Материалното състрадание, скръбта и сълзите са признак на невежество по отношение на истинското „аз“. Състраданието към вечната душа е себепознание. В този стих е важна думата „Мадхусӯдана“. Бог Кр̣ш̣н̣а е убил демона Мадху и сега Арджуна иска от него да убие демона на погрешното разбиране, който го е обзел при изпълнението на дълга му. Никой не знае как да приложи състраданието. Няма смисъл от състрадание към дрехата на един давещ се. Падналият в океана на незнанието не може да бъде спасен просто като се спаси връхната му дреха – грубото материално тяло; който не знае това и скърби за дрехата, се нарича шӯдра, ненужно скърбящ. Арджуна е кш̣атрия и от него не се очаква такова поведение. Но Бог Кр̣ш̣н̣а може да разпръсне скръбта на невежия и с тази цел изговаря Бхагавад-гӣта̄. Тази глава ни разкрива себепознанието чрез аналитично изучаване на материалното тяло и трансценденталната душа, обяснени от върховния авторитет Бог Шрӣ Кр̣ш̣н̣а. Това е осъществимо само ако човек работи без привързаност към резултатите, твърдо установен в разбиране на истинското „аз“.

Кр̣ш̣н̣а и Бог, Върховната Личност, са идентични. Ето защо навсякъде в Гӣта̄ Кр̣ш̣н̣а е наричан Бхагава̄н. Бхагава̄н е висшият аспект на Абсолютната Истина. Тя се постига в три стадия на разбиране: Брахман – безличностния всепроникващ дух, Парама̄тма̄ – локализирания аспект на Върховния в сърцата на всички живи същества и накрая Бхагава̄н – Върховната Божествена Личност, Кр̣ш̣н̣а. В Шрӣмад Бха̄гаватам (1.2.11) тази концепция за Абсолютната Истина е описана по следния начин:

„Абсолютната Истина се постига в три аспекта, които не се отличават един от друг. Те се наричат Брахман, Парама̄тма̄ и Бхагава̄н.“

Тези три проявления на Бога могат да бъдат обяснени с примера за слънцето, което също се проявява в три аспекта: слънчева светлина, слънчева повърхност и самата планета Слънце. Този, който изучава само слънчевата светлина, се намира на първото стъпало на познанието. На следващото стъпало е този, който е изучил слънчевия диск. Но най-дълбоко разбира природата на Слънцето този, който е достигнал това небесно тяло. Редовите изследователи, изучаващи само слънчевата светлина, нейната всепроникваща способност и ослепително сияние, могат да бъдат сравнени с човек, способен да постигне само един аспект на Абсолютната Истина – безличностния Брахман. По-задълбоченият изследовател, притежаващ знание за слънчевия диск, е подобен на човека, достигнал по-висшия аспект на Абсолютната Истина – Парама̄тма̄. А проникналият в самото сърце на планетата Слънце е като човека, осъзнал най-висшия, личностен аспект на Абсолютната Истина. Ето защо бхактите – преданите, осъзнали Абсолютната Истина като Бхагаван – са считани за най-издигнати трансценденталисти, макар че всички, които се опитват да постигнат Абсолютната Истина, изучават един и същ обект. Слънчевата светлина, слънчевият диск и вътрешността на слънчевата планета са неразривно свързани помежду си, но изучаващите ги не принадлежат към една и съща категория.

Великият мъдрец и познавач на Ведите Пара̄шара Муни, бащата на Вя̄садева, обяснява санскритската дума бхагава̄н по следния начин. Бхагава̄н е Върховната Личност, притежаваща всички богатства, цялата сила, слава, красота, знание и отречение. По света има много хора, които са много богати, много могъщи, много красиви, знаменити, с огромни познания и способни на отречение, но никой от тях не може да твърди, че притежава всичките богатства, цялата сила и всичко останало в пълна степен. Единствено Кр̣ш̣н̣а може да претендира за това, защото Той е Върховната Божествена Личност. Нито едно живо същество – дори Брахма̄, Шива и На̄ра̄ян̣а – не притежава тези съвършенства в степента, в която ги притежава Кр̣ш̣н̣а. Затова в Брахма сам̇хита̄ Господ Брахма̄ потвърждава, че Бог Кр̣ш̣н̣а е Върховната Личност. Никой не му е равен, нито е по-велик от него. Той е предвечният Бог, Бхагава̄н, известен като Говинда, Той е върховната причина на всички причини:

„Мнозина притежават качествата на Бхагава̄н, но Кр̣ш̣н̣а е върховният, защото никой не го превъзхожда. Той е Върховната Личност и тялото му е вечно, изпълнено със знание и блаженство. Той е предвечният Бог Говинда и причината на всички причини“ (Брахма сам̇хита̄, 5.1).

В Бха̄гаватам са изброени много въплъщения на Върховната Личност, но Кр̣ш̣н̣а е описан като изначалния Бог, източника на всички въплъщения:

„Всички изброени тук въплъщения на Бога са или пълни проявления, или части от пълните проявления на Върховния Бог, но Кр̣ш̣н̣а е самият Върховен Бог, Личността на Бога“ (Шрӣмад Бха̄гаватам, 1.3.28).

Следователно Кр̣ш̣н̣а е изначалната Върховна Божествена Личност, Абсолютната Истина, източникът на Свръхдушата и безличностният Брахман.

В присъствието на Върховната Божествена Личност скръбта на Арджуна за роднините му изглежда твърде неуместна, затова Кр̣ш̣н̣а изразява своето удивление с думата кутах̣, „откъде“. Подобна проява на слабост трудно би могла да се очаква от човек, принадлежащ към категорията на цивилизованите хора, известни като а̄ряни. А̄ряни се наричат тези, които знаят истинската стойност на живота и чиято култура се основава на духовното познание. Хората, водени от материална представа, не знаят, че висшата цел на живота е постигането на Абсолютната Истина, Виш̣н̣у, Бхагава̄н; запленени от външните черти на материалния свят, те не знаят какво е освобождение. Такива хора са недостойни да се наричат а̄ряни. Отказвайки да се сражава, Арджуна се отклонява от дълга си на кш̣атрия. Подобно малодушие не подобава на истинските а̄ряни. Това неизпълнение на дълга е пречка в духовния път на човека; то дори го лишава от възможността да се прослави в материалния свят. Бог Кр̣ш̣н̣а не одобрява т.нар. състрадание на Арджуна към роднините му.

Арджуна е наречен син на Пр̣тха̄, която е сестра на Васудева, бащата на Кр̣ш̣н̣а. С други думи, Арджуна има кръвна връзка с Кр̣ш̣н̣а. Ако синът на един кш̣атрия отказва да се сражава, той е кш̣атрия само на думи и ако синът на един бра̄хман̣а действа неблагочестиво, той е бра̄хман̣а само на думи. Такива кш̣атрии и бра̄хман̣и са недостойни синове на бащите си. Кр̣ш̣н̣а не иска Арджуна да стане недостоен син на кш̣атрия. Арджуна е негов най-близък приятел и затова Кр̣ш̣н̣а непосредствено го напътства в колесницата. Но въпреки тези привилегии, ако напусне сражението, Арджуна ще извърши позорно дело. По тази причина Кр̣ш̣н̣а нарича поведението му недостойно. Арджуна би могъл да изтъкне, че напуска сражението от великодушие към многоуважавания Бхӣш̣ма и роднините си, но Кр̣ш̣н̣а счита това за обикновена слабост. Никой авторитет не би одобрил такова поведение. Ето защо, подобно великодушие или псевдо ненасилие не подобава на личности, които като Арджуна, действат под непосредственото ръководство на Кр̣ш̣н̣а.

Високопоставени личности, като дядото Бхӣш̣ма и учителя Дрон̣а̄ча̄ря, винаги трябва да се почитат. Не бива да им се оказва съпротива дори когато нападат. Общоприето правило е, че на висшестоящите не се противоречи даже в словесен спор. Ако понякога те се държат грубо, не трябва да им отвръщаме със същото. Тогава как е възможно, дори защитавайки се, Арджуна да се сражава с тях? Нима самият Кр̣ш̣н̣а би посмял да нападне някога дядо си Уграсена или учителя си Са̄ндӣпани Муни? Това са някои от доводите, които Арджуна представя пред Кр̣ш̣н̣а.

В свещените писания се казва, че учителят, извършил срамни дела и изгубил благоразумието си, трябва да бъде изоставен. Бхӣш̣ма и Дрон̣а се чувствали задължени да вземат страната на Дурьодхана заради неговата финансова поддръжка, макар че не би трябвало да го правят. При тези обстоятелства те не заслужават уважението, дължимо на учители. Но за Арджуна те си остават наставници и да се наслаждава на материални облаги с цената на техния живот, ще означава да се радва на трофеи, опетнени с кръв.

Арджуна не знае какво да прави: да се сражава с риск да извърши ненужно насилие, макар това да е дълг на всеки кш̣атрия, или да се оттегли от бойното поле и да живее от милостиня. Ако не победи врага, просията ще бъде единственото му средство за съществуване. При все това той не е сигурен в победата, защото всяка една от страните може да спечели. Дори да победи – а каузата му е справедлива – ако синовете на Дхр̣тара̄ш̣т̣ра загинат в битката, ще му бъде много трудно да живее в тяхно отсъствие. И победата пак се превръща в поражение. Всички доводи на Арджуна определено доказват, че той е не само велик предан на Бога, но и просветлен човек, който съвършено контролира ума и сетивата си. Желанието му да живее от подаяния, макар и роден в царско семейство, е друг белег за непривързаност. Той бил наистина добродетелен, видно от качествата и вярата му в наставленията на Шрӣ Кр̣ш̣н̣а, неговият духовен учител. В заключение – Арджуна бил напълно достоен за освобождение. Без контрол над сетивата не може да се достигне нивото на познанието, а без познание и преданост – няма освобождение. Освен забележителните си материални способности, Арджуна притежава и всички тези достойнства.

По своето естество материалните дейности са източник на затруднения за всеки. Трудностите ни дебнат на всяка крачка и това налага да се обърнем към авторитетен духовен учител; той ще ни даде подходящи напътствия как да постигнем целта на живота. Цялата ведическа литература ни съветва да потърсим помощ от авторитетен духовен учител, за да преодолеем нежеланите затруднения. Те са като горски пожар, избухнал без видима причина. Положението в материалния свят е аналогично – затрудненията в живота се появяват сами, без да ги желаем. Никой не иска пожар, но той избухва и ние сме озадачени. Ведическата мъдрост ни съветва: за да разрешим дилемите в живота си, трябва да се обърнем към духовен учител от ученическата приемственост. Човек, който има истински духовен учител, може да узнае всичко. Така че не бива да стоим насред материалните затруднения, а да приемем духовен учител. Това е смисълът на този стих.

Кой изпитва материални трудности? Всеки, който не разбира истинските проблеми на живота. В Бр̣хад-а̄ран̣яка Упаниш̣ад (3.8.10) обърканият човек е описан по следния начин: йо ва̄ етад акш̣арам̇ га̄ргй авидитва̄сма̄л лока̄т праити са кр̣пан̣ах̣ – „Скъперник е онзи, който не разрешава проблемите на живота като човешко същество и накрая напуска този свят като котките и кучетата, без да разбира науката за себепознанието“. Тази човешка форма е най-ценният дар за живото същество; с нея то може да разреши всички проблеми в живота си. Затова този, който не се възползва от благоприятната възможност, е скъперник. На обратния полюс стои един бра̄хман̣а – той е достатъчно интелигентен и използва тялото си, за да разреши житейските проблеми. Я етад акш̣арам̇ видитва̄сма̄л лока̄т праити са бра̄хман̣ах̣.

Кр̣пан̣а, скъперниците, пропиляват времето си, прекалено загрижени за семейство, общество, държава и т.н. С материалистическото си мислене човек често се привързва към семейния живот – жена, деца, роднини – на принципа на „кожната болест“. Кр̣пан̣а мисли, че е в състояние да закриля семейството си от смърт или вярва, че семейството и обществото могат да го спасят в мига на смъртта. Такава привързаност откриваме дори при нисшите животни, които също се грижат за малките си. Като разумен човек Арджуна разбира, че загрижеността за роднините и желанието да ги предпази от смъртта са причина за объркването му. Макар да осъзнава дълга си да се бие, поради скъперническа слабост, той не е в състояние да го изпълни. Затова моли Бог Кр̣ш̣н̣а, върховния духовен учител, за крайно решение. Той се отдава на Кр̣ш̣н̣а като негов ученик и желае да приключи с приятелските разговори. Разговорите между учителя и ученика винаги са сериозни и сега Арджуна има намерение да започне много сериозен разговор с приетия от него духовен учител. Следователно Кр̣ш̣н̣а е първият духовен учител, разкрил науката на Бхагавад-гӣта̄, а Арджуна – първият ученик, постигнал нейния смисъл. Как Арджуна е съумял да разбере Бхагавад-гӣта̄, се описва в самата нея, но независимо от това глупавите светски учени твърдят, че не е нужно човек да се отдаде на Кр̣ш̣н̣а като на личност, а на „нероденото в Кр̣ш̣н̣а“. Между Кр̣ш̣н̣а отвън и отвътре няма никаква разлика и ако някой не приема тази истина, ще бъде глупаво да се опитва да разбере Бхагавад-гӣта̄.

При толкова много доводи, основани на религиозни принципи и морални норми, Арджуна изглежда не може да разреши своя проблем без помощта на духовния си учител, Бог Шрӣ Кр̣ш̣н̣а. Той разбира, че неговите т.нар. познания не решават проблемите, изпепеляващи цялото му същество, и се нуждае от помощта на духовен учител. Академичното знание, начетеността, високото обществено положение и прочие – всички те са безполезни при разрешаване проблемите на живота. Помощта ще дойде само от духовен учител като Кр̣ш̣н̣а. В заключение – духовният учител, сто процента осъзнат за Кр̣ш̣н̣а, е авторитет, защото може да разреши жизнените ни проблеми. Бог Чайтаня казва, че всеки, овладял науката за Кр̣ш̣н̣а съзнание, независимо от социалното си положение, е истински духовен учител.

„Няма значение дали човек е випра (учен, овладял ведическата мъдрост) или е роден в нископоставено семейство, или е монах, отрекъл се от света. Ако е усвоил знанието за Кр̣ш̣н̣а, той е съвършен и авторитетен духовен учител“ (Чайтаня чарита̄мр̣та, Мадхя, 8.128). Без да е експерт в науката за Кр̣ш̣н̣а съзнание, никой не може да бъде авторитетен духовен учител. Във ведическата литература се казва също:

„Ученият бра̄хман̣а, вещ във всички раздели на ведическото знание, не е подходящ за духовен учител, ако не е ваиш̣н̣ава, т.е. не владее науката за Кр̣ш̣н̣а съзнание. Но роденият в семейство от по-нисше съсловие може да стане духовен учител, ако е ваиш̣н̣ава, Кр̣ш̣н̣а осъзнат“ (Падма Пура̄н̣а).

Проблемите на материалното съществуване – раждане, старост, болест и смърт – не се решават чрез трупане на богатство и икономическо развитие. В разни части на света има държави с много добри условия за живот, богати и икономически развити, и въпреки това проблемите на материалното съществуване са налице. Хората по всякакъв начин търсят мир, но ще постигнат истинско щастие само ако се обърнат към Кр̣ш̣н̣а, или към Бхагавад-гӣта̄ и Шрӣмад Бха̄гаватам (които разкриват науката за Кр̣ш̣н̣а), чрез авторитетен негов представител, личност в Кр̣ш̣н̣а съзнание.

Ако икономическото развитие и материалните удобства можеха да избавят човек от притесненията и скръбта в семеен, социален или международен план, Арджуна не би казал, че дори царство, нямащо равно на себе си или власт като тази на полубоговете в рая, не могат да прогонят скръбта му. Той търси подслон в Кр̣ш̣н̣а съзнание и това е верният път към мир и хармония. Икономическото благополучие и световното господство могат да бъдат унищожени във всеки един момент от катаклизмите на материалната природа. Дори издигането до по-висша планета, както сега хората се стремят към Луната, също може да бъде спряно с един замах. Бхагавад-гӣта̄ потвърждава това: кш̣ӣн̣е пун̣йе мартя-локам̇вишанти – „Когато резултатите от благочестивите дела се изчерпят, човек пада отново от върха на щастието до най-нисше житейско положение“. Много държавници в света са постигнати от тази участ и падането им е донесло само още поводи за скръб.

И така, ако искаме завинаги да превъзмогнем скръбта като Арджуна, трябва да приемем подслон при Кр̣ш̣н̣а. Арджуна моли Кр̣ш̣н̣а да разреши проблема му веднъж завинаги и това е пътят на Кр̣ш̣н̣а съзнание.

Дхр̣тара̄ш̣т̣ра навярно е бил много радостен да чуе, че Арджуна няма да се сражава и ще напусне бойното поле, за да живее от просия. Но Сан̃джая отново го разочаровал, наричайки Арджуна покорител на враговете (паран-тапах̣). Завладян от моментна илюзорна скръб поради семейна привързаност, Арджуна се отдал на изначалния духовен учител Кр̣ш̣н̣а и станал негов ученик. Това означава, че той скоро ще се освободи от измамната скръб и просветлен със съвършено духовно знание, Кр̣ш̣н̣а съзнание, ще встъпи в бой. Радостта на Дхр̣тара̄ш̣т̣ра няма да трае дълго, тъй като Арджуна, просветлен от Кр̣ш̣н̣а, ще се сражава докрай.

Разговорът бил между двама близки приятели – Хр̣ш̣ӣкеша и Гуд̣а̄кеша. Като приятели двамата общуват наравно, но единият от тях доброволно става ученик на другия. Кр̣ш̣н̣а се усмихва, защото един приятел е избрал да стане негов ученик. Като Бог и повелител на всички, Той винаги заема върховна позиция, но въпреки това се съгласява да бъде приятел, син или любим на предания, пожелал го в тази роля. И сега, когато е избран за учител, Той веднага приема новата роля и разговаря с ученика си с подобаваща сериозност. Разговорът между учителя и ученика се провежда открито, в присъствието на двете армии, така че всички са облагодетелствани. Разговорите в Бхагавад-гӣта̄ не са насочени към някой отделен човек, общество или група хора, те са предназначени за всички – и приятели, и врагове имат възможност да ги чуят.

Бог веднага заема позицията на учител и порицава ученика си, като косвено го нарича глупак. Господ казва: „Говориш като учен, но не знаеш, че ученият – този, който разбира какво е душа и какво е тяло – никога не скърби за тялото, независимо живо или мъртво“. В следващите глави ще стане ясно, че знание означава да се познават материята и духа, както и този, който ги управлява. Арджуна твърди, че религиозните принципи са по-важни от политиката или социологията, но той не знае, че познанието на материята, душата и Върховния е по-важно дори от религиозните канони. И понеже не знае това, не би трябвало да се представя за учен. Без достатъчно знания той скърби за нещо, което не си заслужава. Нашето тяло се ражда и рано или късно умира, то не е толкова важно, колкото душата. Човек, който знае това, е наистина образован и не скърби, независимо от състоянието на материалното тяло.

Във Ведите, в Кат̣ха Упаниш̣ад, както и в Швета̄ш̣ватара Упаниш̣ад, се казва, че Върховната Божествена Личност поддържа живота на безброй живи същества в различни форми и среда, според индивидуалните им дейности и последиците от тях. Чрез пълните си експанзии Върховната Личност пребивава в сърцето на всяко живо същество. Само святи хора, които могат да виждат отвътре и отвън все същия Върховен Бог, наистина постигат съвършен и вечен душевен мир.

Ведическата истина, предадена на Арджуна, е предназначена и за тези, които се представят за велики учени, но всъщност притежават оскъдни знания. Господ ясно казва, че Той самият, Арджуна и царете на бойното поле, са вечни индивидуални същества. Бог е вечният поддръжник на индивидуалните живи същества – както на обусловените, така и на освободените. Той е върховната индивидуална личност и Арджуна, вечният спътник на Бога, и всички царе, събрани на бойното поле, са индивидуални вечни личности. Погрешно е да се мисли, че те не са съществували като индивиди в миналото и няма да съществуват в бъдеще. Тяхната индивидуалност съществува и ще продължава да съществува вечно, затова не бива да има скръб за никого.

Ма̄я̄ва̄дӣ теорията, според която след освобождението индивидуалната душа, скрита от покривалото на илюзията ма̄я̄, ще се слее с безличностния Брахман и ще изгуби индивидуалното си съществуване, тук е отхвърлена от Бог Кр̣ш̣н̣а, върховният авторитет. Не се подкрепя и твърдението, че индивидуалността на обусловените същества е само плод на тяхното въображение. Кр̣ш̣н̣а ясно заявява, че в бъдеще неговата индивидуалност и индивидуалността на другите живи същества ще продължи да съществува вечно; това е потвърдено и в Упаниш̣адите. Твърдението на Кр̣ш̣н̣а е авторитетно, защото Той не е подвластен на илюзията. Ако живите същества не притежаваха индивидуалност, Кр̣ш̣н̣а не би я подчертавал така настойчиво, особено говорейки за бъдещето. Философите Ма̄я̄ва̄дӣ възразяват, че индивидуалността, за която говори Кр̣ш̣н̣а, не е духовна, а материална. Но дори да приемем довода, че индивидуалността е материална, тогава как бихме могли да разграничим индивидуалността на Кр̣ш̣н̣а? Кр̣ш̣н̣а набляга на своята индивидуалност и в миналото, и в бъдещето. Той потвърждава това по много начини и обявява, че безличностният Брахман му е подчинен. Кр̣ш̣н̣а запазва духовната си индивидуалност винаги. Ако Той бъде приет за обикновена обусловена душа с индивидуално съзнание, представената от него Бхагавад-гӣта̄ губи своята стойност на авторитетно писание. Един обикновен човек с присъщите на хората четири недостатъка не може да учи другите на това, което си струва да бъде чуто. Гӣта̄ стои по-високо от произведенията, написани от обикновени хора. Никоя светска книга не може да се сравни с Бхагавад-гӣта̄. Когато приемем Кр̣ш̣н̣а за обикновен човек, Гӣта̄ изгубва особената си значимост. Философите Ма̄я̄ва̄дӣ утвърждават, че множествеността, спомената в този стих, е условна и се отнася до тялото. Но в предишния стих тази телесна представа за живота беше отхвърлена. След като вече е осъдил подобна концепция, как е възможно Кр̣ш̣н̣а да изведе твърдение, основано на тялото? Следователно индивидуалността, за която се говори тук, има духовна основа и това се потвърждава от всички велики а̄ча̄рии, като Шрӣ Ра̄ма̄нуджа и други. В много стихове на Гӣта̄ ясно е казано, че духовната индивидуалност може да бъде разбрана от преданите на Бога. Всички, които завиждат на Бог Кр̣ш̣н̣а като Върховна Личност, не могат истински да се докоснат до тази велика книга. Без преданост към ученията на Гӣта̄ се подхожда също като пчела, която пълзи по стъклото на буркан с мед. Не можеш да вкусиш меда, докато не отвориш буркана. По същия начин мистицизмът на Бхагавад-гӣта̄ е разбираем единствено за предани и никой друг не може да го вкуси, както е посочено в четвърта глава. Тези, които не приемат съществуването на Бога, не могат да се доближат до Гӣта̄. Затова коментарите към Бхагавад-гӣта̄, написани от Ма̄я̄ва̄дӣте, изкривяват истината в нея до неузнаваемост. Бог Чайтаня ни забранява да четем подобни коментари и ни предупреждава, че ако приемем Ма̄я̄ва̄дӣ философията, се лишаваме напълно от способността да проникнем в истинското тайнство на Гӣта̄. Ако индивидуалността се отнасяше само до емпиричната вселена, тогава не би имало нужда от учението на Бога. Различието между индивидуалната душа и Бога е вечна реалност, потвърдена от Ведите, както вече стана дума.

Всяко живо същество, въплътено в материално тяло, е индивидуална душа и тялото му постоянно се променя: известно време е дете, детето става юноша, а юношата постепенно се превръща в старец. Но душата остава неизменна. След смъртта на тялото индивидуалната душа го сменя с друго. И тъй като е сигурно, че ще получим друго тяло в следващото раждане – било то материално или духовно – Арджуна няма основания да скърби за смъртта на Бхӣш̣ма и Дрон̣а. По-скоро би трябвало да се радва, че те ще сменят вече остарелите си тела с нови и така ще възобновят силата и младостта си. Приемането на ново тяло осигурява разнообразие от наслади или страдания в зависимост от миналите дейности в живота. Бхӣш̣ма и Дрон̣а, които са благородни души, със сигурност ще получат в следващия си живот духовни тела или поне тела за висше материално наслаждение на райските планети. Така че и в двата случая няма причина за скръб.

Всеки, който има съвършено знание за органично присъщото положение на индивидуалната душа, Свръхдушата и природата на материалния и духовния свят, се нарича дхӣра, най-трезвомислещ сред хората. Такъв човек никога не изпада в заблуждение от смяната на телата.

Ма̄я̄ва̄дӣ теорията за единство на душата е неприемлива, защото душата не може да бъде разделена на части. Такова разчленение на отделни индивидуални души би превърнало Върховния в делим или изменчив, а това противоречи на принципа за неизменност на Върховната Душа. Както се потвърждава в Гӣта̄, отделените частици на Бога съществуват вечно (сана̄тана) и се наричат кш̣ара; тоест те имат склонност към падение в материалната природа. Тези частици са вечни и дори след освобождението индивидуалната душа остава същата отделена частица. Но веднъж освободена от материалния плен, тя заживява вечен живот в блаженство и знание заедно с Божествената Личност. Теорията на отражението е приложима за Свръхдушата, която присъства във всяко индивидуално тяло и е известна като Парама̄тма̄. Тя се различава от индивидуалните живи същества. Когато водата отразява небето, тя отразява Слънцето, Луната и звездите. Звездите могат да бъдат сравнени с живите същества, а Слънцето или Луната – с Върховния Бог. Отделната индивидуална душа е Арджуна, а Върховната Душа – това е Божествената Личност, Шрӣ Кр̣ш̣н̣а. Те заемат различно положение, за което се говори в началото на четвърта глава. Ако Арджуна и Кр̣ш̣н̣а се намираха на едно ниво, отношенията им на ученик и учител се обезсмислят. Ако и двамата бяха заблудени от илюзорната енергия (ма̄я̄), тогава няма нужда единият да става учител, а другият – ученик. Такова обучение е безполезно, защото никой, намиращ се в ноктите на ма̄я̄, не може да бъде считан за авторитетен учител. Всичко това доказва, че Бог Кр̣ш̣н̣а е Върховният Бог и заема висша позиция спрямо живото същество Арджуна, забравящата душа, заблудена от ма̄я̄.

Човек трябва да се научи да търпи редуването на щастие и нещастие, докато изпълнява задълженията си. Според ведическите предписания трябва да се къпем рано сутрин дори през месец Ма̄гха (януари-февруари). Тогава е много студено, но спазващият религиозните принципи не се колебае да се изкъпе. По същия начин една жена не се колебае да готви в кухнята дори през най-горещите месеци на летния сезон. Задълженията трябва да се изпълняват въпреки неудобствата на климата. Свещен дълг на кш̣атриите е да се сражават, макар понякога да се налага битка с приятел или роднина. Човек не бива да се отклонява от предписаните му задължения. Той трябва да следва установените религиозни принципи, за да придобие съвършено знание, защото единствено със знание и преданост може да се освободи от ноктите на ма̄я̄, илюзията.

Двете имена, с които е наречен Арджуна, също имат голямо значение. Обръщението „Каунтея“ изразява благородната му кръв по майчина линия, а обръщението „Бха̄рата“ изразява величието му по бащина линия. Предполага се, че Арджуна е наследил и двете страни. Голямото наследство изисква голяма отговорност при изпълнение на задълженията. Така че Арджуна не може да избегне сражението.

Ако има решителност да постигне напредък в духовното познание и може еднакво да търпи атаките на щастие и нещастие, човек несъмнено е подходящ за освобождение. Във варн̣а̄шрама институцията четвъртото жизнено стъпало, стъпалото на отречението от света (сання̄са), изисква огромни усилия. Но решилият да направи живота си съвършен, приема сання̄са въпреки всички трудности. Обикновено трудностите идват от прекъсване на семейните връзки и липсата на общуване със съпругата и децата. Ако някой може да понесе тази тежест, тогава е сигурно, че пътят му към духовно себепознание е завършен. И Арджуна при изпълнението на задълженията си като кш̣атрия е съветван да прояви твърдост, макар да му е трудно да се сражава с роднини и други любими хора. Бог Чайтаня приема сання̄са на двайсет и четири годишна възраст, въпреки че не е имало кой да се грижи за младата му съпруга и възрастната му майка. Но заради по-висшата кауза Той приел сання̄са и бил решителен в изпълнението на задълженията си. Това е пътят за постигане на освобождение от материалното робство.

Променящото се тяло не е вечно. То се изменя всеки миг от действията и взаимодействията на различните клетки и това се признава от съвременната медицина. Така се осъществяват процесите на растеж и стареене на тялото. Но душата съществува вечно, като остава неизменна, независимо от промените на тялото и ума. В това се състои разликата между материята и духа. По своята природа тялото е променливо, а душата вечна. До този извод са стигнали всички, прозрели истината – имперсоналисти и персоналисти. Във Виш̣н̣у Пура̄н̣а (2.12.38) се казва, че Виш̣н̣у и обителта му имат сияйно духовно съществуване (джьотӣм̇ш̣и виш̣н̣ур бхувана̄ни виш̣н̣ух̣). Понятията „съществуващ“ и „несъществуващ“ се отнасят за духа и материята. И прозрелите истината го потвърждават.

Това е начало на наставленията на Бога към живите същества, объркани от влиянието на невежеството. С премахване на невежеството се възстановява вечната връзка между поклонника и обекта на поклонение и се изяснява разликата между индивидуалните живи същества и Върховната Божествена Личност. Човек може да разбере природата на Бога чрез задълбочено изучаване на самия себе си: разликата между индивидуалното живо същество и Върховния – това е отношението между частта и цялото. Веда̄нта сӯтра и Шрӣмад Бха̄гаватам посочват Върховния за първоизточник на всички проявления. Тези проявления се възприемат като части от висшата или нисшата природа. Живите същества принадлежат към висшата природа – това ще бъде пояснено в седма глава. Естествено е да няма разлика между енергията и енергоизточника, но енергоизточникът е приеман за Върховен, а енергията, т.е. природата – за подчинена. Следователно живите същества винаги са подчинени на Върховния Бог, както слугата е подчинен на господаря, а ученикът – на учителя. Това чисто знание не може да се разбере под влияние на невежеството и за да разсее това невежество, Бог изговаря Бхагавад-гӣта̄ – за просветление на всички живи същества за вечни времена.

Този стих обяснява по-подробно истинската природа на душата, проникваща из цялото тяло. Всеки може да разбере от какво е проникнато тялото – това е съзнанието. Всеки чувства болките и удоволствията с цялото си тяло или с част от него. Но това разпространение на съзнанието е ограничено само в собственото тяло. Страданията и удоволствията на едно тяло са неведоми за другите тела. Следователно във всяко тяло е въплътена една индивидуална душа и признак за присъствието ѝ е усещането на индивидуалното съзнание. Душата е описвана с размери колкото една десетохилядна част от върха на косъма. Швета̄шватара Упаниш̣ад (5.9) потвърждава:

„Когато върхът на косъма се раздели на сто части и всяка една от тях отново бъде разделена на сто части, получената частица е мерна единица за големината на душата.“ В тази връзка се посочва:

„Съществуват безброй частици от духовни атоми, които са с размер една десетохилядна от върха на косъма.“

Душата, като индивидуална частица, е духовен атом, по-малък от материалните атоми, и тези духовни атоми са неизброими. Тази много малка духовна искра е движещата сила на материалното тяло и нейното влияние се разпространява навсякъде, както действието на лекарството се разпространява в целия организъм. Наличието на съзнание е доказателство за присъствието на душата в тялото. Всеки може да разбере, че материалното тяло без съзнание е мъртво тяло и че съзнанието не може да бъде върнато в тялото с никакви материални средства. Съзнанието не се дължи на някаква комбинация от материални елементи, а на душата. Мун̣д̣ака Упаниш̣ад (3.1.9) също обяснява измерението на душата:

„Душата е с размери на атом и може да се възприеме само със съвършена интелигентност. Тя се носи в петте вида въздух (пра̄н̣а, апа̄на, вя̄на, сама̄на и уда̄на), намира се в сърцето и разпростира влиянието си в цялото тяло на въплътеното същество. Когато душата се пречисти от замърсяването на петте вида материален въздух, се проявява нейната духовна природа.“

Целта на системата хат̣ха йога е чрез различни упражнения да се контролират петте вида въздух, които обгръщат чистата душа. Целта не е материална изгода, а освобождение на малката душа от оплитането в материалната атмосфера.

Природата на душата се приема от цялата ведическа литература и всеки здравомислещ човек може да почувства нейното присъствие чрез личния си опит. Само безумец приема безкрайно малката душа за всепроникваща виш̣н̣у-таттва.

Влиянието на душата се разпростира из цялото тяло. Според Мун̣д̣ака Упаниш̣ад душата се намира в сърцето на всяко живо същество, но тъй като откриването ѝ е отвъд възможностите на учените материалисти, някои от тях неразумно твърдят, че тя не съществува. Без съмнение индивидуалната душа с размери на атом се намира в сърцето на живото същество заедно със Свръхдушата, затова именно сърцето е източник на енергията, движеща тялото. Червените кръвни телца, които пренасят кислород от белите дробове, получават енергия от душата. Когато душата напусне сърцето, кръвообращението спира. Медицината приема важността на червените кръвни телца, а не може да установи, че източникът на енергия е душата. Но от друга страна, медицината приема, че сърцето е вместилище на всички енергии в тялото.

Безкрайно малките частици от духовното цяло са сравнявани с молекулите на слънчевата светлина. Слънчевата светлина се състои от безброй искрящи частици. По същия начин отделените от Върховния Бог частици са безкрайно малки искри от лъчите му, наричани прабха̄, върховна енергия. Така че и последователите на ведическото знание, и представителите на съвременната наука нямат основание да отричат съществуването на душата в тялото. Науката за душата е ясно формулирана в Бхагавад-гӣта̄ от самата Божествена Личност.

Материалното тяло по природа е тленно. То може да загине веднага или след сто години. Това е само въпрос на време. Тялото не съществува вечно. Но душата е толкова малка, че не може да бъде видяна от врага, нито да бъде убита. Както беше споменато в предишния стих, тя е толкова малка, че никой не знае как да определи размерите ѝ. Тоест, откъдето и да погледнем, не съществува причина за скръб; живото същество не може да бъде убито, нито пък материалното тяло може да бъде опазено от смъртта завинаги или поне за дълго време. Безкрайно малката частица от духовното цяло получава материално тяло според дейностите си и затова трябва да следва принципите на религията. Във Веда̄нта сӯтра живото същество е сравнено със светлината, защото е неразделна частица от върховната светлина. Както слънчевата светлина поддържа цялата Вселена, така светлината на душата поддържа материалното тяло. Веднага щом душата напусне тялото, то започва да се разлага; това показва, че именно душата поддържа живота в него. Само по себе си тялото не е важно. Арджуна е съветван да се сражава и да не жертва религиозната кауза заради материални телесни съображения.

Когато тялото загива, поразено от смъртоносно оръжие, живото същество не умира. Душата е толкова малка, че е невъзможно да бъде убита с каквото и да е оръжие, както ще разберем от следващите стихове. Живото същество не може да бъде убито по никакъв начин, защото неговата природа е духовна. Жертва е само материалното тяло. Това не означава, че се поощрява убийството. Ведическото наставление е: ма̄ хим̇ся̄т сарва̄ бхӯта̄ни – не извършвай насилие над никого. Разбирането, че живото същество не може да бъде убито, не насърчава и клането на животни. Убийството на всяко тяло, извършено без разрешението на по-висш авторитет, е престъпление и се наказва както от законите на държавата, така и от законите на Бога. Арджуна обаче е трябвало да убива не по собствена прищявка, а заради принципите на религията.

По своите качества безкрайно малката, отделена от Върховния Дух частица, е еднаква с Върховния. Тя не се променя като материалното тяло. Понякога душата е наричана неизменна, кӯт̣а-стха. Тялото е подложено на шест вида промени. То се ражда от майчината утроба, съществува известно време, расте, възпроизвежда се, постепенно запада и накрая потъва в небитието. Душата не е подложена на промени. Тя е неродена, но понеже приема материално тяло, изглежда, като че ли се ражда заедно с тялото. Душата се появява в него, но нито се ражда, нито умира. Там, където има раждане, има и смърт. И тъй като душата не се ражда, следователно за нея няма минало, настояще и бъдеще. Тя е вечна, винаги съществуваща и изначална – в историята няма и следа от възникването ѝ. Под влияние на материалната представа ние се опитваме да проследим нейното минало. За разлика от тялото душата никога не остарява. Ето защо така наречените старци понякога се чувстват като деца и юноши. Промените на тялото не засягат душата. Душата не изгнива като дървото или нещо друго материално. Тя не създава и странични продукти. Рожбите на тялото – децата – също са самостоятелни индивидуални души; ние ги възприемаме като наши деца само защото са свързани с тялото ни. Тялото се развива благодарение на присъствието на душата, но тя самата не създава поколение, нито се променя. Тоест, душата е свободна от шестте промени на тялото.

В Кат̣ха Упаниш̣ад (1.2.18) откриваме аналогичен стих:

Смисълът е същият като в Бхагавад-гӣта̄, но тук е употребена една особена дума, випашчит, която означава „учен“ или „притежаващ знание“.

Душата е изпълнена със знание, с други думи, тя винаги притежава съзнание. Следователно съзнанието е признак на душата. Дори ако не открива душата в сърцето, където тя пребивава, човек все пак може да усети съществуването ѝ от присъствието на съзнание. Понякога не виждаме слънцето, защото небето е покрито с облаци или по някоя друга причина, но виждаме светлината му и затова сме убедени, че в момента е ден. Щом като рано сутрин небето просветлее, разбираме, че слънцето се е появило. По същия начин, щом някое тяло – независимо човешко или животинско – има съзнание, усещаме присъствието на душата. Но съзнанието на душата е различно от съзнанието на Върховния, защото върховното съзнание е вездесъщо – то познава миналото, настоящето и бъдещето. За индивидуалната душа е присъща забравата. Когато забрави истинската си природа, тя получава знание и просветление от висшите уроци на Кр̣ш̣н̣а. А самият Кр̣ш̣н̣а не е като забравящата душа. В противен случай неговите наставления в Бхагавад-гӣта̄ нямаше да имат смисъл.

Има два типа души: съвсем малката душа-частица (ан̣у-а̄тма̄) и Свръхдушата (вибху-а̄тма̄). Това се потвърждава и в Кат̣ха Упаниш̣ад (1.2.20) по следния начин:

„Както Свръхдушата (Парама̄тма̄), така и индивидуалната душа (джӣва̄тма̄) се намират на едно и също дърво – тялото на живото същество, вътре в самото му сърце. Но само този, който се освободи от всички материални желания и скърби, може по милостта на Върховния да разбере величието на душата.“ Както ще узнаем от следващите глави, Кр̣ш̣н̣а е източникът на Свръхдушата, а Арджуна е индивидуална душа, забравила истинската си природа; затова той се нуждае от наставленията на Кр̣ш̣н̣а или на негов авторитетен представител (духовен учител).

Всяко нещо си има предназначение и човек, притежаващ съвършено знание, знае как и къде да употреби всичко по най-подходящ начин. Насилието също има своето предназначение, но да го прилага правилно може само този, който притежава знание. Например съдията, осъдил на смърт един убиец, не е порицаван за това, че извършва насилие съгласно кодексите на правосъдието. В Ману сам̇хита̄ – сборника от закони за човешкото общество, се потвърждава, че един убиец трябва да бъде наказан със смърт; така в следващия си живот той няма да страда заради извършения грях. Ето защо царската заповед за екзекуция на убиеца е за негово благо. Кр̣ш̣н̣а заповядва сражение и това означава, че насилието е необходимо за висша справедливост. Затова Арджуна трябва да изпълни неговата повеля, знаейки добре, че насилието, извършено в сражение заради Кр̣ш̣н̣а, не е никакво насилие, тъй като човека, и по-точно душата, не може да бъде убита. В името на справедливостта понякога е наложително така нареченото насилие. Хирургическата операция не е предназначена да убие пациента, а да го излекува. Затова битката на Арджуна по нареждане на Кр̣ш̣н̣а е в пълно знание и няма да навлече греховни последици.

Това, че индивидуалната душа постоянно сменя тялото си, е общоприет факт. Дори съвременните учени, които не вярват в съществуването на душата, но в същото време не могат да обяснят какъв е източникът на енергия в сърцето, са принудени да признаят постоянните промени на тялото при прехода от детство към юношество, от юношество към младост и от младост към старост. След старостта се преминава в друго тяло. Това вече бе обяснено в предишен стих (2.13).

Преминаването на безкрайно малката душа в друго тяло е възможно по милостта на Свръхдушата. Свръхдушата изпълнява желанията на малката душа, както човек изпълнява желанията на приятеля си. Ведите, и по-специално Мун̣д̣ака Упаниш̣ад и Швета̄шватара Упаниш̣ад сравняват душата и Свръхдушата с две птици, кацнали на едно дърво. Едната птица (малката индивидуална душа) кълве плодовете на дървото, а другата (Кр̣ш̣н̣а) наблюдава приятеля си. Макар че двете птици качествено са еднакви, едната е запленена от плодовете на материалното дърво, докато другата е само свидетел на дейностите й. Кр̣ш̣н̣а е птицата свидетел, Арджуна е птицата, която яде плодовете на материалното дърво. Макар да са приятели, единият винаги остава господар, а другият – слуга. Когато малката душа забрави тези отношения, тя е принудена постоянно да сменя своето положение, прелитайки от дърво на дърво, т.е. преселвайки се от тяло в тяло. Душата (джӣвата), кацнала на дървото на материалното тяло, води тежка борба за съществуване, но щом се съгласи да приеме другата птица за върховен духовен учител – както Арджуна се отдава и моли Кр̣ш̣н̣а за напътствия, – тя незабавно се освобождава от всички страдания. Мун̣д̣ака Упаниш̣ад (3.1.2) и Швета̄шватара Упаниш̣ад (4.7) потвърждават това:

„Въпреки че двете птици са на едно и също дърво, птицата, която кълве, постоянно тъгува и се тревожи, защото се опитва да се наслаждава на неговите плодове. Но ако тя по една или друга причина обърне взор към приятеля си, който е самият Бог, и осъзнае величието му, страдащата птица незабавно се освобождава от всички безпокойства.“ Арджуна сега се обръща към вечния си приятел Кр̣ш̣н̣а и разбира Бхагавад-гӣта̄ от него. Докато слуша Кр̣ш̣н̣а, той проумява върховното величие на Бога и престава да скърби.

В този стих Господ съветва Арджуна да не тъгува, че старият му дядо и учителят му ще сменят телата си. По-скоро е радостно да убие телата им в справедлив бой, за да се пречистят от последиците на различни телесни дейности. Този, който загива в справедлива битка, на мига се пречиства от греховете си и се издига до по-висш стадий на живот, подобно на съществото, убито на жертвения олтар. Така че Арджуна няма причина за скръб.

Никакво оръжие, било то меч или оръжие, използващо енергията на огъня, дъжда, урагана и т.н., не може да унищожи вечната душа. Очевидно в онези времена освен огнестрелното оръжие, известно на съвременните хора, са съществували и други видове оръжия, направени от земя, вода, въздух, етер и др. Дори ядрените оръжия на настоящия век са класифицирани като огнени, но в миналото е имало и много други, използващи различните материални елементи. На огнените оръжия се е противодействало с водни, непознати на съвременната наука. Съвременните учени не знаят нищо и за оръжията, основани на силата на урагана. Във всички случаи душата не може да бъде разрязана или унищожена дори от най-могъщото оръжие.

Ма̄я̄ва̄дӣте не могат да обяснят как индивидуалната душа възниква просто от невежество и впоследствие бива покрита от илюзорната енергия. Не е възможно някога индивидуалните души да са били отрязани от изначалната Върховна Душа; по-скоро душите са вечно отделени частици от Върховната Душа. Тъй като са вечни индивидуални души (сана̄тана), те са склонни да попадат под влияние на илюзорната енергия и така да се лишат от общуване с Върховния Бог – както искрите на пламъка, които, въпреки че са огън, угасват, излитайки от него. Във Вара̄ха Пура̄н̣а живите същества са описани като отделени от Върховния частици. И според Бхагавад-гӣта̄ те остават такива вечно. Дори и освободено от илюзията, живото същество съхранява своята индивидуалност, както става ясно от наставленията на Бога към Арджуна. Благодарение на знанието, получено от Кр̣ш̣н̣а, Арджуна постига освобождение, но никога не става едно с Кр̣ш̣н̣а.

Всички изброени характеристики на индивидуалната душа служат като неоспоримо доказателство за това, че тя винаги остава малка частица от духовното цяло и никога не променя своето положение. Това опровергава теорията на монизма, тъй като никога не се очаква индивидуалната душа да стане едно хомогенно цяло. След като се освободи от материалното замърсяване, душата може да предпочете да остане като духовна искра в сияйните лъчи на Бога, но интелигентните души отиват на духовните планети, за да общуват с Божествената Личност.

Думата сарва-гата (всепроникващ) е важна, защото няма съмнение, че живите същества се намират навсякъде в творението на Бога. Те живеят на сушата, във водата, във въздуха, в земята и дори в огъня. Мнението, че огънят ги унищожава, е неприемливо – тук ясно е посочено, че душата не може да бъде изгорена. Няма съмнение, че живи същества обитават и Слънцето в тела, приспособени да живеят в огъня. Ако Слънцето беше необитаемо, тогава думата сарва-гата, „живеят навсякъде“, би изгубила смисъла си.

Както беше казано, размерите на душата са толкова малки, че тя не може да бъде видяна дори с най-мощния микроскоп; затова я наричат невидима. Съществуването на душата не може да бъде установено експериментално и единственото доказателство се явяват шрути, ведическите писания. Длъжни сме да приемем тази истина; няма друг източник, от който да разберем за съществуването на душата, макар да усещаме нейното присъствие. Много неща се приемат на доверие, по твърдения от висш авторитет. Никой не отрича съществуването на баща си, заради твърдението на майка си. Няма друг източник, от който да разберем самоличността на бащата, освен думите на майката; и няма друг източник за разбиране на душата, освен изучаване на Ведите. С други думи, душата е непостижима със средствата на експерименталното знание. Душата е съзнателна; тя е самото съзнание – това също е казано във Ведите и трябва да го приемем. За разлика от тялото душата не претърпява промени. Като вечно неизменна, тя винаги остава незначителна в сравнение с безграничната Върховна Душа. Върховната Душа е безпределна, а индивидуалната душа е безкрайно малка. Затова неизменната малка душа никога не може да стане равна на безкрайната душа, Върховната Божествена Личност. Това схващане се повтаря във Ведите в различни варианти, за да потвърди категоричността на разбирането за душата. Повтарянето на нещо е необходимо, така разбираме напълно и безгрешно същността му. 

Винаги е съществувала една категория философи, с идеи, близки до тези на будистите, които не вярват, че душата може да съществува самостоятелно, отделно от тялото. Такива философи са съществували и в онези времена, когато Бог Кр̣ш̣н̣а представя Бхагавад-гӣта̄. Тогава са ги наричали Лока̄ятики и Вайбха̄ш̣ики. Те утвърждават, че животът произлиза от съединението на материални елементи в определен етап от тяхната еволюция. Тази гледна точка се споделя от много съвременни учени и философи материалисти. Според тях тялото е комбинация от материални елементи и на определен етап на развитие чрез взаимодействието на физически и химически елементи в него се проявяват признаци на живот. Науката антропология се базира на тази философия. В момента много псевдорелигии, станали модерни в Америка, както и нихилистичните будистки секти, се придържат към нея.

Дори ако Арджуна не вярваше в съществуването на душата – както при Вайбха̄ш̣ика философията – той пак не би имал причина да скърби. Никой не спира да изпълнява дълга си, за да оплаква загубата на известно количество химически вещества. От друга страна, съвременната наука и армия разхищават тонове химикали, за да постигнат военно превъзходство над врага. Според Вайбха̄ш̣ика философията, душата, а̄тма̄, загива заедно със смъртта на материалното тяло. Така че независимо дали приема заключението на Ведите, че душата съществува, или не вярва в това, Арджуна няма причина да скърби. Според тази теория, след като всеки миг от материята възникват безброй живи същества и всеки миг също толкова от тях загиват, няма смисъл да се скърби за подобни инциденти. Ако душата не се ражда отново, Арджуна няма основание да се страхува от въздействието на греховни последици заради убийството на своя дядо и учител. Но в същото време Кр̣ш̣н̣а саркастично го нарича маха̄-ба̄ху, „силнорък“, защото Той самият не приема теорията на Вайбха̄ш̣ика, противоречаща на ведическата мъдрост. Като кш̣атрия, Арджуна принадлежи към ведическото общество и е редно да бъде верен на принципите му.

Дейностите на човек предопределят следващото му раждане. След като завърши поредния етап от дейности, той трябва да срещне смъртта, за да се роди отново и да започне нов етап. Така се върти в безкраен цикъл на раждане и смърт без надежда за освобождение. Този кръговрат не оправдава войните и ненужното избиване на хора и животни. Но в същото време насилието и войната са неизбежни фактори за запазване реда и законността в човешкото общество.

По волята на Върховния сражението при Курукш̣етра е било неизбежно, а да се сражава за справедлива кауза, е дълг на всеки кш̣атрия. Защо Арджуна се плаши от смъртта и оплаква роднините си, щом изпълнява дълга си? Той не нарушава закона и не извършва грях, от чиито последствия толкова се страхува. Дори да не изпълни дълга си, пак не би могъл да предотврати смъртта на своите роднини, а грешният избор би го довел до падение.

Има две категории философи – едните вярват в съществуването на душата, другите не вярват, но и в двата случая няма причина за скръб. Последователите на ведическата мъдрост наричат невярващите в съществуването на душата атеисти. Но дори чисто теоретично да приемем гледната точка на атеистите, пак няма за какво да скърбим. Отделно от самостоятелното съществуване на душата, материалните елементи са непроявени преди творението. От това фино, непроявено състояние, те преминават в проявено, както от етера се поражда въздух, от въздуха – огън, от огъня – вода и от водата – земя. Земята поражда многообразие от проявления. Да вземем за пример един голям небостъргач, проявен от елемента земя. Когато той се разруши, проявеното преминава в непроявено и в крайния стадий остава под формата на атоми. Законът за запазване на енергията действа винаги, но с течение на времето нещата са проявени и непроявени – това е разликата. Защо да се скърби, когато нещата съществуват или в проявено, или в непроявено състояние? Дори и в непроявено състояние те не се губят. Както в началото, така и в края, всички елементи съществуват в непроявено състояние, а са проявени само в междинния стадий; от материална гледна точка в това няма никаква разлика.

Ако приемаме ведическото заключение на Бхагавад-гӣта̄, че с течение на времето материалните тела загиват (антаванта име деха̄х̣), а душата е вечна (нитясьокта̄х̣ шарӣрин̣ах̣), трябва винаги да помним, че тялото е подобно на дреха. Защо да скърбим за смяната на старата дреха с нова? По отношение на вечната душа съществуването на материалното тяло е нещо нереално, то прилича на сън. Насън можем да летим в небето или да седим в царска колесница, но когато се събудим, виждаме, че не сме нито на небето, нито в колесница. Ведическата мъдрост поощрява себепознанието именно поради несъществуването на материалното тяло. И така, независимо дали човек вярва, или не вярва в съществуването на душата, не е нужно да скърби за загубата на тялото.

Тъй като Гӣтопаниш̣ад се основава на принципите на Упаниш̣адите, не е чудно, че такъв пасаж откриваме и в Кат̣ха Упаниш̣ад (1.2.7):

Фактът, че малката душа съществува в тялото на едно огромно животно, в гигантското баняново дърво и в тялото на микробите, милиони от които се събират на върха на една игла, несъмнено буди удивление. Хората с оскъдни знания и тези, които не са аскети, не могат да разберат чудесата на индивидуалната духовна искра, макар това да е обяснено от най-великия авторитет на знанието, обучавал дори Брахма̄, първото живо същество във Вселената. Повлияни от грубо материални схващания за света, повечето хора в тази епоха не могат да си представят как такава нищожна частица може да става толкова голяма и толкова малка. Те просто се удивляват, когато виждат проявленията на душата или когато слушат за нея. Заблудени от материалната енергия, хората са така погълнати от сетивното наслаждение, че им остава много малко време за своето истинско „аз“, въпреки че без себепознание всичките им дейности в борбата за съществуване завършват с неуспех. Вероятно те нямат представа, че за да сложат край на материалните страдания, трябва да мислят за душата.

Хората, склонни да слушат за душата, посещават лекции в общество с духовни интереси, но понякога заради невежество попадат под влияние на заблудата, че Свръхдушата и индивидуалната душа са тъждествени една с друга. Трудно е да се намери някой, който в детайли познава положението на Свръхдушата и на индивидуалната душа, тяхната природа, взаимоотношения и т.н. И още по-трудно се намира човек, който се е възползвал от това знание и е способен да опише всестранно позицията на душата. Но така или иначе, ако някой съумее да разбере природата на душата, животът му ще е успешен.

Най-простият начин за това разбиране е да се приемат твърденията на Бхагавад-гӣта̄, изговорени от най-висшия авторитет – Бог Кр̣ш̣н̣а – без примеси от разни други теории. Но за да приеме Кр̣ш̣н̣а като Върховната Божествена Личност, човек трябва да е извършил много жертви и отречения в този или в предишните си животи. Кр̣ш̣н̣а може да бъде познат истински по безпричинната милост на негов чист предан – няма друг начин.

Тук Бог завършва наставленията си за безсмъртната душа. Като я описва по различни начини, Кр̣ш̣н̣а утвърждава, че тя е вечна, а тялото – тленно. Затова Арджуна, като кш̣атрия, не бива да изоставя дълга си от страх, че неговият дядо Бхиш̣ма и учителят му Дрон̣а  ще загинат в сражението. Осланяйки се на авторитета на Шрӣ Кр̣ш̣н̣а, трябва да вярваме, че има душа, различна от тялото; не е вярно, че душата не съществува или че признаците на живот се появяват при определен етап на развитие на материята, в резултат от взаимодействие на химични елементи. Безсмъртието на душата не може да бъде основание за насилие, но по време на война, при истинска нужда, то е допустимо. Тази нужда би трябвало да се определя от Бога, а не произволно.

В системата на четирите социални съсловия, на които е разделено обществото, представителите на второто съсловие – кш̣атриите – отговарят за доброто му управление. Кш̣ат означава „наранявам“. Човек, който защитава от злини, е наричан кш̣атрия (тра̄яте   означава  защитавам). Кш̣атриите се учат да убиват на лов в гората. Един кш̣атрия е трябвало да отиде в гората, да открие тигър и да го победи само с меча си. Когато тигърът бивал убит, трупът му се кремирал на погребален огън с царски почести. Тази традиция се следва и до днес от царете кш̣атрии в Джайпур. Кш̣атриите се обучават да предизвикват и убиват, защото понякога по законите на религията е необходимо да прибягват към насилие. Затова на тях не се препоръчва да приемат направо жизненото стъпало на отречението сання̄са. В политиката ненасилието може да е добра дипломация, но никога не е принцип или решаващ фактор. В религиозните законници се казва:

„Когато цар или кш̣атрия загине на бойното поле в битка с друг цар, негов съперник, той е достоен да се пренесе на райските планети, както един бра̄хман̣а достига тези планети чрез принасяне на животни в жертвения огън.“ Като убива врага си на бойното поле в съответствие с религиозните принципи или убива животни в жертвения огън, човек не извършва насилие, защото това се прави според религиозните закони за благото на всички. Принесеното в жертва животно веднага след смъртта си получава човешко тяло, без да се подлага на продължителния еволюционен процес от една към друга форма на живот. Кш̣атриите, убити на бойното поле, попадат в рая също като бра̄хман̣ите, извършващи жертвоприношения.

Има два вида сва дхарма, специфични задължения. Този, който все още не е постигнал освобождение, трябва да изпълнява предписаните му задължения в съответствие с религиозните принципи. А за постигналия освобождение, задълженията (сва дхарма) стават духовни, извън рамките на материалната телесна представа. Докато един бра̄хман̣а или кш̣атрия се намира на телесно ниво, той е длъжен да изпълнява специфичните си задължения. Сва дхарма е предписана от Бога и това ще бъде обяснено в четвърта глава. Материалният аспект на сва дхарма се нарича варн̣а̄шрама дхарма и помага на човек да напредва в духовното разбиране. Човешката цивилизация започва с варн̣а̄шрама дхарма – специфичните задължения, определени според индивидуалните качества (гун̣и) на всеки. Изпълнявайки предписаните от авторитет задължения, независимо какви са те, човек се издига до по-висше ниво на живот.

Като учител на целия свят, Бог Кр̣ш̣н̣а осъжда позицията на Арджуна, който казва: „Не виждам нищо добро в това сражение. То ще доведе до вечен живот в ада“. Това изявление на Арджуна се дължи единствено на невежество. При изпълнението на своя дълг той иска да избегне насилието. Но когато един кш̣атрия се намира на бойното поле и не желае да извършва насилие, той изглежда много глупаво. В Пара̄шара смр̣ти – религиозния кодекс, съставен от Пара̄шара, велик мъдрец и баща на Вя̄садева, се казва:

„Дългът на кш̣атрия е да предпазва населението от беди и затова в определени случаи той трябва да упражнява насилие, за да поддържа ред и законност. Той трябва да разгроми армията на вражеските царе и да управлява света, като следва религиозните принципи“ (Пара̄шара смр̣ти, 1.61).

Откъдето и да погледнем, Арджуна няма причини да се откаже от сражението. Ако победи враговете си, той ще се радва на царство, а ако загине в битката, ще се издигне на райските планети, чиито врати са широко отворени за него. И в двата случая, сражавайки се, той само ще спечели.

Арджуна е прочут воин, спечелил слава в битки с много велики полубогове, сред които самия Бог Шива. Той се сражавал с предрешения като ловец Бог Шива, победил го, с което му доставил огромно удоволствие, и като награда получил оръжие, наречено па̄шупата астра. Всички знаели, че Арджуна е велик воин. Дори Дрон̣а̄ча̄ря му дал благословията си и му връчил специално оръжие, с което би могъл да убие учителя си. Много велики воини признавали бойните му заслуги, в това число и неговият баща Индра, царят на рая. Ако напусне сражението, той не само ще наруши дълга си на кш̣атрия, но и ще изгуби цялата си слава и добро име, и така ще проправи пътя си към ада. С други думи, той ще отиде в ада не ако се сражава, а ако не се сражава.

И като приятел на Арджуна, и като философ, Бог Кр̣ш̣н̣а дава тук окончателното си мнение за решението му да не се сражава. Господ казва: „Арджуна, ако напуснеш бойното поле, преди да е започнала битката, хората ще те нарекат страхливец. А ако си съгласен да бъдеш наричан с лоши имена, но да спасиш живота си с бягство от бойното поле, Аз бих те посъветвал да умреш в битката. За уважаван човек като теб, безчестието е по-страшно от смъртта. Затова вместо да бягаш от страх за живота си, по-добре умри в сражение. Това ще те спаси от позора, че си злоупотребил с приятелството ми и си изгубил доброто си име в обществото“.

И така, окончателното мнение на Бога е Арджуна да умре в битката, а не да се оттегля.

Бог Кр̣ш̣н̣а продължава да увещава Арджуна: „Не мисли, че великите генерали като Дурьодхана, Карн̣а и другите твои връстници ще повярват, че си напуснал бойното поле от състрадание към братята и дядо си. Те ще помислят, че си го напуснал от страх и това ще те лиши от уважението им“.

Отначало Бог Кр̣ш̣н̣а се удивлява от неуместния призив на Арджуна към състрадание и нарича това чувство недостойно за а̄ряните. Сега с многочислени доводи Той доказва, че е бил прав в оценката си за мнимото състрадание на Арджуна.

Въпреки че победата за Арджуна не е сигурна, той трябва да се сражава, защото дори да бъде убит в сражението, ще се издигне на райските планети.

Бог Кр̣ш̣н̣а открито заявява на Арджуна, че трябва да се сражава заради самото сражение, защото Той желае тази битка. Човек, който действа в Кр̣ш̣н̣а съзнание, не мисли за щастие и нещастие, печалба и загуба, победа и поражение. Съзнанието е трансцендентално, когато всяка дейност се посвещава на Кр̣ш̣н̣а. По този начин няма последици от материалните дейности. Човек, действащ за удовлетворение на собствените си желания, независимо дали под влияние на доброто, или на страстта, е подвластен на резултата – бил той добър или лош. Но който изцяло се е посветил на дейности в Кр̣ш̣н̣а съзнание, повече не е задължен на никого, както би бил при обикновени обстоятелства. Казано е:

„Всеки, напълно отдал се на Кр̣ш̣н̣а, Мукунда, и изоставил всички други задължения, не е длъжен на никого за нищо – нито на полубоговете, нито на мъдреците, нито на хората, нито на роднините, нито на човечеството, нито на прадедите“ (Шрӣмад Бха̄гаватам, 11.5.41). В този стих Кр̣ш̣н̣а само загатва на Арджуна за това, което по-ясно ще бъде обяснено в следващите стихове.

Според ведическия речник Нирукти, думата са̄н̇кхя̄ означава дисциплина, изучаваща подробно обектите и явленията, свързана с дяла от философията, който описва истинската природа на душата; а йога е практика, включваща в себе си контрол над сетивата. С решението си да не се сражава Арджуна иска да удовлетвори собствените си сетива. Забравил първоначалния си дълг, той не желае да се сражава, защото мисли, че като съхрани живота на роднините си, ще бъде много по-щастлив, отколкото ако се наслаждава на царство, извоювано след победа над братовчедите си, синовете на Дхр̣тара̄ш̣т̣ра. И в двата случая основната подбуда е наслаждение на сетивата. Както щастието от победата над роднините, така и щастието да ги вижда живи, се дължат на личното сетивно наслаждение, заради което Арджуна жертва мъдростта и дълга си. Затова Кр̣ш̣н̣а иска да му обясни, че като убие тялото на дядо си, няма да убие душата му; че всички индивидуални същества, включително и самият Бог, вечно остават такива – те са били личности в миналото, такива са сега и ще продължават да бъдат личности в бъдеще. Ние сменяме телата както дрехите си, но запазваме своята индивидуалност, дори след освобождението от оковите на материалното тяло. Природата на душата и тялото е обяснена много ясно и подробно от Бог Кр̣ш̣н̣а. Такова всестранно описание на душата и тялото, дадено от различни гледни точки, според определението на речника Нирукти се нарича са̄н̇кхя. Тази са̄н̇кхя няма нищо общо със Са̄н̇кхя философията на атеиста Капила. Много преди появата на самозванеца Капила Са̄н̇кхя философията е изложена в Шрӣмад Бха̄гаватам от истинския Бог Капила, който е инкарнация* на Бог Кр̣ш̣н̣а и разкрива тази философия на майка си Девахӯти. Той ясно обяснява, че пуруш̣а, Върховният Бог, е деен и твори просто като поглежда пракр̣ти. Това е прието от Ведите и Гӣта̄. Във Ведите се описва как Бог поглежда пракр̣ти (природата) и я опложда с индивидуални души. Всички тези души действат в материалния свят за своето сетивно наслаждение и очаровани от материалната енергия, смятат себе си за наслаждаващи се. Този начин на мислене се запазва до момента на освобождението, когато живото същество пожелава да се слее с Бога. Това е последната примка на ма̄я̄, илюзията на сетивното наслаждение, и само след много, много раждания, посветени на удовлетворяващи сетивата дейности, възвисената душа се отдава на Ва̄судева, Бог Кр̣ш̣н̣а, завършвайки по този начин своето търсене на висшата истина.

Отдал се на Кр̣ш̣н̣а, Арджуна вече го е приел за свой духовен учител: шиш̣яс те 'хам̇ ша̄дхи ма̄м̇ тва̄м̇ прапаннам. Затова сега Кр̣ш̣н̣а ще му обясни дейностите в буддхи йога, т.е. в карма йога; с други думи, ще му обясни преданото служене, чиято единствена цел е да се удовлетворят сетивата на Бога. Същността на буддхи йога е описана много ясно в десети стих на десета глава като непосредствено общуване с Бога, който се намира в сърцето на всеки под формата на Парама̄тма̄. Но подобно общуване е невъзможно без предано служене. Затова един предан с трансценденталното си любовно служене на Бога, т.е. с Кр̣ш̣н̣а съзнание, достига нивото буддхи йога по личната милост на Бога. И Господ казва, че само на тези, които винаги са заети в предано служене от трансцендентална любов към него, Той дарява чистото знание за предаността с любов. По този начин преданият може лесно да достигне Бога в неговото вечно, изпълнено с блаженство царство.

Буддхи йога, за която се говори в този стих, това е преданото служене на Бога, а думата са̄н̇кхя, спомената тук, няма нищо общо с атеистичната са̄н̇кхя йога, изложена от самозванеца Капила. Погрешно е да се мисли, че двете имат някаква връзка. Атеистичната Са̄н̇кхя всъщност не е имала никакво влияние по онова време, нито пък Кр̣ш̣н̣а щеше да споменава такива отхвърлящи Бога измислици. Истинската Са̄н̇кхя философия е изложена от Бог Капила в Шрӣмад Бха̄гаватам, но дори и тя няма връзка с темите, разглеждани в момента. Тук са̄н̇кхя означава „аналитично описание на тялото и душата“. Бог Кр̣ш̣н̣а описва аналитично душата само за да доведе Арджуна до целта на буддхи йога, т.е. бхакти йога. Следователно няма разлика между Са̄н̇кхя философията на Бог Кр̣ш̣н̣а и на Бог Капила, описана в Бха̄гаватам. И двете са бхакти йога. Бог Кр̣ш̣н̣а казва, че само неинтелигентните хора намират разлика между са̄н̇кхя йога и бхакти йога (са̄н̇кхя-йогау пр̣тхаг ба̄ла̄х̣ праваданти на пан̣д̣ита̄х̣).

Атеистичната са̄н̇кхя йога няма нищо общо с бхакти йога и въпреки това неинтелигентните твърдят, че в Бхагавад-гӣта̄ става дума именно за тази атеистична са̄н̇кхя йога.

Буддхи йога означава да се работи в Кр̣ш̣н̣а съзнание, в пълно блаженство и знание за преданото служене. Всеки, който работи единствено за удовлетворение на Бога, колкото и трудна да е работата, действа според принципите на буддхи йога и затова постоянно изпитва духовно блаженство. С такава духовна дейност човек естествено, по Божия милост, постига пълно разбиране на трансценденталността, а освобождението му идва от само себе си, без допълнителни усилия за развиване на знание. Има голяма разлика между работа в Кр̣ш̣н̣а съзнание и работа за плодоносни резултати; особено за сетивно наслаждение на семейно или материално щастие. Следователно буддхи йога е трансценденталната дейност, с която трябва да се занимаваме.

Дейността в Кр̣ш̣н̣а съзнание или действието за Кр̣ш̣н̣а без очакване на сетивно удовлетворение – това е най-висшата духовна дейност. Дори едно малко начало на такава дейност не среща пречки и това малко начало никога не се губи. Всяка работа, започната в материалния живот, трябва да бъде завършена, в противен случай усилията пропадат. А работата, започната в Кр̣ш̣н̣а съзнание, има вечен резултат, дори да не бъде завършена. Извършващият тази работа не губи нищо, дори да не я доведе докрай. Един процент в Кр̣ш̣н̣а съзнание донася траен резултат, така че на следващия етап се започва с два процента, докато в материалните дейности, ако не успеем сто процента, нямаме успех. Например Аджа̄мила изпълнявал задълженията си само с няколко процента Кр̣ш̣н̣а съзнание, но по милостта на Бога резултатът, на който се радвал в края, бил стопроцентов. В тази връзка има хубав стих в Шрӣмад Бха̄гаватам (1.5.17):

„Ако някой изостави предписания си дълг и работи в Кр̣ш̣н̣а съзнание, а след това се провали, защото не е завършил работата си, какво ще загуби? И какво ще спечели човек, ако безупречно изпълнява материалните си дейности?“ Или както казват християните: „Каква полза има човек, ако спечели целия свят, но загуби вечната си душа?“.

Материалните дейности и резултатите от тях свършват заедно със смъртта на тялото. Но действията, извършени в Кр̣ш̣н̣а съзнание, отново ще доведат човека до Кр̣ш̣н̣а съзнание дори след като остави сегашното си тяло. Той може да е уверен поне в това, че в следващия си живот ще получи възможност да се роди в семейство на високообразован бра̄хман̣а или в богато аристократично семейство, което ще му позволи да продължи духовния си път. В това е уникалната особеност на дейността, извършена в Кр̣ш̣н̣а съзнание.

Твърдата вяра, че като действа в Кр̣ш̣н̣а съзнание човек ще се издигне до най-висшето съвършенство на живота, се нарича вяваса̄я̄тмика̄ интелигентност. В Чайтаня чарита̄мр̣та (Мадхя, 22.62) се казва:

Вяра означава непоколебимо упование в нещо възвишено. Когато някой е зает с дейности в Кр̣ш̣н̣а съзнание, не му е необходимо да се занимава с някаква светска дейност, като изпълнява задължения, свързани със семейството, нацията или човечеството. Резултатите от човешката дейност зависят от добрите или лошите дела, извършени в миналото. Но за пробудилия своето Кр̣ш̣н̣а съзнание, вече не е нужно да се стреми към положителни резултати. В Кр̣ш̣н̣а съзнание всички дейности са на абсолютно равнище, защото не се влияят повече от двойствености като „добро“ и „зло“. Най-висшето стъпало в практиката на Кр̣ш̣н̣а съзнание е отказът от материалното схващане за живота. Това се постига от само себе си, чрез постепенния напредък.

Решителната целеустременост на Кр̣ш̣н̣а осъзнатия се основава на знанието. Ва̄судевах̣ сарвам ити са маха̄тма̄ су-дурлабхах̣. Една личност в Кр̣ш̣н̣а съзнание е рядко срещана добра душа, която отлично знае, че Ва̄судева (Кр̣ш̣н̣а) е причината на всички причини. Когато полива корена на дървото, човек напоява листата и клоните му; по същия начин, когато действа в Кр̣ш̣н̣а съзнание, той служи на всички – на себе си, на семейството си, на обществото, на държавата, на човечеството и т.н. Ако Кр̣ш̣н̣а е удовлетворен от нечии дела, всички ще бъдат удовлетворени.

Най-добре е служенето в Кр̣ш̣н̣а съзнание да се практикува под ръководството на авторитетен представител на Кр̣ш̣н̣а, духовен учител, който познава природата на ученика и може да насочи дейностите му. За да бъде наистина Кр̣ш̣н̣а осъзнат, човек трябва да действа решително и да следва наставленията на своя духовен учител, приемайки ги като мисия на живота си. Шрӣла Вишвана̄тха Чакравартӣ Т̣ха̄кура ни напътства в известните си молитви към духовния учител:

„Удовлетворявайки духовния си учител, човек удовлетворява Бога, Върховната Личност. Ако не удовлетворя духовния учител, нямам никаква възможност да се издигна до нивото на Кр̣ш̣н̣а съзнание. Затова трябва да медитирам, да се моля за милостта му три пъти на ден и да отдавам смирените си почитания на него, моя духовен учител.“

Целият процес зависи от съвършено знание за душата, отвъд телесната концепция – знание не теоретично, а практическо, когато повече няма вероятност за сетивно наслаждение, изразено в плодоносни дейности. Човек, който не е целеустремен, се отклонява от пътя към различни видове плодоносна работа.

Повечето хора не са много интелигентни и поради невежеството си силно се привързват към плодоносните дейности, препоръчани в карма ка̄н̣д̣а раздела на Ведите. Те не желаят нищо друго, освен сетивно наслаждение в рая, където жените и виното са леснодостъпни, а материалният разкош е нещо обичайно. Във Ведите са описани много жертвоприношения (по-специално жертвоприношенията Джьотиш̣т̣ома), осигуряващи издигане до райските планети. Там се казва, че всеки, който желае да отиде в рая, трябва да извършва тези жертвоприношения и хората с оскъдни знания мислят, че това е единствената цел на ведическата мъдрост. Такива неопитни личности много трудно следват изискващите неотклонна решителност дейности в Кр̣ш̣н̣а съзнание. Както глупаците, без да си дават сметка за последствията, късат цветовете на отровни дървета, така и непросветените хора са привлечени от разкоша и сетивните наслаждения в рая.

В раздела карма ка̄н̣д̣а на Ведите се казва: апа̄ма сомам амр̣та̄ абхӯма и акш̣аям̇ ха ваи ча̄турма̄ся-я̄джинах̣ сукр̣там̇ бхавати. Тези, които следват ча̄турма̄ся (четиримесечни въздържания), получават правото да пият сома раса напитки, за да станат безсмъртни и вечно щастливи. Дори тук, на Земята, някои хора силно желаят да се сдобият със сома раса, за да станат силни и способни да наслаждават сетивата си. Те не вярват в освобождението от материалното робство и са много привързани към помпозните церемонии на ведическите жертвоприношения. Такива хора са роби на сетивата си: те не искат нищо друго от живота, освен райски наслади. Известно е, че на райските планети има градини, наречени Нандана-ка̄нана, в които може да се общува с ангелски красиви жени и да се пие до насита от виното сома раса. Без съмнение това щастие е телесно; и има хора, силно привързани към такова материално, преходно щастие, което им дава възможност да се почувстват господари на материалния свят.

Сама̄дхи означава „съсредоточен ум“. Във ведическия речник Нирукти се казва: самяг а̄дхӣяте 'сминн а̄тма-таттва-я̄тха̄тмям – „Когато умът е съсредоточен единствено върху това да разбере себето, за него се казва, че е в сама̄дхи“. Сама̄дхи е непостижимо за хора, устремени към сетивни удоволствия и объркани от такива преходни неща. Те са малко или много обречени на провал поради действието на материалната енергия.

Всички материални дейности включват действия и последици в трите гун̣и на материалната природа. Тъй като имат за цел плодоносни резултати, те са причина за обвързване в материалния свят. Основно Ведите предписват плодоносни дейности за постепенно издигане на хората от областта на сетивното наслаждение до трансцендентално равнище. Като ученик и приятел на Бог Кр̣ш̣н̣а, Арджуна е съветван да достигне духовното ниво на Веда̄нта философията, която започва с брахма джигя̄са̄ – въпроси за трансценденталността. Всички живи същества в материалния свят водят тежка борба за съществуване. След сътворението на света Бог им дава ведическата мъдрост, за да ги научи как да живеят и да се освободят от материалното оплитане. Когато дейностите за сетивно наслаждение от раздела карма ка̄н̣д̣а завършат, се предлага възможността за духовно познание, описана в Упаниш̣адите – част от различни Веди, както Бхагавад-гӣта̄ е част от петата Веда – Маха̄бха̄рата. Упаниш̣адите бележат началото на духовния живот.

Докато съществува материално тяло, ще има действия и последици в материалните гун̣и. Човек трябва да се научи да търпи двойственостите като щастие и нещастие, топло и студено и така да се освободи от безпокойствата, свързани с печалба и загуба. Това трансцендентално равнище се достига в пълно Кр̣ш̣н̣а съзнание, когато човек е изцяло зависим от добрата воля на Кр̣ш̣н̣а.

Ритуалите и жертвоприношенията, описани в раздела карма ка̄н̣д̣а на ведическата литература, са предназначени да насърчат постепенен напредък към себепознание. Крайната цел е посочена ясно в петнайсета глава на Бхагавад-гӣта̄ (15.15): Ведите се изучават, за да се познае Бог Кр̣ш̣н̣а, първопричината на всичко съществуващо. Себепознание означава човек да разбере Кр̣ш̣н̣а и вечната си връзка с него. За връзката на живите същества с Кр̣ш̣н̣а се споменава в същата глава на Бхагавад-гӣта̄ (15.7). Живите същества са частици, неразделно свързани с Бога. Следователно пробуждането на Кр̣ш̣н̣а съзнание у индивидуалното живо същество е най-висша степен на ведическо познание. Това се потвърждава от следния стих на Шрӣмад Бха̄гаватам (3.33.7):

„О, Господи, всеки, който повтаря твоето свято име, дори роден в нископоставено семейство като това на чан̣д̣а̄ла (кучеядци), е достигнал най-високото ниво на себепознание. Този човек трябва да е извършвал всякакви въздържания и жертвоприношения съгласно ведическите ритуали, и подробно е изучавал свещените писания, след като се е къпал във всички святи места за поклонение. Той трябва да бъде считан за най-добър сред а̄ряните.“

Човек трябва да бъде достатъчно интелигентен да разбере целта на Ведите, а не сляпо изпълняващ ритуалите, да се стреми към райските царства, заради по-добри сетивни удоволствия. В сегашната епоха никой не е в състояние да следва правилата на ведическите ритуали, нито е възможно да изучи основно цялата Веда̄нта и Упаниш̣адите. За да се изпълни целта на Ведите, се изисква много време, енергия, знание и средства. Това е много трудно в нашата епоха. Но върховната цел на ведическата литература може да бъде постигната чрез повтаряне святото име на Бога, както препоръчва Бог Чайтаня – спасителят на падналите души. Веднъж големият ведически учен Прака̄ша̄нанда Сарасватӣ попитал Господ Чайтаня защо Той, вместо да изучава Веда̄нта философията, повтаря святите имена като сантименталист. Той отвърнал: „Духовният ми учител ме считаше за глупак и ми каза просто да повтарям святото име на Бог Кр̣ш̣н̣а. Аз го направих и изпитах такъв екстаз, че заприличах на луд.“ В тази епоха на Кали по-голяма част от хората са глупави и недостатъчно образовани, за да разберат Веда̄нта философията. Най-добрият начин да се постигне висшата цел на Веда̄нта е да се повтаря без оскърбления* святото име на Бога. Веда̄нта е най-високият връх на ведическата мъдрост и неин автор и познавач е Бог Кр̣ш̣н̣а. Затова за най-добър ведантист трябва да се счита тази велика душа, която черпи блаженство от повтарянето на имената на Бога. Това е крайната цел на ведическия мистицизъм.

В този стих се обсъждат три въпроса: предписаните задължения, своеволните действия и бездействието. Предписаните задължения са дейности в съответствие с природните качества на даден човек. Своеволните действия са тези, които се извършват без висше одобрение, а бездействие означава отказ от следване на предписания дълг. Господ съветва Арджуна да не бездейства, а да изпълнява предписания си дълг, без привързаност към резултата. Който е привързан към резултата от работата си, също е причина за действието. Така той ту се радва, ту страда от резултата на дейността си.

Предписаните задължения могат да бъдат разделени на три категории: ежедневна дейност, дейност в непредвидени обстоятелства и дейност, породена от желанията ни. Ежедневната дейност, извършвана като дълг в съответствие с предписанията, без стремеж към резултата, е дейност в гун̣ата на доброто. Работата заради резултата, е причина за робството ни в този свят; тя е неблагоприятна. Всеки има право да изпълнява предписаните си задължения, но би трябвало да действа без привързаност към резултата. Такова безкористно изпълнение на задълженията, без съмнение, ни извежда на пътя на освобождението.

Бог съветва Арджуна да се сражава от чувство за дълг без привързаност към резултата. Нежеланието му да участва в битката също е вид привързаност, която никога не води по пътя към спасението. Всяка материална привързаност – позитивна или негативна – е причина за робство. Бездействието пък е греховно. Следователно единственият благоприятен начин Арджуна да постигне спасение, е да изпълни дълга си, като участва в битката.

Кр̣ш̣н̣а казва на Арджуна да действа в йога. Каква е тази йога? Йога означава съсредоточаване на ума върху Върховния чрез обуздаване на вечно неспокойните сетива. А кой е върховен? Върховен е Бог. И тъй като Той лично повелява на Арджуна да се сражава, Арджуна не е обвързан с изхода от сражението. Победата или поражението са грижа на Кр̣ш̣н̣а. От Арджуна се изисква само да изпълнява неговите указания. Следването на съветите на Кр̣ш̣н̣а е истинска йога и този начин на действие е в основата на метода, наречен Кр̣ш̣н̣а съзнание. Само чрез Кр̣ш̣н̣а съзнание човек може да се избави от чувството за господство. Той трябва да стане слуга на Кр̣ш̣н̣а или слуга на слугата на Кр̣ш̣н̣а (Чайтаня чарита̄мр̣та, Мадхя, 13.80). Това е правилният начин за изпълнение на дълга в Кр̣ш̣н̣а съзнание и единственото нещо, което помага да се действа в йога.

Арджуна е кш̣атрия и като такъв принадлежи към системата варн̣а̄шрама дхарма. Във Виш̣н̣у Пура̄н̣а се казва, че основната цел на варн̣а̄шрама дхарма е да се удовлетвори Виш̣н̣у. Никой не бива да удовлетворява себе си, както е прието в материалния свят, а трябва да удовлетворява Кр̣ш̣н̣а. Без удовлетворение на Кр̣ш̣н̣а не може да се следват принципите на варн̣а̄шрама дхарма. Така косвено Арджуна е съветван да действа, както Кр̣ш̣н̣а му повелява.

Този, който осъзнае органично присъщата си позиция на вечен слуга на Бога, изоставя всички задължения, освен дейността в Кр̣ш̣н̣а съзнание. Както беше обяснено, буддхи йога означава трансцендентално любовно служене на Бога. Това предано служене е правилният начин на действие за живото същество. Само скъперниците желаят да се наслаждават на плодовете от работата си и така се оплитат още повече в мрежата на материалното съществуване. С изключение на работата, вършена в Кр̣ш̣н̣а съзнание, всички други дейности са нисши, защото обвързват извършителя в цикъла на раждането и смъртта. Затова човек не бива да става причина на дейността. Всичко трябва да се върши в Кр̣ш̣н̣а съзнание за удовлетворение на Кр̣ш̣н̣а. Скъперниците не знаят как да използват богатствата, получени от съдбата или спечелени с упорит труд. Трябва да употребим цялата си енергия, работейки в Кр̣ш̣н̣а съзнание, и това ще направи живота ни успешен. Но окаяните хора, като скъперници, не отдават човешката си енергия в служене на Бога.

От незапомнени времена живото същество натрупва различни последици от своите добри и лоши постъпки. И постоянно остава в неведение по отношение на истинската си природа. Всеки може да се освободи от това невежество, ако следва наставленията на Бхагавад-гӣта̄, които ни учат как да се отдадем напълно на Бог Шрӣ Кр̣ш̣н̣а и как да се измъкнем от омагьосания кръг на действия и последици, живот след живот. Затова Арджуна е съветван да действа в Кр̣ш̣н̣а съзнание – пречистващият процес на дейността.

Освободените живи същества живеят в свят без материални страдания. В Бха̄гаватам (10.14.58) се казва:

„За приелия подслон в лотосовите нозе на Бога, убежището на Вселената, известен като Мукунда (даряващ мукти), океанът на материалния свят е колкото водата в стъпката от копито на теле. Той достига парам̇ падам – мястото, където няма материални страдания, Ваикун̣т̣ха. Това е неговата цел, а не светът, в който на всяка крачка дебнат опасности.“

От невежество човек не разбира, че този материален свят е злочесто място, където навсякъде дебнат опасности. Само от невежество неразумните хора опитват да се приспособят към ситуацията с помощта на плодоносни дейности, надявайки се това да ги направи щастливи. Те не знаят, че никъде във Вселената и в нито едно материално тяло не могат да живеят без страдания. Страданията в живота – раждането, смъртта, старостта и болестите – съществуват навсякъде в материалния свят. Но този, който разбира истинското си положение като вечен слуга на Бога и осъзнава позицията на Божествената Личност, се заема с трансцендентално любовно служене. Той получава правото да влезе в царството Ваикун̣т̣ха, където няма материално страдание, нито смърт, нито влияние на времето. Да се осъзнае органично присъщото положение на живото същество, означава да се осъзнае висшето положение на Бога. Ако погрешно счита, че живото същество и Бога са тъждествени, човек остава в мрака и не е способен да служи предано. Той самият се опитва да стане Бог и така навлиза в кръговрата на раждането и смъртта. Но всеки, който разбере, че предназначението му е да служи, поема пътя на предаността и достига Ваикун̣т̣ха-лока. Преданото служене на Бога се нарича карма йога или буддхи йога.

В живота на великите предани на Бога има примери за това как само с предано служене те загубвали всякакъв интерес към ведическите обреди и ритуали. Когато човек наистина разбере Кр̣ш̣н̣а и връзката си с него, даже и да е опитен бра̄хман̣а, става напълно равнодушен към ритуалите на плодоносните дейности. Шрӣ Ма̄дхавендра Пурӣ, велик а̄ча̄ря в приемствеността на преданите, казва:

„Слава на моите молитви, които отправям три пъти на ден! О, мое утринно къпане! О, полубогове! О, прадеди! Умолявам ви, простете ми – не мога повече да ви отдавам почит. Сега, където и да съм, помня само великия потомък на династията Яду (Кр̣ш̣н̣а), врага на Кам̇са; така се освобождавам от робството на греховете си. И мисля, че това ми е напълно достатъчно.“

Ведическите обреди и ритуали – молитви три пъти дневно, къпане рано сутрин, почитане на прадедите и т.н. – са задължителни за начинаещите. Но този, който е изцяло в Кр̣ш̣н̣а съзнание и извършва трансцендентално любовно служене, става равнодушен към тези правила, защото вече е постигнал съвършенство. Ако знанието може да се придобие чрез служене на Върховния Бог Кр̣ш̣н̣а, няма нужда от различните жертвоприношения и покаяния, предписани във Ведите. А този, който не разбира, че целта на Ведите е Кр̣ш̣н̣а и само се занимава с ритуали и прочее, напразно губи времето си. Личностите в Кр̣ш̣н̣а съзнание се издигат над шабда брахма, сферата на Ведите и Упаниш̣адите.

Да се каже за някого, че е в сама̄дхи, означава, че той е достигнал пълно Кр̣ш̣н̣а съзнание, тоест – осъзнал е Брахман, Парама̄тма̄ и Бхагава̄н. Най-висшето стъпало на себепознанието е човек да разбере, че е вечен слуга на Кр̣ш̣н̣а и единственото му занимание е да изпълнява задълженията си в Кр̣ш̣н̣а съзнание. Непоколебимо преданият на Бога не бива да се обърква от цветистия език на Ведите, нито да извършва плодоносни дейности, за да достигне райското царство. В Кр̣ш̣н̣а съзнание непосредствено общуваме с Кр̣ш̣н̣а и на това духовно равнище можем да разберем напътствията, които Той ни дава. Действайки по този начин, със сигурност ще постигнем резултат и окончателно знание. Трябва само да следваме наставленията на Кр̣ш̣н̣а или на неговия представител – духовния учител.

Всеки има определени характеристики в зависимост от положението си; така и Кр̣ш̣н̣а осъзнатият се познава по това как говори, ходи, мисли, чувства и т.н. Лесно разбираме, че някой е богат, болен или образован. Личността с трансцендентално Кр̣ш̣н̣а съзнание също проявява специфични характеристики в различни ситуации. Всеки може да узнае тези характеристики от Бхагавад-гӣта̄. Най-важното в Кр̣ш̣н̣а съзнание е как се говори, защото речта е яркият белег на всеки. Казва се, че добре облеченият глупак трудно може да бъде разпознат като глупак, особено ако мълчи; но щом заговори, всичко става ясно. Отличителна черта на Кр̣ш̣н̣а осъзнатия е, че той говори само за Кр̣ш̣н̣а и за неща, свързани с него. Другите признаци следват от само себе си, както е обяснено в следващите стихове.

Бха̄гаватам утвърждава, че този, който е изцяло посветен на Кр̣ш̣н̣а съзнание, предано служене на Бога, притежава всички добри качества на великите мъдреци. Докато човек, далеч от това трансцендентално равнище, не притежава добри качества, защото е воден от измислиците на своя ум. Затова тук се казва, че човек трябва да се избави от блуждаещите в ума желания за сетивно наслаждение. Тези желания не могат просто да бъдат потиснати. Но с дейност в Кр̣ш̣н̣а съзнание сетивните желания намаляват от само себе си, без допълнителни усилия. Затова трябва решително да се посветим на Кр̣ш̣н̣а съзнание и преданото служене ще ни помогне да достигнем трансцендентално ниво. Високо издигнатата личност намира удовлетворение в себе си, осъзнавайки се като вечен слуга на Върховния Бог. Тя няма сетивни желания, плод на дребнав материализъм. Напротив, винаги е щастлива в естественото си положение на вечен слуга на Върховния.

Думата муни се отнася за човек, който се отдава на свободни размишления, без да достига до окончателен извод. Казват, че всеки муни трябва да има собствена гледна точка, различна от тази на другите муни, иначе той не може да бъде наречен муни в пълния смисъл на думата. На̄са̄в р̣ш̣ир яся матам̇ на бхиннам (Маха̄бха̄рата, Вана-парва, 313.117). Но стхита-дхӣр муни, споменат тук от Бога, се отличава от обикновения муни. Стхита-дхӣр муни е винаги Кр̣ш̣н̣а осъзнат и е изоставил умозрителните размишления. Той е наричан праша̄нта-них̣шеш̣а-мано-ратха̄нтара (Стотра ратна, 43) – преодолял празното философстване и стигнал до извода, че Бог Шрӣ Кр̣ш̣н̣а, Ва̄судева, е всичко (ва̄судевах̣ сарвам ити са маха̄тма̄ су-дурлабхах̣). За него се казва, че е муни с устойчив ум. Напълно Кр̣ш̣н̣а осъзнат, той не е обезпокояван от тристранните страдания – приема ги като милост на Бога, считайки, че заслужава много по-сурово наказание за миналите си грехове. Той е убеден, че по милостта на Бога страданията му са сведени до минимум. И когато е щастлив, отдава го на Божията милост, като смята себе си недостоен за това щастие; той осъзнава, че единствено по милостта на Бога се намира в такива благоприятни условия, и ги използва, за да му служи още по-добре. В служенето си той действа смело и решително и не се влияе от привързаност или неприязън. Привързаност означава да приемаме нещо за наслаждение на сетивата си, а непривързаност е отсъствието на подобно сетивно влечение. Но установеният в Кр̣ш̣н̣а съзнание не е нито привързан, нито непривързан; животът му е посветен на служене на Бога. Затова той не се гневи дори когато усилията му завършват с неуспех. В успех или в поражение – решимостта му да служи на Кр̣ш̣н̣а е категорична.

В материалния свят винаги нещо се променя – за добро или за лошо. Ако не се вълнува от тези материални промени, ако не се влияе от доброто и злото, човек е в Кр̣ш̣н̣а съзнание. Докато се намираме в материалния свят, винаги ще има добро и зло – това е свят на двойствености. Но установеният в Кр̣ш̣н̣а съзнание не се влияе от доброто и злото, защото е обвързан с Кр̣ш̣н̣а, Всеблагият Абсолют. Такова съзнание за Кр̣ш̣н̣а издига човека до съвършена трансцендентална позиция, наречена сама̄дхи.

Критерий, че някой е йогӣ, предан или себеосъзнат, е способността му да контролира сетивата си. Повечето хора са слуги на сетивата си, водени от техните импулси. Това е отговорът на въпроса как се държи един йогӣ. Сетивата се сравняват с отровни змии. Те се стремят да действат свободно, без никакви ограничения. Един йогӣ или предан, трябва да бъде много силен, за да държи под контрол тези змии – както змиеукротителят. Той не им позволява да действат независимо. В писанията има много препоръки какво трябва да се прави и какво не трябва да се прави. Докато не е способен да следва тези предписания, ограничаващи сетивните удоволствия, човек не може да е устойчив в Кр̣ш̣н̣а съзнание. Примерът с костенурката, даден тук, е много подходящ. Костенурката може да скрие крайниците си в черупката и когато е нужно, отново да ги извади навън. Така и Кр̣ш̣н̣а осъзнатият използва сетивата си само за да служи на Бога, а иначе ги отдръпва от сетивните обекти. Арджуна е съветван да използва сетивата си за служене, а не за свое наслаждение. Сетивата, насочени към предано служене, са като прибраните крайници на костенурката.

Ако не е трансцендентално установен, човек не може да прекрати сетивните удоволствия. Процесът на регулиране на сетивното наслаждение чрез правила може да се сравни с диетичните ограничения, предписани на един болен. Пациентът нито харесва ограниченията, нито изгубва вкуса си към храната.
По същия начин за неинтелигентните хора без висше знание се препоръчва сетивно ограничение с помощта на духовна практика като аш̣т̣а̄н̇га йога, състояща се от яма, нияма, а̄сана, пра̄н̣а̄я̄ма, пратя̄ха̄ра, дха̄ран̣а̄, дхя̄на и т.н. Но този, който, развивайки Кр̣ш̣н̣а съзнание, е познал красотата на Върховния Бог Кр̣ш̣н̣а, вече няма вкус към мъртвите материални неща. Така че ограниченията са предназначени за не особено интелигентните хора в началото на духовния им път. Те са необходими само до момента, в който човек развие вкус към Кр̣ш̣н̣а съзнание. Истински Кр̣ш̣н̣а осъзнатият естествено изгубва вкус към незначителните неща.

Много мъдреци, философи и трансценденталисти се опитват да обуздаят сетивата, но въпреки усилията им и най-великите от тях, губейки контрол над ума, стават жертва на материалните сетивни удоволствия. Дори Вишва̄митра, велик мъдрец и съвършен йогӣ, е бил съблазнен от Менака̄, макар че се опитвал да контролира сетивата си със суров аскетизъм и йога практика. Историята познава не малко подобни примери. Много е трудно да се овладеят умът и сетивата без Кр̣ш̣н̣а съзнание. Ако умът не е съсредоточен върху Кр̣ш̣н̣а, човек не може да преодолее материалното привличане. Шрӣ Я̄муна̄ча̄ря – велик светец и предан – в потвърждение на това дава следния пример:

„Откакто умът ми е потопен в служене на лотосовите нозе на Бог Кр̣ш̣н̣а, аз се наслаждавам на вечно свежо трансцендентално чувство и само при мисълта за близост с жена, лицето ми веднага се отвръща и аз заплювам тази мисъл.“

Кр̣ш̣н̣а съзнание е толкова трансцендентално прекрасно, че материалното наслаждение естествено става отблъскващо. Това е все едно да утолиш глада си с достатъчно количество вкусна храна. И Маха̄ра̄джа Амбарӣш̣а победил великия йогӣ Дурва̄са̄ Муни просто защото умът му бил погълнат от Кр̣ш̣н̣а съзнание (са ваи манах̣ кр̣ш̣н̣а-пада̄равиндайор вача̄м̇си ваикун̣т̣ха-гун̣а̄нуварн̣ане).

В този стих ясно е обяснено, че Кр̣ш̣н̣а съзнание е висшето съвършенство на йога и без съзнание за Кр̣ш̣н̣а е невъзможно да се контролират сетивата. Както беше споменато, веднъж великият мъдрец Дурва̄са̄ Муни се разсърдил на Маха̄ра̄джа Амбарӣш̣а. Горделивият Дурва̄са̄ без причина се ядосал и не могъл да овладее чувствата си. От друга страна, царят, който не бил толкова могъщ йогӣ, колкото мъдреца, но бил предан на Бога, мълчаливо понесъл несправедливите му упреци и победил. Царят бил в състояние да владее себе си, защото притежавал следните качества, описани в Шрӣмад Бха̄гаватам (9.4.18 – 20):

„Цар Амбарӣш̣а съсредоточаваше ума си върху лотосовите нозе на Бог Кр̣ш̣н̣а, използваше думите си, за да описва обителта на Бога, ръцете си – за да чисти храма на Бога, ушите си – за да слуша за забавленията на Бога, очите си – за да гледа формата на Бога, тялото си – за да докосва телата на преданите, ноздрите си – за да вдъхва аромата на цветята, поднесени в лотосовите нозе на Бога, езика си – за да вкусва листата туласӣ, предложени на Бога, краката си – за да отива до святото място, където е храмът на Бога, главата си – за да отдава почит на Бога и желанията си – за да изпълнява желанията на Бога. И всички тези качества го направиха способен да стане мат-пара предан на Бога.“

Думата мат-пара заслужава особено внимание. Как човек може да стане мат-пара, е описано в живота на Маха̄ра̄джа Амбарӣш̣а. Шрӣла Баладева Видя̄бхӯш̣ан̣а, велик учен и а̄ча̄ря във веригата на мат-пара, казва: мад-бхакти-прабха̄вена сарвендрия-виджая-пӯрвика̄ сва̄тма-др̣ш̣т̣их̣ су-лабхети бха̄вах̣ – „Сетивата могат да бъдат напълно обуздани единствено чрез силата на преданото служене на Кр̣ш̣н̣а“. В тази връзка понякога се дава пример с огъня. Както лумналият в стаята огън изгаря всичко, така и Бог Виш̣н̣у, който се намира в сърцето на един йогӣ, изгаря всички замърсявания. В Йога сӯтра също се препоръчва медитация върху Виш̣н̣у, а не върху пустотата. Така наречените йогӣ, които медитират върху нещо различно от формата на Виш̣н̣у, напразно губят времето си в преследване на миражи. Трябва да бъдем Кр̣ш̣н̣а осъзнати – да се посветим на Божествената Личност. Това е целта на истинската йога.

Ако не сме в Кр̣ш̣н̣а съзнание, ставаме подвластни на материалните желания, съзерцавайки обектите на сетивата. Сетивата имат нужда да са заети с нещо и ако не са заети с трансцендентално служене на Бога, те си намират материално занимание. В материалния свят всеки, включително Бог Шива и Бог Брахма̄ (да не говорим за другите полубогове на райските планети), е подложен на влиянието на сетивните обекти и единственият начин да се измъкнем от този лабиринт на съществуване, е да станем осъзнати за Кр̣ш̣н̣а. Бог Шива бил потънал в дълбока медитация, когато Па̄рватӣ разпалила в него чувственото желание; той се поддал на изкушението, в резултат на което се родил Ка̄ртикея. Когато Харида̄са Т̣ха̄кура бил млад предан, той също бил съблазняван от въплъщението на Ма̄я̄-девӣ, но лесно преодолял изпитанието благодарение на чистата си преданост към Бог Кр̣ш̣н̣а. "От цитирания в пояснението към текст 60 стих на Шрӣ Я̄муна̄ча̄ря става ясно, че искреният предан се въздържа от материално сетивно наслаждение заради по-висшия вкус от духовно наслаждение в общуването с Бога. В това се крие тайната на успеха. А този, който няма Кр̣ш̣н̣а съзнание, колкото и могъщ да е в изкуствения контрол над сетивата си, в крайна сметка е обречен на провал, защото и най-незначителната мисъл за сетивно удоволствие ще го подтикне да удовлетвори желанията си.

Шрӣла Рӯпа Госва̄мӣ дава следното напътствие:

Развивайки у себе си Кр̣ш̣н̣а съзнание, човек започва да разбира, че всичко може да се използва в служене на Бога. Тези, които не познават Кр̣ш̣н̣а съзнание, изкуствено се опитват да избегнат материалните обекти и в резултат, въпреки че желаят освобождение от материалното робство, не достигат съвършеното ниво на отречение. Тяхното т.нар. отречение се нарича пхалгу, „несъществено“. От друга страна, Кр̣ш̣н̣а осъзнатият знае как да използва всичко в служене на Бога и не става жертва на материалното съзнание. Например имперсоналистът смята, че Бог или Абсолюта, понеже е безличностен, не може да приема храна. Докато имперсоналистът се опитва да отбягва вкусни храни, преданият знае, че Кр̣ш̣н̣а е върховният наслаждаващ се и Той яде всичко, предложено с любов и преданост. Затова, след като предложи вкусни ястия на Бога, той приема остатъците от тази храна, наречена праса̄дам. Така всичко се одухотворява и няма опасност от падение. Преданият приема праса̄дам в Кр̣ш̣н̣а съзнание, докато непреданият го отхвърля като нещо материално. Отричайки се изкуствено от всичко, имперсоналистът не може да се наслаждава на живота, затова дори слабата възбуда на ума му го завлича отново в блатото на материалното съществуване. Такава душа, въпреки че може да се издигне до точката на освобождение, пада отново, защото няма опора в преданото служене.

Както вече беше обяснено, с изкуствен контрол над сетивата и без трансцендентално служене на Бога винаги съществува риск от падение. Отстрани може да изглежда, че някой в Кр̣ш̣н̣а съзнание е на сетивно равнище, но тъй като е осъзнат за Кр̣ш̣н̣а, той няма привързаност към сетивните дейности. Той се интересува само от това как да удовлетвори Кр̣ш̣н̣а и от нищо друго. Ето защо е над всяка привързаност и неприязън. Ако Кр̣ш̣н̣а иска, преданият ще направи всичко, което обикновено е нежелано; а ако Кр̣ш̣н̣а не иска, той няма да направи това, което обикновено би правил за свое удоволствие. Да действа или да не действа, е в негова власт, защото той действа само според напътствията на Кр̣ш̣н̣а. Такова съзнание е безпричинна милост на Бога и преданият може да я постигне, независимо че все още е привързан към сетивното.

Без Кр̣ш̣н̣а съзнание няма покой. В пета глава (5.29) се потвърждава: само когато разбере, че Кр̣ш̣н̣а е единственият наслаждаващ се на всички добри резултати от жертвоприношенията и въздържанията; че Той е господарят на всички вселенски проявления; че Той е истинският приятел на всички живи същества – само тогава човек може да намери истински мир. Затова без Кр̣ш̣н̣а съзнание за ума няма крайна цел. Безпокойството се поражда от липса на крайна цел, а когато човек знае, че Кр̣ш̣н̣а е наслаждаващият се, господарят и приятелят на всеки, тогава умът му става устойчив и умиротворен. Ето защо хората, чиято дейност не е свързана с Кр̣ш̣н̣а, постоянно са разтревожени от нещо и колкото и да се опитват да демонстрират спокойствие и духовен напредък, в живота им няма мир. Кр̣ш̣н̣а съзнание е състояние на естествен мир, постижим само чрез общуване с Кр̣ш̣н̣а.

Докато всички сетива на предания не бъдат заети със служене на Бога, дори само едно от тях, търсещо материални удоволствия, може да го отклони от пътя на духовния напредък. Както стана ясно от примера с живота на Маха̄ра̄джа Амбарӣш̣а, всички сетива трябва да бъдат заети в Кр̣ш̣н̣а съзнание, защото това е правилният метод за контрол над ума.

Стремежът към сетивно наслаждение може да се обуздае единствено чрез метода на Кр̣ш̣н̣а съзнание – когато сетивата са заети с трансцендентално любовно служене на Бога. Както врагът е сразен от превъзхождаща го сила, така и сетивата ще бъдат обуздани не със собствени усилия, а със служене на Бога. Ако някой е разбрал, че устойчива интелигентност се постига само с Кр̣ш̣н̣а съзнание и че трябва да изучава това изкуство под ръководството на авторитетен духовен учител, се нарича са̄дхака – достоен кандидат за освобождение.

Съществуват два типа интелигентни хора. Едните използват разума си за материални сетивни дейности; другите са съзерцателни и будни за себепознание. Дейностите на себевглъбения мъдрец са тъмна нощ за погълнатите от светски дела. Не знаейки нищо за себепознанието, материалистичните хора спят в мрака на невежеството. Вглъбеният в себе си мъдрец остава буден през „нощта“ на материалистите. Той изпитва трансцендентално блаженство от постепенния напредък в духовната култура, докато светските хора, слепи за себепознанието, мечтаят за разнообразни сетивни наслаждения, които понякога им носят щастие, а понякога – страдания. Мъдрецът стои настрана от материалните радости и страдания. Той продължава с дейностите си за себепознание, без да обръща внимание на външните обстоятелства.

Макар че огромният океан винаги е пълен, в него постоянно се влива нова вода, особено през дъждовния сезон. Но въпреки това океанът остава неизменен, никога не излиза извън бреговете си. Нещо подобно може да се каже и за този, който е установен в Кр̣ш̣н̣а съзнание. Докато ние имаме материално тяло, то винаги ще изпитва потребност от сетивно наслаждение. Преданият не е обезпокояван от подобни желания, защото изпитва чувство за пълнота. Постигналият Кр̣ш̣н̣а съзнание не се нуждае от нищо, Бог задоволява всичките му материални потребности. Той е като океана – винаги пълен. Желанията могат да идват, както реките се вливат в океана, но той остава непоколебим в дейностите си и необезпокояван от желания за сетивни удоволствия. Това е доказателството за Кр̣ш̣н̣а съзнание – изчезнало е всяко влечение към материално сетивно наслаждение, въпреки присъствието на желания. Удовлетворен от трансценденталното любовно служене на Бога, преданият остава спокоен като океана и се радва на съвършен мир. А тези, които се опитват да задоволяват желанията си, никога не постигат мир – дори на прага на освобождението, а още по-малко, ако търсят материален успех. Стремящите се към плодовете на своя труд, търсещите освобождение, а също и йогӣте, жадуващи мистични съвършенства, са нещастни, защото желанията им остават неудовлетворени. Но човек в Кр̣ш̣н̣а съзнание е щастлив, като служи на Бога и няма други желания. Той дори не се стреми да се освободи от така наречения материален плен. Преданите на Кр̣ш̣н̣а нямат материални желания и затова са съвършено умиротворени.

Да се избавим от желанията, означава да не пожелаваме нищо за сетивно наслаждение. С други думи, желанието да станем Кр̣ш̣н̣а осъзнати, е действителната липса на желания. Съвършенство в Кр̣ш̣н̣а съзнание постига този, който е осъзнал своето положение на вечен слуга на Кр̣ш̣н̣а, престанал е да се отъждествява с материалното си тяло и се е отказал от измамното чувство за собственост. Такъв човек знае, че трябва да използва всичко за удовлетворение на Кр̣ш̣н̣а, защото Той е господар на всичко. Арджуна не искал да се сражава заради собственото си удовлетворение, но когато става напълно Кр̣ш̣н̣а осъзнат, взема участие в битката, защото Бог иска това от него. Арджуна няма такова желание, но прави това заради Кр̣ш̣н̣а, и то по най-добрия начин. Истинско отсъствие на желания е желанието да се удовлетвори Кр̣ш̣н̣а, а не изкуственият опит да се премахнат желанията. Живото същество не може да престане да желае или да чувства, но трябва да промени качеството на желанията си. Една личност без материални желания знае, че всичко принадлежи на Кр̣ш̣н̣а (ӣша̄ва̄сям идам̇ сарвам) и затова не предявява собственически права над нищо. Това трансцендентално знание се основава на себереализацията – ясното осъзнаване на факта, че всяко живо същество е вечна неделима част от Кр̣ш̣н̣а, еднаква в духовно отношение с него, а вечната му позиция никога не е на същото или на по-високо ниво от позицията на Кр̣ш̣н̣а. Това разбиране на Кр̣ш̣н̣а съзнание е основният принцип за постигане на истински мир.

Човек може да постигне Кр̣ш̣н̣а съзнание, или божествен живот изведнъж, в един миг, или да не постигне това състояние дори след милиони животи. Това е само въпрос на разбиране и приемане на факта. Кхат̣ва̄н̇га Маха̄ра̄джа постига това ниво броени минути преди смъртта си, като се отдава на Кр̣ш̣н̣а. Нирва̄н̣а означава прекратяване на материалното съществуване. Според будистката философия, когато материалният живот приключи, ни очаква само пустота. Но Бхагавад-гӣта̄ учи на нещо друго. Истинският живот започва с края на материалния живот. За грубите материалисти е достатъчно да знаят, че трябва просто да изживеят този материален живот, но за духовно напредналите личности има и друго съществуване, освен материалното. Ако има щастието да стане Кр̣ш̣н̣а осъзнат, преди да свърши сегашният му живот, човек веднага достига нивото брахма нирва̄н̣а. Няма разлика между царството на Бога и преданото служене на Бога. Тъй като и двете се намират на абсолютно равнище, този, който е зает с трансцендентално любовно служене, е постигнал духовното царство. Дейностите в материалния свят са предназначени за сетивно наслаждение, докато в духовния свят дейностите са в Кр̣ш̣н̣а съзнание. Постигането на Кр̣ш̣н̣а съзнание още в сегашния живот означава директно постигане на Брахман и Кр̣ш̣н̣а осъзнатият със сигурност вече се намира в царството на Бога.

Брахман е противоположен на материята. Следователно бра̄хмӣ стхити означава „извън сферата на материалните дейности“. В Бхагавад-гӣта̄ преданото служене на Бога се счита за освобождение (са гун̣а̄н саматӣтяита̄н брахма-бхӯя̄я калпате). Ето защо бра̄хмӣ стхити е освобождение от материалното робство.

Шрӣла Бхактивинода Т̣ха̄кура пише, че втора глава на Бхагавад-гӣта̄ представя накратко съдържанието на цялото произведение. Карма йога, гя̄на йога и бхакти йога са основните теми в Бхагавад-гӣта̄. Във втора глава се обяснява подробно карма йога и гя̄на йога и накратко бхакти йога; това е и съдържанието на цялата книга.