Chapter 32
32
Kṛṣṇa Returns to Dwārakā
Кришна се завръща в Дварака
Yudhiṣṭhira began ruling the earth as lord of the Kurus. Surrounded by his brothers, he resembled Indra seated in Amarāvatī. Yudhiṣṭhira had arranged that Dhṛtarāṣṭra continue as chief administrator of Hastināpura. The blind king, attended by Sañjaya and Yuyutsu, gave orders which even the Pāṇḍavas followed out of deference. Draupadī, Subhadrā and the other ladies treated Dhṛtarāṣṭra and Gāndhārī as father and mother. Even Kuntī behaved toward Gāndhārī as one would act toward a senior. Kṛpa had returned to the city and become Dhṛtarāṣṭra’s trusted counselor, and Vyāsadeva and other ṛṣis also advised him.
Юдхищхира започна да управлява земята като владетел на Куру. Заобиколен от братята си, той бе като Индра в Амаравати. Бе наредил Дхритаращра да остане управник на Хастинапура. Слепият цар, подпомаган от Санджая и Юютсу, даваше заповеди, които дори Пандавите следваха от уважение. Драупади, Субхадра и останалите жени се отнасяха към Дхритаращра и Гандхари като към баща и майка. Дори Кунти се държеше с Гандхари като с по-старша. Крипа се бе завърнал в града и бе станал доверен съветник на Дхритаращра; останалите риши също го съветваха.
Yudhiṣṭhira, however, still felt a deep sense of guilt and shame. Seeing the thousands of bereaved women and children in the city, he was consumed by sorrow. Kṛṣṇa, who at Yudhiṣṭhira’s request had agreed to live in Hastināpura for some time, spoke to the mourning king. “Do not indulge your grief, O best of men, for by so doing you will increase the grief of your people and even give pain to your departed relatives. You should celebrate and perform sacrifices. Give joy to your subjects. Make profuse offerings to your forefathers and distribute charity to the Brahmins. Thus any trace of sin caused by the war will be washed off. Perform the Ashvemedha sacrifice, O King, and renounce this useless grief.”
Юдхищхира обаче продължаваше да изпитва дълбоко чувство на вина и срам. Виждайки хилядите вдовици и деца сираци в града, той изгаряше от скръб. Кришна, който по молба на Юдхищхира се бе съгласил да поживее известно време в Хастинапура, каза на тъжния цар: „Не се поддавай на мъката, о, най-добър сред хората, защото така още повече натъжаваш народа си и наскърбяваш дори починалите си близки. Трябва да празнуваш и да извършваш жертвоприношения. Дари радост на поданиците си. Направи богати приношения към предците и раздай милостиня на брамините. Така всеки грях от войната ще бъде пречистен. Изпълни жертвоприношението Ашвамедха, Царю, и се освободи от тази ненужна тъга.“
Sighing, Yudhiṣṭhira replied, “O Govinda, I know You are fond of me. You have always favored me and my brothers. O Janārdana, speak again of eternal spiritual truths, for my mind is still heavy. Reassured by Your words, which I imbibe like nectar, I will become enthused to carry out my duties.”
Юдхищхира отговори с въздишка: „О, Говинда, знам, че ме обичаш. Винаги си бил добър към мен и братята ми. О, Джанардана, поговори ми отново за вечната духовна истина, защото умът ми е потиснат. Утешен от думите ти, които пия като нектар, аз ще намеря сили да продължа да изпълнявам задълженията си.“
Kṛṣṇa was always inclined to satisfy Yudhiṣṭhira’s desires. He knew that the Pāṇḍava monarch had no other refuge. Although Kṛṣṇa wanted to return to Dwārakā to see His relatives, He had acceded to Yudhiṣṭhira’s repeated pleas that He stay in Hastināpura. Now, seeing his dejection, Kṛṣṇa spoke once more to assuage his sorrow.
Кришна винаги бе склонен да се вслушва в желанията на Юдхищхира. Той знаеше, че пандавският цар няма друго убежище. Въпреки че му се искаше да се завърне в Дварака, за да види близките си, Кришна се бе съгласил пред настоятелните молби на Юдхищхира да остане в Хастинапура. Сега, виждайки душевната му мъка, той му заговори отново, за да го успокои:
“O foremost of Bharata’s race, you must now contend with the most powerful enemy of all: your mind. Your only weapon in this battle is knowledge, and you have no army to assist you. O King, you already know everything. You know that all beings are undying, spiritual entities, that this material world is nothing more than a temporary illusion, and that the primary aim of life is to seek spiritual emancipation. Stand firm on this knowledge, O Yudhiṣṭhira, and do your duty.”
„О, най-велик от рода Бхарата, сега трябва да се изправиш пред най-могъщия от всичките си врагове — своя ум. Единственото ти оръжие в тази битка е познанието и нямаш армия, която да ти помага. О, Царю, ти несъмнено вече знаеш всичко. Знаеш, че всички създания са безсмъртни духовни същества, че този материален свят не е нищо повече от временна илюзия, и че най-важната цел в живота е да се търси духовно осъзнаване. Стъпил здраво върху това познание, изпълнявай дълга си, Юдхищхира!“
Kṛṣṇa explained how one desiring liberation must become free from attachment and aversion to material objects, which included the material body and all its designations. Yudhiṣṭhira’s lamentation was based on seeing only the external situation. He was grieving for matter without seeing spirit. All those who had been killed were still existing in new bodies. Those who were grieving for them would also soon die, forgetting their present sorrow. The prime duty of every man is to realize his true identity as an eternal part of the Supreme. That realization would bring complete freedom from the material misery caused by ignorance.
Кришна обясни как онзи, който желае освобождение, трябва да превъзмогне привързаността и омразата към материалните обекти, включително към материалното тяло и всичките му обозначения. Скръбта на Юдхищхира се основаваше само на външното възприемане на реалността. Той се измъчваше за материалното, без да вижда духа. Всички онези, които бяха избити, продължаваха да съществуват в нови тела. Тези, които скърбяха за тях, също скоро щяха да умрат, забравяйки настоящата си тъга. Първият дълг на всеки човек е да осъзнае своята истинска идентичност като вечна частица от Бога. Това разбиране ще му донесе пълно освобождение от материалните страдания, причинени от невежеството.
“By doing your material duties only for God’s pleasure will you gain this realization, O King, for such actions are on the spiritual platform and will soon raise you to spiritual consciousness. Throw off your ignorance and do what must be done. Prepare for the sacrifice, please the gods and Viṣṇu, satisfy the Brahmins, and rule this world with justice and compassion.”
„Като изпълняваш материалните си задължения само за удовлетворение на Бога, ще осъзнаеш това, защото такива действия са на духовно ниво и скоро ще те извисят до духовно съзнание. Отхвърли невежеството и извърши онова, което трябва да се направи. Приготви се за жертвоприношението, зарадвай полубоговете и Вишну, удовлетвори брамините и управлявай този свят справедливо и със състрадание.“
Solaced, and instructed by Dhaumya and other ṛṣis, Yudhiṣṭhira gradually gave up his anguish. He thanked Kṛṣṇa, who then asked if He may go to Indraprastha with Arjuna. The two friends wanted to spend some time together in that beautiful city, especially in the celestial Mayasabha. Yudhiṣṭhira gave his permission and soon they were traveling in Kṛṣṇa’s chariot, moving swiftly along the broad highway that went from Hastināpura toward the north.
Утешен и наставляван след това от Дхаумя и останалите риши, Юдхищхира постепенно се освободи от терзанието си. Той благодари на Кришна, който го попита дали може да отиде до Индрапрастха с Арджуна. Двамата приятели искаха да прекарат известно време заедно в този великолепен град, и най-вече в небесно-красивата Маяшабха. Юдхищхира даде разрешението си и скоро те вече пътуваха на колесницата на Кришна, носейки се бързо по широкия път, който излизаше от Хастинапура на север.
Arjuna and Kṛṣṇa spent weeks at Indraprastha. Upon their arrival they were greeted by thousands of overjoyed citizens. Arjuna and Kṛṣṇa then retired to the Mayasabha and also spent time together in the delightful, wooded regions surrounding the city. They spoke together about the many battles that had been fought and which the Pāṇḍavas had won. Kṛṣṇa could see that Arjuna too was grieving for the loss of his sons and friends and thus He consoled him.
Арджуна и Кришна поживяха няколко седмици в Индрапрастха. На пристигане ги посрещнаха хиляди ликуващи граждани. След това двамата се оттеглиха в Маяшабха; разхождаха се също и из приятната гориста област около града. Разговаряха помежду си за многото битки, спечелени от Пандавите, в които бяха участвали. Кришна виждаше, че Арджуна също тъгува за загубата на синовете и приятелите си, и го утешаваше.
After some weeks, Kṛṣṇa again wanted to return to Dwārakā and He asked Arjuna to secure Yudhiṣṭhira’s permission. “You should know that I am unable to do anything which may displease your brother. My life, wealth and followers are at his disposal. But I think I should return to see My aging father Vasudeva and My other relatives. The earth with her belt of seas and mountains, mines, and forests has come under Yudhiṣṭhira’s sway. I have spoken words of reason and wisdom to comfort him. He is now determined to do his duty. Therefore, I think it is time for Me to go. Let us approach Yudhiṣṭhira together and seek his approval.”
След няколко седмици Кришна отново пожела да се завърне в Дварака и помоли Арджуна да му помогне да си осигури разрешението на Юдхищхира: „Трябва да знаеш, че не съм способен да направя нещо, което не би зарадвало брат ти. Животът ми, богатството и последователите ми са на негово разположение. Но мисля, че трябва да се върна, за да видя своя остаряващ баща Васудева и останалите си близки. Земята с огърлиците си от морета, планини, мини и гори сега е под властта на Юдхищхира. Изрекох много разумни и мъдри думи, за да го утеша, и сега той е решен да изпълнява дълга си. Затова смятам, че е време да тръгвам. Нека отидем заедно при Юдхищхира и да попитаме за разрешението му.“
Arjuna’s heart sank at the thought of Kṛṣṇa’s departure, but he knew it was time. Kṛṣṇa had not seen His relatives since the war. They would surely be grieving for Abhimanyu, and would be missing Kṛṣṇa Himself. Reluctantly, Arjuna assented to Kṛṣṇa’s request. Early the next day, they made their way back to Hastināpura.
Сърцето на Арджуна се сви при мисълта за заминаването на Кришна, но той знаеше, че е време. Приятелят му не бе виждал близките си отпреди войната. Те несъмнено скърбяха за Абхиманю и им липсваше Кришна. Неохотно Арджуна се съгласи с молбата му. Рано на следващата сутрин те потеглиха обратно към Хастинапура.
As they traveled Arjuna said, “Dear Madhava, I have come to know Your true identity from Your profound instructions delivered on the first day of the war, but, my Lord, I find it difficult to recall those instructions. Indeed, my mind is confused now that You are about to leave us. Please, if You are agreeable, repeat that knowledge to me.”
Докато пътуваха, Арджуна каза: „Скъпи Мадхава, аз узнах истинската ти идентичност от проникновените напътствия, които ми даде в първия ден от войната, но ми е трудно да си ги припомня. Истината е, че сега, когато се готвиш да си тръгнеш, умът ми е объркан. Моля те, ако е възможно, повтори ми отново онова познание.“
Kṛṣṇa smiled affectionately, “Surely you are fickle-minded, O son of Pāṇḍu. Those truths I spoke were confidential and unknown even to the gods. I am not pleased that you have forgotten them, and I do not think I can repeat them now. But I will recite an ancient history on the same subject. Focus your mind and try to understand, O Pārtha, for this knowledge will free you from material bondage.”
Кришна се усмихна нежно: „Несъмнено умът ти е много непостоянен, о, сине на Панду! Онези истини, които изрекох пред теб, са поверителни и непознати дори на боговете. Не ме радва това, че си ги забравил, и не мисля, че мога да ги повторя сега. Но ще ти разкажа една древна история на същата тема. Съсредоточи ума си и се опитай да вникнеш, о, Партха, защото това познание ще те освободи от материалните окови.“
As Dāruka drove the chariot to Hastināpura, Kṛṣṇa narrated the history. Lost in his love for Kṛṣṇa, Arjuna was captivated by His eloquent speech. The chariot moved swiftly along the smooth road, passing through various villages and alongside fields full of crops or grazing cattle. When the day’s journey was almost over, Kṛṣṇa concluded His instructions and said, “If you have any love for Me, O scion of Kuru, you will lead your life according to these instructions. Always remember your actual identity as soul and remain fixed in rendering service to the Supreme Soul. In that way, you will never fall into illusion again.”
Докато Дарука караше колесницата към Хастинапура, Кришна разказа историята. Изгубен в любовта си към Кришна, Арджуна бе запленен от красноречието му. Колесницата се носеше бързо по гладкия път, минавайки през многобройни села, край полета с реколта и ливади с пасящи стада. Когато пътуването бе към края си, Кришна завърши напътствията си и каза: „Ако изпитваш каквато и да било обич към мен, о, потомъко на Куру, ще живееш живота си според тези наставления. Винаги помни истинската си идентичност на душа и съсредоточено отдавай служене на Върховната Душа. Така никога няма да попаднеш отново във властта на илюзията.“
Arjuna replied that as far as he was concerned, Kṛṣṇa was the Supreme Soul. Remembrance of Him was all that was required to achieve perfection in life. “I am convinced of Your glories, O Govinda. Indeed, I could not reach the end of Your glories if I were to recite them continuously with a thousand mouths and for a thousand years. You are the one Lord of all creatures, known variously only due to the various perceptions of different men. Everything that we, the Pāṇḍavas, have achieved is simply due to Your favor.”
Арджуна отговори, че за него Кришна бе тази Върховна Душа. Да бъде помнен той — това бе единственото изискване за постигане на съвършенство в живота. „Уверен съм в славата ти, Говинда. Всъщност истината е, че не намирам край на славата ти, дори да говоря за нея постоянно с хиляди усти в течение на хиляди години. Ти си единственият Бог на всички същества, а хората те познават по различен начин заради различните си възприятия. Всичко, което постигнахме ние, Пандавите, е само по твоята милост.“
Kṛṣṇa embraced Arjuna, who assured Him that he would gain Yudhiṣṭhira’s permission for His departure. “Although my heart is breaking at the thought of You leaving, I understand that You must return to Your family. We have already been favored by Your long presence here.”
Кришна прегърна Арджуна, който го увери, че ще получи разрешението на Юдхищхира да си замине. „Макар сърцето ми да се разкъсва при мисълта за отпътуването ти, аз разбирам, че трябва да се завърнеш при семейството си. Дълго се радвахме на милостивото ти присъствие тук.“
The chariot entered Hastināpura, passing throngs of cheering citizens who rushed to the roadside to watch it go by. Arjuna and Kṛṣṇa smiled at the people and received their worship by offering them blessings. They soon reached the royal palace and went quickly before Yudhiṣṭhira, bowing at his feet and greeting him with affection. They then offered their obeisances to Dhṛtarāṣṭra and Gāndhārī, who occupied thrones close to Yudhiṣṭhira’s.
Колесницата влезе в Хастинапура, преминавайки сред ликуващите граждани, които се втурваха по улиците да я видят. Арджуна и Кришна се усмихваха на хората и приемаха почитта им, като ги благославяха. Скоро стигнаха царския дворец и бързо отидоха при Юдхищхира, поклониха се в нозете му и го поздравиха с обич. След това поднесоха почитанията си на Дхритаращра и Гандхари, които седяха на троновете си до Юдхищхира.
When the formal greetings were over, Arjuna and Kṛṣṇa sat before Yudhiṣṭhira, being fanned by maidservants with chamara whisks. Seeing them both looking up at him, Yudhiṣṭhira said, “It appears you have something on your minds. Speak it out, O heroes. Whatever you desire, I will satisfy it. Do not hesitate to reveal your minds.”
Когато приключиха формалните приветствия, Арджуна и Кришна седнаха пред Юдхищхира, а прислужниците им вееха с ветрила чамара. Като ги видя и двамата вдигнали поглед към него, Юдхищхира каза: „Изглежда, че имате нещо наум. Говорете, герои. Каквото и да е желанието ви, ще го удовлетворя. Не се колебайте да разкриете мислите си.“
Arjuna, who had expected his brother to say just that, smiled. “The lord of the Vṛṣṇis and Yadus, Keśava, wishes to see His father and other relatives in Dwārakā. O King, if you think it proper, then please let Him go. Grant Him permission to repair to His own city.”
Арджуна се усмихна, тъй като очакваше брат му да каже точно това: „Господарят на Вришните и Ядавите, Кешава, иска да види баща си и останалите си роднини в Дварака. О, Царю, ако считаш, че е уместно, пусни го да си отиде. Дай му разрешение да се погрижи за собствения си град.“
Yudhiṣṭhira and his brothers gazed at Kṛṣṇa, who had been with them now for months. As soon as He had heard of their coming out of exile, He had left Dwārakā to be with them, guiding them back toward their former positions as rulers of the world. All the brothers knew that without Kṛṣṇa they could not possibly have succeeded. Now His work was done. Duryodhana and his army of invincible warriors had been overcome. The Pāṇḍavas were now the undisputed monarchs, their position better now than before their exile. Both Hastināpura and Indraprastha, the two great capitals of the earth, were now under their command.
Юдхищхира и братята му се вгледаха в Кришна, който бе заедно с тях от месеци. Още щом бе научил, че са излезли от изгнанието си, той бе напуснал Дварака, за да бъде с тях, напътствайки ги как да възстановят предишната си позиция на владетели на света. Братята до един знаеха, че без Кришна не би било възможно да успеят. Сега делото му бе завършило. Дурьодхана и неговата армия от непобедими воини бяха сразени. Пандавите вече бяха безпрекословни монарси; положението им сега бе по-добро отпреди изгнанието. И Хастинапура, и Индрапрастха — двете велики световни столици — се намираха под тяхна власт.
But the Pāṇḍavas cared little for power and opulence. For them, Kṛṣṇa’s presence and love was more valuable than rulership of the earth. Yudhiṣṭhira’s acceptance of the throne, and even his declaring war against the Kauravas, had been due ultimately to his understanding that it was Kṛṣṇa’s desire. Hearing that He now desired to return to Dwārakā, Yudhiṣṭhira said, “O lotus-eyed one, O Madhava, I will allow You to go. Go and see my maternal uncle and the goddess Devakī. You have been away for a long time. Offer them my deepest respects, and also Balarāma, who is ever worthy of the world’s worship. Think of us daily, and if it pleases You, return when we perform the Ashvamedha. Everything we possess is simply due to Your favor.”
Но Пандавите не се интересуваха особено от власт и величие. За тях присъствието и обичта на Кришна бяха по-ценни от царуването над земята. Юдхищхира бе приел престола, а преди това бе обявил война на Кауравите поради разбирането си, че такова е желанието на Кришна. Чувайки, че той сега иска да се върне в Дварака, Юдхищхира каза: „О, лотосооки Мадхава, ще се съглася да си отидеш. Върви да видиш моя вуйчо и богинята Деваки. Дълго време те е нямало. Предай им най-дълбоките ми почитания, както и на Баларама, който заслужава почитта на целия свят. Спомняй си за нас всеки ден и ако би искал, върни се, когато ще извършваме жертвоприношението Ашвамедха. Всичко, което притежаваме, дължим единствено на твоята благосклонност.“
Yudhiṣṭhira immediately dispatched swift messengers to Dwārakā to inform the citizens of Kṛṣṇa’s impending arrival. He also ordered that Kṛṣṇa be given gems and gold in large amounts. Graciously accepting the gifts, Kṛṣṇa said, “O mighty-armed one, you are the lord of the earth. Whatever I possess is yours and you may do with it as you wish. I will go now, but I will surely return to see your sacrifice.”
Юдхищхира незабавно изпрати бързи вестоносци до Дварака, за да уведомят гражданите за скорошното пристигане на Кришна. Освен това се разпореди да му бъдат дарени огромни количества злато и скъпоценности. Милостиво приемайки даровете, Кришна отговори: „О, силноръки, ти си господарят на земята. Всичко, което притежавам, е твое, можеш да правиш с него, каквото ти желаеш. Сега си тръгвам, но със сигурност ще се върна, за да видя жертвоприношението ти.“
Kṛṣṇa decided to leave for Dwārakā early the next morning. He rose from His seat like the sun rising above the eastern hills and left the assembly hall with Arjuna and Sātyaki at His side. Yudhiṣṭhira and the other Pāṇḍavas followed Him as He mounted His chariot, going with His two friends to Arjuna’s palace for the night.
Кришна реши да отпътува за Дварака рано на следващата сутрин. Той се изправи от мястото си, както слънцето се издига над източните хълмове, и напусна залата за събрания с Арджуна и Сатяки от двете си страни. Юдхищхира и останалите Пандави повървяха след него, докато се качи на колесницата си и потегли заедно с двамата си приятели към двореца на Арджуна, за да прекара там нощта.
After sunrise Kṛṣṇa prepared to leave. Mounting His jeweled chariot, He proceeded to Yudhiṣṭhira’s palace to say His final farewells. Hearing that He was about to depart, Kuntī and the other Kuru ladies came out to see Him. The noble ladies, resplendent in silk, stood with tears in their eyes, mentally offering their obeisances at Kṛṣṇa’s feet again and again.
След изгрев-слънце Кришна се приготви за заминаване. Качвайки се на украсената си със скъпоценности колесница, той пое към двореца на Юдхищхира, за да се сбогува за последно. Научили, че заминава, Кунти и останалите жени на Куру излязоха да го видят. Благородните дами, прекрасни в копринените си дрехи, стояха с разплакани очи, поднасяйки отново и отново в ума си своите поклони в нозете на Кришна.
Remembering the many times that Kṛṣṇa had protected her and her sons, Kuntī stood by the side of His chariot with folded palms and offered prayers.
Спомняйки си безбройните пъти, когато Кришна бе закрилял нея и синовете ѝ, Кунти застана край колесницата с допрени длани и започна да отдава молитвите си:
“O Kṛṣṇa, You are the original personality, unaffected by anything in this material world. You exist within and without, yet You are invisible to all. Foolish men fail to recognize Your identity as the Supersoul in all beings, for You cannot be known by the material senses. Only those who are free from lust and avarice can approach and know You, for otherwise You remain covered by Your own illusory energy. Yet You reciprocate with those who come to You in love, acting from within their hearts to free them from illusion.”
„О, Кришна, ти си изначалният Бог, незасегнат от нищо в този материален свят. Ти съществуваш отвън и отвътре и въпреки това си невидим за всички. Невежите не съумяват да разпознаят идентичността ти на Свръхдуша във всички същества, тъй като няма начин да бъдеш познат посредством материалните сетива. Единствено онези, които са се пречистили от похот и ненавист, могат да се доближат до теб и да те познаят; за другите оставаш покрит от илюзорната си енергия. Ти отвръщаш на тези, които идват при теб с любов, действайки отвътре в сърцата им така, че да ги освободиш от илюзията.“
Standing outside the great royal palace, which towered above her like a white mountain, Kuntī praised Kṛṣṇa for some time. She described the many occasions that she and her sons had been in danger and how Kṛṣṇa had saved them. Her voice trembled with a sublime joy. “O Govinda, I wish that all those calamities would happen again and again so that we could see You again and again, for seeing You means that we will no longer see repeated birth and death.”
Застанала пред големия царски дворец, извисил се над нея като бяла планина, Кунти продължи да възславя Кришна. Описа многото случаи, в които тя и синовете ѝ се бяха намирали в опасност и как Кришна ги бе спасил. Гласът ѝ трепереше от безмерна радост: „О, Говинда, копнея всички тези беди да ни връхлитат отново и отново, за да можем пак и пак да те виждаме, защото да те виждаме, означава никога повече да не видим повтарящите се раждане и смърт.“
During her sons’ exile, Kuntī had devoted herself to fasts and asceticism. She was a self-realized soul and understood that the ultimate aim of life was to achieve freedom from rebirth in the material world. Realizing that her many difficulties in life had forced her to meditate on Kṛṣṇa, she felt that those difficulties had been a great blessing, for she had come to know Kṛṣṇa as the final goal of all spiritual practices. Kuntī had cultivated detachment from matter and prayed that Kṛṣṇa would sever her last attachments to the world in the form of her feelings of affection for her sons and other relatives. Kuntī knew that in order to achieve complete liberation, she had to see all living beings, including her own family, as eternal spirit souls. One in true knowledge sees and loves all creatures equally, knowing them to be parts of the Supreme. Bodily designations are temporary and, ultimately, meaningless.
По време на изгнанието на синовете си Кунти се бе посветила на пости и аскетизъм. Тя бе себеосъзната душа и разбираше, че най-висшата цел в живота бе постигането на освобождение от материалното съществуване. Осъзнавайки, че именно безбройните трудности в живота ѝ я бяха принудили да медитира върху Кришна, тя чувстваше, че тези трудности са били големи благословии, тъй като беше опознала Кришна като окончателната цел на всички духовни практики. Кунти бе развила непривързаност към материята и се молеше Кришна да прекъсне последните ѝ връзки със света, изразяващи се в чувствата ѝ на обич към синовете и останалите ѝ близки. Тя знаеше, че за да постигне пълно освобождение, трябва да възприема всички живи същества, включително и собственото си семейство, като вечни души. Който притежава истинско познание, вижда и обича всички създания по еднакъв начин, тъй като знае, че са частици от Върховния. Телесните обозначения са временни и в крайна сметка без значение.
After describing Kṛṣṇa’s transcendental qualities, Kuntī concluded her prayers with a heartfelt plea. “O Lord of Madhu, as the Ganges forever flows to the sea without hindrance, let my attraction be constantly drawn to You without being diverted to anyone else. You are my and my sons’ only shelter. How are You leaving us today, even though we are completely dependent on You and have no one else to protect us, especially now that so many kings are at enmity with us?”
След като описа дивните качества на Кришна, Кунти завърши молитвите си с една сърцераздирателна молба: „О, господарю на Мадху, тъй както Ганг тече винаги към морето, без нищо да я спира, нека и моето привличане да бъде постоянно насочено към теб, без да се отклонява към никой друг. Ти си единственият ми подслон и единственият подслон на синовете ми. Как така днес ни изоставяш, въпреки че сме напълно зависими от теб и нямаме никакъв друг закрилник, особено сега, когато толкова много царе са враждебно настроени към нас?“
Kuntī knew that although the Pāṇḍavas had conquered their enemies, they would soon have to contend with the sons and followers of the kings they had killed. Those kings had only brought some of their forces to fight at Kurukṣetra, leaving sons or brothers to rule in their absence. Thus there were still many rulers around the world who commanded armies and who would likely be antagonistic to the Pāṇḍavas.
Кунти знаеше, че макар Пандавите да бяха победили враговете си, скоро щеше да им се наложи да се сражават със синовете и съюзниците на царете, които бяха избили. Тези царе бяха придружени едва от част от войските си в битката на Курукшетра и бяха оставили синовете или братята си да управляват в тяхно отсъствие. Така че все още имаше много владетели в света и предводители на армии, които вероятно щяха да бъдат враждебно настроени срещу Пандавите.
With her gaze fixed on Kṛṣṇa’s face, she added, “As the name and fame of a particular body is finished with the disappearance of the living spirit, similarly, if You do not look upon us, all our fame and activities will end at once. O Kṛṣṇa, You possess all mystic powers, and You are the preceptor of the entire universe. You are the almighty God, and I offer You my respectful obeisances.”
С поглед, устремен към Кришна, тя добави: „Така както името и славата на човек загиват заедно с напускането на душата му, така и ако ти не гледаш към нас, цялата ни слава и дейности ще ни напуснат. О, Кришна, ти владееш всички мистични сили, ти си учителят на цялата вселена. Ти си всемогъщият Бог и аз ти поднасям почтителните си поклони.“
Kṛṣṇa held up His hand, decorated with jewels and red sandalwood paste, in blessing as Kuntī ended her prayers, enchanting all who saw Him with His beauty and grace. He told Kuntī that just as she was always thinking of Him, He never forgot her or her sons.
Когато Кунти завърши молитвите си, Кришна вдигна в благословия дланта си, украсена със скъпоценности и червена сандалова паста, запленявайки всички, които го съзерцаваха, с красотата и изяществото си. Той увери Кунти, че точно както тя винаги мисли за него, така и той никога не забравя нея и синовете ѝ.
Then it was time for Kṛṣṇa to leave. Sātyaki mounted the chariot, and the royal escort Yudhiṣṭhira had arranged led Him from the city. Yudhiṣṭhira and his brothers climbed up on Kṛṣṇa’s chariot and embraced him. The palace ladies praised Kṛṣṇa from the balconies, showering Him with flowers. The streets were lined with citizens longing for one final sight of Kṛṣṇa. After the Pāṇḍavas had said their farewells and dismounted, Dāruka commanded Kṛṣṇa’s celestial horses and His chariot moved off.
Настъпил бе мигът Кришна да потегли. Сатяки се качи на колесницата и царската свита, подредена от Юдхищхира, ги поведе извън града. Юдхищхира и братята му се качиха на колесницата на Кришна и го прегърнаха. Дворцовите дами възхваляваха Кришна от балконите, поръсвайки го с дъжд от цветя. По улиците се тълпяха хора, копнеещи за последен път да го видят. След като Пандавите се сбогуваха и слязоха от колесницата, Дарука подкара небесните коне и потегли.
The Pāṇḍavas stood gazing after the chariot as it went along the red stone road leading from the city. When it was out of sight, they slowly and silently made their way back into the palace.
Пандавите стояха и гледаха след колесницата, носеща се по червения каменен път, който излизаше извън града. После, изгубили я от поглед, те бавно и мълчаливо се прибраха в двореца.
When Kṛṣṇa was alone on His chariot, Dāruka urged on the horses. The chariot quickly reached the speed of the wind. Passing lakes, rivers, forests and hills, as well as towns and hamlets, it finally arrived in Dwārakā. As He approached the city, Kṛṣṇa blew a blast on His conch shell. The guards heard the sound and threw open the city gates with shouts of joy. They announced Kṛṣṇa’s imminent arrival and the citizens ran out of the city. Seeing Kṛṣṇa returning after so long, they felt as if they had woken from a long sleep. They offered Him cows, gold and gems, and cheered and beat drums as He passed.
Когато Кришна остана сам на колесницата, Дарука пришпори конете и те бързо достигнаха скоростта на вятъра. Преминавайки край езера, реки, гори и планини, през градове и села, най-после пристигнаха в Дварака. Наближавайки града, Кришна наду раковината си. Стражите познаха звука и отвориха градските порти с радостни възгласи. Те оповестиха пристигането на Кришна и народът се втурна извън града. Виждайки завърналия се след толкова дълго време Кришна, хората се чувстваха като пробудени от дълбок сън. Поднасяха му крави, злато и скъпоценности и ликуваха, биейки на барабани, докато той преминаваше.
Tall flags lined the roofs of mansions, and the ground was strewn with flower petals. As Kṛṣṇa’s chariot moved slowly along the road, the citizens waved branches of palm, banana and mango trees. In every doorway stood golden waterpots, baskets of fruit, sugarcane, pots of milk, and other auspicious articles. Incense billowed from every house and hundreds of thousands of candles burned.
Високи знамена украсяваха покривите на дворците, земята беше посипана с листица от цветя. Докато колесницата на Кришна се движеше бавно по улиците, хората размахваха клонки от палми, банани и манго. Пред всяка врата стоеше златна кана с вода, кошница с плодове, захарна тръстика, гърнета с мляко и други благоприятни предмети. От всеки дом димяха благовония и горяха хиляди свещи.
As He moved toward His father’s palace, Kṛṣṇa saw the opulence of His city—the orchards and flower gardens, the beautiful lakes teeming with swans and thick with red and blue lotuses. Golden archways studded with precious stones stood at every crossroad, and white mansions lined the roads.
Докато отиваше към двореца на баща си, Кришна съзерцаваше великолепието на своя град — овощните и цветни градини, прекрасните езера, пълни с лебеди и изпъстрени с алени и сини лотоси. Златни аркади, обсипани със скъпоценни камъни, се извисяваха на всяко кръстовище, край улиците се издигаха бели дворци.
Numerous Brahmins worshipped Kṛṣṇa, and Kṛṣṇa heard them praising Him as He passed. In voices suffused with ecstasy they said, “O Almighty One, You are worshipable by even the gods and are the ultimate goal of life for all transcendentalists. You are our protector, guide and worshipable Lord. By good fortune have we seen You again, for You rarely visit even the denizens of heaven.”
Много брамини обожаваха Кришна и той ги чуваше как го възхваляват, докато преминаваше. Със задавени от екстаз гласове те казваха: „О, всемогъщи, тебе почитат дори боговете, ти си най-висшата цел в живота на всички трансценденталисти. Ти си нашият закрилник, водач и обожаем Бог. Какво щастие е, че те виждаме отново, защото ти рядко посещаваш дори жителите на рая.“
The Brahmins prayed that Kṛṣṇa not leave Dwārakā again, saying that each day He was absent felt like thousands of years.
Брамините се молеха Кришна да не напуска Дварака отново, казвайки, че всеки ден от неговото отсъствие е бил като хиляди години.
Kṛṣṇa received their prayers and worship by glancing at them affectionately. As the chariot moved forward, a number of powerful men went ahead to clear the road. Followed by a procession of elephants, chariots and walking citizens, Kṛṣṇa’s chariot gradually made its way through the dense crowds and arrived at Vasudeva’s palace. In the courtyard He saw colorfully dressed dancers and actors expertly enacting His pastimes with grace, while singers and poets glorified Him to musical instruments.
Кришна приемаше молитвите и обожанието им, дарявайки им любящи погледи. Докато колесницата отминаваше нататък, няколко силни мъже излязоха напред, за да разчистят път. Следвана от шествие слонове, колесници и вървящи пеш граждани, колесницата на Кришна постепенно си проправи път сред гъстата тълпа и стигна до двореца на Васудева. В двора той видя пъстроцветно облечени танцьори и артисти, пресъздаващи умело и изящно събития от живота му, докато певци и поети го възпяваха с музикалните си инструменти.
Pleased, Kṛṣṇa dismounted from His chariot and met the leading citizens. According to their status He bowed before them, embraced them, or offered them His blessings. He exchanged greetings, shook hands, and offered benedictions to hundreds of citizens. Then He entered His father’s house.
Радостен, Кришна скочи от колесницата си и се срещна с градските управници, като според положението на всеки един им се поклони, прегърна ги или им даде благословиите си. Той обменяше поздравления, ръкуваше се и благославяше хилядите граждани. После влезе в дома на баща си.
Devakī was the first to greet Kṛṣṇa as He came into the house. After He had placed His head at her feet, she embraced Him and sat Him upon her lap, stroking His head and offering Him her blessings.
Деваки първа посрещна Кришна. След като той бе преклонил глава в нозете ѝ, тя го прегърна и го сложи да седне до нея, галейки косите му и благославяйки го.
Kṛṣṇa then greeted all the senior palace ladies, seeing them as mothers, and then went before Vasudeva. After He had touched His father’s feet and received his embrace, Kṛṣṇa sat by his side and told him the news from Hastināpura. Vasudeva had not heard much about the war, and he asked Kṛṣṇa to tell him everything that had happened since His departure.
После Кришна поздрави всички възрастни дами в двореца, които считаше за майки, а после отиде при Васудева. След като бе докоснал нозете на баща си и бе получил прегръдката му, Кришна седна край него и му разказа вестите от Хастинапура. Васудева не бе чул много за войната и помоли Кришна да му разкаже всичко, което се бе случило, откакто бе заминал.
Surrounded by other Vrishni elders, Vasudeva listened to Kṛṣṇa’s narration. Kṛṣṇa deliberately avoided telling His father about Abhimanyu’s death.
Заобиколен от останалите възрастни Вришни, Васудева изслуша разказа на Кришна, в който обаче той внимателно избягваше да спомене пред баща си за смъртта на Абхиманю.
When Kṛṣṇa stopped speaking, Subhadrā, present by her father’s side, asked, “Why, O Kṛṣṇa, have You not told Your father about my son’s death?” After saying this, she dropped to the palace floor in a swoon.
Когато Кришна спря да говори, Субхадра, която стоеше край баща си, попита: „Защо не каза на баща ни за гибелта на сина ми, Кришна?“ Като изрече това, тя падна на пода в безсъзнание.
When Vasudeva heard her words, he also fell, overcome by grief. Kṛṣṇa quickly took them both up and consoled them. “My dear father, dearest sister, how could I speak that which would only give you sorrow? You should know that the heroic Abhimanyu died in the thick of battle. While contending with numerous invincible fighters, never once showing his back, he finally gave up his life. Only due to the inevitable influence of time did the mighty hero fall in battle. None could have slain him. He has now reached regions of undying happiness. Cast off your burning grief and we will make his funeral offerings.”
Когато Васудева чу думите ѝ, също изгуби съзнание, покрусен от скръб. Кришна бързо вдигна и двамата, и ги утеши: „Скъпи татко, мила сестрице, как бих могъл да кажа онова, което ще ви донесе само мъка? Знай, татко, че храбрият Абхиманю загина в сурова битка. Сражавайки се с много непобедими воини, без да обърне гръб на боя, той накрая изгуби живота си. Този могъщ герой загина единствено под неизбежното влияние на времето. Невъзможно би било някой да го убие. Сега той е достигнал царството на безсмъртното щастие. Освободете се от изгарящата ви мъка и нека изпълним за него посмъртните приношения.“
After going to a sanctified spot in the palace compound, Kṛṣṇa, along with Balarāma and aided by the Brahmins, personally performed Abhimanyu’s śraddhā ceremony. On behalf of His departed nephew He gave charity to millions of Brahmins. He distributed heaps of gold and gems, along with hundreds of thousands of cows. The ceremony was attended by all the leading Vrishnis, headed by their king, Ugrasena, and all of Kṛṣṇa’s thousands of sons and other relatives.
Отивайки на свещено място близо до двореца, подпомаган от брамините, заедно с Баларама, Кришна лично извърши церемонията шраддха за Абхиманю. После от името на починалия си племенник раздаде подаяния на хиляди брамини, дарявайки ги с купища злато и скъпоценности, както и със стотици хиляди крави. Всички видни Вришни, начело със своя цар Уграсена, всичките хиляди синове на Кришна, както и останалите роднини, присъстваха на церемонията.
After the ceremony, Kṛṣṇa retired to His personal quarters in Rukmīṇī’s palace, and the citizens of Dwārakā returned home feeling both joy and sorrow.
Когато тя приключи, Кришна се оттегли в личните си покои в двореца на Рукмини, а жителите на Дварака се прибраха по домовете си, изпълнени едновременно с радост и мъка.