Foreword
Предговор
From the very start, I knew that His Divine Grace A. C. Bhaktivedanta Swami Prabhupāda was the most extraordinary person I had ever met. The first meeting occurred in the summer of 1966, in New York City. A friend had invited me to hear a lecture by “an old Indian swami” on lower Manhattan’s Bowery. Overwhelmed with curiosity about a swami lecturing on skid row, I went there and felt my way up a pitch-black staircase. A bell-like, rhythmic sound got louder and clearer as I climbed higher. Finally I reached the fourth floor and opened the door, and there he was.
Още от самото начало знаех, че Негова Божествена Милост А. Ч. Бхактиведанта Свами Прабхупа̄да е най-необикновената личност, която някога бях срещал. Първата ни среща се състоя през лятото на 1966 г. в Ню Йорк. Един приятел ме покани да чуя лекция, която „един стар индийски сва̄мӣ“ щял да изнася в манхатънския Бауъри. Обхванат от любопитство към лекцията на този сва̄мӣ в такава долнопробна част на града, отидох там и пипнешком се заизкачвах по едно мръсно и черно като катран стълбище. Постепенно почнах да чувам все по-силно и по-отчетливо ритмичен звук, наподобяващ звън на камбанки. Накрая стигнах до четвъртия етаж и отворих вратата. Там беше той.
About fifty feet away from where I stood, at the other end of a long, dark room, he sat on a small dais, his face and saffron robes radiant under a small light. He was elderly, perhaps sixty or so, I thought, and he sat cross-legged in an erect, stately posture. His head was shaven, and his powerful face and reddish horn-rimmed glasses gave him the look of a monk who had spent most of his life absorbed in study. His eyes were closed, and he softly chanted a simple Sanskrit prayer while playing a hand drum. The small audience joined in at intervals, in call-and-response fashion. A few played hand cymbals, which accounted for the bell-like sounds I’d heard. Fascinated, I sat down quietly at the back, tried to participate in the chanting, and waited.
На около пет метра от мястото, където стоях, в другия край на дълга тъмна стая, той седеше на малък подиум; лампичката над него осветяваше лицето и шафранената му дреха. Той беше в напреднала възраст, помислих си, че сигурно е на около шестдесет години, седеше с кръстосани крака, изправен и внушителен. Главата му беше обръсната, силното лице и червените рогови очила му придаваха вид на монах, прекарал по-голямата част от живота си в учение. Очите му бяха затворени и той тихо повтаряше проста санскритска молитва, свирейки на ръчен барабан. Малката аудитория се присъединяваше периодично, пеейки като че ли в отговор на повикване. Някои от присъстващите свиреха на ръчни цимбали, чийто звук бях оприличил на звън от камбанки. Неудържимо привлечен от обстановката, аз седнах тихо отзад, като се опитвах да се присъединя към повтарянето на мантрата и зачаках.
After a few moments the swami began lecturing in English, apparently from a huge Sanskrit volume that lay open before him. Occasionally he would refer to the book, but more often quote from memory. The sound of the language was beautiful, and he followed each passage with meticulously detailed explanations.
След няколко минути сва̄мӣ започна лекция на английски, като се позоваваше на един огромен санскритски том, лежащ отворен пред него. От време на време той цитираше от книгата, но по-често цитираше по памет. Езикът звучеше приятно и сва̄мӣ следваше всеки пасаж с прецизни и подробни обяснения.
He sounded like a scholar, his vocabulary intricately laced with philosophical terms and phrases. Elegant hand gestures and animated facial expressions added considerable impact to his delivery. The subject matter was the most weighty I had ever encountered: “I am not this body. I am not an Indian.… You are not Americans.… We are all spirit souls.…”
Той говореше като учен; речникът му беше богат с философски термини и изрази. Аристократичните движения на ръцете и оживеното изражение на лицето му усилваха въздействието на думите. Темата беше най-важната, на която някога бях попадал: „Аз не съм това тяло. Аз не съм индиец… Вие не сте американци… Ние всички сме души…“
After the lecture someone gave me a pamphlet printed in India. A photo showed the swami handing three of his books to Indian Prime Minister Lal Bahadur Shastri. The caption quoted Mr. Shastri as saying that all Indian government libraries should order the books. “His Divine Grace A. C. Bhaktivedanta Swami Prabhupāda is doing great work,” the Prime Minister said in another small tract, “and his books are significant contributions to the salvation of mankind.” I purchased copies of the books, which I learned the swami had brought over from India. After reading the jacket flaps, the small pamphlet, and various other literature, I began to realize that I had just met one of India’s most respected spiritual leaders.
След лекцията някой ми подаде брошура, печатана в Индия. Една снимка показваше как сва̄мӣ подава три от книгите си на министър-председателя на Индия Лал Бахадур Шастри. Текстът отдолу беше цитат от изказване на г-н Шастри, че всички индийски държавни библиотеки трябва да си поръчат тези книги. „Негова Божествена Милост А. Ч. Бхактиведанта Свами Прабхупа̄да извършва велика дейност — казваше министър-председателят в друга кратка статия — и книгите му допринасят много за освобождаването на човечеството.“ Купих си екземпляри от книгите, за които разбрах, че сва̄мӣ е донесъл от Индия. След като прочетох обложките на книгите, малките брошури и останалите материали, започнах да осъзнавам, че съм срещнал един от най-почитаните духовни водачи на Индия.
But I could not understand why a gentleman of such distinction was residing and lecturing in the Bowery of all places. He was certainly well educated and, by all appearances, born of an aristocratic Indian family. Why was he living in such poverty? What in the world had brought him here? One afternoon several days later, I stopped in to visit him and to find out.
Не можех обаче да разбера защо един толкова издигнат човек се е настанил да живее и да изнася лекции в Бауъри. Несъмнено, той беше високообразован и по всичко се виждаше, че е роден в аристократично индийско семейство. Защо живееше в такава мизерия? Какво може да го е довело тук? Един следобед няколко седмици по-късно го посетих и разбрах причината.
To my surprise, Śrīla Prabhupāda (as I later came to call him) was not too busy to talk with me. In fact, it seemed that he was prepared to talk all day. He was warm and friendly and explained that he had accepted the renounced order of life in India in 1959, and that he was not allowed to carry or earn money for his personal needs. He had completed his studies at the University of Calcutta many years ago and had raised a family, and then he had left his eldest sons in charge of family and business affairs, as the age-old Vedic culture prescribes. After accepting the renounced order, he had arranged a free passage on an Indian freighter (Scindia Steamship Company’s Jaladuta) through an old family friend. In September 1965, he had sailed from Bombay to Boston, armed with only seven dollars’ worth of rupees, a trunk of books, and a few clothes. His spiritual master, His Divine Grace Bhaktisiddhānta Sarasvatī Ṭhākura, had entrusted him with delivering India’s Vedic teachings to the English-speaking world. And this was why, at age sixty-nine, he had come to America. He told me he wanted to teach Americans about Indian music, cooking, languages, and various other arts. I was mildly amazed.
За мое учудване Шрӣла Прабхупа̄да (както по-късно започнах да го наричам) не беше чак толкова зает и отдели достатъчно време да разговаря с мен. Всъщност изглеждаше, като че ли е готов да разговаря целия ден. Той се отнесе сърдечно, приятелски с мен и ми обясни, че през 1959 г. в Индия е приел жизненото стъпало на отречението и не му е позволено да носи или да печели пари за свои лични нужди. Преди много години завършил учението си в Калкутския университет и създал семейство, след което оставил него и отговорността за делата в търговското си предприятие на по-големите си синове, както предписва вековната ведическа култура. След като приел стадия на отречение, Шрӣла Прабхупа̄да си уредил чрез приятели безплатно пътуване до Америка с един индийски товарен кораб (Джаладута на параходната компания Скиндия). През септември 1965 г. той отпътувал от Бомбай за Бостън, като носел със себе си рупии на стойност седем долара, пътнически сандък с книги и няколко ката дрехи. Неговият духовен учител, Негова Божествена Милост Бхактисиддха̄нта Сарасватӣ Т̣ха̄кура, му поверил задачата да разпространи ведическите учения от Индия сред англоговорящия свят. И по тази причина, на шестдесет и девет годишна възраст пристигнал в Америка. Той ми каза, че иска да предаде на американците знание за индийската музика, готвене, езици и различни други изкуства. Бях леко изумен.
I saw that Śrīla Prabhupāda slept on a small mattress and that his clothes hung on lines at the back of the room, where they were drying in the summer afternoon heat. He washed them himself and cooked his own food on an ingenious utensil he had fashioned with his own hands in India. In this four-layer apparatus he cooked four preparations at once. Stacked all around him and his ancient-looking portable typewriter in another section of the room were seemingly endless manuscripts. He spent almost all of his waking hours – about twenty in twenty-four, I learned – typing the sequels to the three volumes I had purchased. It was a projected sixty-volume set called the Śrīmad-Bhāgavatam, and virtually it was the encyclopedia of spiritual life. I wished him luck with the publishing, and he invited me back for Sanskrit classes on Saturdays and for his evening lectures on Monday, Wednesday, and Friday. I accepted, thanked him, and left, marveling at his incredible determination.
Забелязах, че Шрӣла Прабхупа̄да използва за спане малък дюшек и че дрехите му висят прострени на едно въже в дъното на стаята — там те съхнеха на лятната следобедна горещина. Той си ги переше сам, а храната си готвеше на един остроумно конструиран прибор, който собственоръчно си беше направил в Индия. В този четириетажен уред готвеше четири ястия едновременно. В друг ъгъл на стаята, около него и старата му портативна пишеща машина, бяха струпани безброй ръкописи. Той прекарваше почти всички часове от денонощието — разбрах, че са около двадесет — печатайки продължението на трите тома, които бях купил. Това беше замисленият в шестдесет тома Шрӣмад Бха̄гаватам. Всъщност това беше енциклопедията на духовния живот. Пожелах му успех в издаването и той ме покани на лекциите по санскрит всяка събота и на вечерните лекции, провеждани всеки понеделник, сряда и петък. Аз приех, благодарих му и си тръгнах, удивен от забележителната му решителност.
A few weeks later – it was July 1966 – I had the privilege of helping Śrīla Prabhupāda relocate to a somewhat more respectable neighborhood, on Second Avenue. Some friends and I pitched in and rented a ground-floor storefront and a second-floor apartment, to the rear of a little courtyard, in the same building. The lectures and chanting continued, and within two weeks a rapidly growing congregation was providing for the storefront (by this time a temple) and the apartment. By now Śrīla Prabhupāda was instructing his followers to print and distribute leaflets, and the owner of a record company had invited him to record an LP of the Hare Kṛṣṇa chant. He did, and it was a huge success. In his new location he was teaching chanting, Vedic philosophy, music, japa meditation, fine art, and cooking. At first he cooked – he always taught by example. The results were the most wonderful vegetarian meals I had ever experienced. (Śrīla Prabhupāda would even serve everything out himself!) The meals usually consisted of a rice preparation, a vegetable dish, capātīs (tortilla-like whole-wheat patties), and dāl (a zestfully spiced mung bean or split-pea soup). The spicing, the cooking medium – ghee, or clarified butter – and the close attention paid to the cooking temperature and other details all combined to produce taste treats totally unknown to me. Others’ opinions of the food, called prasāda (“the Lord’s mercy”), agreed emphatically with mine. A Peace Corps worker who was also a Chinese-language scholar was learning from Śrīla Prabhupāda how to paint in the classical Indian style. I was startled at the high quality of his first canvases.
Няколко седмици по-късно — беше юли 1966 г. — имах удоволствието да помогна на Шрӣла Прабхупа̄да да се премести на малко по-почтено място, на Второ авеню. Аз и няколко приятели се заехме с наемането на приземния етаж на един магазин и на един апартамент на втория етаж в дъното на малък вътрешен двор в същата сграда. Лекциите и повтарянето на святите имена продължаваха и за две седмици броят на посетителите в апартамента и магазина, станал вече храм, бързо нарасна. Сега вече Шрӣла Прабхупа̄да възлагаше на последователите си да печатат и разпространяват брошури, а собственикът на една звукозаписна компания го покани да запише на дългосвиреща плоча повтарянето на Харе Кр̣ш̣н̣а. Той се отзова и имаше голям успех. На новото място той преподаваше ведическа философия, музика, джапа медитация, изящни изкуства и готвене. Най-напред готвеше той — винаги учеше с личен пример. В резултат се получаваха най-прекрасните вегетариански ястия, които някога съм опитвал. (Шрӣла Прабхупа̄да дори сам сервираше всичко!) Обикновено готвеше ориз, зеленчуково ястие, чапа̄тӣ (питка, наподобяваща мексиканска тортила, приготвена от черно брашно) и да̄л (вкусно подправена супа от индийска леща или разцепен грах). Подправките, специалната мазнина — гхи (пречистено масло) — голямата прецизност при определяне температурата на готвене и другите подробности — всичко това заедно допринасяше за постигане на вкус, напълно неизвестен за мен. Мненията на другите за храната, наричана праса̄да (милостта на Бога), напълно съвпадаше с моето. Един учен по китайски език, член на Корпуса на мира, се учеше от Шрӣла Прабхупа̄да да рисува в класически индийски стил. Бях удивен от високото качество на първите му картини.
In philosophical debate and logic Śrīla Prabhupāda was undefeatable and indefatigable. He would interrupt his translating work for discussions that would last up to eight hours. Sometimes seven or eight people jammed into the small, immaculately clean room where he worked, ate, and slept on a two-inch-thick foam cushion. Śrīla Prabhupāda constantly emphasized and exemplified what he called “plain living and high thinking.” He stressed that spiritual life was a science provable through reason and logic, not a matter of mere sentiment or blind faith. He began a monthly magazine, and in the autumn of 1966 the New York Times published a favorable picture story about him and his followers. Shortly thereafter, television crews came out and did a feature news story.
Във философските дискусии и в логиката Шрӣла Прабхупа̄да беше необорим и неуморим. Той прекъсваше работата си, за да дискутира, и това продължаваше по осем часа. Понякога в малката, безупречно чиста стая, където той работеше, ядеше и спеше, се натъпкваха по седем-осем души. Шрӣла Прабхупа̄да постоянно показваше с примера си какво означава „прост живот и висше мислене“. Той подчертаваше, че духовният живот е наука, доказуема чрез разсъждения и логика, а не просто сантименталност и сляпа вяра. Той започна да издава месечно списание и през есента на 1966 г. Ню Йорк Таймс публикува една снимка и очерк за него и последователите му. Наскоро след това пристигна екип и засне телевизионен репортаж.
Śrīla Prabhupāda was an exciting person to know. Whether it was out of my desire for the personal benefits of yoga and chanting or just out of raw fascination, I knew I wanted to follow his progress every step of the way. His plans for expansion were daring and unpredictable – except for the fact that they always seemed to succeed gloriously. He was seventyish and a stranger to America, and he had arrived with practically nothing, yet now, within a few months, he had single-handedly started a movement! It was mind-boggling.
Шрӣла Прабхупа̄да беше завладяваща личност. Дали от желание за лична полза от йога и повтарянето на святите имена, или заради неподправеното му обаяние, но знаех, че искам да го следвам неотклонно по пътя му. Плановете му за разрастване бяха смели и непредсказуеми — с изключение на факта, че винаги завършваха с величествен успех. Той беше седемдесетгодишен, чужденец в Америка, беше пристигнал почти без нищо — и въпреки това за няколко месеца съвсем сам създаде движението! Това беше потресаващо.
One August morning at the Second Avenue storefront temple, Śrīla Prabhupāda told us, “Today is Lord Kṛṣṇa’s appearance day.” We would observe a twenty-four-hour fast and stay inside the temple. That evening some visitors from India happened along. One of them – practically in tears – described his unbounded rapture at finding this little piece of authentic India on the other side of the world. Never in his wildest dreams could he have imagined such a thing. He offered Śrīla Prabhupāda eloquent praise and deep thanks, left a donation, and bowed at his feet. Everyone was deeply moved. Later, Śrīla Prabhupāda conversed with the gentleman in Hindi, and since what he was saying was unintelligible to me, I was able to observe how his every expression and gesture communicated to the very core of the human soul.
Една августовска сутрин в храма, намиращ се в магазина на Второ авеню, Шрӣла Прабхупа̄да ни каза: „Днес е денят на появяването на Бог Кр̣ш̣н̣а.“ Трябваше да гладуваме цял ден и да останем в храма. Вечерта ни посетиха няколко индийци. Единият от тях с просълзени очи описа безкрайния си възторг да открие на другия край на света това малко късче автентична Индия. Дори и на сън не беше си представял такова нещо. Той произнесе възхвала и изрази дълбоката си благодарност към Шрӣла Прабхупа̄да, остави дарение и се поклони в нозете му. Всички бяхме много развълнувани. След това Шрӣла Прабхупа̄да разговаря на хинди с един господин и понеже разговорът беше неразбираем за мен, можех да наблюдавам как всеки израз и жест на Шрӣла Прабхупа̄да беше насочен към самата същност на човешката душа.
Later that year, while in San Francisco, I sent Śrīla Prabhupāda his first airline ticket, and he flew out from New York. A sizable group of us greeted him at the terminal by chanting the Hare Kṛṣṇa mantra. Then we drove him to the eastern edge of Golden Gate Park, to a newly rented apartment and storefront temple – an arrangement very similar to that in New York. We had established a pattern. Śrīla Prabhupāda was ecstatic.
По-късно през същата година, докато бях в Сан Франциско, изпратих на Шрӣла Прабхупа̄да първия му самолетен билет, за да излети от Ню Йорк. На летището го посрещнахме доста голяма група хора, пеейки Харе Кр̣ш̣н̣а мантрата. След това го закарахме с кола до източния край на Голдън Гейт Парк в наскоро наетия апартамент и магазин, станал сега храм с подредба, много подобна на тази в Ню Йорк. Ние си бяхме създали стил! Шрӣла Прабхупа̄да беше във възторг.
A few weeks later the first mṛdaṅga (a long clay drum with a playing head on each end) arrived in San Francisco from India. When I went up to Śrīla Prabhupāda’s apartment and informed him, his eyes opened wide, and in an excited voice he told me to go down quickly and open the crate. I took the elevator, got out on the ground floor, and was walking toward the front door when Śrīla Prabhupāda appeared. So eager was he to see the mṛdaṅga that he had taken the stairway and had beaten the elevator. He asked us to open the crate, he tore off a piece of the saffron cloth he was wearing, and, leaving only the playing heads exposed, he wrapped the drum with the cloth. Then he said, “This must never come off,” and he began giving detailed instructions on how to play and care for the instrument.
Няколко седмици по-късно в Сан Франциско пристигна от Индия първата мр̣дан̇га (дълъг глинен барабан, на който се удря от двете страни). Когато отидох в апартамента на Шрӣла Прабхупа̄да и му съобщих новината, очите му широко се отвориха и той с развълнуван глас ми каза да сляза и да донеса сандъка. Взех асансьора, слязох на приземния етаж и се запътих към предната врата, когато изведнъж се появи Шрӣла Прабхупа̄да. Той толкова силно желаеше да види мр̣дан̇гата, че слизайки по стълбите, беше изпреварил асансьора. Помоли ни да отворим сандъка, откъсна парче плат от шафранената дреха, която носеше и уви мр̣дан̇гата в плата, като остави открити само двете ѝ страни. Тогава каза: „Това никога не трябва да се сваля“ — и започна да ни дава подробни инструкции как да свирим на инструмента и как да се грижим за него.
Also in San Francisco, in 1967, Śrīla Prabhupāda inaugurated Ratha-yātrā, the Festival of the Chariots, one of several festivals that, thanks to him, people all over the world now observe. Ratha-yātrā has taken place in India’s Jagannātha Purī each year for two thousand years, and by 1975 the festival had become so popular with San Franciscans that the mayor issued a formal proclamation – “Ratha-yātrā Day in San Francisco.”
През 1967 г., пак в Сан Франциско, Шрӣла Прабхупа̄да основа Ратха-я̄тра̄, шествието с колесници, един от няколкото фестивала, които благодарение на него хората от целия свят сега могат да празнуват. Ратха-я̄тра̄ се провежда в Джаганна̄тха Пурӣ (Индия) всяка година от две хиляди години насам, а от 1975 г. фестивалът стана толкова известен сред жителите на Сан Франциско, че кметът издаде официално нареждане за „Ратха-я̄тра̄ ден в Сан Франциско“.
By late 1966 Śrīla Prabhupāda had begun accepting disciples. He was quick to point out to everyone that they should think of him not as God but as God’s servant, and he criticized self-styled gurus who let their disciples worship them as God. “These ‘gods’ are very cheap,” he used to say. One day, after someone had asked, “Are you God?” Śrīla Prabhupāda replied, “No, I am not God – I am a servant of God.” Then he reflected a moment and went on. “Actually, I am not a servant of God. I am trying to be a servant of God. A servant of God is no ordinary thing.”
В края на 1966 г. Шрӣла Прабхупа̄да започна да приема ученици. Той винаги подчертаваше, че никой не трябва да го мисли за Бог, че той е просто слуга на Бога, и критикуваше самозваните гуру, които позволяват на учениците си да ги обожават като Бог. „Тези т.нар. „богове“ са много евтини“ — често казваше той. Един ден, след като някой беше го запитал: „Вие Бог ли сте?“ — Шрӣла Прабхупа̄да му отговори: „Не, аз не съм Бог — аз съм слуга на Бога.“ След това помисли малко и продължи: „Всъщност аз не съм слуга на Бога, аз се опитвам да бъда слуга на Бога. Слуга на Бога не е обикновено нещо.“
In the mid-seventies Śrīla Prabhupāda’s translating and publishing intensified dramatically. Scholars all over the world showered favorable reviews on his books, and practically all the universities and colleges in America accepted them as standard texts. Altogether he produced some eighty books, which his disciples have translated into twenty-five languages and distributed to the tune of fifty-five million copies. He established one hundred eight temples worldwide, and he has some ten thousand initiated disciples and a congregational following in the millions. Śrīla Prabhupāda was writing and translating up to the last days of his eighty-one-year stay on earth.
На около седемдесет и пет годишна възраст Шрӣла Прабхупа̄да много интензивно превеждаше и издаваше книги. Учени от целия свят го обсипваха с благоприятни отзиви за тях и на практика университетите и колежите в Америка ги приеха като класически книги. Той написа общо около осемдесет тома, които неговите ученици преведоха на осемдесет и девет езика и разпространиха в тираж над петстотин милиона. Той създаде сто и осем храма из целия свят и имаше около десет хиляди посветени ученици и милиони последователи и симпатизанти. Шрӣла Прабхупа̄да пишеше и превеждаше до последния ден на осемдесет и една годишното си пребиваване на земята.
Śrīla Prabhupāda was not just another oriental scholar, guru, mystic, yoga teacher, or meditation instructor. He was the embodiment of a whole culture, and he implanted that culture in the West. To me and many others he was first and foremost someone who truly cared, who completely sacrificed his own comfort to work for the good of others. He had no private life, but lived only for others. He taught spiritual science, philosophy, common sense, the arts, languages, the Vedic way of life – hygiene, nutrition, medicine, etiquette, family living, farming, social organization, schooling, economics – and many more things to many people. To me he was a master, a father, and my dearmost friend.
Шрӣла Прабхупа̄да не беше просто един от многото учени на Изтока, гуру, мистици, учители по йога или по медитация. Той беше въплъщение на цяла една култура и въведе тази култура на Запад. За мен и за много други той беше преди всичко истински загрижен, пожертвал изцяло удобствата си, за да действа за доброто на хората. Той нямаше личен живот — живееше само за другите. Преподаваше духовна наука, философия, здрав разум, изкуства, езици, ведически начин на живот — хигиена, хранене, медицина, етикет, семеен живот, обработване на земя, обществено устройство, възпитание, икономика — и много други неща на много, много хора. За мен той беше учител, баща и най-скъп приятел.
I am deeply indebted to Śrīla Prabhupāda, and it is a debt I shall never be able to repay. But I can at least show some gratitude by joining with his other followers in fulfilling his innermost desire – to publish and distribute his books.
Много съм задължен на Шрӣла Прабхупа̄да и това е дълг, който никога няма да изплатя. Но поне мога да покажа някаква благодарност, като се обединя с другите му последователи, за да изпълним неговото най-съкровено желание — издаването и разпространението на неговите книги.
“I shall never die,” Śrīla Prabhupāda once said. “I shall live forever in my books.” He passed away from this world on November 14, 1977, but surely he will live forever.
„Никога няма да умра — каза веднъж Шрӣла Прабхупа̄да. — Ще остана да живея завинаги чрез моите книги.“ Той напусна този свят на 14 ноември 1977 г., но със сигурност ще остане да живее завинаги.
Michael Grant
(Mukunda Goswami)
Майкъл Грант
(Мукунда да̄са)