да се отнася много сериозно към постигането на мокш̣а (освобождение), дори ако за това трябва да пожертва другите три цели. В началото на Шрӣмад Бха̄гаватам Сӯта Госва̄мӣ казва, че човек не трябва да следва религиозните принципи с идеята да постигне материално благополучие. Тъй като сме много привързани към сетивното наслаждение, ние се обръщаме към Бога и ходим в храмовете и църквите, за да искаме от него материални неща. На свой ред материалното процъфтяване не трябва да се превръща в средство за постигането на сетивни наслади. Всичко трябва да бъде устроено така, че накрая да можем да постигнем освобождение. Затова в тази строфа се подчертава значението на мокш̣а, освобождението. Постиженията в останалите три сфери са материални и затова рано или късно биват унищожени. Дори ако успеем да спечелим много пари и да се затрупаме с вещи, смъртта ще ни раздели с тях. В Бхагавад-гӣта̄ се казва, че смъртта е самата Върховна Божествена Личност, която най-накрая отнема на материалистите всичко, което са придобили. Но от глупост ние не мислим за това. От глупост не се боим от смъртта и не помисляме, че тя ще ни отнеме всичко, което сме постигнали по пътя на дхарма, артха и ка̄ма. Чрез дхарма, благочестиви дейности, можем да се издигнем до райските планети, но това не означава свобода от капана на раждането, смъртта, старостта и болестите. Основната идея на тази строфа е, че можем да жертваме интересите си, свързани с траиваргя – религиозността, материалното благополучие и сетивното наслаждение, – но в никакъв случай не бива да жертваме каузата на освобождението. В Бхагавад-гӣта̄ (4.9) е дадено следното определение за освобождението: тяктва̄ дехам̇ пунар джанма наити. Живото същество е постигнало освобождение, когато никога повече не е принудено да приема материално тяло, след като напусне сегашното си. Според имперсоналистите освобождението означава сливане с битието на безличностния Брахман. Но това сливане всъщност не е мокш̣а, защото тези, които го постигат, отново са принудени да се върнат в материалния свят. Затова човек трябва да търси подслон при Бога, Върховната Личност, и да му отдава предано служене. Това е истинското освобождение. И така, човек не трябва да отдава голямо значение на благочестивите дейности, икономическото развитие и сетивното наслаждение, а трябва да се стреми да постигне Бог Виш̣н̣у и духовните му планети, най-висша от които е Голока Вр̣нда̄вана, обителта на Бог Кр̣ш̣н̣а. Ето защо движението за Кр̣ш̣н̣а съзнание е най-ценният дар за онези, които се стремят към истинско освобождение.

В материалния свят ние приемаме висшите форми на живот като благословия, а низшите – като проклятие. Това разделение на „низши“ и „висши“ съществува само докато трае взаимодействието на материалните качества (гун̣и). С други думи, благодарение на добрите си дела ние достигаме висшите планети или по-висш статус на живот, което означава добро образование, красива външност и т.н. Това са резултатите от благочестивите ни дела. А като извършваме греховни дела, оставаме неграмотни, получаваме грозни тела, живеем в бедност и прочее. Но всички жизнени състояния са подчинени на законите на материалната природа, която осъществява функциите си чрез взаимодействието на качествата добро, страст и невежество. Когато обаче настъпи унищожението на материалния космос, материалните качества също спират да действат. Затова Богът казва в Бхагавад-гӣта̄ (8.16):

Дори ако благодарение на научния прогрес или чрез извършването на религиозни обреди, жертвоприношения и плодоносни дейности успеем да попаднем на висшите планети, по време на унищожението на вселената тези планети и животът на тях ще загинат. В тази строфа думите ӣша-видхвам̇сита̄шиш̣а̄м сочат, че всички материални постижения ще бъдат унищожени от върховния повелител. Нищо не може да ни спаси от това. Независимо къде се намираме – на Земята или на някоя друга планета, – телата ни ще бъдат унищожени и ще трябва да останем стотици милиони години в състояние на безсъзнание в тялото на Маха̄-виш̣н̣у. И когато творението отново бъде проявено, пак ще се родим в различни форми на живот и ще възобновим дейностите си. Затова не бива да се задоволяваме само с издигане до висшите планети. Трябва да се опитаме да напуснем материалния космос, да достигнем духовния свят и да приемем подслон при Върховната Божествена Личност. Това е най-висшето постижение. Никое материално завоевание, все едно дали висше или низше, не бива да ни привлича. В нашите очи те всички трябва да са еднакви. Вместо да се стремим към материални завоевания, би трябвало да се интересуваме от истинската цел на живота и да се посветим на предано служене на Бога. Тогава ще бъдем вечно благословени, отдадени на духовни дейности, които са пълни с блаженство и знание.

Цивилизованото човешко общество насърчава дхарма, артха, ка̄ма и мокш̣а. Хората трябва да имат религия. Без религията човешкото общество се превръща в стадо животни. Икономическото развитие и сетивното наслаждение трябва да се основават на религиозни принципи. Когато религията, икономическото развитие и сетивното наслаждение са правилно организирани, човек неизбежно постига освобождение от раждането, смъртта, старостта и болестите в материалния свят. Но в съвременната епоха, в епохата на Кали, няма нито религия, нито може да става дума за освобождение. Хората се интересуват само от материално благополучие и от сетивни наслади. Затова въпреки високото икономическо развитие на целия свят, поведението на съвременния човек става все по-животинско. Когато животинските склонности окончателно вземат връх, настъпва краят на човешката цивилизация. Това унищожение именно е ӣша-видхвам̇сита̄шиш̣а̄м. Така наречените благословии на Бога за материално процъфтяване и сетивни наслади ще бъдат безвъзвратно унищожени. В края на Кали юга Богът ще се появи в материалния свят в образа на Калки, за да унищожи всички хора на тази планета. И тогава, след поголовното изтребление, ще настъпи нова златна ера. Затова винаги трябва да помним, че всичките ни материални дейности са като детска игра. Когато децата си играят на плажа, бащата седи наблизо и ги наблюдава как строят от пясъка крепостни стени, дворци и т.н., но рано или късно той ги вика да се приберат у дома и всичко, което те са построили, загива. Хората, които с увлечение си играят на икономическо развитие и сетивно наслаждение досущ като деца, понякога получават особената милост на Бога и Той разрушава всичко, което са построили.

Богът казва: яся̄хам анугр̣хн̣а̄ми хариш̣йе тад-дханам̇ шанаих̣. Обръщайки се към Юдхиш̣т̣хира Маха̄ра̄джа, Богът признал, че когато иска да засвидетелства особена милост на своя предан, Той му отнема всички материални богатства. Затова ваиш̣н̣авите обикновено не са много богати в материално отношение. Когато един ваиш̣н̣ава, чист предан, иска да служи на Върховния Бог, но в същото време се опитва да натрупа материално богатство, това става пречка за преданото му служене. Тогава Богът му оказва изключителна милост: Той унищожава неговото материално благополучие и му отнема всички богатства. Така преданият, отчаян от многократните си опити за успех в материалния свят, които неизменно завършват с несполука, накрая изцяло се предава в лотосовите нозе на Бога. Това също може да се нарече ӣша-видхвам̇сита̄шиш̣а̄м – Богът отнема материалните ни богатства, но в замяна ни дарява с духовно знание.

В хода на проповедническата си дейност сме виждали материалисти, които идват с поклони и ни молят за благословии, очаквайки да получат още повече материални богатства. Но когато видят, че нашите благословии не им носят материално богатство, те загубват интерес към преданите и спират да им изразяват почит. Такива хора мислят единствено за материалното си благополучие. Те се кланят на святите личности и на Върховния Бог и даряват средства за проповедническите дейности само защото се надяват, че ще бъдат възнаградени с още повече материални богатства. Но ако човек има искрено желание да служи на Бога, Богът го принуждава да се откаже от материалното благополучие и напълно да му се отдаде. И тъй като Богът не благославя своите предани с материални богатства, хората се боят да почитат Бог Виш̣н̣у. Те виждат, че ваиш̣н̣авите, поклонниците на Бог Виш̣н̣у, не притежават материални богатства. В същото време материалистите получават неограничени възможности за материален просперитет, като почитат Шива, защото Шива е съпруг на богиня Дурга̄, господарката на вселената. Шива милостиво дава възможност на поклонниците си да бъдат благословени от Дурга̄. Ра̄ван̣а например бил верен почитател на Шива и в замяна за предаността му Дурга̄ го дарила с толкова много богатства, че всички сгради в неговото царство били от чисто злато. В най-ново време в Бразилия бяха открити огромни залежи от злато. Като се позоваваме на историческите свидетелства на Пура̄н̣ите, със сигурност можем да твърдим, че това са останки от царството на Ра̄ван̣а. Но дори това царство било унищожено от Бог Ра̄мачандра.

Чрез анализ на тези и на други аналогични примери достигаме до истинския смисъл на думите ӣша-видхвам̇сита̄шиш̣а̄м. Богът не дава материални блага на своите предани, за да не могат те отново да хлътнат в капана на материалния свят, където всички са обречени на раждане, смърт, старост и болести. Опиянени от материалните си богатства, личности като Ра̄ван̣а не мислят за нищо друго освен за сетивни наслади. Ра̄ван̣а се осмелил да похити дори Сӣта̄, самата богиня на щастието, съпругата на Бог Ра̄мачандра, и мислел, че нищо не може да му попречи да се наслаждава на енергията на удоволствието на Бога. Но тази постъпка всъщност станала причина за гибелта му (видхвам̇сита). Съвременната цивилизация е насочена изцяло към икономическото развитие и сетивното наслаждение и затова също е обречена да загине.

В тази строфа Санат-кума̄ра настоятелно съветва всички, които са получили човешко тяло, да не си губят времето в преследване на материално благополучие и сетивни наслади, а да се стремят да постигнат духовните ценности, като осъзнаят Върховната Божествена Личност, която заедно с индивидуалната душа живее във всяко сърце. Индивидуалната душа и Върховната Божествена Личност в аспекта си на Парама̄тма̄ се намират в тялото, което е изградено от груби и фини материални елементи. Да разберем това, означава да постигнем истинско духовно разбиране. Има два пътя на духовно развитие: пътят, следван от философите имперсоналисти, и пътят на преданото служене. Имперсоналистите стигат до заключението, че са напълно еднакви с Върховния Дух, докато преданите, или персоналистите, осъзнавайки Абсолютната Истина, проумяват, че тя е върховният повелител, а ние, живите същества, заемаме подчинено положение и затова наш единствен дълг е да ѝ служим. Ведите учат: тат твам аси – „Ти си същият“ и со 'хам – „Аз съм същият“. Според имперсоналистите тези мантри доказват, че Върховният Бог (т.е. Абсолютната Истина) и живото същество са напълно еднакви, но от гледна точка на преданите тези мантри утвърждават, че Върховният Бог и индивидуалните същества са еднакви по качество. Тат твам аси, аям а̄тма̄ брахма. И Върховният Бог, и живото същество са духовни по същност. Да осъзнаем това, означава да постигнем себепознание. Човешката форма на живот е дадена, за да могат живите същества с помощта на духовното знание да разберат Бога и своята собствена същност. Човек не трябва да си губи времето с опити да постига материално благополучие и различни сетивни наслади.

В тази строфа е много важна и думата кш̣етра-вит. Смисълът ѝ е обяснен в Бхагавад-гӣта̄ (13.2): идам̇ шарӣрам̇ каунтея кш̣етрам итй абхидхӣяте. Тялото се нарича кш̣етра (поле на дейността), а собствениците му (индивидуалната душа и Свръхдушата, които са вътре в него) се наричат кш̣етра-вит. Но двамата кш̣етра-вит, познавачи на тялото, са различни един от друг. Единият от тях (Парама̄тма̄, или Свръхдушата) ръководи другия (индивидуалната душа). Когато се научим да разбираме и да следваме указанията на Свръхдушата, животът ни се увенчава с успех. Свръхдушата ни води както отвътре, от дълбините на сърцето ни, така и отвън. Отвътре Богът ни води като чаитя-гуру, като духовен учител в сърцето ни. Но Той помага на живото същество и като идва в облика на духовен учител, който да го напътства отвън. И отвън, и отвътре Богът води живото същество, като с това му помага да сложи край на материалните си дейности и да се върне вкъщи, в духовния свят. Всеки може да се убеди в присъствието на Върховната Душа и на индивидуалната душа в тялото: докато те се намират в тялото, то сияе и е пълно със сила. Но щом Свръхдушата и индивидуалната душа го напуснат, то веднага започва да се разлага. Който има духовно знание, лесно може да разбере коя е истинската разлика между мъртвото и живото тяло. И така, човек не трябва да си губи времето с опити да постигне измамно материално благополучие и сетивно удовлетворение. Той трябва да се стреми към духовно знание, за да разбере Свръхдушата, индивидуалната душа и отношенията между тях. Така, усъвършенствайки знанието си, той ще може да се освободи от материалния свят и да постигне крайната цел на живота. Казано е, че ако човек е поел по пътя на освобождението, той не губи нищо дори ако спре да изпълнява така наречените си задължения в материалния свят. Но този, който е отхвърлил пътя на освобождението, за да посвети всичките си усилия на икономическото развитие и сетивното наслаждение, губи всичко. По този повод е уместно да цитираме думите на На̄рада към Вя̄садева:

Този, който е изоставил материалните си занимания заради преданото служене на Бога, понякога може да падне, ако не е още достатъчно зрял, но дори в този неуспех за него няма нищо страшно. А човекът, който не се занимава с предано служене, даже и да изпълнява всичките си предписани задължения, пак няма да постигне нищо.

Тази строфа директно опровергава концепцията на ма̄я̄ва̄дӣте за пълното тъждество на индивидуалната душа и Свръхдушата. Според философията на ма̄я̄ва̄дӣте живото същество и Свръхдушата са напълно еднакви; между тях няма никаква разлика. Ма̄я̄ва̄дӣте заявяват, че нищо не може да съществува вън от безличностния Брахман и че чувството на обособеност от него е ма̄я̄, илюзия, под влиянието на която живото същество смята въжето за змия. Примерът с въжето и змията е любимият аргумент на философите ма̄я̄ва̄дӣ, затова тук нарочно са използвани тези думи, представящи концепцията виварта-ва̄да. В действителност Парама̄тма̄, Свръхдушата, е Върховната Божествена Личност и тя винаги е освободена. С други думи, Върховният Бог живее в тялото заедно с индивидуалната душа, което се потвърждава във Ведите. Те са като две птици приятели, които седят на едно и също дърво. Но Парама̄тма̄ е отвъд действието на илюзорната енергия. Илюзорната енергия се нарича бахиран̇га̄ шакти (външна енергия), а живото същество е тат̣астха̄ шакти (междинна енергия). В Бхагавад-гӣта̄ е казано, че и материалната енергия във формата на земя, вода, въздух, огън, етер и т.н., и духовната енергия, представяна от живите същества, са енергии на Върховния Бог. Въпреки че между енергиите и техния източник няма разлика, живото същество, душата, попада под влиянието на външната енергия и започва да се мисли за равно на Върховната Божествена Личност.

Думата прападйе в тази строфа също заслужава специално внимание, защото е свързана със заключителното наставление на Бхагавад-гӣта̄ (18.66): сарва-дхарма̄н паритяджя ма̄м екам̇ шаран̣ам̇ враджа. На друго място в Бхагавад-гӣта̄ (7.19) Богът казва: бахӯна̄м̇ джанмана̄м анте гя̄нава̄н ма̄м̇ прападяте. Думите прападйе и шаран̣ам̇ враджа означават, че индивидуалната душа трябва да се предаде на Свръхдушата. Тогава тя ще може да разбере, че макар Върховният Бог да се намира в сърцето ѝ, Той я превъзхожда във всяко едно отношение. Богът винаги е трансцендентален, отвъд материалното проявление, макар да ни се струва, че Той и материалното проявление са едно. Според ваиш̣н̣авската философия Богът е едновременно тъждествен с творението си и различен от него. Материалният свят е проявление на външната енергия на Бога и понеже енергията не се различава от източника си, на нас ни се струва, че Богът и индивидуалната душа са едно и също нещо. В действителност обаче обусловената душа се намира под влиянието на материалната енергия, а Богът винаги е трансцендентален, неподвластен на тази енергия. Ако Богът не заемаше по-висше положение спрямо индивидуалната душа, думата прападйе би била лишена от смисъл, тъй като не би могло да става дума индивидуалната душа да се предаде на Върховния Бог. Думата прападйе се отнася за процеса на преданото служене. Човек не може да постигне Абсолютната Истина с празни разсъждения за въжето и змията, без да отдава предано служене. Затова в тези строфи се подчертава изключителното значение на преданото служене, което е много по-важно за постигането на Абсолютната Истина от разсъжденията и философските търсения.

Трансценденталистите, които се опитват да преодолеят влиянието на трите гун̣и на материалната природа, се делят на три категории: гя̄нӣ, йогӣ и бхакти. И трите вида трансценденталисти се опитват да овладеят поривите на сетивата си. Тези пориви са сравнени с непрекъснато прииждащи речни вълни. В реката постоянно се образуват вълни и на практика е невъзможно някой да ги спре. По аналогичен начин, вълните на материалното наслаждение са толкова силни, че не могат да бъдат обуздани по никакъв начин, освен чрез процеса на бхакти йога. Като отдават трансцендентално предано служене в лотосовите нозе на Бога, бхактите постоянно изпитват трансцендентално блаженство и желанията им за материално наслаждение изчезват от само себе си. А гя̄нӣте и йогӣте, които не са привързани към лотосовите нозе на Бога, само се борят с вълните на желанията. В тази строфа Санат-кума̄ра казва за тях, че са рикта-матаях̣ („чужди на преданото служене“). С други думи, въпреки че гя̄нӣте и йогӣте се опитват да се освободят от желанията за материални дейности, те все повече се омотават в псевдофилософски разсъждения и в неистови усилия да прекратят дейностите на сетивата си. В Първа Песен на Бха̄гаватам вече се каза:

Тук отново е подчертана същата идея. Бхаджа ва̄судевам означава, че този, който се е посветил да служи с любов и преданост на Кр̣ш̣н̣а, сина на Васудева, много лесно може да спре вълните на материалните желания. Докато усилията на оня, който изкуствено се опитва да потисне желанията си, са обречени на неуспех. Желанията за плодоносни дейности са като яки дървета, които са пуснали в сърцето ни дълбоки корени, но преданото служене може да ги изкорени, защото събужда в живото същество по-висши желания. Човек може да се раздели с низките желания само когато изпитва желания от по-висш порядък. Желанията не могат да бъдат спрени. За да не стане пленник на низки желания и страсти, човек трябва да развие желание да постигне Върховния. Гя̄нӣте се стремят да се слеят с Върховния, но това желание също е ка̄ма (похот), както и желанието на йогӣте да постигнат мистични сили. За разлика от тях, бхактите не се стремят към никакви материални наслади и затова се пречистват. Те не прибягват до изкуствени методи, за да се освободят от желанията си. За тези, които са намерили подслон при лотосовите нозе на Бога, желанията се превръщат в извор на духовно блаженство. В тази строфа Кума̄рите казват, че лотосовите нозе на Бог Кр̣ш̣н̣а са непресъхващият източник на всички наслади. Затова човек трябва да потърси убежище при тях, вместо напразно да се опитва да унищожи желанията си за материални наслади. Докато не се освободим от материалните желания, няма да можем да се освободим от плена на материалното съществуване. Някой може да възрази, че докато реката тече, вълните ѝ никога не могат да бъдат спрени. Но реката носи водите си към морето и когато морският прилив я залее, тя се слива с морето и морските вълни поглъщат речните. По същия начин, преданият, който има интелигентност, непрекъснато мисли за толкова много неща, свързани със служенето за Бога в Кр̣ш̣н̣а съзнание, че вълните на неговото желание да служи на Бога заливат застоялите води на материалните му желания. Я̄муна̄ча̄ря казва, че откакто е започнал да служи на лотосовите нозе на Бога, нови и нови желания за предано служене непрекъснато вливат водите си в пълноводната река на предаността и нейното могъщо течение окончателно е помело всички застояли желания за плътски наслади. Я̄муна̄ча̄ря дори казва, че само при мисълта за тези наслади той плюе от отвращение. В Бхагавад-гӣта̄ (2.59) също е казано: парам̇ др̣ш̣т̣ва̄ нивартате. И така, като култивираме в себе си желание да служим с любов в лотосовите нозе на Върховния Бог, ние побеждаваме всичките си желания за материални сетивни наслади.

В тази строфа материалното съществуване е сравнено с огромен океан от невежество. Този океан понякога е наричан с името Ваитаран̣ӣ. В океана Ваитаран̣ӣ (Причинния океан) като футболни топки плуват безброй вселени. На отвъдния бряг се намира духовният свят, Вайкун̣т̣ха, който е описан в Бхагавад-гӣта̄ (8.20): парас тасма̄т ту бха̄во 'нях̣. Така, отвъд пределите на материалния свят се простира вечната духовна обител. Материалните вселени в Причинния океан непрекъснато биват унищожавани, но Вайкун̣т̣хите, духовните планети, съществуват вечно и никога не биват подлагани на унищожение. Човешката форма на живот дава възможност на живото същество да прекоси материалната вселена, която е океан от невежество, и да стигне до духовното небе. Има много различни методи, или лодки, с които човек може да преплува океана на невежеството, но Кума̄рите препоръчват на царя да потърси убежище при лотосовите нозе на Бога, както човек без страх би се качил в надеждна лодка. Неотдадените, които не се подслоняват при лотосовите нозе на Бога, се опитват да прекосят океана на невежеството по други начини (чрез методите на карма, гя̄на и йога), но се натъкват на много препятствия. Нещо повече, понякога борбата с тези препятствия така ги увлича, че те никога не стигат до отвъдния бряг. Няма никаква гаранция, че неотдадените някога ще преодолеят океана на материалното съществуване, но дори да успеят, те постигат това с цената на сурови лишения и мъчения. А всеки, който започне да следва процеса на преданото служене, вярвайки, че лотосовите нозе на Бога са здрава лодка, с която може да се стигне до другия бряг, той непременно прекосява окена на материалното съществуване, и то без никакви трудности.

Затова Кума̄рите съветват Пр̣тху Маха̄ра̄джа да вземе лодката на лотосовите нозе на Бога, с която лесно ще преодолее всички опасности. Опасностите, които ни дебнат в материалния свят, са като акулите в океана. И най-опитният плувец не може да се спаси, когато го нападнат акули. Човек може да види най-различни сва̄мӣ и йогӣ, които заявяват, че могат да прекосят океана на невежеството, както и да помогнат на другите да го преплуват, но на практика се оказва, че те са жертви на собствените си сетива. Вместо да помогнат на последователите си да преодолеят океана на невежеството, тези мними сва̄мӣ и йогӣ стават жертви на ма̄я̄, олицетворена от нежния пол, и акулите в океана безмилостно ги разкъсват.

В коментара си към тази строфа Шрӣпа̄да Вишвана̄тха Чакравартӣ Т̣ха̄кура се спира на думата а̄тма-медхаса̄ и обяснява, че а̄тмани значи „на Бог Кр̣ш̣н̣а, парама̄тмани“. Бог Кр̣ш̣н̣а е Парама̄тма̄. Ӣшварах̣ парамах̣ кр̣ш̣н̣ах̣ (Брахма сам̇хита̄, 5.1). Затова човекът, чийто ум е изцяло потопен в Кр̣ш̣н̣а съзнание, се нарича а̄тма-медха̄х̣, в противоположност на гр̣ха-медхӣ – този, чийто ум винаги е зает с мисли за материални дела. А̄тма-медхӣте притежават Кр̣ш̣н̣а съзнание и постоянно мислят за дейностите на Кр̣ш̣н̣а. Санат-кума̄ра, синът на Брахма̄, имал съвършено Кр̣ш̣н̣а съзнание и затова можел да посочи на царя пътя на духовното усъвършенстване. Думата а̄тма-гатих̣ се отнася за пътя, по който човек може да напредва все повече и повече в осъзнаването на Кр̣ш̣н̣а.

Когато Бог Виш̣н̣у се явил на арената на великото жертвоприношение ашвамедха, устроено от цар Пр̣тху, Той предсказал, че много скоро Кума̄рите ще дойдат при царя и ще му дадат наставления. Пр̣тху Маха̄ра̄джа си спомнил за безпричинната милост на Бога и сърдечно посрещнал Кума̄рите, които изпълнявали предсказанието му. С други думи, когато Богът предскаже нещо, Той осъществява предсказаното чрез своите предани. По същия начин Бог Чайтаня Маха̄прабху предсказал, че неговите славни имена и маха̄-мантрата Харе Кр̣ш̣н̣а ще стигнат до всички градове и села по света. Шрӣла Бхактивинода Т̣ха̄кура и Шрӣла Бхактисиддха̄нта Сарасватӣ Прабхупа̄да искаха да осъществят това велико предсказание и ние сега следваме техните стъпки.

Що се отнася до преданите, Бог Кр̣ш̣н̣а казва на Арджуна: каунтея пратиджа̄нӣхи на ме бхактах̣ пран̣ашяти – „О, сине на Кунтӣ, можеш смело да заявиш, че мой предан никога не загива“ (Бхагавад-гӣта̄, 9.31). Богът можел лично да оповести тази истина, ала вместо това пожелал Арджуна да я провъзгласи, защото по такъв начин давал двойна гаранция, че никога няма да наруши думата си. Богът обещава, а неговите доверени предани изпълняват обещанията му. От съчувствие към страдащото човечество Той е обещал толкова много неща. Но въпреки че Богът е така милостив към хората, те обикновено нямат желание да му служат. Това напомня отношенията между сина и бащата. Бащата винаги желае доброто на своя син, дори когато синът му го забрави или напълно го пренебрегне. Във връзка с това заслужава внимание думата анукампина̄ – Богът изпитва такова дълбоко състрадание към живите същества, че лично идва в материалния свят, за да помогне на падналите души:

„Всеки път, когато има упадък на религията и безбожието взема връх, Аз идвам лично, о, потомъко на Бхарата“ (Бхагавад-гӣта̄, 4.7).

И така, Богът идва в материалния свят в различни въплъщения единствено от съчувствие към живите същества. Бог Шрӣ Кр̣ш̣н̣а дошъл на Земята от състрадание към падналите души. Бог Буда се появил от състрадание към беззащитните животни, убивани от демоните, а Бог Нр̣сим̇хадева се появил от състрадание към Прахла̄да Маха̄ра̄джа. С други думи, Богът е толкова милостив към падналите души в материалния свят, че лично идва при тях или изпраща свои предани и слуги, които да изпълнят желанието му всички паднали души да се върнат вкъщи, при него. Бог Шрӣ Кр̣ш̣н̣а предал Бхагавад-гӣта̄ на Арджуна за благото на цялото човечество. Затова всички разумни хора трябва да се отнесат сериозно към движението за Кр̣ш̣н̣а съзнание и да се възползват от наставленията на Бхагавад-гӣта̄, които чистите предани проповядват, без да внасят в тях изменения.

В тази строфа особено важна е думата са̄дхӯччхиш̣т̣ам. Пр̣тху Маха̄ра̄джа получил царството си от Бхр̣гу и от другите святи личности, както човек получава остатъци от нечия трапеза. След смъртта на цар Вена светът останал без достоен владетел. Хората страдали от толкова много беди, че великите светци начело с Бхр̣гу Муни решили да създадат от мъртвото тяло на Вена нов цар – цар Пр̣тху. Тъй като Маха̄ра̄джа Пр̣тху бил получил царството си по милостта на светците, той не искал да го раздава пак на светците, в случая на Кума̄рите. От милост към сина си бащата може да му даде остатъците от своята храна, но синът не може да предлага обратно на баща си неговите огризки. Пр̣тху Маха̄ра̄джа бил в подобно положение – всичко, което притежавал, било остатък от чужда трапеза и той не можел да го предложи на Кума̄рите. Но въпреки това, по косвен начин, той предложил на Кума̄рите всичко, което имал, и те се разпоредили със собствеността му така, както намерили за добре. Следващата строфа изяснява този момент.

В някои варианти на този текст вместо думата да̄ра̄х̣ е употребена думата ра̄ях̣, която значи „богатство“. В Индия и до днес има богати хора, които носят титлата ра̄я. Един от великите предани на Бог Чайтаня Маха̄прабху се наричал Ра̄ма̄нанда Ра̄я, защото бил губернатор на Мадрас и притежавал несметни богатства. Днес също се срещат притежатели на тази титла: Рай Бахадур, Рай Чаудхури и др. Да̄ра̄х̣, съпругата, не може да бъде подарявана на бра̄хман̣ите. Човек може да даде всичко на достойните личности, които имат право да приемат пожертвования, но никъде не е казано, че може да им предложи собствената си жена. От тази гледна точка вариантът, в който е използвана думата ра̄ях̣, е по-правилен от този с думата да̄ра̄х̣. Освен това, тъй като Пр̣тху Маха̄ра̄джа предложил на Кума̄рите всичко, което имал, не е нужно думата кошах̣ („съкровищница“) да се споменава отделно. Царете и императорите имали лична съкровищница, която се наричала ратна-бха̄н̣д̣а. Това било специално помещение, в което се пазели особено скъпите бижута: гривни, огърлици и други накити, подарени на царя от поданиците му. Тези скъпоценности били съхранявани отделно от общата хазна, в която постъпвали приходите за държавата. Пр̣тху Маха̄ра̄джа предложил в лотосовите нозе на Кума̄рите скъпоценностите, които били негова лична собственост. Вече стана дума, че цялото имущество на царя всъщност принадлежало на бра̄хман̣ите и Пр̣тху Маха̄ра̄джа просто го използвал за нуждите на държавата. Щом то вече било собственост на бра̄хман̣ите, как царят можел отново да им го подарява? Коментирайки този стих, Шрӣпа̄да Шрӣдхара Сва̄мӣ обяснява, че Маха̄ра̄джа Пр̣тху предложил царските си богатства на мъдреците, както слугата поднася храна на господаря си. Храната и така принадлежи на господаря, защото продуктите са купени с негови средства, но слугата първо сготвя от продуктите различни блюда и чак тогава ги предлага на господаря си. По същия начин постъпил и Пр̣тху Маха̄ра̄джа, като предложил на Кума̄рите всичко, което владеел.

В тази строфа ясно е казано, че царство, държава или империя трябва да се управляват според наставленията на святите личности и бра̄хман̣и, такива като Кума̄рите. В миналото, когато монархията била единствената форма на управление по целия свят, монархът бил подчинен на съвет от бра̄хман̣и и мъдреци. Изпълнявайки своите задължения, царят, ръководителят на държавата, действал като слуга на бра̄хман̣ите. Царете и бра̄хман̣ите не били диктатори, нито пък смятали държавата за своя собственост. Царете познавали ведическите писания не по-лошо от бра̄хман̣ите, което означава, че добре знаели и повелята на Шрӣ Ӣшопаниш̣ад: ӣша̄ва̄сям идам̇ сарвам – всичко съществуващо принадлежи на Върховната Божествена Личност. В Бхагавад-гӣта̄ Бог Кр̣ш̣н̣а също провъзгласява, че е собственик на всички планетни системи (сарва-лока-махешварам). Затова никой няма правото да се смята за собственик на държавата. Царят, президентът или министър-председателят винаги трябва да помнят, че не са собственици, а слуги.

В съвременната епоха царете и президентите забравят, че са слуги на Бога, и се мислят за слуги на народа. Съвременните демократични правителства се обявяват за „народни правителства“, за правителства от народа и за народа, но Ведите не признават подобна форма на управление. Според ведическите наставления държавата трябва да се управлява така, че да бъде удовлетворен Богът, Върховната Личност. Следователно държавата трябва да бъде управлявана от представител на Върховния Бог. Висшият ръководен пост не бива да се заема от човек, който не познава ведическите писания. В тази строфа ясно е казано, че висшите държавни постове са предназначени само за личности, които добре знаят наставленията на Ведите (веда-ша̄стра-вид архати). Във Ведите са дадени точни указания за задълженията на царя и на обикновения гражданин, на главнокомандващия и на редовия войник. За съжаление в съвременната епоха са се нароили какви ли не „философи“, които наставляват човека, без да се позовават на авторитетни писания, и много от сегашните лидери следват тези своеволни идеи. Затова всички хора днес са нещастни.

Съвременната философия на диалектическия материализъм, създадена от Карл Маркс и следвана от комунистическите правителства, е твърде несъвършена. Според принципите на ведическия комунизъм в страната никой не трябва да гладува. В днешно време има много благотворителни институции, които събират средства от гражданите уж за да хранят гладуващите, но в действителност тези средства никога не се използват по предназначение. Ведите постановяват, че дълг на правителството е да ръководи страната така, че никой да не гладува. В Шрӣмад Бха̄гаватам е казано, че семейните трябва да се грижат дори гущерите и змиите да не остават гладни. Те също трябва да получават храна. Всъщност проблемът с изхранването не съществува, защото всичко принадлежи на Върховния Бог и Той сам се грижи да има достатъчно храна за всички. Във Ведите (Кат̣ха Упаниш̣ад, 2.2.13) е казано: еко бахӯна̄м̇ йо видадха̄ти ка̄ма̄н. Върховният Бог снабдява всички живи същества с всичко необходимо, затова в света не би трябвало да има гладни. Ако хората гладуват, виновни са държавниците и президентите, които не умеят да управляват страната.

И така, от настоящата строфа следва, че този, който не познава ведическите принципи (веда-ша̄стра-вит), не трябва да се кандидатира за президент, за министър и т.н. В миналото царете били ра̄джарш̣и, което значи, че макар да изпълнявали задълженията на царе, в действителност били святи хора, защото никога не нарушавали предписанията на Ведите и управлявали царството си под ръководството на великите бра̄хман̣и и мъдреци. От тази гледна точка днешните президенти, министри и висши държавни служители не заслужават постовете си, защото не познават ведическата административна наука и не следват наставленията на святите личности и на бра̄хман̣ите. Цар Вена, бащата на Маха̄ра̄джа Пр̣тху, бил убит от бра̄хман̣ите, защото не съблюдавал препоръките на Ведите и не се подчинявал на съветите на мъдреците. Затова Пр̣тху Маха̄ра̄джа добре знаел, че управлявайки планетата, трябва да действа като слуга на светците и великите бра̄хман̣и.

Върховната Божествена Личност е почитана с думите намо брахман̣я-дева̄я. Тази молитва означава, че Върховният Бог на свой ред почита бра̄хман̣ите като богове. Всички се покланят на Бога, но за да даде пример на другите, Той самият се покланя на бра̄хман̣ите. Всички трябва да изпълняват наставленията на бра̄хман̣ите, защото бра̄хман̣ите са заети единствено да разпространяват ведическото знание (шабда-брахма) по целия свят. Когато няма достатъчно бра̄хман̣и, които да разпространяват ведическото знание, в обществото настъпва хаос. Бра̄хман̣ите и ваиш̣н̣авите служат пряко на Върховната Божествена Личност и затова не зависят от никой друг. Всъщност всичко на този свят принадлежи на бра̄хман̣ите и само от смирение те приемат пожертвования от кш̣атриите (царете) и вайшите (търговците). Всичко принадлежи на бра̄хман̣ите, а управниците и търговците само се грижат за тяхната собственост, съхранявайки я като банкери. Затова винаги щом бра̄хман̣ите имат нужда от средства, кш̣атриите и вайшите са длъжни да им ги доставят. Бра̄хман̣ите са като собственици на банкова сметка, от която могат да теглят пари, когато пожелаят. Тъй като постоянно служат на Бога, те нямат време да се занимават с финансови въпроси, затова всичките им богатства се съхраняват при кш̣атриите (царете) и те са длъжни да дават средства на бра̄хман̣ите веднага щом бъдат помолени. В действителност бра̄хман̣ите и ваиш̣н̣авите не живеят за сметка на другите – те харчат собствените си богатства, макар отстрани да изглежда, че получават пари от другите. Кш̣атриите и вайшите нямат право да раздават пожертвования, защото всичко, което имат, принадлежи на бра̄хман̣ите. Затова те трябва да даряват средства за благотворителни цели само по препоръка на бра̄хман̣ите. За съжаление в съвременната епоха няма достатъчно бра̄хман̣и и понеже така наречените кш̣атрии и вайши не следват наставленията на бра̄хман̣ите, в целия свят цари хаос.

Вторият стих на тази строфа гласи, че кш̣атриите, вайшите и шӯдрите се хранят единствено по милостта на бра̄хман̣ите; с други думи, те не бива да ядат неща, които са забранени от бра̄хман̣ите. Бра̄хман̣ите и ваиш̣н̣авите знаят какво може да се яде и дават пример на всички останали, като ядат само храна, която най-напред е предложена на Върховната Божествена Личност. Те ядат само праса̄д, т.е. храна, предложена първо на Бога. Кш̣атриите, вайшите и шӯдрите също трябва да ядат само кр̣ш̣н̣а-праса̄д, който получават по милостта на бра̄хман̣ите. Те нямат право да отварят кланици и да ядат месо, риба и яйца, да пият вино и други алкохолни напитки или за тази цел да се сдобиват с пари по начини, непозволени от ша̄стрите. В съвременната епоха обществото не се ръководи от наставленията на бра̄хман̣ите, затова всички хора са затънали в грехове. В резултат на това законите на природата отреждат на всекиго заслужени наказания. Това е положението в днешната епоха на Кали.

Великите личности в материалния свят с готовност се трудят за благото на човечеството, но никой не може да помогне на хората повече от оня, който разпространява знание, помагащо на хората да осъзнаят духовната си природа и отношенията си с Върховната Божествена Личност. Всички живи същества са пленници на илюзорната енергия. Забравили истинската си същност, те се скитат в материалния свят, въплъщавайки се от тяло в тяло в търсене на мир и спокойствие. Но тези живи същества не знаят почти нищо за духовното себепознание и затова не намират покой, въпреки че жадуват за вътрешно умиротворение и истинско щастие. Святите личности, такива като Кума̄рите, На̄рада, Прахла̄да, Джанака, Шукадева Госва̄мӣ и Капиладева, а също и последователите им – а̄ча̄риите ваиш̣н̣ави и техните слуги – оказват неоценима помощ на човечеството, като разпространяват знанието за вечните отношения, които свързват живото същество и Върховната Божествена Личност. Това знание е най-висшата благословия за всички хора.

Знанието за Кр̣ш̣н̣а е такъв неоценим дар, че никога не можем да се отблагодарим на онзи, който ни го е дал. Затова Пр̣тху Маха̄ра̄джа помолил Кума̄рите да се чувстват доволни от собственото си безкористно служене, с което помагат на падналите души да се освободят от плена на ма̄я̄. Царят разбирал, че не съществува друг начин да се отплати на мъдреците за благородния им труд. Думата винода-па̄трам може да се разглежда като словосъчетание от думите вина̄ и уда-па̄трам, а може да се чете и като една дума, винода-па̄трам, която значи „шут“. Действията на шута будят смях у околните. Човек, който се опитва да се отплати на духовния си учител за трансценденталното послание на Кр̣ш̣н̣а, се превръща в посмешище като шута, защото този дълг не може да бъде изплатен никога. Най-добрият приятел и благодетел на хората е оня, който пробужда у тях изначалното им съзнание, тяхното Кр̣ш̣н̣а съзнание.

Известно е, че полубоговете никога не се докосват до земната повърхност. Те се придвижват само във въздушното пространство. Подобно на великия мъдрец На̄рада, Кума̄рите не се нуждаят от превозно средство, за да пътуват в космоса. Жителите на Сиддхалока също могат да летят из космоса без машини. Те се наричат сиддхи, притежатели на всички мистични и йогийски сили, тъй като са в състояние да пътешестват от планета на планета. В днешно време великите светци, които са постигнали съвършенство в мистичната йога, не идват на Земята, защото хората не заслужават присъствието им. Тук обаче Кума̄рите възславят добродетелите на Маха̄ра̄джа Пр̣тху, дълбоката му преданост и смирението му. Те останали много доволни от почестите, които царят им оказал. Това означава, че единствено по милостта на Маха̄ра̄джа Пр̣тху обикновените хора в царството успели да видят Кума̄рите, които се носели в космическото пространство.

Най-дълбоко вътрешно удовлетворение изпитва този, който неотклонно следва преданото служене. Всъщност само чистите предани, които нямат никакви други желания освен да служат на Върховната Божествена Личност, могат да постигнат истинско удовлетворение. Върховният Бог няма какво да желае, Той черпи удовлетворение в самия себе си. Такова удовлетворение изпитва и преданият, който няма други желания освен да служи на Върховната Божествена Личност. Всички търсят душевен покой и се стремят към удовлетворение, но такова състояние могат да постигнат само чистите предани.

Думите на цар Пр̣тху в предишните строфи показаха, че той притежава дълбоки познания и е постигнал съвършенство в преданото служене. Настоящата строфа потвърждава това, защото в нея царят е наречен най-велик сред всички маха̄тми. В Бхагавад-гӣта̄ (9.13) Шрӣ Кр̣ш̣н̣а говори за маха̄тмите по следния начин:

„О, сине на Пр̣тха̄, свободни от влиянието на илюзията, великите души са покровителствани от божествената природа. Те изцяло са се отдали на предано служене, защото знаят, че Аз съм Върховната Божествена Личност, изначална и неизчерпаема“.

Маха̄тмите не са пленници на илюзорната енергия; те са под покровителството на духовната енергия. Затова истинският маха̄тма̄ постоянно е зает с предано служене за Бога. Пр̣тху Маха̄ра̄джа проявил всички отличителни черти на маха̄тма̄, затова в тази строфа е наречен дхурьо махата̄м – най-велик сред маха̄тмите.

Маха̄ра̄джа Пр̣тху бил монарх с дълбоко чувство за отговорност и изпълнявал едновременно задълженията на кш̣атрия, на цар и на предан на Бога. Тъй като бил постигнал съвършенство в преданото служене за Бога, той безукорно можел да изпълнява предписаните си задължения в съответствие с времето и обстоятелствата, със своето финансово положение и с личните си възможности. Във връзка с това е важна думата карма̄н̣и. Дейностите на Пр̣тху Маха̄ра̄джа не били обичайни, защото били посветени на Върховната Божествена Личност. Шрӣла Рӯпа Госва̄мӣ съветва преданите да не отхвърлят онова, което е благоприятно за преданото им служене, нито да смятат дейностите в преданото служене за плодоносни дейности. Обикновеният човек работи, за да изкара пари, които да похарчи за сетивни удоволствия. Преданият може да извършва същите дейности по същия начин, но неговата цел е да удовлетвори Върховния Бог, затова дейностите му не трябва да бъдат смятани за обикновени.

И така, делата на Пр̣тху Маха̄ра̄джа не били обикновени, а духовни и трансцендентални, защото с тях той се стремял да удовлетвори Бога. Както Арджуна, воинът, трябвало да се сражава, за да удовлетвори Кр̣ш̣н̣а, така и Пр̣тху Маха̄ра̄джа изпълнявал задълженията си на цар само заради удоволствието на Кр̣ш̣н̣а. Всичко, което той правел като император на света, било достойно за поведението на чист предан. Затова един поет ваиш̣н̣ава е казал: ваиш̣н̣авера крия̄-мудра̄ вигйе на̄ буджха̄я – никой не може да разбере действията на чистия предан. Те може да изглеждат обикновени, но в тях е скрит много дълбок смисъл, защото са посветени на удоволствието на Бога. Човек трябва да е много вещ в духовното знание, за да може да разбере постъпките на ваиш̣н̣авите. Маха̄ра̄джа Пр̣тху не си позволявал да действа вън от системата на четирите варн̣и и четирите а̄шрама, въпреки че бил ваиш̣н̣ава парамахам̇са, т.е. отвъд всички материални дейности. За да управлява света, той действал от позицията на кш̣атрия, но в същото време оставал над тези светски дейности, защото удовлетворявал Върховната Божествена Личност. Той прикривал природата си на чист предан и играел ролята на могъщ и справедлив цар. С други думи, Маха̄ра̄джа Пр̣тху никога не действал заради собственото си сетивно наслаждение; всичките му дейности имали за цел да доставят удоволствие на сетивата на Бога. Това е посочено много ясно в следващата строфа.

Животът на Маха̄ра̄джа Пр̣тху и неговата всеотдайност в трансценденталното любовно служене за Върховната Божествена Личност са забележителен пример за карма йога. Понятието карма йога често се среща в Бхагавад-гӣта̄ и Маха̄ра̄джа Пр̣тху показва на практика какво значи то. В тази строфа е посочено главното условие за правилното следване процеса на карма йога. Пхалам̇ брахман̣и санняся (или виняся) – човек трябва да посвещава плодовете от дейностите си на Върховния Брахман, Парабрахман, Кр̣ш̣н̣а. По този начин той става истински сання̄сӣ, който не е привързан към материалния свят. В Бхагавад-гӣта̄ (18.2) се казва, че когато човек посвещава резултата от всичките си дейности на Върховната Божествена Личност, това е сання̄са.

„Отказа от резултатите на всички дейности мъдрите наричат отречение (тя̄га). Такъв живот учените хора наричат живот в отречение (сання̄са)“. Въпреки че Пр̣тху Маха̄ра̄джа бил семеен, той живеел в отречение от света, като истински сання̄сӣ. Това ще бъде обяснено по-подробно в следващите строфи.

Много важна е думата нирвиш̣ан̇гах̣ („незамърсен“) – Маха̄ра̄джа Пр̣тху не бил привързан към резултатите от своя труд. В материалния свят всеки се мисли за собственик на това, което изкарва или за което работи. Когато човек използва плодовете от дейностите си в служба на Бога, той практикува карма йога. Всеки може да следва процеса на карма йога, но той е особено удобен и лесен за семейните: те могат да поставят у дома си мӯрти на Бога и да го обожават според принципите на бхакти йога. Бхакти йога включва в себе си девет компонента: слушане, възпяване, помнене, служене, обожаване на мӯртите, отдаване на молитви, изпълнение на повели, приятелство с Кр̣ш̣н̣а и жертване на всичко за него.

Международното общество за Кр̣ш̣н̣а съзнание разпространява методите на карма йога и бхакти йога по целия свят. Всеки може да ги овладее просто като следва примера на членовете на Обществото за Кр̣ш̣н̣а съзнание.

И в храма, и у дома ни истинските собственици на всичко са мӯртите, а ние сме техни вечни слуги. Богът е трансцендентален, защото не е част от материалното творение. Думите пракр̣тех̣ парам в тази строфа показват, че всичко в материалния свят е създадено от външната, материалната енергия на Бога, но Той самият не е нейно творение. Както утвърждава Бхагавад-гӣта̄ (9.10), Богът осъществява върховен надзор над всички материални творения:

„Материалната природа действа под моя надзор, сине на Кунтӣ, като създава всички движещи се и неподвижни създания. Под нейната власт материалният космос постоянно бива създаван и унищожаван“.

Всички изменения и процеси в материалния свят, предизвикани от удивителното взаимодействие на материалните елементи, се извършват под надзора на Върховната Божествена Личност, Кр̣ш̣н̣а. Материалните явления не протичат спонтанно. Този, който винаги служи на Кр̣ш̣н̣а и използва всичко в негово служене, е джӣван-мукта, освободена душа, дори докато се намира в материалния свят. В обикновения случай живото същество получава освобождение, след като напусне материалното си тяло, но този, който следва примера на Пр̣тху Маха̄ра̄джа, се освобождава от материалното робство още в сегашния си живот. Резултатите от дейностите на човека в Кр̣ш̣н̣а съзнание зависят от волята на Върховната Личност. Всъщност резултатите от дейностите на всеки човек зависят не от личните му умения, а от волята на Върховния. Такъв е смисълът на думите пхалам̇ брахман̣и санняся. Този, който се е посветил на служене на Бога, никога не бива да мисли, че притежава или се разпорежда с каквото и да било. Искреният предан трябва да изпълнява задълженията си, спазвайки правилата и принципите на преданото служене, но резултатът от дейността му зависи изцяло от върховната воля на Бога.

В тази строфа особено внимание заслужава думата гр̣хеш̣у. От представителите на четирите а̄шрама: брахмачаря, гр̣хастха, ва̄напрастха и сання̄са – само гр̣хастхите (семейните) имат право да общуват с жени, затова гр̣хастха-а̄шрамът е един вид разрешително за сетивно наслаждение. Но Пр̣тху Маха̄ра̄джа се отличавал с това, че никога не угаждал на сетивата си, макар да имал право на семеен живот и да притежавал несметни богатства. Това бил специфичен знак, който свидетелствал, че Маха̄ра̄джа Пр̣тху е чист предан на Бога. Чистият предан не е привързан към сетивното наслаждение, затова е свободен. Хората, които водят материалистичен живот, се стремят да удовлетворят собствените си сетива, докато преданите, които са постигнали освобождение, посвещават целия си живот на това да удовлетворяват сетивата на Бога.

В тази строфа Маха̄ра̄джа Пр̣тху е сравнен със слънцето (арка-ват). Слънцето огрява всичко, дори изпражненията, урината и другите нечистотии, но въпреки че лъчите му се докосват до тях, то, всесилното слънце, остава неосквернено. Нещо повече, неговите лъчи дезинфекцират всяко замърсено място и го пречистват. По същия начин, преданият може да се занимава с какви ли не материални дейности, но понеже не изпитва желание за сетивно наслаждение, тези дейности не оказват влияние върху него. Напротив, той превръща всяка материална дейност в предано служене на Бога. Той знае как да използва всичко в служене на Бога и затова не попада под влиянието на материалните дейности. Нещо повече, с трансценденталния си замисъл той пречиства материалните дейности. Това е описано в Бхакти-раса̄мр̣та синдху: сарвопа̄дхи-винирмуктам̇ тат-паратвена нирмалам – целта на предания е да се пречисти напълно, като служи на Бога, и да се освободи от материалните обозначения.

Пр̣тху Маха̄ра̄джа бил семеен и Арчи, неговата съпруга, му родила петима синове, които били заченати точно според желанието на царя. Те не били заченати по недоразумение или случайно. В съвременната епоха (Кали юга) практически вече никой не знае как да създава деца, които да отговарят на желанието му. Тайната на успеха е в това, че родителите трябва да извършват различни пречистващи обреди (сам̇ска̄ри). Първата сам̇ска̄ра е гарбха̄дха̄на-сам̇ска̄ра – обред за зачеване на дете, който е задължителен за всички, и особено за висшите касти (бра̄хман̣ите и кш̣атриите). В Бхагавад-гӣта̄ е казано, че половият живот, който не противоречи на религиозните принципи, е самият Кр̣ш̣н̣а, а според религиозните принципи този, който е решил да създаде дете, преди зачатието трябва да извърши гарбха̄дха̄на-сам̇ска̄ра. Душевното състояние на бащата и майката преди зачатието оказва силно влияние върху характера на бъдещото дете. Дете, което е заченато в похот, може да не оправдае желанията и надеждите на родителите си, когато порасне. В ша̄стрите е казано: ятха̄ йонир ятха̄ бӣджам. Думите ятха̄ йоних̣ се отнасят за майката, а ятха̄ бӣджам – за бащата. Ако преди извършването на половия акт родителите са се подготвили, постигайки подходящо съзнание, това съзнание се предава и на детето им. Думите а̄тма-саммата̄н показват, че преди зачеването на всяко дете Пр̣тху Маха̄ра̄джа и Арчи извършвали пречистващия обред гарбха̄дха̄на, затова синовете им се родили точно според желанието им и имали чистото съзнание на родителите си. Пр̣тху Маха̄ра̄джа не заченал децата си, обладан от похот и страст, и не изпитвал плътско влечение към съпругата си. Той създал синовете си така, както подобава на истинския гр̣хастха, за да могат те по-късно да поемат в свои ръце управлението на световната империя.

Всяка планета се управлява от отделен полубог. От Бхагавад-гӣта̄ научаваме, че Слънцето е управлявано от полубога Вивасва̄н. Луната и другите планети също имат свои управляващи божества. Всъщност полубоговете, които управляват останалите планети, са потомци на полубоговете на Слънцето и Луната. На Земята също има две династии кш̣атрии: едната води началото си от полубога на Слънцето, а другата – от полубога на Луната. Те се наричат съответно Сӯря-вам̇ша и Чандра-вам̇ша. По времето, когато цялата планета била една огромна империя, императорът на света принадлежал към династията Сӯря-вам̇ша, а васалните царе били потомци на Чандра-вам̇ша. Маха̄ра̄джа Пр̣тху обаче бил толкова могъщ, че притежавал качествата и на всички останали полубогове, които управляват планетите във вселената.

В наши дни хората от Земята се опитаха да отидат на Луната, но не успяха да намерят там никакви живи същества, да не говорим за управляващ полубог. В същото време обаче ведическите произведения определено сочат, че на Луната има високоразвита цивилизация, чиито представители се отнасят към категорията на полубоговете. Ето защо цялата история с прословутото пътешествие на съвременните учени до Луната изглежда доста съмнителна.

Както ще стане ясно в една от следващите строфи, Пр̣тху Маха̄ра̄джа успявал да задоволи всичките си поданици благодарение на удивителната си способност да разбира психиката на другите. Отношенията му с неговите поданици били толкова съвършени, че всеки жител на царството бил доволен и всички живеели в мир. В тази строфа много важна е думата ачюта̄тмаках̣, която показва, че Маха̄ра̄джа Пр̣тху управлявал планетата като представител на Върховната Божествена Личност. Той знаел, че е представител на Бога и трябва да се грижи за неговото творение, като го управлява разумно. Атеистите не могат да разберат с каква цел е създаден този свят. В сравнение с духовния свят материалното творение е прокълнато място, но все пак то е било създадено с някаква цел. Съвременните учени и философи не могат да разберат каква е тази цел и не вярват, че има творец. С научните си изследвания те се опитват да открият отговорите на всички важни въпроси, но не поставят в центъра на творението върховния творец. Преданите обаче ясно разбират, че материалният свят е създаден, за да даде възможност на индивидуалните живи същества, които искат да господстват над материалната природа, да изпълнят желанията си. Този, който управлява планетата, трябва да знае, че всичките ѝ обитатели, и особено хората, са дошли в материалния свят, за да търсят сетивни наслади. Затова той е длъжен да задоволява желанията им за сетивно наслаждение и в същото време да им помага да развиват в себе си Кр̣ш̣н̣а съзнание, така че накрая да могат да се върнат вкъщи, при Бога.

Царят, и изобщо държавният глава, трябва да помни това, когато изпълнява дълга си. Тогава всички ще бъдат щастливи. Но как да се постигне подобен вид управление? Историята познава не малко такива владетели, в това число и Маха̄ра̄джа Пр̣тху, чието царуване е описано подробно в Шрӣмад Бха̄гаватам. Затова ако държавниците следват примера на Маха̄ра̄джа Пр̣тху, дори в днешната епоха на деградация ще се възцари мир и благополучие по целия свят.

В тази строфа Маха̄ра̄джа Пр̣тху е сравнен с повелителите на Луната и на Слънцето. С примера си тези царе показват как Богът иска бъде управлявана вселената. Слънцето щедро раздава топлината и светлината си и в същото време изпарява водата от всички планети. А нощем луната доставя радост на хората и човек, който цял ден се е трудил под слънчевия пек, може да се наслади на прохладните ѝ лъчи. Управлявайки царството си, Пр̣тху Маха̄ра̄джа досущ като бога на Слънцето раздавал на поданиците си топлина и светлина, без които не може да има живот, но заедно с това той събирал данъци и издавал за гражданите и за министрите строги заповеди, които никой не смеел да наруши. От друга страна обаче, царят доставял радост на всички като лунната светлина. Слънцето и Луната оказват определено влияние върху живота във вселената, чрез което поддържат в нея необходимия ред. Съвременните учени и философи трябва да узнаят за съвършения замисъл на Върховния Бог, благодарение на който вселената съществува.

Дълг на царя е да защитава поданиците си и да изпълнява желанията им. А поданиците от своя страна са длъжни да се подчиняват на законите на държавата. Маха̄ра̄джа Пр̣тху изпълнявал безупречно задълженията си на владетел и в същото време бил толкова силен, че никой не смеел да наруши волята му, както никой не е в състояние да спре топлината и светлината на огъня. По сила и могъщество Маха̄ра̄джа Пр̣тху се равнявал на Индра, царя на рая. Съвременните учени правят опити с ядрено оръжие, а в миналите епохи воините поразявали враговете си с помощта на брахма̄стри, но нито брахма̄стрите, нито ядрените оръжия могат да се сравняват по сила с мълнията на небесния цар. С един удар на мълнията си Индра е способен да разбие и най-огромните планини. От друга страна, Маха̄ра̄джа Пр̣тху бил търпелив като земята и изпълнявал желанията на поданиците си с щедростта на проливния дъжд. Без дъжд хората на тази планета не биха могли да изпълняват желанията си. В Бхагавад-гӣта̄ (3.14) е казано: парджаня̄д анна-самбхавах̣ – зърното расте благодарение на дъжда, който вали от небето, а без зърно никой човек на земята не може да задоволи нуждите си. Затова безкрайната милост се сравнява с проливен дъжд, който се излива от облаците. Милостта на Маха̄ра̄джа Пр̣тху се изливала над хората непрекъснато като благодатните дъждовни потоци. С други думи, царят бил по-нежен от роза и по-суров от мълния. Така управлявал той царството си.

Маха̄ра̄джа Пр̣тху дарявал страдащите хора със своята милост, благодатна като проливните потоци дъжд след мъчителна жега. Той бил толкова вглъбен и сдържан, че никой не можел да разбере истинските му намерения, както човек не може да измери необятните простори на океана. Планината Меру служи за ос на цялата вселена и никой не е в състояние да я помръдне от положението ѝ дори на сантиметър. По същия начин, Маха̄ра̄джа Пр̣тху бил толкова твърд в намеренията си, че никой не можел да разколебае решителността му.

Ямара̄джа, наричан още Дхармара̄джа, е повелител на смъртта и съди провинилите се живи същества за греховете, които са извършили през своя живот. Затова той е смятан за най-опитният и вещ съдник. Пр̣тху Маха̄ра̄джа също бил много сведущ в тези въпроси и присъдите, които произнасял, били заслужени и справедливи. Никой не можел да надмине Маха̄ра̄джа Пр̣тху по богатство, както никому не е по силите да определи стойността на неизчерпаемите запаси от полезни изкопаеми и скъпоценни камъни в недрата на Хималаите. Затова той е сравнен с Кувера, пазителя на райските съкровища. Никой не можел да проникне в тайните на царя, които той пазел грижливо като Варун̣а, полубога на водите, на нощта и на западното небесно полукълбо. Варун̣а е всезнаещ и грешниците се молят за прошка на него, защото той е този, който ги наказва. Освен това Варун̣а изпраща болестите и е близък с Митра и Индра.

Когато Бог Чайтаня разговарял със Са̄рвабхаума Бхат̣т̣а̄ча̄ря, последовател на философията брахма-ва̄да, или ма̄я̄ва̄да, Той го почел, наричайки го въплъщение на Бр̣хаспати. Бр̣хаспати е главен жрец на райските планети и освен това велик логик. От тази строфа става ясно, че Маха̄ра̄джа Пр̣тху бил не само велик предан, погълнат от любовно служене на Бога, но имал и толкова задълбочени познания върху ведическите писания, че можел да победи в диспут всички имперсоналисти и ма̄я̄ва̄дӣ. Примерът на Пр̣тху Маха̄ра̄джа ни учи, че един ваиш̣н̣ава (предан) трябва не само да служи на Бога с преданост и постоянство, но ако е необходимо, трябва да е готов да влезе в словесен двубой с имперсоналистите и ма̄я̄ва̄дӣте и с помощта на знанията си по логика и философия да обори теорията им, че Абсолютната Истина е безличностна.

Богът, Върховната Личност, притежава съвършен контрол над сетивата си и е най-великият брахмача̄рӣ. Когато Кр̣ш̣н̣а бил избран да оглави Ра̄джасӯя-ягята на Маха̄ра̄джа Юдхиш̣т̣хира, дядо Бхӣш̣мадева го възхвалил и го нарекъл най-великият брахмача̄рӣ. Бхӣш̣мадева сам бил брахмача̄рӣ, затова можел да различи един брахмача̄рӣ от един вябхича̄рӣ. Пр̣тху Маха̄ра̄джа бил семеен човек и баща на пет деца, но въпреки това напълно владеел сетивата си. Този, който зачева деца в Кр̣ш̣н̣а съзнание, грижейки се за благото на човечеството, всъщност е брахмача̄рӣ. А който зачева децата си като котките и кучетата, не е добър баща. Думата брахмача̄рӣ значи още „този, който действа на равнището на Брахман“, т.е. който се занимава с предано служене. Концепцията за безличностния Брахман сама по себе си предполага бездействие, но тези, чиито дейности са свързани с Върховната Божествена Личност, с пълно право могат да бъдат наречени брахмача̄рӣ. В този смисъл Пр̣тху Маха̄ра̄джа бил съвършен пример за брахмача̄рӣ и едновременно с това и за гр̣хастха. Думата Виш̣ваксена̄нувартиш̣у се отнася за преданите, които непрекъснато служат на Бога. Всички останали предани трябва да следват техния пример. Шрӣла Нароттама да̄са Т̣ха̄кура казва: ей чхая госа̄н̃и я̄н̇ра, мун̃и та̄н̇ра да̄са. Той е готов да стане ученик на всеки, който върви по стъпките на шестимата Госва̄мӣ.

Като всички ваиш̣н̣ави, Маха̄ра̄джа Пр̣тху винаги давал закрила на кравите и служел на духовните учители и достойните бра̄хман̣и. Освен това той бил много смирен, благ и вежлив и когато вършел благотворителни дейности в името на обикновените хора, работел така, сякаш ставало дума за собствените му интереси. С други думи, Маха̄ра̄джа Пр̣тху се занимавал с благотворителност не за да се покаже пред хората, а от искрено състрадание и чувство на дълг. Така трябва да се извършват всички благотворителни дейности в името на човека.

В тази строфа са важни думите стрӣн̣а̄м и ра̄мах̣. Жените обичат да слушат разкази за подвизите и славата на велики герои. От тази строфа научаваме, че Пр̣тху Маха̄ра̄джа бил много знаменит и жените от цялата вселена с удоволствие слушали неговата история. Преданите от цялата вселена също слушали хвалебствията за цар Пр̣тху и те им доставяли същото удоволствие като разказите за подвизите на Бог Ра̄мачандра. Царството на Бог Ра̄мачандра съществува и до ден-днешен. Неотдавна в Индия бе основана политическа партия под името Партия на Рамарадж, която провъзгласява за своя цел да създаде царство, подобно на царството на Бог Ра̄ма. За съжаление съвременните политици искат царството на Ра̄ма без самия Ра̄ма. Те отхвърлят идеята за Бога и в същото време се надяват да постигнат царството на Бог Ра̄ма. Преданите не приемат подобни възгледи. Святите личности слушали разказите в прослава на Маха̄ра̄джа Пр̣тху тъкмо защото той бил съвършен представител на Бог Ра̄мачандра, съвършения цар.